18
Вт, Юни
27 New Articles

Конкуренция или сътрудничество: експанзията на Китай и Япония в постсъветска Централна Азия

брой 5 2017
Typography

Геостратегическото положение, богатите енергийни и минерални ресурси на Централна Азия и, в частност, на петте постсъветски републики от региона, традиционно привличат вниманието на великите държави.

Този интерес допълнително се изостри след като Москва стартира практически действия за създаването на т.нар. Евразийски съюз, което мнозина на Запад и най-вече в САЩ тълкуват като опит на Русия да възроди съветската империя. На свой ред, Пекин разглежда региона като ключов за осъществяването на свръхамбициозния си проект "Един пояс, един път", целящ да максимизира трафика на стоки между (Източен)Китай и (Западна)Европа.

В исторически план, Централна Азия винаги е била в епицентъра на борбата между великите сили за контрол над т.нар. "Хартленд" (сърцевината на Евразия). В тази връзка повечето западни геополитици разширяват границата на региона, включвайки в тях прилежащите области на Руската Федерация, като Южен Сибир, където (в Тува) се намира географския център на Азия. Впрочем, към Централна Азия, освен Афганистан (който и чисто географски е част от нея), нерядко се причисляват също Монголия, китайските автономни региони Тибет и Синдзян и някои други територии. Въпреки, че - както вече споменах - централноазиатският регион разполага с богати запаси от петрол, природен газ и други природни ресурси, постигането на политическа стабилност и устойчив икономически прогрес продължава да бъде трудна задача.

Постсъветска Централна Азия е геополитически регион, включващ Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан. Съхранилите се в значителна част от него полуфеодални кланови структури, както и ниското жизнено равнище на немалка част от населението способстват за консервацията на местните полуавторитарни режими (Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан) или фасадната демокрация (случаят с Киргизстан). Освен това за региона са характерни скритата нестабилност, ръстът на национализма, тлеещите етнически конфликти и спорадичните прояви на радикален ислямизъм. Някои от държавите от региона са изправени пред сериозни екологични проблеми и страдат от воден, енергиен или продоволствен дефицит. Сериозно дестабилизиращо влияние върху ситуацията оказва и мащабният наркотрафик от Афанистан към Русия и Европа.

 

 

                        Централна Азия като "геополитически център" на света

 

Легенда:

В картата:

"Хартлендът" на Макиндер (1919)

"Евразийските Балкани" на Бжежински (1998)

Централна зона на глобална нестабилност според Бжежински (1998)

Новата глобална ос според Наземроайа (2007)

 

В карето с легендата:

"Хартлендът" на Макиндер

"Евразийските Балкани" на Бжежински

Централна зона на глобална нестабилност

Новата глобална ос според Наземроайа

 

В исторически план, геостратегическото положение на региона съдейства за полиетническия му характер, развитието на свободната търговия и занаятите. В миналото местните жители се различават помежду си не толкова по езиков признак, колкото по местообитанието си. В безкрайния океан от степи и пустини, мигриралите отвън номадски народности съседстват с уседнали земеделци, обитаващи цветущи оазиси с предимно градска култура. В Самарканд, Ходжент, Ташкент, Бухара и други търговско-занаятчийски столици, ролята на основен "проводник" на културния диалог се изпълнява от таджикския диалект на персийския език (по-късно тази роля се поема от руския). През съветският период пък, сред тюркските номадски народности с  привилегирован статут се ползва узбекският език. Провежданата от Сталин национална политика, обвързваща местните народи и езици към определени територии, на практика залага своеобразни мини със забавено действия, които периодично започват да експлодират в постъветското пространство.

Както е известно, Русия традиционно причислява Централна Азия към своята сфера на влияние, още повече, че регионът е част както от някогашната Руска империя, така и от СССР, чиито правоприемник е днешната Руска Федерация. Тя аргументира тези свои претенции с реално съществуващите исторически и икономически връзки, използването на руския език като своеобразна "лингва франка" в постсъветското пространство, силно русифицираната елитарна култура в региона и гаранциите за сигурността на централноазиатските държави, които Москва продължава да предоставя и в момента. Тези гаранции станаха особено актуални на фона на проникването на радикалния ислямизъм (включително на одиозната т.нар. Ислямска държава) в региона.

