Емил Казаков, Геополитиката на България през ХХ век: Национален, европейски и глобален поглед, „Фабер”, Велико Търново, 2007

Директорът на Френския институт по геополитика професор Беатрис Жиблен-Делвале определя наскоро появилата се книга на Емил Казаков „Геополитиката на България през ХХ век: национален, европейски и глобален поглед” като „образцово геополитическо изследване, което свидетелства за желанието на неговия автор да служи на страната си, като подпомогне както своите съграждани, така и европейските партньори и съюзници да разберат по-добре залозите на българската политика». Казаков (който е единствения у нас доктор по геополитика), е професионален дипломат и автор на десетки статии, публикувани във водещи български и чуждестранни издания. Член е на Българското геополитическо дружество и Френския институт по геополитика. Монографията му обобщава и доразвива редица

публикации по същата тема, излезли в България и Франция, в периода 1999–2007. Тя изследва трайните пространствено-времеви и социално-психологически условия на българската външна политика, като нейна отправна точка е анализът на основополагащата геополитическа идея на българския национализъм – представата за Велика България, закрепена в договора от Сан Стефано от 1878, и влиянието и върху политиката на страната в един достатъчно дълъг исторически период. Основната цел е да се обърне специално внимание на моделите на политическо поведение, формирани под непрекъснатото и системно влияние на геополитически явления и, в частност, на геополитическите представи.

Според автора, приемствеността на представата за единството на българската нация и проучването на нейното въздействие върху политиката на страната в един над 100-годишен период позволява да се открои система от присъщи геополитически характеристики, наречена от него национален модел. Този модел, който, разбира се, далеч не е единствения, нито най-решаващия, но затова пък е най-видимия, може да се дефинира като съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, които са формирани под изключителното въздействие на санстефанската геополитическа представа и нейните последователни трансформации, наложили се в резултат на различни геополитически ситуации.

Казаков смята, че догматичното и консервативно влияние на санстефанската представа, в дългосрочен план, е лишило българските политици от проявата на реализъм в редица трудни ситуации и е допринесло за формирането у тях на т.нар. “синдром на сбъркания път”. Производна на подобен тип представи е и широко разпространената, но погрешна, според автора, идея за централното или средищно геополитическо положение на България на Балканите, която именно поради своята неточност не би могла да служи за постоянна отправна точка на българската външна политика.

Обратно на възприетите национални стереотипи, Емил Казаков аргументира тезата за принадлежността на България към Междинна Европа, т.е. към тази част от континента, коя-

то обхваща всички бивши социалистически държави. Според него, геополитическият ансамбъл “Междинна Европа” може да се диференцира на западна, източна и южна периферия, съобразно геоисторическите следи на империите, които са ги владели – германска, хабсбургска, руска и османска. Благодарение на този концептуален инструмент – Междинна Европа – българите, освободени от остарелите териториални представи, биха могли далеч по-успешно да дефинират с необходимата степен на реализъм и прагматизъм бъдещите приоритети на своята нация, окончателно загърбвайки “синдрома на сбъркания път”.

С цел по-ясното онагледяване на т.нар. «български национален модел», Казаков предлага серия от структурни резюмета на българската политика, отразяващи нейната вътрешна логика и еволюция. Както отбелязва самият той, в предговора към книгата си: «Българската национална идея е такава, каквото е. Нито по-добра, нито по-лоша. В процеса на моята работа се стремях да държа далеч от себе си изкушението да съдя или да оценявам предимствата и вредите, които тя е донесла на българската кауза. Това не означава обаче, че главната особеност на националния модел не следва да бъде откроена и анализирана. Бих казал, че тази особеност е от функционално естество, за разлика от други, структурни характеристики, и се отнася по-скоро до начина на действие на модела, отколкото до формата и съдържанието му, осигурявайки неговата приемственост в различни исторически ситуации. В сегашните условия функционалната, синтезираща матрица на националния модел би могла да бъде разчетена в съзнателните или подсъзнателни нагласи на политическата класа да възприема прекалено отворено външните геополитически тенденции и влияния без да си задава твърде много въпроси за тяхната същност и за конкретната формула на националните приоритети».

Именно липсата на подобни критични рефлекси, според автора, свидетелства за традиционното отсъствие на култура на стратегическото планиране в българската политика. Той смята, че това би могло да се избегне, ако политиците на България придобият навика да съдят за националните приоритети не толкова през призмата на различните идеологии (национализъм, комунизъм, глобализъм) – определяни от него като «най-често вектори на външни влияния», а през призмата на реализма, основаващ се на трезвата оценка на съотношението на силите и неговите залози...

Наред с несъмнените качества на книгата на Емил Казаков, в нея присъстват и някои спорни моменти. Сред тях е предлаганото делене на „ляв“ и на „десен“ национализъм, проруски, прозападен и антитурски, както и опитът доказали се исторически чалгаджии и шарлатани да бъдат представяни за националисти. Български националист и национално отговорен днес е не този който се кълне в Македония, псува Турция и търгува с български паспорти или пък е най-сервилен към американските долари,  руските рубли и европейските евро. Достойни българи са всички онези, които приеха в мътните години на т.н. преход, въпреки всичко и всички да останат тук в България, да създадат семействата си, да отгледат своите деца, без да крадат. Това са патриотите и това е българския национализъм, водещ до съживяване и модернизиране на България.

Оспорването на тезата за централното (средищното) положение на България на Балканите и представянето и като по-скоро „раздвоена страна“ между Изтока и Запада, чиято принадлежност към единия или другия геополитически полюси се определя от глобалната конюнктура в международните отношения, също поражда някои въпроси. Тук следва да си припомним българската поговорка - „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Бог е отредил на България нейното географско положение, но дали тези дадености ще бъдат използвани, кога и как, това изцяло зависи от политиката и най-вече от политиците. Добър пример за това е изграждането на железопътните мрежи на Балканите. До 1878, когато по-голямата част от днешните Балкани са под османска власт, в империята са построени 1100 км релсови пътища. След отделянето на Княжество България и Източна Румелия, в нея остават едва 100 км. Всичко останало е в новоосвободените земи. Защо? Защото именно те са средищните, за най-преките връзки между  Изтока и Запада. А това, че през ХХ век нашите съседи успяха да ни поставят в геополитическа изолация, като изградят заобикалящи и блокиращи ни пътни мрежи, е „заслуга” най-вече на родните политици и политика.

Според автора, първичното в предлагания от него анализ е, че „присъщо за международната геополитика си остава приоритетното отчитане на факторите от по-висок ред при вземането на политически решения, доколкото именно те генерират и задават правилата за маневрирането, а факторите от по-нисък пространствен ред го ограничават. Не е излишно да се подчертае още веднъж, че анализът на тези фактори се основава по-скоро на техните „вътрешнополитически симптоми“ в съответното общество, отколкото на някакви трайни закони на геополитиката и влиянието им върху държавите и тяхната политика”. Трудно може да се приеме изцяло тезата, че „по-високият“ ред е единствено определящ, защото така в исторически и съвременен план изцяло оправдаваме всички пропуски и грешки на собствените си политици и държавници. Оправдания от рода на - така ни наредиха в Москва или Брюксел вече не вършат работа.

Въпреки спорните моменти можем само да приветстваме книгата на Емил Казаков и да я препоръчаме на принадлежащите към т.нар. „българска политическа класа”. Те силно се нуждаят от просвещение, което може да дойде именно чрез запознаването им с подобни четива. Защото, както подчертава и Емил Казаков: „Крайната цел на българската политика е да се проникне от чувството за собствено достойнство и от вътрешно присъщ аналитизъм, които да попречат външнополитическият процес да се ръководи от рутинни, инстинктивни или в най-лошия случай реактивни действия и фактори“.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В европейските войни, от Средновековието до началото на ХХ век, териториалните претенции са сред основните причини за въоръжените конфликти. Подобно на завистливи и алчни феодали, владетелите на държавите прибягват до войните за да разширят владенията си. Най-смелите от тях нерядко успяват да си присвоят и някоя чужда провинция, както го прави например пруският крал Фридрих ІІ, окупирайки Силезия, принадлежаща на австрийската императрица Мария Терезия. Стремежът към териториални завоевания понякога води до разчленяването на цели държави, отслабени от вътрешни междуособици (като например, последователните подялби на Полша между Русия, Австрия и Прусия, през 1772, 1793 и 1795). С какви принципи биват оправдавани нахлуванията на чужда територия? Обикновено се лансират съображения от династичен, т.е. феодален характер. По онова време представите за еднородните и цялостни пространства са чужди на завоевателите. Така, рационалистът Вобан (1633-1707) упреквал Людовик ХІV, че не се грижи достатъчно за укрепването на владенията си.

Дали в борбата за разширяване на държавните граници, в онази епоха, въобще е присъствала някаква геополитическа перспектива, или тя се е изчерпвала с елементарната логика на хищника? Защото геополитиката включва и нещо повече: специфична визия за пространството и неговата организация, отчитайки съотношението на силите.

Съвременните геополитически представи, в значителна степен, са обусловени от новото отношение към пространствената проблематика, свързано с Великите географски открития през ХV-ХVІ век. Първите мащабни геополитически конфликти се зараждат в хода на колониалната експанзия на европейските държави и формирането на колониалните империи, чиито граници се превръщат в повод за множество военни сблъсъци. Неслучайно американският адмирал Маън (1840-1914), смятан за основоположник на „морската геополитика”, отделя толкова сериозно внимание на историята на борбата между Великобритания и Франция за доминация в Световния океан, в периода между 1660 и 1812.

Пространственият фактор в стратегическата политика

Политическият климат в навечерието и по време на Първата световна война се характеризира с повишен интерес към проблемите на пространството и привързаност към идеологическите схеми от началото на ХХ век.

На първо място, широко разпространеният „социален дарвинизъм” съдейства за възприемането на международното съперничество, като логично продължение на борбата за оцеляване. В резултат, всяка европейска нация започва да смята, че съществуването и е поставено под въпрос.

В тези условия, пространството започва да се разглежда като най-важния елемент на  националната сигурност. Така, Германия е притеснена от недостатъчните размери на собствената си територия и положението на държава, намираща се в откровено враждебно обкръжение, в центъра на Европа. Руско-френският съюз от 1893-1894, допълните засилва у немците усещането, че страната им е притисната между чука и наковалнята и е лишена от достатъчно „жизнено пространство”. В навечерието на войната, колониалният раздел на света вече е приключил. Но можел ли е да се смята за окончателен? Винаги е можело да се намерят достатъчно спорни територии и, в частност, остатъци от старите, разпадащи се, колониални империи (като например португалските владения в Африка, които, според тайното споразумение, сключено между Великобритания и Германия, през 1898, трябвало да бъдат поделени между тези две държави, или пък Османската империя, чиито разпад продължава през целия ХІХ век, но която все още контролира редица територии, разпалващи апетита на младите „хищници”). Притежаването на колонии не е означавало само контрол над източниците на суровини и гарантирани пазари, но и правото да се смяташ за велика и уважавана държава.

На второ място, характерна за началото на ХХ век е появата на редица обединителни тенденции, под формата на пангерманизма, панславизма и т.н. Европа се оказва мястото където се сблъскват всички тези сили, обединили се около една или друга велика държава (немците – около Германия, славяните – около Русия). Всяко от тези движения претендира за обширно еднородно пространство за себе си, стремейки се да ерозира и ликвидира формиралите се разнородни държавни образувания и най-вече Австро-Унгария – мозаечна държава, обединена единствено от принадлежността на всяка своя част към династията на Хабсбургите.

На трето място, Европа сама се възприема като единен театър на военните действия и е обречена да се превърне в такъв, в най-близко бъдеще. Така, известният план Шлифен, разработен през 1898-1905, се основава на наличието на френско-руски съюз, насочен срещу Германия. Според него, при започване на война в Европа, Германия, притисната между тези две враждебни държави, следва да нанесе първо удар на запад, като атакува Франция и заобиколи от изток (през територията на Белгия, въпреки обявения от нея неутралитет) френските отбранителни съоръжения. След очакваната убедителна победа на Запад, се планира германските войски да се насочат срещу Русия.

Накрая, голямо историческо значение за войната имат териториалните цели, които си поставят бъдещите участници в нея. Така, Франция нито за момент не забравя за отнетите и провинции Елзас и Лотарингия. Само връщането им би могло да измие позора и унижението от 1870. На свой ред, Великобритания, която влиза във войната на 4 август 1914, просто следва вековния си геополитически рефлекс: да се противоставя на всяка велика държава, опитваща се да установи контрол над Белгия, лишавайки по този начин британците от връзката им с европейския континент.

Геополитическите амбиции и противоречия на основните участници във войната

Наполеон е казал, че нациите осъществяват такава политика, каквато им диктува географията. Следователно, всяка нация следва да притежава цялостна и неизменна геополитическа концепция. На практика обаче, това невинаги е така. Всяка географска ситуация поражда множество нееднозначни и дори противоречиви интерпретации. По време на войната от 1914-1918 всеки участник в събитията, напразно се опитва да примири своите илюзии с реалността, т.е. със собствените си различаващи се представи за реалността.

Германия. Известният немски историк Фриц Фишер отбелязва, през 60-те години на миналия век, в книгата си “Претенциите за световно господство”, че страната му носи основната отговорност за разпалването на Първата световна война. Германия на кайзер Вилхелм ІІ разполага с щателно изработен геополитически план, в чиято основа е концепцията за т.нар. Mitteleuropa, т.е. идеята за формирането, под германска егида, на обширно икономическо пространство в Централна Европа. Негов основен документ е „Септемврийската икономическа програма” (1914), разработена от канцлера Бетман-Холвег. Целта на програмата е, в резултат от войната, да бъде създаден митнически съюз, включващ европейските държави – от Франция до Полша, който да изолира, от една страна Великобритания, а от друга – Русия. Основните постановки в „Септемврийската програма” силно напомнят тези на проекта за континенталната блокада, осъществен от Наполеон І през 1806-1811 и насочен към създаването на големи регионални самодостатъчни обединения.

Тази геополитически концепция поражда немалко критики и спорове в самата Германия. Както отбелязва Жорж-Анри Суту, в книгата си „Злато и кръв: икономическите цели на Първата световна война” (1989): „В най-широк смисъл, Mitteleuropa  (т.е. цяла Европа, с изключение на Русия, Великобритания, Испания и Португалия) поема, през 1913, само 50% от германския износ и покрива само 30% от вноса на Германия. Реорганизацията на икономическия живот, въз основа на най-суровите принципи на автаркията, вероятно би позволила на Германия да открие на континента онези пласментни пазари, които би загубила, прекъсвайки търговските си връзки с Великобритания, при условие, че останалите континентални държави също се преориентират към германските доставчици. При всички случаи обаче, Германия не би могла да намери в Централна Европа редица жизненоважни за своята икономика стоки, като например, памук, петрол и т.н.”. Много немски чиновници, икономисти и индустриалци, добре познаващи структурата на външната търговия на Германия, съзнават колко илюзорни са плановете за установяване на автаркия, както и жизнената необходимост страната им да разполага с достъп до неевропейските пазари. В Германия обаче, има и немалко привържениците на автаркията, която се възприема като решение на проблема с противопоставянето на враждебното обкръжение. Брест-Литовският мир, подписан при крайно унизителни за болшевишка Русия условия (3 март 1918), на пръв поглед, открива пред Германия огромни перспективи на Изток. След поражението, през ноември 1918, мечтите за автаркията на Германия отстъпват на заден план, но не са окончателно погребани. По-късно те са възродени от Хитлер.

Австро-Унгария. Дали Австро-Унгарската империя е разполагала с ясна геополитическа концепция в навечерието на войната? Както е известно, тя представлява конгломерат от нации, обединени от Хабсбургите в границите на тяхната империя и се основава на отречения от историята династически принцип. Последният би могъл да получи нова легитимност, в резултат от превръщането си във фундамент на националното единство, но това е възможно да стане вече без участието на Хабсбургите, играещи ролята на гаранти за различията между нациите, съставляващи Австро-Унгарската империя.

Обявявайки война на Сърбия, на 28 юли 1914, Австро-Унгария влиза във въоръжен сблъсък за да гарантира оцеляването си. В този смъртоносен сблъсък обаче, тя е обречена на поражение, защото вятърът на история, който след началото на Първата световна война бързо се превръща в буря, духа в платната на националната идея.

Великобритания. Почти през целия ХІХ век, Великобритания е най-голямата, в икономическо и финансово отношение, държава на планетата и последователно защитава принципите на свободната търговия, отворените пазари и международното разделение на труда. Още в края на ХІХ век обаче, тя започва да осъзнава, колко уязвими са позициите си, макар по онова време да е на върха на могъществото си. Най-голямата опасност идва от Германия на Вилхелм ІІ, която бързо увеличава своя индустриален и военноморски потенциал.

Войната от 1914-1918 изостря споровете между адептите на икономическия либерализъм и привържениците на системата на преференции, в рамките на империята. Остро се поставя въпросът, дали Великобритания може да запази верността си към принципите на свободната търговия, ако в резултат на войната с Германия понесе прекалено тежки човешки и материални загуби? През юни-юли 1918 в Лондан се провежда имперско съвещание на британските доминиони. Целта на Великобритания е установяването на „контрол върху някои видове суровини, добивани и произвеждани в границите на империята”.  Тоест, налице е своеобразна концепция за имперското пространство, чиито просперитет и сигурност се гарантират от съответната организация на търговията със стратегически суровини. Доминионите обаче отхвърлят това предложение, смятайки го за посегателство срещу икономическата им самостоятелност. Все пак, идеята за имперските преференции не отмира напълно и намира конкретното си въплъщение по време на кризата от 30-те години, довела до разпадането на международната система на търговски обмени (Споразуменията от Отава за преференциалните мита в рамките на Британската общност, от 1932).

