Геоенергийните измерения на катарската криза

брой 5 2017
Typography

Ако вярваме на американския президент Тръмп, енергийният пазар в Европа скоро може да бъде залят от внасяния от САЩ втечнен шистов газ (LNG), което би му помогнало да се освободи от "опасната" газова зависимост от Русия и да гарантира енергийната сигурност на континента. Ако се вгледаме в цифрите обаче, ше видим съвсем други тенденции.

През миналата 2016 средната цена на доставяния от Русия в Европа природен газ беше 167 долара за хиляда кубични метра, а според прогнозите на Газпром, през настоящата 2017 тя ще достигне 180-190 долара. През 2016 делът на руския газ на европейския пазар се повиши с 3%, достигайки 34% (т.е. 179,3 млрд. куб. м).

Трудно е да се каже, какво биха могли да предложат САЩ, защото LNG не е просто стока, освен това паралелно използваните различни мерни единици допълнително объркват нещата. Затова, нека за начало се опитаме да изясним този въпрос, след което ще преминем към обичайната за нас, европейците метрична система.

В своята газова статистика, американците използват т.нар. британска топлинна единица (British Thermal Unit - BTU). Един куб. м природен газ се равнява на 35 888 BTU, но тъй като цените в газовия сектор обикновено се дават за 1000 куб. м, това количество се разнява на 35 800 000 BTU.

Тоест, BTU e твърде "дребна" мерна единица, затова в статистиката често се използва MBTU (т.е. "мега", милион BTU). Следователно, средната цена на руския природен газ, доставян в Европа през миналата година, е била 4,66 долара на MBTU. Тук е мястото да посоча, че в някои статии, посветени на газовите доставки от САЩ, не се отчита коефициентът 38,5, в резултат от което можем да срещнем абсурдни твърдения от типа, че "цените на американския LNG са само с 1-2 долара по високи от базовите цени в Северозападна Европа". Ако не отчитаме въпросния коефициент, можем да стигнем до извода, че - предвид усилващите се напоследък антируски тенденции в Европа - американският газ действително може да се конкурира руския (разликата в цената изглежда минимална). Проблемът обаче е, че става дума за цената на същата тази BTU, но след като я обърнем в цена за хиляда куб. м, се оказва, че разликата е много по-значителна: цените на внасяния от САЩ LNG са по-високи с 38,6 - 77,0 долара за хил. куб. м от базисните цени в Европа. Тоест, реалните цени на американския газ са между 23% и 46% по-високи от тези на руския.

Сега нека се запитаме, дали европейските газови потребители действително са чак толкова ентусиазирани от възможността да купуват този енергоносител от "приятелска Америка", вместно от "агресивната и враждебна" Русия? Ще оставя настрана политическата реторика и ще анализирам статистиката за доставките на американски газ в Европа през миналата 2016. Тези доставки са безспорни, а общият им обем е 400 000 тона LNG. Тук отнова се налага да уточним мерните единици, тъй като втечненият газ се измерва в тонове, а тръбопроводният - в куб. м. След като направим необходимите изчисления, ще видим, че един тон втечнен газ се равнява средно на 1380 куб. м природен газ.

Следователно, през 2016 Европа е получила от САЩ 552 млн. куб. м природен газ. Тоест, "тоталитарният Газпром" е доставил на европейския пазар 179,3 млрд. куб. м газ от "враждебната Русия", докато "демократичните" американски компании от "приятелските Съединени щати" - едва 0,552 млрд. куб. м. На този фон всички приказки за това, как американците ще сложат край на руската газова хегемония в Европа, звучат като чиста фантастика. Защо разликата е толкова голяма? Ами защото, втечненият природен газ изисква отново да бъде приведен в нормално състояние, т.е. да бъде регазифициран, което означава, че към тази разлика следва да добавим още около 30 долара за 1000 куб. м. Така че политическите фрази могат да звучат добре, но европейският бизнес предпочита цифрите за активите и пасивите, освен това, електроцентралите не работят с популистки лозунги.

Няма да задълбавам в спецификата на газовия бизнес в САЩ, макар че там нещата са доста по-различни от ситуацията в Русия. Така, ако в Русия са налице само два варианта: Газпром добива природния газ и го доставя по тръбопроводи или Газпром добива природния газ, втечнява го, товари го на наети от него газови танкери и го доставя на потребителите, в Съединените щати всичко е много по-сложно. Там обикновено газът се добива от една компания, след това се втечнява от втора (при това в завод, принадлежащ на трета), която след това наема необходимите и газовози, а четвърта компания го доставя на потребителите. Впрочем, това не е чак толкова съществено, както не е съществена и хипотетичната възможност за доставки на американски LNG на антируски настроената Полша или пък за постсъветска Прибалтика. От значение е само един съществен момент: доставчиците на LNG купуват газ на американските борси, като по този начин качват нагоре цените на газа за вътрешно потребление. С този проблем вече се сблъска Австралия, чиито газов пазар беше изграден по същата схема - високите цени на LNG в Югоизточна Азия доведоха да рязкото нарастване на цените и за вътрешните (австралийските) потребители. Тоест, рязкото нарастване на износа се ограничава от възникващите на вътрешния пазар проблеми и това се превръща в естествена преграда в хода на конкурентната борба с толкова мощен икономически съперник като руския Газпром.

Както е известно, за разлика от полските и балтийските политици, Доналд Тръмп е сериозен бизнесмен, в чиято биография има немалко авантюри, но не и прояви на откровена глупост. В такъв случай, с кого американският президент възнамерява да води (при това не само на думи) конкурентна борба на европейския газов пазар?

В случая тезата, че "с повишаването на цените на газа вносът му от САЩ в Европа ще стане изгоден" също не звучи сериозно, тъй като Русия печели от газовата си търговия и при миналогодишните цени от 167 долара за хиляда куб. м. В случая е напълно достатъчно тя да запази тези цени толкова време, колкото се окаже необходимо. Със законите на физиката не може да се спори, т.е. тръбопроводният газ винаги е бил и ще продължи да бъде по-евтин от втечнения, който изисква регазификация, както и наемането на хиляди газови танкери, ако наистина иска да постигне обемите, доставяни в момента по руските газопроводи. И американският бизнес е съвършено наясно с това: неслучайно компаниите от САЩ доставят в Европа не повече от 10-11% от обемите, произвеждани от единствения засега завод за LNG в страната - Sabine Pass.

И въпреки това, по време на посещението си в няколко европейски столици през юли 2017 Тръмп упорито се опитваше да прокарва идеята за американските газови доставки в Европа. С кого всъщност опитват да се конкурират САЩ в действителност? Не е трудно да открием отговора, тъй като американският LNG може да се конкурира само с втечнения газ на някой друг производител. Ето как стигаме до Катар.

Некоронованите крале на пазара за втечнен газ

Както е ивестно малката островна държава в Персийския зали е световен лидер в доставките на LNG. През миналата 2016 Катар е изнесъл 79,6 млн.т LNG, като 17,9 млн. т са били предназначени за европейския пазар, което се равнява на 24,7 млрд. куб. м тръбопроводен газ, а това е вече почти 14% от обема на доставките, осъществени от Газпром. Тоест, на пръв поглед излиза, че именно руският гигант би трябвало най-много да се опасява от ръста на газовите доставки от Катар, само че ръководството на Газпром също е добре запознато със законите на физиката, за да го направи. Впрочем, има ли такива, които се съмнавят във валидността на тези закони? Нека видим, къде точно в Европа отива катарският LNG. В Полша, чиито Сейм - в усилията си да противодейства на Русия на всички възможни и невъзможни "фронтове" - изглежда готов дори да приеме закон, според който «две по две е равно на пет». А също в Италия, Испания, Португалия и Великобритания, т.е. в държави, които вече разполагат с LNG-терминали. Макар че през последните години те далеч не работят с пълния си капацитет. И то по посочените по-горе причини - скъпо е! А инвестирането в нови терминали е рисковано, тъй като цената на газа, която е обвързана с тази на петрола, не може да гарантира прогнозни срокове за изплащането на подобни мащабни инвестиции. Така че позицията на Русия и, в частност, на руския Газпром е очевидна - те се тревожат от нарастването на конкуренция на Катар също толкова, колкото и от доставките на LNG от САЩ, т.е. никак.

