Краят на глобализацията и новият капитализъм

брой 5 2017
Typography

През последните двеста години, под глобализация се разбира задълбочаващата се интеграция между водещите западни държави и останалия свят, осъществявана с помощта на потоците от пари, стоки, услуги и работна сила.

Днес обаче, за първи път след 1945, можем да станем свидетели на отказ от този модел на глобализация. Експертите предполагат, че светът вече навлязъл в нова фаза на следвоенното икономическо развитие. Привържениците на националната идея твърдят, че глобализацията е обогатила единствено елитите и, че държавата следва да стимулира националните производители, ограничавайки глобалните потоци от хора, стоки и капитали.

Напоследък в експертните среди, сред представителите на частния бизнес и в медиите много се говори за края на глобализацията. Част от специалистите определят гласуването на британците за излизането на страната им от ЕС като един от признаците за промяната в отношението към глобалната интеграция. Несъмнено, т.нар. Brexit внесе силно объркване не само на пазарите и във валутните курсове, но и в умовете на хората. Истината обаче е, че глобализационният модел, развиващ се през последните двеста години, започна да се променя много преди британския референдум.

В исторически план, все по-тясната икономическа интеграция беше стимулирана от взаимните компромиси между държавите, способстващи за формирането на глобална икономика за сметка на ерозията на националната икономическа политика. Израз на този процес беше ръстът на преките чуждестранни инвестиции и глобалната търговия и по-високата мобилност на работната сила, което, на определен етап, се съпровождаше с по-високи темпове на глобалния икономически растеж.

В наше време обаче, темповете на нарастване на глобалния БВП намаляха от 6%, през 60-те години на миналия век, до 3% , през 2015. Делът на чуждестранните инвестиции в съвкупния обем инвестиции също започна да пада, въпреки ръста на абсолютната им стойност. Така, в периода между 1960 и 2008, съотношението между обема на търговията и БНП нарасна с 35%, а през последните пет години - едва с 0,2% [Bhattacharya].

Подчертава се също нарастването на протекционизма, от една страна, и ръстът на разходите за труд в развиващите се страни, където доскоро се прехвърляше производството от развитите държави - от друга, което пък води до връщането (решоринг, релокализация) на обработващата индустрия обратно в страните на произход. В тези условия, компаниите са принудени да преразгледат отношението си към глобализацията, да изполват нови показатели и да разработват нови иструменти на корпоративната си стратегия. Както посочва в тази връзка дългогодишният председател на съвета на директорите на General Electric Джеф Имелт: "дойде време за радикална промяна на стратегията пред лицето на протекционизма. Необходимо е да локализираме производството. В бъдеще устойчивият растеж ще изисква развитието на локални компетенции в рамките на глобалното присъствие" [Bhattacharya].

Както изглежда обаче, по-правилно би било да говорим не за края на глобализацията, за навлизането и в съвършено нов стадий, характеризиращ се с преформатирането на всички оформили се преди пропорции.

Ако анализираме глобализационните процеси от ерата на индустриалната революция насам, можем да очертаем няколко основни етапа. Първият започва в началото на ХІХ век и е свързан с изобретяването на парната машина и последвалата електрификация на Западна Европа. Този етап е прекъснат рязко от избухването на Първата световна война.

Следващият етап на глобализацията стартира през 50-те години на ХХ век с внедряването на технологиите на масовото обработващо производство и създаваето на експортни вериги на новите пазари, най-вече от страна на американските компании. Този етап приключва в средата на 70-те години, когато избухва петролната криза.

В края на 80-те години на миналото столетие започва третият етап на глобализация: използването на Интернет позволява осъществяването на аутсорсинг на нискоразходните обработващи производства и услуги, както и  формирането на глобални стойностни вериги. Този етап приключи с началото на финансовата криза през 2008.

Макар че всеки от изброените стадии на глобализацията има своите особености, всички те се базират на един и същи модел, включващ три основни елемента:

  • - новите технологии, усвоени от една или няколко държави, с цел увеличаване обемите на производство и производителността;
  • - наличието на икономически "полюс" (във всеки от тези три стадия това са, съответно, Западна Европа, САЩ и Китай), който се превръща в локомотив на глобалния растеж и на който се падат между 20% и 25% от ръста на БВП и до 15% от ръста на световната търговия, което, на свой ред, подхранва икономическия растеж в другите държави - търговски партньори на "полюсите";
  • - благоприятната система на глобално управление, стимулираща трансграничните потоци от капитали и стоки, както и ръста на БВП, благодарение на стабилните "правила на играта".

Взети заедно, тези три елемента формират своеобразен затворен кръг на икономически подем и разширяваща се глобална интеграция, гарантирайки преобладаването на глобалната икономика над националната политика.

Много е вероятно обаче, че в момента светът се намира на прага на четвъртия етап на глобализационния процес, в рамките на който върху икономиката ще въздействат нови фактори.

Цифровите технологии трансформират глобалната търговия. В хода  на постепенното им внедряване, челната роботика, изкуственият интелект и адитивната обработваща индустрия - всички тези технологии могат драматично да намалят производствените разходи [Keller].

Функционалните възможности на роботите и нивото на тяхното програмиране непрекъснато нарастват,  позволявайки с тяхна помощ да се произвеждат все по-сложни продукти. Гарантирайки пълната автоматизация на процесите на сглобяване там, където в момента все още доминира ръчният труд, роботите ще могат в съвсем близко бъдеще да стимулират прехвърлянето на тези операции от регионите с евтина работна ръка обратно в развитите държави. Това обаче ще предизвика изключително дълбока промяна, ерозираща самия процес на глобализация.