Франция. Съзнавайки слабостта си в демографски план, давайки си сметка за недостатъчното развитие на своята индустрия и понасяйки огромни човешки загуби, през 1914-1918, дали Франция би могла да се ръководи от някаква геополитическа концепция? Целите и са прости: да си върне Елзас и Лотарингия и да граничи на изток с една, окончателно отслабена, Германия, неспособна да я застраши, или да се конкурира с нея.

Съединените щати. Американската геополитическа концепция е формулирана още на 2 декември 1823, с приемането на Доктрината Монро, чиито смисъл се свежда до тезата „Америка – за американците”. Според САЩ, Американският континент трябва да представлява обширно независимо пространство, в което европейските държави не могат да се намесват. Това, разбира се, не пречи на самите Съединени щати да използват, отвреме навреме, „голямата тояга” за да въвеждат ред на континента. В същото време, САЩ вземат решение да не се бъркат в европейските работи (т.нар. изолационизъм).

След началото на Първата световна война, Америка на президента Удроу Уилсън се опитва да следва политика на ненамеса, оставяйки си възможност да поеме ролята на „честния посредник” и да помогне на Европа да стигне до мира, когато противниците взаимно се обезкръвят. Но, през април 1917, САЩ все пак биват принудени да влязат във войната на страната на Антантата. Всъщност, имат ли американците някаква възможност за избор? Жестоката подводна война, започната от Германия, застрашава трансатлантическите превози, освен това Америка търпи значителни човешки загуби (например гибелта на парахода „Лузитания”, потопен от немците през май 1915, причинява смъртта на 115 американци).

Осигуряването на непрекъснати връзки между Америка и Европа и защитата на свободата на корабоплаване в открито море, изискват намесата на САЩ във войната срещу Германия. Традиционната изолационистка концепция, ограничаваща активността на Вашингтон в рамките на американския континент, бива подчинена (поне временно) на висшия геополитически императив: защитата на международните икономически интереси на Съединените щати, присъединили се към групата на най-големите световни държави, благодарение колосалното развитие на производителните сили, особено след края на Гражданската война.

САЩ обаче остават верни на идеализма, завещан им от „бащите-основатели”, и аргументират участието си във войната не с геополитически съображения, а със стремежа за налагане на световен ред, отговарящ на моралните норми, които, според тях, са единствената основа за стабилен мир на планетата. Става дума за прословутите 14 точки на президента Уилсън (8 януари 1918): отказ от тайна дипломация, свобода на корабоплаването в открито море, премахване на икономическите прегради, свободно развитие на народите, създаване на Лига на нациите и т.н.

В състояние ли е обаче американската политика, дори и ако се основава на чисто геополитически съображения (като свободата на корабоплаването в Атлантика например), да създаде собствена геополитическа концепция, след като, според нея, мирът в Европа трябва да се постигне чрез съблюдаване на „честните” принципи на международните отношения?

По време на мирната конференция във Версай (януари-юни 1919), президентът Уилсън, оказвайки се лице в лице с европейските лидери (Лойд Джордж, Клемансо, Орландо), напразно се опитва да примири принципите и реалността (френските претенции за контрол над Рурската област или италианските за Далмация). Отказът на американския Сенат да ратифицира Версайския договор (28 юни 1919) погребва за цели двайсет години мечтата на Уилсън за установяването на международен мир, основан на моралните принципи, и обуслвя връщането на Америка към политиката на изолационизъм, т.е. към Доктрината Монро (макар че САЩ, на практика, се оказват активно въвлечени в европейските проблеми: изплащането на американските кредити, предоставени на Великобритания и Франция, получаването на германските репарации и т.н.).

Русия. В навечерието на Първата световна война, Русия, която е отслабена от неуспешната революция от 1905, си поставя, най-малко, пет важни геополитически цели:

- да запази статута си на велика европейска държава, в частност, по отношение на Германия, с помощта на ускорена, макар и закъсняла, индустриализация;

- да оглави панслависткото движение, обединявайки и подкрепяйки всички европейски славяни, защитавайки ги от посегателствата на германските народи (именно това обяснява и масираната подкрепа, оказана, през лятото на 1914, на Сърбия, в конфликта и с Австро-Унгария);

- да се утвърди като най-могъщата азиатска държава, благодарение контрола над Централна Азия и усвояване природните богатства на Сибир (строителството на Транссибирската жп линия), макар че тази експанзия се сблъсква със съпротивата на Япония, нанесла поражение на Русия във войната през 1904-1905;

- да си осигури свободен достъп до южните и западни морета;

- да удовлетвори своите политическо-религиозни амбиции: претенциите да бъде т.нар. Трети Рим и център на православието.

През 1914 това означава завземане на Истанбул (което автоматично гарантира контрола над проливите между Черно и Средиземно море и ликвидирането на Османската империя). В хода на непрекъснатите тайни преговори, по време на Първата световна война, Русия получава от съюзниците си съгласие да овладее Истанбул. Всичките и замисли обаче се сблъскват с непреодолима преграда – революционните събития през 1917.

Геополитическата непоследователност на мирните договори (1919-1920)

Географията, с нейните климатични условия, релеф на местността, разпределение на хората в пространството, предполага, докато политиците разполагат, базирайки се на идеите, които отстояват, и интересите, които не винаги осъзнават правилно. След поражението на централните империи (Германия, Австро-Унгария и Отоманската империя) през 1918, западните държави си поставят за цел да наложат на победените мир, основан на „справедливи принципи”.

Динамиката на справедливия принцип: правото на народите на самоопределение

До 1918 страните от Антантата се стремят да примирят уважението към правото на народите на свободно развитие със запазването на европейското равновесие на силите (и, в частност, със запазването на Австро-Унгария). Рухването на Царската империя, германско-съветският мир, подписан през март 1918, и окончателното разпадане на Австро-Унгария позволяват обаче усилията да се преориентират най-вече към реализиране правото на народите на самоопределение, без оглед на проблемите за силовото равновесие в Европа.

Така се приема, че всеки народ може свободно да се развива на своята територия, в рамките на гарантирани, международно признати граници. На базата на тази постановка бива разчленена Австро-Унгария - този „затвор за народите”, ако използваме и за нея определението, дадено навремето за Царска Русия. Пак тя се използва като юридическо оправдание за възстановяването на Полша и присъединяването към Франция на Елзас и Лотарингия.

Безкрайните противоречия на справедливия принцип

Същото това право на самоопределение на народите прави обаче невъзможни опитите да бъде поставено под въпрос националното единство на германците – най-многобройният народ, обитаващ центъра на Европа и обявен за главен виновник за Първата световна война. И тъй като Германия не може да бъде разчленена, авторите на мирните договори се постарават максимално да ограничат и отслабят германците (в частност, чрез демилитаризирането на левия бряг на Рейн, или забраната на Anschiuss, т.е. обединяването на Германия с другата немска държава - Австрия).

В състояние ли е обаче, правото на народите на самоопределение да неутрализира класическите геополитически интереси: гарантиране жизнеспособността на държавите, или запазване на поне минимален регионален баланс? Така, разрушаването на „изкуственото” образувание, каквото представлява Австро-Унгария, води до появата на обединения, които по-късно се оказват не по-малко „изкуствени” (като например Югославия и Чехословакия). Стремежът да се осигури на Полша излаз на Балтийско море (известният „полски коридор”) пък води до отделянето на Източна Прусия от останалата част на Германия и превръщането на Данциг в „свободен град”, което Хитлер използва като един от поводите за началото на Втората световна война, през 1939.

Правото на народите на самоопределение предполага, че те съществуват от незапомнени времена и на всеки от тях Господ е отредил ясно очертана територия, включваща всички членове на конкретната нация, формиращи еднородна общност, призната като такава и от другите народи.

За съжаление обаче, на практика всичко стои различно. Истината е, че народите възникват и изчезват по волята на историята. Огромно количество територии са обект на претенции на поне няколко държави и народи. Често, някои неголеми региони, като например Балканите или Кавказ, се характеризират със съвместното съществуване на множество различни народи, тясно свързани помежду си. Как, в подобни случаи, може справедливо да се разпредели онова, за което претендират едновременно няколко народа и нации? Защо е нужно да се разединява онова, което е обединено от самия живот, и да се налагат безброй преселвания на хора? Мирните договори, повече или по-малко успешно, комбинират различни формулировки: промяна на границите; организиране на плебисцити в спорните зони (Шлезвиг, Горна Силезия, Саар и т.н.); защитата на националните малцинства; преместването на население (например, преселването на гърците от Турция и на турците от Гърция, според Лозанския мирен договор от 24 юли 1923).

 

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е втората от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

България{jcomments off}

М.Деведжиев, От урбанизация към геоурбанизация

Х.Генчев, София. Отвъд античността

М.Русев, Възможен ли е изход от блокадата: транспортно-географското положение на България в обединяваща се Европа

А.Иванов, Българската демографска политика през 40-те години на ХХ век

 

Балканите

М.Либиг, Защо и е на Европа „протекторатът Косово”?

 

Eвропа

Г.Маринов, Геополитически и геоикономически проблеми на ЕС

Х.Наков, Срещата на НАТО в Букурещ и новата европейска геополитика

А.Дугин, Европа – между Морето и Сушата

Дж.Фридмън, Новата геополитическа стратегия на Франция

У.Шнайдер-Дитерс, ЕС или НАТО: промяната в геополитическите приоритети на Украйна

 

Светът

Ю.Овнарски, Залезът на ООН и завръщането на геополитиката на силата

Н.Петрова, Голямата игра в Хималаите

Б.Димитров, Капанът Афганистан

 

Геостратегия

И.Цеков, Ядрените измерения на руската военна доктрина

В.Йорданов, Арабският свят в стратегията на американския военно-индустриален комплекс

Б.Боумън, След Ирак: военното присъствие на САЩ в Близкия изток

 

Геоикономика

А.Неклеса, Трансформацията на националната държава в глобалната постмодерна епоха

 

Основи на геополитиката

Ф.Моро-Дефарж, Геополитическите фактори в Първата световна война

 

Книги

М.Стоянова, Енциклопедия на приложната геополитика

З.Зарков, Вчерашният и днешният ден на българската геополитика

 

Интервю

Вацлав Клаус за промените в глобалния климат

{rt}

Всеки софиянец се възхищава от градове като Виена, Париж, Прага. Той явно или скрито си пожелава да е част от подобна на тяхната подредена и облагородяваща среда и често го постига с цената на отказа от себе си, от общественото си положение в България, от семейната си традиция. За да изпита тези (от малкото останали съвременни) авантюри, за да заживее в обстановка на приятни новости, да преживее вълнението на откривателството и на предизвикателството от досега с неочаквани факти, събития и (не винаги) личности, софиянецът заплаща със свободата и индивидуалността си (изпълнява не само точно, а даже стриктно западноевропейските полицейски разпоредби), със спирането на интелектуалното и социалното си издигане (работи всичко, което му се предлага), обезличава се (често до степен да крие произхода си), за да потъне в пролетарската маса на Запад. Всичките му претенции, които в София са прекомерни (до степен да заплашва публично с отказ от гражданство), в чужбина се стопяват и той в повечето случаи изчезва като личност. Остава му само ласкаещата го възхита на неговите доскорошни софийски съграждани, смятащи го за преуспял в странство.

Виновна за това е и София. Тя се превърна в транзитна гара, която препраща в чужбина младото и способно поколение на България. София днес се оказа годна само да прекърши връзките на младите българи със селската и провинциална среда, да заличи консервативно-патриархалните навици на новите софиянци. Тя не успява обаче да направи от придошлите истински софийски патриоти, не успява да ги превърже към себе си.

София се оказа желана от всички, но - обичана от малцина.

Чувство за град. Началото

Така е, защото софиянци не усещат-познават собствения си град. Той е пълен със събития, добри намерения, страсти и битки. И всичко това е овеществено в камък, бетон, асфалт. Много често недонаправено-недовършено, защото страстта и чувствата бързо изгарят в София. Властта обича да тържествува над предшественика си, като руши създаденото от него. Така лъжливите аргументи се превръщат с времето в неоспорими  PR - “факти“ и ние заживяваме в среда от грешки (действителни и привидни), осуетени амбиции и незавършени намерения. Тази среда наричаме хаос, за разлика от завършеността на Виена, Париж и Прага.

Но софийската среда изобилства с възможности и шансове, тя все още е годна за стил на живот, който да е и консервативен, и жизнерадостен, и модерно целеустремен, и исторически вглъбен, и близък до природата и цитадинен. За да развием тези шансове пред града, е необходимо да култивираме особено чувство, ще го наречем чувството за град. В нашия случай - чувството за София.  Това е познаването-разбирането на (а и обичта към) природните, историческите и човешки сили, които раждат-тласкат-развиват, или унизяват, София. Това е особената чувствителност, която възпитават утвърдените градове у своите обитатели и обичта, с която им отвръщат виенчани, парижани и пражани.

Вникнем ли във феномена София (защото тя е нещо повече от само град), ще я заобичаме.

Банално е да се каже, че Marcus Ulpius Traianus я прави град. Този отговор е относително верен, макар и в духа на днес разпространения “правен” синдром - от многото истини да е истинска истина само институционализираната истина. Поради това, имперският акт , обявяващ «София» за град, наименован Ulpia Serdica е (само) институционализираното начало на града ни. Но «София» съществува далеч отпреди това. Действителното начало е далечно и дълбоко омайващо.

Всеки, който идва от северозапад, по Нишавското ждрело, или от югоизток, по Маричината долина, или пък слиза от Владая, или от Арабаконак-Витиня, изпитва облекчение и гърдите му се разтварят, когато стъпи в Софйското поле. Мащабът на възприятията се сменя; той става едър. Едър и контрастен. Оградните планини израстват от гладко-равното поле. Това ги прави да  излъчват спотаената мощ на звяр в унес-реликт, който се събужда за нов живот. Това изпитваме днес, но то е бивало изпитвано от стъпилия на Софийското поле винаги - срещата с вездесъщото присъствие на вечния негов обитател. Древните са го наричали Genius Loci. Той обитава полето, но си има дом. Къде е белегът-знакът, от който започва-тръгва пътят на «София» към нас, днешните софиянци?

Преди полето е имало езеро. То притежавало очарованието на противоборстващите  стихии: водата срещу скалата - патетичната жизненост, която извиква тяхната среща-двубой. Геологическите епохи следват една друга; обилието на вода се сменя с ариден (сух) климат и така започват да се отлагат тези минерални наслаги по езерното дъно, които от древно време насам участват в живота на софийската цивилизация чрез минералните извори, на които те дават началото. Но те в Софийското поле са повече от 80! Кой от тях (вече се досещаме), и защо тъкмо той - софийският извор, дава началото на цитадинния бит и превръща обитателите от полето в сердикийски граждани? Защо изворите в Княжево, в Овча Купел, в Горна баня или в Панчарево не заквасиха градската мая, а останаха извън града?

Защото, при възможност за избор, става това, което хората изберат с краката си. Тъкмо пътищата, а във времето, когато ги е нямало - теренната достъпност, е другата, наред с наличието на софийския извор, причина селището, възникнало на това място, да «стане» град.

Веда словена. Преселение

Рядко населено и обладано от архаичния селски бит, Софийското поле хилядолетия не е имало нужда от град на мястото на днешна София. Слатинските възвишения, ослънчени и равни, са и далеч по-защитени, и по-подходящи за бита, който преди десет хиляди години е затворен вътре в рамките на хоризонта, в неговото обозримо обкръжение. Отвъд хоризонта се спотайват опасностите. Но и те рядко се задават в онова проточено време.

Архаичният човек се радва на своето пълно отъждествяване със средата, със статуквото, което му осигурява предсказуемо съществуване.  И ако съдим по слатинските открития така е било в течение на няколко хиляди години. Архаичен сън, наречен «златен» век на себеоткриване, на разкриване на съдбовната зависимост от природните стихии, на опита да ги разбере-предскаже-«мотивира» към определено, желано-добро поведение. Това прави архаичния човек част от близката природа-околност, от небето над нея. Това е време на детско откривателство и на завършения опит да бъде създаден-открит и подреден светът на митовете и фолклора. Там е изворът на народната мъдрост.

Нещата се променят с културното проникване в тогава дивата евразийска покрайнина - Европа. По суша, това става от днешния Близък изток, през Проливите, през Тракия, и търсейки-откривайки път между планините. Първите смелчаци или просто любопитници, попадат-идват в полето, назовано хилядолетия по-късно Сердикийско, за да се върнат обратно, а някои да останат или пък, обладани от голяма дързост, да продължат пътешествието, започнало от «Харапската» земя (1.песен «Преселение...» и 2.песен «Пак за преселението...»[23]) през «замързналия» Босфор(?) и дервента2 , устремени на северозапад – чак до/отвъд целта-Дунав:

Море си бе замързнало, / мое коне бележита гу изплива; /

на път ми излела сура ламие, път заптиса на дервене, на клисуре /.../

Та га гоних шо га3 гоних, стигнах си га на бел Дунав(7. песен “Женитба...”)[23].

