03
Сря, Юни
24 New Articles

Геокултурните измерения на Brexit-а

брой 5 2016
Typography

Двайсет и пет години след  либералната революция в страните от „социалистическия лагер“, на запад от тях ставаме свидетели на контраревoлюция на консервативните сили. Тази оценка не е пълна или по скоро има относителен характер, но безусловно съдържа част от истината за кризата, обхванала глобализиращия се свят.

Медийното пространство е запълнено  с чудовищни спекулации, обясняващи, оценяващи или направо осъждащи решението на британското общество страната да напусне ЕС.  Заплахите идват предимно от икономисти и финансисти, които предвещават, ни повече, ни по-малко от Апокалипсис. Оценките имат различни визии и всички те могат да бъдат по своему верни, ако напуснат лоното на либерална догма, която не признава алтернатива.  Всъщност, най-важната в случая е геополитическата оценка, каквато, за съжаление, малцина автори се опитват да направят. Впрочем, подобно поведение е донякъде оправдано, тъй като изминалото от британския референдум време е твърде кратко и в тази насока реакциите включват предимно думи т. е. няма реално движение.

Геокултурната оценка

Алтернативна на геополитическата е геокултурната оценка, понеже  е далече по-неподвижна и няма нужда да се изчакват реакции. Проблемът е, че тя няма много привърженици, като причината за това са нейните изключително аксиоматични параметри, относно които е почти невъзможно да се дискутира. Единственият значителен опит за пространна геокултурна оценка на съвременния (а и не само) свят е книгата на Самюел Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите“, която от самата си поява бе подложена на ожесточени критики и отрицания. Най-вече, защото противоречеше  на либералните оценки и планове за развитие на обществото, чиято крайна цел е  унищожението на нациите, след това и на етносите, като интегрирани масиви, с цел изравняването на културите и обединяващите ги цивилизации. Тези намерения не са ясно формулирани на теория, но практиката безусловно показва тяхната реализация. Наскоро един автор писа, че наложеният в Русия комунизъм/болшевизъм е първия опит на човека да управлява историята. И ето че сега неолиберализмът, като продукт на транснационалния финансов капитал,  прави втория опит да интернационализира „културата“, разбирана като целия произвеждан от човека продукт. „Управляването на историята“ означава  смяна на живота, а заедно с това и подмяна на живият организъм, какъвто са човешките общества, развиващи се по собствени вътрешни закони.  Тези закони не се поддават на  „дешифриране“, понеже там напълно отсъстват линейното развитие и логиката на причинно-следствената връзка, отдавна забравена като формула, но активно прилагана при всевъзможни анализи.  Осъзнавайки тази ограниченост и приемайки несъвършенството на човешката мисъл, мнозина изследователи през различни периоди от историята стигат до идеята за Божията намеса в живота на хората, като наричат неразбираемата част от историята „воля на Провидението“, „Божия промисъл“, „стъпките на Бога“ и т. н. Оттук и почти митичната фраза на Ото фон Бисмарк, че онези политици,  които не се вслушват в стъпките на Бога, пропадат.

Творците на новия либерализъм са имали предвид, преди всичко икономиката, без да разчетат последствията върху културата на човешките общества.  За тези последствия те се досещат и започват да ги анализират едва, когато резултатите от свободното движение на капитали, стоки и хора започват видимо да променят културните модели, като ги изравняват, смесват и унифицират. Теорията на Карл Попър за „отвореното общество“ възникнала  доста преди налагането на  икономическите реалии на новият либерализъм (по Милтън Фридман и Фридрих  Август  фон Хайек) е сред предтечите на резултатите от това „въвеждане“ върху човешката култура. Няма глобално изследване на промените, които обществата и техния продукт в материална или духовна субстанция търпят във връзка със свободното движение на капитали, стоки (услуги)  и капитали. Многобройни заглавия предлагат  отделни впечатления за съвкупността от факти и явления, други описват и анализират сблъсъците между отделните културни модели. Събрани заедно, те могат да послужат като основа на една почти аксиоматична теза за бъдещия път на човечеството през историята.  От което несъмнено се нуждае съвременната хуманитарна мисъл, макар и да не и достига ресурс, поради споменатите в началото ограничения. В тази връзка и в този исторически момент, оценките на Brexit-а  от културна и геокултурна гледна точка закономерно липсват!

