Турската военна мощ, една година след опита за преврат

Както е известно, след опита за военен преврат през юли 2016 в турската армия стартира процес на нейната радикална трансформация. Всъщност, още преди това, в периода 2007-2010, офицерският корпус в страната беше деморализиран в резултат от многобройните съдебни процеси, някои от които се базираха на достатъчно сериозни доказателства, а други - на очевидно неоснователни подозрения.

Под една или друга форма, репресиите на режима на Ердоган засегнаха 17%-20% от турските офицери, голяма част от които принадлежат към висшето военно ръководство (адмирали, генерали и т.н.). След началото на гражданската война в Сирия през 2011 обаче, армията отново се оказа необходима и немалка част от арестуваните преди това военни бяха освободени. Те обаче (и собено висшите офицери) очевидно не бяха забравили преживените унижения. Освен това, мнозина съзнаваха, колко опасна би могла да се окаже евентуална мащабна намеса на Турция в сирийския конфликт и бяха склонни да се вслушат в призивите на съюзниците от НАТО за реална борба срещу Ислямска държава, пресичане на разпространението на радикалния ислямизъм и решаване на проблема с бежанците. Комбинацията от всички тези фактори създаде предпоставките за неуспешния военен преврат от 15-16 юли 2016.

Редица турски експерти подчертават наличието на прекалено много жертви сред мирното население по време на опита за сваляне на Ердоган. Този факт породи много силен шок сред турското общество, което традиционна възприемаше армията най-вече като защитник от най-различни заплахи, а някои обшествени кръгове - и като гарант за светския характер на държавата и стриктното и придържане към западния модел на развитие. В резултат от всичко изброено по-горе обаче, доверието към армията, като институциия, силно намаля.

От друга страна, турското правителство осъществи редица структурни реформи в сектора на отбраната. Сред тях бяха закриването на военните академии и плановете за създаването на военен университет. Както е известно, именно военните академии бяха филтъра, който подбираше най-перспективите наборници, подготвяше бъдещите ръководни кадри на армията и възпитаваше младите турски офицери в дух на национализъм и привързаност към светския държавен модел.

Според анализаторите, бъдещият военен университет ще бъде "по-отворен", давайки достъп до редовете на армията на всички желаещи, което разбира се поражда доста спорове. Противниците на това решение предупреждават, че така се отваря широко вратата за навлизане в турските въоръжени сили на привърженици на политическия и дори радикалния ислям, както и на различни други радикални групировки и течения. В резултат от това в офицерските среди могат да се формират групи от екстремистки настроени елементи.

Важна част от реформите в армията беше отмяната на военните съдилища и прехвърлянето на по-голямата част от социалните структури на въоръжените сили към гражданските власти. По този начин, турските военни (и най-вече офицерският корпус) престанаха да бъдат отделна прослойка, която на практика е независима от държавата и разполага със собствени социални механизми. Като цяло, този процес, който продължава да се задълбочава и днес, би могъл да се характеризира като опит за поставянето на военните под граждански контрол, макар редица експерти да предупреждават, че прекаленият уклон в тази посока може да доведе до понижаване на професионалното ниво в армията.

И така, очевидно е, че турската армия е обект на мащабни и болезнени трансформации, които вероятно ще се отразят много негативно на бойната и готовност, моралния и дух и политическите настроения сред нейния личен състав. Ясно е също, че епохата на военните преврати, като тези през 1960, 1971 или 1980, окончателно е приключила, а турската армия вече не се смята за единствения легитимен гарант на стабилността в страната, отстъпвайки тази роля на политическите структури, партиите и неправителствените организации. Военните вече не представляват самостоятелен политически субект, а в бъдеще ще бъдат контролиран лично от президента. На свой ред, Генералния щаб, който доскоро беше символ на политическата власт на военните, вече ще отговаря само за военното планиране и няма да може да ръководи отделните родове войски. За сметка на това, рязко нарастват пълномощията на президента, който ще ръководи пряко армията, флота и ВВС.