След Първите настъпват бавно с добитъка си и земеделците, за да се настанят трайно на новите земи. Това е епичното преселение на народите от граничното време на бронза. Техните екзистенциални мотиви (нуждата от Lebensraum6 ), геополитически цели (завладяване на обработваeми земи и води), нравствена аргументация (разпространение на знания и умения сред диваците и приучването им към труд и цивилизован бит), както и отделни, ключови епизоди  (молитвата7 преди битка), присъстват като канава-дълбочинен слой във Веда словена[23].

Наред с известната ни, очевидно е имало и «сухопътна» Одисея. Тя е истински поучителна, сериозна и разказана не от «герои», а - преживяна от народи. Тези народи са «посяти» навсякъде по следата на това Велико  пътуване-преселение. Спомените за него са достигнали до/запазени от нас, българите:

“...млада краля Читайска, /... / Негува земя мощне са е наплодила; / села си му честум стуят, / ляха (=10-16 кв. крачки[72]) мясту и селу гуляму! / Нит урачи имат що да урат, / Нит волове паша пасат. / ... / чи е навървил Читайска краля / през тоя земя Харапска, / през това моря гуляму; лю(=само) утде си замине, сита земя пупленява; /.... / оти иска да научи диви люде / как си са земя работи. / Лю(=само) утде си заминоват, кралю, / сичку им са диву гляда; / дойдоха си вейке ду той бял Дунав. / ... / Читайска краля си стои на край бял Дунав, / та са чудум  чуди що да прави, / що да прави как да си Дунав замине, / та да иде на родувиту земя. /  На ойскя си вяли ютговори: / “Сяки пу куляну да си падне, / Куледу Богу молба да се моли,” /..../ Та си им Куледу Богу молба услише; / .../ Та си земя загуби  Дунавска краля.” (1 песен “Преселение...”)[23]. / Земя хми (=тем, на тях) Читайци пуплениха, / там’ села си направиха, / сички люде пуплениха, / и ги научиха земя да работет. / Уттога е устанала земя со уралу да са работи, / и тая пясня да са пяе.” (2 песен “Преселение...”)[23].

Описаните екзистенциални мотиви (въпрос на живот и смърт, борба за оцеляване), геополитически цели и страхът от морална присъда, родил нуждата от нравствено оправдание, ни предлагат триделния модел на всички по-сетнешни геополитически експанзии по света. Този модел е останал от хилядолетия насам непроменен! Могъл е да бъде така точно формулиран-запазен до «днес» само, защото древните по нашите земи са го преживяли дълбоко и впечатлени от него, са го препредавали буквално през всички исторически епохи и сменящи се по земите ни господстващи езици. Поради това изпятото-записаното по-горе във Веда словена носи белези и на достоверност и не може да бъде просто измислено/въобразено от мървашките певци от Серско. Ако тези песни бяха създадени в родопския (все пак провинциален) културен анклав, те би трябвало да се вълнуват повече от близкото Бяло море отколкото от далечния, недостъпен за тях, (при това бял!) Дунав8 .

Harappa

Така се нарича този (бил град, станало село,  днес-пак) град в Пакистан, близо до който, през 1822 двамата пътешественици Burnes и Masson откриват и (само!) оглеждат руини. Това е северната столица-близнак (наред с южния Мохенджо-Даро) на една голяма култура - крайречната култура на реката Инд. Тази цивилизация е съвременник (3200-1500 год.пр.Хр[131]) на другите три: древноегипетската, на азиатския Югоизток и тази на Междуречието. Няма други преки (известни нам, освен Веда словена) доказателства, че Harappa е самоназвание с хилядолетен корен и/или прозвище, дадено от историческите съседи-съвременници9. Харапската цивилизация има писменост. Тя обаче е все още неразчетена. Тази цивилизация използва десетичната бройна система, която ние наричаме «араб/пска». Тя използва много точна и унифицирана мерна система за тегло и дължини; най-малката мярка е 1.7 от милиметъра. Харапците използват в гражданското строителство призматична тухла, с размери само - 7/14/28 см. Едва ли е случайност, че това са и размерите на тухлата, с която бе иззидана довоенна София. Тухла с тези размери (печена или само сушена на слънце=керпич) бива произвеждана/изполвана в течение на цели 4 хилядолетия, изминавайки пътя си от Harappa до Европа10 .

«Харапският» народ се препитава от  интензивно земеделие и градинарство. Той изобретява плуга11 , теглен от биволи. И, както често се случва, «кръщава» това свое, революционно за времето си, изобретение със собственото си име (Arare=ора, лат.). Поради задоволеността си, този земеделски народ започва да строи градове12 и то съоръжени с градска канализация, водоснабдяване и комунално сметосъбиране. В къщите има тоалетни помещения. Улиците са ориентирани съгласно световните посоки. Главната улица е 10 м широка, с направление «Север-Юг». «Харапците» са първите градоустроители в света. Те формулират принципите на градоустройствения ред и го осъществяват повсеместно във всичките си градове. Удивителното е, че този ред не се гради върху някаква обществена йерархия, а е материализация на, ще го наречем базисен, общовъзприет демократизъм. Сякаш няма(?) нито «първо», нито «второ» съсловие. При разкопаването на харапските градове, археолозите не откриват оръжия. Няма пирамиди, няма зикурати, няма храмови комплекси от рода на индокитайския Ангкор. Мнозина [187] твърдят, че харапците даже не са строили крепостни съоръжения. Това е причината тази цивилизация да не бъде дълго време забелязвана и да бъде разкрита едва през ХХ век13 .

Център на харапските градове бил градският пазар-тържището, в крайна сметка – народното оживление – народът. Внезапно, този голям (обитавал е територия, колкото днешна Западна Европа) 5-6 милионен народ напуща своя уреден бит, без бой. Сред руините от това, негово време няма открити следи от насилие, пожари или от катастрофи - земетресения, наводнения.

Земята му е престанала да бъде плодородна. Причина за това би могла да бъде или засоляването на почвите, или засушаването на климата, или промяната в течението на река Инд (=Sindh14 и на успоредната-вече изчезнала река Saraswati) или пък всички тези причини, заедно. Така «харапците» остават без плодоносна земя и препитание. Двеста години те не си дояждат, гладуват. Това е доказано въз основа на тленните им останки в некрополите – (южната столица-близнак Мохенджо Даро означава Хълмът на мъртвите). Те упорстват, но накрая тръгват, за да търсят нова земя и вода. Песен 7. «Женитба...» ни насочва къде/как това би могло да е станало: «...та си прати Фейска крале на Си(н)тска15 земе запустена, / да си кане16 седемдесе крале, / да си дойдат на негува Талатинска земе,...» [23]. Тази „покана“ е сякаш ретроспективно оправдание за извършеното нашествие17 в земите, възприемани в по-късни времена като „латински“. В този текст на Веда словена се натъкваме на политическата актуализация (=нови държави, нови имена,...) на основните, трайни и непоклатими географски понятия: Близък изток, Средиземноморие, Римски свят, ...

Това е поучителен разказ, сам по себе си, но го споменаваме заради определението «Харапска» в песен 1. «Преселение народа ут Крайна земе на Дунав». Песента е записана от учителя в серското село Елешница Божич Атанасов и то (доста!18 ) преди януари 1867 [стр.16,том І, 23].

Какво става по същото време (средата на ХІХ век) в самата Harappa? «Градът .... изпада в (хилядолетно, бел.ХГ) забвение, докато сър Alexander Cunningham предприема, в годините 1872-1873, първите разкопки. Но едва след късните полеви работи, след 1920, бе разбрано колко древна и значителна е Harappa...за съжаление в средата на ХІХ век тухлите (от Harappa) бяха използвани за железопътна линия.»19 . Не без ирония твърдят, че железопътната линия Лахор-Мултан била на 4600 години - за да построят, през 1857, леглото на жп линията, английските инженери John и William Brunton раздробяват тухлите от срутващите се сгради до голямо село-малък град, назовано Harappa....Това е линия, дълга 93 английски мили20 [183], равни на жп отсечката София-Пловдив.

През 1856, Alexander Cunningham, директор на тогава новосъздаденото Археологично ведомство на Британска Индия смята, че тухлените руини произхождали от будистки храм, построен през ХVІІ век (след Р.Хр!). И години след това той, натовареният с цялата власт и всички отговорности археолог в тази, тогава британска, колония21 продължава да няма представа за значението на поверената му Harappa и дори съдейства за унищожаването и.[131] А българите-орачи, овчари от Серско знаят за тази Харапска земя и помнят-възпяват Великото преселение от/през нея.

Непрекъснатият спомен за тази култура-«земя», запазен през цели 4 хилядолетия, вече не съществува. Тези знания бяха буквално изклани в селата около Сяр през юни 1913. Тази истина, но не като пазен спомен, а като изненадващо откритие, се възражда в самата Британска Индия (в частта и, принадлежаща на днешен Пакистан). «Културата на Harappa” става общопризнат факт, но едва през 20-те години на ХХ век22 .

Сякаш този разказ, както и предходният, от Веда Словена, са част от един двуделен, но свързан (пра-)исторически сюжет. Необясними засега остават позоваванията като «Читайци», «Читайска краля». Възможно обяснение е, че по времето на Веркович темата «Китай» е вездесъща. Тогава богат, но подчинен Китай е символът на европейското владичество над света, както и косвено - за безграничността на техническия прогрес, роден в Европа23 . Китай присъства във всекидневните разговори. Китайската тема е в състояние да контаминира (да бъде привнесена във) всеки древен текст. Harappa обаче не може. Тя не съществува никъде в официалното европейско съзнание по време на записването на Веда Словена.

Географската благосклонност

Но защо нашият и другите, ставащи европейски, «народи», през  хилядолетията, се движат на северозапад? Така е, защото геоморфоложкият строеж на европейския Югоизток сочи-подчертава-облагодетелства направлението “югоизток?северозапад”. Така наличието на улеснен достъп в посока към/от югоизток, където вече се ражда световната цивилизация, е големия шанс за континентална Европа, която през/чрез своя балкански дял се докосва до земеделския (каква новост тогава!) Близък изток. Първата цивилизационна вълна,  носена от преселници със земеделска опитност, започва от пренаселената и станала безплодна «Харапска» земя, култивира пространството на днешния Анадол, заселва земите, станали по-късно Тракия-Дакия-Мизия-Илирия, основава Етрурия (днешна Тоскана) и, в крайна сметка, Рим. Това, отначало компактно, колонизиращо демографско тяло (устойчиво поради връзката си със земята и напредничаво поради нагласата си да произвежда) оставя трайни и често неизтребими следи по своя път. Подобна следа е задпоставеният определителен член в етруския (-c/-ca),[169],[88] (а може би и в тракския?), в  днешния албански, румънски и български езици. Както и в ономастичния корен Sard-ica. Той е засвидетелстван като диря, провлачена от лидийската столица Sardes, лат. на изток, до днешна Сардиния, на запад. Преселението-Поход през природни препятствия и сред недоброжелатели възпитава тази дисциплина и ред, с която Римска Европа изненадва (и сякаш отмъщава-наказва за сторени злини), хилядолетие по-късно тогавашния (близкоизточен) свят. Този Поход ражда липсващото дотогава трето (военното) звено на  цивилизацоинната триада, станала основа на римския ред – Pax Romana.

Във вече по-късното, Омировото, време, нашият европейски бряг бива назоваван Европа и, както често става, това название започва да важи за целия негов, потънал тогава в мрачна и мъглива неизвестност, хинтерланд. Без нашата земеделска колонизация, Западна Европа би се затворила-капсулирала в своята мистична келтска(?) ирационалност и би се превърнала в (или даже останала) ужасяващо подобие на доколумбовите Мезо-американски култури. Те са също култури на земеделци. Но за тяхно нещастие възможноста им да мигрират е сведена само до направлението «Север - Юг». А миграцията, напречно на климатичните пояси, е тежко изпитание. Адаптирането към друг климат, към нов начин на изхранване, срещите с непознати болести и зверове, изчерпва силите и на най-предприемчивите. Така, в Америка, географската морфология възпира автохтонното развитие до такава степен, че то води до застой и даже – до израждане.

В Евразия, Европа и преди всичко на Балканите земеделската миграция ускорява обмена и взаимообогатяването (демографско, културно и технологично), макар това често да става и чрез война и завладяване. При нас, миграцията е била съпроводена с радости; придобивките са големи, макар и съпроводени от рискове-също източник на мъжки предизвикателства. Веднъж укрепнал, «европейският, нашият» земеделски ареал създава икономическите предпоставки (производство> излишъци> обмен) за появата на посредническите активности на морските народи, елини, финикийци, картагенци. Те налагат своите езици като Lingua franca и така обсебват създаденото в света преди тях, включително и от Египет. Но той е толкова велик, че там това им се отдава само повърхностно (рядко надхвърля елино-преименуването на вече създаденото преди). Другаде (в Македония, Тракия,...) щетите са големи, защото успяват да изтръгнат корените/да заличат спомените за велики планетарни събития, като Преселението.

То трябваше да стане първо, за да може после в неговото лоно да бъдат замислени-родени митовете на класическата Античност – провинциални сюжети, вместени географски между Колхида, Сцила и Харидба. Сравнете техните камерни мотиви (ревност, изневяра, кръвосмешение,...) с мащаба, с неумолимостта-неизбежността на валяка Преселение.

Геополитическото утвърждаване на «София»

Може да се твърди, че географското направление “ югоизток?северозапад” е създало и организирало живота на нашия Античен свят. Западното, тиренското крайбрежие на Италия, двата (днес италианският и хърватският) адриатически бряга, Дунав и неговата сухоземна корекция, по долините на Морава и Марица, са четирите географски дадености с еднаква и успоредна насоченост “североизток - югозапад”. Те улесняват движението, но само по дължината на това направление. Делителите между тях: Апенините, Динарските Алпи и Балканът възпрепятстват опитите за движение в напречна на тях посока. Във времена, когато (за разлика от днешните) пестенето на транспортни усилия е абсолютното условие при избор на път, това предопределя посоката на предпочитаните контакти. Така географската морфология на Балканите и съседните им земи улеснява превръщането  на  земите на днешна Италия, Балканите, Мала Азия и Близък Изток в една културна и стопанска почти-общност. Тя, раздирана от битки и войни (безспорен белег на активно общуване), просъществува до времената на (и кратко след) Кръстоносните походи.

Така географската морфология прави първия подбор на участниците в процеса на културното създаване на Европа.  И това са тези европейци (сред тях и сердо-средо-софиянците), които случайно или преднамерено обитават върху, или близо до, четирите успоредни транспортни оси “югоизток?северозапад”.  На тях се дължи бурният разцвет, през Средновековието, на Генуа, Венеция, Триест-Дубровник и на Виена (европейските посредници с афро-азиатския Югоизток), на Цариград, Александрия, Багдад и на Басра (афро-азиатските посредници с Европейския Северозапад) в раждащия се модерен свят. Уводните думи на Патриарх Евтимий “... Средец е в европейските предели един от славните и свещените градове”[32] не са подбрани заради двете тържествени определения, а заради недвусмислената принадлежност на Средец към Европа, а не към някакъв друг културен ареал, като Православието, или гръцкия Цариград, или даже Славянството.

В същото това време Рим и Атина стремглаво западат. Те западат не поради цивилизационното си изразходване, или даже нравствен упадък (досега най-често цитираните обяснения), а защото паразитират върху насилническите практики-контрибуции, доставки от провинциите, данъци. Иначе казано – иждивенстват. Когато хегемонии и империи, следвайки естествените стопански процеси, започват да се реорганизират върху един толкова рационален принцип, каквато е транспортната целесъобразност, и Рим, и Атина се оказват встрани от международния обмен. Така принципът за икономия на време и, преди всичко, на усилия, което е създало и създава Европа, превръща, в началото на Средновековието, и Рим, и Атина в запуснати селища. Упадъкът им е смразяващ. Но Цариград с леснина сменя ролята си на имперска метрополия с тази на световен транспортен център (което говори за модерното, съвременно мислене на император Constantinus-Константин Велики).

Казаното за Цариград е вярно и за София, макар и в по-скромен, регионален мащаб. София расте и се развива благодарение на естествени процеси: “...трябва да се знае, че София е толкова важен град, че всички, които пътуват за Дубровник, Венеция или Унгария по суша, са заставени да минат оттук.»[36]

Двата диагонала. Превала

София е разположена върху един от четирите (и по-точно върху единствения сухоземен) коридор на този античен свят.  От Босфора той върви по долините на Марица, Нишава и Морава, достига Дунав и върви по дължината му, преминава през Панонската порта, за да завърши при Vindobona, днeшна Виена. В по-късно време, той става известен и като Диагоналният път, а за съвременните градо-романтици - даже и като “Големия диагонал”. За имперски, Рим това е Via militaris”. Там, където завършва този път, започва друг «път». Там е началото-местодействието-мизансценът Vachau на германския епос – «Песента на нибелунгите».

Най-високата теренна точка по дължината на Големия диагонал и поради това естествен водоразпределител е (широкият обхват на) Софийското поле. От него водите текат във всички посоки. На запад тече Нишава, на север - Искър, на изток - Марица и на юг -  Струма. Сякаш и природата се двоуми, по кой път да тръгне. Никъде другаде, по дължината на Големия диагонал, това не става. При Белград и при Одрин водите се събират, нe се разделят.

