Понятието “Запад”, като представа за eдин обособен културнополитически свят, се заражда още през Древността в Азия. Векове наред китайците например разбират под “Запад” Индия, а японците – Китай.
Възникването на идеята за европейския Запад
Финикийците слагат началото на друго възприемане на “Запада”, като обозначават елинския свят, намиращ се на запад от тях, с думата “Европа”, чиято етимология е свързана със семитската дума “ереба”, означаваща “вечер”, “залез”, “запад”[1].
Сред самите елини думата “Европа” се явява в Омировия епос (VІІІ в. пр. Хр.)[2], като с нея се обозначава Средна Елада. Впоследствие, в това понятие се включват Пелопонес и егейските острови, Македония и Тракия[3], а също по-малко познатата североизточна част на елинския Ойкумен[4]. В най-ранната от познатите днес географски карти – на Анаксимандър (VІ в. пр. Хр.), централно място заема днешният Балкански полуостров, който е обозначен като “Европа”. Впоследствие елинските географи приемат, че Европа е пространство, разположено около басейна на Черно и на Средиземно море и простиращо се от Риони (вливаща се в Черно море река в Грузия, свързвана от елините с легендата за аргонавтите и “Златното руно”) до Стълбовете на Херкулес (скалите на Гибралтар и Сеута)[5]. На свой ред, “бащата на историята” Херодот с неговите “Истории” (ок. 450 г. пр. Хр.) изгражда по-различна представа за Европа, разположена от двете страни на река Истър (Дунав), която “извира в страната на келтите (днешните територии на Франция, Белгия и Германия – Н. А.) и след като преминава през цяла Европа, се загубва в страната на скитите (днешните територии на Румъния, Молдова, Украйна и Югозападна Русия – Н. А.)”. Като граници на Европа Херодот визира река Нил - с Либия (днешна Африка) и Кимерийските протоци (Босфора и Дарданелите) и река Танаис (Дон) – с Азия.[6] Около 325 г. пр. Хр. атинският астроном и географ Питеас предприема плаване от Масилия (Марсилия), като преминава Стълбовете на Херкулес, считани за “края на света”, и открива атлантическите брегове на Европа. Очертанията на европейските брегове около Северно море стават известни едва след като английският мореплавател Ричард Чансълър открива арктическия морски път към Русия (1550). Чак през втората половина на ХVІІІ век, в резултат от проевропейската политика на руския император Петър Велики и на императрица Екатерина Велика, като източна географска граница на Европа се утвърждава Урал.
От разширяващите се представи за географските предели на Европа израства идеята за културнополитическа цялост на населяващите я народи. Първите дефинирани европейци са елините. При интензивните си контакти с азиатците елините ги опознават по-добре и констатират различия в езика, нравите, обичаите и социалнополитическите системи и започват да се самовъзприемат като “европейци”. В едно от най-популярните произведения през Античността – “За въздуха, водата и местностите” (ок. 400 г. пр. Хр.), “бащата” на медицината Хипократ подчертава “органичните и структурните различия между населението на Азия и Европа”. За разлика от азиатците, изтъква той, европейците живеят в условията на постоянно променящи се годишни времена, което им придава “груба дивост” и “храброст”. Европейците са по-различни от азиатците “и благодарение на своите закони, тъй като те не се подчиняват на царе като азиатците”, добавя Хипократ, като набляга, че “законите значат немалко за величието на духа”[7]. Многовековната дифузия на елинската култура обхваща почти цялото европейско пространство и го пропива до такава степен, че през първите векове след Христа се оформя първата европейска идентичност – елинската.
С приемането на християнството и налагането му като официална религия споделяните дотогава елински ценности се оказват в дисонанс с догмите на новата религия. Съюзените светска и духовна аристокрация настойчиво утвърждават универсалната християнска култура с нейния нов светоглед, нова картина на миналото, нови морални устои и нови ценности. По такъв начин се осъществява преформулиране на европейската идентичност, като античната елинска/римска отстъпва своето място на средновековната християнска. Дълбоко вкоренените през предходното хилядолетие елински културни традиции не изчезват – повечето от тях продължават да присъстват в структурата на европейската идентичност, но отстъпват водещото място на християнските ценности. Географски, исторически, културно и религиозно свързаното европейско общество се самовъзприема като единна християнска общност и ядро на християнския свят, както впрочем е възприемано и отвън.
Обособяването на два културни кръга в християнска Европа – гръцкият Изток и латинският Запад
Още от налагането на християнството като държавна религия в Римската империя от император Теодосий І Велики (382) вътре в самата християнска общност назряват различия, прерастващи в моментите на върховно напрежение в противоречия. Те водят началото си от Втория вселенски църковен събор (Константинопол, 381), в отговор на който непоканеният на него римски епископ свиква свой църковен събор (Рим, 382). Отдалечаването на Рим и Константинопол нараства в резултат от разделянето на империята на Западна и Източна от Теодосий І (395). Траен отпечатък в съзнанието на двете части на империята налага последният епизод от съществуването на Западната римска империя. След отстраняването на последния римски император Ромул Августул от вожда на германските племена Одоакър (476), последният се отказва от римския престол в полза на византийския василевс Зенон. Опасявайки се от претенции за възстановяване на единството на Римската империя обаче, Зенон убива Ромул Августул. Това е и една от причините за последвалата “първа схизма” (484-519), в резултат от която през VІ век в латинския език се появяват термините “Запад” и “Изток” за обозначаване, съответно, на териториите на бившата Западна Римска империя и на Византия[8].
Началото на постепенното обособяване на два културни кръга в християнска Европа е поставено във връзка с иконоборството във Византия, получило широко разпространение в империята през VІІІ и ІХ век и превърнато от император Лъв ІІІ в официална политика на Константинопол (726), одобрена и от църковен събор (754). Формирането на двата културни кръга в християнска Европа се дължи не толкова на трупащите се различия между източноевропейци и западноевропейци, колкото на различните предизвикателства, пред които са изправени те. Когато различните конкретно-исторически условия довеждат до биполяризация на европейското културно пространство, гръцкият Изток и латинският Запад правят всичко възможно за съхраняване на европейското християнско единство. Различията не се драматизират излишно, тъй като, както справедливо подчертава британският професор Арнълд Тойнби, те се схващат като “две елински християнски общества”[9]. Европа вече започва да се самовъзприема като едно голямо християнско семейство, което живее и се развива под покровителството на двама грижовни родители – Византийската и Западната (Франкската, впоследствие Свещената Римска) империя. Тези две империи не са в същностно противоречие помежду си и съществуват паралелно, като взаимно се обуславят и легитимират.
Първи признак за формирането на вътрешна граница в единната християнска общност е енцикликата на константинополския патриарх Фотий до източните патриарси във връзка с принадлежността на Българската църква (867). В нея Фотий ги предупреждава, че ако тя не остане като “част от благородната ромейска нива”, може да попадне на зловредните и еретични семена, засявани от римските епископи[10]. Енцикликата за “безбожния Запад”, населен със “създания на мрака”, дава повод на папа Николай І да се обърне с писмо до църквите в кралството на Карл Плешиви, насочено против “блудния” патриарх Фотий, “похитил Константинополската църква”, както и срещу “императорите-насилници” Михаил ІІІ (856-867) и Василий І (867-886)[11]. След тази размяна на публични обвинения поносимостта към различията между Константинополската патриаршия и Римското папство се трансформира в принципна неангажираност към позицията на конкурентната църква.
