Африканската геополитика на Брюксел

брой 5 2017
Typography

Както е известно, през януари 2017 германският министър на развитието Герд Мюлер предложи Европейският съюз да стартира нов план за стимулиране и подпомагане на икономическото развитие на Африка, подобен на прословутия американски План Маршал, помогнал навремето за възстановяването на следвоенна Западна Европа.

Според Мюлер, ЕС следва да подпомогне африканските държави да развиват собствената си икономика, което би било полезно за всички. В същото време обаче, паралелите с Плана Маршал пораждат закономерния въпрос, дали новата инициатива на Берлин няма да постави Черния континент в нова икономическа зависимост - вече не само от Международния валутен фонд и Световната банка (макар че дълговете към двете структури очевидно ще продължат да нарастват), но и от Европейския съюз? И дали тази зависимост няма да се окаже още по-дълбока, както се случи с Франция и Германия през 40-те и 50-те години на миналия век? Защото, в рамките на Плана Маршал, те бяха принудени да подпишат редица пакетни споразумения, задължаващи ги да купуват определени американски стоки и услуги, включително в културната сфера.

Експертите смятат, че новият германски план за Африка (който някои наричат "Плана Мюлер") неслучайно беше лансиран именно през настоящата 2017. На първо място, това е свързано с участието в неговата разработка на Римския клуб, който - както е известно - се занимава с глобално планиране, без да се съобразява особено с претенциите и интересите на "обектите" на своите стратегии. На второ място, именно през 2017 Африканският съюз планира да стартира проекта си за създаването на Континентална зона за свободна търговия, макар че той все още е във фаза на предварителни дискусии. И тъй като Африка не участва в големи трансконтинентални икономически проекти със Запада, от типа на замразеното в момента Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), чиито основен бенефициент по правило са САЩ, изглежда закономерно, че липсата на сериозни ангажименти стимулира Германия (включително посредством доминирания от нея ЕС) да се опита първа да се закрепи на Черния континент.

Макар че съществуват няколко регионални договори с ЕС, досега Съюзът не е представял своя собствена панафриканска стратегия. В същото време интересът му към Африка непрекъснато нараства. Това е свързано с факта, че някои африкански държави, като Етиопия, Кения или Руанда например, през последните години демонстрират икономически растеж от 5% годишно. Освен това, редица страни от континента разполагат със значителни запаси от природни ресурси, включително енергоносители. В същото време, ако прогнозираното удвояване на населението до 2025 (до 2,5 млрд. души) стане факт, африканските държави ще бъдат притиснати от необходимостта да създадат десетки милиони нови работни места (другият вариант е поредното отприщване на мигранското нашествие към Европа).

Показателно е, че в момента около 60% от работните места в Африка са създадени благодарение на китайските инвестиции. И тъй като Китай по правило разчита на собствена работна ръка за проектите си в чужбина, Германия иска да използва този фактор като възможност за навлизането си на африканския пазар. Както посочват в тази връзка експерти от авторитетния Германски институт по външна политика и политика за сигурност (SWP), следва да бъде стартирана "сериозна дискусия относно ролята на частния сектор за развитието на Африка, включително на германското участие в този процес. Заради ключовата роля на компаниите от средния бизнес, германският частен сектор традиционно отдава голямо внимание на сигурността на инвестициите си. Затова, ако правителството в Берлин действително възнамерява да предприеме конкретни стъпки за стимулиране участието на немския бизнес в Африка, следва да бъдат избегнати вредните странични ефекти, като например преместването на частните инвестиции, за сметка на държавната подкрепа. В същото време, дискусията не бива да се ограничава само с потребностите на частния сектор. Макар че последният ще трябва да осигури основната част от инвестициите и да създаде работните места, от които Африка толкова се нуждае, усилията му ще се окажат успешни само, ако африканските правителства съумеят да създадат подходяща производствена среда, посредством своята политика и инвестиции в такива сфери като образованието, здравеопазването и инфраструктурата например".

И тъй като Германия и ЕС, като цяло, нямат възможност да последват китайския пример, използвайки своя работна сила в Африка (доколкото населението на Европа стремително остарява и самият континент се нуждае от външен приток на мигранти), германският бизнес вероятно ще разчита на частично изградената от китайците инфраструктура, опитвайки се в същото време да дискредитира Китай, акцентирайки върху необходимостта да се създават нови работни места именно за местните жители.