Американският и катарският газ

Защо обаче САЩ биха инициирали битка с Катар за европейския газов пазар? За да отговорим на този въпрос, нека видим статистическите данни за споменатия по-горе американски завод за втечнен газ През първата половина на 2016 14% от произведеният в Sabine Pass LNG е бил предназначен за Азия, но през втората половина на годината този дял скача до 36%. Причините са две: рекордният ръст на цените на газа на азиатския пазар, както и фактът, че американците междувременно съумяха да "изместят" Катар. Да не забравяме също, че Sabine Pass все още не работи с пълната си мощност и там предстои съществено разширяване, освен това в САЩ скоро ще влязат в експлоатация още няколко завода за LNG.

Междувременно Съединените щати доста успешно усвоиха пазара на втечнен газ в Латинска Америка, виждаме също, че експанзията им в Азия продължава. Какво обаче не им достига? Още един пазар и, разбира се, повишаване на цените. В тази връзка, нека си припомним, кога точно станахме свидетели на внезапното изостряне на ситуацията около Катар и кога Тръмп започна да твърди, че американският LNG ще изтласка от Европа руския тръбопроводен газ. И двете се случиха почти едновременно. При това, веднага след началото на дипломатическия конфликт с водената от Саудитска Арабия "коалиция" Катар покорно склони да сключи сделка за закупуване на американски въоръжения на обща стойност 12 млрд. долара.

Както е известно, емирството държи 32% от глобалния пазар на LNG. Там е разположен най-големият в света завод за LNG - Pearl GTL, изграден от държавната компания QatarGas, съвместно Royal Dutch Shell. Заедно с Иран, Катар притежава най-голямото в света газово находище Северен/Южен Парс, чиито годишен капацитет е 80 млн. т. LNG, което се равнява на 110 млрд. куб. м "конвенционален" газ. Освен това страната притежава най-големия в света флот от газови танкери, което и позволява да реагира гъвкаво и оперативно на промените в цените на газа в различните региони, увеличавайки доставките там, където те са по-високи. При това катарците използват същата схема, която и Газпром, т.е. държавните компании контролират всеки етап - от геоложките проучвания до доставките за крайните потребители. В ЕС пък вече има 26 терминала за LNG и неговата регазификация и се строят нови. Накрая, катарският газ (също както и руският) е по-евтин от американския, като това се отнася и за транспортните разходи.

Тоест, излиза, че ако САЩ действително са готови да влязат в схватка с Катар за европейския LNG-пазар, в техен интерес е дипломатическото напрежение около тази страна да се трансформира в точно определени мерки за икономическо противодействие. Не е трудно да си представим и, как точно би могло да стане това: Египет например (който също е част от антикатарската коалиция), би могъл да намери благовиден предлог за да "спре временно" движението на газовите танкери през Суецкия канал. И тъй като договорите на Катар с европейските потребители не са спотови, а дългосрочни, невъзможността му да ги изпълни ще доведе до налагането на светкавични и много сериозни глоби. От друга страна, прехвърлянето на доставките по марщрута покрай нос Добра надежда, заобикаляйки Африка, значително увеличават разходите на доставчика, т.е. и в двата случая американските газови компании получават именно това, от което се нуждаят - отслабването на позициите на техния реален съперник Катар (а не на митологизирания Газпром). В такъв случай реториката на Тръмп получава своето логично обяснение - целта и очевидно е отвличане на вниманието от американските опити за елиминирането на Катар от европейския газов пазар.

Еволюцията на отношенията между Катар и Русия

Разбира се, можем просто да изчакаме и да видим, как ще се развият събитията по-нататък. Можем обаче и да се опитаме да прогнозираме това развитие, като за начало анализираме еволюцията на отношенията между Катар и Русия.

Както е известно, преди няколко години, т.е. през 2013-2014, тези отношения се характеризираха с непрекъснато нарастващо твърдо икономическо и геополитическо противопоставяне, при това именно Катар активно се опитваше да ерозира позициите на Русия. Между другото, именно неговият опит да изгради газопровод, заобикалящ Иран - през територията на Сирия - стана една от основните причини за избухналата в Сирия гражданска война.

Катар откровено залагаше на свалянето на Башар Асад, финансирайки за целта най-различни въоръжени формирования (включително радикално ислямистки) и, както знаем, през определен период изглеждаше, че действително ще успее да реализира този сценарий. След това обаче, законното правителство в Дамаск поиска военна помощ от традиционния си партньор Русия и нещата се промениха. На управляващите в Катар не бе нужно много време за да осъзнаят, че Асад ще продължи да управлява и въпреки инвестираните в тях милиарди въоръжените ислямисти няма да успеят да го свалят. Затова, паралелно с разширяването на военните успехи на сирийската армия, подкрепяна от руската авиация, започна да се променя и тонът на Доха, а след това и реалните действия на катарския режим.

Ако оставим настрана политическата реторика, нещата изглеждат доста прости. След като си гарантира една трета от европейския газов пазар, Русия не планира по-нататъшна експанзия. Действително, обемите на нейните газови доставки нарастват, но делът и продължава да е същия, тъй като нараства и газовото потребление, т.е самият пазар се разширява. Въпреки натрапчиво лансираната от медиите теза за необходимостта от развитието на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ), Европа консумира все повече газ. И, ако приемем дела на Газпром за константа, виждаме, че битката се води за останалите 2/3 от европейския газов пазар, т.е. за това кой може да стане доставчик №2 на Стария континент.

Находището Южен Парс/Северен купол

Тук няма как да не си припомним за най-голямото газово находище в света, разположено в Персийския залив, в териториалните води на Катар и Иран. Катар нарича своята част от находището "Северно" или "Северен купол", макар че чисто географски тя включва неговия южен сектор. Иран пък нарича своето "Южен Парс", макар че става дума за северния сектор на находището. Не бива да забравяме това, защото в противен случай можем да не схванем за какво точно става дума. Запасите на Северния купол се оценяват на 13,8 трлн. куб. м газ и 4,3 млрд. т петрол (което се равнява на 27 млрд. барела), а тези на Южен Парс - на 14,2 трлн. куб. м газ и 2,7 млрд. т петрол (18 млрд. барела). Както се вижда двете страни си поделят находището почти по равно, а неговите гигантски запаси пращат Иран на второ място в света по газови запаси, а Катар - на трето.

Карта на находището Северен купол/Южен Парс (Катар/Иран)

 

Легенда:

South Pars - Южен Парс

North Field - Северен купол

Qatar - Катар

Persian Gulf - Персийски залив

Maritime border - Морска граница между Катар и Иран

Natural Gas Field - Газово находише

Oil Field - Петролно находище

Oil & Gas Field - Петролно-газово находище

 

Източник IHS Energy

 

Да се работи с подобни обеми не е никак лесно, дори и чисто технически, а за една, единствена компания това изглежда почти невъзможно. QatarGas е най-голямата LNG-корпорация в света, но истината е, че зад нея се крият поне четири съвместни компании, в които съдружници на катарците са водещите световни компании Total, ExxonMobil, ConocoPhillips и Shell, като нито една от тях (напук на твърденията на адептите на либералната икономика) не се смушава от факта, че целият този бизнес се контролира от държавната компания Qatar Petroleum. Впрочем, дори и този гигантски конгломерат се оказват недостатъчен за експлоатацията на Северния купол, затова в специално изградения за целта индустриален център Рас Лафан, представляващ своеобразна "Мека" за газовите и газохимическите предприятия от целия свят, се базира вторият най-голям производител на LNG - Rasgas.