На свой ред, непосредствено след разпадането на Съветския съюз и появата на 15 нови независими държави в постсъветското пространство Съединените щати поставиха в центъра на вниманието на своята  външнополитическа стратегия завоюването на стабилни позиции в повечето от тях, включително в тези от Централна Азия. При това американските стратези вярваха, че отпускайки значителни средства за целта, САЩ ще улеснят сравнително бързия преход на последните от комунизма и централизираното планиране към демокрация от западен тип и свободен пазар. Твърде скоро обаче стана ясно, че това е невъзможно, ето защо Вашингтон се ориентира към една по-скоро деструктивна стратегия в региона, целяща най-вече да ерозира руските позиции в него и да осигури няколко опорни точки за нуждите на американската армия с оглед на продължителната и мисия в Афганистан, стартирала още през 2001.

Наред с тези две големи държави, Централна Азия е обект на вниманието на редица други регионални и глобални играчи, сред които можем да посочим ЕС, Иран, Индия и Турция, но истината е, че с наистина сериозни възможности за проникване в него разполагат Китай и Япония, като напоследък конкуренцията между тях в региона непрекъснато нараства.

Очертанията на китайската експанзия в Централна Азия

Днешен Китай е сред най-бързо развиващите се държави в света, чиято икономика нараства със забележителни темпове както количествено, така и качествено, а международното му влияние непрекъснато се разширява.

В същото време обаче, колкото и парадоксално да изглежда, въпреки очевидните успехи на Пекин на международната сцена, външнополитическият потенциал на страната все още не е реализиран в достатъчна степен. Причината е свързана с неизгодното и доста уязвимо географско положение на китайската държава. Въпреки че има дълги континентални и морски граници, Китай до голяма степен си остава изолирана "островна" страна, разположена далеч от основните транспортни артерии и търговските си партньори (ЕС, САЩ, държавите от Латинска Америка, а напоследък и тези от Африка). Сравнително неразвитата инфраструктура в Северен Китай, в зоната на съприкосновение с Русия и Монголия, както неблагоприятните природни условия в западната и южната част на страната, принуждават Китай да реализира огромния си търговски трафик най-вече през своето източно крайбрежие.

В същото време, повишената концентрация на населението, бизнеса и индустрията в източната част на Китай го поставят в доста уязвима позиция, особено в контекста на сложния проблем с Тайван и задълбочаващото се недоверие и опасенията на САЩ от нарастващата китайска политическа и икономическа мощ.

В тази връзка, приоритетна задача на външната и вътрешната политика на Пекин е развитието на инфраструктурата, т.е. строителството на железопътни лини, автомагистрали, електропроводи и тръбопроводи, както и усвояването на нови морски маршрути,  които биха позволили на Китай да увеличи обемите на външната търговия, да проникне на нови пазари и да укрепи собствената си икономическа сигурност. Впрочем, необходимостта от създаването на нови транспортни артерии се диктува и от чисто вътрешнополитически съображения. В териториално отношение, страната се развива неравномерно. Източните райони на Китай силно изпреварват икономически западните, аграрни региони. На свой ред, рязката икономическа диференциация създава условия за възникването на социална нестабилност вътре в страната,        което - предвид наличието на  заплахата, породена от сепаратистките движения в Тибет и Синдзян, представлява много сериозен проблем.

Изграждането на нова инфраструктура в изостаналите райони може да помогне за балансирането на китайската икономика, да стимулира развитието на въпросните територии, а също да намали вътрешното социално напрежение и, като следствие от това, да укрепи териториалната цялост на страната.

Втората и не по-малко важна задача на китайската геополитика е гарантирането на постоянно увеличаващите се потребности на страната от суровини и природни ресурси и най-вече от енергоносители. В момента Китай внася около 60% от необходимите му енергоносители от Близкия Изток, което безпокои ръководството на страната. На първо място, защото подобна конфигурация на вноса поставя Китай в зависимост от нестабилния близкоизточен регион, където САЩ продължават да се ползват със силно влияние. На второ място, доставките на петрол и газ по море с танкери се осъществяват по прекалено дълги маршрути, т.е. стават бавно и не са сигурни, тъй като пътят им минава през няколко "горещи точки" (Ормузкия и Малакския проливи, Южнокитайско море). Неслучайно през последното десетилетие Китай активно търси нови доставчици в Африка и Латинска Америка.