Армията и войната с кюрдите

От дълги години насам борбата срещу кюрдските груповки е сред основните задачи пред турските сили за сигурност, като за целта в югоизточната част на страната са разположени значителни сили на жандармерията (подчинена на Вътрешното министерство) и армията, вкючително нейни специални части.

Сегашният етап на кюрдския конфликт започна през 2015 като първоначално въоръжените отряди на Кюрдската работническа партия (РКК) и по-малките кюрдски групировки (освен традиционните терористични нападения, атаки срещу патрули на армията и жандармерията, обстрелване на военни постове и партизански действия) се опитаха да влязат в открити сблъсъци с турската армия в редица градове в Югоизточна Турция, населени предимно с кюрди. В резултат от това, през 2015-2016 улиците на такива градове като Диарбекир, Джизре и други, се превърнаха в бойно поле.

За да смаже бунта на кюрдите, турската армия масово използваше бронирана техника, артилерия и авиация, което и позволи - макар и с цената на големи разрушения - да прочисти разбунтувалите се градове и села. По официални данни на правителството в Анкара от май 2016, в зоните на най-ожесточени стражения са били разрушени 6320 сгради.

Както можеше да се очаква, масовите чистки в турските силови структури, предприети след неуспешния опит за преврат през юли 2016, ги отслабиха, но не доведоха до сериозна промяна на ситуацията в полза на кюрдската съпротива. Турската армия запазва огромното си количествено и качествено превъзходство над отрядите на РКК. При това Анкара не се притеснява да използва артилерия, бронирана техника и авиация, тъй като кюрдите не разполагат с достатъчно противозенитни и противотанкови ракетни комплекси за да нанесат сериозен ущърб на турските ВВС и армейските части.

В резултат от това, РКК не е в състояние да овладее и да удържи за по-продължително време нито един по-голям населен пункт           , но пък значителната подкрепа на местното кюрдско население и нейните бази в населените с кюрди райони на Сирия и Ирак и позволяват да продължи партизанската си война. На свой ред, турската армия и жандармерията са принудени постоянно да държат под контрол обширни планински райони, което прекалено разтяга силите им и ги прави уязвими за противниковите атаки, а пък нанасяните периодично от турските ВВС въздушни удари по цели в Северен Ирак и Сирия не могат да решат радикално проблема с лагерите на РКК на тези територии. 

Турската военна намеса в сирийския конфликт

Според повечето руски и западни експерти, пряката турска военна намеса в сирийския конфликт е донесла само частичен успех на Анкара. От една страна, тя ликвидира заплахата от страна на ИД по цялата граница на Турция с Ирак и Сирия и не допусна установяването на постоянна връзка между кюрдския анклав Африн в Северна Сирия и останалите зони, контролирани от местните кюрди. От друга страна обаче, цената за това се оказа неочаквано висока.

В краткосрочна перспектива, тази операция накара Анкара да се отнася по-предпазливо към възможността да продължи да осъществява военни операции в чужбина. Ако беше се увенчала с бърз успех, тя вероятно щеше да бъде последвана от незабавно турско настъпление срещу кюрдските зони в Сирия, а вероятно и в Ирак. Това обаче не се случи. И все пак, в дългосрочна перспектива операцията може да съдейства за укрепването на турската армия, тъй като тя натрупа реален военен опит и можа да изпробва качеството на своето въоръжение, както и доколко успешна е тактиката и. Освен това се научи да води бойни действия съвместно с т.нар. "прокси-армии" (т.е. със сателитните протурски местни въоръжени групировки), което тепърва ще става масова практика в региона. Накрая, военната намеса в Сирия осигури на Анкара важно място във всеки настоящ и бъдеш преговорен формат за по-нататъшната съдба на Сирия, да не говорим, че ще накара турските съседи в региона да се съобразяват с нея, като с възходяща военна и политическа сила.