На свой ред, иранското находище Южен Парс (което на практика е северно) е разделено на 28 полета, в чиято разработка преди налагането на санкциите срещу режима на аятоласите участваха такива енергийни гиганти като Газпром, Total, Eni, Shell и Repsol. Естествено, след отмяната на санкциите, всички те се върнаха, макар че ситуацията в находището си остава същата - целият добив се контролира от държавните ирански компании Petropars, OIEC и Khatam al-Anbiya. През последната година и Катар, и Иран развиваха добива на петрол от находището със сравнително умерени темпове, докато добивът на газ непрекъснато нараства. Разбира се, двете страни разчитат на изключително привлекателния пазар на LNG в Югоизточна Азия, но силното предлагане може да доведе до спад на цените и там, затова както Иран, така и Катар се нуждаят от допълнителни пласментни пазари. В това отношение Европа, чиито газови потребности непрекъснато нарастват, и която е достатъчно платежоспособна, представлява добра алтернатива. В същото време, руският Газпром няма нищо против каквито и да било действия на европейския газов пазар, които не поставят под въпрос собствения му дял от 1/3.

Башар Асад като препъникамък

Тук е мястото да припомня, че в навечерието на гражданската война в Сирия Катар не беше единствената държава, опитваща се да изгради газопровод през територията на Сирия. Иран направи аналогично предложение на режима в Дамаск. Така се очерта една доста интересна ситуация. Катар е сунитска, а Иран е шиитска държава, като и двете претендират за доминираща роля в зоната на Персийския залив, в частност, и в ислямския свят, като цяло. В същото време, находището Парс, което на политическата карта е поделено на две, на геоложката представлява едно цяло. И Катар, и Иран обаче, се нуждаят от европейския пазар, т.е. от възможността да се споразумеят по някакъв начин с правителството на Сирия за прокарването на тръбопроводи през нейна територия. Впрочем, към края на 2015, и на Доха, и на Техеран вече беше станало ясно, че за да си осигурят достъп до европейския пазар, следва да преговарят, при това не с Дамаск, а с Москва.

Следва да сме наясно, че за Катар осъзнаването на този факт въобще не беше гръм от ясно небе. За разлика от Иран, емирството винаги се е позиционирало на "правилната страна", никога не е било обект на санкции, а решението му да заложи на САЩ беше взето отдавна и му изглеждаше "вечно печелившо". Катар активно спонсорираше всички разклонения на сирийската опозиция, внедряваше в редовете и представители на "Мюсюлманските братя", помагаше за обединяването на разпокъсаните въоръжени групировки и дори предаде на "обединената опозиция" сградата на сирийското посолство в Доха. В същото време катарците лобираха в подкрепа на сирийската опозиция на официално ниво в ООН и Лигата на арабските държави - къде успешно, къде не, но спонсорирането на противниците на Асад не спря нито за минута, въпреки че Катар беше сред първите държави, присъединили се към т.нар. антитерористична коялиция, начело със САЩ.

Новият емир и новите тенденции

Междувременно, ситуацията в самия Катар оставаше стабилна, въпреки че през лятото на 2013 стана очевидно, че емирът Хамад бин Халифа Ал-Тани възнамерява да абдикира. Както е известно, през 1995 той свали баща си с безкръвен преврат и за да не допусне повторение на този печален опит, предварително беше посочил наследника си. В края на юли емирът предаде властта на 33-годишния си син Тамим бин Хамад Ал-Тани. Разбира се, последният обеща, че ще продължи делото на своя баща, но още в речта му при поемането на властта прозвучаха някои свежи нотки: "Ние уважаваме всички влиятелни политически течения и не възнамеряваме да подкрепяме едни от тях против други. Освен това сме против общественото разделение в арабския свят по религиозен и конфесионален признак".

Новината, че Катар не възнамерява да обявява за свой съперник шиитски Иран, изненада само онези, според които религиозните противоречия са определящи за политическите отношения в мюсюлманския свят. Всъщност, истината е, че приказките за Корана и начините на тълкуването му, са просто "надстройка", докато реалната основа (както и в целия останал свят) е икономиката, а в случая с Катар и Иран - природният газ от находището Парс. Политиците могат да прокарват държавните граници по собствено усмотрение, но това въобще не променя геоложката структура на газовото находище. Ако се опитаме максимално да опростим нещата, бихме могли да си представим Парс като огромен балон, пълен с газ, който Катар е пробил от едната страна, а Иран - от другата. Тоест, добивът на газ от него може да се осъществява, или влизайки в конфликт, или - напротив - щателно съгласувайки един с друг своите действия.

Катар никога не е имал и няма каквото и за било желание да изостря отношенията си с Иран - евентуални военни действия със сигурност биха спрели газовия добив, а това може да причини много сериозни финансови загуби. Тоест, новият шейх Тамим просто изрази на глас това, което негласно се приемаше и по време на управлението на баща му. Разбира се, иранците моментално схванаха "намека" и непосредствено след речта на шейх Тамим в Доха се появи иранският външен министър, който не пропусна да подчертае, че страната му ще положи всички усилия за съхраняване териториалната цялост на Катар.

Взаимоотношенията в триъгълника Катар-Иран-Русия

Най-вероятно, още тогава Доха и Техеран са постигнали някаква взаимно разбирателство, тъй като Катар официално подкрепи началото на преговорите за евентуалната отмяна на санкциите срещу Иран, които стартираха през лятото на същата 2013. Именно това се оказа прологът към изострянето на отношенията на Катар със Саудитска Арабия, опасяваща се, че отмяната на санкциите ще стимулира ръста на иранското влияние в региона. Що се отнася до отношенията с Русия, първите стъпки на новия емир не бяха особено добронамерени към Москва. През 2014 например, Катар подписа редица договори за доставка на западна военна техника: хеликоптери от Франция и ракетни комплекси "Пейтриът" от САЩ. В същото време, под прикритието на разговорите за необходимостта да се води борба с Ислямска държава, през есента на 2014 Катар обяви създаването на Стратегически съвет на най-високо ниво с Турция, чиято очевидна цел беше съвместното определяне съдбата на Сирия след свалянето на Асад. Пак товага активно започнаха да се разпространяват слухове за създаването на обединени въоръжени сили, военен флот и полиция на шестте монархии от Персийския залив - Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман и Бахрейн. Впрочем, нещата приключиха само с предварителни разговори, а в самото начало на 2015 Катар неочаквано реши да активизира работата на съвместната междуправителствена комисия с Русия.

Катарските инвестиционни фондове изразиха желание да инвестира в Русия, при това не само в енергийния и комплекс, но и в селското стопанство. Под предлог, че населението му нараства, а страната не разполага с достатъчно земеделски земи и пасища, Катар инициира сертифицирането на редица руски хранителни продукти. От една страна, всичко това изглеждаше напълно логично, от друга обаче беше много неочаквано, защото Русия въобще не е сред съседите на островната държава. Всъщност ставаше дума за появата на нов вектор в политиката на Катар, чиято същност беше "отдалечаването от САЩ и Саудитска Арабия" и който постепенно започна да набира сили. Така, Катар беше първата арабска държава, подкрепила подписването на договора на "ядрената шесторка" с Иран, а през август 2015 се ориентира към постигането на споразумение с Русия за координиране на действията на международния газов пазар. Освен това, веднага след като предстоящото прекратяване на санкциите срещу Иран стана очевидно, в Катар беше лансирана идеята, че находището Парс би могло да се превърне в ресурсен източник на бъдещ съвместен газопровод Катар-Иран-Турция-Европа. Доха демонстрира и готовност да стане посредник в усилията за подобряване на отношенията между Иран и арабските държави. Тоест, изглеждаше, че всичко върви добре и перспективите са отлични.

Хронологията на последвалите събития е добре известна. На 28 септември 2015 Путин произнесе известната си реч на 70-та сесия на Генералната асамблея на ООН, а два дни по-късно Башар Асад официално поиска военна помощ от Русия. В отговор, Съветът на Федерацията моментално упълномощи руския президент да използва военна авиация на територията на Сирия. Първоначално обаче, в Катар не осъзнаха, че става дума за сериозна и дългосрочна промяна. В края на септември външният министър на страната заяви: "Никой не може да отхвърли призива на Путин да се обединим в борбата с тероризма, но ние трябва да отстраним причината за случващото се. Сигурни сме, че истинската причина е сирийският режим и лично Башар Асад".