Прогресът на адитивните технологии (т.нар. 3D-печат) още повече ще намали ефектите от глобализацията. Традиционните методи за обработка изискват използването на отделни пресформа за всеки вид продукт (което води до допълнителни капиталови разходи). 3D-принтерите позволяват  реализацията на множество проектни решения с едно и също оборудвне. В резултат от това, икономията от мащабите вече не играе толкова голяма роля, както в традиционната обработваща индустрия. С усъвършенстването и по-широкото разпространение на 3D-печата, можем да станем свидетели на реверсен процес по отношение  на специализацията и стандартизацията в съществуващите снабдителни вериги, формирали се през последните десетилетия.

Свиването на стойностните вериги - както по отношение на дължината им, така и на броя на производствените възли (центрове), води до спад в обема на глобалната търговия, тъй като все по-малък брой държави и компании биват ангажирани в един и същи производствен процес.

Разбира се, развитието на новите технологии се сблъсква с определени препятствия. Така например, максималните потенциални възможности на 3D-печата ще бъдат достигнати тогава, когато с едно и също оборудване ще може да се произвежда продукт от няколко различни материала. Това може да отнеме няколко години. Освен това, печатането на метални детайли си остава доста скъп процес и не може да получи широко разпространение. На свой ред, роботите изискват разширяване на функционалните възможности  и увеличаване скоростта на програмиране. Енергийните производствени разходи при използването на роботи остават доста високи. Освен това, предвид сравнително продължителния срок на използване на оборудването, замяната му с роботи ще отнеме доста време и ще става постепенно.

Но, макар че новите технологии няма да премахнат напълно предимствата на евтината работна сила, те ще съкратят възможностите за индустриализация, диверсификация и икономически растеж на редица държави, а търговията ще започне да придобива все по-регионален характер с прехвърлянето на производството към държавите, където има голямо потребителско търсене. Държавите с високо ниво на образование и сравнително евтина работна сила, като Мексико например, ще изтласкват конкурентите си, разчитащи само на ниските заплати, превръщайки се в клъстери на новата обработваща индустрия. Вносът на стоки от отдалечени региони на планетата ще се окаже неизгоден и регионалните обединения от типа на НАФТА ще се превърнат в реална алтернатива на глобализацията.

Регионализацията на търговията ще осигури сериозни предимства на държавите със средно ниво на доходи (отново ще дам за пример Мексико). В същото време обаче, много по-бедни държави (като тези от Източна и Централна Африка, както и редица страни от Югоизточна Азия), които разчитаха да изместят Китай като следващите евтини производствени клъстери, могат да се сблъскат с ограничаване или дори стагнация на икономическия си растеж. Опирайки се на новите технологии, развитите държави ще загубят интерес към отдалечените региони с евтина работна сила и ще организират своето производство по-близо да пласментните си пазари. В резултат, в най-лошо положение ще се окажат държавите, които още не са стартирали индустриализацията си (или пък, междувременно напълно са се деиндустриализирали).

Големите печеливши на този етап ще се окажат генераторите на нови технологии: САЩ, Северна Европа, част от Азия (включително Япония и Южна Корея). Много е вероятно Китай също да се възползва от своите предимства. Неговата мощна инженерна база, силното централно правителство, политиката на стимулиране на националното технологично развитие, да не говорим за агресивното изкупуване на чуждестранни технологични компании, могат да поставят страната в челото на новата индустриална епоха.

Макар че Китай все още е в етап на преход от нискостойностни към високостойностни отрасли на обработващата индустрия, той вече е в състояние да избегне негативното въздействие от "затихването" на глобализацията.

Цифровите технологии влияят върху глобалната търговия по три основни направления. На първо място, те променят производителността и конкурентоспособността. По някои данни, използването на цифровите технологии в обработвашата индустрия повишава производителността на един работник с 30% и с приблизително толкова намалява разходите за труд в държави като Южна Корея, Германия, САЩ и Китай. В резултат от това компаниите са принудени да преразглеждат инвестиционните си решения, направени в рамките на третия стадий на глобализацията относно разполагането на производството им и формирането на веригите на доставки.

Компанията Adidas например, вече реагира на тези промени като обяви наскоро, че прехвърля част от операциите си от Китай обратно в Германия, тъй като внедряването на роботи позволява производството да се осъществява с по-малко разходи. Освен това, тя планира да изгради заводи, изполващи цифрови технологии във всички най-важни региони на пласмент, гарантирайки максимално бързите доставки на продукцията си до потребителя [По-подробно, виж Кондратьев, 2016]. С развитието на тази тенденция и включването и на други компании в процеса, се осъществява радикална промяна в търговията с глобални стоки, особено между развитите и развиващите се държави.

На второ място, докато търговията със стоки (играеща роля на двигател в по-ранните стадии на глобализацията) започва да стагнира, търговията с глобални услуги (и най-вече цифрови), обратното, нараства. През 2014 на тях се падаше 24% от съвкупния износ на държавите от ОИСР, докато през 1980, тази цифра е била едва 18%. Тази промяна отразява нарастването на дела на услугите в продукцията на много индустриални отрасли, свързано с възхода на цифровите технологии, които премахват границата между стока и услуга. В авиационната индустрия например, тестирането на проблемите на самолетните двигатели с помощта на дистанционна цифрова сензорна технология, драматично променя начина на ремонт на самолетите, както и съответните разходи, позволявайки отказ от практиката всички летища задължително да поддържат големи групи авиомеханици.

Третото направление е свързано с информационните технологии. Специфичната роля на цифровите технологии доказва, че четвъртата фаза на глобализацията ще се отличава съществено от предишните. Така, на този стадий, вече няма да съществува доминиращ икономически полюс, тъй като цифровите технологии не принадлежат на една или няколко държави, които да могат да ги използват за собствените си интереси. Освен това, ако преди новите технологии изместваха старите, цифровите технологии най-вероятно няма да заменят масовото и нискоразходно производство, поне в обозримо бъдеще. И не само заради недостига на квалифицирана работна сила (като програмисти или робототехници), но и заради стремежа към запазване на работните места с помощта на по-твърдото трудово регулиране, затрудняващо въвеждането на нови технологии.