Към края на Х век западният християнски социум се обособява в свещено папско пространство, а през ХІ-ти папата се налага като Божи наместник в Западна Европа, превръщайки кралете в свои наместници. След “Голямата схизма” между православието и католицизма (1054) термините “Запад” и “Изток” започват да се използват за обозначаване, съответно, на католическата и православната християнска общности[12]. Това обаче, все още не размива напълно образа на единното европейско християнско царство, нито пък означава разрив между неговите две общности, а говори по-скоро за взаимна загуба на интерес към “другите” християни, въпреки, че на тях все още не се гледа като на нещо чуждо. Силно разредените контакти обаче, водят до постепенно отчуждаване. Все пак, както теоретично, така и практически, Средновековна Европа - в очертаната по-горе дуалистична форма, е така сплотена и единна, каквато никога (включително до днес) не е била.
Дълбочината на различията се осъзнава едва в края на ХІ и най-вече през ХІІ век, когато западните християни усещат апатията на източните към кръстоносните инициативи и склонността им към колоборационизъм с мюсюлманите, а пък източните християни преживяват кръстоностните погроми и стават свидетели на съвсем различен религиозен ритуал, “оскверняващ” собствените им храмове. През 1148 византийската писателка Анна Комнина – дъщеря на император Алексий І Комнин, нарича участниците в Първия кръстоносен поход (1095-1099) “западни варвари”[13]. По същото време епископ Ото Фризингенски, внук на императора на Свещената Римска империя, възкликва в своята “Хроника на света”: “Цялата човешка мъдрост и сила започват на Изток и завършват на Запад”[14]. Със завладяването на Константинопол от участниците в Четвъртия кръстоносен поход и образуването около него с папска благословия на т.нар. Латинска империя (1204-1261) отделянето на Запада от Изтока е вече свършен факт.
Изграждане на представата за Западна Европа като "Запад"
Към времето на откриването на “Новия свят” (1492) Западът вече притежава ясно разграничими очертания. От него са изключени само европейските вилаети на ислямската Османска империя и Русия, възприемана от Запада (поради предубежденията към славяните и към православието) като “азиатска сила”, сложила ръка върху голяма част от Източна Европа и хвърлила ръкавицата на предизвикателството към Запада с възприемането на доктрината за “Третия Рим” (1492)[15].
Оценяваното все още отвън християнско единство на Европа е подкопано от Реформацията (ХVІ век), довела до разцепление и в самата Римокатолическа църква. Обособяването на протестантството и неговото бързо конфесионализиране (лутеранство, калвинизъм, англиканизъм и др.), както и разразилата се Трийсетгодишна религиозна войня (1618-1648), окончателно ерозират единството на западното християнство. Поддържането на християнското единство на континента става още по-трудно, затова след Реформацията Европа все по-рядко се отъждествява с “християнска Република”. Въпреки това, и след религиозните войни християнството продължава да е основния източник на европейската културна идентичност, но вече не е в състояние да предложи еднородна политическа култура на континента.
Това дава допълнителен шанс на отстояваното от хуманистите ново разбиране за Европа, като система от светски стойности. След ХVІ век именно тази обединяваща концепция за Европа започва да измества пораждащата асоциации за съществуващо разделение представа за Европа като “християнски свят” (още повече че с покръстването на “отвъдморските земи” християнството престава да бъде предимно европейска религия)[16]. Светската идентичност на Европа получава по-голям шанс в Епохата на рационализма (втората половина на ХVІІ век), осигурил концептуалния апарат за нова организация на европейското общество, основана на християнството, благоразумието и прогреса. Така, от ХVІІ век насетне, християнските народи на Стария континент започват да придобиват самочувствието на “европейски”. Окончателното утвърждаване на европейското светско общество осъществява залялото целия континент Просвещение, освободило философията, науката, образованието, изкуствата и политиката от религията и теологията. Така през ХVІІІ век във философското, научното, общественото и политическото пространство на Стария континент трайно се утвърждава схващането за Европа като светско културнополитическо цяло, издигнало се за първи път в света над религиозната универсалност и създало нерелигиозна, дълбоко светска по своя характер идентичност. Идентичност, вградила високите стойности на хуманизма, експерименталната наука и творческия скептицизъм и изпитваща пиетет към прогреса, нацията, свободата и демокрацията. От този нов възглед за европейското общество израства представата за “европейската цивилизация” (третата четвърт на ХVІІІ век) като прогресиращо общество, основано на рационални закони, и общност с единен културно-генетичен код. Нова Европа се утвърждава като духовно пространство на споделени ценности. Към края на ХVІІІ век Европа се превръща в даденост сред обществено-политическите среди. Тя се утвърждава като стандартна рамка за политическото мислене, свързана с потребността от балансиране на силите, което да осигурява необходимата свобода на владетелите, сигурност и мир на нациите. Европа се самоидентифицира най-вече в опозиция на “непрестижната външна Другост” – азиатските “варвари”, арабските и турските “неверници” или колонизираните “диваци”.
Ревизията на идейното съдържание на Европа води до осъзнаването post factum на отдавна вградените трайни опори на европейското единство: елинският стремеж към познанието и римското право. В същото време, роденият от ексцесиите на Великата френска революция Романтизъм, потърсил духовно убежище в уюта на християнското минало, преодолява опасността преформулирането на европейската идентичност да се осъществи на принципа на деструктивизма, т.е. въз основа на арогантното отношение на просветителите към религията, като разкрива възможността това да стане и този път на принципа на втората ценност - чрез повторно включване на християнството (вече не на водещо място) в новия културен ареал. Новата европейска същност лъха от творчеството на най-големия историк на ХІХ век – германският професор Леополд фон Ранке, разглеждащ “комплекса на християнските народи на Европа” като своеобразна "сборна държава”: “Колкото и различни да са вътрешните ни раздвоения, колкото различни и даже враждебни да са нашите тенденции, - пише Ранке, - те все пак формират единство спрямо останалия свят.”[17]
Залезът на Запада и възходът на неговите флангови сили
Но още към края на ХVІІІ век обаче, в намиращия се дотогава в подем европейски дух се забелязват нотки на униние и загнездване на усещането, че светът започва да се изплъзва от контрола на Европа. Набират сила гнетящото предчувствие за нерадостно бъдеще на Европа и опасенията, че САЩ и Русия ще открият нова ера в световното развитие. Сбъдват се най-лошите предсказания. Европейските народи, хвърлени през 1914 в т.нар. Голяма война, прераснала бързо в Европейска и Световна, преживяват културния шок от масовите братоубийства. Европа излиза от кървавата баня разрушена, обезкръвена, разединена между победители и победени и финансово зависима от отвъдокеанските Съединени щати. По време на войната болшевиките овладяват властта в най-голямата европейска държава – Русия, с което е нарушено социалнополитическото единство на континента. Така Европа се оказва “неочаквано” притисната от две страни: политически и идеологически от болшевишка Русия, а финансово и икономически – от Съединените щати. Рухва схващането, че Европа е символ на прогреса и цивилизацията. Европейският дух е дезориентиран и прекършен. Настанява се чувството на дискомфорт и отчаяние, съпътствани от усещане за обреченост. Неслучайно в бестселър през онези времена се превръща хипнотизиращият двутомен труд на германския философ Освалд Шпенглер “Залезът на Запада” (Мюнхен, 1920-1922). Всъщност, посланието е за “Залеза на Европа”, под каквото заглавие излизат и някои от многобройните му преводи. Именитият германски философ професор Георг Зимел определя Първата световна война като “самоубийството на Европа”[18], а основателят на психоанализата - австрийският професор Зигмунд Фройд, пише труда си “Цивилизацията и разочарованието от нея”[19]. В същия дух са издържани и редица публикации в страните-победителки, сред които нашумява трудът “Упадъкът на Европа” (1920) на професора от Сорбоната Албер Деманжон. Метафоричното обозначаване на Европа като “Стар свят” започва да се тълкува вече в смисъл, че тя е достигнала своята старост, т.е. намира се в залеза на живота си.
