03
Сря, Юни
24 New Articles

Китайската външна политика в "ерата на Си"

брой 5 2016
Typography

Blackwill R.D., Campbell K.M. Xi Jinping on the Global Stage: Chinese Foreign Policy Under a Powerful but Exposed Leader, Council Special Report № 74. Council on Foreign Relations Press, February 2016.

През февруари 2016 изключително влиятелният американски Съвет по международни отношения (CFR) публикува книгата «Си Дзинпин на глобалната сцена: китайската външна политика при един силен, но уязвим лидер".

Авторите и Робърт Блекуил (изтъкнат дипломат, бивш посланик на САЩ в Индия и съветник на президента Буш-младши) и Кърт Кембъл (помощник на държавния секретар за Източна Азия при президента Обама) си поставят задачата да анализират действията на Пекин на глобалната сцена при сегашния китайски президент Си Дзинпин, когото величаят като "най-силния лидер на тази страна от времето на Дън Сяопин насам" (с.7).

Смята се, че книгата им е писана специално за следващия американски президент, без значение, дали това ще е Клинтън или Тръмп. Впрочем, макар че Блекуил е републиканец, а Кембъл е демократ, между тях очевидно няма различия относно "китайската политика" на Вашингтон. Според двамата автори, Китай е основния геостратегически съперник на САЩ, като между двете велики сили винаги ще съществуват противоречия и напрежение.

Задълбочаващото се недоверие между Вашингтон и Пекин

В книгата се отделя специално внимание на посещението на китайския държавен глава в САЩ през септември 2015, като се посочва, че то е демонстрирало "задълбочаващото се недоверие" (с.21) между двете велики държави, както и, че Си Дзинпин се е проявил като харизматичен политик, способен бързо и ефективно да реагира на всички инициативи на конкурентната сила. Перефразирайки авторите, би могло да се твърди, че самата личност на Си Дзинпин представлява своеобразен "бонус" към мощта на китайската външна политика и несъмнено предизвикателство пред новия президент на САЩ.

Тенденцията към нарастване на националистическите настроения в Китай и решителността, с която Си Дзинпин и вицепремиерът Ван Цишан, отговарящ за борбата с корупцията, се опитват да реформират китайския елит и бюрокрацията, няма как да не тревожат американските стратези. Най-малкото, защото за администрацията на САЩ е много по-удобно да си има работа с един по-скоро технократски кабинет, склонен към чисто декларативни демонстрации на собствената си значимост, но лишен от амбицията да промени "правилата на играта" в отношенията с Вашингтон, както беше по времето на предходния тандем между президента Ху Дзинтао и премиера Ван Дзябао. Именно поради това, в центъра на книгата е анализът на промените, които търпи китайската външна политика при Си Дзинпин и които несъмнено представляват предизвикателство за САЩ.

Авторите са убедени, че действията на сегашния китайски лидер се диктуват не от личните му желания и пристрастия, а от условията, в които се намира страната му. Именно поради това Блекуил и Кембъл характеризират Си като "силен, но уязвим", т.е. като "зависим" лидер. При това те се основават на предпоставката, че през следващите години китайската външна политика ще се определя от забавянето на икономическия растеж на страната.

Както е известно, в течение на почти трийсет години ръстът на китайския БВП надхвърляше 10% годишно, но днес, според някои критични оценки, е паднал до 5% (с.4). И тъй като икономическите успехи вече не могат да се използват като основание за легитимността на управлението на Китайската компартия, на Си Дзинпин ще се наложи да потърси нови механизми за гарантиране лоялността на населението. В тази връзка авторите на книгата лансират тезата, че Пекин вече е направил своя избор в полза на национализма и дори налагането на култа към личността на президента Си (с.7). Като всичко това се случва на фона на засилващата се антикорупционна кампания, целяща да възстанови общественото доверие към властта и да "прочисти" политическия елит от опозиционерите.