В контекста на така очертаните проблеми Централна Азия се оказва от жизнено значение за Китай. На първо място, следва да отбележа, че територията, през която минава границата на страната с Централна Азия и, в частност, тази с Казахстан, е фактически единствената благоприятна от географска гледна точка зона за изграждането на нова мощна инфраструктура. Освен това, да не забравяме, че в Централна Азия са концентрирани значителни природни ресурси, включително и енергоносители.

На свой ред, транзитният потенциал на региона дава възможност на Китай да увеличи вноса си от Русия, Каспийския регион и дори от Близкия Изток, избягвайки неудобствата и опасностите, свързани с доставките по море. При това централноазиатските държави са важни търговски партньори на Пекин, като в перспектива там може да бъде прехвърлено част от китайското индустриално производство за да се облекчи екологичното натоварване вътре в страната. Накрая, централноазиатските държави са свързани с Китай и в друга, чувствителна за него сфера. Както е известно, в региона има многобройна диаспора на уйгурския етнос (между 300 хиляди и половин милион души), което кара Пекин да следи много внимателно развитието на ситуацията там, опасявайки се от евентуално изостряне на сепаратисткия проблем в собствения си Синдзян-Уйгурски автономен район.

След разпадането на Съветския съюз китайската политика по отношение на Централна Азия премина през три основни етапа. През първия етап (1992-1995) тя беше предпазлива и сдържана. По онова време Пекин по-скоро анализираше внимателно новата ситуация в региона, оценявайки перспективите и рисковете от ангажирането си с регионалните процеси, създаваше необходимата правна база за бъдещо сътрудничество и укрепваше дипломатическите си контакти. През втория етап (1995-2001) китайската политика в Централна Азия се развиваше както на двустранна, така и на многостранна основа. Именно тогава стартира и бързото развитие на многостранния формат на взаимодействие по формулата "4+1" (Русия, Казахстан, Киргизскан, Таджикистан + Китай), който по-късно се трансформира в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Накрая, през сегашния етап, стартирал през 2001, когато САЩ се ангажираха активно в геополитическите процеси в Азия, опитвайки се да изместят традиционните регионални играчи, Китай се ориентира към активна настъпателна политика в Централна Азия с цел да я привлече към собствената си сфера на влияние.

Най-важната китайска програма, касаеща централноазиатския регион, която е и може би най-важния геополитически проект на Китай в момента, е прокламираната през 2013 инициатива "Един пояс, един път" (ЕПЕП). Както е известно, тя илюстрира китайската реакция на процесите на глобализация и породените от нея проблеми, като световната финансова криза от 2008 например. Проектът предвижда паралелното развитие на два нови транспортни маршрута: "Икономическият пояс на Пътя на коприната" и "Морският път на коприната през ХХІ век", чиято цел е да свържат с общ икономически пояс Азия и Европа, изграждайки директни транспортни магистрали до основните китайски търговски партньори, като по този начин съкратят сроковете за доставка 2,5-3 пъти.

От момента на прокламирането на програмата, Пекин последователно създава механизми и финансови институции, които да реализират на практика амбициозните китайски планове. Така, през октомври 2014 беше създадена Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ) с основен капитал от 100 млрд. долара. Година по-късно пък се появи Инвестиционният фонд на Компанията на Пътя на коприната (Silk Road Company), с капитал от 40 млрд. долара.

Централноазиатските държави са може би най-важното звено в тази стратегия на Пекин, тъй като, както вече посочих, заради благоприятните си природно-географски параметри прилежащите към региона територии на Китай са най-подходящи за "излизането" на китайската инфраструктура извън границите на страната, навътре в "сърцето" на евразийския суперконтинент. В рамките на китайския проект, на Централна Азия се отрежда ролята на гигантски транспортен хъб, в който мрежата изградени от китайците икономически "артерии" ще се разклонява, насочвайки се в няколко основни направления: към Русия, Иран, а също на юг - към Пакистан и Индия. Неслучайно президентът на Китай Си Дзинпин обяви началото на програмата ЕПЕП не другаде, а в столицата на Казахстан.

С цел да укрепи връзките си с Централна Азия, през последните години Китай активно инвестира в региона. В Узбекистан например бяха открити вериги от дъщерни предприятия на китайските корпорации Huawei, ZTE (телекомуникации) и XCMG (машиностроене), а в Казахстан бе създадена граничната зона за икономическо сътрудничество "Хоргос", която следва да се превърне в генератор на съвместната китайско-казахска икономическа активност в страната. Подобни инициативи ще се реализират и в Киргизстан, а след това и в останалите държави от региона.