Усещането за превал, за смяна, съпътства пътника, достигнал София. Според апокрифната летопис, нашите земи са разположени както на отсамната, така и на «...другата страна на Средец.» [21]. Не е случайно това, че Траяновата порта била построена източно от днешен Ихтиман. Там тя бележи границата между двата дяла на империята: Източният Рим (провинция Thracia) и Западният Рим (провинция Dacia, Moesia). Софийското поле е превал, но не и предел-препятствие по пътя. То не е само равно, то е и със същата географска насоченост “югоизток?северозапад”, като на Диагоналния път. Това поле е най-удобната отсечка (даже и равната българска Маричина долина му отстъпва) по целия Диагонален път.

Софийското поле сякаш е създадено за да бъде ускорител на придвижването по направлението “югоизток?северозапад”. И поради това то рядко е бивало заобикаляно. Via Egnatia се опитва да го прави. Нейната днешна южна, през Игуменица, варианта в Античността не е съществувала, още по-малко е имала стойността на алтернатива на Големия диагонал. Заобикалянето на софийското поле би било абсурд в утрешните Балкани «без» граници. То би било тревожното указание за наличието на местни геополитически надхитряния, ergo за не докрай осъществена Европа.

Описахме особеното място на географското направление “югоизток?северозапад” в античното колонизиране на Югоизточна Европа, както и в израстването на Софийското поле и София до комуникационен праг-превал-разпределител. Близките подходи към Софийското поле са Траяновата порта, от югоизток, и ждрелото на Нишава, от северозапад. Но те не са единствените, както може да се очаква от град, назоваван Средец. Съществуват и напречни движения, днес на вид от регионален, но утре те ще са от континентален мащаб. Развитието на бинома „движение-център“ винаги започва с нарастване на центростремителното движение, което с времето (и сатурирането-обременяването на центъра) бива съчетано с/облекчено чрез обхождащото, тангенциалното движение. Днес транспортът в Европа все още търси предимно нейния център „Ломбардия-Alpenlaender-Ренания-Benelux“, утре обаче ще утвърди-наложи и обходното направление „Maghreb – Сицилия - италианския Юг – Балканите – Бесарабия - Русия“. Това е направлението „югозапад?североизток“. То сочи към/произхожда от далечните северни предели на Източна Европа. Според античния епос, това са земите на мъдрите хиперборейци.

Поради това този втори диагонал е наречен от нас Хиперборейски.

Актуален послеслов

Препятствията по дължината на Хиперборейския диагонал днес са политически, а не географски. На североизток от София, Балканът е вече преодолян от далекопътя “Хемус”, а отдавна - и от Искърското дефиле. На югозапад обаче, вече 65 години стои             недопрокопан жп тунелът под осоговския Деве-баир. Пречеха за това сърбите, сега – гърците. Те знаят добре,  че този Диагонал, макар и тактично („политкоректно“) назован Хиперборейски, преди всичко е/бил/си остава Български.

 

Бележки:

1 “При император Траян наскоро (година-две?, бел.ХГ) след 106 г. Сердика получава права на град.”[19]

2 Дервентъ,...Тясно място межда планинъІ, клисура, устІе, боазъ....Варда дервентъ: Хайдутувамъ. [Найден Геров]

3 Искър и/или Нишава и техните непристъпни проломи, ждрела (=сури лами)? “...Сура Ламя ... повече се приближава до алегорията, отколкото до баснята.”- Стефан Веркович [23]

4 Има и други етимоложки конструкции като напр. DANU (=вода, санскр.) и DГNU (=тека или бягам, келт.)? Danub/vius (лат.). Те не  противоречат на нашата теза, а по-скоро я подкрепят, защото в основата на днешното название Дунав откриват не друго, а също ВОДАта (=UNA, етр.). Унгарци и турци, както и често в българския фолклор, наричат Дунава с името Д/Туна. Незначителната разлика (U?A) в имената обаче крие хилядолетен времеви скок (?,вж следващата и последната глави на това проучване). Скокът е от Архаиката в Модерността.

5 . “...Мене си ми татку казуваше / чи си има тука близу бяли Дунав; / уттатак негу има поля широку, / поля широку мощне запустену, / лю(=само) диваци има заселени, / що ни знаят ниту земя да урат; / нити къщи да си правет!” (3. песен “Преселение...”)[23].

6 . “Сада краля нема де да седи! / Земя му е мощне заселена, / нема никой де да седи; / люде са колко пилци пу небету! / Колко му е земя берекетлия, / па не может да се прехранет, / житу засеяха и пу каменя! Чудил се Сада краля що да прави, / що да стори, / как да люде куртолиса (=спаси)? / Че ке земат вейке един другум да су ядат!”

7 Молитвата пред Коледа Бога (“Бог на зимата ...” [23]е ключов епизод-практикуване-ритуализиране на ранната религиозност.  Тя е предмет на тълкувание  в последните редове на това проучване. Този епизод  свидетелстват за  времена, по-ранни от тези на класическата Античност (? Орпю, Уфрен, Орфей,...).

8 В 5.песен “Пак за преселението...” певецът говори за “белу море”, но очевидно го отъждествява с  “бел Дунав”[23]

9 Геополитическата хипотеза, представена в следващите редове на тази глава предпоставя многохилядолетното, непрекъснато запазване-използване на селищното име Harappa на/близо до описваното място.

10 Авторът притежава такава («машинна») тухла, сигнирана с инициалите ММК. Това е първата тухла, на която авторът попадна случайно при оглед на все още запазената софийска Яуди табия. Геометричната «вечност» на тухлата през хилядолетията и нейното разпространение пряко многото хиляди километри се дължи на нейния първообраз – керпичът, полаган без(!) свързващ разтвор (хоросан). Керпичът е широко произвеждан материал, вкл. и за нуждите на представителното строителство като например за зикуратите в Двуречието. Изсъхналата глина не може да бъде извадена от калъпа, ако е с много по-различни размери от «харапските» 7/14/28 см. Поради това плоската римска Tegula не се прави в «кирпичен» версия, а само като печена, защото е «плитка» и поради това лесно се деформира. Произвежданата «съвременна» плътна (или перфорирана) тухла е с размери 6.5/12/25 см, защото отчита допълнителното полагането на Ѕ см водоравен слой от свързващ разтвор (хоросан). Технологията на изпичане на керпичите до тухла, но не във фабрични пещи, а полево, подредени и запечатани отвън с глина, е запазена само на Балканите.[101] Това е  «харапска» архитектурна следа в баналното строителство по европейските земи.

11The oldest ploughed field yet to be excavated dates to the early Harappan period, circa 2600 BCE.” [77]

12 Площта им е включена в правоъгълен контур при съотношение на страните 5:4.[70] Същото съотношение на градските страни (560/450 м) според  проф. Сава Бобчев[15] има и първоначалният, римски замисъл за изграждането на Serdica-Ulpia Serdica (Образ 17).

13 „Vor nicht einmal hundert Jahren noch wurden die vedischen Ьberlieferungen von  der Archдologie und vor allem von Europдern als Utopie abgetan, denn materielle Spuren von einer Hochkultur, die zu Zeiten der sumerischen und дgyptischen Frьhkulturen im asiatischen Raum bestanden haben soll, waren noch keine gefunden worden.

Die ersten Grabungen begannen 1920 an den seltsamen Erhebungen, die sich entlang des westlichen Ufers des Indus befinden. Die Erhebungen wurden anfangs fьr Dдmme gehalten, niemand stellte sich vor, unter den weiten Hьgeln die Ruinen einer Stadt zu finden.

Die Archдlogen nannten die entdeckte Stadt Harappa. Sie soll einmal um 30‘000 Einwohner beherbergt haben. ...Als immer mehr Ortschaften entdeckt wurden, deren Grьndung nach unterschiedlichen Angaben um 2‘600 v.Z. liegen sollen, erhielt die Harappa-Kultur den Namen Indus-Zivilisation. ...Zu ihrer Ьberraschung stellten die Archдologen fest, daЯ der Grьndung dieser Stдdte eine urbanisatorische Planung vorausgegangen sein muЯ. Diese Zivilisation ist auch die erste Kultur, von der eine kommunale Abwasserkanalisation bekannt ist, an der jedes stдdtische Wohnhaus AnschluЯ hatte ...Die Ortschaften, deren Mittelpunkt von einem zentralen Marktplatz gebildet wurde, waren in Wohn- und Handelsviertel unterteilt, in denen es цffentliche Schwimmbдder und groЯe Lagerhдuser gab. Als Baumaterial herrschten gebrannte Ziegel vor, deren Abmessungen in Harappa die gleichen wie ... in anderen Ansiedlungen entlang des Indus waren. In den meisten der zwei bis drei Etagen hohen Wohngebдude fanden sich Rдume, die als Badezimmer Benutzung fanden.

Die Wirtschaft beruhte hauptsдchlich auf Ackerbau und Viehwirtschaft, massive Getreidespeicher fanden sich an jedem grцЯeren Ort. Daneben hat es aber auch einen ausgedehnten Handel gegeben, wofьr die vielen Gebдude zur Lagerung von Waren sprechen....Im Gegensatz zu anderen Frьhkulturen fanden sich in der Indus-Zivilisation keine Tempel.

Daneben fдllt die Abwesenheit militдrischer Anlagen und das Fehlen von Waffen auf.

Um 1‘700 v.Z. waren die meisten Stдdte dieser Zivilisation verlassen und das Volk spurlos verschwunden! ...Das plцtzliche Verschwinden dieses Volkes ist eines der grцЯten Rдtsel, vergleichbar nur mit dem anderen Extrem,... das Auftauchen dieses Volkes, da sich keine Spuren einer allmдhlichen Besiedlung, weniger noch fьr die Entwicklung einer Hochkultur, fanden.“[187]

14 Местните наричат реката Sindh, техните съседи, иранците го произнасят като Hindh. Поради това, европейците казат често Хиндустан или само Индустан. Нашите родопски мърваци държат обаче на Си(н)т, Си(н)тска земя.

15 Градината на  Sindh -река Инд е другото прозвище на тези земи. „Си(н)тска земе“?

16 Поканата с нещо напомня на унгарската “покана”, отправена към съветските войски в 1956 година. Означава ли това, че и наследниците на “харапците” са разбирали моралната дилема, пред която са се озовали предците им, когато те са навлезли в чужди земи? Защо мърваците разпространяват тази (оправдаваща “ги”?) версия.

17 “The regulation, extension, and elaboration of social power to organise the interaction of farming and herding formed ancient agrarian territories, which come into better view in the last millennium BCE. Ritual was critical, as we can see at Harappa.. Vedic hymns indicate that around 1500 BCE, agro-pastoral people who performed Vedic rituals were moving .... We can imagine this movement as an extensive pursuit of water and new farm land, ... The hymns tell of the fire god Agni burning his way...generations of farmers must have burned and cut their away into ... forests...”[77]

18 През този месец и година е записана по-късната, вече поредната 3. песен «Пак(!) за преселение, но инакво» от песенния цикъл, посветен на преселението. [23]

19 «Die Stadt war von 2600 v. Chr. bis 1800 v. Chr. ein Zentrum der Indus-Kultur und ist danach in Vergessenheit geraten, bis Sir Alexander Cunningham in den Jahren 1872 bis 1873 erste Ausgrabungen durchfьhrte. Doch erst seit weiteren Arbeiten nach 1920 sind Alter und Bedeutung Harappas erkannt worden. Weitere Grabungen fanden von 1995 bis 2001 statt. Allerdings wurden die Ziegel der Stadt in der Mitte des 19. Jahrhunderts als Material fьr eine Bahnstrecke benutzt. Dadurch wurde ein groЯer Teil dieser antiken Stadt vollkommen zerstцrt». [156]

20 In 1856, British engineers John and William Brunton were laying the East Indian Railway Company line connecting Karachi and Lahore. John wrote: „I was much exercised in my mind how we were to get ballast for the line of the railway.“ They were told of an ancient ruined city ... A few months later, further north, John’s brother William Brunton’s „section of the line ran near another ruined city, bricks from which had already been used by villagers in the nearby village of Harappa at the same site. These bricks now provided ballast along 93 miles of the railroad track running from Karachi to Lahore.“[183]

21The railway linking Lahore to Multan in Pakistan is 4,600 years old. In truth, the rails were laid down in the middle of the nineteenth century, but to build the railway bed, British engineers smashed bricks from crumbling buildings and rubble heaps in a town called Harappa, halfway between the two cities. Back in 1856, Alexander Cunningham, director of the newly formed Archeological Survey of British India, thought the brick ruins were all related to nearby seventh-century Buddhist temples. Local legend told a different story: the brick mounds were the remnants of an ancient city, destroyed when its king committed incest with his niece. Neither Cunningham nor the locals were entirely correct. In small, desultary (=случайни, объркани, безсистемни) excavations a few years later (1872-1873?, бел.ХГ), Cunningham found no temples or traces of kings, incestuous or otherwise. Instead he reported the recovery of some pottery, carved shell, and a badly damaged seal depicting a one-horned animal, bearing an inscription in an unfamiliar writing”. Цитатът представя “проницателността” на Кънингам така уязвяващо, че прави нашия коментар излишен. [131] Явно е, че информация за културата (земята, действията,...) на хората на Harappa не е съществувала в средата на ХІХ век, още по-малко - би могла да достигне Европа, нежели  мървашкия и край.

22 .. an excavation campaign .... in 1921/22,... resulting in the discovery of the hitherto unknown civilization at Harappa ...[183]

23 Това са железопътните линии, а по моретата – бързоходните, товарни ветроходи. Целият свят следи тяхната надпревара между Великобритания и Китай. The Great 1866 China Clipper Tea Race успява да преплава 16 хилядите морски мили за  99 дни. Това вдъхновява и Жул Верн в 1872 г. за  неговите “Около света за 80 дни.”

24 “В българския език лява страна е източната, а дясна – западната. Посоките се определят, като се стои с лице на юг.”[21]

* Статията на известния наш геополитик и урбанист е своеобразен пролог към мащабното му изследване за София, което публикувахме в бр.1-6/07 на „Геополитика”, и което предстои да излезе в отделна книга

{rt}

През последните петнайсет години ядрените оръжия на Русия са обект на почти постоянни дебати в международните отношения. Ядрената надпревара между великите сили, по време на Студената война, представляваше основен елемент в отношенията между двете суперсили. След рухването на Съветския съюз, темата продължи да бъде все така актуална, като наред с традиционните спорове за ограничаването на ядрения арсенал на Русия се появи и нов проблем – сигурността и управлението на този арсенал в условията на тежки политически, обществени и икономически реформи.

Състояние и структура на руския ядрен арсенал

Съвременният руски ядрен арсенал има своята основа в съветската ядрена научна дейност, развивана още в годините преди Втората световна война. Отделни съветски физици работят в областта на ядрената физика още през 20-те години на миналия век, като десетилетие по-късно се създават и няколко изследователски института. В началото на 40-те години, Съветската академия на науките формира т.нар. Комисия по урановите проблеми, имаща за задача да изготви програма за делението на урановото ядро. Трябва да се отбележи, че тези първоначални усилия имат изцяло научен характер и не предвиждат употреба на получените знания за военни цели. Нещата обаче се променят през 1943, когато съветското разузнаване получава сведения за подобни програми във Великобритания и Съединените щати. В резултат, с директива от 11 февруари 1943, на Държавният комитет по отбраната се създава т.нар. Лаборатория № 2, която се превръща в център на съветската ядрена програма. Въпреки това, поради икономиите, свързани с войната, в началото лабораторията няма необходимия капацитет за цялостни изследвания. Ситуацията се променя драматично след като САЩ правят успешен тест с новото оръжие, на 16 юли 1945, и малко по-късно хвърлят двете бомби над Хирошима и Нагасаки. Това води до значително ускоряване на съветската програма и на 20 август 1945 се учредяван Специален комитет, който да надзирава изработването на съветска ядрени бомба, докладвайки директно на Политбюро. Така, към февруари 1949, Съветският съюз вече разполага с достатъчно плутоний за създаването на атомна бомба. На 24 август същата година става факт успешната детонация на първата нова бомба, носеща кодовата идентификация RDS-1. Мощността на взрива е 22 килотона, т.е. колкото е предвиждано. Така са поставени основите на успешни научни програми и разширяването на арсенала не закъснява. Първата съветска термоядрена бомба е тествана на 12 август 1953, а първата междуконтинентална балистична ракета е готова само три години по-късно. През 1957 е пусната на вода и първата подводница, въоръжена с ракети с ядрени бойни глави. Така окончателно се слага началото на няколкото десетилетия на напрежение между СССР и САЩ, в които ядрените оръжия са от първостепенно значение.

През 1991, Съединените щати и тогавашният Съветски съюз започват постепенен процес на редуциране на арсеналите си от стратегически и тактически ядрени оръжия. В първият Меморандум на разбирателство по СТАРТ от 1994, Русия посочва 9 568 глави и 1 956 носителя. Следващите години обаче са съпътствани с многобройни съкращения, причини за които, отчасти, са и чувствително подобрените отношения между някогашните противници САЩ и Русия. Но по-важната причина, като че ли, е невъзможността на Русия да запази и поддържа финансово и научно-технически своя огромен арсенал. През 90-те години се наблюдава драматичен спад в нивото и качеството на руските отбранителни способности, както конвенционални, така и ядрени. През 1989 (годината на падането на Берлинската стена) бюджетът на СССР за отбрана е 120 млрд. долара, докато този на САЩ е 290 милиарда. Десет години по-късно, през 1999, руският военен бюджет възлиза на 31 милиарда, докато този на Съединените щати - на внушителните 276 милиарда долара[1]. Тоест, очевидно е, че докато американският бюджет е леко намален, руският практически се е сринал.

