06
Пет, Дек
5 New Articles

Многополюсният "азиатски век"

брой 5 2017
Typography

След разпадането на Съветския съюз глобалната политическа и икономическа архитектура се основаваше на доминацията на една, единствена свръхдържава.

Това постави началото на безпрецедентен период на глобализация, осъществявана от многостранни институции и играчи. Днес обаче еднополюсният момент отстъпва пред очертаващата се "епоха на многото сили". Такива свръхдържави като САЩ, Китай и Русия, притежаващи огромен разрушителен потенциал, си съперничат за установяването на нови норми и правила за бързо променящата се действителност.

На този етап, чието начало беше ознаменувано от световната финансова криза през 2008 и американските войни в Ирак и Афганистан, се оформи сериозен вакуум. Мнозина се опитват да го запълнят, като най-решително в това отношение действа Китай, при това разграничавайки от такива сериозни сили в Азия, като Япония и Индия. На свой ред Ислямска държава и радикалните сили в Близкия Изток също се стремят да овладеят нови пространства. Русия пък се възползва от момента за да заздрави контрола си над Евразийското пространство и да се намеси в случващото се в Близкия Изток. Истината обаче е, че в света просто няма място за толкова много различни амбиции.

Необходимата "златна среда" и цената за постигането и

Днешната "мултиполярна реалност" е най-очевидна в Азия, което може да се обясни с липсата на обединяваща политическа архитектура и архитектура на сигурност в азиатския регион (или региони). Това поставя въпроса, дали новият азиатски век ще се определя от конкуренцията или от сътрудничеството? И как азиатските държави ще съчетават мултиполюсния и многостранен характер на  процеса, който няма прецедент през предходния ХХ век? Трансатлантическите политически и икономически режими, играещи ролята на своеобразни "адаптери" на либералния световен ред, нямат свои аналози в Азия. Освен това, там очевидно отсъства и някакъв общ гарант за "добро поведение" (т.е. за определеност и/или предсказуемост).

Търсенето на глобален и регионален лидер е търсене на контрол на общите пространства. Ако в предходните столетия териториалните и морските граници се смятаха за изключително важни, днешните общи пространства се оказват размити заради появата на цифровите технологии, които навлизат и в океанските простори, и в Космоса. Това прави азиатския век уникален на фона на различните концепции за общите пространства на основните геополитически играчи.

Континенталните търговски режими и икономическата интеграция ще формират бъдещето на Азия, но тези условия са под въпрос. Как могат да бъдат съгласувани конкуриращите се програми, като Всеобхватното регионално икономическо партньорство (китайска инициатива за Югоизточна Азия), изоставеното от САЩ Транстихоокеанско партньорство и суперпроекта "Един пояс, един път"?

Не ставаме ли свидетели на разпадането на традиционната форма на Интернет? И дали киберпространството не се превръща в своеобразен "нов Колизеум за цифровите гладиатори"? Азиатските държави и другите сили с интереси в региона са впечатлени от потенциала на цифровата икономика, но мнозина продължават да възприемат виртуалния свят през призмата на териториалните отношения, характерни за "доцифровата геополитика". Може ли Интернет да се превърне в движеща сила на сътрудничеството или му е съдено да стане арена на съперничество вътре в конкретните страни, както и между държавите, общностите и народите? Как мултилатерализмът се вписва в тази нова парадигма, където мощта на транснационалните корпорации още повече усложнява баланса на силите?

Следва да отбележим, че старите разломни линии продължават да са актуални. Индо-Тихоокеанската система представлява най-голямата морска търговска зона на планетата, но и тук се сблъскват различни политически амбиции. В отсъствието на азиатски аналог на Доктрината Монро (т.е. господството на една, единствена държава в региона), суверенитетът в открито море редовно бива оспорван.  Мощният военен потенциал подхранва конфликтите в Индийския океан и в зоната на Тихоокеанското крайбрежие. Тоест, въпросът е, дали водните пространства на Азия ще обединяват и укрепват, или - напротив - ще разединяват и изтощават държавите от региона?