Макар че цифровите технологии няма да заменят старите, те променят условията на конкуренция и веригите на доставки на компанията, а освен това ще окажат влияние върху такива отрасли, като логистиката и международното банкиране, създало мощна система за финансиране на транснационалната търговия.

Децентрализацията на глобалното управление променя правилата на играта. Стабилният набор от правила, установени от държавите от Г-7, беше крайъгълния камък на стария модел на глобализация, стимулиращ международното движение на стоки и услуги. Сега ценността на "отварянето" бива поставена под въпрос дори в държавите от Г-7, както показа и референдумът за излизането на Великобритания от ЕС. Създаването през 1999 на Г-20, в която влизат и редица големи развиващи се държави, беше знак за коренната промяна в структурата на глобалната икономическа власт. Новите членове се отличават от държавите от Г-7 по своето ниво на развитие и имат различна икономическа структура (например доминация на държавата във финансовия сектор, както и висок дял на семейния бизнес), а също и различна икономическа философия (в която се акцентира върху държавното регулиране за сметка на свободата на силите на пазара). Това означава, че постигането на консенсус по въпросите на икономическата политика и правилата, регулиращи финансовите и търговски потоци, се оказва доста сложна задача.

Наред с промените в глобалното управление - преминаването от Г-7 към Г-20, се извършва процес на децентрализация на финансовите и търговските институции, както и ерозия на общите правила на играта. В частност, режимът на свободната търговия, дефиниран от Световната търговска организация (СТО), започва да се променя с развитието на регионалните и субрегионални споразумения, като Транстихоокеанското партньорство и Регионалното всестранно икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership - RCEP). Броят на действащите регионални търговски споразумение е нараснал от 50, през 1995, до 280 днес.

Във финансовата сфера възникнаха няколко нови влиятелни институции, доминирани от Китай и някои други развиващи се държави. Сред тях са Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АІІВ) и Националната банка за развитие (NDB), всяка от тях с уставен капитал от 100 млрд. долара. АІІВ планира всяка година да инвестира около 10-15 млрд. долара, което е съпоставимо с активността на такива институции, като Азиатската банка за развитие, Световната банка и Международния валутен фонд.

Нещо повече, нараства влиянието на отделни държави и правителства върху движението на финансовите потоци и правила за конкуренция в резултат от директното закупуване на частни компании, инвестициите в суверенни фондове, както и предоставянето на субсидии и заеми с цел развитието на приоритетните национални отрасли. Съвкупната стойност на суверенните фондове е нараснала от 2008 насам (и то въпреки спада на петролните цени) от 3 трлн. до 7,2 трлн. долара, а делът на държавните предприятия (в които държавата е мажоритарен акционер) в класацията Fortune 500 е нараснал от 9%, през 2005, до 23%, през 2014 [Кондратьев, 2014]. Тоест, държавният капитал постепенно придобива не по-малко значение от частния.

През последните 200 години на Запад под глобализация или глобална интеграция се разбираше разширяващата се интеграция между водещите западни държави и останалия свят, с помощта на потоците от пари, стоки, услуги и работна сила. Двойното въздействия на цифровизацията и децентрализацията обаче, слага край на този модел. Тоест, моделът на единствения икономически полюс, доминиращата технология и единствената система за управление, се заменя от многополюсен диверсирифициран свят. Компаниите са принудени да работят с множества различни икономики, организации на управлението, правила и технологии.

В рамките на този нов модел, икономическият растеж ще се определя в по-малка степен от глобалната търговия. В развиващите се държави растежът ще зависи повече от структурните реформи, насочени към стимулиране на вътрешното търсене (а не на износа) и разширяването на индустриалната база (особено за държавите-производители на стоки). Това вече се случва в Индия, където се наблюдяват високи темпове на икономически растеж, въпреки спада на износа. В развитите държави и Китай растежът ще бъде свързан с повишаването на производителността, благодарение на новите технологии и иновациите.

Оптимизираните глобални стойностни вериги (характерна черта на третия стадий на глобализацията) ще отстъпят мястото си на стойностните вериги, съчетаващи цифровите технологии с по-старите нискоразходни технологии, което ще позволи по-пълното интегриране на стоки и услуги и стимулирането на ръста на независимите глобални платформи в обмена на стоки и услуги.

Накрая, и това вероятно е най-важното, възникването на децентрализирана система на управление ще доведе до установяването на нови, по-сложни и променливи локални и регионални правила, които ще изискват нов баланс между националните политически интереси и глобалната икономическа логика. Тези правила, до голяма степен, ще се определят от новите институции, като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и Новата банка за развитие на БРИКС, чиито решения ще бъдат съобразени с интересите на отделните държави и региони, а не с някакви глобални съображения.

Променената роля на транснационалните компании

Само допреди 25 години изглеждаше, че апетитът на глобалната икономика ще нараства до безкрайност. През 1987 компанията Kentucky Fried Chicken (KFC) откри първия си ресторант на площад Тянанмън в Пекин. През 1990, компанията McDonald's направи същото на площад Пушкин в Москва. Между 1990 и 2005 обемът на продажбите на двете компании нарасна с 400%. Днес обаче, тази динамика се променя радикално. Печалбата в чужбина на компанията Yum, която е собственик на KFC, достигна върха си през 2012, след което падна с 20%. Спадът при McDonald's от 2013 насам е с 29% [The Retreat]. В резултат, през 2016 Yum беше принудена да продаде бизнеса си в Китай, а McDonald's продаде мажоритарния пакет акции на ресторантите си в тази страна на местна държавна компания. Тези примери илюстрират очерталата се тенденция - светът започва да обръща гръб на глобалния бизнес.