Малко история

Тук е мястото да отбележа, че интересът на Германия към Африка въобще не е нов. Да си припомним само колониалната политика на Втория Райх от края на ХІХ и началото на ХХ век, в резултат от която редица територии в Западна, Централна и Източна Африка стават немски колонии. Днешният формат на африканския "План Мюлер" обаче повече напомня на амбициозния германски геополитически проект от втората половина на ХХ век, визиращ Черния континент.

Така, още през 1951 известният австрийски геополитик Антон Зишка фон Трохнов, посочва в книгата си "Африка като придатък на Европа", че  "Африка е най-естествения и необходим придатък на Европа, а нейната индустриализация е изключително печеливша възможност, чиято реализация е напълно по силите ни". Според него, "Европа ще постигне необходимия и баланс едва, когато геополитическата ос на континента минава не от Лондон до Багдад, през Балканите, а - да кажем - от Нарвик, до нос Добра Надежда, през Виена". Зишка смята, че "ядро на тази Евроафрика трябва да стане германско-френският икономически съюз".

От ключово значение при разработването на плановете за създаването на "Евроафрика" е и стремежът на следвоенна Западна Европа, опирайки се на африканските колонии, да намали своята икономическа и политическа зависимост от САЩ и да си осигури възможност за по-широко маневриране между Вашингтон и Москва. В тази връзка, Антон Зишка подчертава, че "за да може да води самостоятелна политика и да гарантира могъществото си, Европа се нуждае най-вече от Африка". Тоест, Евроафрика се разглежда като своеобразна "трета сила" между САЩ и СССР.

Сред най-активните лобисти за нейното създаване са западноевропейските социалдемократи и най-вече Френската социалистическа партия, разчитаща, че това би улеснило прокарването на идеите на "демократичния социализъм" на Африканския континент. Впрочем, идеята за Евроафрика се ползва с определена подкрепа и сред редица известни африкански политици от следвоенния период, според които този проект би улеснил ликвидирането на колониалната система на континента. Така, по време на срещата между лидерите на антиколониалното движение в Гана - Кваме Нкрума, Сенегал - Леополд Сенгор, Кот д'Ивоар - Феликс Уфуе-Боани, и Бенин - Суру Миган Апити, провела се в Париж през 1946, наред с всичко друго, се обсъжда и създаването на Съюз на западноафриканските сациалистически републики, като един от партньорите в рамките на евентуалната бъдеща Евроафрика.

Сред най-горещите привърженици на проекта е сенегалецът Леополд Сенгор, който в речта си през Европейската асамблея в Страсбург през 1951 заявява: "ние подкрепяме създаването на евроафриканска общност, но не искаме европейските проблеми да се решават за наша сметка". Африканските лидери нееднократно подчертават, че тяхната подкрепа за създаването на Евроафрика или на Евроафриканска общност, не означава, че страните им ще се задоволят с ролята на младши партньори в нея и настояват за установяването на наистина равноправни отношения с Европа. Това обаче става възможно едва след като африканските колонии се превръщат в суверенни държави.

Еволюцията на икономическите и политическите взаимоотношения между държавите от (Западна)Европа и приключването на процеса на деколонизация на Африка създават обективни предпоставки за постепенната реализация на проекта за Евроафрика. Но, ако преди става дума за обединяването на коалицията на западноевропейските държави с техния колониален масив на Черния континент, след това започва да се говори за взаимодействие между Европейската икономическа общност и независима Африка, която все по-активно се опитва да форсира интеграционните процеси на континента.

По онова време западноевропейските политически и икономически елити преследват няколко основни цели. На първо място, пътят за мащабното им проникване на Изток се оказва затворен след 1945 (както в политически, така и в икономически план). Германия губи войната и в резултат от това част от Европа попада под съветско влияние. Следователно единственият възможен път за експанзия е на юг - към Африка.

Освен това, в онзи момент повечето африкански страни са колонии на западноевропейските държави. Ето защо Зишка фон Трохнов залага на френско-германския алианс, който да създаде позиции в Африка и да разшири влиянието си там, посредством икономическата експанзия на многобройните френски и немски концерни. В същото време, предвид възможната съпротива от страна на набиращите сила африкански национално-освободителни движения, проектът за Евроафрика се представя като процес на постепенна деколонизация и конвергенция на новите африкански държави в западноевропейската политическа система.