Горепосочените фактори доведоха до значителни редукции в ядрения арсенал на Русия. Според последния засега Меморандум на разбирателство по СТАРТ, в момента Русия притежава общо 5 436 стратегически бойни глави, като 1 101 от тях са монтирани на различни носители от стратегическата триада – междуконтинентални ракети, ядрени подводници и бомбардировачи. Страната премахна ракетите СС-11, СС-13, СС-17, както и всички ракети тип СС-24, заедно със съответните укрепени силози. Докато правеше тези редукции, Русия започна разработването на нова ракета СС-27. Първите успешни тестове на това оръжие се проведоха през 1997, а през декември с.г. първите две ракети бяха приети на въоръжение. До началото на 2004, в състава на руските стратегически ракетни войски вече има 24 такива ракети. В момента се разработва и мобилна версия на ракетата СС-27, която при успех ще бъде използвана, заедно с тези ракети, базирани в специални силози[2].

Междувременно, руският боен флот почти напълно приключи с изтеглянето на всички по-стари подводници от клас Янки I, Делта I и Делта II. В момента тече програма за премахването и на подводници от клас Делта III. Наред с тези морално остарели съдове, флотът се отказа и от услугите на две относително нови подводници клас Тайфун. В резултат, днес Русия разполага с четири подводници клас Делта III, седем от клас Делта IV и четири от най-мощните подводници клас Тайфун. Единствената програма за разработване на нови оръжейни системи за флота сега е тази за подводниците „Юрий Долгорукий”. Първата подводница от този тип бе спусната на вода през февруари 2008.

През 2001, Русия практически премахна напълно старите си стратегически бомбардировачи Ту-95 и техните модификации, снабдени с гравитационни бомби и крилати ракети с малък обсег на действие. През 1999, в резултат на споразумение между Москва и Киев, Украйна върна на Русия осем бомбардировача Ту-160 и три Ту-95МС. В допълнение, още един нов бомбардировач – Ту-160, влезе във военновъздушните сили на Русия, през 2000. Днес руската стратегическа авиация включва от 62 бомбардировача Ту-95МС и 15 бомбардировача Ту-160. И тук има само една нова програма – тази за разработването на крилата ракета с голям обсег на действие, която да замени съществуващите АС-15, носени от стратегическите бомбардировачи[3].

Така, повече от десетилетие след края на Студената война, руският ядрен арсенал е в категорично по-лошо състояние в сравнение с този на някогашния съперник САЩ. Тежките икономически и политически реформи оказват сериозно отражение върху структурата на стратегическите ядрени сили. Въпреки привилегированото положение, което те имат в състава на въоръжените сили, липсата на средства пряко засяга тяхното функциониране и безопасност. Ограниченото финансиране не позволява и изготвянето на нови развойни програми. Увеличи се значително и опасността от ядрени инциденти и незаконен трафик на оръжия и материали. Всичко това поставя руските ядрени сили в трудна ситуация и им вещае нелеко бъдеще.

Стратегическо мислене и военна доктрина

Официалната политика на Руската федерация по военните въпроси и националната сигурност е описана в редица документи, най-значими сред които са Федералния закон за отбраната, годишното президентско обръщение към Думата, документът, озаглавен „Посоки за развитие на въоръжените сили на Руската федерация” от октомври 2003, както и в други документи, като анализи, доктрини и изследвания.

Всички те разглеждат възможните заплахи за националната сигурност на страната като териториални претенции, въоръжени конфликти в близост до държавната граница или по границите на руските съюзници, повишена концентрация на военна сила, експанзия на враждебни военни алианси и всички други посегателства срещу статута на Русия, като велика сила. Положението на руските стратегически ядрени войски заема челно място в тази своеобразна класация на приоритетите на руската национална сигурност. Това отразява както статута на Русия като първостепенна ядрена сила, така и виждането, че тези оръжия са, може би, единственото наследство от военната и политическа мощ на разпадналия се Съветски съюз. За сравнение, друг изключително важен проблем на глобалната сигурност – международният тероризъм – е поставен доста по-назад в списъка на заплахите. Той се намира след проблемите на информационната война и преди нелегалната търговия с наркотици[4].

Един по-задълбочен преглед на официалните документи и съвместните декларации, по които Русия е страна, показва, че са налице известни противоречия в приоритетите за сигурността на страната. От една страна, Русия многократно декларира, че твърдо е поела по пътя на стратегическото партньорство със САЩ и страните от Западна Европа, в стремежа им да отговорят на новите глобални заплахи. В същото време, на тези декларации се противопоставят редица оценки на основните заплахи за руската сигурност, като разширяването на НАТО, изграждането на нови американски бази в Източна Европа и Централна Азия и др. Така например, за основен приоритет на руските въоръжени сили се смята отблъскването на потенциална масирана въздушна или дори космическа атака, която, по същество, може да бъде извършена само от силите на НАТО, оглавявани от Съединените щати.

В контекста на изложеното по-горе, съвсем логично звучи и формулировката на руската ядрена политика, като част от военната доктрина. За последен път тази политика официално е препотвърдена във Военната доктрина на Руската федерация, одобрена от президента Владимир Путин, на 21 април 2000. В нея се посочва, че Русия продължава да поддържа статуса си на ядрена сила и смята за необходимо да притежава сдържащ ядрен потенциал, който да е в състояние да причини много сериозни щети на потенциалния агресор (достатъчно сериозни за да го откажат от мисълта за агресия), при всякакви условия.

Основен въпрос във военната доктрина е възможността за изпреварващо използване на ядреното оръжие. За един продължителен период, в рамките на студената война, тогавашният Съветски съюз бе възприел политика на въздържане от първи ядрен удар. След сериозни дискусии обаче, се наложи позицията, че Русия си запазва правото да използва ядрени оръжия, при употребата срещу нея, или нейни съюзници, на ядрени и други оръжия за масово поразяване, както и в отговор на масирана агресия с конвенционални средства, заплашваща жизненоважните интереси и националната сигурност на страната. Тази формулировка на руската ядрена политика, по същество, я доближава до позицията, изповядвана от дълго време от Съединените щати, Великобритания и Франция – държави, които никога не са отричали възможността за ядрен контраудар при мащабна атака с конвенционални средства от силите на Варшавския договор, водени от СССР. Все пак, като допълнение, по настояване на руското Министерство на външните работи, към така формулираната ядрена позиция са добавени и т.нар. негативни гаранции по отношение на страните, непритежаващи ядрени оръжия. Тези гаранции, по същество, са пълно копие на споразуменията от края на 60-те години, постигнати от страните-членки на Ядрения клуб. Според тях, Русия се въздържа от употреба на ядрено оръжие срещу държави-страни по Договора за неразпространение на ядрените оръжия, както и срещу страни, непритежаващи такива оръжия. Но дори и тези негативни гаранции оставят вратичка за първа употреба на ядрени оръжия, при условие, че е застрашена националната сигурност на Русия или нейните съюзници.

Интересно нововъведение, намерило място в ядрената стратегия на Русия, е свързано с употребата на т.нар. тактически ядрени оръжия. За разлика от стратегическите, те имат ограничен обхват и могат да бъдат използвани в локални конфликти. Именно това се посочва и в руската военна доктрина, където се заявява, че въоръжените сили на страната имат за задача да водят и ограничени (селективни) бойни действия, използвайки отделни компоненти на руския ядрен арсенал[5]. Така, за първи път, в руската ядрена доктрина официално се утвърждава идеята, че може да бъде водена и спечелена ограничена ядрена война. Но и тук е очевидно желанието да бъде приложена политиката на САЩ, които още през 70-те години на миналия век формулират подобни виждания в собствената си ядрена стратегия. Основна причина за възприемането на този подход е, че руският ядрен арсенал на стратегическо ниво отстъпва значително на американския и Москва се опитва да компенсира своята слабост, чрез тактическите си оръжия.

Официалните руски документи и изявления на висшите кръгове във властта прокламират, че страната и занапред ще продължи да спазва принципите, установени чрез различните режими на неразпространение на оръжия за масово поразяване, и най-вече Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Президентът Владимир Путин, неколкократно е заявявал на различни форуми, че основните заплахи през ХХІ век ще бъдат свързани именно с безконтролното разпространение на този тип оръжия[6].

Трябва да се отбележи, че изразената на думи руска ангажираност с проблемите на разпространението на оръжия за масово поразяване, и в частност на ядрените оръжия, нееднократно е потвърждавана и с конкретни действия. За разлика от САЩ, Русия ратифицира Договора за забрана на ядрените опити и успешно посрещна изискванията по Договора за неразпространение на ядрените оръжия – едно сериозно постижение, особено като се имат предвид влошените политически и икономически условия, възникнали в резултат от рухването на СССР. Москва надлежно спазва и договорките по режима за контрол на ракетните технологии. Тя набляга повече на контрола върху местното производство и износа на такива технологии, отколкото на чуждестранните проблеми. Въпреки това, към момента няма никакви данни Русия да е подпомогнала, по един или друг начин, ядрените програми на Северна Корея или на Иран. Нещо повече – Москва не счита тези две държави за свои потенциални противници, така както и Съединените щати не смятат ядрените сили на Израел и Пакистан за такива.

Някои изводи

В заключение, можем да кажем, че, като цяло, Русия провежда умерена ядрена политика. До известна степен, тя гледа със скептицизъм на глобалната стратегия за борба с разпространението на ядрените оръжия и, в частност, на американската политика в тази сфера, защото вижда в нея двойни стандарти и опит за прикриване на други политически, икономически и военни интереси. Ограничаването на трансферите на ядрени технологии не е сред основните приоритети на Москва и, въпреки нежеланието на САЩ, страната продължава да поддържа активни политически и търговски връзки с редица държави, определяни от Вашингтон като „враждебни” и „нестабилни”. Същевременно, Русия спазва напълно поетите от нея задължения съгласно международноправните договорености за ограничаване и редуциране на ядрените оръжия. Причината е, както добрата политическа воля на руското ръководство, така и чисто обективната невъзможност на страната да поддържа големия арсенал, наследен от СССР. В остър контраст със Съединените щати, Русия провежда доста ограничена модернизация на своите въоръжени сили, което отново, до известна степен, е продиктувано от липсата на средства. Въпреки това, в болезнените условия на преход, а и в момента, когато страната очевидно преживява възход, ядрените оръжия заемат специфично място във вижданията на руските политически и военни кръгове – те се разглеждат едновременно като наследство от славното минало на страната, и като гарант за бъдещото величие, към което Москва се стреми.

Бележки:

 


[1] Arkin, William, What’s New?, The Bulletin of the Atomic Scientists 53, no.6, 1997, p.25

[2] Krause, Joachim, The Crisis in Nuclear Arms Control, Geneva, 2007, p.92

[3] Ibid., p.99

[4] Rogers, Paul, Losing Control: International Security in the 21 Century, University of Bradford, 2006, p.71

[5] Arbatov, Alexei and Vladimir Dvorokin, Revising Nuclear Deterrence, John Hopkins Center for International and Security Studies, Maryland, 2006, p.142

[6] Arbatov, Alexei and Vladimir Dvorokin, Nuclear Deterrence and Non-Proliferation, Carnegie Endowment for International Peace, Moscow, 2006, p..26

 

* Докторант в СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}

До началото на ХІХ век основното предназначение на земята (geo) е с плодовете си да изхранва обитаващото я население. След Ренесанса и Индустриалната революция от ХІХ век, земята стана и тяхна пространствена основа, на която се разполагат фабриките, железопътните линии и другите обекти на техническата и социална инфраструктура. Около тях, в бързо разрастващите се градове, се струпва придошло от селата население (първоначално, извън градските, останали от Средновековието, крепостни стени). Този бързо разрастващ се процес е известен като урбанизация*.

Процесът на урбанизация е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете, заради заселващото се население, но и с промените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. През последните два века (ХІХ и ХХ) този двустранен характер на процеса си пролича с пълна сила, защото усилията се съсредоточаваха главно върху решаване проблемите на разрастващите се градове. През ХХ век в остър проблем се превърна именно вторият аспект на урбанизацията, т.е. обезлюдяването на обитаваната земя. Още повече, че функциите и като източник на блага за изхранване на населението, постепенно започнаха да се ограничават.  Машинната обработка на земята и поддържането на добивите с изкуствени торове, се оказаха само частично решение на възникналия проблем.

 

-----------------------------------

* Терминът има латински произход (urbs, urbanisma)

 

Масовото изоставяне на обработваеми земи ускори опустиняването, придобило особено широк обхват в страните, където, през последните десетилетия на ХХ век, върлуваше глад в най-остра форма. В условията на разгърналата се свръхурбанизация, тенденциите за разширяване на опустиняването придобиха още по-мащабни характеристики, което се вижда и от Таблица 1.

 

Таблица 1. Прогноза на ФАО за опустиняване на земнатна суша към 2000 (хил. кв. км)

Континенти

Съществува-щите към 1980 г. пустини

Степени на риск за превръщане на нови територии в пустини

Общо

Много висока

Висока

Умерена

Всичко

/2+3+4/

/1+5/

% от тери-

торията

А

1

2

3

4

5

6

7

Африка

6178

1725

4911

3741

10377

16555

55

Азия

1581

790

7253

5608

13651

15232

34

Южна Америка

200

414

1261

1602

3277

3477

20

Общо:

7959

2929

13425

10951

27305

35264

28

Източник: Селското стопанство през 2000 – ФАО, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, юли, 1983, с. 32.

 

Очертава се тревожна закономерност – нарастват градовете, заедно с пространственото нарастване на пустините. В тази връзка се налага императивна необходимост от разширяване жизнената среда на световното население, т.е. от заселване на цялото годно за живот пространство, което пък означава процесът на урбанизация да прерасне в геоурбанизация. По този повод, в книгата на перуанския учен Освалдо де Риверо „Митът за развитието”, се изтъква, че: „Развитието като цяло, както бе изпробвано от социализма, а сега и от капитализма, не беше осъществено. За бедните страни изборът вече не е как да се развиват, а просто как да оцелеят сред изпитанията, на които ги подлагат технологичната революция и глобалната  конкуренция ... Решение няма да се намери, докато в развиващите се страни градското население продължава да нараства. Междувременно, трябва да се субсидират социалното подпомагане и програмите за борба с бедността и създаване на нови работни места. Технологичната революция (чрез която се увеличава производителността и се намалява заетостта на работната сила) и демографският взрив, влизат в противоречие ... Впрочем, това е планетарен проблем”6.

Демографският взрив на планетата е историческия феномен на ХХ век

Както се вижда от фиг. 1, нарастването на световното население през ХХ век с 4.5 млрд.души, при положение, че за да достигне първия си милиард са му били нужни над 10 века, е исторически феномен, коренящ се в демографския взрив на планетата. Подобен взрив не се предвижда в нито една  предишна прогноза. При това, той е с различна степен на проявление. Така, докато повечето му “кратери” са в Южна Азия, почти всички държави в Европа и особено в източната й част, са на ръба на демографски срив.

Демографският взрив (и паралелно съпътстващият го срив) през ХХ век предизвика увеличаване на населеността, което, за периода 1950-2025, е отразено на фиг. 2. И в двете групи страни – развити и развиващи се, делът на селското население намалява, макар че в развитите страни това става в много по-малка степен. Всичко това води до разнопосочни промени в процесите на урбанизация.

Според прогнозата на ООН от 80-те години на ХХ век, към 2025 населението в 20-те най-големи градове ще нарастне неколкократно, спрямо 50-те години на предишното столетие. Като най-голям град се очертава Мексико, който, към 2025, ще има 36.7 млн.жители, Сау Пауло – 29.6 млн.; Момбай, Колката, Мадрас (Индия) и Дака (Бангладеш) – над 20 млн. А “малките” африкански градове (към 1950) Лагос, Найроби, Киншаса и др., ще надхвърлят 18 млн. жители. В тази група не фигурират европейски градове, а от (северно)американските - само Мексико. Преобладават градовете от Южна Азия, Африка и Южна Америка.

Във Forum de developpement (XI-XII.1988), процесът е илюстриран, като постоянна върволица от преселващи се в големите градове хора, в преобладаващата си част, селяни. Намаляването на броя на последните може да се проследи в докладите на ФАО.

Както се вижда от фиг. 4, активното селско  население непрекъснато и без изключения, намалява във всички райони  на света. Най-значително е намалението му в развиващите се страни (Африка и Южна Азия). Към 2010, съществено ще е и намаляването му (спрямо 1980) в развитите държави.

Причините за глобалното намаляване на активното селско население могат да се разделят на три групи:

-          в Африка, Южна Азия и Южна Америка поради липсата на достатъчно земеделска земя;

-          в развитите страни, поради механизираното обработване на земята и развитието на междуселищната транспортна инфраструктура;

-          в бившите социалистическите държави, поради колективизацията на земята, която „откъсна” хората от нея.

От близо 200-милионното население на Бразилия, в началото на ХХІ век, над 95% живеят в крайбрежната 900-километрова зона. В нея се очертава обединяване на агломерациите на Сау Паулу и Рио де Жанейро, като те се.  „движат” една срещу друга по свързващата ги магистрала “Виа Дутра”. Друг мегаполис се формира по атлантическото крайбрежие на Аржентина от агломерациите  на Голям Буенос Айрес, Росарио и Ла Плата.