Но най-важния стратегически въпрос на новия "азиатски век" е гарантирането на реализацията на "общочовешките ценности". Как демографските реалности в Азия ще се трансформират в икономически, а следователно и в политически преобразувания? В този регион е концентрирано както най-младото, така и най-бързо стареещото население на планетата. Смята се, че демографският фактор може да бъде както дивидент, така и стихийно бедствие. Моделите на растежа от предишните десетилетия вече не са актуални заради технологичните постижения и всеобщата "цифровизация". Те изкривяват самото понятие за "демографския дивидент". Какви ще бъдат пътищата на развитие на азиатците през ХХІ век? Дали безработицата ще продължи да подхранва националистическите и квазинационалистически движения, както се случва днес в Азия? И доколко това ограничава способността на азиатските играчи да правят "жертви" и "компромиси", в съответствие с изискването на многостранния подход?

Подобно на целия останал свят, Азия съшо трябва внимателно да обмисли всички тези въпроси. Защото "азиатският век" не касае само Азия. Той засяга както подема на Азия, азиатските играчи и азиатските институции, така и онези, които си взаимодействат с континента. Тоест, проблемите и промените в региона ще определят не само характера на "азиатския век", но и този на планетата, като цяло.

Азия ще формира ХХІ век по същия начин, по който Атлантическият съюз формираше ХХ-ти, а Европа - ХІХ-ти век.

Конкуренция или сътрудничество

През изминалите от края на Втората световна война над 70 години САЩ и вече несъществуващият СССР съумяха да наложат няколко ключови правила, които са актуални и днес. Тези правила гарантираха стабилността на глобалните институции, формиращи фундамента на съвременната система на многостранните отношения. ООН, основните международни договори за сигурност, конвенциите и нормите за управление на общите пространства - всичко това е наследство на онази епоха. Периодът след 1990 пък се характеризираше с триумфа на либералния ред и налагането на глобализационния проект в рамките на Атлантическия съюз.

Икономическият императив за трансформирането на следвоенна Европа изискваше политически мерки за реагиране, както и необходимите за това военни средства. Свръхдържавите се превърнаха в глобални гаранти за предсказуемостта в сферите на търговията и сигурността, включително за сметка на разширяване на зоните си на влияние и своя многостранен подход. Сега тази задача преминава към Азия. От времето на Чингисхан насам обаче, Азия никога не е била доминирана от една, единствена суверенна държава и продължава да е "многополюсна". Затова Азия следва да изгради мост между тази своя "мултиполярност" и многостранния подход. При това трябва да го направи в момент, когато много от съществуващите глобални институции се намират на ръба на разпада, ако вече не са се разпаднали. ООН например все повече напомня не неправителствена организация - както се предполагаше преди - а аналитичен център. Тя би могла да стане подходящ форум за обсъждане на норми и правила, но не е в състояние да ги осъществи на практика. На свой ред, създадената през 1995 Световна търговска организация (СТО) преживява своеобразна "криза на средната възраст". Затова следва да се запитаме, кои ше бъдат новите институции на "азиатския век"? Къде и с кого следва да се провеждат най-важните преговори? А може би е време да признаем суровата истина, че правилага, играчите, институциите, споразуменията и етичните въпроси на "азиатския век" тепърва трябва да бъдат формулирани, възприети и усъвършенствани?

Може би вече е време да стартираме нов проект за създаването на една "политическа Азия". Също както атлантическият световен ред се развива на основата на Бретънуудското споразумение и системата на ООН, така и Азия се нуждае от ново ръководство, нов "съвет на директорите" и нова архитектура на сигурност.

Тази система задължително трябва да включва тримата големи континентални играчи (Китай, Япония и Индия) и двете регионални "заинтересовани страни" (САЩ и Русия). Разбира се, следва да бъдат привлечени и други субрегионални участници.

Източноазиатската среща на върха (East Asia Summit -EAS), сред чиито членове са всички тези държави беше създадена през 2005 именно като възможна основа за една такава архитектура. Този форум обаче е недостатъчен за решаването на проблемите на Централна и Западна Азия. Дали решение на проблема би могло да стане разширяването на мандата на Г-20 (в която членуват шест азиатски държави, плюс две "евроазиатски" - Турция и Русия)? Или пък е неизбежно създаването на нова организация?