Тези планове обаче, не се реализират на практика, тъй като процесът на деколонизация тръгва в друга посока. Това до голяма степен се дължи на пряката или косвена намеса на Съветския съюз и (в по-малка степен) на маоистки Китай в събитията на Африканския континент. Ето защо, единственото, което западноевропейците успяват да постигнат, е подписаната през 1957 конвенция за включването на всички колонии в Европейската икономическа общност (създадена с Римския договор). Но макар че след като бившите колонии най-сетне стават независими са подготвени две нови споразумения (т.нар. конвенции от Яунде, от 1963 и 1969), които трябва да гарантират на африканските държави определени преференции в търговията им с ЕИО, те на практика ограничават техния суверенитет в сферите на външната търговия и вътрешната икономическа политика.

Новият германски проект

И ето че днес, повече от 40 години по-късно, ЕС и в частност Германия изглеждат готови да стартират нов амбициозен план за повторната "колонизация" на Африка. Този път обаче, основната роля се отрежда на финансовите инструменти, като акцентът е върху ролята на частния сектор. В резултат от очакваното "наливане" на милиарди евро (за което, в контекста на "плана Мюлер", говори председателят на Европейския парламент Антонио Таяни) може да се промени съществено самият държавен модел в редица африкански страни. При това няма никаква гаранция, че мощните финансови потоци няма да ерозират формиралите се модели и властовия баланс в Африка, още повече, че т.нар. "Арабска пролет" отлично илюстрира възможността да бъдат хвърлени в хаос цели региони.

Ето защо, в самата Африка се отнасят изключително предпазливо към новата европейска инициатива. Така, синът на бившия диктатор на Уганда Хюсеин Лумумба Амин отбеляза, че тя е свързана със стратегията на политическо изключване и е предизборен трик, тъй като нейният инициатор - Германия, изпитва сериозни проблеми с наводнилите я мигранти. Освен това, поне в момента 80% от цялата западна помощ за Черния континент отива за административни разходи и за подизпълнителите, които по правило са различни западни компании и организации. Впрочем, някои африкански анализатори използваха случая за да напомнят, че Берлин и досега не е изплатил исканите от него репарации за осъществявания от Германската империя геноцид в някогашните и африкански колонии  (за което вече се водят няколко съдебни дела). Най-важното обаче е, че "планът Мюлер" се възприема като поредния опит за реконструкция и модернизация на Африка отвън, т.е. без съгласието и с незначителното участие на самите африканци при вземането на ключовите решения по нейната практическа реализация.

Междувременно, на провелата се в Хамбург през юли 2017 среща на Г-20 "планът Мюлер" беше официално стартиран под формата на т.нар. "партньорство с Африка". На него бяха посветени четири абзаца в съвместното комюнике на участниците, плюс отделно приложение. Впрочем, Африка фигурираше и в предишната декларация, приета от лидерите на държавите от Г-20 на срещата през септември 2016 в Гуанджоу, но тогава акцентът се поставяше върху необходимостта от нейната индустриализация. В комюникето от Хамбург ударението пада върху темата за борбата с бедността и неравенството като "първопричини за миграцията", която - както е известно - силно тревожи Берлин. Между другото, фактът, че в основата на проекта е именно Германия (и, в частност, консервативните партии от управляващата там Голяма коалиция) си личи и от това, че решението на проблемите на Черния континент се обвързва най-вече с притока на частни чуждестранни инвестиции. Така, за привличането на необходимия им капитал, африканските държави ще трябва да подпишат съответните индивидуални споразумения (Investment Compacts) с партньорите си от Г-20. Седем от общо 54-те страни от континента: Гана, Кот д'Ивоар, Тунис, Мароко, Руанда, Сенегал и Етиопия, вече реагираха положително на това предложение като първите три от тях се ползват с доверието на Берлин и биха могли да разчитат на допълнителна финансова помощ още през настоящата 2017. Предварителното условие за това обаче е осъществяването на много сериозни реформи.