„Отвореното общество” и мултикултурализма

Тук няма да анализирам връзката между „отвореното общество“  и мултикултурализма, които проповядват сходни тези и на места се припокриват напълно, на места произхождат едно от друго, а в отделни моменти си и противоречат. Предполагам (без да съм напълно сигурен), че това е, защото те произхождат едно от друго –т.е. мултикултурализмът е развитие на отвореното общество, неговата реализация в масов мащаб дори извън организираните структури. Общото и най-важно тук е стремежът обществото да бъде „сепарирано”  във все по-малки образувания, които обаче да обитават пространството заедно. Създателите на тази догма много добре знаят, че „заедността“ е и противоборство, което създава постоянно напрежение в социума и може би тъкмо това е тяхната цел. Напрегнатото общество е безпомощно да защитава фундаменталните си интереси и лесно се манипулира. От кого? Разбира се не от държавата, а от структурите, които стоят над нея и това са транснационалните финансови организации със следващите ги активи. Всъщност, целият този процес се вписва в  глобализацията, но това вече е друга тема. В тази връзка ще спомена едно паралелно и твърде важно по своята красноречивост явление - възникналото през XIX  век феминистко движение, което след Втората световна война разви своеобразен „дериват”, известен като джендърна философия .

Както теорията, така и практическата реализация на тази философия, много плътно се  вписват в неолибералната догма за „освобождаване от всичко“. Продължаващата секуларизация на  обществото слезе  под нивото на обикновеното атеистично битие и вече „бърка” в инстинктите,  чрез които това общество се възпроизвежда. В християнската вяра (култура) възпроизводството на човека е рамкирано много строго, обозначено е  като грях, независимо, че в Светото писание Господ е призовал човеците да се множат. Обществата на ХХ век, независимо от продължаващата разруха в конфесията, имат  ценностна система основана на християнската култура. Джендърната философия обаче, първоначално просто проповядва равнопоставеност на половете, след това - с по-сложни движения на мисълта - изравнява еднополовото с двуполовото сексуално битие и най сетне - с неясни мисли и още по-неясни думи - пледира за „трети пол”, а на практика за „безполовостта” на човека,  т. е. че полът не се определя от Създателят, а от самия  човек. В края на ХХ и началото на ХХI век се появиха и организации (финансирани неясно как), които воюват едновременно за равно заплащане на мъжкия и женски труд, правото на гей-организациите да изразяват публично своята ориентация (прайдове, гей-паради) и възпитанието на младото поколение в „безполовост“.  Това разрушва фундаментални ценности не само в християнските, но и в почти всички останали религии, където възпроизводството на човека винаги се намира най-дълбоко в сакралното пространство на формираните от тях култури. Целият процес предизвиква, обаче дълбоко раздразнение сред -  да ги наречем традиционните, общества и то не само сред възрастните, но и сред част от младите им представители. Съпротивата няма ясно очертан конкретен израз, а се проявява в обща неприязън към новият либерален ред, чието олицеторение в края на краищата е и самият Европейски съюз.

Атаките срещу нацията

В модерния (западен) свят и неговите производни върховото достижение на организация на обществото е нацията, която е резултат от развитието на индустриалния капитализъм. Последните теории за нейното сътворяване обаче, я обявяват за изкуствена конструкция, възникнала в резултат от организираните усилия на част от интелигенцията на  съответното общество. Оттук нацията, респективно  национализмът, са  обявени  за основния причинител на човешките нещастия и най-вече на кръвопролитните войни през ХХ век. Това, обаче е само повърхността на хода на историята, защото в основата несъмнено стои  икономическото развитие на капитализма, който използва обществения интегритет в този му вид, за завладяването на нови ресурси. В същото време, нациите създават съответни културни модели на базата на историческия си опит (традиция), като в настоящата статия ще се спра най-вече на техния  поведенчески аспект.  Културният модел е съвкупност от материални и духовни продукти на обществото, която има свой вътрешен образ, различен  от образа на другите общества (нации). Моделът се определя от общия произход, сиреч етнос/етноси  (респективно расата), общия език, общата историческа съдба, общата територия. В този смисъл, може да се говори за „германски живот“, „френски живот“, „италиански живот“, „испански живот“,  „руски живот“  и т. н.  Тези „животи“ притежават свой вътрешен уют и това, повече или по-малко, се осъзнава много бързо емигрантите, особено изгнанниците, които - попаднали на чуждо място за кратко или по-дълго време,  често се „разболяват” от носталгия. Културните модели на различните нации, както и цялото ни битие,  са сътворени от историята и ако може да се говори за цел, то тя е защитата на интересите на членовете на съответните общества. Интереси, разбирани в най-широкия смисъл на думата, без оглед на съображенията за право и справедливост.