"Залезът" на Запада след Първата световна война е съпроводен от "изгрева" на нови световни сили - САЩ и Япония. Съединените щати се превръщат в авангард на модерността, което благоприятства започналото проникване на американската култура в Европа. Почти всички европейски интелектуалци обаче са дълбоко убедени в културното превъзходство на Стария свят и са изпълнени с решимост да направят всичко, за да я опазят от нейното американско “развращаване”. В открито писмо до “Ню Йорк Таймс” от 1926 чешкият писател Карел Чапек показва колко различни са европейските идеали от американските[20]. Посетилият няколко години по-късно САЩ испански поет и драматург Федерико Гарсия Лорка описва Ню Йорк като “механизиран Сенегал”[21]. След единственото си посещение в САЩ Зигмунд Фройд заявява: “Америка е една грешка, гигантска грешка наистина, но все пак грешка”[22]. Според Освалд Шпенглер пък, САЩ са страна, манипулирана от медиите - точно така, както и самите те са манипулирани от капитала.[23] На свой ред, шведският социолог и икономист д-р Гунар Мюрдал констатира, че САЩ са дълбоко расистка страна и че в областта на междурасовите отношения демокрацията там се е провалила[24]. Дори най-благосклонно разположеният към САЩ сър Уинстън Чърчил подчертава една от най-отблъскващите черти на прехвалената американска демокрация: “доларите са изиграли прекалено голяма роля в американската политика”[25]. А в своите есета, публикувани след нееднократни пътувания в САЩ през 20-те и 30-те години на ХХ век под заглавието “Америка – опасността”, френският писател Жорж Дюамел предупреждава за опасността от разпространяване в Европа на празния и бездуховен “американски начин на живот”, като нарича САЩ “некачествено образувание на европейската цивилизация”[26].
Налагането на идеята за "демократичния Запад"
Тревогите на европейските интелектуалци имат и друг, не по-малко важен източник – противоречивият процес на търсене на американската национална идентичност. До края на ХІХ век щатското общество се схваща като отделна цивилизация от европейската – различна и дори противоположна: Америка е страната на свободата, равенството, неограничените възможности и бъдещето, докато Европа е въплъщение на потисничеството, йерархията, изостаналостта и конфликтите[27]. През периода между двете световни войни процесът на формиране на националната идентичност в САЩ навлиза в решителната си фаза. През 1931 е въведен националният химн[28], а историкът Джеймс Адамс лансира термина “американска мечта”, изиграл впоследствие твърде важна роля за консолидацията на щатската нация[29]. Същевременно обаче, тече и друг процес - изобретяването в САЩ на нова идеологическа конструкция за “демократичния Запад”. Непосредствено след Първата световна война, в Съединените щати започва да се налага ново разбиране за Запада, според което той представлява трансатлантическа общност с общ родов корен, общо минало, общи ценности, общи интереси и обща съдба. По същество, става дума за идеологическо антисъветско клише, обосноваващо предприетата от държавите-победителки военна интервенция в Съветска Русия и нейната икономическа блокада с цел да се задуши болшевишкият режим в неговия зародиш, както и да се декомпозира най-голямата държава в света, за да й бъдат отнети периферните простори. Това ново разбиране за Запада получава и наукообразна форма. През 1921 Колумбийският университет въвежда в учебните си планове дисциплината “Западна цивилизация”[30], а през 1930 това прави и Чикагският университет. В навечерието на Втората световна война тази идеологическа дисциплина намира всеобщо приложение във всички американски университети. Въпреки това щатската наука, като цяло, остава резервирана към тезата за наличието на “Западна цивилизация” с американско участие, продължавайки да разглежда САЩ като отделна цивилизация[31].
Преобладаващата част от европейската демократична общественост изпраща последните залпове на Втората световна война с очаквания за извличане на поуки от двата опита за самоубийството на Европа в хода на световните войни и осъществяването на старата европейска мечта за обединяване на континента. Надеждите обаче са съпроводени със засилваща се тревога от очертаващата се вероятност следвоенното бъдеще на Европа да бъде предрешено от външни или отчуждени на Европа сили: САЩ, имащи монопол върху ядреното оръжие и ориентирали се по време на войната към изграждане на “Атлантическа общност” с американско лидерство[32], СССР, израснал към края на войната като най-мощната военна сила в Европа, крояща планове за налагане на съветския модел в окупираните от него държави; Великобритания, високомерно обърнала гръб на Европа и вперила поглед към отвъдморските си владения. Европа излиза от войната обезкървена, разрушена и унизена, с гнетящо чувство за историческа вина за родените от нея болшевизъм и фашизъм, допълнително омаломощена от започналото през войната разпадане на колониалната система, лишена от вътрешно единство и поделена от формиращите се световни суперсили – задокеанските Съединени щати и евразийският Съветски съюз.
Опасенията и този път се сбъдват. В американското разбиране за Запада след Втората световна война се появява нов акцент - откритото и натрапчиво внушение, че нациите от Северна Америка и Западна Европа съставляват една особена, висша форма на цивилизация с “естествен център” САЩ, разполагащи с икономическата мощ и с политическата власт, които им отреждат ръководна позиция в света.
Прокарването на американското разбиране за Запада става възможно благодарение на инициираната от САЩ студена война и на осъществения от тях План Маршал за следвоенно възстановяване на Западна Европа. Коректен в това отношение е коментарът на старшия научен сътрудник от Йелския университет Иманюел Уолърстийн, според който: “Съединените щати използваха атмосферата на студената война, за да започнат мащабни възстановителни икономически действия, първо в Западна Европа, а после в Япония (също в Южна Корея и Тайван). Причините бяха очевидни: какъв е смисълът да имаш съкрушителна производствена сила, ако останалата част на света няма възможност да купува? Следователно, икономическото възстановяване помогна за насаждането на клиентелистко чувство на благодарност и дълг у част от нациите, получаващи американска помощ, освен това то подхрани готовността им да влязат във военен съюз с Америка, и дори по-важното – да изпаднат в политическа зависимост от нея”[33].
Първият крупен европейски интелектуалец, който приема американската версия за Запада, е британският професор Арнълд Тойнби – научен ръководител на кралския Институт за международни отношения, отредил на изобретената в САЩ “Западна цивилизация” централна роля в движението на света към “универсална цивилизация”.