Независимо от всички предимства и перспективите, които разкрива пред държавите от Централна Азия програмата ЕПЕП, техните ръководство не страдат от излишни илюзии относно китайските цели. Макар че търговският оборот между Китай и централноазиатските страни е впечатляващ и продължава да нараства, структурата му е изключително небалансирана. Така 80-90% от китайския износ в Централна Азия е готова продукция, при положение, че 3/4 от вноса се формира от минерални суровини и енергоносители. Тоест, задълбочавайки икономическите си връзки с Китай, централноазиатските държави, на практика, ограничават собственото си икономическо развитие, консервирайки слабостта и изостаналостта на своите национални икономики. И тъй като мащабите на икономическата и политическа мощ на Китай са несъизмеримо по-големи от съвкупния потенциал на всички централноазиатски страни, взети заедно, прекаленото "отваряне" на последните към китайските проекти застрашава както икономическия, така и политическия им суверенитет. Това обяснава и постепенно натрупващото се недоверие към големия източен съсед, което напоследък рязко нараства. Сред доказателствата за това е взривът в китайското посолство в Киргизстан през август 2016 или протестите в Казахстан през май с.г., свързани с продажбата на големи участъци земеделска земя на китайски компании.

В Пекин очевидно са наясно със ситуацията и съществуващите опасения относно нарастващото китайско влияние. По принцип, Китай гледа да съобразява политиката си в региона с по-широкия геополитически силов баланс. Прекалено силният натиск може да доведе до формирането на широка антикитайска коалиция, обединяваща регионалните съперници на Пекин, сред които са не само Русия и САЩ, но и Турция, Иран, Индия и Япония (на чиято политика в Централна Азия ще се спра по-подробно по-долу). Освен това, истината е, че свръхамбициозната китайска програма ЕПЕП представлява един недостатъчно добре разработен и доста "аморфен" проект. Китайските експерти все още не са формулирали последователен план за практическата му реализация, както и ясни критерии за оценка на вече извършената работа. Реализацията на китайския инициатива, в сегашния и вид, действително ще доведе до съкращаване 2-2,5 пъти на сроковете за доставка на стоки в Европа, но стойността на континенталния транзит вероятно ще се окаже два пъти по-висока от тази на превозите по море. Освен това Пекин не е наясно, как би могъл да повиши икономическата ефективност на собствената си инициатива, а предполагаемите държави-партньори в рамките на Новия път на коприната или Морския Път на коприната през ХХІ век засега не бързат да помагат за разширяването на китайската икономическа експанзия.

Границите на китайските възможности в Централна Азия

Ето защо, макар че позициите на Китай в Централна Азия са стабилни и притежават огромен потенциал за развитие, китайската регионална политика се сблъсква с редица вътрешни и външни ограничения. Сред първите са недостатъчната яснота на външнополитическата концепция на ЕПЕП. Сред външните ограничения пък, на първо място можем да поставим активността на регионалните конкуренти на Пекин в Централна Азия, както и политиката на самите държави от региона. Последните се стремят да се придържат към балансиран мултивекторен подход във външната си политика и да уравновесят отношенията си с Китай чрез активен диалог с Русия и САЩ. Както е известно, през 2015 Вашингтон предложи на Централна Азия новата регионална инициатива С5+1, която - подобно на китайския проект - предвижда активизиране на икономическото сътрудничество и създаването на транспортни коридори. Но може би най-сериозното ограничение на китайската активност в Централна Азия е регионалната роля на Русия, която през 2014 стартира собствения си интеграционен проект за Евразийски икономически съюз (ЕАИС), в който участват и две централноазиатски държави: Казахстан и Киргизстан.