Бразилия се опита да противодейства срещу тази свръхурбанизация чрез преместването на  столицата си на 1000 км. навътре от атлантическия бряг, където беше изграден град Бразилия  и приоритетно се изгражда трансамериканската магистрала “Амазония”. На свой ред, Аржентина изгражда новата си столица в зоната на градовете Виедма, Гуардия и Митра, на 900 км южно от Буенос Айрес, в Патагония..

Особено утежнен е животът в големите градове в зоните на демографско-урбанистичния взрив, където при взривообразно нарастващия миграционен поток от селата в големите градове става невъзможно да се решават проблемите по осигуряване на трудова заетост, жилища, обекти на общественото обслужване, комуналната чистота и транспортът.

Въпреки необходимостта от спешна реакция на взривообразното нарастване на градовете, както отбелязва и Роберт Шифър: „Не навсякъде по света, и особено в застрашените от тази ситуация държави, са предприети адекватни мерки. Въпреки, че жизнената среда в големите градове все повече се влошава, поради пренаселеността им (от придошлото селско население), жилищната криза става все по-тежка, по улиците има безкрайни задръствания и т.н.

По-голямата част от “бидонвилите” на големите градове в Африка, Южна Азия и Южна Америка са построени незаконно от самите им обитатели. Те са прашни, гъсто населени, без дървета и павирани улици, водоснабдяването е лошо, няма канализация, липсват най-елементарните медицински служби ... в тях живеят между една и две трети от гражданите на развиващите се страни”10.

Политиките на отделните държави за преодоляване отрицателните последици от свръхурбанизацията са подчинени на местните условия и възможности за държавно регулиране.

Така, за ограничаване ръста на Лондон, населението в крайградската зона  (извън „зеления пояс”) се увеличава многократно, за сметка на намаляване населението в ядрото на града.  Проблемът за ограничаване ръста на Лондон се оказва не толкова градска и районна, а национална задача. Това, от своя страна, налага изграждането на други нови (сателитни) градове в доста по-отдалечени територии. Позитивното в предприеманите мерки е непрекъснатия контрол върху появата на териториални диспропорции и актуализиране на демографско-селищната политика.

Едно парламентарно проучване, от ноември 1983, показва, че на  територията на Великобритания вече няма безпроблемни територии, които да не се нуждаят от допълнително финансиране. Там,  откъдето  се изселва население, от центровете на големите градове, възникват нови проблеми.

По отношение на Париж, решението е търсено чрез стимулиране развитието на най-крупните градски центрове на страната. Тази политика става известна като „метрополии на равновесието”. И тук, както и във Великобритания, държавата създава финансови облекчения и стимули за развитие на периферните райони. Генералните схеми, които за целта се съставят за по-продължителен период, обхващат изграждането, в тези райони, на равностойна социална и техническа инфраструктура.

В съставения от гръцкото правителство „план за спасение на Атина”, за преодоляване на териториалните диспропорции, възникващи на тази основа, сред най-важните мерки е създаването и преимущественото развитие, в отдалечените от Атина райони, на девет града, наречени „разтоварващи центрове”. За целта е прекратено промишленото строителство в границите на Атина, увеличени са данъците на жителите на столицата и т.н.

В най-гъсто населената Холандия, мерките се свеждат най-вече до ограничаване на индивидуалното жилищно строителство в големите градове за сметка на повишаване на етажността му.

Мерките, които се вземат за регулиране развитието на големите градове в Западна Европа и ограничаване на свръхурбанизацията, най-общо, могат да се разделят на четири групи: създаване на нови работни места в аграрните райони, преодоляване безработицата (Корсика, Южна Италия, Северна Ирландия и др.); преструктуриране на икономическата база (Холандия, Рур, Северна Италия, Северна Франция и др.), строго ограничаване на ръста на работните места в свръхкрупните  агломерации, предимствено и комплексно развитие на производителните сили в периферните и изостанали райони.

Формите и методите на териториалното управление в САЩ и Канада, в много отношения, съвпадат с тези на западноевропейските страни. Спецификата на САЩ се изразява в две основни направления: увеличаване автономността на местните органи по управление процесите на регионалната икономика и изграждане на инженерна (техническа) и социална инфраструктура в селищата, където следва да се стимулира демографския ръст.

В Канада, към тези опити за регулиране на урбанизацията се прибавят и сериозните усилия за овладяване на „Канадския Север”.

От втората половина на ХХ век за страните от Западна Европа и САЩ е характерно „запълването на междуагломерационните пространства”.

В твърде разнообразните процеси на урбанизация челно място заемат столичните градове, които са и едни от най-големите, в мнозинството държави по света. Затова все повече страни ги преместват в по-отдалечените периферии – това е и един от главните начини за преодоляване негативните последици на свръхурбанизацията.

Ситуацията, когато населението се отдалечава все повече от големите градове, заселвайки се в междуагломерационните пространства (което пък води до по-цялостно заселване на територията на планетата), е конкретно изражение на геоурбанизационния процес.

Първите симптоми на подобно, по-цялостно, заселване на държавната територия, са свързани с намалението на населението в редица големи градове на Западна Европа и САЩ и Япония, през втората половина на ХХ век (таблица 2).

Таблица 2. Динамика на броя на населението на някои от по-големите градове

в света, в техните административни граници (хил. души)

Градове

Години

Хил. души

Години

Хил. души

Намаление

Ню Йорк

1970

7895.0

1977

7297.8

597.2

Лондон

1971

7441.0

1979

6877.1

563.9

Токио

1970

8840.9

1979

8448.4

392.5

Париж

1968

2573.7

1976

2226.0

347.7

Чикаго

1970

3367.0

1977

3044.9

322.1

Осака

1970

2980.5

1979

2682.2

298.3

Детройт

1970

1511.0

1977

1289.9

221.1

Западен Берлин

1970

2122.0

1979

1902.8

219.2

Филаделфия

1970

1949.0

1977

1778.3

170.7

Монреал

1971

1214.4

1979

1080.5

133.9

Брюксел

1970

1076.0

1980

1008.7

67.3

Хамбург

1975

1717.4

1979

1653.0

64.4

Бирмингам

1971

1097.0

1979

1033.9

63.1

Лос Анджелос

1970

2816.0

1977

2761.2

54.8

Неапол

1969

1276.9

1977

1224.0

52.8

Виена

1971

1614.8

1978

1580.6

34.2

Мюнхен

1975

1314.9

1978

1293.9

19.0

 

Това намаляване на населението на големите градове и заселването в околовръстните им територии, обхващащо и междуагломерационните пространства, по същество, представлява начало на геоурбанизация.

Като цялостни, по обхват и продължителност, интерес представляват измененията в нивото на раждаемост във Франция - най-населената страна в Европа, в края на ХІХ век, когато европейските страни отчитат сравнително висока раждаемост (Германия например – 33,7%/) Много по-рано, още в края на ХVІІІ век, раждаемоста във Франция започва да се снижава, а в края на следващия ХІХ век се установила на ниво около 25-27%о. До Втората световна война този спад продължава, за да се стигне, през 1935-1944, до фаза на депопулация, т.е. спиране естествения прираст на населението.

След Втората световна война това състояние е преодоляно, благодарение на нова демографско-селищна политика, която преподчинява всички държавни функции4. Тя е дело на ръководителя на съпротивителното движение във Франция, станал министър-председател, след прекратяванто на нацистската окупация - генерал Шарл дьо Гол.

Както е показано на фиг. 5, към края на 60-те години на миналия век, в своята демографско-селищна политика, Франция формира жизнени  административно-териториално-селищни системи за цялата територия на страната, с чиято помощ се противопоставя на демографския спад. В демографската литература тази политика, с цялостния си обхват на човешките дейности в държавната територия, е практическа илюстрация на първите стъпки от прехода към геоурбанизация.

Урбанизацията в България (1946-2006)

Тя започва да се осъществява, в особено големи мащаби, след Втората световна война, в труден исторически период: войната е свела снабдяването на населението до купонна система, бомбардировките разрушават столицата, транспортните връзки са значително затруднени, осъществява се смяна на политическата система, чрез т.нар. Народен съд и остра политическа конфронтация, целящи налагане на социалистическо държавно управление.

Най-силно беше засегнато селското население, което със започващата колективизация на земята, бе лишено от собствена икономическа база, а новите ТКЗС-та не са в състояние да осигурят живота с достатъчно заплатен  трудоден. Това принуди българските селяни масово да напускат селата, макар че разрушената столица и другите градове не разполагаха с необходимата жилищна база и с достатъчно развита система на обществено обслужване за да ги приемат.

По темпове на урбанизация, след 1946, България, за кратко време, си извоюва „водещи позиции” сред европейските страни. Към 1946, относителния дял на градското население у нас е 24.7%, а към 2006 (и то след спада му), възлиза на 70.6 % (фиг. 6).

Този ръст на относителния дял на градското население с 45.9% е резултат, главно, на две групи причини:

-          политически: колективизацията на земеделската земя, с която селското население бе лишено от собственост  и принудено да търси препитание в градовете, където се концентрираха обектите на социалистическата индустриализация;

-          силови: проявили се особено след 1959, когато бе възприета стратегията „да се доказват  предимствата на социализма”,  чрез  изграждане на окръжните центрове като нови 27 „столици”. Това ставаше, като отпусканите средства от държавата за изграждане на общественото обслужване и за ново жилищно строителство почти изцяло се заделяха за тях.

Тази силова политика се превърна в надпревара за уголемяване на окръжните градове в България, дори и в противоречие с класиците на социалистическата идеология, с която се обосноваваха така очертаните мерки. Защото, както отбелязва един от въпросните “класици”: „Само възможно по-равномерното разпределение на населението по цялата страна, само тясната вътрешна връзка между индустриалното и земеделско производство, наред с необходимото за това разширение на съобщителните средства, разбира се, при условие че се унищожи капиталистическият начин на производство, може да изтръгне селското население от изолираността и затъпяването, в които то почти неизменно влачи жалко съществувание от хиляди години насам. Твърдението, че освобождението на хората от веригите, изковани от  тяхното  историческо минало, ще бъде пълно само тогава, когато бъде унищожена противоположността между града и селото – подобно твърдение съвсем не е утопия ...”3.

Онези, чиято политика доведе до селищните диспропорции, дори не знаеха това. Нещо повече, измисленото социалистическо „доказателство” беше в противоречие и с някои от директивите на управляващата Комунистическа партия, която, през 1970, проведе пленум за „териториално разположение на  производителните сили”, в чието решение се препоръчваше да се ограничава нарастването на окръжните градове8. Тоест, налице беше невероятно противоречие между думи и дела, а резултатът бе, че от 1965 селското население спря естественото си възпроизводство, поставяйки началото на демографския срив (таблица 3).

Таблица 3

 

Години

Раждаемост

Смъртност

Естествен прираст

Град

Село

+/- пункта

Град

Село

+/- пункта

Град

Село

+/- пункта

%

%

%

%

%

%

1956

17,5

20,5

+3,0

7,3

10,4

+3,1

55,1

79,1

+24,0

1958

16,4

18,7

+2,3

6,4

8,6

+2,2

38,6

58,5

+29,9

1960

16,1

18,7

+2,7

6,5

9,0

+2,5

34,6

50,4

+15,8

1962

15,3

17,7

+2,4

6,6

10,1

+3,5

29,4

41,7

+12,3

1965

14,7

15,9

+1,2

6,2

9,8

+3,6

25,6

35,0

+9,4

1966

15,5

14,4

-1,1

6,5

9,8

+3,3

26,4

37,7

+11,3

1967

15,9

14,2

-1,7

7,0

10,9

+3,9

26,6

39,9

+13,3

1968

18,0

15,9

-2,1

6,8

10,4

+3,6

24,8

32,1

+7,3

1969

18,7

15,2

-3,5

7,4

11,7

+4,3

26,5

35,6

+9,1

2006

10,1

8,3

-1,8

12,2

20,7

+8,5

-2,1

-12,4

+10,3

 

Вследствие на тези демографски промени, настъпи ускорен процес на застаряване. Както е видно от фиг. 7, общо за цялото население (градско и селско),  до 2005, групата на младите (до 19 години) е много по-малка от тази на възрастните (над 60 години). Селото, като извор на демографско попълнение на градовете на България, пресъхна. Съгласно прогнозата на Националния статистически институт, този процес рязко се ускорява. За 15 години броят на младите – демографският резерв за възпроизводство, намалява 3 пъти, при същото увеличаване на дела на възрастовата група, която утежнява  държавното управление с реципрочното увеличение на  пенсионната си издръжка.

Поради спрялото демографско възпроизводство на селското население и ускореното „стопяване” на градското, общият брой на населението на страната, за 18 години (1988-2005) намаля с 1257800 души. За същия период, в следосвобожденска България (с 14 хил. кв. км по-малка територия) е имало увеличение от 986428 души. Тоест,  демографската загуба,  към 2005, е  2244228 души.

Демографското нарастване на столицата София и на окръжните центрове, при едновременно стопяване на селското население в България, станаха причина за демографския срив, от 1989 насам. Спрямо 80-те години, когато областните (окръжните) градове бележат връх в броя на жителите си, към 2005, населението им е намаляло. За Русе например,  намалението е с 27959 души, а в останалите областни градове то намалява, по групи, с:

 

19068 души (Габрово) - Бургас (10533)      - 12 града

9719 (Кърджали)       - Смолян (5708)         - 10 града

4157 (Благоевград)    - Варна (1935)            - 3 града

 

Само столицата София продължава да увеличава населението си, но това става по механичен път, с преселници от провинцията и имигранти. Към 2006, в нея са се преселили 7954 души, а броят на умрелите е повече от този на новородените с 2737, т.е. механичен прираст от 5581 души. Това състояние на столицата я превръща в най-голямата демографска „топилня” на България.

На естественото възпроизводство, от 1990 насам, повлия и активизирането на етническия  фактор. За демографското състояние на страната, от 2000 насам, в трите основни етнически групи в България (отчитайки емиграцията), средногодишното естествено възпроизводство се очертава така:

 

Български етнос   - 8.1 промила

Турски етнос - 2.7 промила

Ромски (цигански) етнос - 19.4 промила

 

Доминантното естествено  възпроизводство на циганския и турския  етноси,  при  съществения  минус на българския, към 2001, е показано на фиг. 8. Ромският етнос присъства във всички области на страната, а турският доминира в Кърджалийска и Разградски области. По местоживеене, ромите преобладаващо се заселват в селата, но все още не са се ориентирали масово към земеделието. Съществено нарастват и ромските квартали в градовете, особено в София, Пловдив и др.

Обобщено, може да се каже, че България е променила етнографската си карта. Този процес не се отчита статистически, което ни лишава от точна представа за ежегодната  демографска  загуба на българския етнос.

Средностатистическата загуба, с ежегодно  намаление от 40-50 хиляди души, е резултат на демографския ръст на ромския и на турския етноси, с който се погасява двойно по-голямата демографска загуба на основния, т.е. на българския етнос, която, по приблизителни оценки, е два пъти по-голяма. А най-важната последица е прикриването на ускоряващият се процес на обезбългаряване.

Застаряването на селското население, въпреки компенсационния ръст, свързан с “ромизацията”, е показан на фиг. 9.

Демографските прогнози се градят, в най-голяма степен, на основата на възрастовата структура на населението. Към 2006, за цялото население, тя е посочена в таблица 4.

 

Таблица 4. Сравнителни данни за естествения демографски спад на България

през 2006. по окръзи, градове и села (в промили)

Области

Естествен

прираст

/-/

В градовете

В селата

Раждае-

мост

Смърт-ност

Раждаемост

Смъртност

Спрямо

градовете

Спрямо градовете

Видин

-15,0

9,2

13,5

4,6

-4,6

35,9

+22,4

Монтана

-12,2

8,8

13,3

6,9

-1,9

31,7

+18,4

Враца

-10,3

8,8

12,6

7,4

-1,4

26,3

+13,7

Перник

-10,3

8,0

14,4

3,6

-4,4

25,7

+11,3

Ловеч

-9,5

9,3

13,4

7,6

-1,7

25,4

+12,0

Кюстендил

-9,5

9,5

13,5

4,2

-5,3

25,0

+11,5

Плевен

-9,1

8,9

13,2

7,7

-1,2

25,5

+12,3

Габрово

-8,7

8,7

13,76

6,5

-2,2

30,0

+16,5

Велико Търново

-8,5

8,8

11,7

6,4

-2,4

26,2

+14,5

София (окръг)

-8,1

10,0

12,6

6,2

-3,8

22,2

+9,6

Силистра

-7,4

7,6

13,2

8,5

+0,9

17,3

+4,1

Ямбол

-7,2

10,8

12,2

6,8

-2,0

26,0

+13,8

Русе

-7,0

9,0

13,0

6,7

-2,3

22,5

+9,5

Хасково

-6,7

9,5

11,7

7,1

-2,4

24,5

+12,8

Разград

-6,2

8,6

12,6

8,3

-0,3

16,3

+3,7

Стара Загора

-5,6

10,1

11,7

9,0

-1,1

23,0

+11,3

Търговище

-5,1

10,0

11,9

10,0

Х

18,5

+6,6

Добрич

-4,7

10,6

11,8

9,3

-1,3

20,7

+8,9

Пловдив

-4,5

9,9

12,0

7,9

-2,0

19,0

+7,0

Шумен

-4,4

10,2

12,0

9,8

-0,4

18,4

+6,4

Пазарджик

-3,8

10,7

12,0

8,6

-2,1

16,3

+4,3

Смолян

-3,7

8,9

9,3

7,3

-1,6

14,9

+5,6

София

-2,3

10,5

12,6

7,0

-3,5

13,8

+1,2

Бургас

-2,2

11,6

11,8

11,0

-0,6

18,1

+6,3

Благоевград

-1,7

10,3

10,6

9,9

-0,4

13,7

+3,6

Сливен

-1,0

12,1

11,6

14,2

+2,1

17,9

+3,7

Варна

-0,9

12,3

11,4

10,3

-2,0

18,7

+7,3

Кърджали

-0,2

11,1

9,0

10,5

-0,6

12,5

+3,5

Средно:

-5,1

10,1

12,2

8,3

-1,8

20,7

+8,5

Прираст:

 

-2,1

-12,4

 

Горните данни са застрашителни: за всички области се отчита отрицателно възпроизводство, с изключение на  Силистренска и Сливенска области; раждаемостта в градовете е по-висока, спрямо селата в останалите области; смъртността в селата, във всички области, е по-висока, в диапазона на 22.4-35.9%о. Това се проявява най-силно в селата на Северозападна България (35.9-26.3%о), в Пернишка област (25.7%о), Великотърновска (26.2%о), Ямболска (26%о) и т.н. Това високо ниво, в крайна сметка, е предупредителен знак за скорошно обезлюдяване.