Противниците му разглежат транснационалните компании (осъществяващи над 30% от продажбите си в чужбина) като откровени хищници. Според тях, подобни компании формират екосистемите, в които се налага да живеят останалите. Макар че ТНК държат само 2% от всички работни места в света, те контролират стойностните вериги, по които се осъществява 50% от глобалната търговия. Освен това, ТНК държат 40% от стойността на фондовите пазари на развитите държави, както и по-голямата част от интелектуалната собственост [TheRetreat].

Ситуацията в края на ХХ век силно се различаваше от сегашната. Разпадането на Съветския съюз и отварянето на Китай породиха своеобразна еуфория сред западните компании. За мнозина, "краят на историята", провъзгласен от Франсис Фукуяма (според който, всички държави са обречени да приемат демокрацията и либералния капитализъм) изглеждаше като исторически повратен пункт, разкриващ гигантски възможности. Бизнесът беше обсебен от идеята за интернационализацията на потребителите, производството, капитала и управлението. Компаниите ентусиазирано се трансформираха в глобални, изкупувайки активите на конкурентите, флиртувайки с потребителите и отваряйки нови заводи навсякъде, където имаше възможност. И макар че тази тенденция възникна в развитите държави, тя скоро обхвана и големите компании в развиващите се страни.

Ефектът беше невероятен: 85% от стойността на инвестициите на транснационалните компании са направени в периода след 1990. Като дял от глобалния БВП, преките чуждестранни инвестиции нараснаха до 2015 над седем пъти (виж. фиг.1). През 2006 шефът на компанията ІВМ Сам Палмизано заяви, че глобално интегрираната компания функционира като унитарна организация: тя преодолява всички граници, тъй като търси възможности за интеграция, производство и добавъчна стойност по целия свят [The Retreat].

Фигура 1. Стойност на преките чуждестранни инвестиции, % от глобалния БВП

Източник: Arvind Subramanian and Martin Kessler The Hyperglobalization of Trade and Its Future, Working Paper 13-6, July 2013, 66 p.

 

Днес обаче са налице все повече доказателства, че този бум е вече към края си. През 2016 трансграничните инвестиции на международните компании намаляха с 10-15%, а делът на търговията в рамките на глобалните стойностни вериги стагнира от 2007 насам (виж. фиг.2).

Фигура 2. Дял на износа в рамките на глобалните стойностни вериги, %

Източник: The Retreat of the Global Economy // The Economist, January 28th, 2017.

 

Делът на продажбите в чужбина на западните компании намаля, падат и печалбите на ТНК, а обемите на преките транснационални инвестиции по отношение на глобалния БВП се съкрашават. Тоест, глобалните компании отстъпват.

Нека се опитаме да анализираме този процес от позициите на тримата субекти на вече приключилия глобализационен бум: инвеститорите, държавите, където са разположени централите на глобалните компании, и приемащите страни, които получават транснационалните инвестиции.

Инвеститорите видяха в глобализацията гигантски потенциал за икономии от мащаба. С отварянето на пазарите на Китай, Индия и бившия Съветски съюз, както и вследствие на либерализацията и превръщането на Европейския съюз в единен пазар, компаниите можеха да продават едни и същи стоки на повече потребители. Със замяната на федеративния модел на осъществяване на бизнеса с глобално интеграционен, бяха оптимизирани доставките на суровини и материали от различните краища на света. Компаниите разчитаха за своето управление, капитал, брендове и технологии на развитите държави, а за евтината работна сила и суровините (както и за занижените изисквания към спазването на екологичните стандарти) - на развиващите се.

Би могло да се помисли, че глобалните компании ще продължат бързо да се развиват, генерирайки печалби до безкрайност. Днес обаче е ясно, че това няма да стане. През последните пет години, печалбите на 700 транснационални компании, базирани в развитите държави, са паднали с 25% [FTSE]. През същия период, печалбите на националните компании са нараснали с 2%[FTSE]. 

Анализът на платежните баланси на чуждестранните компании разкрива аналогична тенденция. Така, през последните пет години компаниите, чиито централи са в държави от ОИСР, са фиксирали спад на печалбите си от инвестиции в чужбина със 17% (при американските компании този спад е с 12%, а при останалите - с 20%).

Динамиката на печалбата следва да се сравни с динамиката на капиталовите пазари. Средният доход от една акция на въпросните 700 ТНК е намалял през последните десет години от 18% на 11%. Според платежните баланси, приходите от чуждестранните операции на всички компании също са намалели. За трите държави с най-големи транснационални корпорации (САЩ, Холандия и Великобритания) приходът от една акция (ROE) от инвестициите им в чужбина, е намалял с 4-8% (виж. фиг.3)

 

Фигура 3. Норма на печалба от преки чуждестранни инвестиции на компаниите от водещите държави, %

            Легенда: САЩ Холандия Великобритания

            Източник: OECD National Statistics.

 

Транснационалните компании на развиващите се държави, които са около 7% от всички глобални компании, демонстрират аналогични резултати: техният показател за рентабилността на собствения им капитал ROE е 8%. Някои от т.нар. "лидери" като китайската компания Lenovo, която купи част от компютърния бизнес на ІВМ, както и част от Motorola, претърпяха финансов провал. Най-голямата международна покупка на китайска компания беше тази на канадската петролна компания Nexen през 2012. През 2016 обаче, нейният купувач  - китайската държавна енергийна корпорация CNOOC, беше принудена да продаде част от акциите и. Пострадаха и редица компании, обслужващи процеса на глобализация. Така, печалбите на датската корабна компания Maersk, японската търговска корпорация Mitsui и търговската компания Li&Fung паднаха до половината на върховите си стойности [The Retreat].