Китай винаги е следял с особено внимание руската позиция в региона и се стреми да прокарва собствените си интереси в него само дотам, докъдето те не се пресичат с интересите на Москва. Дори през периода 1990-2000, когато заради вътрешната си слабост Русия значително ограничи своето присъствие в Централна Азия, Пекин действаше много предпазливо, стремейки се да намери такъв подход, при който Москва също да бъде ангажирана в многостранния диалог. Точно това доведе до появата и развитието на Шанхайската организация на сътрудничество (ШОС). Днес, когато Русия отделя далеч по-голямо внимание на централноазиатския вектор на своята геополитика, Пекин още по-силно се стреми да съгласува политиката си в региона с нейната, включително с руските интеграционни проекти, и да открие възможности за по-ефективна и евтина реализация на инициативата ЕПЕП. Тези тенденции намериха потвърждението си и на провелия се през май 2017 форум в Китай, посветен на ЕПЕП. Изказванията на руския и китайския президенти на форума демонстрираха близките им позиции относно бъдещето на Евразия, като цяло, и на Централна Азия, в частност. С цел укрепването на сътрудничеството между Москва и Пекин, беше решено да се създаде съвместен китайско-руски инвестиционен фонд за развитие на трансграничното сътрудничество. В началото на юли 2017 китайският лидер Си Дзинпин посети Москва, където обсъди по-подробно с руския си колега контурите и механизмите на политическото и икономическо сътрудничество между Русия и Китай, включително в рамките на ЕПЕП.

Въпреки че постигна много сериозни вътрешно- и външнополитически успехи, днес Китай е изправен пред множество нови проблеми. Нарастващата китайска икономика изпитва остра нужда от разширяване на икономическата си география и улесняване на своя достъп да световните пазари. В това отношение, Централна Азия е от ключово значение за Пекин, тъй като не само притежава голямо количество природни ресурси, но и изключителен транзитен потенциал. Налице са обаче редица вътрешни и външни ограничения, които стесняват възможностите на китайската политика в региона и принуждават Пекин да търси сътрудничество с другите големи играчи в него. В момента, най-влиятелният сред тях е Русия, която развива собствения си интеграционен проект за ЕАИС. Общите стратегически цели в региона, както и сходните представи за бъдещето на Евразия доста улесняват развитието на руско-китайския диалог, поне на съвременния етап. Благодарение на взаимодействието си с Русия, Китай би могъл до голяма степен да поправи съществуващите в неговата евразийска стратегия пропуски и активно да реализира на взаимноизгодна основа програмата си "Един пояс, един път".

"Тихото проникване": стратегията на Токио в Централна Азия

За разлика от китайската, японската активност в Централноазиатския регион не се характеризира със свръхамбициозни инициативи, а по-скоро с постепенното развитие на практически проекти, имащи най-вече икономически, а не геополитически измерения.

В началото на юни 2017 японският премиер Шиндзо Абе направи едно, на пръв поглед, безпрецедентно изказване, изразявайки готовност да сътрудничи с Пекин в рамките на инициативата ЕПЕП. Япония, особено при сегашното управление на консервативната Либерално-демократическа партия, обикновено се смята за традиционен съперник на Китай, особено в азиатския регион. В същото време обаче, както изявлението на Абе, така и предшестващото го посещение на генералния секретар на Либерално-демократическата партия Тошихиро Никаи в Пекин, показват, че това не е точно така. Истината е, че между Токио и Пекин, се осъществява и мащабно икономическо сътрудничество. И макар че напоследък медиите предпочитат да коментират съперничеството между тях в Югоизточна или Южна Азия, последователно реализиращата се през последните двайсетина години стратегия на японската дипломация в Централна Азия несъмнено заслужава повече внимание.

Сред знаковите моменти в това отношение беше посещението на японския премиер в държавите от региона, осъществено през октомври 2015. То вдигна голям шум, тъй като контрастираше с по-слабо изразения интерес на предшествениците му към Централна Азия, както и заради подписаните от японската страна споразумения на обща стойност 25 млрд. долара. В същото време, въпреки, че анализаторите нерядко интепретират визитата на Абе като частен случай в контекста на азиатското съперничество между Япония и Китай, последвалата активност на Токио в Централноазиатския регион се характеризираще не толкова с гръмки и мащабни инициативи, колкото с постепенното развитие на практически проекти, представляващи най-вече икономически интерес.

Впрочем, ехото на японско-китайската конкуренция в сферата на инфраструктурата и нейното финансиране се усеща и в Централна Азия. Така, през есента на 2016, в Ташкент и Бишкек се проведоха форуми, посветени на развитието на качествената инфраструктура. Ще напомня, че през последните години качеството на изградените от нея инфраструктурни обекти, което Япония традиционно смята за едно от естествените си конкурентни предимства, беше сред основните теми в японската външнополитическа реторика, което намери своето отражение и по време на провелата се през пролетта на 2016 среща на Г-7 в Исе-Шима и нейните заключителни документи.