Непосредствено след свалянето на руския самолет, осъществено от турски пилот над територията на Сирия, Доха подписа с Анкара меморандум за началото на доставки на катарски LNG, като алтернатива на руския тръбопроводен газ, освен това стартираха преговори за разполагането на турска военна база на територията на Катар. Москва обаче, не обърна почти никакво внимание както на словесната реторика, така и на опитите за тясно сътрудничество в газовата сфера между Катар и Турция. Впрочем, Техеран също не демонстрира особен ентусиазъм относно изграждането на обш иранско-катарски газопровод към Европа, продължавайки активно да подпомага режима на Башар Асад. В крайна сметка, именно хладнокръвието на Москва и впечатляващата ефективност на руската авиация в небето над Сирия станаха основната причина Доха постепенно да осъзнае формирането на нов силов баланс в близкоизточния регион.

Посещението на катарския емир в Москва

През януари 2016 шейх Тамим направи официално посещение в Москва, а онова, което заяви непосредствено след срещата си с президента Путин вече звучеше по съвършено различен начин: "В момента Русия играе основна роля за стабилността в света и ние искрено се стремим да развиваме отношенията си с нея и да намерим решение на проблемите, касаещи стабилността на държавите от нашия регион". Всъщност, това, което искаше да каже емирът би могло да се "преведе" в прав текст така: "Изглежда, че надценихме възможностите си в Сирия и сме склонни да обсъдим вашите варианти за развитие на събитията".

Отговорът на Путин много приличаше на ясна и недвусмислена инструкция: "следва да обсъдим и съгласуваме позициите си в енергетиката, както и инвестиционното сътрудничество". Това беше прието с разбиране от емира, който лансира и своите условия, давайки да се разбере, че Катар е готов да инвестира в руската икономика, ако руснаците не пречат на търговията му с втечнен газ. В крайна сметка, в официалното комюнике за срещата между Путин и Ал-Тани беше посочено, че "държавните глави на Русия и Катар потвърдиха стремежа си да постигнат целите, в името на които беше създаден Форумът на държавите-износителки на газ".

Що се отнася до политическия и военния елементи на тези преговори, отново можем да цитираме думите на емира: "споразумяхме се да търсим политическо решение в Сирия и затова ще интензифицираме усилията си да сложим края на военните действия, убийствата и глада сред мирното население". В превод от "дипломатическия език", това означаваше, че Катар е готов да прекрати или поне да ограничи финансирането на опозиционните военни групировки на територията на Сирия, тъй като е намерил допирни точки с Русия по ключовите за него въпроси в газовата и петролната сфери.

"Опитомяването" на Катар

През март 2016 Доха приветства решението на Москва да изтегли основната си военновъздушна групировка от Сирия и още на същия ден официално покани Русия да участва в предстоящата среща на министри от държавите членки на ОПЕК, насрочена през април в катарската столица. Руснаците приеха поканата, а през май катарският външен министър изрази надеждата на правителството на страната си, че Русия ще успее да гарантира развитието на политическия процес в Сирия. Тоест, Доха даде да се разбере, че по този въпрос вече разчита на Москва повече, отколкото на коалицията начело със САЩ или на Лигата на арабските държави. Отговорът на Путин беше предаден от външния му министър Сергей Лавров, според който "президентът потвърди намеренията за сътрудничество с Катар, включително в икономическата сфера и политическите контакти". За това, че в Доха са схванали истинската същност на това послание, говори последвалото през юни заявление на катарския посланик в Москва, според който, "дори ако възникнат някакви политически проблеми, това по никакъв начин не бива да се отрази на деловите ни връзки".
На свой ред, руската страна оцени по достойнство желанието на Катар за сътрудничество и реши да го поощри, вземайки в началото на юли 2016 решение "да приеме съгласуваното с Външното министерство предложение на Министерството на отбраната на Русия за осъществяване на преговори за подписване на споразумение за военно сътрудничество с Катар". Тогава малцина обърнаха внимание на едно толкова важно събитие, като демонстрираното от един от основните спонсори на гражданската война в Сирия желание да развива военното си сътрудничество с държава, чиято авиация унищожава спонсорираните от него групировки. И сбъркаха. Защото ако съпоставим споменатите по-горе дати със събитията, случили се по същото време на фронтовете на сирийската гражданска война няма как да не забележим очевидната връзка между преговорите на високо равнище между Русия и Катар и съобщенията за успешните операции на сирийската правителствена армия.

Само няколко месеца след заявлението на руското правителство, че преговорите за евентуално бъдещо военно сътрудничество с Катар са принципно възможни, въпросните договор вече беше подписан. Това стана на 6 септември 2016, по време на Международния военнотехнически форум "Армия-2016", само месец след като Катарската инвестиционна агенция купи за 400 млн. долара 10% от акциите на руската компания за добив на диаманти Алроса. Впрочем, през декември същата година Катарският суверенен фонд инвестира цели 10,5 млрд. долара в акции на Роснефт.

Разбира се, с арабските държави не се работи лесно. Отвреме навреме Катар прави опити да кривне от пътя на сътрудничеството с Русия. Така, непосредствено след химическата атака в Идлиб, на 7 април 2017, катарското Външно министерство по навик побърза да обяви за виновници сирийските власти. След последваните разговори с руският външен министър Лавров обаче, само няколко дни по-късно (на 15 април) Катар се обяви за "обективно и непредубедено разследване на инцидента". Разбира се, тази промяна в катарската позиция моментално беше поощрена от Москва и на 25 април руските власти обявиха, че Катар и Русия са съгласували необходимите ветеринарни сертификати за износа на руски месни продукти за арабската държава.

Началото на катарската криза

Естествено, промяната в позицията на Катар по отношение на Русия, посещенията на иранския външен министър в Доха и преговорите му с емира, за резултатите от които медиите запазиха пълно мълчание, провокираха нарастващото недоволство на другите съюзници на САЩ в региона. А, както изглежда, последната капка, препълнила чашата на търпението на Саудитска Арабия, е станало участието на катарска делегация в Петербургския международен икономически форум през 2017. Тя включваше финансовия министър на страната, както и представители на катарските суверенни фондове, но руските медии не получиха никаква информация за участието им на форума. Ще припомня обаче, че той приключи на 3 юни 2017, а само два дни по-късно Саудитска Арабия, Бахрейн, Египет, ОАЕ, Либия, Йемен и Малдивите обявиха, че скъсват дипломатическите си отношения с Катар.

Дали това решение е било взето без участието на САЩ? Ще припомня, че на 20-21 май в Рияд се проведе арабско-мюсюлманско-американска среща на върха, чиито гост беше президентът Доналд Тръмп. На нея беше огласена инициативата за създаването на сунитски аналог на НАТО, чиито неформален лидер трябваше да стане Саудитска Арабия. Вероятно американският президент е изразил именно гледната точка на Саудитите, когато изненадващо обяви Катар за "традиционен спонсор на тероризма". Това беще заявено в присъствието на политици, които тълкуват твърде свободно самото понятие "тероризъм", но се оказа напълно достатъчно за последвалата няколко дни по-късно дипломатическа атака срещу "дисидента" Катар, позволил си не само да установи сътрудничество с Москва, но и да се обяви против натиска срещу Иран.

Интересно е, че в този конфликт само три страни от мюсюлманския свят твърдо застанаха на страната на Катар, като не само не се присъединиха към блокадата и другите санкции срещу него, но и му оказаха пряка подкрепа, в една или друга степен. Така, Иран стартира хуманитарни доставки по въздуха, Турция изрази готовност да разположи свое военни части на острова, а Пакистан декларира, че няма да подкрепи действията на Саудитска Арабия и съюзниците и срещу емирството. Както е известно, Иран е съюзник на Русия в Сирия, Турция драстично промени не само реториката, но и външната си политика (включително взаимодействието с ЕС и НАТО) след миналогодишния опит за преврат, а Пакистан е сред двамата нови (заедно с Индия) членове на ШОС.