Американското разбиране за Запада възтържествува с подписването на Вашингтонския Северноатлантически договор (1949), страни по който стават САЩ, Канада и десет западноевропейски държави. В навечерието на подписването му държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън заявява, че “северноатлантическата общност на нациите е реалност (...), основана на родствените връзки и естественото съвпадение на интересите на северноатлантическите страни”, а след неговото подписване представя “общността” като “продукт на 350-годишно, а може би и по-старо, историческо развитие (...) с общи институции, морални и етични принципи”[34]. Съединените щати използват Войната в Корея (1950-1953) за изграждане на военната организация на Северноатлантическия договор - НАТО (1952), циментирала американската доминация в пакта. Същевременно, Вашингтон полага специални усилия за обличане на идеята за “демократичния Запад” в наукообразен вид. Особена активност в това отношение проявява Институтът по проблемите на външната политика при Пенсилванския университет, работещ по поръчки на Сената. В своите поръчкови доклади и в колективните си изследвания негови водещи учени твърдят, че елинизмът, юдейско-християнските религии и римското право лежат в основата на “северноатлантическата цивилизация” и откриват “атлантическите ценности” във вярата в Бога, рационалистичния дух, свободната инициатива, отвореното общество, правата и свободите на човека, върховенството на закона, политическия плурализъм, демократичното управление, справедливостта и толерантността[35].
Така се формира съвременното разбиране за “Запада”, което е не толкова географска, колкото културна и геополитическа представа за онази част на международната общност, която се самовъзприема като център на глобализиращия се свят, главен мотор на световното развитие и морален ментор на човечеството.
Западноевропейците не възприемат по същия начин Северноатлантическия пакт. Британската специалистка по международни отношения Сюзън Стрейндж констатира през 1953, че поради разнообразието на религиите и политическите системи “не е имало и няма особени икономически, социални и културни връзки”, обединяващи двете страни на Атлантика, както и, че “общите опасности” и “взаимозависимите интереси” са ограничили отношенията им до военния съюз НАТО.[36] Десет години по-късно британския публицист Джордж Лихтхайм отбелязва, че западноевропейците са принудени от суровите реалности след Втората световна война да “приемат с неохота Атлантическия съюз като политическа необходимост”, а САЩ – като “временен сюзерен”, убедени, че привилегиите му в него не произтичат “нито от органично присъщи му добродетели, нито от дългосрочните интереси на западния свят, като цяло”[37]. Дори “бащата” на европейската интеграция – френският технократ Жан Моне, се разграничава през 1955 със свойствената му деликатност от пропагандните клишета за “атлантическия Запад”, отбелязвайки многозначително, че: “ние ще създадем западен свят, за да дадем на цялата цивилизация, на Америка, на Русия мир и сигурност”[38].
Изследванията върху Запада и объркващите представи за него
Използването на термина “Запад” в новата му интерпретация се сбъсква и с други проблеми. Прилагането му за обозначаване на географското разположение например, е некоректно – Белгия е Запад за Полша, но е Изток за Канада. Появилата се през Първата световна война геополитическа представа за “Запада” е объркваща, доколкото в нея са включени държави от всички континенти – западни и източни, северни и южни, спрямо която и да било произволно избрана точка на планетата. Изкристализиралото към средата на ХХ век трето значение на “Запада” – като културен кръг, се опитва да обедини очевидно различни в цивилизационно отношение пространства.
Ето защо в световната литература, включително научната, започват да съжителстват доста различни трактовки на понятието “Запад”. Единомислието се изчерпва с констатацията, че първоначалната представа за Запада се ограничава в западноевропейското културно пространство. Въпросът, кога точно се е случило това, получава обаче смущаващо разминаващи се отговори. За професора по Съвременна история в Харвардския университет Лари Улф например, обособяването на Запада е резултат от културните представи на просветителите от ХVІІІ век[39]. Авторите на най-авторитетния американски университетски учебник по история на съвременния свят (претърпял седем издания между 1950 и 1992) Робърт Палмър и Джоел Колтън отнасят формирането му към европейските политически процеси, последвали Вестфалската мирна конференция (1648).[40] Американският социолог Иманюел Уолърстийн пък отстоява схващането, че отделянето има икономическа основа и се осъществява през ХVІ век, когато Западна Европа започва да разглежда Източна Европа като европейска икономическа периферия[41]. Вътрешното разделение в рамките на Европа се свързва от английския социолог д-р Джералд Деланти със завладяването на Константинопол от османците (1453)[42]. По авторитетното мнение на Арнълд Тойнби, окончателното разделяне в Европа е свързано с три събития: изтребването на франкските жители във Византия (1182), опустошаването на Солун от дошлата да отмъщава норманска експедиция (1185) и разграбването на Константинопол от латинците (1204)[43]. Според британския историк професор Норман Дейвис, разцеплението Запад – Изток води началото си от “Голямата схизма” (1054)[44]. Холандският културолог д-р Хари Салман обаче, датира културното разчленяване на Европа към втората половина на ІХ век[45]. А щатският историк и теоретик на цивилизациите професор Карол Куингли отнася началото на формирането на “Западната цивилизация” към Европа от последната четвърт на ІV век.[46]
Заслужаващ специално внимание в случая е прелюбопитният факт, че докато непрекъснато уверяват европейските си съюзници в наличието на “Атлантическа общност” и на “Западна цивилизация”, американците продължават без каквото и да било смущение да се саморазглеждат като отделна и уникална цивилизация с мисионерска роля в света.
Начало на кризата на демократичния Запад
Цивилизационните различия между двата бряга на Атлантика остават и излизат наяве по време на Суецката криза (1956), сложила начало на кризата на демократичния Запад. Когато Великобритания и Франция, подпомогнати от Израел, предприемат военна интервенция в Египет, за да предотвратят намерението на правителството на Насър да национализира Суецкия канал, САЩ инициират, рамо до рамо със СССР, кампания в ООН в защита на Египет, приключила с политическото поражение на агресорите и тяхното изтегляне. Вашингтон си позволява официално да твърди, че не знаел за намеренията на Лондон, Париж и Тел Авив[47]. Той заема позата на защитник на законните права на Египет за установяване на суверенитет над Суецкия канал, при положение, че не иска да чуе и дума за аналогичните права на Панама над Панамския канал, довършен от САЩ в началото на ХХ век, след елиминирането на френските и британските интереси в Централна Америка. И като връх на всичко се възползва от създадения “вакуум на силата” в т. нар. “Голям Среден Изток”, за да обяви “Доктрината Айзенхауер” (1958), чиято зле завоалирана цел е да изтласка западноевропейците от традиционно доминирани от тях зони. Западноевропейците възприемат всичко това като проява на американското двуличие и дори като "нож в гърба". Обобщавайки резултатите от Суецката криза, д-р Хенри Кисинджър констатира: тя “показва, че една от основните предпоставки на Атлантическия съюз – сходството на интересите между Европа и Съединените щати – е вярна само отчасти”[48]. Впоследствие Кисинджър добавя, че Суецката криза “забива клин” в отношенията на САЩ с Великобритания и Франция[49]. Още по-откровен е българският дипломат д-р Петьо Петев с констатацията си, че „след Суецката криза французи, англичани и американци вече никога не могат да си имат пълно доверие”[50].