В същото време, както вече споменах, не бива излишно да преувеличаме степента на конкуренция между Япония и Китай в Централна Азия, предвид наличието на редица примери за сътрудничество между тях в региона. Така, два от първите четири кредита, отпуснати от Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции през 2016 за нуждите на централноазитските държави, в една или друга степен, предполагаха сътрудничество с Япония. В частност, отпуснатите от банката средства за изграждането на пътна мрежа в Таджикистан, в близост до границата му с Узбекистан, се съфинансира от Европейската банка за възстановяване и развитие, в която Япония играе ролята на неформален "отговорник" за Централноазиатския регион. В Пакистан пък, изграждането на автомагистралата Шоркот-Ханевал се финансира съвместно от АБИИ и от Азиатската банка за развитие (АБР), решенията в която на практика се вземат от японците. Впрочем, самата магистрала е част от програмата за Централноазиатско регионално икономическо сътрудничество (CAREC), която е сред по-старите проекти на АБР, целящи подобряването на транспортната инфраструктура и взаимната обвързаност на регионите в Централна Азия, и стартира още през 1996.

През последните години японското ръководство демонстрира един по-прагматичен и балансиран подход при оценката на собствените си възможности и ограничения в Централна Азия, концентрирайки вниманието си върху икономическите и хуманитарните връзки. Запазващото се значение на Централноазиатския регион в геополитическия дневен ред на Япония беше демонстрирано и от посещението на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев в Токио през ноември 2016. Въпреки сравнителсно скромните показатели на търговията между страната му и Япония, от историческото посещение на Абе в Централна Азия през октомври 2015 насам, двамата президенти се срещнаха неколкократно (всъщност посещението на Назарбаев в Токио беше четвърто поред).

Това разбира се не означава, че японско-казахстанското сътрудничество не се сблъсква с проблеми. Така например, проточилите се преговори за участието на японската компания Toshiba и руската Росатом в изграждането на нова АЕЦ на територията на Казахстан бяха прекратени в края на миналата 2016, след като Астана официално обяви, че няма да разглежда този въпрос през следващите седем години, тъй като в момента в страната има излишък от електроенергия.

На този фон, експертите оцениха като знакова съвместната декларация на Казахстан и Япония «За разширеното стратегическо партньорство във века на просперитет в Азия», в което статутът на Токио беше повишен до ниво на "ключов стратегически партньор" на Астана, наред с Москва и Пекин (това напълно се вписва в провежданата от Казахстан мултивекторна политика). Важността на документа се определя от новите акценти на двустранното сътрудничество, като освен традиционните области - инфраструктурата, технологията, търговията, медицината и образованието, специално се подчертава сферата на сигурността. Показателно в това отношение е заявлението за активизиране на обмена на идеи относно ситуацията в региона и противодействието на тероризма.

Предвид приетите от нея законодателни поправки в сферата на националната отбрана и сигурността, Япония е стреми да активизира участието си в международното сътрудничество по това направление. Още повече, че Токио изпитва нарастваща загриженост както от зачестилите инциденти с японски заложници на различни терористични организации, така и с участието на японци в редовете на последните. В този контекст терористичните нападения в казахстанските градове Актобе (юни 2016) и Алмати (юли 2016) и атаката срещу посолствато на Китай в столицата на Киргизстан Бишкек (август 2016) допълнително актуализираха сътрудничеството между Япония и централноазиатските държави в областта на сигурността.

Ако говорим за геополитическия контекст, за разлика от началото на 2000-те, в момента Япония не претендира за промяна на статуквото в Централна Азия, опитвайки се да балансира влиянието на Русия или Китай в него. Токио постепенно формулира собствена стратегия за региона. Според японските анализатори, сегашната активност на правителството на Абе символизира прехода от неясните идеологически постулати към реално сътрудничество. Тоест, в сравнение със сравнително близкото минало, когато правителството на Япония се опитваше да прокарва в Централна Азия идеите на демокрацията, "общочовешките ценности" и човешките права, в рамките на външнополитическата си стратегия "Арка на свободата и просперитета", през последните години Токио демонстрира далеч по-голям прагматизъм и балансирано поведение при оценката на собствените си възможности и ограничения в Централна Азия, акцентирайки този път върху икономическите и хуманитарните връзки.

