16
Сря, Окт
4 New Articles

Геополитическото утвърждаване на София

брой3 2008
Typography

Всеки софиянец се възхищава от градове като Виена, Париж, Прага. Той явно или скрито си пожелава да е част от подобна на тяхната подредена и облагородяваща среда и често го постига с цената на отказа от себе си, от общественото си положение в България, от семейната си традиция. За да изпита тези (от малкото останали съвременни) авантюри, за да заживее в обстановка на приятни новости, да преживее вълнението на откривателството и на предизвикателството от досега с неочаквани факти, събития и (не винаги) личности, софиянецът заплаща със свободата и индивидуалността си (изпълнява не само точно, а даже стриктно западноевропейските полицейски разпоредби), със спирането на интелектуалното и социалното си издигане (работи всичко, което му се предлага), обезличава се (често до степен да крие произхода си), за да потъне в пролетарската маса на Запад. Всичките му претенции, които в София са прекомерни (до степен да заплашва публично с отказ от гражданство), в чужбина се стопяват и той в повечето случаи изчезва като личност. Остава му само ласкаещата го възхита на неговите доскорошни софийски съграждани, смятащи го за преуспял в странство.

Виновна за това е и София. Тя се превърна в транзитна гара, която препраща в чужбина младото и способно поколение на България. София днес се оказа годна само да прекърши връзките на младите българи със селската и провинциална среда, да заличи консервативно-патриархалните навици на новите софиянци. Тя не успява обаче да направи от придошлите истински софийски патриоти, не успява да ги превърже към себе си.

София се оказа желана от всички, но - обичана от малцина.

Чувство за град. Началото

Така е, защото софиянци не усещат-познават собствения си град. Той е пълен със събития, добри намерения, страсти и битки. И всичко това е овеществено в камък, бетон, асфалт. Много често недонаправено-недовършено, защото страстта и чувствата бързо изгарят в София. Властта обича да тържествува над предшественика си, като руши създаденото от него. Така лъжливите аргументи се превръщат с времето в неоспорими  PR - “факти“ и ние заживяваме в среда от грешки (действителни и привидни), осуетени амбиции и незавършени намерения. Тази среда наричаме хаос, за разлика от завършеността на Виена, Париж и Прага.

Но софийската среда изобилства с възможности и шансове, тя все още е годна за стил на живот, който да е и консервативен, и жизнерадостен, и модерно целеустремен, и исторически вглъбен, и близък до природата и цитадинен. За да развием тези шансове пред града, е необходимо да култивираме особено чувство, ще го наречем чувството за град. В нашия случай - чувството за София.  Това е познаването-разбирането на (а и обичта към) природните, историческите и човешки сили, които раждат-тласкат-развиват, или унизяват, София. Това е особената чувствителност, която възпитават утвърдените градове у своите обитатели и обичта, с която им отвръщат виенчани, парижани и пражани.

Вникнем ли във феномена София (защото тя е нещо повече от само град), ще я заобичаме.

Банално е да се каже, че Marcus Ulpius Traianus я прави град. Този отговор е относително верен, макар и в духа на днес разпространения “правен” синдром - от многото истини да е истинска истина само институционализираната истина. Поради това, имперският акт , обявяващ «София» за град, наименован Ulpia Serdica е (само) институционализираното начало на града ни. Но «София» съществува далеч отпреди това. Действителното начало е далечно и дълбоко омайващо.

Всеки, който идва от северозапад, по Нишавското ждрело, или от югоизток, по Маричината долина, или пък слиза от Владая, или от Арабаконак-Витиня, изпитва облекчение и гърдите му се разтварят, когато стъпи в Софйското поле. Мащабът на възприятията се сменя; той става едър. Едър и контрастен. Оградните планини израстват от гладко-равното поле. Това ги прави да  излъчват спотаената мощ на звяр в унес-реликт, който се събужда за нов живот. Това изпитваме днес, но то е бивало изпитвано от стъпилия на Софийското поле винаги - срещата с вездесъщото присъствие на вечния негов обитател. Древните са го наричали Genius Loci. Той обитава полето, но си има дом. Къде е белегът-знакът, от който започва-тръгва пътят на «София» към нас, днешните софиянци?

Преди полето е имало езеро. То притежавало очарованието на противоборстващите  стихии: водата срещу скалата - патетичната жизненост, която извиква тяхната среща-двубой. Геологическите епохи следват една друга; обилието на вода се сменя с ариден (сух) климат и така започват да се отлагат тези минерални наслаги по езерното дъно, които от древно време насам участват в живота на софийската цивилизация чрез минералните извори, на които те дават началото. Но те в Софийското поле са повече от 80! Кой от тях (вече се досещаме), и защо тъкмо той - софийският извор, дава началото на цитадинния бит и превръща обитателите от полето в сердикийски граждани? Защо изворите в Княжево, в Овча Купел, в Горна баня или в Панчарево не заквасиха градската мая, а останаха извън града?