Тази доста странна коалиция, макар и условно, би могла да се определи като "проруска". Впрочем, ако преди началото на дипломатическата война, Катар е вярвал, че може "да седи едновременно на два стола", сега окончателно беше лишен от тази възможност. Що се отнася до САЩ, те усилено се опитват да убедят света, че искрено искат да помогнат за възстановяването на мира и съгласието сред сунитските държави от Близкия Изток. Също както се опитват да внушат и, че възнамеряват решително да се противопоставят на руските газови доставки в Европа.

Както вече споменах по-горе, на 15 юни Катар подписа договор със САЩ за доставката на 36 самолети F-15, на обща стойност 12 млрд. долара. В тази връзка ще припомня, че военновъздушните сили на страната включват 1500 души, разполагащи с цели пет френски самолети Mirage, закупени преди двайсетина години. Тоест, катарците в течение на десетилетия разчитаха  на тези самолети, а само за десет дни след началото на блокадата са стигнали до извода, че американските F-15 са им жизнено необходими. Тоест, това много прилича на обикновен рекет от американска страна.

Засега катарската криза не излиза извън дипломатическите рамки, а впечатлението е, че участниците в нея внимателно наблюдават и преценяват реакциите и възможностите си. Катар действително изглежда слаб във военно отношение. Да не забравяме обаче, че иранските самолети могат да превозват не само хуманитарни стоки, а между Доха и Техеран има договор за военно сътрудничество. На свой ред, Турция изглежда готова да прехвърли свои военни части на острова, а и най-голямата в региона военна база на САЩ в Ал Удейд, край катарската столица, продължава да функционира. Тоест, никой от участниците в кризата не е склонен да предприема някакви по-рисковани действия, да не говорим и, че поне засега не са прекъснати и доставките на катарски LNG. Изглежда че всички очакват нещо - най-вероятно първия ход противника, разчитайки че той може да се окаже погрешен.

Предпазливостта на Катар е напълно логична, въпросът по-скоро е, защо САЩ не бързат да "довършат" емирството? От какво се опасяват във Вашингтгон? Защо Катар си позволява да отхвърля всички искания на участниците в ръководената от Саудитите коалиция, какви "козови" крие и на какво точно разчита? Вероятно, най-вече на това, че противниковата "коалиция" не е в състояние да прекъсне с военни средства достъпа на катарските газови танкери до основния им пазар в Югоизточна Азия. Иранските военни кораби ще ги съпроводят до и през териториалните води на Иран, а после маршрутът им преминава покрай бреговете на Пакистан, който отказа да участва в блокадата. Що се отнася до САЩ, точно този въпрос не ги интересува особено, тъй като те и сега могат да се конкурират с Катар на азиатския пазар. За американците е важно да разчистят от катарците газовият пазар в Европа. В същото време обаче, Египет все още не е затворил Суецкия канал за катарските газови танкери, които продължават да стигат до пристанищата на Испания, Португалия, Италия и Великобритания. Какво е обяснението за подобно предпазливо поведение?

Катарската криза и южните проекти на Русия

Първата част от отговора на този въпрос е, че участниците в антикатарската коалиция очакват сигнал от САЩ, че разширението на завода за LNG (Sabine Pass) вече е влязло в експлоатация, че е намерено решение на проблема за допълнителното наемане на голям брой газови танкери или, че Европа е склонна да се преориентира към американския втечнен шистов газ. Тоест, че в момента сме свидетели на една чисто техническа пауза в катарската криза. След влизането в сила на новите антируски санкции, приети от Конгреса и утвърдени от президента в началото на август, може да бъде застрашен проектът за газопровода "Северен поток 2" и това да принуди Европа да покрие своите нарастващи потребности от природен газ с вноса на по-голям обем LNG. В същото време, затварянето на Суецкия канал за катарските газови танкери също ще се окаже от полза на американските компании за добив на шистов газ и инвеститорите в заводите за производство на LNG.

Тук ше повторя, че поне засега, този проблем не засяга пряко руския Газпром, който без особени усилия ще запази сегашния си дял от 1/3 на европейския газов пазар, разчитайки на своите действащи или изграждащи се тръбопроводи. В същото време обаче, не се забелязва активна подготовка за нанасяне на решаващ удар срещу Катар - изглежда дори, че противниците му се опасяват от нещо. Какво би могло да е това?

Перспективите пред Новатек

По време на последния Международен форум в Санкт Петербург, през юни 2017, сред многото изказвания на различни икономически лидери, имаше едно изключително показателно, чиито автор е зам. председателят на Управлението на руската независима газова компания Новатек (вторият най-голям газов производител в страната след Газпром, чиито основател е най-богатият руснак в момента Леонид Михелсон) Марк Джетуей: "Имаме много сериозни амбиции - да достигнем нивото на Катар. Това ще стане възможно след като реализираме двата си LNG-проекта: "Ямал-LNG" и "Арктик LNG-2". Възнамеряваме да ускорим въвеждането им в екплоатация, като ще пуснем първата линия на завода "Ямал" в края на 2017, втората - през втората половина на 2018 и третата - през първата половина на 2019. Що се отнася до "Арктик",  ако бъде прието окончателно инвестиционо решение, ще започнем изграждането му през 2019 за да пуснем първата линия през 2023". Изказването на Джетуей моментално беше цитирано от "приятелски" настроената към Русия информационна агенция Reuters, под следното показателно заглавие: "Новатек разчита да изпревари Катар и да стане най-големия износител на LNG".

И така, нека още веднъж внимателно анализираме казаното от Джетуей. Той твърди, че компанията му планира да достигне нивото на Катар. На свой ред, Reuters и приписва стремеж да изпревари катарците, като при това не просто изкривява цифрите, но и съзнателно се опитва да обърка читателите си. Вижте за какво става дума: "През 2016 Русия е изнесла 10,8 млн. т. LNG, а реализацията на проекта "Ямал-LNG" ще и позволи да експортира още 16,5 млн. т годишно и да излезе на трето място в света". В случая, Джетуй говори за компанията, а Reuters - за Русия. Споменатите 16,5 млн. т. LNG годишно представляват пълния капацитет на трите линии на завода "Ямал-LNG". На фона на Катар, с неговите 80 млн. т, това е значителна цифра, но не говори за превъзходство. На свой ред, заводът "Арктик-LNG", чиято ресурсна база ще бъдат газовите находища на полуостров Гидан (Салмановското находище), потенциално има шанс да надмине "Ямал-LNG", като общият обем на произвеждания от компанията втечнен газ достигне 70 млн. т. Това обаче може да се случи най-рано през 2030 и то, ако бъде взето въпросното "окончателно инвестиционно решение", за което споменава Джетуей. Следва да сме наясно обаче, че до 2030 Катар със сигурност ще увеличи производството си на втечнен газ.

Очевидно, гръмкото заглавие на Reuters целеше по този начин да провокира изостряне на постепенно укрепващите отношения между Русия и Катар. Между другото, през март 2017 председателят на управлението на ПАО Новатек Леонид Михелсон, вече коментира този въпрос: "Делът на Русия в световните газови запаси варира между 22% и 24% и смятам, че страната ни следва да има същия дял и на пазарите за LNG". Подчертавам, че става въпрос за Русия, а не само за Новатек. Тоест, Михелсон не витае в облаците и не говори само за собствените си проекти в сферата на LNG, а има предвид и тези на Газпром. Затова си струва да обърнем специално внимание не само на казаното на Форума в Санкт Петербург и поднесено в изкривен вид след това от Reuters, но и на не по-малко важното интервю на руския посланик в Катар Нурмахмад Холов за агенция ТАСС от февруари 2017: "други два милиарда долара от Катар са предназначени за развитието на проекти на Новатек (Ямал-LNG) и други компании". Тоест, реалността (а не пропагандния блъф) е, че Катар не се конкурира с Русия и, в частност, с Новатек, а инвестира в руските проекти. При това започна да го прави още преди сегашната криза в отношенията му с другите арабски държави от Близкия Изток.

Застраховката на Катар: суаповите сделки

Поне според мен, именно това е въпросният "скрит коз", който - освен всичко друго - се оказва основната пречка пред по-нататъшната ескалация на катарската криза, а именно - участието в руските LNG-проекти дава на Катар възможност да сключва суапови сделки за доставка на газ. Тоест, да поиска от руснаците да осъществят договорените от Катар газови доставки в европейските държави, срещу което катарците ще доставят същите обеми от тяхно име на руските клиенти в Югоизточна Азия.