Разбира се, прагматизмът винаги е бил в основата на японското присъствие в Централна Азия, а негов израз бяха както милиардните преки двустранни финансови вливания, така и многостранното финансиране, привличано по линия на Азиатската банка за развитие (например в рамките на споменатата по-горе програма CAREC, по която за двайсет години са инвестирани 28 млрд. долара, 1/3 от които са отпуснати от АБР) и други финансови институции.

В този смисъл е важно да отбележа, че за разлика от Китай например, Япония все още не съумява да трансформира ползата от предоставяната от нея финансова и друга помощ на региона в политическо влияние, използвайки ролята си на спонсор на развитието по-скоро като символичен капитал и имиджов ресурс, а не като политически лост.

Външните партньори на Токио в Централна Азия

В същото време Япония се стреми да ограничи рисковете, свързани с активността и в Централна Азия за сметка на действията си в рамките на един или друг "международен консорциум", като в това отношение доста често използва Турция като своеобразен "лоцман" - например за проникването си в Туркменистан, с който Анкара поддържа сравнително привилегировани отношения.
В същото време, сред ключовите предимства ва Япония в региона е нейният положителен имидж, формирал се въпреки или, напротив, благодарение на липсата на пряка връзка между финансовата дипломация и саморекламата, както и на географската отдалеченост. Според една анкета на казахстанската консултанска компания BISAM от 2015, Япония се възприема общо взето положително от жителите на Централна Азия, докато Китай, въпреки сериозните си инвестиции в държавите от региона, се сблъсква с нарастващи антикитайски настроения. Сред примерите за това са протестите на казахстанските земеделци през пролетта на 2016, една от причините за които беше "масовото изкупуване на земеделски земи от китайски компании". В същото време обаче, Китай продължава да се ползва с добър имидж сред местните елити, именно благодарение на търговските и инвестиционните си възможности, особено в Казахстан, който е основния реципиент на преки китайски инвестиции (през 2015 те достигнаха 23,6 млрд. долара, от общо 27 млрд. в рамките на ОНД). Тоест, в момента добрият имидж на Япония в региона се дължи повече на нейната "мека сила", в чиято основа са многобройните програми за подпомагане на развитието, осъществявани от центровете JICA (Японската агенция за международно сътрудничество), културната дипломация, образованието и хуманитарната помощ, отколкото на икономическото или политическо влияние.

В усилията за разширяване на присъствието си в Централна Азия Токио разчита и на взаимодействието с други ключови играчи извън региона. В този контекст ще отбележа очерталото се сътрудничество между Турция и Япония. Според директора на Института за Централна Азия и Кавказ в Токио професор Тецуджи Танака, обединяването на усилията на двете страни в Централна Азия може да улесни проникването на Япония в региона и споделянето на отговорността с Анкара. Така, от 2000 насам Анкара и Токио осъществяват периодични консултации по въпросите на стабилността и развитието на Централна Азия, Близкия Изток и Кавказ. В същото време различни турски и японски компании и консорциуми работят по съвместни проекти в сферата на енергоносителите и логистиката. Така например, от 2015 турският Çalyk Holding и японската корпорация Mitsubishi изграждат заедно завод за карбамид в Туркменистан с капацитет 1,155 млн. тона годишно.

Пак в Туркменистан действа японско-турски консорциум, включващ японските компании JGC Corporation, Itochu, Chiyoda и Sojitz, както и турските Çalyk Holding и Ronesans Endustri Tesisleri. Основната му задача е разработката на газовото находище Галкиниш, смятано за клочов елемент на проекта за газопровода ТАПИ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия), за който лобират и САЩ.