Защото, при възможност за избор, става това, което хората изберат с краката си. Тъкмо пътищата, а във времето, когато ги е нямало - теренната достъпност, е другата, наред с наличието на софийския извор, причина селището, възникнало на това място, да «стане» град.

Веда словена. Преселение

Рядко населено и обладано от архаичния селски бит, Софийското поле хилядолетия не е имало нужда от град на мястото на днешна София. Слатинските възвишения, ослънчени и равни, са и далеч по-защитени, и по-подходящи за бита, който преди десет хиляди години е затворен вътре в рамките на хоризонта, в неговото обозримо обкръжение. Отвъд хоризонта се спотайват опасностите. Но и те рядко се задават в онова проточено време.

Архаичният човек се радва на своето пълно отъждествяване със средата, със статуквото, което му осигурява предсказуемо съществуване.  И ако съдим по слатинските открития така е било в течение на няколко хиляди години. Архаичен сън, наречен «златен» век на себеоткриване, на разкриване на съдбовната зависимост от природните стихии, на опита да ги разбере-предскаже-«мотивира» към определено, желано-добро поведение. Това прави архаичния човек част от близката природа-околност, от небето над нея. Това е време на детско откривателство и на завършения опит да бъде създаден-открит и подреден светът на митовете и фолклора. Там е изворът на народната мъдрост.

Нещата се променят с културното проникване в тогава дивата евразийска покрайнина - Европа. По суша, това става от днешния Близък изток, през Проливите, през Тракия, и търсейки-откривайки път между планините. Първите смелчаци или просто любопитници, попадат-идват в полето, назовано хилядолетия по-късно Сердикийско, за да се върнат обратно, а някои да останат или пък, обладани от голяма дързост, да продължат пътешествието, започнало от «Харапската» земя (1.песен «Преселение...» и 2.песен «Пак за преселението...»[23]) през «замързналия» Босфор(?) и дервента2 , устремени на северозапад – чак до/отвъд целта-Дунав:

Море си бе замързнало, / мое коне бележита гу изплива; /

на път ми излела сура ламие, път заптиса на дервене, на клисуре /.../

Та га гоних шо га3 гоних, стигнах си га на бел Дунав(7. песен “Женитба...”)[23].

След Първите настъпват бавно с добитъка си и земеделците, за да се настанят трайно на новите земи. Това е епичното преселение на народите от граничното време на бронза. Техните екзистенциални мотиви (нуждата от Lebensraum6 ), геополитически цели (завладяване на обработваeми земи и води), нравствена аргументация (разпространение на знания и умения сред диваците и приучването им към труд и цивилизован бит), както и отделни, ключови епизоди  (молитвата7 преди битка), присъстват като канава-дълбочинен слой във Веда словена[23].

Наред с известната ни, очевидно е имало и «сухопътна» Одисея. Тя е истински поучителна, сериозна и разказана не от «герои», а - преживяна от народи. Тези народи са «посяти» навсякъде по следата на това Велико  пътуване-преселение. Спомените за него са достигнали до/запазени от нас, българите:

“...млада краля Читайска, /... / Негува земя мощне са е наплодила; / села си му честум стуят, / ляха (=10-16 кв. крачки[72]) мясту и селу гуляму! / Нит урачи имат що да урат, / Нит волове паша пасат. / ... / чи е навървил Читайска краля / през тоя земя Харапска, / през това моря гуляму; лю(=само) утде си замине, сита земя пупленява; /.... / оти иска да научи диви люде / как си са земя работи. / Лю(=само) утде си заминоват, кралю, / сичку им са диву гляда; / дойдоха си вейке ду той бял Дунав. / ... / Читайска краля си стои на край бял Дунав, / та са чудум  чуди що да прави, / що да прави как да си Дунав замине, / та да иде на родувиту земя. /  На ойскя си вяли ютговори: / “Сяки пу куляну да си падне, / Куледу Богу молба да се моли,” /..../ Та си им Куледу Богу молба услише; / .../ Та си земя загуби  Дунавска краля.” (1 песен “Преселение...”)[23]. / Земя хми (=тем, на тях) Читайци пуплениха, / там’ села си направиха, / сички люде пуплениха, / и ги научиха земя да работет. / Уттога е устанала земя со уралу да са работи, / и тая пясня да са пяе.” (2 песен “Преселение...”)[23].

Описаните екзистенциални мотиви (въпрос на живот и смърт, борба за оцеляване), геополитически цели и страхът от морална присъда, родил нуждата от нравствено оправдание, ни предлагат триделния модел на всички по-сетнешни геополитически експанзии по света. Този модел е останал от хилядолетия насам непроменен! Могъл е да бъде така точно формулиран-запазен до «днес» само, защото древните по нашите земи са го преживяли дълбоко и впечатлени от него, са го препредавали буквално през всички исторически епохи и сменящи се по земите ни господстващи езици. Поради това изпятото-записаното по-горе във Веда словена носи белези и на достоверност и не може да бъде просто измислено/въобразено от мървашките певци от Серско. Ако тези песни бяха създадени в родопския (все пак провинциален) културен анклав, те би трябвало да се вълнуват повече от близкото Бяло море отколкото от далечния, недостъпен за тях, (при това бял!) Дунав8 .