Към 2006, селата в България са 5076. От тях, махалите и колибите, по приблизителни изчисления, са 672. Заличаването им като вид населени места през 90-те години на ХХ век направи доста по-неясна урбанизационната карта на България.

Забравени са изчезващите малки села и някогашните махали и колиби. В преобладаващата част от тях остават да живеят хора в преклонна възраст, според чиито деца в градовете е тясно и няма място за тях. В преобладаващата си част, тези последни селски жители, особено в планинските райони, умират самотни.

По данни на НСИ, през 2006, 147 села нямат население, а за тези с по десетина жители няма статистика, макар да са неколкократно повече. От време на време, в медиите се появяват съобщения, че безлюдните села са много повече. Така, поради застаряването, обезлюдяването в България обхваща все по-големи територии. Всъщност, става дума за своеобразно опустиняване на иначе плодородни земи, с които някога са се препитавали значителна част от българите. Днес, вниманието на статистическия анализ е съсредоточено към това, че в градовете София, Пловдив и Варна живее близо една четвърт (23.6%) от населението на страната. В селата живеят 2254 хил.души, или 29.4%. В сравнение с предходната година (2006), населението на селата е намаляло общо с 48 хил.души. Разпределението на населението по области е неравномерно. В най-малката по население област Видин живеят 115 хил.души, или 1.5% от населението на страната, а в най-голямата – София (град) - 1238 хил.души (16.1%). Относителният дял на населението в област Пловдив, от общия брой на населението в България, е 9.2%. В София (град) и Пловдив живее една четвърт от населението на страната.

Казаното дотук за урбанизацията в България е достатъчна мотивация за  провеждане на адекватна урбанистическа политика,  каквато обаче, въпреки задълбочаващият се демографски срив, все още не се провежда.

Земята

Макар върху нея да се изграждат градовете, за чиито растеж се използва терминът „урбанизация”, тя е и пространството, откъдето се изселват мигрантите към градовете. Тя е терен в градоустройството и площадка в строителството. В настоящия етап на демографски взрив обаче, урбанизационната и роля става определяща.

Пръв, който доказва единството на земята и хората като основа на човешкото развитие, е Жан-Жак Елизе Реклю (1830-1905). В световноизвестния си труд „Земята и хората” (издаден между 1876 и 1894, в 19 тома), той пречупва през това  единство географското описание на страните, като надхвърля рамките на географския детерминизъм. Наборът на географската му информация доказва определящата роля на  единството между земята и хората, но не анализира взаимодействието между тях.

На свой ред, създателят на съвременната географска наука (антропогеографията) Фридрих Ратцел (1844-1904), поставя в центъра на географията взаимоотношението на човека с природата, продължавайки тезите на Монтескьо и Бюфон в това направление.

През ХХ век, рационалното използване на земята, нейната пространствена измеримост и опазването и, се превърнаха в първостепенни изисквания при урбанизационните процеси.

„Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският ръст, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство, водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време ние превръщаме в безплодна земя около 20 милиона хектара на година”1.

Практиката, която се установи през социалистическия период в България, по използване на земята за неземеделски нужди, се свеждаше до две групи дейности:  в Комисията за земята към Министерството на земеделието – да се дават разрешителни за строежи на неземеделски обекти върху земеделска земя, и в окръжните народни съвети - за провеждане на процедури по разрешителни за селищни строежи. Средногодишно от Фонд „Земеделие” се отпускаха около 100 хил. дка. След политическите промени от 1989-1990 се умножиха разрешителните за  промяна  предназначението на земята за  строителни нужди. Тази практика дотолкова се разшири, че почти всички по-големи градове в България биват пространствено хипертрофирани със строежи, вън от границите, установени в градоустройствените им планове, където се изграждат обслужващите комплекси (например „Метро”). От друга страна, извънградското им разполагане се  превръща във фактор за изграждане на нови жилищни комплекси, вън от градоустройствените граници. Така, извън вниманието остава най-важното – стопанисването на земята, което, при частната собственост в България, се вижда от следните данни (таблица 5):

 

Таблица 5. Сравнителен геодемографски баланс

Показатели

Период на частно земеделие

Период на социалистическо земеделие

1926

1934

1975

1985

І.    Обработваема

земя (декари)

Изменения (+, -):

42910815

43724221

47374470

46512345

Общо

-

+813406

-

-862125

Средногодишно

-

+101676

-

-86213

ІІ.   Население (души)

Изменения (+, -):

5478741

6077939

8727771

8948388

Общо:

-

+599198

-

+220617

Средногодишно

-

+74899

-

+22062

ІІІ. Обработваема       земя на човек от

населението (декари)

-

+1,4

-

-3,9

 

Очертаните тенденции и диспропорции в разпределението и използването на земята, изискват отрицателните страни на наличието на необработвани земи да станат предимство, като въпросните земи се използват за локализиране на производствени мощности и развитие на градовете и извънселищните обекти.

Урбанизацията в България отчужди хората от земята. След политическите промени, през 1990, писателят Георги Мишев пише: „Дори да вземем супермодерните териториални модели на Япония или САЩ, очевидно е, че няма да настъпи прелом, докато не възстановим частната собственост на българския селянин. Нека не гадаем предварително, дали днешният българин ще остави градския комфорт и ще  се върне да обработва земята. Сега е рано, той още я няма, дори на книга ... Не твърде ефективна е и помощта на техническата  интелигенция в този процес: на много места проектантските колективи са взели милиони левове (по 35 лв. на декар) за изготвяне на кадастрални планове, държали са парите по цяла година и „честно” ги върнали, извинявайки се с голямата си претрупаност. През това време обаче, са присвоили натрупаната лихва ...

На село сега е време земеразделно. Всички имаме интерес то да не се влачи с години и десетилетия, а да приключи максимално бързо. От това зависи стабилизирането на нашето земеделие. На българските села, на България”5.

В крайна сметка, с много бизнес-спекулации, земята все пак се върна на наследниците на някогашните собственици. Те, обаче, бяха скъсали контактите си с нея. В повечето случаи, новите собственици на земя не се върнаха към нея и дори не познават местностите, където се намират върнатите ниви. Това даде възможност на арендаторите да ги изкупуват на безценица.

Опазването на земята от разхищаване, деградация, замърсяване и унищожаване, както и ефективното и използване, са важна национална задача. За решаването на възникналите в тази връзка въпроси, през периода след 1952, са приети над 100 нормативни акта, които обаче не дадоха  резултат.

По-нататъшната работа в тази насока е свързана с необходимостта да се организира документалната отчетност на земята, на нейните основни елементи и главни качествени показатели чрез разработването на кадастър. Фактически, началото беше поставено с Постановление № 212 на Министерски съвет, от 1954, когато започна да се утвърждава балансът на обработваемата земя, а от 1965 се въведе и отчет на земята, но той не послужи за нуждите на проучването и проектирането, както и за успешното териториално и селищно устройство.

Само на тази основа може да бъде вкаран в ред хаотично вихрещият се бизнес с недвижими имоти, който утежнява урбанизационните процеси в България. В развитите страни, кадастърът е основен регулатор на провежданите действия в тази насока.

Особено тревожно е, че съвременният бизнес посяга и на земи, които са в землищата на населените места, собственост на общините и кметствата. Землището обхваща околовръстното на селото пространство, в точно определени граници. В него се включва земята, чието използване, векове наред, е икономическата база на българското село. След 50-годишно забвение, землището стана популярен термин, по време на възстановяването на земеделските земи, след 1990. Някога, границите между селищните землища се отбелязваха с гранични бели камъни, подобни на тези на държавната граница. Днес ги няма.

Тъй като, в представите на по-младите поколения, колективното използване на земите е започнало едва по време на социалистическата колективизация, следва да се изтъкне, че  истинската полза от него е оценена в България още в началото на миналия век, чрез използването на неземеделските земи (главно на пасищата), наричани „мера”.

Мерите са колективна собственост на всички стопанства и домакинства, съставляващи селото. Законът от 1912 за мерите, който не е отменян, позволява използването им за всяка цел, за каквато биха били годни, чрез селищен референдум. В българското законодателство, селищното землище обхваща обработваемата земя, горите и другите частно ползвани земи, а също и необработваните пустеещи земи: блата и мочурища; реки и дерета; язовири, езера и водоеми; транспортните трасета; кариери, рудници; застроени площи извън регулацията на населените места и др. Негови стопани са сегашните общини, аналогични на бившите околии, които никога не са били самоуправляващи се органи. Те са механичен сбор на няколко селищни землища, което заличава границите им. Въпреки че понастоящем у нас широко се прогласява необходимостта от разширяване на местното самоуправление, то не дава управленски функции на кметствата, като стопани на землищата си.

Днес много се говори за опазването на земята като жизнен ресурс, гарантиращ устойчивото развитие. Но без конкретен адрес – къде и кой трябва да осъществява въпросното опазване, това няма практическо значение. Такъв адрес е само землището, стопанисвано от овластен обществен орган.

Когато кметството стане стопанин на землището си, естествено е да се очаква, че се създава условие за преодоляване на неблагоприятната ситуация с използването на земята. Като стопанин на землището, кметството може да превърне негативите, свързани с наличието на необработваема земя, в предимство - като места, където могат да се локализират обекти с неземеделски характер, а земеделската земя да се съхрани и разширява за земеделието.

Селищните системи в България

След като, през 1965, спря естественото възпроизводство на селското население в България, стремейки се да изравни условията за живот в селото с тези в града, държавното управление съсредоточи усилията си за разширяване и подобряване на обслужването. През 1969, на министерско ниво, беше създаден Комитет за битови услуги. Институтът към него разработи териториално-устройствени проекти за всички окръзи. През март 1971 се проведе Национална конференция „Обслужващата сфера в селата”, на която се изтъкна: „Нямаме никакво основание да мислим, че жителите на едно село се нуждаят по-малко от услуги, отколкото жителите на един град. В селото трябва да има приемателни звена за онези услуги, които не е стопански изгодно да се извършват на място – химическо чистене, ремонт на телевизори и др. И както на всяка гара има разписания за движението на влаковете, така и в селата следва да има разписания за събирането на повредените телевизори, дрехите за чистене и пр. Хората трябва да имат битови услуги там, където живеят. Нормативите за потребление в тази насока трябва да бъдат еднакви за селото и града” (в-к „Кооперативно село”, 25.03.1971).

Само че, вече беше станало късно да се изпълнят тези указания. Преобладаващата част от младото население се  беше изселило в градовете и нямаше за кого да се създава, на такова ниво, обществено обслужване в селата. Обратното – обслужващите обекти в селата, един след друг, се закриваха.

Естествено, след това възникна нобходимостта да се създаде нова организация на местното управление,  с  която да се формират селищни общности, в чиито пространствени граници да се обедини селото с града, наречени селищни системи.

Същността на селищната система беше определена като обединение на отделните населени места - социален организъм, в който те са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Връзките между тях се разглеждаха като единно цяло, при решаването на обществено-икономическите, териториално-устройствените, градоустройствените и културните проблеми. Управлението и регулирането на формирането и развитието на селищни системи следваше да се осъществи цялостно. Така,  селищната мрежа се разглеждаше като система с обособена концентрация от връзки и проблеми, които могат да се регулират и управляват. Качествено новото тук беше следното:

-  Селищната мрежа се формира вследствие на селищното развитие, продукт на предварителна програма за задоволяване възникващите икономически, социални, транспортни и др. потребности на населението;

-  Тя е обвързана с конкретно определена територия, в чиито граници се осъществява комплексното развитие;

-  Превръщането на селищната мрежа, в конкретно определени териториални граници, в селищна система е толкова по-интензивно, колкото по-ускорено и качествено се осъществява междуселищната интеграция.

Всичко това означава, че селищната система не е механичен териториален сбор, а обособен обект със свое специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие (фиг. 11).

И така, щом става дума за единно селищно устройство, изчезват причините (или поне част о тях), каращи населението да се заселва в големите градове. Налице са основания да стартира нов процес на миграционно движение – от градовете към селата.

За крупната административна реформа, която трябваше да превърне съществуващите общини в селищни системи, Комплексният научноизследователски и проектантски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура (КНИПИТУГА), предложи за утвърждаване от Министерския съвет проекти за следните документи:

- „Селищните системи в НР България” (одобрен с Постановление на МС № 77 от 5.12.1977);

- „Национална програма за непрекъснато и етапно жилищно програмиране”;

- „Национална програма за териториално-устройствено  развитие на отдиха и туризма в България”;

- Демографска прогноза за изменение на населението в страната по окръзи, селищни системи и населени места;

- Единна нормативна система за териториално и селищно устройство и нормативи на национално и окръжно равнище;

- Единни режими за устройство на територията на България” – одобрени с Решение на Бюрото на МС № 17 от 29.04.1978;

- Национална програма на Единната система за комплексно обществено обслужване;

- Национална програма за развитие на техническата инфраструктура;

- Програма за жилищното строителство през VІІІ-та петилетка и до 1990, на национално равнище;

- Определяне на седалищата и състава на общините в България – одобрен с Указ № 2295 от 1978;

- Създаване на райони в общини и промени в някои от съществуващите райони – одобрен с Указ № 2296 от 1978;

- Функционална типизация на селищните системи в страната – Разпореждане № 35 от 8 юни 1979;

- Единен териториално-устройствен план на България от 1979 и др.

За всички тези проекти и документи бяха извършени експертизи от СТСУ (Съвет по териториално и селищно устройство към Министерския съвет), административен орган, председателстван от вицепремиер, който, след експертизите, трябваше да ги внесе за утвърждаване от Министерския съвет.

Селищните системи в България, като средство за преодоляване отрицателните последици от принудителната урбанизация, получиха одобрението на специалистите в социалистическите и несоциалистически страни. Те изучаваха българския опит и превеждаха литературата, посветена на практическото осъществяне на концепцията за селищните системи. В заършения си вид, то представляваше геоурбанизационен процес на съединяване на периферията с центъра, като цялостна заселеност на държавната територия.

Особено място в практическото осъществяване на селищните системи играе междуселищният транспорт. Пътищата, транспортните средства и съобщенията са тяхната териториално-устройствена конструкция, създаваща материални предпоставки за интегриране на отделните дейности, както и условия за  достъпност до всяко населено място.

Усъвършенстването на териториалната организация на  пътната мрежа на междуселищния транспорт трябваше да се развива обиколно, за да се осигурява достъпност до всяко селище. Планирането на междуселищния транспорт беше основна задача на местното самоуправление.

Междуселищната интеграция във всички сфери на жизнения цикъл (труд, обитаване, отдих и обществено обслужване), чрез ускорено развитие на междуселищния транспорт, е основна предпоставка за  изграждане на жизнена среда в селищната организация. Това означава:

- развитие на пътната мрежа (без отиване и връщане по един и същи маршрут), което, в повечето случаи, става с прокарване на малки пътни съединителни участъци;

- използване на подходящи транспортни средства, според конфигурацията на пътя, броя на пътуващите и т.н.;

- кооперативно и комбинирано използване на транспортните средства;

- финансиране на междуселищния транспорт, което, при сегашните обстоятелства, следва да се третира и като социална дейност, подпомагана от държавата.

Идеята, междуселищният транспорт да стане комунален, в границите на общината, в началния период на изграждане на селищните системи (1979-1981), не можа да се реализира, поради недостатъчната активност на тогавашните местни общински и партийни органи.

Главната пречка пред цялостното решаване проблемите на междуселищния транспорт беше възприетата методическа постановка нови пътища да се строят, или да се реконструират, според обема на товарите и броя на пътуващите. Тоест, ако такива има в необходимото количество, налице са и основания за изграждане или реконструкция на пътя. Този подход окончателно се наложи след политическата промяна през 1989-1990, тъй като в обезлюдените селища пътниците и товарите намаляха и превозът им не можеше да осигури достатъчна печалба на транспортния бизнес.

В тази ситуация, дилемата, пред която сме изправени, е или да се спонсорира с допълнителни средства междуселищния транспорт, или окончателно да се даде „зелена светлина” на депопулацията, с всички  последици, които носи. Решаването на тези проблеми е предмет на политиката за възраждане на селищната мрежа. Редовното и приоритетно развитие на междуселищния транспорт има принципно важно значение като мярка за спиране на ускоряващата се депопулация.