Като цяло, лансираното в Хамбург ново "партньорство с Африка" породи нееднозначна реакция. От една страна, редица негови критици смятат, че самият формат на Г-20 не е достатъчно легитимен и представителен за да взема решения, касаещи развитието на Черния континент. На самата среща присъстваха само четирима високопоставени африкански политици, като от тях участие в преговорите взе единствено президентът на Южна Африка Джейкъб Зума, докато държавните глави на Гвинея (Алфа Конде) и Сенегал (Маки Сал) и генералният директор на Световната здравна организация (етиопецът Тедрос Гебрейесус) присъстваха на форума само като гости. Разбира се, германското председателства на срещата на Г-20 се опита да сондира мнението и на другите лидери на африканските държави, провеждайки за целта "подготвителна конференция" в Берлин на 12 и 13 юни 2017. Въпреки това, очевидно не всички мнения са били взети предвид. Външният министър на Уганда Хенри Окело например заяви, че резултатите от срещата на Г-20 в Хамбург едва ли ще донесат нещо сериозно на Африка, тъй като членовете на групата се вълнуват повече от собствените си проблеми и конфликти. Действително, ако се съди по съобщенията в медиите, времето предназначено според предварителната програма за обсъждане на африканската проблематика, е било пропиляно най-вече в напразни усилия да бъде накаран американският президент Тръмп да се ангажира с въпросите, касаещи глобалните климатични промени.

От друга страна, експертите не виждат пряка връзка между декларираната необходимост за борба с бедността и конкретния списък на африкански държави, с които някои от членовете на Г-20 се готвят да подпишат инвестиционни споразумения. Несъмнено седемте споменати по-горе сравнително благополучни страни от континента представляват сериозен интерес за западните компании. Тунис и Гана например, са традиционни търговски партньори на Германия, с които тя поддържа тесни отношения още от 50-те години на миналия век. В същото време обаче, основните предизвикателства пред континента (демографският взрив, гладът и тероризмът) са свързани най-вече с региона на Сахара/Сахел, който на практика остава извън рамките на германската инициатива.

Определени съмнения поражда и едностранно поставеният от Берлин акцент върху ръста на частните инвестиции. Според повечето експерти, далеч по-важна за развитието на Африканския континент е борбата срещу опитите на транснационалните корпорации, които правят бизнес там, да избегнат плащането на данъци на местните правителства, а също опрощаването на дълговете или създаването на по-справедливи условия за достъпа на африканските стоки до западните пазари. Така, в статията си, публикувана наскоро в берлинския "Тагесшпигел", вицепрезидентът на Нигерия Йеми Осинбаджо посочва, че заради нелегалното изтичане на капитали Африка губи годишно над 50 млрд. долара, при това повечето от тях се оказват в сметки на европейски банки. Освен това си струва да напомня, че тринайсет африкански държави продължават да са в санкционния списък на ЕС и трудно ще могат да се възползват от новото "партньорство" със Съюза.

 

Легенда:

Най-горе - Битката за Африка

 

Левия квадрат:

Търговия с Африка, 2013, млрд.$

 В средата на кръга:

Общо: 1,02 трлн.$

Около кръга:

Останалият свят 453,8

Бразилия 25,3

Япония 25,3

Китай* 156,4

САЩ 72,1

Франция 61,6

Индия 57,0

Испания 48,1

Италия 40,9

Германия 40,4

Великобритания 34,4

 

Източници: UNCTAD, IMF

 

Десния квадрат:

Преки чуждестранни инвестиции в Африка, 2012, млрд.$

В средата на кръга:

Общо 59,3 млрд.$

Около кръга:

Останалият свят 38,1

Великобритания 7,5

САЩ 3,7

Италия 3,6

Китай 2,5

Франция 2,1

Индия 1,8

 

*Включително Макао и Хонконг

 

Всичко това поставя ключовия въпрос, кои са истинските цели на Берлин, който успя да осигури политическата подкрепа на Г-20 за реализацията на инициативата си за "партньорство" с Африка? Един възможен отговор се съдържа в публикувания през юни 2017 от агенцията McKinsey доклад с показателното заглавие "Танцът на лъвовете и драконите" (Dance of the lions and dragons: How are Africa and China engaging, and how will the partnership evolve?), в който се посочва, че през последните години Китай се е превърнал в най-големия търговски партньор на Африка, като нито една друга държава не може да се сравнява с него по мащабите на присъствието си на континента. Според агенцията, в момента в Африка действат над десет хиляди китайски компании, т.е. девет пъти повече, отколкото сочат официалните статистики.