През последните три години над половината от големите ТНК са регистрирали спад на печалбите. При около 40% от тях показателят ROE e под 10%. Дори за гиганти като Unilever, General Electric, PepsiCo и Procter & Gamble печалбите от чуждестранните им операции са паднали с 1/3, в сравнение с пиковите стойности. Единственото изключение са т.нар. технологични гиганти. Днес техните чуждестранни печалби представляват 46% от всички чуждестранни печалби на 50-те водещи американски ТНК, докато преди десетина година този дял беше 17%. Компанията Apple например е получила от чуждестранните си операции 46 млрд. долара - повече от всяка друга компания и пет пъти повече, отколкото General Electric, която често се сочи като лидер в САЩ [The Retreat].

Тези цифри показват, че ТНК вече не са толкова икономически успешни, както преди. Проучване на списание Economist за активността на 500-те водещи международни корпарации сочи, че в 8 от 10 сектора обемите на продажбите на транснационалните компании са се увеличавали по-бавно, отколкото тези на националните им конкуренти. В 6 от 9 сектора пък, ТНК са демонстрирали по-ниски показатели на ROE (виж таблица 1).

 

Таблица 1. Приход от една акция (ROE) при ТНК и при националните компании, действащи само на вътрешния пазар, % за 2016 по икономически отрасли

Отрасли

Работещи само на вътрешния пазар

ТНК

Технологични

15

20

Потребителски

20

11

Индустриални

18

12

Комунално стопанство

6

11

Финанси

10

7

Базови материали

8

4

Медийни и комуникационни

15

3

Енергетика

2

-2

Диверсифицирани конгломерати

10

11

Всичщи сектори

10

10

Източник: Economist.com

 

Днес показателите ROE на американските компании на вътрешния пазар са с 30% по-високи, отколкото на глобалния. Някои шефове на компании обвиняват за всичко конкретни фактори и събития: колебанията на обменните курсове, депресията в Европа, колапса във Венецуела, понижаването на темповете на растеж в Китай и т.н. Фундаменталните причини обаче са свързани с това, че предимствата на мащаба и спекулативните сделки постепенно изчезват. Характерни за глобалните компании са високите допълнителни разходи, освен това сложните стойностни вериги ангажират голям обем оборотен капитал, а пък все по-разклонената корпоративна структура се управлява трудно. В същото време, свободните информационни потоци позволяват на конкурентите по-лесно и бързо отпреди да догонват глобалните компании в сферата на технологиите и "ноу-хау"-то. В резултат от това, компаниите, ориентирани към вътрешния пазар, увеличяват пазарния си дял. В Бразилия например, две местни банки -  Itau и Bradesci, тотално изместиха глобалните кредитори. В Индия, британският мултинационален мобилен оператор Vodafone и индийската ТНК Bharti Airtel губят клиенти, които се прехвърлят към националната компания Relience. В САЩ местните шелфови компании изместват глобалните петролни "мейджъри", а пък в Китай местните брендове изтласкват глобалната компания KFC.

Сега нека видим какво става във втората група, т.е. с държавите, където са централите на глобалните компании. През 90-те и 2000-те години те се стремяха да превърнат своите "национални лидери" в глобални играчи. По данни на компания McKinsey, през 2007 американските ТНК са осигурявали 19% от работните места, 25% от заплатите, 25% от печалбите, 48% от износа и 74% от научно-изследователските и опитно-конструкторски работи (НИОКР) в целия частен сектор на САЩ [Growth].

След финансовата криза обаче, това се промени. Транснационалните компании започнаха да се разглеждат като фактори, задълбочаващи икономическото и социално неравенство и създаващи работни места в чужбина, а не в "собствените" си държави. В периода 2009-2013 само 5% от 400-те хиляди работни места, създадени в САЩ, са били заслуга на американските ТНК. Печалбите от контрола върху интелектуалната собственост отиваха предимно в ръцете на богатите акционери и елита. Съответно, политическото желание да се подпомагат транснационалните компании, започна да се изпарява или съвсем изчезна.

В резултат, системата от правила, целящи да стимулират глобализацията, започна да се руши. Глобалната система на отчетност, "прането" на приходи и правилата на банковия капитал се разделиха на два "лагера" - американски и европейски. Днес покупките на западни компании все по-често се осъществява само с разрешението на съответната държава с цел съхраняването на работните места и предприятията. Двете инициирани и оглавявани от САЩ търговски споразумения - ТТП (Транстихоокеанското партньорство) и ТПТИ (Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции) рухнаха. Международният съд, който често бива използван от ТНК за да избегнат националните съдилища, все по-често е обект на нападки.

Типичната транснационална компания включва около 500 юридически лица, част от които са базирани в т.нар. "данъчни убежища". По американски данни [The Retreat], данъците, които те плащат са само 10% от печалбата, която получават от чужбина. ЕС се стреми да повиши този показател. Така, вече станахме свидетели на натиска на Брюксел върху Люксембург, който даваше възможност на транснационалните компании дза укриват печалбите си. На компанията Apple пък беше наложена глоба от 15 млрд. долара, тъй като е укривала печалбите си в Ирландия. На свой ред САЩ забраниха на големите компании да използват законовите "вратички" за да извеждат печалбите си извън страната, както в случая с фармацевтичната компания Pfizer, която е на трето място в Съединените щати по размери на чуждестранната си печалба.