Harappa

Така се нарича този (бил град, станало село,  днес-пак) град в Пакистан, близо до който, през 1822 двамата пътешественици Burnes и Masson откриват и (само!) оглеждат руини. Това е северната столица-близнак (наред с южния Мохенджо-Даро) на една голяма култура - крайречната култура на реката Инд. Тази цивилизация е съвременник (3200-1500 год.пр.Хр[131]) на другите три: древноегипетската, на азиатския Югоизток и тази на Междуречието. Няма други преки (известни нам, освен Веда словена) доказателства, че Harappa е самоназвание с хилядолетен корен и/или прозвище, дадено от историческите съседи-съвременници9. Харапската цивилизация има писменост. Тя обаче е все още неразчетена. Тази цивилизация използва десетичната бройна система, която ние наричаме «араб/пска». Тя използва много точна и унифицирана мерна система за тегло и дължини; най-малката мярка е 1.7 от милиметъра. Харапците използват в гражданското строителство призматична тухла, с размери само - 7/14/28 см. Едва ли е случайност, че това са и размерите на тухлата, с която бе иззидана довоенна София. Тухла с тези размери (печена или само сушена на слънце=керпич) бива произвеждана/изполвана в течение на цели 4 хилядолетия, изминавайки пътя си от Harappa до Европа10 .

«Харапският» народ се препитава от  интензивно земеделие и градинарство. Той изобретява плуга11 , теглен от биволи. И, както често се случва, «кръщава» това свое, революционно за времето си, изобретение със собственото си име (Arare=ора, лат.). Поради задоволеността си, този земеделски народ започва да строи градове12 и то съоръжени с градска канализация, водоснабдяване и комунално сметосъбиране. В къщите има тоалетни помещения. Улиците са ориентирани съгласно световните посоки. Главната улица е 10 м широка, с направление «Север-Юг». «Харапците» са първите градоустроители в света. Те формулират принципите на градоустройствения ред и го осъществяват повсеместно във всичките си градове. Удивителното е, че този ред не се гради върху някаква обществена йерархия, а е материализация на, ще го наречем базисен, общовъзприет демократизъм. Сякаш няма(?) нито «първо», нито «второ» съсловие. При разкопаването на харапските градове, археолозите не откриват оръжия. Няма пирамиди, няма зикурати, няма храмови комплекси от рода на индокитайския Ангкор. Мнозина [187] твърдят, че харапците даже не са строили крепостни съоръжения. Това е причината тази цивилизация да не бъде дълго време забелязвана и да бъде разкрита едва през ХХ век13 .

Център на харапските градове бил градският пазар-тържището, в крайна сметка – народното оживление – народът. Внезапно, този голям (обитавал е територия, колкото днешна Западна Европа) 5-6 милионен народ напуща своя уреден бит, без бой. Сред руините от това, негово време няма открити следи от насилие, пожари или от катастрофи - земетресения, наводнения.

Земята му е престанала да бъде плодородна. Причина за това би могла да бъде или засоляването на почвите, или засушаването на климата, или промяната в течението на река Инд (=Sindh14 и на успоредната-вече изчезнала река Saraswati) или пък всички тези причини, заедно. Така «харапците» остават без плодоносна земя и препитание. Двеста години те не си дояждат, гладуват. Това е доказано въз основа на тленните им останки в некрополите – (южната столица-близнак Мохенджо Даро означава Хълмът на мъртвите). Те упорстват, но накрая тръгват, за да търсят нова земя и вода. Песен 7. «Женитба...» ни насочва къде/как това би могло да е станало: «...та си прати Фейска крале на Си(н)тска15 земе запустена, / да си кане16 седемдесе крале, / да си дойдат на негува Талатинска земе,...» [23]. Тази „покана“ е сякаш ретроспективно оправдание за извършеното нашествие17 в земите, възприемани в по-късни времена като „латински“. В този текст на Веда словена се натъкваме на политическата актуализация (=нови държави, нови имена,...) на основните, трайни и непоклатими географски понятия: Близък изток, Средиземноморие, Римски свят, ...

Това е поучителен разказ, сам по себе си, но го споменаваме заради определението «Харапска» в песен 1. «Преселение народа ут Крайна земе на Дунав». Песента е записана от учителя в серското село Елешница Божич Атанасов и то (доста!18 ) преди януари 1867 [стр.16,том І, 23].