Охлаждането на отношенията с НАТО

Турските власти и лично президентът Ердоган бяха силно разочаровани, че ръководството на Северноатлантическия алианс не се обяви в тяхна подкрепа незабавно след опита за преврат. Както е известно, официални представители на пакта изразиха мнението си за случилото се чак  в края на август 2016. Врочем, в средите на управляващата Партия на справедливостта и развитието, както и сред турското общество, е доста популярна версията, че в структурите на НАТО са знаели, или поне са подозирали, както се готви в Турция. Освен това, част от офицерите, подозирани, че са подготвили преврата, получиха убежище в държави членки на алианса. Мнозина анализатори посочиха и, че именно онези части и съединения, които най-активно участваха в опита за преврат, трябваше да формират гръбнака на турския контингент в рамките на силите за бързо реагиране на НАТО.

Разбира се, освен оценките за неуспелия преврат, са налице и много други фактори, усложняващи отношенията на Анкара с ключовите държави от пакта. Сред тях са и американската подкрепа за кюрдите, и критиката от страна на водешите членове на ЕС срещу нарушаването на човешките права в Турция, и т.нар. "бежански проблем". От няколко години насам буксува и механизмът на военно-техническото сътрудничество на страната с НАТО. Освен това, редица мащабни и важни за имиджа на турското ръководство военни проекти се оказаха обект на негласни санкции от страна на ЕС и САЩ (като този за турския танк Altay или за бойния хеликоптер Т129 ATAK). Западният политически натиск върху Анкара достигна апогея си във връзка с преговорите за доставката на руски системи за противовъздушна отбрана С-400 (след като преди две години беше провален опитът за доставянето на такива системи от Китай). Факт е, че турската армия силно се нуждае от модерни наземни системи за противовъздушна отбрана със среден и голям радиус на действие (в момента тя разчита на тотално остарели американски зенитно-ракетни комплекси, създадени още през 50-те и 60-те години на миналия век), но политическите игри с избора на нови системи за ПВО продължават поне от петнайсетина години насам без да водят до реален резултат. При всички случаи обаче евентуалното закупуване от Турция на руски системи С-400 значително би укрепило отбранителната и способност. Освен това, ако бъдат разположени по границата със Сирия, тези системи биха позволили разширяването на турския "въздушен чадър" и върху сирийска територия, като по този начин се дава възможност за създаването на локални "зони забранени за полети", което вероятно би усложнило допълнително и без това сложната ситуация в Сирия.

В резултат от всичко това възникна ситуация, в която членството в НАТО на практика пречи на Анкара да укрепва националната си сигурност, а тясната и ангажираност с действията на пакта се оказва пречка за националното военно-технологично развитие. Всичко това кара Турция да се ангажира по-активно в процеса на формиране на нова система на отношенията в региона, стремейки се да постигне по-голяма независимост от НАТО. В същото време, кризата в турско-руските отношения в края на 2015 и първата половина на 2016 демонстрира, че прословутият чл.5 от Устава на пакта продължава да е актуален и гарантира сигурността на Турция на глобално равнище. Ето защо не може да се очаква, че Анкара ще се ориентира към излизане от НАТО.

Параметрите на турската военна мощ

Както е известно, Турция е голяма държава с осемдесетмилионно население. Числеността на турските въоръжени сили също е внушителна. В началото на 2016 тя беше 443 хиляди души, а днес - след чистките и съкращенията - вече е около 400 хиляди души (без гражданския персонал и без жандармерията и бреговата охрана, които се подчиняват на Вътрешното министерство). Причините страната традиционно да поддържа голяма армия през целия ХХ век са очевидни и свързани с конфликтните и отношения с повечето нейни съседи: Гърция, България и най-вече с СССР (Русия). При това последният не само се разглежда в Анкара като най-могъщия и противник, но и като "екзистенциална" заплаха за Турция заради традиционния стремеж на Москва да подстави под контрол Проливите, което би означавало разчленяване на страната и загуба на нейните най-развити райони.

Разбира се, след 1991, когато руската (съветската) заплаха и тази, свързана със съществуването на Варшавския пакт, на практика изчезна, Турция пристъпи към съкращаване на своите въоръжени сили, но то не бе радикално, защото продължаваше да съществува силно напрежение в отношенията с Гърция, оставаше нерешен Кипърският въпрос, продължаваше борбата срещу кюрдския сепаратизъм, а по-късно възникнаха много сериозни проблеми за турската сигурност, във връзка с войните в Ирак и Сирия. Освен това, да не забравяме, че в републиканска Турция армията до голяма степен се бе превърнала в самостоятелен играч и не беше заинтересована от сериозни съкращения.