Китайският дял в доставките на стоки за Черния континент отстъпва съвсем малко на показателите на ЕС, като цяло - 21% срещу 24%. При това този разрив непрекъснато намалява, което очевидно тревожи Берлин. Именно китайският фактор е сред основните причини, тласкащи правителството на Меркел към по-решителни действия по африканското направление. Германия, в частност, настоява за стартирането на преговори между бившите колонии и ЕС с цел подписване на нови търговски споразумения, които да обвържат по-здраво африканските пазари с Брюксел. "Инвестиционните партньорства” на Германия с Африка (осъществявани под егидата на Г-20) трябва да допълнят съществуващите договорености в суровинната и миграционната сфери, както и сътрудничеството им в сферата на сигурността, макар че в последната основната роля очевидно ще продължи да се играе от Франция. При всички случаи е налице изграждане на система на комплексна зависимост както на двустранна (Африка-Германия), така и на многостранна (Африка-ЕС) основа, която да балансира нарастващото влияние на Пекин на Черния континент.

Военното измерение на европейската политика в Африка и ролята на Франция

И след като вече споменах за сферата на сигурността, ще припомня, че преди няколко месеца, на едно от заседанията на Съвета за сигурност на ООН, Франция предложи създаването на нова въоръжена групировка, чиито гръбнак да се формира от военни части на т.нар. "Група на петте" (Г-5), включваща Буркина Фасо, Мали, Мавритания, Чад и Нигер. Като формална цел на обединените "африкански сили" беше посочена борбата с терористите в района на Сахел (зоната на саваните южно от Сахара). На свой ред, правителствата на въпросните пет държави от Северозападна Африка вече се ангажираха да отделят за това общо пет хиляди души, като освен с местните джихадисти те ще трябва да се борят и с наркотрафикантите и трафикантите на хора. Според мнозина западни експерти обаче, зад френската инициатива се крие най-вече желанието на Европейския съюз да създаде поредната преграда по пътя на мигрантите, придвижващи се от Западна Африка към Либия и Мароко за да се прехвърлят оттам към държавите от Съюза.

Всъщност, както изглежда, мотивите на Париж не се изчерпват с това. Още в средата на 90-те години на миналия век французите активно прокарваха идеята за създаване на африкански международни въоръжени сили както и редица други панафрикански интеграционни проекти, опитвайки се да усилят влиянието си на континента, където Франция само допреди шейсет години разполагаше с обширни колониални владения. Но и след като последните се превърнаха във формално независими държави, Париж продължи да полага усилия за да си гарантира максимално пълен контрол върху Западна Африка и да защити интересите на френските корпорации там, включително изпращайки свои военни части в различни страни от региона.

В края на миналото столетие обаче, стремежът на Франция да контролира интеграционните процеси в Африка и особено в западната и част, се сблъска с амбициите на режима на Муамар Кадафи в Либия в същата посока. Именно това обяснява и активното френско участие в осъщественото под егидата на НАТО ликвидиране на либийската държава, което обаче се оказа груба стратегическа грешка, тъй като освободи пътя на насочващите се на север потоци от африкански мигранти, а заедно с тях и на радикалните ислямисти и джихадистите.

Сегашната активизация на Париж по африканското направление изглежда е породена най-вече от опасенията му във връзка с проникването на Черния континент на редица нови играчи, като Китай например (освен него, следва да посочим Япония, Бразилия и дори Турция), чиято експанзия непрекъснато се разширява. Освен това, макар малцина да говорят за това, в момента Африка е на второ място след Близкия Изток по броя на разположените там подразделения на американските специални части. Така, ако през 2006 на континента е бил базиран само 1% от личния състав на специалните сили на САЩ, днес вече става дума за цели 17%. В момента Африканското командване на американските въоръжени сили (AFRICOM) е ангажирано едновременно в 96 операции, при това американците не само участват в бойни действия, но и осъществяват интензивна подготовка на лоялни към Вашингтон местни военни. Тази американска активност е обяснима, тъй като в условията на очертаващия се ресурсен дефицит САЩ все повече се нуждаят от суровините, с които изобилства Черният континент.

На този фон, Париж отчаяно се опитва да възстанови своето влияние в Африка, използвайки огромния си колониален опит от миналото, а също ресурсите на ЕС, чиито гръбнак са Франция и Германия. Както е известно, още през ХІХ век французите активно формират т.нар. "колониални части", в които - според ситуацията и съобразно местната специфика, са можели да служат както французи от Метрополията, така и коренни африканци. Тези военни подразделение биват използвани чак до втората половина на ХХ век (включително по време на двете световни войни). И, както изглежда, в момента Париж се опитва да се върне към тази практика.