Междувременно, през 1983, с административно немотивирано решение, селищните системи бяха трансформирани и прекръстени в сегашните общини (300 на брой).

Геоурбанизацията - основно средство за преодоляване на демографския срив

За първи път този въпрос у нас се поставя през 1930, от арх.  К. Табаков: „Развитието на обществения икономически и културен живот надхвърли границите на отделния град; неимоверното развитие на превозните средства по суша, вода и въздух, съкрати твърде много разстоянията между континенти, държави и отделни населени места. Всичко това наложи преместване на кадастралните граници на градовете (особено на многохилядните), далеч от първоначалното им положение. В новите граници попаднаха множество по-малки селища. Влиянието на така уголемения градски център върху близката и далечна околност се усилва, но и влиянието на провинцията върху града започва да се чувствува все по-силно. Градът вече не може да бъде изолиран и наблюдаван, в градостроително отношение, като самостоятелен обект. Вече не е достатъчно да се намерят необходимите места за неговото разширяване и да се планират предварително. Необходимо е да се вземат под внимание и всички онези условия, които лежат вън от неговите кадастрални граници, т.е. неговата околия с всичките й условия за живот. Налага се разрешаването на градостроителния проблем на един град да върви в унисон с градостроителното решение на цялата му околия, с оглед на всички взаимни влияния. От друга страна, отделни области, имащи общи културни или стопански интереси, които свързват неразривно помежду им техните градове и села, налагат общо решение на градостроителния проблем за цялата област. Така възниква необходимостта от Единен териториално-устройствен план.

Основният принцип на областното градоустройство е, че малките селища не бива да затъват в изолираните провинциални условия; от друга страна, големите градове не трябва да бъдат отрязани от природата; развитието на индустрията не бива да застрашава здравето на населението. Идеалът е в равномерното разпределение на населението по цялата област, с което биха се избегнали неудобствата на пренаселените градове, а същевременно би се внесла повече култура и в провинцията. Зависимостта на отделните области в една държава една от друга, вече дава първия подтик, за да се замислят урбанистите за необходимостта от създаване на един общодържавен градостроителен план. Към  предпоставките за това следва да причислим всички вътрешни и външни общодържавни интереси, като: вътрешни държавни водни пътища, първокласни шосета и железници, големи източници на енергия (предимно електрическа) и излизащите от електроцентралите далекопроводни линии, държавни автомобилни шосета, природни резервати и др. ... Милионните градове, чието разширяване, в концентрични кръгове, не може да продължава до безкрай, без да се дойде до нежелателно задушаване на центъра им, ще трябва да се разширяват чрез създаване на градове-сателити. Този нов комплекс от град-център и неговите сателити с близката им  околност, при явните им общи интереси, също ще бъдат предмет на областно градостроителство”7.

В литературата на селищното устройство, този принос на арх. Табаков за развитието му и досега остава незабелязан, макар, че е направен четири години преди  Атинската харта. Близо осем десетилетия по-късно, той отново е актуален като политика за  преодоляване на  демографски срив.

От всички проблеми, които възникват в тази насока  през последните години, на преден план излиза този за столицата София. След като от 50-те години на ХХ век насам „прибираше” с голямо предимство преселници от всички селища на България (само през 1953 – 48234 души) София „расте” средногодишно, с чисто миграционно салдо от 12000 заселници и с повече умрели, което налага разкриването още 200 дка гробищна площ около столицата.

Вместо мерки за преодоляване на ролята й като  „демографска топилня” на България, на практика се действа за увеличаването на нейния „топилен” капацитет в две основни направления: хоризонтално – на борсите се предлагат терени за ново застрояване, и вертикално – чрез изграждането на небостъргачи. Тоест, практическите действия са в  точно обратната посока.  Както се съобщава в пресата: „Четиридесет от най-големите строителни предприемачи ще рекламират България по света, като атрактивно място за инвестиции  в   недвижими имоти (?). Те се обединиха в Клуб “Bulgаria Estates”, чиито членове имат проекти в процес на  реализация  на, стойност  над милиард евро. Основната му цел е да създаде условия за засилено пазарно присъствие на български проекти на външните пазари”* .

По-горе посочих, че за преодоляване на аналогичната вредна роля на столичните градове в десетки страни на света те се преместват в други райони.  Когато обаче, подобна мярка беше мотивирана за София в публикацията „Местим София, за да спасим България” (в-к „Дума”, 29.01.2005), не последваха каквито и да било отзиви и коментари. Нещо повече, предвижданията за териториално разширяване на столицата и създаване на условия за още по-голям механичен прираст на населението й, стават още по-мащабни.

На 25 април 2006, за преодоляване демографския срив в България, беше представена „Национална стратегия за демографското развитие”, която, както по наименованието, така и по съдържанието си, няма качествата на програма за практически действия. А състоянието, което маркирахме дотук, императивно я налага, в широко адресирана политика на държавата.

Човечеството е изправено пред количествен урбанистичен феномен, който не се вмества в историческата футурология.             Публикацията (от 1969) на гръцкия градостроител Доксиадис за всемирния град, привлече общественото внимание, но скоро заглъхна и не бе приложена за регулиране на урбанизацията, защото беше лишена от мотивировка на действията в конкретните държави и райони9 .

---------------------------

* Експерти на компанията „Емирейтс Инвестимънт Груп” са огледали терените в София за небостъргачи и са се спрели на празните терени до Мол-а на бул. „Стамболийски”, мястото на бившия Завод „Балканкар” и мястото на „Софияленд” (в-к „Стандарт”, 08.02.2008)

 

В началото на последното десетилетие на ХХ век директорът на Фонда на ООН за населението, в Ню Йорк - Нафи Садак, предупреди, че „Утрешните градове са днешно предизвикателство”, с което мотивира „новите пътища” на държавната политика за регулиране на световната урбанизация: „Първият етап следва да влючва преразглеждане и преоценка, от гледна точка на бъдещето, на ролята на града. Осигуряването на дългосрочен и сигурен просперитет изисква усилията да се насочат към нови и сигурни технологии. Те са предпоставка за равномерно разпределение на населението.

От друга страна, правителствата следва да се ориентират към децентрализиране на инвестициите за развитие в малките и средни градове, които ще прекъсват миграцията на селското население към столицата. В ерата на бързите комуникации, малкият град може да даде съществен принос за по-добър живот и труд... Тези пътища на действие, като практически решения, не са лесно изпълними, но трябва да се предприемат с грижа и отговорност, ако искаме да завещаем на нашите деца в света една благоприятна житейска перспектива, осигурена от хармонизирана околна среда”.10

За условията на България, през първото десетилетие на ХХІ век, когато селата са със силно намаляло и застаряло население, само с помощта на малките градове не е възможно да се спре задълбочаващият се негативен демографски процес и обезлюдяване на все по-големи територии.

Преди 70 години проф. Стефан Консулов подчертава, че: „Ние, представителите на днешното поколение, и най-много нашите общественици и държавници, сме длъжни да мислим. Ако някога, не дай Боже, дойде страшното (т.е. сегашното ни демографско състояние), историкът ще определи отговорностите на нашето  поколение и на късогледите държавници”.

Никоя геодемографска  политика, обаче, не може да бъде резултатна, ако основната пропорция „богати-бедни” разширява диапазона си, както е показано на фиг. 13.

Към 1960, относителният дял на богатите е бил 30.1%, а към 1991 – 61.1%. Тоест, този дял е нараствал с 1% годишно, а делът на бедните остава непроменен за 31-годишния период. Преодоляването на тази диспропорция е най-съществената предпоставка на геодемографската политика, като комплексна дейност, за ефективна организация на  територията и използване на ресурсите, рационално разполагане на различните обекти на материалното производство и на  непроизводствената сфера, тяхното съвместяване и кооперирано изграждане, с цел да се създаде хармонична жизнена среда.

Литература:

1.         Декуре, А., Храна за гладуващите в света, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, май, 1984, с. 9.

2.         Деведжиев, М., Кратка история на селищното развитие по българските земи, С., Изд. на Отечествения фронт, 1979, с. 352; Селищните системи, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1978, с. 384;  Обща геодемография, Изд. „Абагар”, 1996; Геоурбанистика, ВТ Университетско издателство, 2001, с. 260.

3.         Енгелс, Ф., Към жилищния въпрос; Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Избрани произведения, т. І, Издателство на БКП, София, 1950, с. 679-724.

4.         Jean-Fransois Gravier, Paris et le desert francais  en 1972, “Flammorian”, 1972, p. 284.

5.         Мишев, Г., Пак по тема номер едно ... , сп. „Всяка неделя”, бр. 34, 1993 г.

6.         Освалдо де Риверо, Развенчаване на митовете за развитието, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, август-септември, 1999, с. 47-51.

7.         Табаков, арх. К., Нови насоки в градоустройството, сп. „Архитект”, кн. 9-10/1930, с. 13-14.

8.         Тодоров, Ст., Основни насоки за териториално разположение на производителните сили през следващите 15-20 години. Доклад пред пленума на ЦК на БКП, състоял се на 03.03.1970.

9.         C. Doxiadis, Oecumenopolis: Ville mondial de l`avenir, “Impact”, 1969 h.

10.     Robert L. Schiffer, The Exploding City par St. Martin Press /175 Fifth An, New York N 10010/.

 

31.03.2008.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Един от най-ефективните съвременни механизми за реализация на геостратегически инициативи е целенасочено изграждане на комуникационна инфраструктура, която да предопределя перспективното развитие на отделните региони и държави.

През последните десетилетия, геополитическа значимост на Балканския полуостров все повече зависи от потенциала на неговото транспортно географско положение. То обаче не се използва рационално, поради неблагоприятното влияние на редица вътрешни и външни фактори. Оценката на съвременното транспортно географско положение на България на Балканите и в Европа е в пряко зависима от природните дадености, социално-икономическия потенциал, (гео)политическите реалности и конюнктурно изменящите се стратегии. Проблемите на транспортната достъпност на страната са, в значителна степен, детерминирани от константни пространствени величини и инерционни исторически процеси. С относително по-динамичен субективен характер се отличават импулсите, излъчвани от външни силови центрове.

България e потенциално благоприятно разположена в зоната на контакт между региони с различна степен на развитие и стопанска специализация – Средна, Северна и Източна Европа, Близък и Среден Изток, Източно Средиземноморие. Това създава възможности за осъществяване на интензивен транзит през нейната територия. През страната преминават трасета на пет от десетте главни балкански транспортни еврокоридора:

- Коридор №4 Варшава-Букурещ/Будапеща-София, за Средиземноморието (Истанбул, Солун/Атина);

- Коридор №7 Рейнско-Дунавският воден път (Северно море-Черно море);

- Коридор №8 Бургас/Варна-Скопие-Тирана-Дуръс;

- Коридор №9 Санкт-Петербург/Москва/Киев-Букурещ-В.Търново/Горна Оряховица-Димитровград/Хасково-Истанбул (Кърджали-Александруполис);

- Коридор №10 Берлин/Мюнхен-Виена-Будапеща-Белград-Ниш-София (Атина/Солун)-Истанбул-Анкара-Багдад/Дамаск.

Потенциалът на географското ни положение се усилва от широкия излаз към Черно море и Дунав. Южната държавна граница отстои на около 30 км от Бяло море, което, след интегрирането ни в НАТО и ЕС, създава нови възможности за бизнеса в Западна и Южна България. Страната ни има сравнително еднаква авиационна достъпност от градове като Марсилия, Женева, Франкфурт, Вилнюс, Курск, Сочи, Александрия, Триполи и Тунис.

Транспортното географско положение на България се отличава и с редица неблагоприятни характеристики. Те са свързани с оценката на икономическия потенциал и политическата традиция на Балканите – най-слабо развития и най-размирния европейски регион. Балканските страни имат неадекватно малка, спрямо териториалния и демографския си потенциал, икономическа тежест в Европа и света.

 

Териториален, демографски и стопански потенциал на балканските страни

 

% от

територията на

% от

населението на

% от

БВП  на

света

Европа*

света

Европа*

света

Европа*

България

0,07

2,18

0,11

1,40

0,12

0,56

Общо България и съседните й страни

0,92

-

1,87

-

1,88

-

Балкански страни**

0,35

10,37

0,69

8,62

0,84

3,96

Балкански страни***

1,04

-

2,11

-

2,12

-

* Без Русия, Украйна, Белорусия и Турция;  ** Без Турция и Румъния;  *** Вкл. Турция и Румъния

С по-голяма социално-икономическа значимост на Балканите се отличават само Турция, Гърция и Румъния. Това катализира предимно диагоналния (Северозапад - Югоизток) и меридионалния (Север - Юг) вектори на транзитния потенциал на полуострова и България, и е една от причините за второстепенната значимост на проекти, като например Коридор № 8. Посочената тенденция се допълва и от пространствената логика на разширение на НАТО и ЕС.

 

Относителен дял на балканските страни* спрямо Европа** и света по някои географски и транспортно-икономически показатели.

 

% от света

% от Европа**

Обща дължина на автомагистралите

-

3,62

Б В П

0,84

3,96

Общ автомобилен парк

2,21

5,79

Обща дължина на тръбопроводите

0,65

6,17

Обща дължина на железопътните линии

1,21

6,59

Външни инвестиции

3,45

6,92

Автомобилни пътища с твърдо покритие

0,78

7,93

Н А С Е Л Е Н И Е

0,69

8,62

Т Е Р И Т О Р И Я

0,35

10,3

* Без Турция и Румъния;  ** Без Русия, Украйна, Белорусия и Турция

Въпреки съвременните достижения в строителните технологии, за България и другите относително по-слабо развити балкански страни все още прекалено голяма роля играе естествената морфо-хидрографска конфигурация на по-евтините транспортни направления, които обаче невинаги са привлекателни за международните превозвачи. Засега липсва ефективна национална инфраструктурната стратегия, която да отчита новите световни и континентални транспортни тенденции. Многократно и хаотично декларираните транспортни намерения от страна на българския управленчески елит, след 1989, се отличават с конюнктурна разнопосочност,  партиен егоизъм, мудност и податливост на външни влияния, с липса на приемственост и далновидност. По различни оценки, конкурентно изградените само през последните две десетилетия в съседните страни алтернативни автомобилни пътни артерии са довели до отклоняване от българската територия на около 30-50 % от нарасналия транзитен трафик през Балканския полуостров.

Усвояването на огромния транзитен транспортен потенциал на българското национално географско пространство изисква целенасочена политика, значителни финансово-икономически усилия и време. Така например, за пълното изграждане и модернизация на българските автомагистрални  трасета, от посочените балкански еврокоридори, са необходими между 6 и 8 млрд. долара. В близка перспектива това са непосилни проекти, ако не се привлече външно финансиране. Освен транзитните направления, в зачатъчно състояние вече няколко десетилетия са и транспортни инфраструктурни проекти с предимно вътрешно национално значение – изграждането на автомагистрален пръстен, старопланинските преходи, подобряване качествените показатели на железопътната мрежа и др.

Отрицателен ефект за транспортната привлекателност на България оказва целенасочената и ефективна инфраструкурна политика на съседните страни, които, за разлика от България, успяват да привлекат много по-голям поток от външни инвестиции. През 1994-1999, към България са насочени около 11% от всички външни инвестиции в балканските страни (включително Турция и Румъния). През 2000-2005, този дял нараства на 13%. По-голямата част от тях обаче, са за приватизация на екологоемки отрасли на българската тежка индустрия. Едва 7% са за реконструкция и изграждане на нова транспортна и комуникационна инфраструктура (в това число, 3 % за транспортна инфраструктура).

Съседните страни, вече десетилетия наред, осъществяват транспортна политика, отклоняваща традиционните товаропотоци към по-благоприятни в качествено отношение трасета на своя територия. Въпреки по-дългите, обиколни маршрути, значителна част от международните превозвачи залагат на по-малката амортизация и по-сигурните доставки. Примерите в това отношение са красноречиви:

-      Румъния се старае да "изтегли" Коридор 4 към Констанца.

-      Сърбия залага на Моравско-вардарския вариант на Коридор 10 към Солун и Атина. Симптоматични в това отношение са оправданията на Белград за природните препятствия (в началото на ХХІ век !!!), стоящи пред изграждането на съединяваща магистрала между Ниш и София.

-      Със средства, отпуснати от ЕС, Гърция "възстановява" т. нар. "Виа Игнатия" (старият римски път, по чието трасе е проектиран Коридор № 8), но значително по на юг – изцяло на гръцка територия.

-      Русия, заедно с Украйна, бившите кавказки и средноазиатски съветски републики, залагат на традиционния черноморски път при контактите си със Средиземноморието и Световния океан.

Посоченият транспортен "четириъгълник" изнася главните товаропотоци в балканския регион извън територията на България. Това дава основание ситуацията да се определи като своеобразна транспортна блокада на страната ни. Ефективен пробив в нея е възможен при приоритетна висококачествена магистрална реализация на Коридори  4, 9 и 10.  Те, в определена степен, ще спомогнат и за решаването на важни вътрешни транспортни и регионални проблеми.

При пълноправно членство в НАТО и ЕС и значително нараснал инвестиционен имидж на страната ни, днес се създават изключително благоприятни условия за наваксване на инфраструктурното изоставане в транспортната област. Като най-важен гарант за това е доказалата своята ефективност регионална политика на ЕС, която може да тушира националния егоизъм на съседните страни и да реализира потенциала на транспортния географски централитет на България на Балканския полуостров.

{rt}

Още статии ...