Промените през 90-те години на ХХ век

След 1991 числеността на турските въоръжени сили намаля с около 200 хиляди души. Дивизиите, които чак до 80-те години, по своята структура оставаха на нивото от Втората световна война и се състояха от полкове, преминаха към бригадна организация, а броят им значително намаля. Бяха ограничени силите, разположени по границата с бившия СССР (Трета полева армия), като част от тях се преориентираха към борба с кюрдските бунтовници. Като цяло обаче, през този период съкращенията и трансформациите в турската армия бяха доста по-малки, отколкото тези в армиите на другите държави от НАТО.

От ключово значение беше масовото прехвърляне към Турция на западната военна техника, станала излищна в резултат от съкращенията във въоръжените сили на развитите страни от НАТО - и най-вече тези на САЩ и Германия. Това позволи на турската армия значително да подобри нивото на военната си техника, което дотогава не беше особено високо, особено що се отнася до бронираната техника, артилерията и донякъде авиацията.

Накрая, последното десетилетие на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век бяха период на активно развитие на турската военна индустрия, активно субсидирана от държавата и разчитаща най-вече на западните военни лицензи. Така например, държавната корпорация ТАІ започна да сглобява изтребители Lockheed Martin F-16C/D, което позволи превъоръжаването на турските ВВС с такива самолети. На свой ред, компанията FNSS започна до произвежда по лиценз бронетранспортьорите ACV-15, което улесни механизирането на армията. Освен това, през 2000-те турската военна индустрия започна да произвежда по лиценз различни модели 155-мм гаубици, включително самоходни (Firtina), а компанията Roketsan с китайска помощ усвои производството на ракетни системи за залпов огън с калибър 107, 122 и 302 мм, както и на ракети за тях, а също на оперативно-тактическия ракетен комплекс J-600T Yildirim. Освен това, по германски проекти, турците организираха производството на собствени подводници, фрегати и ракетни катери.

Основният проблем на военното строителство в Турция е, че въпреки всичките и успехи, тя си остава сравнително бедна държава, която при това е принудена да поддържа голяма армия. Това и налага да запази висок дял на военните си разходи, които през 2002 достигнаха 3,5% от БВП. Оттогава насам, т.е. през последните 15 години, делът на разходите за отбрана от БВП непрекъснато намалява, като през 2016 достигна 1,6%. На фона на съвременните изисквания, това не е достатъчно и съществено затормозява качествената модернизация на турските въоръжени сили и постигането на водещите западни стандарти.

Ето защо, според повечето експерти, сухопътните сили на Турция си остават сравнително изостанали, като по своето техническо и организационно равнище съответстват на състоянието на развитите държави от НАТО през 70-те и 80-те години на миналия век. Основната част от танковете са от второ (М60, Leopard 1) и дори от първо (М48А5) поколение. Получените от Германия танкове от трето поколение Leopard 2A4 (при това в техния немодернизиран вариант) са под 350. Основните бронирани машини са стари американски бронетранспортьори М113 и създадените на тяхна основа турски машини ACV-15. По-голямата част от артилерията също е от стари американски модели, с изключение на гаубиците Panter и Firtina.

Въоръжението и екипировката на турската пехота не са на особено високо равнище - турските пехотинци и досега не са изцяло снабдени със съвременни индивидуални средства за защита (бронежилетки и кевларови каски) и използват остаряло стрелково оръжие (произвеждани по немски лиценз автоматични пушки G3 и автомати Калашников). Освен това те не разполагат с достатъчно противотанкова техника и най-вече с противотанкови ракетни комплекси. Основният им гранатомет е руския РПГ-7, получен от запасите на бившата армия на ГДР, а в основата на противовъздушната отбрана са малокалибрените зенитни оръдия.