Теоретиците и практиците на мултикултурализма пропускат именно противоборството между културните модели, което е естествено и произхожда от същността на човека,  като продукт на мирозданието (Създателя). Съвместимостта или несъвместимостта на тези модели зависят от условията на тяхното формиране в условията на историческите обстоятелства, най-вече по отношение на религиите, но не само тях. Историческият опит сочи, че в края на краищата, противоборството завършва с победа на единия от моделите. Най-близко до ума е формирането на американската нация, където за в рамките на два-три века, до Втората световна война, в „англосаксонския котел“ се претопяват, разтварят различните  модели на германски, френски , италиански , холандски, шведски, ирландски, шотландски и прочее общности. В края на краищата, американската нация  изгражда свой модел, който има преобладаващо англосаксонска характеристика, основана предимно на ценностите на протестантството.  И ето тук се проявява, проблемът с афроамериканците, за чието приобщаване бяха изразходвани баснословни ресурси през цялата втора половина на ХХ век, но без особен успех. Явно въпросът не е в ксенофобията и сегрегацията, както обясняват този феномен либералите, а в несъвместимостта на културното моделиране. Можем да си припомним и за турската общност в Германия, дезинтегрираща се по същия начин.  Това случва, защото, както афроамериканците, така и турците принадлежат към, различни от европейската, цивилизации, а това вече е много сериозно и добре разбрано от самия Хънтингтън, който - взирайки се в движението на живите организми, каквито са обществата, започва да осъзнава онова, което тук наричам геокултура, като процес.

“Натъпквайки” изкуствено Европа с несъвместими по своята същност общности и налагайки мултикултурализма като официална идеология на държавите от Европейския съюз, финансовата олигархия всъщност се опитва да управлява историята.

Плоската философия за правата на човека и толерантността рушат именно уюта на фундаменталните общества/нациите, принуждавайки ги да понасят натиска на крайно непривичен за тях бит на противостоящо културно моделиране. Тук трябва да се отбележи, че въпросното  противоборство близо половин век бе постоянно туширано от високия стандарт на живот в западните общества, притъпявайки неприязънта към „различните“ , а властта - чрез медиите и със силови мерки потискаше нейните по-резки прояви.  През последните 10-15 години обаче,  това очевидно се оказа недостатъчно, защото - първоначално бавно,  а след това все  по-бързо се надигна протестният феномен, обозначаван  най-често от „мейнстрийма” като крайно „десен популизъм“.  Това означава, че търпението се изчерпва. Не е необходимо да цитирам като доказателство един или друг симптоматичен случай. Достатъчно е внимателно да се проследи поведението на медиите, тяхната борба срещу т. н. „популизъм” - термин, в чиито смисъл вече се влага и голяма доза сатанизация на на „популистите” . Всеки израз на протест срещу деструкцията на културните територии (етнокултурните  пространства?)  на европейските нации се означава като престъпление, опитите да каже истината за настоящия им път през историята, който очертава твърде мрачно бъдеще, биват санкционирани с изключително яростни кампании или пък потъват в забвение. Примерът с покойната италианска публицистка Ориана Фалачи  и германския банкер Тило Сарацин е достатъчен…

Кой стои зад всичко това?

Още в древността хората са се убедили, колко е опасно да се живее по такъв начин и този опит е споменат в притчата за Вавилонската кула, когато езиците на строителите  се объркали, те не се разбирали по между си и кулата рухнала. Хората могат да научат и други езици, но не могат да изтрият идентичността си, която всъщност е част от въпросния културен модел. Преди да е криза на икономиката, европейската криза е криза на културата, на чиито връх стои кризата на идентичността. Още няма отговор на въпроса, какво е да си европеец. Цялата история на Европейския съюз е история и на един глобалистки експеримент, който сякаш цели създаването на обща европейска нация, респективно  унищожаването на националните държави. Този опит да се управлява историята обаче, пропуска  неоспоримия факт, че човешките общества са живи организми и като такива притежават инстинкт за самосъхранение.  Има хиляди примери за разрушаване на „британския живот“ от настанилите се на острова мигранти от страните на Британската общност, които създават специфични територии, обозначавани най-често като гета. Там и извън тях все по-често се чуват например, екзотичните призиви Великобритания да стане ислямска държава. В същото време, в услуга на неолибералните планове на олигархията, властите и големите медии тушират всяко недоволство, опитвайки се да отклонята вниманието към емигрантите от новите членове на Европейския съюз. Истината е съвсем друга. „Британският начин на живот“ се чувства застрашен от принадлежността си към алианс, който с ясното съзнание на обреченост  върви с бързи стъпки към собствената си гибел. Именно затова толкова много англичани гласуваха за излизането на страната им от Европейския съюз. В същото време непрекъснатото разграничаване на шотландци и ирландци от това решение не е желание разграждането на общностите да продължи, а израз на сепарирането на отделните нации в защита на собствения модел. Те искат да останат в ЕС, за да се разграничат от англичаните, които винаги са заплашвали тяхната идентичност. Ако това стане, след няколко години т. н. популисти ще разполагат и там с огромно мнозинство.