Републиканците поставиха в американския Конгрес въпроса за евентуална промяна на данъчния кодекс с цел да се намали данъчното натоварване върху износителите и компаниите, които връщат печалбите си в страната, и да се увеличи то за фирмите, преместващи производството си в чужбина. Новата администрация на Доналд Тръмп вече предупреди някои компании да не осъществяват аутсорсинг на производствените си операции. През януари 2017 компанията Ford се съгласи да закрие завода си в Мексико и да инвестира повече в самите САЩ. Освен това Тръмп предупреди компанията Apple да върне обратно в страната по-голямата част от стойностните си вериги.
На свой ред, Китай се опитва да накара чуждестранните компании, опериращи на неговия пазар, да участват в генерирането на "вътрешни иновации". Шефовете на тези компании често се оплакват, че са принуждавани да разкриват нови производства в страната и да предават интелектуалната си собственост на своите китайски партньори. Много компании от развитите държави се опасяват, че и други развиващи се страни могат да последват примера на Китай, склонявайки транснационалните корпорации да инвестират повече и да създават повече работни места в тях.

Третият елемент на глобализацията е свързан с това, че приемащите страни могат да станат по-малко привлекателни с изместването на активността към нематериалните услуги. 65% от чуждестранната печалба на 50 американски ТНК се генерира от отрасли, свързани с интелектуалната собственост. Преди десет години този показател беше 35%. Постепенно намалява броят на новите работни места и износа, свързани с активността на транснационалните компании. През 2000-та на всеки милиард долара, натрупани чуждестранни инвестиции, се падаха по 7 хиляди работни места и 600 млн. долара износ. В момента става дума само за 3 хиляди работни места и 300 млн. долара износ [The Retreat].

"Звездите" от Силициевата долина също се сблъскват с проблеми в чужбина. Така, през 2016, компанията Uber, след продължителна борба, продаде китайските си активи на местен конкурент. През декември 2010 две индийски цифрови корпорации - Ola (мрежова транспортна компания) и Flipkart (интернет търговия), поискаха от правителството да ги защити, съответно, от Uber и Amazon. Те обвиниха американските си конкуренти, че се опитват да създата олигопол (пазарна структура, при която производството и продажбите в някой сегмент на пазара се контролират от малко на брой конкуриращи се фирми - б.р.) и да изнасят печалбите си в чужбина.

Между другото, транснационалният бизнес се сблъсква с подобни трудности и в периода след Голямата депресия. Така, между 1930 и 1970 делът на натрупаните чуждестранни инвестиции в глобалния БВП намалява с 1/3 и се възстановява чак през 1991. За да избегнат високите тарифи, някои компании започват да създават предприятия в държави, използващи протекционистки мерки. Много от тях реформираха бизнеса си, предоставяйки пълна автономия на своите чуждестранни филиали, за да им придадат локален характер.

Освен това, днес транснационалните компании са принудени да преосмислят конкурентната си стратегия. Някои от старите аргументи в полза на глобализацията вече са остарели. Липсата на предимства се вижда при анализа на динамиката на печалбите от производствена дейност. Оказва се, че над 50% от всички натрупани чуждестранни инвестиции, генерират приход от една акция под 10%. Ford и General Motors получават 80% от печалбите си в Северна Америка, което говори за слабата ефективност на чуждестранните им активи. Наскоро General Motors напусна руския пазар, а през март 2017 се споразумя с френската компания PSA да и продаде своето европейско предприятие Opel/Vauxhall, което от 2009 насам и е донесло загуби от 9 млрд. долара [Анисимов].

Много отрасли, които се опитаха да се глобализират, се оказаха по-ефективни на национално или регионално равнище. Компаниите за търговия на дребно, като британската Tesco или френската Casino, прекратиха активността си в чужбина. Същото сториха американските телекомуникационни гиганти AT&T и Verizon. Финансовите компании все повече се концентрират върху своя вътрешен пазар. Циментовият гигант LafargeHolcim вече продаде или се готви да продаде бизнеса си в Индия, Южна Корея, Саудитска Арабия и Виетнам. Трудности изпитват дори успешните глобални компании. Така, продажбите на P&G намаляха с 1/3 след 2012, след като компанията закри или продаде своите губещи активи.

Очевидно, в бъдеще глобалният бизнес ще се формира от три основни елемента. Първият включва малка група от водещи ТНК, които ще се стремят да "потънат" още по-дълбоко в икономиката на приемащите ги държави, за да успокоят националното обществено мнение. Така, General Electric вече локализира своето производство, стойностни вериги и управление. Конгломератът Emerson, който разполата с над 100 предприятия извън САЩ, получава частите за своето производство от държавите, в които след това продава крайната си продукция. Някои чуждестранни компании се готвят да инвестират по-активно в икономиката на САЩ за да избегнат високите тарифи, които президентът Тръмп би могъл да наложи, по примера на японските компании от 80-те години на миналия век. Германският индустриален гигант Siemens вече разполага с 60 предприятия на територията на САЩ, в които работят над 50 хиляди души.

На свой ред, политиците все по-често ще настояват, че чуждестранните компании, купуващи национални предприятия, трябва да бъдат задължени да запазват националния им характер, включително работните места, иновационната активност и плащането на данъци. Така например, японската компания SoftBank, която през 2016 купи британската компания за производство на компютърни чипове ARM, се съгласи да поеме подобен ангажимент. Същото направи и химическата компания Sinochem, която купи швейцарския си конкурент Syngenta.

Вторият елемент ще се формира от тънкия слой цифрови и притежаващи интелектуална собственост ТНК: технологични (като Google и Netflix), фармацевтични, както и компании, осъществяващи франчайзингови сделки с местни компании (например в хотелиерския бизнес с неговите брендови компании, като Hilton и Intercontinental например). И тъй като тези "нематериални" ТНК създават малко нови работни места, често формират олигополна структура на пазара и не се поддават на протекционистко регулиране, те ще бъдат обект на все по-остра критика в приемащите държави.

Накрая, третата група ще включва растящия брой неголеми компании, използващи интернет-търговия за продажба и покупка на стоки и услуги по целия свят. Така например, обемите на оборота на платежната система PayPal нарастват с 80 млрд. долара годишно. Шефът на китайската компания Alibaba Джак Ма прогнозира, че неголемите западни компании, доставящи стоки на китайските потребители, ще заменят американските фирми, внасящи стоки от Китай през последните 20 години.