Настъпилото след Суецката криза отчуждение е задълбочено по време на Берлинската криза (1959-1962). Неспособността на САЩ да предотвратят издигането на Берлинската стена разсейва американските внушения, че обединяването на Берлин и на Германия ще се осъществи чрез военната победа на САЩ над СССР и поражда разочарование в западногерманското общество[51], което започва да гледа на американците като “окупатори”. Както констатира Кисинджър, Берлинската криза “позволява на латентните различия в така наречената Атлантическа общност да изплуват на повърхността”[52]. Западноевропейското в този размит геополитически “Запад”, към който са причислени Гърция, Турция, Япония, Австралия, Нова Зеландия и други “западни” държави, започва да се отстоява открито и все по-настойчиво. В речта си в Школата за право и дипломация “Флетчър” (16 април 1962) председателят на Комисията на Европейската икономическа общност - западногерманският професор Валтер Халщайн, намира за нужно да се разграничи от “така наречената Атлантическа общност”, наблягайки, че “тя не е общност в същия този смисъл, който се влага в Европейската общност”[53]. На 15 май 1962, по време на пресконференция в Елисейския дворец, френският президент Шарл дьо Гол развива идеята за “европейска Европа, свързана, наистина, в настоящия момент със САЩ, но която би имала самостоятелна политика и отбрана”, вместо да се разтваря в “някакъв си атлантизъм”[54].
Прогнозите за “края на Запада”
За първи път за “края на Запада” се заговорва във връзка с решението на Дьо Гол от 1966 Франция да напусне военните структури на Северноатлантическия договор поради високомерно отхвърленото му предложение за замяна на едноличното американско лидерство в НАТО с “триумвират” между САЩ, Франция и Великобритания. Излизането на Франция, която е велика сила, членка на “ядрения клуб”, инициаторка и ръководителка на европейската интеграция, “най-влиятелната европейска държава”[55] и “най-уважаваната от развиващите се страни западноевропейска държава”[56], в която е ситуирана дотогава и Главната квартира на НАТО, провокира най-тежката криза в Алианса през цялата му досегашна история. Както отбелязва щатският професор Томаш Волги от Университета на Аризона, това събитие “почти разруши Съюза и отношенията между Европа и Северна Америка”[57]. Реалното положение към края на 60-те години е представено коректно от “бащата” на американската геополитика и основател на школата на политическия реализъм проф. Ханс Моргентау: “Главните съюзници провеждат различни политики в целия свят и едва ли може да се намери поне един важен въпрос, по който тези съюзници мислят еднакво (...) Където и да погледнеш, навсякъде има фундаментални разминавания на интересите и на политическите курсове”[58]. С пълно основание американският сенатор Франк Чърч, след обиколката си из Западна Европа като член на сенатската Комисия по външните работи (1966), констатира, че Дьо Гол “не е изолиран нито във Франция, нито в Европа” и прогнозира, че “много от това, което наричат голизъм, ще надживее Дьо Гол”[59]. Френският пример наистина се оказва заразителен и е последван от Гърция, напуснала военните структури на Алианса от 1974 до 1980, както и от Испания, направила това през 1986-1999.
Въпросът за “края на Запада” е поставен открито за втори път след падането на Берлинската стена (1989). Със загърбването на студената война и отпадането на сплотяващия “Запада” фактор – Съветската империя, започват все повече да се изявяват “трансатлантическите културни различия”, както констатира професор Дейвид Калео – директор по европейските изследвания във Факултета “Пол Нитце” към Университета “Джон Хопкинс”[60]. Ако в годините на студената война Западна Европа е жизнено необходим съюзник на САЩ, след приключването и американците са обзети от усещане за самодостатъчност и амбицирани да наложат еднополюсен, доминиран от Вашингтон, световен ред. Станфордският университет в Калифорния снема от учебните си планове дисциплината “Западна цивилизация” (1989), като примерът му е последван и от други американски университети. В класическия си труд “Дипломацията” (1994) бившият държавен секретар Кисинджър обоснова идеята за пренасочване на главния стратегически приоритет на Вашингтон към Западното полукълбо, което би осигурило “на двете Америки водеща роля, каквото и да се случи”[61]. Интересно е, че европейците посрещат това мълчаливо американско дистанциране от наложената от самите тях представа за Запада с удовлетворение. Още през 1990 най-авторитетният европейски футуролог професор Жак Атали - бивш съветник на френския президент Митеран и директор на Европейската банка за реконструкция и развитие в Лондон, констатира, че “икономическата мощ се отдръпва от Америка и се прехвърля към Европа и Тихия океан” и чертае бъдещето на Европа “в Европейския регион от Лондон до Москва”[62]. А в появилия се през 1996 бестселър “Европа. История” професорът от Лондонския университет Норман Дейвис набляга, че “нищо не може да оправдае лепенето на етикети “Източен” и “Западен”. Самият той характеризира понятието “Запад” като “много странен феномен”. Разнищвайки “съмнителната концепция за “Западната цивилизация””, Дейвис стига до извода, че тя “по същността си е амалгама от интелектуални конструкции, замислени, за да съдействат на интересите на собствените им автори”. Тези “сложни упражнения по идеология” са дело на “политическия елит на САЩ”, вдъхновени от Руската революция и от “презрението към “Изтока””, имащо трагични последици за Стария свят – “физическото разделение на Европа, което продължи от 1947-48 до 1991”. Норман Дейвис приветства снемането на курса “Западна цивилизация” от Станфордския университет и посочва необходимостта политиката също да изостави това “пропагандно клише”. Но тъй като не е голям оптимист в това отношение, възкликва: “Човек се чуди колко дълго още той (разнородният в цивилизационно отношение и еластичен в географски план свят – Н.А.) може да продължи да се нарича “Западът””[63].
Точно по времето, когато професор Дейвис завършва фундаменталния си труд, темата за “края на Запада” е подхваната за трети път. Поводът обаче е друг – дебатът в евроатлантическото пространство във връзка с въпроса за бъдещето на НАТО (1994-1997). Гамата от застъпените становища е доста богата, като сред тях е и гледната точка на известни американски политици и учени, включително бившият директор на ЦРУ и секретар по отбраната д-р Джеймс Шлезинджър[64], които смятат, че НАТО е изпълнила своето предназначение с приключването на студената война и призовават САЩ да се оттеглят от Европа, пренасочвайки вниманието си към останалия свят. Подобни настроения битуват и на другия бряг на Атлантика, за което свидетелства респектиращата “История на Запада” (1998) на френския историк Жан Дюше, възраждаща традиционното разбиране за Запада като “западната част на Европа”[65]. За пореден (четвърти) път прогнозите за “края на Запада” започват да се множат след терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001. Непосредствено след тях щатският консервативен публицист и политик Патрик Бюканън издава книгата си “Смъртта на Запада”[66], в която прогнозира гибелта му след петдесет години поради демографската криза. На свой ред професорът по международни отношения в университета “Джорджтаун” Чарлс Купчан – член на Съвета за национална сигурност по време на първия президентски мандат на Клинтън, публикува статията си “Краят на Запада”[67], виждайки в него събитие, поставящо началото на завръщането на човечеството към традиционното му състояние, т.е. към един многополюсен свят.