Какво става по същото време (средата на ХІХ век) в самата Harappa? «Градът .... изпада в (хилядолетно, бел.ХГ) забвение, докато сър Alexander Cunningham предприема, в годините 1872-1873, първите разкопки. Но едва след късните полеви работи, след 1920, бе разбрано колко древна и значителна е Harappa...за съжаление в средата на ХІХ век тухлите (от Harappa) бяха използвани за железопътна линия.»19 . Не без ирония твърдят, че железопътната линия Лахор-Мултан била на 4600 години - за да построят, през 1857, леглото на жп линията, английските инженери John и William Brunton раздробяват тухлите от срутващите се сгради до голямо село-малък град, назовано Harappa....Това е линия, дълга 93 английски мили20 [183], равни на жп отсечката София-Пловдив.

През 1856, Alexander Cunningham, директор на тогава новосъздаденото Археологично ведомство на Британска Индия смята, че тухлените руини произхождали от будистки храм, построен през ХVІІ век (след Р.Хр!). И години след това той, натовареният с цялата власт и всички отговорности археолог в тази, тогава британска, колония21 продължава да няма представа за значението на поверената му Harappa и дори съдейства за унищожаването и.[131] А българите-орачи, овчари от Серско знаят за тази Харапска земя и помнят-възпяват Великото преселение от/през нея.

Непрекъснатият спомен за тази култура-«земя», запазен през цели 4 хилядолетия, вече не съществува. Тези знания бяха буквално изклани в селата около Сяр през юни 1913. Тази истина, но не като пазен спомен, а като изненадващо откритие, се възражда в самата Британска Индия (в частта и, принадлежаща на днешен Пакистан). «Културата на Harappa” става общопризнат факт, но едва през 20-те години на ХХ век22 .

Сякаш този разказ, както и предходният, от Веда Словена, са част от един двуделен, но свързан (пра-)исторически сюжет. Необясними засега остават позоваванията като «Читайци», «Читайска краля». Възможно обяснение е, че по времето на Веркович темата «Китай» е вездесъща. Тогава богат, но подчинен Китай е символът на европейското владичество над света, както и косвено - за безграничността на техническия прогрес, роден в Европа23 . Китай присъства във всекидневните разговори. Китайската тема е в състояние да контаминира (да бъде привнесена във) всеки древен текст. Harappa обаче не може. Тя не съществува никъде в официалното европейско съзнание по време на записването на Веда Словена.

Географската благосклонност

Но защо нашият и другите, ставащи европейски, «народи», през  хилядолетията, се движат на северозапад? Така е, защото геоморфоложкият строеж на европейския Югоизток сочи-подчертава-облагодетелства направлението “югоизток?северозапад”. Така наличието на улеснен достъп в посока към/от югоизток, където вече се ражда световната цивилизация, е големия шанс за континентална Европа, която през/чрез своя балкански дял се докосва до земеделския (каква новост тогава!) Близък изток. Първата цивилизационна вълна,  носена от преселници със земеделска опитност, започва от пренаселената и станала безплодна «Харапска» земя, култивира пространството на днешния Анадол, заселва земите, станали по-късно Тракия-Дакия-Мизия-Илирия, основава Етрурия (днешна Тоскана) и, в крайна сметка, Рим. Това, отначало компактно, колонизиращо демографско тяло (устойчиво поради връзката си със земята и напредничаво поради нагласата си да произвежда) оставя трайни и често неизтребими следи по своя път. Подобна следа е задпоставеният определителен член в етруския (-c/-ca),[169],[88] (а може би и в тракския?), в  днешния албански, румънски и български езици. Както и в ономастичния корен Sard-ica. Той е засвидетелстван като диря, провлачена от лидийската столица Sardes, лат. на изток, до днешна Сардиния, на запад. Преселението-Поход през природни препятствия и сред недоброжелатели възпитава тази дисциплина и ред, с която Римска Европа изненадва (и сякаш отмъщава-наказва за сторени злини), хилядолетие по-късно тогавашния (близкоизточен) свят. Този Поход ражда липсващото дотогава трето (военното) звено на  цивилизацоинната триада, станала основа на римския ред – Pax Romana.

Във вече по-късното, Омировото, време, нашият европейски бряг бива назоваван Европа и, както често става, това название започва да важи за целия негов, потънал тогава в мрачна и мъглива неизвестност, хинтерланд. Без нашата земеделска колонизация, Западна Европа би се затворила-капсулирала в своята мистична келтска(?) ирационалност и би се превърнала в (или даже останала) ужасяващо подобие на доколумбовите Мезо-американски култури. Те са също култури на земеделци. Но за тяхно нещастие възможноста им да мигрират е сведена само до направлението «Север - Юг». А миграцията, напречно на климатичните пояси, е тежко изпитание. Адаптирането към друг климат, към нов начин на изхранване, срещите с непознати болести и зверове, изчерпва силите и на най-предприемчивите. Така, в Америка, географската морфология възпира автохтонното развитие до такава степен, че то води до застой и даже – до израждане.