Гръбнак на редовия състав на турската армия си остават наборниците. Така, през ноември 2016 в нея е имало 193 хиляди срочнослужещи войници и само 15,7 хиляди - по договор. Това се компенсира донякъде от многобройния професионален сержантски корпус, който наброява над 66 хиляди души. Ясно е обаче, че става дума за масова наборна армия, което в съвременните условия е свързано с определени недостатъци. Опитът от участието на турската армия в интервенцията в Сирия от август 2016 насам (операцията "Щитът на Ефрат") говори за неособено добра подготовка на личния и състав, особено редовия, както и за недостиг на технически средства. Очевидно са налице и проблеми с мотивацията на военнослужещите.

В същото време, турските ВВС изглеждат достатъчно модерни и боеспособни. Те представляват еднородна военна сила, включваща 235 изтребители F-16C/D, които постоянно биват модернизирани и снабдявани с ново въоръжение. Освен това, турската военна авиация разполага с 47 модернизирани с израелска помощ изтребители бомбардировачи F-4E-2020, които също имат доста модерно оборудване. Турция купува и големи количества модерно управляемо и свръхточно въоръжение, по-голямата част от което е американско, но напоследък делът на местното производство става все по-значителен. То беше използвано и в операциите в Сирия. Беше създадена групировка от четири купени наскоро модерни самолети Boeing 737AEW&C (т.нар. "летящи радари"). Накрая, турските ВВС очакват да получат през 2018 първите си изтребители от пето поколение Lockheed Martin F-35A.

Според експертите, сред слабите страни на турските въоръжени сили е недостатъчният брой на бойните хеликоптери, като се очаква ситуацията да се подобри с пристигането на първите 19 нови бойни хеликоптери Т129 АТАК (вариант на италианския AgustaWestland А129, произвеждан в Турция по лиценз) и с планираното начало на лицензирано производство на многоцелеви хеликоптери Т70 (Sikorsky S-70i Black Hawk).

Освен това се работи усилено и за развитието на безпилотната авиация, включително за създаването на турски безпилотен летателен апарат Anka, а още през 2016 в Сирия бяха изпробвани турските дронове Bayraktar TB2.

Сериозен недостатък е състоянието на наземните средства за противовъздушна отбрана на турската армия. Тя продължава да разчита (макар и само частично) на остарелите зенитно-ракетни комплекси Hawk и Rapier и дори на имащия предимно музейна стойност Nike Hercules.

Що се отнася до турските военноморски сили, те изглеждат достатъчно модерни и многобройни, като ядрото им включва подводници, фрегати и големи ракетни катери, произведени в Турция по германски проект.

Технологичната революция в турската военна индустрия

През последния четвърт век, турската военна индустрия осъществи сериозен скок в развитието си. Турция не само започна да произвежда много съвременни видове въоръжение и техника (макар и предимно по лиценз), но и да реализира редица амбициозни и перспективни проекти в тази сфера (танкът Altay, изтребителят TF-X и т.н.), освен това стана един от най-големите оръжейни износители. Тази добре обмислена и последователно реализирана държавна стратегия, се основава на дългосрочно планиране. Основата, върху която се развива турската военна индустрия, е активното привличане на чуждестранна експертиза и съдействие. Негов израз е създаването с държавна подкрепа на смесени предприятия с различни чуждестранни компании с цел производството по лиценз на различни видове военна техника с високо ниво на локализация и последваща модернизация, или пък закупуването на чуждестранни лицензии и осъществяването на целия производствен цикъл на турска територия.

При реализацията на амбициозните перспективни национални програми за създаване на различни системи на въоръжение се избира подходящ чуждестранен партньор, който да се включи в разработката и прехвърлянето на технологии и опит. Така, танкът Altay беше създаден с участието на южнокорейската компания Hyundai Rotem, а стартиралото конструиране на турски лек изтребител TF-X се подкрепя от съответните споразумения с BAE Systems и Saab АВ. При това, ключово място в дългосрочните планове се отрежда на локализацията на продукцията и пълното елиминиране на вноса в процеса на серийното производство.