Темата за “края на Запада” е подхваната за пети път през 2003, след отказа на повечето държави от Европейския съюз и НАТО да се включат в американската война в Ирак. Професор Збигнев Бжежински – бивш съветник по въпросите на националната сигурност на президента Картър и главен координатор на американското задкулисие, определя тази “най-тежка криза” в над половинвековното съществуване на Северноатлантическия съюз като “началото на края на НАТО”[68]. Според него, сред причините за това са не само опозиционно настроените европейци, но и американците, призоваващи за “развод” с европейците, които били станали “слабохарактерни, егоистични и нежелаещи да се изправят лице в лице с по-суровите и по-жестоки реалности на глобалната силова политика”, както и за търсене на “нов брак”. Живеещият в Брюксел американски неоконсервативен анализатор Робърт Кейган, в нашумялата си книга “За рая и силата”, използва термина Запад в кавички и с уточнението, че това “повече демонстративно, отколкото същностно” единство от времето на Студената война вече не съществува. Днес “Западът” е единствено НАТО, констатира Кейган, но европейците се стремят да изградят алтернатива на Алианса и тези техни действия са “разбираеми от европейска гледна точка”[69]. В предговора към второто издание на книгата си “Краят на американската ера” (2004) професор Купчан констатира, че войната в Ирак е ускорила процеса на разцепление дотолкова, че “Западът вече е разделен”[70]. Щатският историк, политолог и публицист Майкъл Линд от Фондация “Нова Америка” пък публикува статия, озаглавена “Краят на атлантизма”[71]. В подобен дух са издържани и анализите на доста европейци. Изпълнителният директор на Нова атлантическа инициатива при Американския предприемачески институт във Вашингтон Радек Шикорски – бивш заместник-министър на външните работи и бивш заместник-министър на отбраната на Полша, описва впечатленията си от ежедневните контакти с американците, констатирайки, че “трансатлантическата връзка не е изключителна геополитическа връзка за Америка и дори не е необходима връзка”. В тази нова обстановка призивите на най-убедените атлантици “да сглобим наново Запада” започват да изглеждат все повече като отчаян вопъл на носталгия по епохата на студената война.
За шести път “краят на Запада” е прогнозиран по повод започналата именно в САЩ най-голяма световна криза, откакто глобализацията се превръща в структурна рамка на световната икономика (2006-2009). По този повод вицепрезидентът на Европейската група за предотвратяване на кризи Ален Делетроз се ангажира през 2009 с прогнозата: “Ще видим оформянето на два блока: Русия – ЕС и САЩ – Китай.”
Когато Европа започва да осъзнава, че САЩ съвсем съзнателно и с користна цел я вкарват в конфликт с Русия в Украйна, за седми път бива поставен въпросът за “края на Запада”. Пръст в раната слага д-р Дарио Читати – ръководител на Евразийската програма на Института за висши геополитически изследвания в Рим. Съвременното разбиране за Запада е плод на американската политическа мисъл, напомня Читати и призовава европейците да се откажат от “западния (англосаксонския) модел”. Авторът обосновава необходимостта “да бъде демонтиран и възстановен в истинското си значение контекстът на категорията “Запад””, който да отговаря на интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция[72].
В наши дни ставаме свидетели на осмата поредна вълна на международния дебат за “края на Запада”. Още преди последните президентски избори в САЩ Никълас Винокюр от Ройтерс публикува в “Политико” статията си “Президентът Тръмп и краят на Запада”. А след изборите бившият шведски премиер Карл Билд излезе във “Уошингтън Поуст” със статията “Това е краят на Запада, какъвто го познаваме”, в която се твърди, че изборът на Тръмп изправя Европа пред “невъзможността да опази онова, което може да бъде запазено от Запада и атлантическите отношения”. Малко по-късно в статията си “Сбогом на Запада” бившият германски външен министър Йошка Фишер пише: “Западният свят – такъв, какъвто го познаваме днес, почти сигурно ще изчезне буквално пред очите ни”, тъй като “без американско лидерство Западът не може да оцелее”.
Отива ли си наистина Западът?
Днес тревожните вопли за “края на Запада” от страна на най-убедените современни атлантици са породени от избора на Тръмп за президент на Съединените щати. Този аргумент не е за подценяване, но явно игнорира обстоятелството, че за разлика от миналото, рискът сега не е свързан само с едно конкретно важно събитие в живота на демократичния Запад, а за първи път се наблюдава наслагване на няколко същностни изменения не само в Запада, а и на глобалната “шахматна дъска”: положителният референдум за излизане на Великобритания от ЕС, избирането на Тръмп за президент на САЩ, провалът на т.нар. willkommen politik на германския канцлер Меркел по отношение на мигрантите и бежанците-мюсюлмани, отрицателният референдум за конституционни промени в Италия, замразяването на преговорите за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, блокирането на западната стратегия в Близкия Изток от опонентите на Запада, боксуването на западната стратегия в Украйна, демонстрираните в Сирия нови способности на Русия като глобална суперсила, превръщането на Китай в “работилница на света”, ерозията на западния контрол върху процесите в изключително важната в геополитически план Турция.
В твърденията, че ключът за близкото бъдеще на Запада в момента се намира в ръцете на Доналд Тръмп има известна логика. Предстои да видим, дали няма да се окаже прав бившият държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс, който в речта си пред мозъчния тръст “Дневен ред за сигурност и отбрана” в Брюксел (9 юни 2011) предупреждава: “Бъдещите американски политически лидери – тези, чиито политически опит няма да е формиран от студената война, ще могат да преценят, че връщането на Америка към инвестиране в НАТО не си струва цената”.
Прегледът на половинвековните прогнози за “края на Запада” показва ясно ограничеността на политическата футурология и навява на мисълта, че и този път съобщенията за смъртта на Запада могат да се окажат преждевременни. Не бива да се забравя, че по принцип кризата на една комплексна система не само съдържа рискове от нейното разрушаване, но предлага и възможности за обновление, чрез което да се преодолее кризата и да се разкрие перспектива за устойчиво развитие. А също, че демократичният Запад разполага с нееднократно апробиран механизъм за справяне с вътрешни кризисни процеси.
В момента сигурно изглежда само, че е налице тенденция към разпад на Запада. Окончателното разпадане обаче, едва ли ще бъде внезапен акт. По-скоро става дума за процес, започнал в средата на 60-те години на ХХ век, ускорил се след края на студената война и навлязъл в критичната си фаза в началото на ХХІ век. Този процес е обусловен от много фактори. При прогнозите за темповете на разпадането на Запада следва да се отчита въздействието на изтъняването на генетичната връзка между САЩ и Европа. Както отбелязва щатският анализатор Лудвиг Милър, “в началото на ХХІ век Америка става все по-малко западна, по-малко бяла и по-малко англосаксонска”[73]. От изключително значение са и различните търговски маршрути на САЩ и Европа.