Тук е мястото да напомня, че всички включени в лансираната от Франция инициатива в Съвета за сигурност държави са нейни бивши колонии. Освен това, всички те са изключително бедни и са в дъното на световните рейтинги за БВП на глава от населението. Тоест, французите сравнително евтино биха могли да "купят" услугите им, но въпреки това те се опитват да решат този проблем за сметка на ООН и в същото време да гарантират на местните си африкански протежета формалното покровителство на най-голямата международна организация.

Новата постколониална зависимост

Както посочва говорителят на парламентарната група на Германската социалдемократическа партия в Бундестага Нийлс Анен: "Макар че се говори много по темата "2017 - година на Африка", политическият акцент съвсем ясно се поставя почти изключително върху европейските икономически и търговски интереси". Според него обаче, една наистина прогресивна африканска политика на Европейския съюз би следвало изначално да обединява външната политика, политиката за сигурност и политиката за развитие. В този смисъл предстоящата среща на върха между държавите от Съюза и Африка, която ще се проведе през ноември 2017 в Абиджан, е добра възможност за това. На нея, Германия и ЕС, като цяло, биха могли да демонстрират, че не се стремят да подчинят общите политически цели на Европа и Африка единствено на европейския инвестиционен дневен ред.

Както вече споменах, на последната среща на Г-20, провела се през юли 2017 в Хамбург, освен Южна Африка, която е постоянен член на тази група, присъстваха представители на седем (от общо 54) африкански държави - Гана, Кот д'Ивоар, Мароко, Руанда, Сенегал, Тунис и Етиопия. Това обаче не променя факта, че Г-20 представлява по-скоро ексклузивен клуб на икономически силни държави, а сътрудничеството с африканските страни в рамките на неговите срещи на върха обикновено се ограничава с миграционните проблеми. Предвид глобалните политически промени и очертаващите се непосредствени съвместни предизвикателства обаче, взаимоотношенията между ЕС и африканските му партньори очевидно би следвало да се преформатират.

Тоест, необходима е смяна на парадигмата в африканската (гео)политика на Брюксел. А за целта традиционните декларации за намерения очевидно не са достатъчни. Както вече посочих, държавите от Г-20, чиито решения нерядко имат много сериозни последици за по-бедните държави от т.нар. Трети свят, залагат в рамките на проекта "2017 - годината на Африка" най-вече на инвестиционното партньорство с няколко избрани държави от континента. Идеята е, чрез разкриването на работни места и ускоряване на икономическия растеж в Африка, да бъде ограничен мащабният миграционен поток към Европа. На практика обаче, този подход олицетворява неолибералната визия за икономиката и само укрепва постколониалните структури на зависимост, т.е. няма нищо общо със онова, което в Брюксел дефинират като "солидарна африканска политика".

Според цитирания по-горе Нийлс Анен: "Наистина прогресивната африканска политика на ЕС следва да заложи на реализацията на социално-екологична трансформация на африканските и европейските общества в рамките на един партньорски концептуален подход. Като в центъра на вниманието трябва да бъдат справедливостта, мирът, устойчивото развитие и солидарността. Освен това, всяка инициатива в сферата на африканската политика на Съюза следва още от самото начало да бъде съобразена с това, че европейският колониализъм създаде редица структури, които и до днес формират политическото, социално и икономическо развитие на Африка". Както вече споменах, освен всичко друго "Партньорството с Африка" цели да подобри условията за частните чуждестранни инвеститори на Черния континент. Естествено, икономическото развитие посредством ускоряване и разширяване на инвестициите е изключително важно за развитието на Африка, но тези инвестиции следва да бъдат диференцирани, устойчиви и справедливо разпределени. Освен това, те трябва да са обвързани със съответните индустриални и селскостопански политически рамки. Без спазването на международните ангажименти за защита на човешките права и изпълняване на изискванията на основните трудови норми на Международната организация на труда, инвестициите могат да донесат повече вреди, отколкото ползи. Специално внимание изисква процесът на създаване на нови работни места, освен това не бива да се допуска възникването на нова структурна задължнялост.

 

* Българско геополитическо дружество