"Малките победоносни войни" на Си

За да стимулира ръста на националистическите настроения и да създаде необходимите условия, в които да може да демонстрира възможностите си на лидер, Си Дзинпин най-вероятно ще се нуждае от серия "малки победоносни войни". Затова, според американските експерти, Пекин ще се ориентира към усилване на конфронтацията в териториалните спорове по границата с Индия, в Южнокитайско и Източнокитайско морета и ще възприеме по-твърда позиция спрямо Вашингтон. Те твърдят, че в това отношение Си Дзинпин копира руския си колега Владимир Путин, който използва сходни механизми за да повиши рейтинга си в Русия (с.24). Американските експерти са силно притеснени от стремежа на Пекин да формира и оглавява външнополитически алианси без участието на САЩ. Тревожат ги също военната модернизация и острите изказвания на китайските официални лица, включително по отношение на съюзниците на Вашингтон в региона (да си припомним само фразата на говорителката на Външното министерство в Пекин Хуа Чунин, че "тепърва следва да се изясни, дали Окинава законно се смята за част от Япония", с.18).

Възприемайки тези тенденции като заплаха за интересите на Съединените щати, авторите на книгата призовават Вашингтон да формулира нова Голяма стратегия за региона, която да гарантира доминацията на САЩ в съперничеството му с Китай. Като основен механизъм за постигането на тази цел се посочва Транстихоокеанското партньорство (ТТП), премахването на ограниченията върху доставките на американски петрол за съюзниците от Източна Азия и гарантиране присъствието в региона на "поне 60% от цялата военновъздушна и военноморска мощ на САЩ" (с.39).

Спорните тези на авторите

Макар че компетентността на Блекуил и Кембъл по отношение на случващото се в Китай е извън всякакво съмнение, някои от изводите им изглеждат най-малкото спорни. Трудно например можем да се представим, че Пекин ще се ориентира към оказването на силов натиск върху Тайван (с.25), независимо, че за президент на острова беше избрана ръководителката на Демократичната прогресивна партия Цай Инвен, призоваваща за отказ от концепцията за "един Китай".

Впрочем, сериозни въпроси пораждат и други идеи, съдържащи се в книгата.

На първо място, изводите, които авторите правят от забавянето на ръста на китайския БВП изглеждат малко прибързани. Създава се впечатлението, че светът толкова дълго се възхищаваше на китайското икономическо чудо, че в момента, в който то започна да буксува, мнозина побързаха на сложат кръст на китайската икономика. Истината обаче е, че въпреки понижаването на темповете на растежа си, китайската икономика продължава да се развива доста динамично. Това се вижда най-добре на фона на постиженията на другите световни сили. Така, нарастването на БВП на САЩ едва надхвърля 2%, а на Япония - малко над 1%. Руският БВП пък е паднал с 3,9% през 2015.
Мнозина експерти твърдят, че ако темповете на нарастване на БВП паднат под определен показател (например под сегашните 5%), в Китай ще се разрази необратима криза, последвана от социален взрив и колапс на управляващия режим. В страната действително е налице определено социално напрежение, което периодично провокира стихийни вълнения, например заради влошаването на екологичната ситуация и машинациите с недвижими имоти на частните компании и корумпираните държавни чиновници. По правило, при подобно развитие държавата действа на страната на "щироката общественост". Тоест, подобни инциденти не могат да доведат до колапса на режима, по-скоро обратното. Съдейки по публикациите в китайските блогове, Си Дзинпин ефективно реализира на практика формулата "императорът е добър, но царедворците му са лоши". Доказателство за това е, че "пределно допустимият" процент на ръста на БВП продължава да пада, но това не ерозира позициите на Комунистическата партия, която - включително благодарение усилията на Си - дори укрепва монополната си власт. Впрочем, същото може да се каже и за Русия, чиято икономика преживява сериозен спад, който обаче въобще не се отразява върху стабилността на държавата. Във всеки случай, механизмите за пропаганда и мобилизация, използвани от управляващите в Пекин в съответствие с традиционния китайски принцип "слаб народ, силна държава", продължават да работят достатъчно ефективно.