В Евразия, Европа и преди всичко на Балканите земеделската миграция ускорява обмена и взаимообогатяването (демографско, културно и технологично), макар това често да става и чрез война и завладяване. При нас, миграцията е била съпроводена с радости; придобивките са големи, макар и съпроводени от рискове-също източник на мъжки предизвикателства. Веднъж укрепнал, «европейският, нашият» земеделски ареал създава икономическите предпоставки (производство> излишъци> обмен) за появата на посредническите активности на морските народи, елини, финикийци, картагенци. Те налагат своите езици като Lingua franca и така обсебват създаденото в света преди тях, включително и от Египет. Но той е толкова велик, че там това им се отдава само повърхностно (рядко надхвърля елино-преименуването на вече създаденото преди). Другаде (в Македония, Тракия,...) щетите са големи, защото успяват да изтръгнат корените/да заличат спомените за велики планетарни събития, като Преселението.

То трябваше да стане първо, за да може после в неговото лоно да бъдат замислени-родени митовете на класическата Античност – провинциални сюжети, вместени географски между Колхида, Сцила и Харидба. Сравнете техните камерни мотиви (ревност, изневяра, кръвосмешение,...) с мащаба, с неумолимостта-неизбежността на валяка Преселение.

Геополитическото утвърждаване на «София»

Може да се твърди, че географското направление “ югоизток?северозапад” е създало и организирало живота на нашия Античен свят. Западното, тиренското крайбрежие на Италия, двата (днес италианският и хърватският) адриатически бряга, Дунав и неговата сухоземна корекция, по долините на Морава и Марица, са четирите географски дадености с еднаква и успоредна насоченост “североизток - югозапад”. Те улесняват движението, но само по дължината на това направление. Делителите между тях: Апенините, Динарските Алпи и Балканът възпрепятстват опитите за движение в напречна на тях посока. Във времена, когато (за разлика от днешните) пестенето на транспортни усилия е абсолютното условие при избор на път, това предопределя посоката на предпочитаните контакти. Така географската морфология на Балканите и съседните им земи улеснява превръщането  на  земите на днешна Италия, Балканите, Мала Азия и Близък Изток в една културна и стопанска почти-общност. Тя, раздирана от битки и войни (безспорен белег на активно общуване), просъществува до времената на (и кратко след) Кръстоносните походи.

Така географската морфология прави първия подбор на участниците в процеса на културното създаване на Европа.  И това са тези европейци (сред тях и сердо-средо-софиянците), които случайно или преднамерено обитават върху, или близо до, четирите успоредни транспортни оси “югоизток?северозапад”.  На тях се дължи бурният разцвет, през Средновековието, на Генуа, Венеция, Триест-Дубровник и на Виена (европейските посредници с афро-азиатския Югоизток), на Цариград, Александрия, Багдад и на Басра (афро-азиатските посредници с Европейския Северозапад) в раждащия се модерен свят. Уводните думи на Патриарх Евтимий “... Средец е в европейските предели един от славните и свещените градове”[32] не са подбрани заради двете тържествени определения, а заради недвусмислената принадлежност на Средец към Европа, а не към някакъв друг културен ареал, като Православието, или гръцкия Цариград, или даже Славянството.

В същото това време Рим и Атина стремглаво западат. Те западат не поради цивилизационното си изразходване, или даже нравствен упадък (досега най-често цитираните обяснения), а защото паразитират върху насилническите практики-контрибуции, доставки от провинциите, данъци. Иначе казано – иждивенстват. Когато хегемонии и империи, следвайки естествените стопански процеси, започват да се реорганизират върху един толкова рационален принцип, каквато е транспортната целесъобразност, и Рим, и Атина се оказват встрани от международния обмен. Така принципът за икономия на време и, преди всичко, на усилия, което е създало и създава Европа, превръща, в началото на Средновековието, и Рим, и Атина в запуснати селища. Упадъкът им е смразяващ. Но Цариград с леснина сменя ролята си на имперска метрополия с тази на световен транспортен център (което говори за модерното, съвременно мислене на император Constantinus-Константин Велики).

Казаното за Цариград е вярно и за София, макар и в по-скромен, регионален мащаб. София расте и се развива благодарение на естествени процеси: “...трябва да се знае, че София е толкова важен град, че всички, които пътуват за Дубровник, Венеция или Унгария по суша, са заставени да минат оттук.»[36]

Двата диагонала. Превала

София е разположена върху един от четирите (и по-точно върху единствения сухоземен) коридор на този античен свят.  От Босфора той върви по долините на Марица, Нишава и Морава, достига Дунав и върви по дължината му, преминава през Панонската порта, за да завърши при Vindobona, днeшна Виена. В по-късно време, той става известен и като Диагоналният път, а за съвременните градо-романтици - даже и като “Големия диагонал”. За имперски, Рим това е Via militaris”. Там, където завършва този път, започва друг «път». Там е началото-местодействието-мизансценът Vachau на германския епос – «Песента на нибелунгите».