Ако това наистина се случи, то би решило автоматично проблема с евентуалното блокиране на Суецкия канал за катарските газови танкери. Както е известно, бъдещият LNG, който ще се произвежда от завода "Ямал", вече е договорен на азиатския пазар, но това не може да попречи за осъществяването на описаните по-горе суапови сделки. Ако погледнем долната карта, ще се убедим, че маршрутите Ямал - Азия и Ямал - Южна Европа, на практика, са еднакво дълги, а за Новатек е все едно в каква посока ще се движат газовите танкери с неговия LNG.

 Схема на маршрутите на износа на LNG от Ямал,

Легенда:

Летен маршрут

Зимен маршрут

Износител на LNG

Пазар на LNG

 

Россия - Русия

Перевалка - Претоварване

 

Източник: politrussia.com

 

Пак ще напомня, че Пакистан отказа да покрепи водената от Рияд антикатарска коалиция, след което предлагам внимателно да анализираме маршрута Катар-Южна Азия, показан на горната карта. Иранските териториални води по дефиниция са недосегаеми за военните кораби на саудитската коалация, а след това катарските газови танкери навлизат в териториалните води на Пакистан, т.е. просто няма къде да бъдат атакувани. Никой не би могъл да попречи и на евентуалните суапови сделки между Катар и Русия. И тъкмо това обяснява сегашната странна ситуация около Катар: блокадата е обявена, търговските операции са прекратени, въздушните връзки са прекъснати, но никой не е наясно, какво трябва да се прави оттук нататък. Защото всяка по-рязка стъпка би ускорила развитието на събитията по описания по-горе сценарий, проваляйки всички американски планове.

Остава да обясним, защо Пакистан реши да не се включва в инициативата на "братските" сунитски държави и, каква е ползата му от гарантирането на търговските маршрути на Катар. За онези, които не са наясно, или просто са забравили, ще напомня, че Пакистан и Русия вече на няколко пъти осъществиха съвместни военни учения, че Русия ще изгражда на територията на тази страза газопровод от крайбрежието до столицата, че Исламабад подписа с Москва договор за доставка на LNG и накрая, че Пакистан съвсем наскоро стана член на ШОС, заедно с Индия. Меко казано, подобно развитие на руско-пакистанските отношения радикално се различава от твърдото противопоставяне помежду им по времето на СССР, но истината е, че нещата всъщност са по-сериозни.

И друг път съм коментирал, че Русия е в състояние (чрез суапови сделки с Иран) да осъществи доставки на LNG в Индия, а от картата по-горе се вижда, че няма никакви пречки по същия начин да се доставя LNG и в Пакистан. След като Техеран не възразява против подобен механизъм за сътрудничество с Индия, едва ли би имал някакви възражения той да се приложи и по отношение на Пакистан. Както е известно, проектът за морски (или сухопътен) газопровод Иран-Пакистан (и евентуално към Индия) продължава да се сблъсква със сериозни проблеми, които Исламабад не може да реши, освен това не е ясно, кога пакистанските власти ще могат да се споразумеят с племената населяващи западната провинция на страната Белуджистан. В същото време обаче, интересът на Иран към Пакистан и Индия далеч не се изчерпва само с газовите доставки. Налице са и по-интересни проекти.

                                   Карта на основните етнически групи в Пакистан

 

Легенда - в карето:

Пакистан

Основни етнически групи

Белуджи

Пущуни

Пенджабци

Синдхи

 

Източник: wikimedia.org

 

Отношенията между Китай и Индия

Както е известно, Китай, а отскоро и Индия, са членове на ШОС, но дори и този съвместен проект не премахва дълбоките противоречия между тези две държави. Ще напомня, че през миналия век между тях на три пъти избухваха военни конфликти заради спорни гранични територии - през 1962, 1967 и 1987. През 2005 беше постигнато частично решение на конфликта като Китай призна щата Сиким за индийска територия, а Делхи прие да нарича Тибет "Тибетски автономен район". Индия обаче продължава да не признава китайския суверенитет върху областта Аксай Чин, а Китай демонстрира същото отношение към индийския щат Аруначал Прадеш. Впрочем, и в момента по индийско-китайската граница в Тибет съществува сериозно напрежение. В същото време, макар че от 2008 насам Китай е най-големия търговски партньор на Индия, това не пречи на двете страни усилено да разширяват военната си инфраструктура в граничните райони. Сблъсъкът между двамата демографски и икономически гиганта периодично се изостря или заглъхва, като напоследък сме свидетели на поредната му ескалация.

Сегашният индийски премиер Наредра Моди промени външнополитическата концепция на страната от "Look East" на "Act East" («Действай на Изток"), като по този начин декларира намерение да укрепва връзките с всички източни съседи на страната. Моди и външният министър Сушма Сварадж все по-често посещават държавите от Югоизточна Азия, индийските военни кораби започнаха да се появяват във водите на Южнокитайско море, активизира се и изграждането на стратегическата автомагистрала Индия - Мианмар - Тайланд, която също се финансира от Делхи.

Тази активизация обаче, моментално се сблъска с противодействието на Китай. В Лаос, китайците финансират и сами изграждат железопътна линия, която ще свърже северната част на страната със столицата; китайските военни строители изместиха американските в Камбоджа; бурно се развива и сътрудничеството между Китай и Шри Ланка, където Пекин буквално налива милиардни инвестиции. В Делхи обаче се притесняват най-много от китайската активност в Индийския океан. Според индийските стратези, т.нар. "Перлена огърлица", т.е. мрежата от китайски бази и опорни пунктове в южните морета, постепенно се превръща в задушаваща примка за страната им. През 2017 Индия открито демонстрира раздразнението си, отказвайки да участва в международния форум в Пекин, посветен на китайския мегапроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП).

В тази връзка, на 15 май индийското Външно министерство публикува официално заявление, в което се посочва, че: "Ръководейки се от принципната си позиция по въпроса, настоятелно предлагаме на Китай да започне конструктивен диалог във връзка с лансираната от него инициатива "Един пояс, един път". Очакваме положителния отговор на китайската страна". Китайската реакция беше незабавна и при това не беше особено дипломатична. Както заяви говорителката на Външното министерство в Пекин Хуа Чунин: "Не разбирам, какво се опитва да ни каже моят индийски колега. Какъв тип диалог смята за "конструктивен"? И какъв "положителен отговор" очаква от Китай? Нашите идеи и действия говорят сами за себе си. Целите ни са ясни и разбираеми. От самото начало подкрепяме индийското участия в проекта "Един пояс, един път" и продължаваме да го правим".

Наистина доста странна ситуация в отношенията на двама членове на ШОС, която засега Русия се въздържа да коментира. Впрочем, има огромен брой статии, посветени на стратегическото партньорство между Москва и Пекин, затова просто ще напомня, че броят на индийските граждани, които - според западните стандарти - могат да бъдат причислени към средната класа, е поне 300 милиона (не е грешка!). Освен това, наличието на двама стратегически партньори винаги е по-добро, отколкото на само един. Още повече пък, когато въпросните двама стратегически партньори очевидно не са в състояние да формулират обща позиция и да се опитат съвместно да влияят върху Русия. На всичкото отгоре става дума за втория и четвъртия в света потребители на енергоносители, в които е налице очевидна тенденция към по-нататъшно нарастване на енергийното им потребление. На фона на икономическите санкции, налагани от ЕС и САЩ, да се стремиш да имаш двама стратегически партньори, всеки от които има  население от милиард и половина, изглежда повече от разумно.