На второ място, авторите на книгата са склонни да надценяват ролята на личността в историята. Несъмнено, имиджът на Си Дзинпин като силен национален лидер е по-висок дори от този на покойния Дън Сяопин. Както е известно, през 80-те години на ХХ век Дън изгражда сегашната система за колективно ръководство на Китай, измествайки предишната, базираща се на наличието на един, единствен харизматичен лидер. Затова, ако приемем, че аналогиите с миналото са уместни, Си Дзинпин би трябвало да се сравнява не с Дън, а по-скоро с председателя Мао. Той прилича на Мао Дзедун не само външно (или пък защото съпругата му бива сравнявана с последната съпруга на председателя Дзян Цин), но - което е много по-важно, също като него използва разгърналата се кампания за борба с корупцията за да разчисти политическото пространство около себе си. Тоест, Си Дзинпин съзнателно руши компромиса на елитите, който досега даваше възможност на китайските лидери спокойно (т.е. без да се опасяват от съдебно преследване) да се оттеглят в пенсия. Така, за първи път от началото на 90-те години на миналия век насам, може да възникне ситуация, когато отработеният механизъм за смяна на поколенията на китайските ръководители ще бъде премахнат, а Си Дзинпин ще бъде принуден да се превърне в един от множеството "пожизнени лидери", с каквито изобилства евроазиатското пространство.

Въпреки това, трудно можем да си представим, че личните качества на Си ще окажат решаващо влияние върху външнополитическата стратегия на Пекин. Както е известно, дори по времето на такъв радикален революционер като председателя Мао, китайската външна политика се характеризира с предпазливост и прагматизъм. Така в отношенията си с Москва, Китай не излиза извън рамките на безбройните си "последни предупреждения", а в разгара на студената война се ориентира към сближаване с "капиталистическите" Съединени щати. Затова и днес изглежда доста вероятно, че "по-голямата свобода на самоизтъкване", която внезапно започна да си позволява Пекин, е просто добре обмислена стратегия, нямаща нищо общо с емоциите или психологическите комплекси. Си Дзинпин със сигурност не би рискувал да отреже клона, на който седи нито по някакви националистически съображения, нито в името на едни или други съюзнически ангажименти.

На трето място, самата идея за острото противопоставяне между САЩ и Китай изглежда прекалено откъсната от реалността. Тя несъмнено е удобна и доста популярна сред експертите, позволявайки им да изготвят множество аналитични доклади, да участват в конференции и да получават сериозни суми за своите изследвания, посветени на китайската геополитика. Антиамериканската реторика в Китай, както и антикитайската реторика в САЩ представляват доста ефективни механизми за манипулиране на общественото мнение. Отлична илюстрация за това е кампанията на кандидат-президента на САЩ от Републиканската партия Доналд Тръмп, в която за Китай се говори буквално под път и над път.

На практика е налице не толкова противопоставяне, а по-скоро взаимно допълване между двете държани. Достатъчно е да си припомним дела на всяка от тях в търговския оборот на другата. През миналата 2015 стокооборотът между Китай и САЩ достигна 600 млрд. долара, т.е. шест пъти повече, отколкото между смятаните за "стратегически партньори" Китай и Русия  и три пъти повече отколкото между САЩ и най-близкия им азиатски съюзник Япония.

Наред с Канада и Австралия, САЩ са сред основните направления на миграцията на представителите на китайския елит и на изтичането на китайски капитали. 25% от чуждестранните студенти в Съединените щати са китайци, впрочем дъщерята на Си Дзинпин също е завършила в Харвард. В този смисъл, прословутата фраза на Збигнев Бжежински, че "тепърва трябва да си изясним, чии е този елит - наш или ваш" важи с пълна сила и за Китай. Истината е, че в момента Америка изглежда по-близка и разбираема за китайския елит отколкото която и да било друга велика сила.

Някои изводи

Като цяло, много от постановките в книгата изглеждат прекалено политически антажирани. Те очевидно целят да очертаят рисковете и заплахите пред новата администрация на САЩ, които биха могли да бъдат минимизирани, ако се използват препоръките на авторите. Впрочем, експертното мнение, пък дори и откъснато от реалността, може да се окаже фактор при вземането на управленски решения. Книгата дава представа за настроенията, които вероятно ще определят "китайската политика" на Вашингтон и перспективите пред развитието на отношенията между САЩ и Китай през следващите години. Както изглежда, американците ще комбинират агресивната и националистически оцветена реторика (особено, ако на изборите победи Тръмп) с прагматичния курс в търговията и инвестиционното сътрудничество. В същото време не бива да надценяваме градуса на американско-китайската конфронтация, тъй като агресивната външнополитическа реторика спокойно се съвместява с високите показатели на стокооборота и хуманитарния обмен между двете страни, които са в състояние да ги обвържат много по-тясно, отколкото каквито и да било политически декларации.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020