Най-високата теренна точка по дължината на Големия диагонал и поради това естествен водоразпределител е (широкият обхват на) Софийското поле. От него водите текат във всички посоки. На запад тече Нишава, на север - Искър, на изток - Марица и на юг -  Струма. Сякаш и природата се двоуми, по кой път да тръгне. Никъде другаде, по дължината на Големия диагонал, това не става. При Белград и при Одрин водите се събират, нe се разделят.

Усещането за превал, за смяна, съпътства пътника, достигнал София. Според апокрифната летопис, нашите земи са разположени както на отсамната, така и на «...другата страна на Средец.» [21]. Не е случайно това, че Траяновата порта била построена източно от днешен Ихтиман. Там тя бележи границата между двата дяла на империята: Източният Рим (провинция Thracia) и Западният Рим (провинция Dacia, Moesia). Софийското поле е превал, но не и предел-препятствие по пътя. То не е само равно, то е и със същата географска насоченост “югоизток?северозапад”, като на Диагоналния път. Това поле е най-удобната отсечка (даже и равната българска Маричина долина му отстъпва) по целия Диагонален път.

Софийското поле сякаш е създадено за да бъде ускорител на придвижването по направлението “югоизток?северозапад”. И поради това то рядко е бивало заобикаляно. Via Egnatia се опитва да го прави. Нейната днешна южна, през Игуменица, варианта в Античността не е съществувала, още по-малко е имала стойността на алтернатива на Големия диагонал. Заобикалянето на софийското поле би било абсурд в утрешните Балкани «без» граници. То би било тревожното указание за наличието на местни геополитически надхитряния, ergo за не докрай осъществена Европа.

Описахме особеното място на географското направление “югоизток?северозапад” в античното колонизиране на Югоизточна Европа, както и в израстването на Софийското поле и София до комуникационен праг-превал-разпределител. Близките подходи към Софийското поле са Траяновата порта, от югоизток, и ждрелото на Нишава, от северозапад. Но те не са единствените, както може да се очаква от град, назоваван Средец. Съществуват и напречни движения, днес на вид от регионален, но утре те ще са от континентален мащаб. Развитието на бинома „движение-център“ винаги започва с нарастване на центростремителното движение, което с времето (и сатурирането-обременяването на центъра) бива съчетано с/облекчено чрез обхождащото, тангенциалното движение. Днес транспортът в Европа все още търси предимно нейния център „Ломбардия-Alpenlaender-Ренания-Benelux“, утре обаче ще утвърди-наложи и обходното направление „Maghreb – Сицилия - италианския Юг – Балканите – Бесарабия - Русия“. Това е направлението „югозапад?североизток“. То сочи към/произхожда от далечните северни предели на Източна Европа. Според античния епос, това са земите на мъдрите хиперборейци.

Поради това този втори диагонал е наречен от нас Хиперборейски.

Актуален послеслов

Препятствията по дължината на Хиперборейския диагонал днес са политически, а не географски. На североизток от София, Балканът е вече преодолян от далекопътя “Хемус”, а отдавна - и от Искърското дефиле. На югозапад обаче, вече 65 години стои             недопрокопан жп тунелът под осоговския Деве-баир. Пречеха за това сърбите, сега – гърците. Те знаят добре,  че този Диагонал, макар и тактично („политкоректно“) назован Хиперборейски, преди всичко е/бил/си остава Български.

 

Бележки:

1 “При император Траян наскоро (година-две?, бел.ХГ) след 106 г. Сердика получава права на град.”[19]

2 Дервентъ,...Тясно място межда планинъІ, клисура, устІе, боазъ....Варда дервентъ: Хайдутувамъ. [Найден Геров]

3 Искър и/или Нишава и техните непристъпни проломи, ждрела (=сури лами)? “...Сура Ламя ... повече се приближава до алегорията, отколкото до баснята.”- Стефан Веркович [23]

4 Има и други етимоложки конструкции като напр. DANU (=вода, санскр.) и DГNU (=тека или бягам, келт.)? Danub/vius (лат.). Те не  противоречат на нашата теза, а по-скоро я подкрепят, защото в основата на днешното название Дунав откриват не друго, а също ВОДАта (=UNA, етр.). Унгарци и турци, както и често в българския фолклор, наричат Дунава с името Д/Туна. Незначителната разлика (U?A) в имената обаче крие хилядолетен времеви скок (?,вж следващата и последната глави на това проучване). Скокът е от Архаиката в Модерността.

5 . “...Мене си ми татку казуваше / чи си има тука близу бяли Дунав; / уттатак негу има поля широку, / поля широку мощне запустену, / лю(=само) диваци има заселени, / що ни знаят ниту земя да урат; / нити къщи да си правет!” (3. песен “Преселение...”)[23].

6 . “Сада краля нема де да седи! / Земя му е мощне заселена, / нема никой де да седи; / люде са колко пилци пу небету! / Колко му е земя берекетлия, / па не может да се прехранет, / житу засеяха и пу каменя! Чудил се Сада краля що да прави, / що да стори, / как да люде куртолиса (=спаси)? / Че ке земат вейке един другум да су ядат!”