От ключово значение в случая се оказва нарастващата самонедостатъчност на Запада да моделира света по своя вкус. Това личи особено ясно от начина, по-който задълбочаващата се криза на Запада се интерпретари от най-убедените привърженици на Северноатлантическия съюз. От 60-те години те възприемат всяка криза на “Запада” като “буря в чаша вода” и поредна “семейна свада”, пророкуват, че тя ще отшуми като всички предходни, тъй като вече е изградена една “нерушима общност”, основана на обща история, общи ценности и тясна икономическа обвързаност, и твърдят, че ако Западът продължи да бъде единен, ще бъде “непобедим”[74]. Тоналността се променя, когато става очевидно, че “Западът” се превръща в реликва от миналото не само поради отпадането на спояващия Северна Америка и Западна Европа комунистически блок и не заради капризите на упражняващите властта от двете страни на океана, а като неизбежен резултат от обстоятелството, че САЩ и обединяваща се Европа имат свои специфични ценности и идентичности, интереси и цели, представи за настоящето и визии за бъдещето, които им отреждат различна съдба. Започва настойчиво да се внушава, че “при един сблъсък на цивилизациите Европа и Америка ще вървят скачени заедно или скалповете им ще бъдат закачени поотделно”[75]. Но финансовата и икономическата криза на Запада от края на първото десетилетие на ХХІ век променя радикално съотношението на силите в света. Рязко пада политическото влияние на Запада. Представеното през септември 2008 изследване на неправителствения Европейски съвет за международни отношения констатира, че през последното десетилетие способността на САЩ и ЕС да налагат своите ценности и виждания за световния ред драматично се свиват: влиянието на САЩ в Генералната асамблея на ООН е паднало от 77%, в края на 90-те години на ХХ век, да 30%, през 2008. През същия период доверието в ЕС е спаднало от 72% на 50%. Същевременно е нараснало влиянието на Русия и Китай, които към 2008 се ползват със 74% подкрепа в Генералната асамблея на Световната организация. Драматично се свиват възможностите на Запада и в международната финансова система. В края на септември 2010 двама помощник-секретари по финансите на САЩ обикалят ЕС във връзка с предстоящата Среща на Г-20 в Сеул, като в публичните си изяви внасят нови нотки в разбирането на Вашингтон за световните дела. Лаел Брейнард държи реч пред Гьоте Институт във Франкфурт, а Мариса Лаго, отговорник за международните дела и развитието - пред европейския мозъчен тръст Eurofi в Брюксел. Знаменателно е, че двете високопоставени дами повтарят една и съща фраза: “Дори заедно, ЕС и САЩ не могат сами.” И се опитват да убедят европейците в необходимостта от разработване на стандарти на глобално равнище, които да важат за най-големите финансови центрове.
Това ново тревожно усещане за самонедостатъчност се разпростира и в областта на световната икономика. Изнесените в доклада на МВФ от 8 октомври 2014 “неочаквани промени” са коментирани на следващия ден от специализираното британско издание “Файненшъл таймс”: китайската икономика е станала най-голямата икономика в света, изпреварвайки американската; руската икономика е станала пета в света, изпреварвайки френската и британската; половината от Топ 10 на икономиките в света са на “развиващи се” страни; в света се образува нова “голяма седморка”, включваща Китай, Русия, Индия, Бразилия, Индонезия, Мексико и Турция, която е изпреварила по брутен вътрешен продукт, по паритет на покупателната способност, страните от Г-7, като прогнозите на МВФ за развитието на “новата седморка” през 2015 са далеч по-високи от тези за старата седморка. И като връх на всичко, самонедостатъчността на Запада се проявява и във военнополитическата област с унизителното блокиране през 2015 на западната стратегия в Сирия.
Тази самонедостатъчност на Запада личи най-вече от очевидния спад на международния престиж и влиянието на неговата държава-ядро – САЩ, оглавяващи отдавна класацията на най-ненавижданата държава в света. Направената в края на декември 2016 от Леонид Бершидски в “Блумбърг” рекапитулация е твърде неутешителна: през 2016 САЩ са били игнорирани от популистки движения и авторитарни режими; Русия, Иран и Турция договарят в казахстанската столица Астана установяване на примирие в Сирия зад гърба на САЩ; Пекин гледа на американския “завой към Азия” като стремеж за ограничаване на Китай и въпреки американските предупреждения, разполага военни сили в района на оспорваните острови Спратли в Южнокитайско море; Русия успява да се договори с Организацията на страните-производителки на петрол, включваща и американския съюзник Саудитска Арабия, за съкращаване на петролното производство; друг американски съюзник от района на Персийския залив – Катар, участва в приватизационната сделка за 19.5% от акциите на руската петролна компания “Роснефт”; прибалтийските републики и Украйна не получават от САЩ очакваната военна помощ; американските провали в Либия и в Сирия наводняват ЕС с бежанци и той на практика блокира сключването на Трансатлантическо споразумение за търговия и инвестиции. Засилва се “тенденцията на изключване или пренебрегване на Вашингтон”, като “голяма част от света не споделя американските ценности, подозира САЩ в лицемерие и ги обвинява в арогантност”, а “случващото се в Сирия убеди много държави, че Путин е по-ангажиран и по този начин по-съществен партньор за преговори от Обама”, заключава Бершидски[76].
Очерталата се перспектива за разпадането на все още поддържаната представа за демократичния Запад се възприема по различен начин от двете страни на Атлантика. В Стария свят се наблюдава странна комбинация между плах ентусиазъм във връзка с евентуалната еманципация на Европа и опасения, дали тя ще може сама да гарантира своята сигурност. В Новия свят пък преобладава прагматичното разбиране да не се залага толкова на “своенравната Европа”, а САЩ да установяват навсякъде по света изгодни за тях партньорства, с помощта на които да отстояват своите “жизнени интереси”.
Пренарежда ли се глобалната “шахматна дъска”?
Можем ли да твърдим, че пренареждането на картите в сложната геополитическа игра вече е започнало? Налице са редица факти, които дават основание за утвърдителен отговор на този въпрос. През 2010-2012 едновременно в САЩ, Великобритания и Канада се появи тритомник под редакцията на американския политолог професор Питър Катцентщайн, посветен на “Англо-Америка”, към която наред със САЩ, Великобритания и Канада са причислени също Австралия и Нова Зеландия[77]. На 21 октомври 2013 френският “Монд”, цитирайки документи на бившият сътрудник на щатските разузнавателни служби Едуард Сноудън, разкрива, че Националното разузнаване на САЩ работи в тясно сътрудничество със своите аналози във Великобритания и нейните три ексдоминиона Канада, Австралия и Нова Зеландия, с които са образували тайна общност под името “Пет очи” за обмен на разузнавателна информация. Тези два факта могат да бъдат схващани като начало на полагането на идейните и практическите устои на нов англосаксонски център в съвременния свят. Което би означавало промяна в съотношението на силите в самата Г-7 с обособяване на трите англосаксонски държави и трите страни от континентална Европа. Дали пък, под влияние на тягостното усещане за изпадане в дискомфорт, Япония не бърза да пристъпи към нормализиране на отношенията си с Русия с договореността между премиера Шиндзо Абе и президента Владимир Путин от декември 2016 за подписването на мирен договор и за съвместно управление на оспорваните четири южни Курилски острови? Предстои да видим!
Бележки:
[1] Шмале, В. История на Европа. София, 2005, с. 21.
[2] Салман, Х. Изцелението на Европа. Пробуждането на европейското самосъзнание. София, 2001, с. 27.
[3] Hay, D. Europe. The Emergence of an Idea. Edinburg, 1957, p. 7.
[4] Метаморфозы Европы. Москва, 1993, с. 3.
[5] Toynbee, А. “Asia” and “Europe”. Facts and Fantasies. – A Study of History, 8 (1954), pр. 708-729.
[6] Вж. Sieberer, W. Das Bild Europas in den Historien. - In: Studien zu Herodots Geographie und Ethnographie Europas und seiner Schilderung der persischen Feldzuge. Insbruck,1995.
[7] Гиппократ. Этика и общая медицина. Санкт-Петербург, 2001, с. 177-178. Вж. също Kienast, D. Auf dem Wege zu Europa. Die Bedeutung des rumischen Imperialismus fur die Entstehung Europas. - In: Europa – Begriff und Idee. Bonn, 1991, S. 17.
[8] Салман, Х. Посоч. съч., с. 29.