Между другото, Индия не ограничава реакцията си срещу китайските действия само в дипломатическата сфера, а нерядко действа много по-твърдо. Ще напомня, че рамките на проекта си за "Пътя на коприната" (част от ЕПЕП) Китай изгражда т.нар. Каракорумско шосе, преминаващо през оспорваната от десетилетия насам от Пакистан и Индия територия - щатът Джаму и Кашмир, окупиран от пакистанците през 1949. През последните 50 години Индия вече десет пъти е изпращала протестни ноти на Китай, напомняйки, че всяка китайска активност на окупираните територии е в разрез с международното право. Пекин игнорира и десетте ноти, на сега неговото мълчание по този въпрос води до това, че в Делхи започват да разглеждат проекта за "Пътя на коприната", като неприемлив (и дори като агресивен) за Индия. Изострянето на ситуацията вече води до жертви - така преди известно време неизвестни "местни сепаратисти" разстреляха осем китайски строители. Естествено, Пекин изрази възмущението си, а в отговор Индия напомни, че щатът е окупиран от Пакистан и  разследването на нападението е негов ангажимент.

В същото време обаче, в Делхи отлично разбират, че е важно не само да си "против" нещо, но и да можеш да лансираш собствен и по-привлекателен алтернативен проект. А Индия действително разполага с такъв и той е свързан с Международния транспортен коридор "Север-Юг"

Международният транспортен коридор "Север-Юг"

Кой знае защо, руските медии не обръщат особено внимание на този проект, което говори за съвсем незаслуженото му подценяване. Както е известно транспортният коридор трябва да свърже два града - индийския Мумбай (бившия Бомбай), на юг, и Санкт Петербург, на север. Изглежда просто, но всъщност става дума за изключителен стратегически проект, осигуряващ директен транспортен маршрут между Индия (Индийския океан) и Северна Европа (Балтийско море)!

                        Международният транпортен коридор "Север-Юг"

Легенда - в карето:

Коридорът "Север-Юг"

Перспективни линии на коридора "Север-Юг"

Маршрути на товарния трафик в коридора "Север-Юг":

Транскаспийски

Западен, през Астара

Западен, през Джулфа

Източен, през Серахс и Атрек
Традиционен морски път през Суецкия канал

Проектирана жп линия Казван-Решт-Астара

Проектирана жп линия Узен-Берекет-Горган

 

Източник: infoaz.eu

 

И така, маршрутът е следният: от Момбай по море до пристанище Бендер Абас в Южен Иран, оттам с влак до гарите Казвин, Решт и граничната гара Астара в Азербайджан. Тук се налага смяна на талигите, тъй жп мрежата на Иран е с нормално междурелсие (1435 мм), а тази на Азербайджан и Русиия - с широко (1520 мм). Оттам товарните влакове се насочват към руската граница (Самур), а след това всичко е в ръцете на руските железници - от юг до Москва и Санкт Петербург.

Проектът не е нов, генералното споразумение между транспортните министерства на Русия, Иран и Индия беще подписано още през 1999, а съответното междуправителствено споразумение се появи през 2000 и беше ратифицирано от руската Държавна Дума през 2002. Досега към това споразумение са се присъединили Азербайджан, Армения, Беларус, Казахстан, Оман и Сирия. Тоест, интересът към проекта е сериозен, тъй като не само Индия търси по-кратък маршрут до Европа. Международният транспортен коридор "Север-Юг" съкращава пътя с 40%, а времепътуването - почти три пъти, което гарантира сериозни финансови печалби на всеки участник в проекта. Дълго време обаче, той беше замразен (както заради техническите трудности, така и във връзка със санкциите срещу Иран), но напоследък набира скорост.

На 5 март 2017 по време на посещението си в Иран, азербайджанският президент Илхам Алиев посети граничната гара между двете държави за да наблюдава пускането на пробен влак по новата жп линия между тях. Остава да бъдат завършени последните участъци от линията на иранска територия. 200-километровата жп линия Казвин - Решт - Астара минава през изключително трудна планинска местност и включва няколко десетки жп мостове и тунели. В момента са изпълнени 90% от работите, които следва да приключат в началото на 2018. По предварителни оценки, капацитетът на новата жп линия е до 1,4 млн. пътници и 5-7 млн. т товари годишно, като по-нататък последната цифра ще нарасне до 15-20 млн. т.

Не е кой знае колко, но западният маршрут е само част от Международния транспортен коридор "Север-Юг", като се предвиждат поне още два маршрута: морски, през Каспийско море, и източен - през териториите на Туркменистан, Узбекистани Казахстан. Тоест, ако се реализира в пълния си мащаб, индийският проект наитина би могъл да стане алтернатива на "Пътя на коприната", тъй като ще осигури транспорта на товари и връзката на Централна Азия и държавите от Персийския залив с Русия и със Северна Европа. Засега обаче, последните два маршрута са само в проектна фаза, докато западният - през Азербайджан, се реализира активно. Междувременно, руските железници (РЖД) също осъществяват редица амбициозни проекти в тази връзка.

РЖД и Коридорът "Север-Юг"

По-долу ще изброя проектите, които РЖД планират да реализират до 2025 в рамките на проекта за Международния транспортен коридор "Север-Юг":

- изграждане на скоростен жп участък Санкт Петербург - Бусловска;

- развитие на Московския железопътен възел;

- реконструкция и електрификация на жп участъка Ртишчево - Кочетовка;

- изграждане на обход на Саратовския жп възел;

- комплексна реконструкция на жп участъка Трубная - Баскунчак - Аксарайская;

- редица проекти за скоростни и високоскоростни жп линии и т.н.

Изглежда впечатляващо. Впрочем, вероятно смятате, че ненужно съм се отклонил от темата за Катар. Затова ще опитам да покажа връзката между двете теми, още повече, че никак не е трудно да я открием. Между другото, още не съм дал отговор и на най-важния въпрос, какъв е интересът на Русия от евентуални суапови сделки с Катар, които могат да се окажат пътя към спасението на емирството от евентуален фалит? Тоест, интересът на Катар от тях е ясен, но руският - не съвсем. В крайна сметка, договорите за бъдещи доставки на LNG от Ямалското находище в Югоизточна Азия вече са налице, руските компании могат безпроблемно да ги изпълнят, като постенно разширяват капацитета на своите заводи за LNG и да строя нови, без да обръщат никакво внимание на проблемите на Катар. Дали обаче това е най-изгодният вариант за тях? Поне според мен, съществуват и по-добри възможности и по-горе беше очертана една от тях.

Действително реализацията на проектите на РЖД в рамките на Коридора "Север-Юг" ще изисква много сериозни средства. В същото време обаче, поемането на транзитния трафик от Индия, Оман и Иран за Европа и обратно, е изгодно за Русия, при това в дългосрочен план. На практика, изгоден за нея е както маршрутът през Каспийско море, така и този през Централна Азия, защото ни карат да си припомним сентенцията, че "всички пътища водят към Рим". В случая, към "Четвъртия Рим", тъй като всички маршрути ще минават през Русия, превръщайки я в централно свързващо звено за целия евразийски суперконтинент. При това, както знаем, ЕС и САЩ не възнамеряват да отменят санкциите си срещу Русия, напротив американците току що приеха нови. В резултат, периодът, когато руските компании можеха да разчитат на дългосрочни и сравнително евтини кредити, приключи през 2014, в същото време обаче инвестиционните суверенни фондове на Катар нямат никакво намерение да се присъединяват към тези санкции.

Разбира се, всичко казано по-горе, са само мои собствени предположения, т.е. има хипотетичен характер, но не виждам причина Русия да не се опита да осигури именно по този начин финансирането на един голям международен транспортен проект, който може в течение на дълги години да носи сериозни приходи в бюджета, да осигури нови работни места, както и да укрепи отношенията с Индия. Вярно е, че в момента силно влияние върху тази страна оказват САЩ, тъй като противопоставянето между Индия и Китай е много изгодно за Америка, но това влияние е чисто политическо. Какво би могла да противопостави Русия , т.е. как може да ерозира позициите на проамериканското лоби в Индия? По-долу ще се опитам да отговоря на този въпрос.