7 Молитвата пред Коледа Бога (“Бог на зимата ...” [23]е ключов епизод-практикуване-ритуализиране на ранната религиозност.  Тя е предмет на тълкувание  в последните редове на това проучване. Този епизод  свидетелстват за  времена, по-ранни от тези на класическата Античност (? Орпю, Уфрен, Орфей,...).

8 В 5.песен “Пак за преселението...” певецът говори за “белу море”, но очевидно го отъждествява с  “бел Дунав”[23]

9 Геополитическата хипотеза, представена в следващите редове на тази глава предпоставя многохилядолетното, непрекъснато запазване-използване на селищното име Harappa на/близо до описваното място.

10 Авторът притежава такава («машинна») тухла, сигнирана с инициалите ММК. Това е първата тухла, на която авторът попадна случайно при оглед на все още запазената софийска Яуди табия. Геометричната «вечност» на тухлата през хилядолетията и нейното разпространение пряко многото хиляди километри се дължи на нейния първообраз – керпичът, полаган без(!) свързващ разтвор (хоросан). Керпичът е широко произвеждан материал, вкл. и за нуждите на представителното строителство като например за зикуратите в Двуречието. Изсъхналата глина не може да бъде извадена от калъпа, ако е с много по-различни размери от «харапските» 7/14/28 см. Поради това плоската римска Tegula не се прави в «кирпичен» версия, а само като печена, защото е «плитка» и поради това лесно се деформира. Произвежданата «съвременна» плътна (или перфорирана) тухла е с размери 6.5/12/25 см, защото отчита допълнителното полагането на Ѕ см водоравен слой от свързващ разтвор (хоросан). Технологията на изпичане на керпичите до тухла, но не във фабрични пещи, а полево, подредени и запечатани отвън с глина, е запазена само на Балканите.[101] Това е  «харапска» архитектурна следа в баналното строителство по европейските земи.

11The oldest ploughed field yet to be excavated dates to the early Harappan period, circa 2600 BCE.” [77]

12 Площта им е включена в правоъгълен контур при съотношение на страните 5:4.[70] Същото съотношение на градските страни (560/450 м) според  проф. Сава Бобчев[15] има и първоначалният, римски замисъл за изграждането на Serdica-Ulpia Serdica (Образ 17).

13 „Vor nicht einmal hundert Jahren noch wurden die vedischen Ьberlieferungen von  der Archдologie und vor allem von Europдern als Utopie abgetan, denn materielle Spuren von einer Hochkultur, die zu Zeiten der sumerischen und дgyptischen Frьhkulturen im asiatischen Raum bestanden haben soll, waren noch keine gefunden worden.

Die ersten Grabungen begannen 1920 an den seltsamen Erhebungen, die sich entlang des westlichen Ufers des Indus befinden. Die Erhebungen wurden anfangs fьr Dдmme gehalten, niemand stellte sich vor, unter den weiten Hьgeln die Ruinen einer Stadt zu finden.

Die Archдlogen nannten die entdeckte Stadt Harappa. Sie soll einmal um 30‘000 Einwohner beherbergt haben. ...Als immer mehr Ortschaften entdeckt wurden, deren Grьndung nach unterschiedlichen Angaben um 2‘600 v.Z. liegen sollen, erhielt die Harappa-Kultur den Namen Indus-Zivilisation. ...Zu ihrer Ьberraschung stellten die Archдologen fest, daЯ der Grьndung dieser Stдdte eine urbanisatorische Planung vorausgegangen sein muЯ. Diese Zivilisation ist auch die erste Kultur, von der eine kommunale Abwasserkanalisation bekannt ist, an der jedes stдdtische Wohnhaus AnschluЯ hatte ...Die Ortschaften, deren Mittelpunkt von einem zentralen Marktplatz gebildet wurde, waren in Wohn- und Handelsviertel unterteilt, in denen es цffentliche Schwimmbдder und groЯe Lagerhдuser gab. Als Baumaterial herrschten gebrannte Ziegel vor, deren Abmessungen in Harappa die gleichen wie ... in anderen Ansiedlungen entlang des Indus waren. In den meisten der zwei bis drei Etagen hohen Wohngebдude fanden sich Rдume, die als Badezimmer Benutzung fanden.

Die Wirtschaft beruhte hauptsдchlich auf Ackerbau und Viehwirtschaft, massive Getreidespeicher fanden sich an jedem grцЯeren Ort. Daneben hat es aber auch einen ausgedehnten Handel gegeben, wofьr die vielen Gebдude zur Lagerung von Waren sprechen....Im Gegensatz zu anderen Frьhkulturen fanden sich in der Indus-Zivilisation keine Tempel.

Daneben fдllt die Abwesenheit militдrischer Anlagen und das Fehlen von Waffen auf.