Новият капитализъм

С развитието на глобализацията нарастваше и социалната съпротива срещу този процес, тъй като икономическият растеж през последното десетилетие не оказваше влияние върху големи групи от населението. В САЩ например, всеки шести мъж на трудоспособна възраст със средно образование е без работа. Във Великобритания пък нарастването на заплатите значително изостава от ръста на инфлацията. Повечето развити държави се сблъскват със същите проблеми. По данни на компанията McKinsey, през периода 2005-2014 реалният доход на 2/3 от домакинствата в 25 развити държави по света не само че не е нараствал, но е намалял [An open..].

Тези тенденции подхранват широко разпространеното мнение, че отворената икономика е изгодна само за малък кръг от елита. Дори икономистите и политиците, призоваващи за "пълно отваряне", сега започват да разсъждават различно. Те винаги са били наясно, че свободната търговия създава победители и победени, но разчитаха, че този разрив е временно явление и, че ползите ще се окажат достатъчно големи за да компенсират загубите на потърпевшите. Анализите от последните години обаче показват, че интеграцията на Китай в глобалната търговия например, е породила по-сериозни отрицателни последици за работната сила в развитите държави, отколкото се смяташе преди. При това, онези, които загубиха работата си в резултат от мощната вълна на вноса от Китай, са концентрирани в т.нар. "депресивни райони", където намирането на алтернативна работа е практически невъзможно.

Проблемите на глобализацията, финансовата криза през 2008, стагнацията на средната класа в много развити държави и нарастващото неравенство в доходите породиха сериозни съмнения относно ефективността на функционирането на съвременното капиталистическо общество. През миналия век доминираща на Запад (а към края на века и в света, като цяло) икономическа парадигма беше неокласическата теория, предлагаща едно прекалено догматично и ограничено схващане за това, как следва да се развива капитализмът, акцентирайки върху ролята на пазара и цените в ефективната алокация на обществените ресурси. Същността на тази визия е добре известна: рационални, действащи в свой интерес компании, максимизиращи печалбите си, и рационални егоистични портебители, максимизиращи своята изгода. Решенията и на едните, и на другите водят до съответствие между търсенето и предлагането, като на тази основа се определят цените. Тоест, пазарът регулира всичко, а ресурсите се преразпределят по оптималния в социално отношение начин.

През последните десетилетия обаче, някои фундаментални положения на тази теория бяха поставени под въпрос. Появиха се множество доказателства, че на практика реалните хора не се държат като homo economicus. Започнаха да се изразяват съмнения за самото съществува на "изгодата" и нейното съдържание, а това въобще не се вписваше в тезата, че пазарът максимизира социалното благосъстояние. Оказа се, че финансовите пазари далеч невинаги са ефективни, а макроикономическите модели, базиращи се на неокласическия фундамент, функционират зле, особено по време не кризи.

Консенсусът по отношение на стимулирането на неконтролируемата мобилност на капитала започна да отслабва след азиатскака криза през 1997-1998. С нарастването на обема на капиталовите потоци, нарастваха и съмненията. В появилата се преди време статия "Надцененният капитализъм", икономистите от Международния валутен фонд признават, че в някои случаи отрицателните последици от отварянето на икономиката за капиталовите потоци надхвърлят ползите. Оказва се например, че портфейлните и банковите спекулативни чуждестранни инвестиции не пораждат нито икономическа растеж, нито намаляване на рисковете. Нещо повече, влиянието на отварянето за задълбочаване на неравенството се оказа много по-сериозно, отколкото се смяташе [Ostry]. Нарастването на икономическото и социално неравенство в резултат от финансовото отваряне е в състояние, само по себе си, да ерозира икономическия растеж, на който разчиташе неолиберализмът, пропагандирайки това отваряне. Поредицата от финансови сътресения, която започна през 80-те години на миналия век в Латинска Америка, след което продължи в Източна Азия, през 1997-1998, доведе до ревизия на неолибералните догми.

Авторите на споменатата по-горе статия изброяват 152 "характерни епизода" (т.е. периоди на големи капиталови потоци) в 53 развиващи се държави през периода 1980-2014. Примерно 25% от тях са довели до банкови или валутни кризи. Кризата на еврото и банковата криза в Ирландия демонстрираха, че този синдром не касае само развиващите се страни.

През 2012 дори МВФ беше принуден да признае, че контролът върху финансовите потоци, като временно мярка, е напълно оправдан, когато мащабите на притока на капитали застрашават финансовата стабилност. Сред вариантите за решаването на проблема е т.нар. "данък на Тобин" (данък върху сделките с чуждестранна валута, пропорционален на размерите на капиталовите потоци). Авторите на статията, посветена на контрола върху движението на капитала в Бразилия, анализират налагането в тази страна през 2009 на такъв 2%-ов данък върху портфейлните инвестиции, целящ да бъде прекратена ревалвацията на реала. За кратко време, този данък беше повишен до 4%, а след това до 6%. През 2011 тези мерки, заедно с въвеждането на данък върху номиналната стойност на дериватите, постигнаха определен ефект, като доведоха до понижаване стойността на бразилската валута [Chamon].

Междувременно, на Запад се появиха нови изследвания, в които се доказва, че не само краткосрочния, но и дългосрочния контрол върху капитала може да понижи финансовите рискове и да повиши икономическия растеж. Така, Майкъл Клейн, който анализира десет държави (включително Китай), използващи т.нар. "стени", т.е. осъществяващи дългосрочен контрол върху капиталовите потоци, открива, че в тях е налице по-бавен ръст на частния дълг по отношение на БВП в сравнение с останалите 34 изследвани от него страни [Klein].