Газовите перспективи на Индия и Русия

В момента Индия е сравнително малък играч на газовия пазар. По данни на ВР, страната е на 21-во място по обема на доказаните си газови запаси (1,4 трлн. куб. м), на 25-място по добив на газ (33,7 млрд. куб. м) и на 15-то място по обем на газовото си потребление (52,2 млрд. куб. м годишно). В същото време обаче, Международната агенция по енергетика (МАЕ) прогнозира, че през следващите години Индия ще демонстрира най-високите в света темпове на нарастване на потреблението на енергоносители. Според МАЕ, става дума за 3% годишен ръст, т.е. два пъти повече от същия показател за Китай (1,6%). До 2030 Индия ще стане втория най-голям потребител на газ в Азиатско-Тихоокеанския регион, включително, защото ще и се наложи да решава сериозни екологични проблеми. Днес, 50% от производството на електроенергия в страната се осъществява в ТЕЦ-ове на въглища, а делът на газа в горивно-енергийния баланс е само 8% (при среден световен показател 24%). Да не забравяме и бързонарастващото и население, като и темповете на нарастване на индийския БВП, които през последното десетилетия са средно 7,6% годишно. Тоест, нарастването на газовото потребление е просто неизбежно, макар че оценките на отделните аналазатори за този ръст силно се разминават. Така, по данни на Агенцията за енергийна информация на САЩ, през 2030 потреблението ще достигне 93 млрд. куб. м, като това е песимистичната оценка, докато според оптимистичната цифрата изглежда съвсем фантастична - 272 млрд. куб. м. Реалистичният сценарий е за потребление от 169 млрд. куб. м, което означава, че през 2020 Индия ще трябва да внася най-малко 60 млрд. куб. м, а през 2030 .-  до 90 млрд. куб. м.

Индийските компании са наясно със ситуацията и още сега преговарят с производителите на газ от различни държави, включително Русия, Иран, Катар, Нигерия, Мозамбик, САЩ и Австралия. Ако погледнем географската карта, ще видим, че ако става дума за LNG, с минимални транспортни разходи са свързани доставките от Иран и Катар, а всички останали доставчици биха могли да се конкурират с тях само чрез споменатите по-горе суапови сделки или пък ако работят с печалба близка до нулата.

Алтернативата е изграждането на газопроводи, като в момента има три такива проекта.

 

                                               Газопроводите ТАПИ и ИПИ

Легенда - черните карета:

Планиран тръбопровод Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия (ТАПИ)

Планиран тръбопровод Иран-Пакистан-Индия (ИПИ)

 

Източник: heritage.org

 

Газопроводът ТАПИ, за който се чуват най-различни слухове поне от десет години насам, следва да транзитира до Индия туркменски газ по маршрута Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. Дължината му ще бъде 1700 км, а планираният капацитет 30 млрд. куб. м годишно. Маршрутът е стряскащ, защото тръбопроводът трябва да влезе в Афганистан през Херат и да продължи след това през Кандахар до южната граница на страната, т.е. ще преминава през зоните на най-голяма активност на Движението Талибан. През територията на Пакистан, тръбопроводът следва да преминава през Куета, където пък са концентрирани пакистанските талибани. С други думи, перспективите са направо"блестящи". Освен това, ТАПИ ще реши само частично проблемите на Индия, защото Пакистан приема подобен транзит само, ако и той получава газ по тръбопровода. Тоест, шансовете за реализацията на този проект на практика са нулеви.
Вторият проект е за газопровод по маршрута Иран - Пакистан - Индия (ИПИ, известен също като "Мир"). Максималният му капацитет е 55 млрд. куб. м годишно. На практика, реализацията му е замразена заради политическите разногласия между Пакистан и Индия. Ако те бъдат преодолени, изграждането му става напълно възможно. Надеждите, че това ще се случи нараснаха след едновременно приемане на двете страни в ШОС. Проблемът тук е свързан по-скоро с иранското находище "Фархад Б", което би трябвало да захранва бъдещия газопровод. Ще обясня накратко, за какво става дума.

Находището беше открито от консорциум от индийски компании, които трябваше да се заемат и с неговата разработка. Според подписания договор с Иран, индийската страна следва да направи всички необходими инвестиции, а след изплащането им, тя ще започне да поделя печалбата с иранците. Проблемът е, че предлаганите от Индия проекти за технико-икономическа обосновка на проекта се смятат от Иран за прекалено скъпи, като преговорите в това отношение се водят от 2012 насам, а надеждите, че те ще доведат до някакъв реален резултат все повече се изпаряват. В същото време, иранците не биха искали да се откажат от разработката на едно толкова перспективно находище, затова през май 2017 обявиха, че могат да включат в проекта и друг инвеститор. Очевидно става въпрос са Русия и, по-конкретно, за Газпром.

На практика, Пакистан не участва в този проект - макар че ако той бъде реализиран, газопроводът ще минава през неговите териториални води (или през пакистанска територия) но целият обем транзитиран газ ще бъде предназначен за Индия. По определени причини, които съм анализирал в други статии, има достатъчно основания да смятаме, че Исламабад няма да възразява срещу този транзит.

Руски LNG за Индия

Сега нека видим, какви са възможностите пред Газпром. Компанията не разполага с тръбопроводна връзка с Южна Азия, но пък разполага с LNG, от който се интересуват и Индия, и Пакистан. През януари 2017 беше постигнато споразумение с Пакистан за доставка на 1,5 млн. т LNG годишно. През 2018 пък следва да стартират доставки на LNG за Индия, съгласно договора с местната газова компания Gail, като планираният обем е 2,5 млн. т годишно. Разбира се, освен Газпром, в играта би могла да се включи и Новатек, но не с газ от завода "Ямал-LNG", а в по-далечна перспектива - от бъдещия си завод "Арктик-LNG". Впрочем, в момента Газпром преговаря с още две индийски компании Gujarat State Petroleum Corporation и Petronet&Oil за доставката на 3,5 млн. т LNG годишно от началото на 2019. Ако преговорите приключат успешно, дори и без реализацията на тръбопроводни проекти, Газпром ще си осигури дял от 16% на индийския газов пазар. Според мен е много важно в момента, когато се преговаря относно проектите за бъдещи тръбопроводи, Русия да се закрепи на този непрекъснато разширяващ се пазар.

Тук обаче, автоматично възниква въпросът, откъде е най-изгодно Русия да осъществява доставките на LNG за Индия, за да минимизира транспортните си разходи. И тук отново стигаме до Катар, тъй като Иран едва сега стартира преговорите с потенциални инвеститори за изграждането на първите заводи за LNG на своя територия. Между другото, с това е свързана и причината за отказа на Пакистан да участва в блокадата на Катар, тъй като от 2015 насам Qatargas доставя по 3,5 млн. LNG годишно в пакистанското пристанище Карачи. Цената също е известна - 5,35 долара за MBTU, т.е. 191,5 долара за хиляда куб. м. Очевидно е, че тази цена се използва от Газпром като ориентир в преговорите му както с Пакистан, така и с Индия. Постигането на по-високи цени ще се окаже доста проблематично, затова дължината на маршрута на доставките е от голямо значение. Несъмнено, най-оптималният вариант за Русия е да се споразумее с Катар за осъществяваето на суапови доставки от негова територия, вместо да транзитира с газови танкери LNG от остров Сахалин. И това е втората причина Катар да разчита, че ще може да сключи суапови сделки с Русия за доставка на LNG в Европа, ако кризата в отношенията му със Саудитска Арабия и нейните съюзници се изостри.

Ще си позволя да напомня, че Индия планира не само да увеличи потреблението на природен газ, но и да увеличи количеството на електроенергията, произвеждана от нейните АЕЦ. Тоест, излиза, че Русия е заинтересована от по-нататъшната нормализация на отношенията си с Катар във връзка с наличието едновременно на два ключови проекта, участието в които би било изключително полезно за нея. В тази връзка, тепърва предстои да видим как точно ще се развие катарската криза, но ми се струва, че икономическото сближаване между двете държави е от взаимна полза. Оценявайки обективно инвестиционните възможности на Катар и наличните му мощности за производство на LNG, става ясно, че Москва би могла да използва и едното и другото в сегашната ситуация, когато Западът и най-вече САЩ продължава да следва тактиката на налагането на все нови и нови санкции срещу Русия - процес, който вече е придобил почти истерични измерения.

 

* Главен редактор на специализираното издание "Геоенергетика"