Друго важно направление е поощряването на турските военни предприятия да участват активно в международното сътрудничество в сферата на военната индустрия, както и в различни чуждестранни производствени програми. В резултат от това, редица турски компании успяха да станат подизпълнители в рамките на програмата за производството на американските изтребители от пето поколение F-35. Между другото, само през 2016 обемът на подписаните от турската отбранителна и авиационна индустрия договори за доставки в САЩ, достигна внушителната сума от 587 млн. долара.

Ключова роля за развитието на турския военно-индустриален комплекс се отрежда на частния сектор. Турските компании биват всячески стимулирани да се включат във военното производство, като в редица случаи търговете се провеждат само между тях, т.е. без участието на държавните фирми. Пример за това беше програмата за създаването на универсален десантен кораб. В резултат, мното турски частни военни компании се превърнаха в ключови играчи не само на местния, но и на международния пазар. Така например, компанията Otokar (част от семейния холдинга Koç) се превърна не само в най-големия турски производител на бронирана техника, но и в основния участник в проекта за създаването на "националния" танк Altay, инвестирайки в него близо милиард долара собствени средства. Друг пример е частната корабостроителница Yonca-Onuk, която за сравнително кратко време се превърна в един от водещите доставчици на военни катери в света.

Както вече споменах, досега в Турция са реализирани сравнително малко чисто национални оръжейни програми. Съвсем доскоро акцентът беше поставен върху лицензионното или съвместното производство (изтребителите F-16C/D, леките военно-транспортни самолети CN-235, бранетранспортьорите AIFV, гаубиците Panter и Firtina, или бойните кораби и подводниците по германски проекти). Едва през последните десетина години започнаха да се реализират и самостоятелно програми в тази сфера, които обаче се сблъскват със значителни трудности и забавяне, заради ограничените възможности на турските производители. Сериозни проблеми поражда невъзможността Турция да получи планираната чуждестранна подкрепа. Така, реализацията на проекта за турския дрон с голям радиус Anka се забави силно след отказа на израелските компании да участват в него, в резултат от конфликта между Ердоган и Тел Авив. На свой ред, отказът на австрийското правителство - след събитията от 15 юли 2016 - да разреши на местната фирма AVL List да продаде свои технологии на турците, не позволи на турската компания Tümosan да произведе дизеловите двигатели за танковете Altay, които в крайна сметка бяха снабдени с вносни германски двигатели MTU. Освен това, подобно на всяка друга държава с недостатъчно развита индустрия, Турция се сблъсква със сериозни проблеми и забавяне при преминаването от опитно към серийно производство на военна техника (пример за което са хеликоптерът Т129 АТАК или танкът Altay). В тази връзка, сериозни съмнения поражда практическата реализация на някои от най-амбициозните турски проекти в тази сфера от последно време, като например създаването на собствен изтребител TF-X. В същото време обаче, турците официално декларират готовност да създадат сами широк спектър от най-разнообразни комплекси, включително зенитни ракетни комплекси, крилати и балистични ракети, спътници и пътнически самолети. Очевидно, в немалко случаи, босовете на турската военна индустрия, както впрочем и ръководството в Анкара, силно надценяват възможностите си. И то въпреки, че - както вече споменах, досегашните успехи на Турция в създаването и серийното производство на собствени сложни военни системи не са особено впечатляващи. Тоест, тепърва предстои да видим, доколко оправдани са турските амбиции в тази сфера.

Проблемите пред турското военно строителство

Както вече посочих по-горе, ключов проблем пред ръководството на турската армия е недостигът на ресурси за поддържането на една толкова голяма армия на достатъчно високо равнище. Макар да се очаква, че до 2020 военните разходи ще нараснат, достигайки 2% от БВП (каквито са и изискванията на НАТО), това няма да промени нещата. Все пак, увеличаването на разходите за отбрана ще позволи да се ускори техническата модернизация на турските въоръжени сили, осигурявайки достатъчно финансиране на редица ключови програми, свързани с изтребителите F-35A, хеликоптерите Т129 и Т70, танковете Altay, дроновете, модерните зенитно-ракетни комплекси, системите за разузнаване, комуникации и управление, ракетните системи с голям радиус, универсалните десантни кораби, новите фрегати, корвети и конвенционални подводници. В същото време, може да се очаква, че съкращаването на числеността на армията ще продължи.