В същината на проблема най-сетне влиза опитът да се деструктурира християнската етика и морал, по която са моделирани  европейските нации, независимо от днешния им секуларизиран образ. Представите за прилично-неприлично, полезно-вредно, разрешено-неразрешено и т. н. остават в  основата на тяхното битие. През последните две хиляди години в духовното им пространство трайно е вкоренено понятието за справедливост, изразена в Светото писание с фразата „всекиму своето“ и днес потънала в забвение. На нейно място, в очите на обществото от Ренесанса насам, се навират „правата на човека“. Тук трябва да се разсъждава (но никой не го прави), защо в съвременните условия тези две понятия се намират в пълна конфронтация, докато би трябвало, като действие,  да се движат паралелно. Както и понятието отговорност, също забравено като един от най-важните фактори за цивилизованото обществено пространство. Обществените инстинкти за оцеляване подсъзнателно оценяват опасността, която идва от тази разруха и затова се проявява синдром на „екзита“  - т.е. хората искат да „излязат“ от ситуацията и ще изразяват това „излизане“ посредством различни референдуми, но все пак,  подобни на британския.

Какво очаква Европа

Повечето анализатори, а след  тях и медиите, както и консуматорите на медиите,  не обръщат внимание на очертаващите се нови трусове в геокултурното пространство на Европа. Касирането на президентските избори в Австрия например, е събитие с огромно значение за бъдещето, не само на страната, но и на континента. Следващите избори ще се проведат в началото на октомври, като шансовете на „популиста“ Хофер са доста големи. Австрийският „живот“ има специфични особености, чието формулиране не е трудно, трудно по-скоро е измерването им. В недрата на австрийското общество са се зараждали всякакви екзотични идеи и движения, като се започне от нацизма и се свърши с идеята за общоевропейската нация, лансирана за първи път още преди Първата световна война (да си припомним само за Паневропейския съюз, основан през 1922 от австрийския граф Куденхоф-Калерги – б.р.). Повишената чувствителност на австрийците към деструкцията на техния модел идва от изключително сложния исторически път на империята им, където те са били основния модератор на различни по своята характеристика етноси/народи  (чехи, унгарци, словаци, поляци, румънци, сърби). В тази си роля, обаче винаги са били малцинство спрямо всички останали  и винаги са били изправени пред опасността от обезличаване, респективно изчезване. Австрийската Партия на свободата започна също като екзотика, но стигна до състояние да привлече половината избиратели на своят страна. Никой не може да прогнозира по какъв път ще тръгне Австрия с президент  от Партията на свободата, но няма съмнение, че може да се очаква специфичен ефект. По същото време впрочем, ще се проведе и референдумът  за миграцията в Унгария, на който нацията ще трябва да каже, дали иска мигранти или не. Въпросът там буквално е,  дали без решение на унгарския парламент Брюксел може да налага квотен принцип за разпределение на мигранти в страните от Съюза. И тук може да възникне споменатият ефект  на доминото - например и други държави да поискат провеждането на подобни референдуми . Протестът, съпротивата може да се прояви в най-различни форми като всички те произхождат или са резултат  са от едно и също нещо  – провалът на самата философия на неолиберализма. Опитът да се ликвидира историята, форматирала човешките общества,  според условията на оцеляването, има наистина сатанински характер.  Сепарирането на тези общества и смесването на техните култури могат да доведат единствено до изравняване, унифициране на културните форми, което е сигурна ентропия. Мнозина сравняват съвременна Европа с Римската империя през IV-V век и Великото преселение на народите, довело до унищожаването на изключителните и културни достижения.  Наистина, общи черти се забелязват,  но историята не се развива линейно и затова повторение едва ли ще има. Повторението може да се случи единствено по отношение на резултата – ще има ли или няма да има Европа на нациите или по-скоро,  ще има ли европейци след примерно  50-100 години?

Взирането в геокултурния образ на явленията има голямото предимство  да се досегне отблизо истината за бъдещите исторически  пътища на човечеството. Това не е много трудно, ако не се догматизира полето на изследването отляво или отдясно. Първо, защото тази традиционна схема вече не работи, размита именно от неолибералната философия, а второ - защото тя все още се използва, с нея се спекулира и то основно в медийното пространство. Пак с определена цел – изкривеният неверен образ на обществото се представя на самото това общество  като безалтернативно решение. Няма  друг път, освен този по който вървим, дори да води към ада. Макар че всъщност пътища има или, ако засега няма, човечеството ще ги намери. Именно това трескаво търсят в момента онези, които не са доволни от сегашната си съдба на информационни манипуланти и дългови роби.

*Авторът е известен археолог, историк и политик, народен представител от 2005 насам

{backbutton}

 

Поръчай онлайн бр.3 2020