Um 1‘700 v.Z. waren die meisten Stдdte dieser Zivilisation verlassen und das Volk spurlos verschwunden! ...Das plцtzliche Verschwinden dieses Volkes ist eines der grцЯten Rдtsel, vergleichbar nur mit dem anderen Extrem,... das Auftauchen dieses Volkes, da sich keine Spuren einer allmдhlichen Besiedlung, weniger noch fьr die Entwicklung einer Hochkultur, fanden.“[187]

14 Местните наричат реката Sindh, техните съседи, иранците го произнасят като Hindh. Поради това, европейците казат често Хиндустан или само Индустан. Нашите родопски мърваци държат обаче на Си(н)т, Си(н)тска земя.

15 Градината на  Sindh -река Инд е другото прозвище на тези земи. „Си(н)тска земе“?

16 Поканата с нещо напомня на унгарската “покана”, отправена към съветските войски в 1956 година. Означава ли това, че и наследниците на “харапците” са разбирали моралната дилема, пред която са се озовали предците им, когато те са навлезли в чужди земи? Защо мърваците разпространяват тази (оправдаваща “ги”?) версия.

17 “The regulation, extension, and elaboration of social power to organise the interaction of farming and herding formed ancient agrarian territories, which come into better view in the last millennium BCE. Ritual was critical, as we can see at Harappa.. Vedic hymns indicate that around 1500 BCE, agro-pastoral people who performed Vedic rituals were moving .... We can imagine this movement as an extensive pursuit of water and new farm land, ... The hymns tell of the fire god Agni burning his way...generations of farmers must have burned and cut their away into ... forests...”[77]

18 През този месец и година е записана по-късната, вече поредната 3. песен «Пак(!) за преселение, но инакво» от песенния цикъл, посветен на преселението. [23]

19 «Die Stadt war von 2600 v. Chr. bis 1800 v. Chr. ein Zentrum der Indus-Kultur und ist danach in Vergessenheit geraten, bis Sir Alexander Cunningham in den Jahren 1872 bis 1873 erste Ausgrabungen durchfьhrte. Doch erst seit weiteren Arbeiten nach 1920 sind Alter und Bedeutung Harappas erkannt worden. Weitere Grabungen fanden von 1995 bis 2001 statt. Allerdings wurden die Ziegel der Stadt in der Mitte des 19. Jahrhunderts als Material fьr eine Bahnstrecke benutzt. Dadurch wurde ein groЯer Teil dieser antiken Stadt vollkommen zerstцrt». [156]

20 In 1856, British engineers John and William Brunton were laying the East Indian Railway Company line connecting Karachi and Lahore. John wrote: „I was much exercised in my mind how we were to get ballast for the line of the railway.“ They were told of an ancient ruined city ... A few months later, further north, John’s brother William Brunton’s „section of the line ran near another ruined city, bricks from which had already been used by villagers in the nearby village of Harappa at the same site. These bricks now provided ballast along 93 miles of the railroad track running from Karachi to Lahore.“[183]

21The railway linking Lahore to Multan in Pakistan is 4,600 years old. In truth, the rails were laid down in the middle of the nineteenth century, but to build the railway bed, British engineers smashed bricks from crumbling buildings and rubble heaps in a town called Harappa, halfway between the two cities. Back in 1856, Alexander Cunningham, director of the newly formed Archeological Survey of British India, thought the brick ruins were all related to nearby seventh-century Buddhist temples. Local legend told a different story: the brick mounds were the remnants of an ancient city, destroyed when its king committed incest with his niece. Neither Cunningham nor the locals were entirely correct. In small, desultary (=случайни, объркани, безсистемни) excavations a few years later (1872-1873?, бел.ХГ), Cunningham found no temples or traces of kings, incestuous or otherwise. Instead he reported the recovery of some pottery, carved shell, and a badly damaged seal depicting a one-horned animal, bearing an inscription in an unfamiliar writing”. Цитатът представя “проницателността” на Кънингам така уязвяващо, че прави нашия коментар излишен. [131] Явно е, че информация за културата (земята, действията,...) на хората на Harappa не е съществувала в средата на ХІХ век, още по-малко - би могла да достигне Европа, нежели  мървашкия и край.

22 .. an excavation campaign .... in 1921/22,... resulting in the discovery of the hitherto unknown civilization at Harappa ...[183]

23 Това са железопътните линии, а по моретата – бързоходните, товарни ветроходи. Целият свят следи тяхната надпревара между Великобритания и Китай. The Great 1866 China Clipper Tea Race успява да преплава 16 хилядите морски мили за  99 дни. Това вдъхновява и Жул Верн в 1872 г. за  неговите “Около света за 80 дни.”

24 “В българския език лява страна е източната, а дясна – западната. Посоките се определят, като се стои с лице на юг.”[21]

* Статията на известния наш геополитик и урбанист е своеобразен пролог към мащабното му изследване за София, което публикувахме в бр.1-6/07 на „Геополитика”, и което предстои да излезе в отделна книга

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019