[9] Тойнби, А. Изследване на историята. Т. 3. Универсални държави и универсални църкви. Перспективите на западната цивилизация. София, 1995, с. 272.
[10] Вачкова, В. Въобажаеми и реални граници в ранносредновековна Европа (ІІІ – Х в.). София, 2001, с. 180.
[11] Цит. по: Извори за българската история. Т. VІІ. Латински извори за българската история.Част ІІ. София, 1960, с. 63.
[12] Szucs, J. Les trios Europes. Paris, 1985, p. 15.
[13] Тойнби, А. Посоч. съч., с. 284.
[14] Цит. по: История на европейската идея. Антология. София, 2004, с. 36.
[15] Вж. Уткин, А. Россия и Запад. История цивилизаций. Москва, 2000, с. 59.
[16] Fritzemeyer, W. Christenheit und Europa. Munchen, 1931, S. 90.
[17] Цит. по: Попов, С. Идеята за Европа през вековете. София, 1999, с. 189-190.
[18] Вж. Пак там, с. 204.
[19] Вж. Деланти, Д. Изобретявайки Европа: идея, идентичност, реалност. София, 2004, с. 148.
[20] Capek, K. Amerikanismus. Prague, 1926.
[21] Американская цивилизация как исторический феномен. Восприятие США в американской, западноевропейской и русской общественной мысли. Москва, 2001, с. 241.
[22] Цит. по: Монд дипломатик, октомври 2008, с. 29.
[23] Западная Европа и культурная экспансия “американизма”. Москва, 1985, с. 33.
[24] Джонсън, П. История на американския народ. София, 2002, с. 1049-1050.
[25] Чърчил, У. Великата република. История на Съединените американски щати. София, 2002, с. 427.
[26] Цит. по: Западная Европа и культурная экспансия “американизма”..., с. 215.
[27] Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 58.
[28] Бушар, Ж. Генезис на нациите и културите в Новия свят: опит за сравнителна история. София, 2006, с. 352.
[29] Вж. Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005, с. 18.
[30] Аш, Т.-Г. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 131.
[31] Вж., напр., Charles, A. and M. Beard. The Rise of American Civilization. New York, 1927.
[32] Вж. Streit, С. Union Now. The Proposal for Inter-Democraсy Federal Union. New York, 1939; Lippmann, W. U.S. Foreign Policy. Shield of the Republic. Boston, 1943; Lippmann, W. U.S. War Aims. Boston, 1944.
[33] Валерщайн, И. Орелът падна на земята. – Media Times Review, октомври 2002.
[34] Цит. по: Иванова, И. Концепция “атлантического сообщества” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 25-26.
[35] Вж., напр. Strausz–Huppe, R., J. Daugherty, W. Kintner. Buildung the Atlantic World. New York, 1963.
[36] Цит. по: Иванова, И. Цит. соч., с. 68.
[37] Lichtheim, G. The New Europe. Today and Tomorrow. New York, 1963, p. 217.
[38] Monnet, J. Les Etats-Unis d’Europe ont commence. Paris, 1955, p. 69.
[39] Улф, Л. Изобретяването на Източна Европа. Картината на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. София, 2004, с. 24.
[40] Palmer, R., J. Colton. A history of the modern world. 3. edit. New York, 1965, pp. 173-223.
[41] Wallerstein, I. The Modern World-System. Capitalist Agriculture and the Origins of the European World-Economy in the Sixteenth Century. New York, 1974, p. 97.
[42] Деланти, Д. Посоч. съч., с. 30.
[43] Тойнби, А. Посоч. съч., с. 279.
[44] Дейвис, Н. Европа. История. В. Търново, 2005, с. 351.
[45] Салман, Х. Посоч. съч., с. 32, 43.
[46] Quigley, C. The Evolution of Civilization. An Introduction to Historical Analysis. New York, 1961, pp. 127-138.
[47] Тази версия е опровергана през 1963 от директора на ЦРУ, който публично признава, че е уведомил правителството за тези намерения. – Вж. Уайз, Д., Т. Росс. Невидимое правительство. Москва, 1965, с.125.
[48] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 481.
[49] Кисинджър, Х. Политиката. Към дипломацията на ХХІ век. София, 2002, с. 25.
[50] Петев, П. Европейската политика на САЩ след Студената война. София, 2001, с. 35.
[51] Вж. Бранд, В. Спомени. София, 1992, с. 8.
[52] Кисинджър, Х. Дипломацията..., с. 524.
[53] Hallstein, W. United Europe. Challenge and Opportunity. Cambridge, 1962, p. 87.
[54] Le Monde, 17 may 1962; De Gaulle, C. Memoires d’Espoir. Plon, 1970, pp. 180, 232.
[55] Кисинджър, Х. Дипломацията..., с. 54.
[56] Фулбрайт, У. Самонадеяность силы. Москва, 1967, с. 39.
[57] Волги, Т. Отношенията между САЩ и Европейския съюз. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 115.
[58] Morgenthau, H. A New Foreign Policy for the United States. New York, 1969, pp. 6-7.
[59] Цит. по: Давыдов, В., Т. Оберемко, А. Уткин. США и западноевропейские “центры силы”. Москва, 1978, с. 120-121.
[60] Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 305.
[61] Кисинджър, Х. Дипломацията..., с. 730.
[62] Атали, Ж. Хилядолетието. София, 1992, с. 15, 17.
[63] Дейвис, Н. Посоч. съч., с. 43, 39, 22, 46, 45, 47, 50, 53.
[64] Шлезинджър, Д. В търсене на външна политика след Студената война. – В: НАТО. Предизвикателството на промяната. София, 1996, с. 21 сл.
[65] Дюше, Ж. История на Запада. София, 2003, с. 15.
[66] Бюкенън, П. Съединените щати стават все по-зависими от останалия свят. – Геополитика & геостратегия, 2008, кн. 2, с. 186.
[67] Kupchan, С. The End of the West. – Atlantic Monthly, 2002, November 1.
[68] Цит. по: Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 675.
[69] Кейган, Р. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. София, 2003, с. 93, 71.
[70] Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 15-16.
[71] Lind, M. The End of Antlanticism. America and Europe beyond the U.S.Election. – Internationale Politik und Geselschaft, 2005, H. 1, S. 25-41.
[72] Читати, Д. Защо Европа не е част от Запада: интересите, ценностите и идентичността в европейската традиция. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 174, 172.
[73] Цит. по: Маринов, Г. Геоикономикс. Кн. 1. Трансформационни процеси в глобалната икономика. София, 2010, с. 157.
[74] Вж., напр. Кисинджър, Х. Дипломацията..., с. 719; Blinken, A. The False Crisis over the Atlantic. – Foreign Affairs, vol. 80, 3 (2001), pp. 35 ff.; Петев, П. Посоч. съч., с. 302; Аш, Т.-Г. Посоч. съч., с. 21, 109, 239.
[75] Хънтингтън, С. Посоч. съч., с. 468.
[76] Бершидски, Л. САЩ сега са страна, която може да бъде пренебрегвана. – Гласове, 27 декември 2016.
[77] Civilizations in World Politics. Plural and Pluralist Perspectives. Routledge, 2010; Anglo-America and its Discontents. Civilizational Identities Between East and West. Routledge, 2012; Sinicization and the Rise of China. Civilizational Processes Between East and West. Routledge, 2012.
* Преподовател в Университета по библиотекознание и информационни технологии