Тук е мястото да отбележа, че Япония се придържа към два специфични подхода към региона. От една страна, Токио се стреми да ограничи рисковете, предпочитайки да действа в рамките на международни консорциуми и използвайки Турция като своеобразен "лоцман", тъй като Анкара е сред малцината, които могат да се похвалят, че имат привилегировани отношения с Туркменистан. От друга страна се акцентира най-вече върху ползата за японския частен сектор. В случая, интерес за Япония представлява не толкова геополитическото значение на ТАПИ (макар че то беше изрично подчертано още през 2006 от сегашния финансов министър Таро Асо, който по онова време оглавяваше японската дипломация), колкото износът на японски технологии с висока добавена стойност. На свой ред, Туркменистан, чието правителство обяви, че възнамерява да развива преработвателния сектор на своя петролно-газов отрасъл, очевидно приема добре този подход. Неслучайно 2/3 от японските инвестиции (т.е. 18 от общо 27 млрд. долара), обещани при посещението на Шиндзо Абе в региона през 2015, са предназначени именно за Туркменистан. В тази връзка, взетото наскоро решение на управляващите в Ашхабад да работят активно за привличането на чуждестранни авиокомпании, разкрива определени шансове пред японския бизнес, особено по отношение на проектите за модернизация на местните летища. Както е известно, японските компании реализираха подобни проекти в Киргизстан и Узбекистан още през 90-те години на миналия век.

От октомври 2016 насам Mitsubishi Corporation и Çalyk Holding изграждат Турагурганската ТЕЦ в Узбекистан, като финансирането на проекта е със заем от Японската агенция за международно сътрудничество (JICA). Друг подобен пример е изграждането през 2001 на висящия мост в Семей (Източен Казахстан) от японската компания IHI и турската Alsim Alarko.

Впрочем, японско-турското взаимодействие в региона няма само икономически измерения, тъй като Турция участва и в реализация на редица образователни проекти на Токио. Така, с подкрепата на Nippon Foundation, в периода 2007-2016, беше осъществена стипендиантската програма на т.нар. Асоциация за приятелство между Япония, Турция и Централна Азия (JATCAFA), предназначена за студенти от централноазиатските държави и Азербайджан. Показателно в тази връзка е и, че първият ръководител на Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТIКА) беше посланикът на Анкара в Токио, който - поне според японските експерти - е използвал имено модела на Японската агенция за международно сътрудничество JICA, като основа при създаването на ТІКА.

Тоест, би могло да се твърди, че освен традиционния акцент върху износа на технологии, инфраструктура и капитали, за еволюцията на централноазиатската политика на Токио е характерна и нарастващата регионализация на Централна Азия не само с държавите от Североизточна Азия (Япония и Китай), но и с югозападния субрегион на Голяма Евразия (Турция).

Що се отнася до Русия, която (както вече посочих в началото) продължава да смята Централна Азия за част от своята сфера на влияние, за нея японското участие в регионалните процеси носи повече предимства, отколкото недостатъци. Ако допреди десетина години, т.е. през втората половина на 2000-те, Токио се опитваше да използва връзките си с Централна Азия в рамките на японско-американския алианс за да балансира нарастващото влияние на Москва и Пекин в региона, при сегашното правителство на Шиндзо Абе, Япония - напротив - изглежда много добре настроена към Русия и предлага, освен мащабната активизация на двустранното сътрудничество, конкретни съвместни мерки за борба с терористичната заплаха в зоната на таджикско-афганистанската граница.

До голяма степен, икономическото присъствие на Япония в Централна Азия е обусловено от прословутата мултивекторност на външните политики на самите държави от региона, опитващи се да максимизират взаимодействието си с външните играчи. От 90-те години на миналия век насам Токио и Азиатската банка за развитие прокарват различни проекти за транспортни коридори, които да диверсифицират комуникациите на Централна Азия (по онова време те бяха изцяло ориентирани към Русия) с останалия свят, което нямаше как да не породи определено безпокойство в Москва.

В същото време обаче, южните марщрути на китайската инициатива "Един пояс, един път", който в общи линии се подкрепя от Русия, до голяма степен съвпадат с коридорите, предлагани в началото на 2000-те от АБР в рамките на програмата CAREC. Между другото, в нея още от самото начало участва и Китай. Тоест, векторът на осъществяваните от Япония проекти в Централна Азия, в крайна сметка може да съвпадне с интересите на Русия. Освен това, основните партньори на Токио в региона, и най-вече Делхи и Анкара, са и ключови икономически партньори на Москва. Накрая, диверсификацията на кредиторите, донорите и икономическите партньори в Централноазиатския регион, включително и за сметка на Япония, ограничава риска Централна Азия да попадне в китайската "дългова яма", което също е в интерес на Москва, където съществуват известни опасения, породени от прекаленото нарастване на китайското икономическо влияние в Евразия.

 

*Българско геополитическо дружество