На свой ред, главният икономист на Bank of England Андрю Халдейн отбелязва, че класическата неолиберална теория разглежда икономиката като своеобразно детско конче - люлка, която след въздействията на някоя външна сила неизбежно се връща в състояние на "статистическо равновесие". Според него обаче, това на което станахме свидетели по време на кризата прилича повече на "табун диви коне", тъй като икономиката представлява интерактивна мрежа от изключително разнообразни по своя характер и интереси домакинства, компании, банки, регулатори и т.н. [Chamon].

Дълго време се смяташе, че с колкото повече пари разполага населението, толкова по-проспериращо е съответното общество. На практика обаче, просперитетът не се свежда само до монетарните показатели (приходи или богатство). Просперитетът е резултат от акумулирането на ефективни решения на реалните проблеми на хората. В тази връзка, се поставят нови изисквания и към модела на икономическо развитие. Така, основният принос на бизнеса за развитието на обществото се оказва трансформацията на идеите в стоки и услуги, способстващи за решаването на възникващите проблеми.

В научните изследвания от 70-те и 80-те години на ХХ век, базиращи се на неокласическата теория, се твърдеше, че единствената цел на бизнеса е максимизирането на стойността на компанията за акционерите. Ако корпорацията постигне тази цел, се постига и максимизация на икономическата ефективност, както и на социалното благосъстояние. Това твърдение се основаваше на невярното предположение, че капиталът е най-дефицитния икономически ресурс и водеше до концентриране на вниманието върху решаването на краткосрочните проблеми [Barton]. На практика обаче, най-дефицитният ресурс за решаването на обществените проблеми се оказват знанията [Cristensen]. Несъмнено, повишаването на акционерната  добавена стойност е важно за укрепване конкурентните позиции на компанията. Това обаче не е цел на самия бизнес, а просто необходимо (макар и недостатъчно) условие. Някои компании вече са го осъзнали и дори го демонстрират публично (компанията Google например определя за своя цел "организирането на глобалната информация и гарантирането на нейната общодостъпност и полза" [Beinhocker]).

В новите условия се променя и ролята на държавата. Тя е призвана да гради такава икономика, която да позволява стимулирането на икономическата активност за решаване на обществените проблеми и да потиска онази икономическа активност, която генерира такива проблеми, гарантирайки по този начине доверието и солидарността в обществото. Именно държавата може и трябва да укроти "табуна диви коне", докато той не е стъпкал и без това крехките стъбла на обществения мир и съгласие. Резултат от това може да стане появата на по-фрагментирана, локална, "провинциална" разновидност на капитализма, която може би ще е по-малко ефективна, но пък ще се ползва с по-широка обществена подкрепа. А страстното увлечение към глобалните компании и глобализацията ще се окаже по-скоро преходен епизод в икономическото развитие.

 

Литература:

 

  1. Анисимов Г., Агамалова А. PSA обещает вернуть Opel к прибыльности за три года // Ведомости. 7 марта 2017. C. 11. vedomosti.ru/auto/articles/2017/03/07/680183-psa-opel.
  2. Кондратьев В.Б. Возвращение производства или новая индустриализация // Перспективы. Электронный журнал. 2016. №4. С. 99 – 116. journal.perspektivy.info/; perspektivy.info/print.php?ID=420701
  3. Кондратьев В.Б. Государственные компании и банки развития в современной экономике // Глобальная перестройка / Под ред. А. Дынкина и Н. Ивановой. М. 2014. C. 117-147.
  4. An open and shut case // Economist. Oct 1, 2016. economist.com/news/special-report/21707833-consensus-favour-open-economies-cracking-says-john-osullivan.
  5. Barton D., Wiseman M. Focusing capital on the long term // Harward Business Review. January-Fabruary 2014. hbr.org/2014/01/focusing-capital-on-the-long-term.
  6. Beinhocker E., Hanauer N. Redefining capitalism // McKinsey Quarterly. September 2014. mckinsey.com/global-themes/long-term-capitalism/redefining-capitalism.
  7. Bhattacharya A., Bürkner H.-P., Bijapurkar A. What you need to know about globalization’s radical new phase // BCG perspectives. The Boston Consulting Group. July 20, 2016. bcgperspectives.com/content/articles/globalization-growth-what-need-know-globalization-radical-new-phase/.
  8. Chamon M., Garcia M. Capital Controls in Brasil. International Monetary Fond. 2014. imf.org/external/np/res/seminars/2014/arc/pdf/chamon_garcia.pdf.
  9. Cristensen C., van Bever D. The Capitalist Dilemma // Harward Business Review. June 2014. hbr.org/2014/06/the-capitalists-dilemma.
  10. FTSE statistics // London stock exchange. londonstockexchange.com/statistics/ftse/ftse.htm.

Growth and competition in the United States: The role of its multinational companies // McKinsey Global Institute. June 2010.

  1. Keller R. The Rise of Manufacturing Marks the Fall of Globalization // Stratfor. Geopolitical Weekly. June 7, 2016. stratfor.com/weekly/rise-manufacturing-marks-fall-globalization.
  2. Klein M. Capital Controls: Gates Versus Walls. NBER Working Paper Series. Working Paper 18526. Cambridge MA. 2012.
  3. Ostry J., Loungani P., Furcery D. Neoliberalism Oversold? // Finance and development. June 2016. imf.org/external/pubs/ft/fandd/2016/06/ostry.htm.
  4. The Retreat of the Global Economy // The Economist. January 28, 2017. economist.com/news/briefing/21715653-biggest-business-idea-past-three-decades-deep-trouble-retreat-global.

 

* Авторът е ръководител на Центъра за индустриални и инвестиционни изследвания към Института за световна икономика и международни отношения в Москва