Налице са три различни възможности, които не се изключват взаимно. В началото на ХХІ век политиката в Азия доста напомня неуправляемата глобална мултиполярност от началото на ХХ век. Както е известно, необходими са цели петдесет години и две световни войни за да може този хаос да се трансформира в многостранно равновесие. Азия следва да се справи по-добре, по-бързо и без да допусне появата на подобен "външен стимулатор" под формата на голяма война. Що се отнася до САЩ, те биха могли да помогнат за създаването на нови институционални механизми в Азия по модела на "гръцкото влияние върху функционирането на Римската империя" (ако използваме алюзията на Харолд Макмилан за следвоенните отношения между Великобритания и Съединените щати).

Тоест, ако САЩ решат да "завещаят" поддържането на либералния световен ред на азиатските сили, наследник на Америка най-вероятно ще стане Индия. При това обаче, тя няма да се стреми към ролята на единствена "велика държава", най-малкото защото азиатският регион е прекалено неспокоен и политически активен, за да бъде управляван от един, единствен субект, а по-скоро ще се ориентира към ролята и функциите на "свързваща държава". В географски, както впрочем и в идеологически план, Индия заема уникално положение на континента и би могла да поеме ролята на катализатор на очертаните по-горе процеси и трансформации. В тази връзка обаче възникват два ключови въпроса. Дали САЩ ще намерят сили да се примирят с един световен ред, който няма да им гарантира доминацията, с която разполагаха в рамките на трансатлантическата система? И дали Индия ще може да ги убеди да действат съвместно с нея и да я признаят за свой наследник в рамките на една "либерална Азия"?

Втората възможност за формиране на нов азиатски ред доста напомня Виенската система на международните отношения (т.е. системата на т.нар. Европейски концерт) от ХІХ век - нестабилна, но необходима коалиция между големите държави на континента. В рамките на този модел, страните от азиатската "Голяма осмица" (Китай, Индия, Япония, Саудитска Арабия, Иран, Австралия, Русия и САЩ) ще бъдат обвързани в своеобразен "брак по сметка", като в името на съвместното управление се откажат от реализацията на някои свои интереси. Трудно е да се прогнозират контурите на подобна система, която вероятно ще концентрира усилията си за предотвратяване на евентуални удари срещу "основните" функции на управлението в Азия, т.е. върху запазването на финансовата система, териториалните и политическите суверенитети и взаимозависимите механизми на сигурността. Предвид това, че всеки голям играч в рамките на тази система, ще я разглежда като специфичен механизъм за реализация на собствените си интереси, съществува сериозен риск от възникването на изтощителен двустранен или многостранен конфликт за доминация. В тази връзка си струва да напомним, че навремето системата на Европейския концерт е взривена от Първата световна война.

Третата възможност е появата на азиатска политическа архитектура, която не включва САЩ. В рамките на тази система - или по-точно в тази съвкупност от подсистеми - ключова роля за регулиране сферите на интереси на отделните учаднвици ще играят регионалните икономически съюзи. Тоест, такива институции, като АСЕАН, Шанхайската организация за сътрудничество, Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив и Асоциацията за регионално сътрудничество в Южна Азия, ще се превърнат в своеобразни "адаптери" на управлението на суперрегиона. Що се отнася до САЩ, те ще останат "отдалечено" свързани с тези подсистеми, но няма нито да инвестират в тях, нито да се стремят да станат техен член.

Задачата ни е да оценим политическата основа на формиращата се нова азиатска архитектура. Всъщност, нещата опират до това, дали тя ще се определя от конкуренцията или от сътрудничеството? Ще могат ли САЩ да формулират политически ред, подобен на съществуващите многостранни системи, или разходите за създаването на свързаните с това институции ще откажат азиатските държави да участват в подобен проект? И накрая, дали една хипотетична паназиатска институция за управление би се съобразявала в достатъчна степен с културните, икономически и социални различия, характерни за континента? Задачата на "азиатския век" не е свързана толкова със стремежа към заветното съвместно управление, а по-скоро с диагностиката на средствата за постигане на една устойчива и открита за всички общоазиатска платформа.

* Вицепрезидент на индийския "мозъчен център" Observer Research Foundation

** Старши научeн сотрудник в Observer Research Foundation