В политически план, основната заплаха е свързана с продължаващото макар и прикрито напрежение между армията и режима на Ердоган (достигнало върха си с опита за преврат през юли 2016). Въпреки мащабните чистки, репресии и "реформи", осъществявани от управляващите, основните причини за него не са премахнати, а и това едва ли може да стане. Затова не бива да се изключват нови сблъсъци в бъдеще.

Освен това, непрекъснатите чистки, осъществявани от няколко години насам с чисто политически мотиви в средите на генералитета и офицерския корпус, неизбежно дестабилизират въоръжените сили и ерозират професионализма и приемствеността на кадровия команден състав. А това се отразява негативно върху бойната готовност на армията и компетентността на нейното командване.

Отношението на турското военно ръководство към НАТО

Въпросът, дали ставаме свидетели на промяна в отношението на турското военно ръководство и на армията, като цяло, към Северноатлантическия алианс, е изключително интересен, но няма еднозначен отговор. От една страна, в миналото турската военна върхушка, която традиционно се смяташе за опора на кемалистките традиции и на светския републикански строй в страната, изцяло се ориентираше към САЩ и НАТО, виждайки в това логично продължение на вътрешната прозападна политика и част от курса към модернизация на Турция. Проатлантически настроените офицери и генерали доминираха във военното ръководство на страната.

Наред с това обаче, част от офицерския състав се придържаше към по-различна ориентация. Условно, бихме могли да разделим тези хора на няколко групи: "традиционалисти" (т.е. споделящи религиозни и консервативни идеи и подкрепящи традиционния предкемалистки "османизъм"), "националисти" (изповядващи крайнодесни националистически и пантюркистки идеи и опиращи се на традиционния ранен кемализъм) и "евразийци" (споделящи различни модерни, включително леви идеологии, но обявяващи се против едностранната ориентация към САЩ и НАТО и за провеждане на мултивекторна политика и дори за "обръщане на Изток, т.е. към Азия").

През периода 2010-2014, в резултат от делото "Ергенекон" и други подобни на него, стотици офицери, принадлежащи към фракциите на "националистите" и "евразийците", бяха принудени да напуснат турската армия. Някои експерти смятат, че през този период, армията е била прочистена най-вече от привържениците на условно "лявото" (по политическите си възгледи) крило във въоръжените сили на страната. В резултат от това сред турските военни се очерта определен дисбаланс в полза най-вече на "атлантизма", но и на религиозния консерватизъм. Според турските анализатори, именно този процес са се опитали да овладеят и оглавят и членовете на прословутата мрежа на Фетхулах Гюлен, взели активно участие в опита за преврат от 15 юли 2016.

По време на последвалите провала на този опит чистки, основният удар беше нанесен върху офицерите привърженици на "атлантизма" и върху "традиционалистите". В резултат от това, в турските въоръжени сили отново укрепнаха позициите на "националистите" и на "евразийците". Това, както и очевидната морална подкрепа на ръководството на НАТО и на водещите западни държави към "атлантическото" крило в средите на турските офицери (които активно участваха в заговора срещу Ердоган), доведе до рязко нарастване на скептичното отношение на турското военно-политическо ръководство към Северноатлантическия алианс. Впрочем, същото се отнася за позицията на обществото, като цяло.

Въпреки това, значението на тези фактори не бива да се надценява, още по-малко пък да се очаква, че Турция може да излезе от НАТО. Като цяло, участието в пакта е много изгодно за нея, тъй като тя продължава да е сравнително слабо развита държава. То гарантира на турските военни достъп до модерната западна военна подготовка, челните командни и управленски процедури, технологиите, новата военна техника, както и до разнообразните форми на взаимодействие и получаване на необходимата подкрепа. И турският военен и политически елит е съвсем наясно с това. На свой ред, геостратегическото значение на Турция за САЩ и НАТО (особено на фона на сраженията в Сирия и Ирак) позволява на Анкара да диктува своите условия на Запада. Което пък означава, че Турция тепърва ще повишава цената за своето участие в НАТО, пред САЩ и другите си партньори от пакта.

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите