До началото на ХІХ век основното предназначение на земята (geo) е с плодовете си да изхранва обитаващото я население. След Ренесанса и Индустриалната революция от ХІХ век, земята стана и тяхна пространствена основа, на която се разполагат фабриките, железопътните линии и другите обекти на техническата и социална инфраструктура. Около тях, в бързо разрастващите се градове, се струпва придошло от селата население (първоначално, извън градските, останали от Средновековието, крепостни стени). Този бързо разрастващ се процес е известен като урбанизация*.
Процесът на урбанизация е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете, заради заселващото се население, но и с промените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. През последните два века (ХІХ и ХХ) този двустранен характер на процеса си пролича с пълна сила, защото усилията се съсредоточаваха главно върху решаване проблемите на разрастващите се градове. През ХХ век в остър проблем се превърна именно вторият аспект на урбанизацията, т.е. обезлюдяването на обитаваната земя. Още повече, че функциите и като източник на блага за изхранване на населението, постепенно започнаха да се ограничават. Машинната обработка на земята и поддържането на добивите с изкуствени торове, се оказаха само частично решение на възникналия проблем.
-----------------------------------
* Терминът има латински произход (urbs, urbanisma)
Масовото изоставяне на обработваеми земи ускори опустиняването, придобило особено широк обхват в страните, където, през последните десетилетия на ХХ век, върлуваше глад в най-остра форма. В условията на разгърналата се свръхурбанизация, тенденциите за разширяване на опустиняването придобиха още по-мащабни характеристики, което се вижда и от Таблица 1.
Таблица 1. Прогноза на ФАО за опустиняване на земнатна суша към 2000 (хил. кв. км)
Континенти
Съществува-щите към 1980 г. пустини
Степени на риск за превръщане на нови територии в пустини
Общо
Много висока
Висока
Умерена
Всичко
/2+3+4/
/1+5/
% от тери-
торията
А
1
2
3
4
5
6
7
Африка
6178
1725
4911
3741
10377
16555
55
Азия
1581
790
7253
5608
13651
15232
34
Южна Америка
200
414
1261
1602
3277
3477
20
Общо:
7959
2929
13425
10951
27305
35264
28
Източник: Селското стопанство през 2000 – ФАО, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, юли, 1983, с. 32.
Очертава се тревожна закономерност – нарастват градовете, заедно с пространственото нарастване на пустините. В тази връзка се налага императивна необходимост от разширяване жизнената среда на световното население, т.е. от заселване на цялото годно за живот пространство, което пък означава процесът на урбанизация да прерасне в геоурбанизация. По този повод, в книгата на перуанския учен Освалдо де Риверо „Митът за развитието”, се изтъква, че: „Развитието като цяло, както бе изпробвано от социализма, а сега и от капитализма, не беше осъществено. За бедните страни изборът вече не е как да се развиват, а просто как да оцелеят сред изпитанията, на които ги подлагат технологичната революция и глобалната конкуренция ... Решение няма да се намери, докато в развиващите се страни градското население продължава да нараства. Междувременно, трябва да се субсидират социалното подпомагане и програмите за борба с бедността и създаване на нови работни места. Технологичната революция (чрез която се увеличава производителността и се намалява заетостта на работната сила) и демографският взрив, влизат в противоречие ... Впрочем, това е планетарен проблем”6.
Демографският взрив на планетата е историческия феномен на ХХ век
Както се вижда от фиг. 1, нарастването на световното население през ХХ век с 4.5 млрд.души, при положение, че за да достигне първия си милиард са му били нужни над 10 века, е исторически феномен, коренящ се в демографския взрив на планетата. Подобен взрив не се предвижда в нито една предишна прогноза. При това, той е с различна степен на проявление. Така, докато повечето му “кратери” са в Южна Азия, почти всички държави в Европа и особено в източната й част, са на ръба на демографски срив.
Демографският взрив (и паралелно съпътстващият го срив) през ХХ век предизвика увеличаване на населеността, което, за периода 1950-2025, е отразено на фиг. 2. И в двете групи страни – развити и развиващи се, делът на селското население намалява, макар че в развитите страни това става в много по-малка степен. Всичко това води до разнопосочни промени в процесите на урбанизация.
Според прогнозата на ООН от 80-те години на ХХ век, към 2025 населението в 20-те най-големи градове ще нарастне неколкократно, спрямо 50-те години на предишното столетие. Като най-голям град се очертава Мексико, който, към 2025, ще има 36.7 млн.жители, Сау Пауло – 29.6 млн.; Момбай, Колката, Мадрас (Индия) и Дака (Бангладеш) – над 20 млн. А “малките” африкански градове (към 1950) Лагос, Найроби, Киншаса и др., ще надхвърлят 18 млн. жители. В тази група не фигурират европейски градове, а от (северно)американските - само Мексико. Преобладават градовете от Южна Азия, Африка и Южна Америка.
Във Forum de developpement (XI-XII.1988), процесът е илюстриран, като постоянна върволица от преселващи се в големите градове хора, в преобладаващата си част, селяни. Намаляването на броя на последните може да се проследи в докладите на ФАО.
Както се вижда от фиг. 4, активното селско население непрекъснато и без изключения, намалява във всички райони на света. Най-значително е намалението му в развиващите се страни (Африка и Южна Азия). Към 2010, съществено ще е и намаляването му (спрямо 1980) в развитите държави.
Причините за глобалното намаляване на активното селско население могат да се разделят на три групи:
- в Африка, Южна Азия и Южна Америка поради липсата на достатъчно земеделска земя;
- в развитите страни, поради механизираното обработване на земята и развитието на междуселищната транспортна инфраструктура;
- в бившите социалистическите държави, поради колективизацията на земята, която „откъсна” хората от нея.
От близо 200-милионното население на Бразилия, в началото на ХХІ век, над 95% живеят в крайбрежната 900-километрова зона. В нея се очертава обединяване на агломерациите на Сау Паулу и Рио де Жанейро, като те се. „движат” една срещу друга по свързващата ги магистрала “Виа Дутра”. Друг мегаполис се формира по атлантическото крайбрежие на Аржентина от агломерациите на Голям Буенос Айрес, Росарио и Ла Плата.
Бразилия се опита да противодейства срещу тази свръхурбанизация чрез преместването на столицата си на 1000 км. навътре от атлантическия бряг, където беше изграден град Бразилия и приоритетно се изгражда трансамериканската магистрала “Амазония”. На свой ред, Аржентина изгражда новата си столица в зоната на градовете Виедма, Гуардия и Митра, на 900 км южно от Буенос Айрес, в Патагония..
Особено утежнен е животът в големите градове в зоните на демографско-урбанистичния взрив, където при взривообразно нарастващия миграционен поток от селата в големите градове става невъзможно да се решават проблемите по осигуряване на трудова заетост, жилища, обекти на общественото обслужване, комуналната чистота и транспортът.
Въпреки необходимостта от спешна реакция на взривообразното нарастване на градовете, както отбелязва и Роберт Шифър: „Не навсякъде по света, и особено в застрашените от тази ситуация държави, са предприети адекватни мерки. Въпреки, че жизнената среда в големите градове все повече се влошава, поради пренаселеността им (от придошлото селско население), жилищната криза става все по-тежка, по улиците има безкрайни задръствания и т.н.
По-голямата част от “бидонвилите” на големите градове в Африка, Южна Азия и Южна Америка са построени незаконно от самите им обитатели. Те са прашни, гъсто населени, без дървета и павирани улици, водоснабдяването е лошо, няма канализация, липсват най-елементарните медицински служби ... в тях живеят между една и две трети от гражданите на развиващите се страни”10.
Политиките на отделните държави за преодоляване отрицателните последици от свръхурбанизацията са подчинени на местните условия и възможности за държавно регулиране.
Така, за ограничаване ръста на Лондон, населението в крайградската зона (извън „зеления пояс”) се увеличава многократно, за сметка на намаляване населението в ядрото на града. Проблемът за ограничаване ръста на Лондон се оказва не толкова градска и районна, а национална задача. Това, от своя страна, налага изграждането на други нови (сателитни) градове в доста по-отдалечени територии. Позитивното в предприеманите мерки е непрекъснатия контрол върху появата на териториални диспропорции и актуализиране на демографско-селищната политика.
Едно парламентарно проучване, от ноември 1983, показва, че на територията на Великобритания вече няма безпроблемни територии, които да не се нуждаят от допълнително финансиране. Там, откъдето се изселва население, от центровете на големите градове, възникват нови проблеми.
По отношение на Париж, решението е търсено чрез стимулиране развитието на най-крупните градски центрове на страната. Тази политика става известна като „метрополии на равновесието”. И тук, както и във Великобритания, държавата създава финансови облекчения и стимули за развитие на периферните райони. Генералните схеми, които за целта се съставят за по-продължителен период, обхващат изграждането, в тези райони, на равностойна социална и техническа инфраструктура.
В съставения от гръцкото правителство „план за спасение на Атина”, за преодоляване на териториалните диспропорции, възникващи на тази основа, сред най-важните мерки е създаването и преимущественото развитие, в отдалечените от Атина райони, на девет града, наречени „разтоварващи центрове”. За целта е прекратено промишленото строителство в границите на Атина, увеличени са данъците на жителите на столицата и т.н.
В най-гъсто населената Холандия, мерките се свеждат най-вече до ограничаване на индивидуалното жилищно строителство в големите градове за сметка на повишаване на етажността му.
Мерките, които се вземат за регулиране развитието на големите градове в Западна Европа и ограничаване на свръхурбанизацията, най-общо, могат да се разделят на четири групи: създаване на нови работни места в аграрните райони, преодоляване безработицата (Корсика, Южна Италия, Северна Ирландия и др.); преструктуриране на икономическата база (Холандия, Рур, Северна Италия, Северна Франция и др.), строго ограничаване на ръста на работните места в свръхкрупните агломерации, предимствено и комплексно развитие на производителните сили в периферните и изостанали райони.
Формите и методите на териториалното управление в САЩ и Канада, в много отношения, съвпадат с тези на западноевропейските страни. Спецификата на САЩ се изразява в две основни направления: увеличаване автономността на местните органи по управление процесите на регионалната икономика и изграждане на инженерна (техническа) и социална инфраструктура в селищата, където следва да се стимулира демографския ръст.
В Канада, към тези опити за регулиране на урбанизацията се прибавят и сериозните усилия за овладяване на „Канадския Север”.
От втората половина на ХХ век за страните от Западна Европа и САЩ е характерно „запълването на междуагломерационните пространства”.
В твърде разнообразните процеси на урбанизация челно място заемат столичните градове, които са и едни от най-големите, в мнозинството държави по света. Затова все повече страни ги преместват в по-отдалечените периферии – това е и един от главните начини за преодоляване негативните последици на свръхурбанизацията.
Ситуацията, когато населението се отдалечава все повече от големите градове, заселвайки се в междуагломерационните пространства (което пък води до по-цялостно заселване на територията на планетата), е конкретно изражение на геоурбанизационния процес.
Първите симптоми на подобно, по-цялостно, заселване на държавната територия, са свързани с намалението на населението в редица големи градове на Западна Европа и САЩ и Япония, през втората половина на ХХ век (таблица 2).
Таблица 2. Динамика на броя на населението на някои от по-големите градове
в света, в техните административни граници (хил. души)
Градове
Години
Хил. души
Години
Хил. души
Намаление
Ню Йорк
1970
7895.0
1977
7297.8
597.2
Лондон
1971
7441.0
1979
6877.1
563.9
Токио
1970
8840.9
1979
8448.4
392.5
Париж
1968
2573.7
1976
2226.0
347.7
Чикаго
1970
3367.0
1977
3044.9
322.1
Осака
1970
2980.5
1979
2682.2
298.3
Детройт
1970
1511.0
1977
1289.9
221.1
Западен Берлин
1970
2122.0
1979
1902.8
219.2
Филаделфия
1970
1949.0
1977
1778.3
170.7
Монреал
1971
1214.4
1979
1080.5
133.9
Брюксел
1970
1076.0
1980
1008.7
67.3
Хамбург
1975
1717.4
1979
1653.0
64.4
Бирмингам
1971
1097.0
1979
1033.9
63.1
Лос Анджелос
1970
2816.0
1977
2761.2
54.8
Неапол
1969
1276.9
1977
1224.0
52.8
Виена
1971
1614.8
1978
1580.6
34.2
Мюнхен
1975
1314.9
1978
1293.9
19.0
Това намаляване на населението на големите градове и заселването в околовръстните им територии, обхващащо и междуагломерационните пространства, по същество, представлява начало на геоурбанизация.
Като цялостни, по обхват и продължителност, интерес представляват измененията в нивото на раждаемост във Франция - най-населената страна в Европа, в края на ХІХ век, когато европейските страни отчитат сравнително висока раждаемост (Германия например – 33,7%/) Много по-рано, още в края на ХVІІІ век, раждаемоста във Франция започва да се снижава, а в края на следващия ХІХ век се установила на ниво около 25-27%о. До Втората световна война този спад продължава, за да се стигне, през 1935-1944, до фаза на депопулация, т.е. спиране естествения прираст на населението.
След Втората световна война това състояние е преодоляно, благодарение на нова демографско-селищна политика, която преподчинява всички държавни функции4. Тя е дело на ръководителя на съпротивителното движение във Франция, станал министър-председател, след прекратяванто на нацистската окупация - генерал Шарл дьо Гол.
Както е показано на фиг. 5, към края на 60-те години на миналия век, в своята демографско-селищна политика, Франция формира жизнени административно-териториално-селищни системи за цялата територия на страната, с чиято помощ се противопоставя на демографския спад. В демографската литература тази политика, с цялостния си обхват на човешките дейности в държавната територия, е практическа илюстрация на първите стъпки от прехода към геоурбанизация.
Урбанизацията в България (1946-2006)
Тя започва да се осъществява, в особено големи мащаби, след Втората световна война, в труден исторически период: войната е свела снабдяването на населението до купонна система, бомбардировките разрушават столицата, транспортните връзки са значително затруднени, осъществява се смяна на политическата система, чрез т.нар. Народен съд и остра политическа конфронтация, целящи налагане на социалистическо държавно управление.
Най-силно беше засегнато селското население, което със започващата колективизация на земята, бе лишено от собствена икономическа база, а новите ТКЗС-та не са в състояние да осигурят живота с достатъчно заплатен трудоден. Това принуди българските селяни масово да напускат селата, макар че разрушената столица и другите градове не разполагаха с необходимата жилищна база и с достатъчно развита система на обществено обслужване за да ги приемат.
По темпове на урбанизация, след 1946, България, за кратко време, си извоюва „водещи позиции” сред европейските страни. Към 1946, относителния дял на градското население у нас е 24.7%, а към 2006 (и то след спада му), възлиза на 70.6 % (фиг. 6).
Този ръст на относителния дял на градското население с 45.9% е резултат, главно, на две групи причини:
- политически: колективизацията на земеделската земя, с която селското население бе лишено от собственост и принудено да търси препитание в градовете, където се концентрираха обектите на социалистическата индустриализация;
- силови: проявили се особено след 1959, когато бе възприета стратегията „да се доказват предимствата на социализма”, чрез изграждане на окръжните центрове като нови 27 „столици”. Това ставаше, като отпусканите средства от държавата за изграждане на общественото обслужване и за ново жилищно строителство почти изцяло се заделяха за тях.
Тази силова политика се превърна в надпревара за уголемяване на окръжните градове в България, дори и в противоречие с класиците на социалистическата идеология, с която се обосноваваха така очертаните мерки. Защото, както отбелязва един от въпросните “класици”: „Само възможно по-равномерното разпределение на населението по цялата страна, само тясната вътрешна връзка между индустриалното и земеделско производство, наред с необходимото за това разширение на съобщителните средства, разбира се, при условие че се унищожи капиталистическият начин на производство, може да изтръгне селското население от изолираността и затъпяването, в които то почти неизменно влачи жалко съществувание от хиляди години насам. Твърдението, че освобождението на хората от веригите, изковани от тяхното историческо минало, ще бъде пълно само тогава, когато бъде унищожена противоположността между града и селото – подобно твърдение съвсем не е утопия ...”3.
Онези, чиято политика доведе до селищните диспропорции, дори не знаеха това. Нещо повече, измисленото социалистическо „доказателство” беше в противоречие и с някои от директивите на управляващата Комунистическа партия, която, през 1970, проведе пленум за „териториално разположение на производителните сили”, в чието решение се препоръчваше да се ограничава нарастването на окръжните градове8. Тоест, налице беше невероятно противоречие между думи и дела, а резултатът бе, че от 1965 селското население спря естественото си възпроизводство, поставяйки началото на демографския срив (таблица 3).
Таблица 3
Години
Раждаемост
Смъртност
Естествен прираст
Град
Село
+/- пункта
Град
Село
+/- пункта
Град
Село
+/- пункта
%
%
%
%
%
%
1956
17,5
20,5
+3,0
7,3
10,4
+3,1
55,1
79,1
+24,0
1958
16,4
18,7
+2,3
6,4
8,6
+2,2
38,6
58,5
+29,9
1960
16,1
18,7
+2,7
6,5
9,0
+2,5
34,6
50,4
+15,8
1962
15,3
17,7
+2,4
6,6
10,1
+3,5
29,4
41,7
+12,3
1965
14,7
15,9
+1,2
6,2
9,8
+3,6
25,6
35,0
+9,4
1966
15,5
14,4
-1,1
6,5
9,8
+3,3
26,4
37,7
+11,3
1967
15,9
14,2
-1,7
7,0
10,9
+3,9
26,6
39,9
+13,3
1968
18,0
15,9
-2,1
6,8
10,4
+3,6
24,8
32,1
+7,3
1969
18,7
15,2
-3,5
7,4
11,7
+4,3
26,5
35,6
+9,1
2006
10,1
8,3
-1,8
12,2
20,7
+8,5
-2,1
-12,4
+10,3
Вследствие на тези демографски промени, настъпи ускорен процес на застаряване. Както е видно от фиг. 7, общо за цялото население (градско и селско), до 2005, групата на младите (до 19 години) е много по-малка от тази на възрастните (над 60 години). Селото, като извор на демографско попълнение на градовете на България, пресъхна. Съгласно прогнозата на Националния статистически институт, този процес рязко се ускорява. За 15 години броят на младите – демографският резерв за възпроизводство, намалява 3 пъти, при същото увеличаване на дела на възрастовата група, която утежнява държавното управление с реципрочното увеличение на пенсионната си издръжка.
Поради спрялото демографско възпроизводство на селското население и ускореното „стопяване” на градското, общият брой на населението на страната, за 18 години (1988-2005) намаля с 1257800 души. За същия период, в следосвобожденска България (с 14 хил. кв. км по-малка територия) е имало увеличение от 986428 души. Тоест, демографската загуба, към 2005, е 2244228 души.
Демографското нарастване на столицата София и на окръжните центрове, при едновременно стопяване на селското население в България, станаха причина за демографския срив, от 1989 насам. Спрямо 80-те години, когато областните (окръжните) градове бележат връх в броя на жителите си, към 2005, населението им е намаляло. За Русе например, намалението е с 27959 души, а в останалите областни градове то намалява, по групи, с:
19068 души (Габрово) - Бургас (10533) - 12 града
9719 (Кърджали) - Смолян (5708) - 10 града
4157 (Благоевград) - Варна (1935) - 3 града
Само столицата София продължава да увеличава населението си, но това става по механичен път, с преселници от провинцията и имигранти. Към 2006, в нея са се преселили 7954 души, а броят на умрелите е повече от този на новородените с 2737, т.е. механичен прираст от 5581 души. Това състояние на столицата я превръща в най-голямата демографска „топилня” на България.
На естественото възпроизводство, от 1990 насам, повлия и активизирането на етническия фактор. За демографското състояние на страната, от 2000 насам, в трите основни етнически групи в България (отчитайки емиграцията), средногодишното естествено възпроизводство се очертава така:
Български етнос - 8.1 промила
Турски етнос - 2.7 промила
Ромски (цигански) етнос - 19.4 промила
Доминантното естествено възпроизводство на циганския и турския етноси, при съществения минус на българския, към 2001, е показано на фиг. 8. Ромският етнос присъства във всички области на страната, а турският доминира в Кърджалийска и Разградски области. По местоживеене, ромите преобладаващо се заселват в селата, но все още не са се ориентирали масово към земеделието. Съществено нарастват и ромските квартали в градовете, особено в София, Пловдив и др.
Обобщено, може да се каже, че България е променила етнографската си карта. Този процес не се отчита статистически, което ни лишава от точна представа за ежегодната демографска загуба на българския етнос.
Средностатистическата загуба, с ежегодно намаление от 40-50 хиляди души, е резултат на демографския ръст на ромския и на турския етноси, с който се погасява двойно по-голямата демографска загуба на основния, т.е. на българския етнос, която, по приблизителни оценки, е два пъти по-голяма. А най-важната последица е прикриването на ускоряващият се процес на обезбългаряване.
Застаряването на селското население, въпреки компенсационния ръст, свързан с “ромизацията”, е показан на фиг. 9.
Демографските прогнози се градят, в най-голяма степен, на основата на възрастовата структура на населението. Към 2006, за цялото население, тя е посочена в таблица 4.
Таблица 4. Сравнителни данни за естествения демографски спад на България
през 2006. по окръзи, градове и села (в промили)
Области
Естествен
прираст
/-/
В градовете
В селата
Раждае-
мост
Смърт-ност
Раждаемост
Смъртност
‰
Спрямо
градовете
‰
Спрямо градовете
Видин
-15,0
9,2
13,5
4,6
-4,6
35,9
+22,4
Монтана
-12,2
8,8
13,3
6,9
-1,9
31,7
+18,4
Враца
-10,3
8,8
12,6
7,4
-1,4
26,3
+13,7
Перник
-10,3
8,0
14,4
3,6
-4,4
25,7
+11,3
Ловеч
-9,5
9,3
13,4
7,6
-1,7
25,4
+12,0
Кюстендил
-9,5
9,5
13,5
4,2
-5,3
25,0
+11,5
Плевен
-9,1
8,9
13,2
7,7
-1,2
25,5
+12,3
Габрово
-8,7
8,7
13,76
6,5
-2,2
30,0
+16,5
Велико Търново
-8,5
8,8
11,7
6,4
-2,4
26,2
+14,5
София (окръг)
-8,1
10,0
12,6
6,2
-3,8
22,2
+9,6
Силистра
-7,4
7,6
13,2
8,5
+0,9
17,3
+4,1
Ямбол
-7,2
10,8
12,2
6,8
-2,0
26,0
+13,8
Русе
-7,0
9,0
13,0
6,7
-2,3
22,5
+9,5
Хасково
-6,7
9,5
11,7
7,1
-2,4
24,5
+12,8
Разград
-6,2
8,6
12,6
8,3
-0,3
16,3
+3,7
Стара Загора
-5,6
10,1
11,7
9,0
-1,1
23,0
+11,3
Търговище
-5,1
10,0
11,9
10,0
Х
18,5
+6,6
Добрич
-4,7
10,6
11,8
9,3
-1,3
20,7
+8,9
Пловдив
-4,5
9,9
12,0
7,9
-2,0
19,0
+7,0
Шумен
-4,4
10,2
12,0
9,8
-0,4
18,4
+6,4
Пазарджик
-3,8
10,7
12,0
8,6
-2,1
16,3
+4,3
Смолян
-3,7
8,9
9,3
7,3
-1,6
14,9
+5,6
София
-2,3
10,5
12,6
7,0
-3,5
13,8
+1,2
Бургас
-2,2
11,6
11,8
11,0
-0,6
18,1
+6,3
Благоевград
-1,7
10,3
10,6
9,9
-0,4
13,7
+3,6
Сливен
-1,0
12,1
11,6
14,2
+2,1
17,9
+3,7
Варна
-0,9
12,3
11,4
10,3
-2,0
18,7
+7,3
Кърджали
-0,2
11,1
9,0
10,5
-0,6
12,5
+3,5
Средно:
-5,1
10,1
12,2
8,3
-1,8
20,7
+8,5
Прираст:
-2,1
-12,4
Горните данни са застрашителни: за всички области се отчита отрицателно възпроизводство, с изключение на Силистренска и Сливенска области; раждаемостта в градовете е по-висока, спрямо селата в останалите области; смъртността в селата, във всички области, е по-висока, в диапазона на 22.4-35.9%о. Това се проявява най-силно в селата на Северозападна България (35.9-26.3%о), в Пернишка област (25.7%о), Великотърновска (26.2%о), Ямболска (26%о) и т.н. Това високо ниво, в крайна сметка, е предупредителен знак за скорошно обезлюдяване.
Към 2006, селата в България са 5076. От тях, махалите и колибите, по приблизителни изчисления, са 672. Заличаването им като вид населени места през 90-те години на ХХ век направи доста по-неясна урбанизационната карта на България.
Забравени са изчезващите малки села и някогашните махали и колиби. В преобладаващата част от тях остават да живеят хора в преклонна възраст, според чиито деца в градовете е тясно и няма място за тях. В преобладаващата си част, тези последни селски жители, особено в планинските райони, умират самотни.
По данни на НСИ, през 2006, 147 села нямат население, а за тези с по десетина жители няма статистика, макар да са неколкократно повече. От време на време, в медиите се появяват съобщения, че безлюдните села са много повече. Така, поради застаряването, обезлюдяването в България обхваща все по-големи територии. Всъщност, става дума за своеобразно опустиняване на иначе плодородни земи, с които някога са се препитавали значителна част от българите. Днес, вниманието на статистическия анализ е съсредоточено към това, че в градовете София, Пловдив и Варна живее близо една четвърт (23.6%) от населението на страната. В селата живеят 2254 хил.души, или 29.4%. В сравнение с предходната година (2006), населението на селата е намаляло общо с 48 хил.души. Разпределението на населението по области е неравномерно. В най-малката по население област Видин живеят 115 хил.души, или 1.5% от населението на страната, а в най-голямата – София (град) - 1238 хил.души (16.1%). Относителният дял на населението в област Пловдив, от общия брой на населението в България, е 9.2%. В София (град) и Пловдив живее една четвърт от населението на страната.
Казаното дотук за урбанизацията в България е достатъчна мотивация за провеждане на адекватна урбанистическа политика, каквато обаче, въпреки задълбочаващият се демографски срив, все още не се провежда.
Земята
Макар върху нея да се изграждат градовете, за чиито растеж се използва терминът „урбанизация”, тя е и пространството, откъдето се изселват мигрантите към градовете. Тя е терен в градоустройството и площадка в строителството. В настоящия етап на демографски взрив обаче, урбанизационната и роля става определяща.
Пръв, който доказва единството на земята и хората като основа на човешкото развитие, е Жан-Жак Елизе Реклю (1830-1905). В световноизвестния си труд „Земята и хората” (издаден между 1876 и 1894, в 19 тома), той пречупва през това единство географското описание на страните, като надхвърля рамките на географския детерминизъм. Наборът на географската му информация доказва определящата роля на единството между земята и хората, но не анализира взаимодействието между тях.
На свой ред, създателят на съвременната географска наука (антропогеографията) Фридрих Ратцел (1844-1904), поставя в центъра на географията взаимоотношението на човека с природата, продължавайки тезите на Монтескьо и Бюфон в това направление.
През ХХ век, рационалното използване на земята, нейната пространствена измеримост и опазването и, се превърнаха в първостепенни изисквания при урбанизационните процеси.
„Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският ръст, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство, водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време ние превръщаме в безплодна земя около 20 милиона хектара на година”1.
Практиката, която се установи през социалистическия период в България, по използване на земята за неземеделски нужди, се свеждаше до две групи дейности: в Комисията за земята към Министерството на земеделието – да се дават разрешителни за строежи на неземеделски обекти върху земеделска земя, и в окръжните народни съвети - за провеждане на процедури по разрешителни за селищни строежи. Средногодишно от Фонд „Земеделие” се отпускаха около 100 хил. дка. След политическите промени от 1989-1990 се умножиха разрешителните за промяна предназначението на земята за строителни нужди. Тази практика дотолкова се разшири, че почти всички по-големи градове в България биват пространствено хипертрофирани със строежи, вън от границите, установени в градоустройствените им планове, където се изграждат обслужващите комплекси (например „Метро”). От друга страна, извънградското им разполагане се превръща във фактор за изграждане на нови жилищни комплекси, вън от градоустройствените граници. Така, извън вниманието остава най-важното – стопанисването на земята, което, при частната собственост в България, се вижда от следните данни (таблица 5):
Таблица 5. Сравнителен геодемографски баланс
Показатели
Период на частно земеделие
Период на социалистическо земеделие
1926
1934
1975
1985
І. Обработваема
земя (декари)
Изменения (+, -):
42910815
43724221
47374470
46512345
Общо
-
+813406
-
-862125
Средногодишно
-
+101676
-
-86213
ІІ. Население (души)
Изменения (+, -):
5478741
6077939
8727771
8948388
Общо:
-
+599198
-
+220617
Средногодишно
-
+74899
-
+22062
ІІІ. Обработваема земя на човек от
населението (декари)
-
+1,4
-
-3,9
Очертаните тенденции и диспропорции в разпределението и използването на земята, изискват отрицателните страни на наличието на необработвани земи да станат предимство, като въпросните земи се използват за локализиране на производствени мощности и развитие на градовете и извънселищните обекти.
Урбанизацията в България отчужди хората от земята. След политическите промени, през 1990, писателят Георги Мишев пише: „Дори да вземем супермодерните териториални модели на Япония или САЩ, очевидно е, че няма да настъпи прелом, докато не възстановим частната собственост на българския селянин. Нека не гадаем предварително, дали днешният българин ще остави градския комфорт и ще се върне да обработва земята. Сега е рано, той още я няма, дори на книга ... Не твърде ефективна е и помощта на техническата интелигенция в този процес: на много места проектантските колективи са взели милиони левове (по 35 лв. на декар) за изготвяне на кадастрални планове, държали са парите по цяла година и „честно” ги върнали, извинявайки се с голямата си претрупаност. През това време обаче, са присвоили натрупаната лихва ...
На село сега е време земеразделно. Всички имаме интерес то да не се влачи с години и десетилетия, а да приключи максимално бързо. От това зависи стабилизирането на нашето земеделие. На българските села, на България”5.
В крайна сметка, с много бизнес-спекулации, земята все пак се върна на наследниците на някогашните собственици. Те, обаче, бяха скъсали контактите си с нея. В повечето случаи, новите собственици на земя не се върнаха към нея и дори не познават местностите, където се намират върнатите ниви. Това даде възможност на арендаторите да ги изкупуват на безценица.
Опазването на земята от разхищаване, деградация, замърсяване и унищожаване, както и ефективното и използване, са важна национална задача. За решаването на възникналите в тази връзка въпроси, през периода след 1952, са приети над 100 нормативни акта, които обаче не дадоха резултат.
По-нататъшната работа в тази насока е свързана с необходимостта да се организира документалната отчетност на земята, на нейните основни елементи и главни качествени показатели чрез разработването на кадастър. Фактически, началото беше поставено с Постановление № 212 на Министерски съвет, от 1954, когато започна да се утвърждава балансът на обработваемата земя, а от 1965 се въведе и отчет на земята, но той не послужи за нуждите на проучването и проектирането, както и за успешното териториално и селищно устройство.
Само на тази основа може да бъде вкаран в ред хаотично вихрещият се бизнес с недвижими имоти, който утежнява урбанизационните процеси в България. В развитите страни, кадастърът е основен регулатор на провежданите действия в тази насока.
Особено тревожно е, че съвременният бизнес посяга и на земи, които са в землищата на населените места, собственост на общините и кметствата. Землището обхваща околовръстното на селото пространство, в точно определени граници. В него се включва земята, чието използване, векове наред, е икономическата база на българското село. След 50-годишно забвение, землището стана популярен термин, по време на възстановяването на земеделските земи, след 1990. Някога, границите между селищните землища се отбелязваха с гранични бели камъни, подобни на тези на държавната граница. Днес ги няма.
Тъй като, в представите на по-младите поколения, колективното използване на земите е започнало едва по време на социалистическата колективизация, следва да се изтъкне, че истинската полза от него е оценена в България още в началото на миналия век, чрез използването на неземеделските земи (главно на пасищата), наричани „мера”.
Мерите са колективна собственост на всички стопанства и домакинства, съставляващи селото. Законът от 1912 за мерите, който не е отменян, позволява използването им за всяка цел, за каквато биха били годни, чрез селищен референдум. В българското законодателство, селищното землище обхваща обработваемата земя, горите и другите частно ползвани земи, а също и необработваните пустеещи земи: блата и мочурища; реки и дерета; язовири, езера и водоеми; транспортните трасета; кариери, рудници; застроени площи извън регулацията на населените места и др. Негови стопани са сегашните общини, аналогични на бившите околии, които никога не са били самоуправляващи се органи. Те са механичен сбор на няколко селищни землища, което заличава границите им. Въпреки че понастоящем у нас широко се прогласява необходимостта от разширяване на местното самоуправление, то не дава управленски функции на кметствата, като стопани на землищата си.
Днес много се говори за опазването на земята като жизнен ресурс, гарантиращ устойчивото развитие. Но без конкретен адрес – къде и кой трябва да осъществява въпросното опазване, това няма практическо значение. Такъв адрес е само землището, стопанисвано от овластен обществен орган.
Когато кметството стане стопанин на землището си, естествено е да се очаква, че се създава условие за преодоляване на неблагоприятната ситуация с използването на земята. Като стопанин на землището, кметството може да превърне негативите, свързани с наличието на необработваема земя, в предимство - като места, където могат да се локализират обекти с неземеделски характер, а земеделската земя да се съхрани и разширява за земеделието.
Селищните системи в България
След като, през 1965, спря естественото възпроизводство на селското население в България, стремейки се да изравни условията за живот в селото с тези в града, държавното управление съсредоточи усилията си за разширяване и подобряване на обслужването. През 1969, на министерско ниво, беше създаден Комитет за битови услуги. Институтът към него разработи териториално-устройствени проекти за всички окръзи. През март 1971 се проведе Национална конференция „Обслужващата сфера в селата”, на която се изтъкна: „Нямаме никакво основание да мислим, че жителите на едно село се нуждаят по-малко от услуги, отколкото жителите на един град. В селото трябва да има приемателни звена за онези услуги, които не е стопански изгодно да се извършват на място – химическо чистене, ремонт на телевизори и др. И както на всяка гара има разписания за движението на влаковете, така и в селата следва да има разписания за събирането на повредените телевизори, дрехите за чистене и пр. Хората трябва да имат битови услуги там, където живеят. Нормативите за потребление в тази насока трябва да бъдат еднакви за селото и града” (в-к „Кооперативно село”, 25.03.1971).
Само че, вече беше станало късно да се изпълнят тези указания. Преобладаващата част от младото население се беше изселило в градовете и нямаше за кого да се създава, на такова ниво, обществено обслужване в селата. Обратното – обслужващите обекти в селата, един след друг, се закриваха.
Естествено, след това възникна нобходимостта да се създаде нова организация на местното управление, с която да се формират селищни общности, в чиито пространствени граници да се обедини селото с града, наречени селищни системи.
Същността на селищната система беше определена като обединение на отделните населени места - социален организъм, в който те са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Връзките между тях се разглеждаха като единно цяло, при решаването на обществено-икономическите, териториално-устройствените, градоустройствените и културните проблеми. Управлението и регулирането на формирането и развитието на селищни системи следваше да се осъществи цялостно. Така, селищната мрежа се разглеждаше като система с обособена концентрация от връзки и проблеми, които могат да се регулират и управляват. Качествено новото тук беше следното:
- Селищната мрежа се формира вследствие на селищното развитие, продукт на предварителна програма за задоволяване възникващите икономически, социални, транспортни и др. потребности на населението;
- Тя е обвързана с конкретно определена територия, в чиито граници се осъществява комплексното развитие;
- Превръщането на селищната мрежа, в конкретно определени териториални граници, в селищна система е толкова по-интензивно, колкото по-ускорено и качествено се осъществява междуселищната интеграция.
Всичко това означава, че селищната система не е механичен териториален сбор, а обособен обект със свое специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие (фиг. 11).
И така, щом става дума за единно селищно устройство, изчезват причините (или поне част о тях), каращи населението да се заселва в големите градове. Налице са основания да стартира нов процес на миграционно движение – от градовете към селата.
За крупната административна реформа, която трябваше да превърне съществуващите общини в селищни системи, Комплексният научноизследователски и проектантски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура (КНИПИТУГА), предложи за утвърждаване от Министерския съвет проекти за следните документи:
- „Селищните системи в НР България” (одобрен с Постановление на МС № 77 от 5.12.1977);
- „Национална програма за непрекъснато и етапно жилищно програмиране”;
- „Национална програма за териториално-устройствено развитие на отдиха и туризма в България”;
- Демографска прогноза за изменение на населението в страната по окръзи, селищни системи и населени места;
- Единна нормативна система за териториално и селищно устройство и нормативи на национално и окръжно равнище;
- Единни режими за устройство на територията на България” – одобрени с Решение на Бюрото на МС № 17 от 29.04.1978;
- Национална програма на Единната система за комплексно обществено обслужване;
- Национална програма за развитие на техническата инфраструктура;
- Програма за жилищното строителство през VІІІ-та петилетка и до 1990, на национално равнище;
- Определяне на седалищата и състава на общините в България – одобрен с Указ № 2295 от 1978;
- Създаване на райони в общини и промени в някои от съществуващите райони – одобрен с Указ № 2296 от 1978;
- Функционална типизация на селищните системи в страната – Разпореждане № 35 от 8 юни 1979;
- Единен териториално-устройствен план на България от 1979 и др.
За всички тези проекти и документи бяха извършени експертизи от СТСУ (Съвет по териториално и селищно устройство към Министерския съвет), административен орган, председателстван от вицепремиер, който, след експертизите, трябваше да ги внесе за утвърждаване от Министерския съвет.
Селищните системи в България, като средство за преодоляване отрицателните последици от принудителната урбанизация, получиха одобрението на специалистите в социалистическите и несоциалистически страни. Те изучаваха българския опит и превеждаха литературата, посветена на практическото осъществяне на концепцията за селищните системи. В заършения си вид, то представляваше геоурбанизационен процес на съединяване на периферията с центъра, като цялостна заселеност на държавната територия.
Особено място в практическото осъществяване на селищните системи играе междуселищният транспорт. Пътищата, транспортните средства и съобщенията са тяхната териториално-устройствена конструкция, създаваща материални предпоставки за интегриране на отделните дейности, както и условия за достъпност до всяко населено място.
Усъвършенстването на териториалната организация на пътната мрежа на междуселищния транспорт трябваше да се развива обиколно, за да се осигурява достъпност до всяко селище. Планирането на междуселищния транспорт беше основна задача на местното самоуправление.
Междуселищната интеграция във всички сфери на жизнения цикъл (труд, обитаване, отдих и обществено обслужване), чрез ускорено развитие на междуселищния транспорт, е основна предпоставка за изграждане на жизнена среда в селищната организация. Това означава:
- развитие на пътната мрежа (без отиване и връщане по един и същи маршрут), което, в повечето случаи, става с прокарване на малки пътни съединителни участъци;
- използване на подходящи транспортни средства, според конфигурацията на пътя, броя на пътуващите и т.н.;
- кооперативно и комбинирано използване на транспортните средства;
- финансиране на междуселищния транспорт, което, при сегашните обстоятелства, следва да се третира и като социална дейност, подпомагана от държавата.
Идеята, междуселищният транспорт да стане комунален, в границите на общината, в началния период на изграждане на селищните системи (1979-1981), не можа да се реализира, поради недостатъчната активност на тогавашните местни общински и партийни органи.
Главната пречка пред цялостното решаване проблемите на междуселищния транспорт беше възприетата методическа постановка нови пътища да се строят, или да се реконструират, според обема на товарите и броя на пътуващите. Тоест, ако такива има в необходимото количество, налице са и основания за изграждане или реконструкция на пътя. Този подход окончателно се наложи след политическата промяна през 1989-1990, тъй като в обезлюдените селища пътниците и товарите намаляха и превозът им не можеше да осигури достатъчна печалба на транспортния бизнес.
В тази ситуация, дилемата, пред която сме изправени, е или да се спонсорира с допълнителни средства междуселищния транспорт, или окончателно да се даде „зелена светлина” на депопулацията, с всички последици, които носи. Решаването на тези проблеми е предмет на политиката за възраждане на селищната мрежа. Редовното и приоритетно развитие на междуселищния транспорт има принципно важно значение като мярка за спиране на ускоряващата се депопулация.
Междувременно, през 1983, с административно немотивирано решение, селищните системи бяха трансформирани и прекръстени в сегашните общини (300 на брой).
Геоурбанизацията - основно средство за преодоляване на демографския срив
За първи път този въпрос у нас се поставя през 1930, от арх. К. Табаков: „Развитието на обществения икономически и културен живот надхвърли границите на отделния град; неимоверното развитие на превозните средства по суша, вода и въздух, съкрати твърде много разстоянията между континенти, държави и отделни населени места. Всичко това наложи преместване на кадастралните граници на градовете (особено на многохилядните), далеч от първоначалното им положение. В новите граници попаднаха множество по-малки селища. Влиянието на така уголемения градски център върху близката и далечна околност се усилва, но и влиянието на провинцията върху града започва да се чувствува все по-силно. Градът вече не може да бъде изолиран и наблюдаван, в градостроително отношение, като самостоятелен обект. Вече не е достатъчно да се намерят необходимите места за неговото разширяване и да се планират предварително. Необходимо е да се вземат под внимание и всички онези условия, които лежат вън от неговите кадастрални граници, т.е. неговата околия с всичките й условия за живот. Налага се разрешаването на градостроителния проблем на един град да върви в унисон с градостроителното решение на цялата му околия, с оглед на всички взаимни влияния. От друга страна, отделни области, имащи общи културни или стопански интереси, които свързват неразривно помежду им техните градове и села, налагат общо решение на градостроителния проблем за цялата област. Така възниква необходимостта от Единен териториално-устройствен план.
Основният принцип на областното градоустройство е, че малките селища не бива да затъват в изолираните провинциални условия; от друга страна, големите градове не трябва да бъдат отрязани от природата; развитието на индустрията не бива да застрашава здравето на населението. Идеалът е в равномерното разпределение на населението по цялата област, с което биха се избегнали неудобствата на пренаселените градове, а същевременно би се внесла повече култура и в провинцията. Зависимостта на отделните области в една държава една от друга, вече дава първия подтик, за да се замислят урбанистите за необходимостта от създаване на един общодържавен градостроителен план. Към предпоставките за това следва да причислим всички вътрешни и външни общодържавни интереси, като: вътрешни държавни водни пътища, първокласни шосета и железници, големи източници на енергия (предимно електрическа) и излизащите от електроцентралите далекопроводни линии, държавни автомобилни шосета, природни резервати и др. ... Милионните градове, чието разширяване, в концентрични кръгове, не може да продължава до безкрай, без да се дойде до нежелателно задушаване на центъра им, ще трябва да се разширяват чрез създаване на градове-сателити. Този нов комплекс от град-център и неговите сателити с близката им околност, при явните им общи интереси, също ще бъдат предмет на областно градостроителство”7.
В литературата на селищното устройство, този принос на арх. Табаков за развитието му и досега остава незабелязан, макар, че е направен четири години преди Атинската харта. Близо осем десетилетия по-късно, той отново е актуален като политика за преодоляване на демографски срив.
От всички проблеми, които възникват в тази насока през последните години, на преден план излиза този за столицата София. След като от 50-те години на ХХ век насам „прибираше” с голямо предимство преселници от всички селища на България (само през 1953 – 48234 души) София „расте” средногодишно, с чисто миграционно салдо от 12000 заселници и с повече умрели, което налага разкриването още 200 дка гробищна площ около столицата.
Вместо мерки за преодоляване на ролята й като „демографска топилня” на България, на практика се действа за увеличаването на нейния „топилен” капацитет в две основни направления: хоризонтално – на борсите се предлагат терени за ново застрояване, и вертикално – чрез изграждането на небостъргачи. Тоест, практическите действия са в точно обратната посока. Както се съобщава в пресата: „Четиридесет от най-големите строителни предприемачи ще рекламират България по света, като атрактивно място за инвестиции в недвижими имоти (?). Те се обединиха в Клуб “Bulgаria Estates”, чиито членове имат проекти в процес на реализация на, стойност над милиард евро. Основната му цел е да създаде условия за засилено пазарно присъствие на български проекти на външните пазари”* .
По-горе посочих, че за преодоляване на аналогичната вредна роля на столичните градове в десетки страни на света те се преместват в други райони. Когато обаче, подобна мярка беше мотивирана за София в публикацията „Местим София, за да спасим България” (в-к „Дума”, 29.01.2005), не последваха каквито и да било отзиви и коментари. Нещо повече, предвижданията за териториално разширяване на столицата и създаване на условия за още по-голям механичен прираст на населението й, стават още по-мащабни.
На 25 април 2006, за преодоляване демографския срив в България, беше представена „Национална стратегия за демографското развитие”, която, както по наименованието, така и по съдържанието си, няма качествата на програма за практически действия. А състоянието, което маркирахме дотук, императивно я налага, в широко адресирана политика на държавата.
Човечеството е изправено пред количествен урбанистичен феномен, който не се вмества в историческата футурология. Публикацията (от 1969) на гръцкия градостроител Доксиадис за всемирния град, привлече общественото внимание, но скоро заглъхна и не бе приложена за регулиране на урбанизацията, защото беше лишена от мотивировка на действията в конкретните държави и райони9 .
---------------------------
* Експерти на компанията „Емирейтс Инвестимънт Груп” са огледали терените в София за небостъргачи и са се спрели на празните терени до Мол-а на бул. „Стамболийски”, мястото на бившия Завод „Балканкар” и мястото на „Софияленд” (в-к „Стандарт”, 08.02.2008)
В началото на последното десетилетие на ХХ век директорът на Фонда на ООН за населението, в Ню Йорк - Нафи Садак, предупреди, че „Утрешните градове са днешно предизвикателство”, с което мотивира „новите пътища” на държавната политика за регулиране на световната урбанизация: „Първият етап следва да влючва преразглеждане и преоценка, от гледна точка на бъдещето, на ролята на града. Осигуряването на дългосрочен и сигурен просперитет изисква усилията да се насочат към нови и сигурни технологии. Те са предпоставка за равномерно разпределение на населението.
От друга страна, правителствата следва да се ориентират към децентрализиране на инвестициите за развитие в малките и средни градове, които ще прекъсват миграцията на селското население към столицата. В ерата на бързите комуникации, малкият град може да даде съществен принос за по-добър живот и труд... Тези пътища на действие, като практически решения, не са лесно изпълними, но трябва да се предприемат с грижа и отговорност, ако искаме да завещаем на нашите деца в света една благоприятна житейска перспектива, осигурена от хармонизирана околна среда”.10
За условията на България, през първото десетилетие на ХХІ век, когато селата са със силно намаляло и застаряло население, само с помощта на малките градове не е възможно да се спре задълбочаващият се негативен демографски процес и обезлюдяване на все по-големи територии.
Преди 70 години проф. Стефан Консулов подчертава, че: „Ние, представителите на днешното поколение, и най-много нашите общественици и държавници, сме длъжни да мислим. Ако някога, не дай Боже, дойде страшното (т.е. сегашното ни демографско състояние), историкът ще определи отговорностите на нашето поколение и на късогледите държавници”.
Никоя геодемографска политика, обаче, не може да бъде резултатна, ако основната пропорция „богати-бедни” разширява диапазона си, както е показано на фиг. 13.
Към 1960, относителният дял на богатите е бил 30.1%, а към 1991 – 61.1%. Тоест, този дял е нараствал с 1% годишно, а делът на бедните остава непроменен за 31-годишния период. Преодоляването на тази диспропорция е най-съществената предпоставка на геодемографската политика, като комплексна дейност, за ефективна организация на територията и използване на ресурсите, рационално разполагане на различните обекти на материалното производство и на непроизводствената сфера, тяхното съвместяване и кооперирано изграждане, с цел да се създаде хармонична жизнена среда.
Литература:
1. Декуре, А., Храна за гладуващите в света, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, май, 1984, с. 9.
2. Деведжиев, М., Кратка история на селищното развитие по българските земи, С., Изд. на Отечествения фронт, 1979, с. 352; Селищните системи, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1978, с. 384; Обща геодемография, Изд. „Абагар”, 1996; Геоурбанистика, ВТ Университетско издателство, 2001, с. 260.
3. Енгелс, Ф., Към жилищния въпрос; Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Избрани произведения, т. І, Издателство на БКП, София, 1950, с. 679-724.
4. Jean-Fransois Gravier, Paris et le desert francais en 1972, “Flammorian”, 1972, p. 284.
5. Мишев, Г., Пак по тема номер едно ... , сп. „Всяка неделя”, бр. 34, 1993 г.
6. Освалдо де Риверо, Развенчаване на митовете за развитието, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, август-септември, 1999, с. 47-51.
7. Табаков, арх. К., Нови насоки в градоустройството, сп. „Архитект”, кн. 9-10/1930, с. 13-14.
8. Тодоров, Ст., Основни насоки за териториално разположение на производителните сили през следващите 15-20 години. Доклад пред пленума на ЦК на БКП, състоял се на 03.03.1970.
9. C. Doxiadis, Oecumenopolis: Ville mondial de l`avenir, “Impact”, 1969 h.
10. Robert L. Schiffer, The Exploding City par St. Martin Press /175 Fifth An, New York N 10010/.
31.03.2008.
* Председател на Българското геополитическо дружество
{rt}
От урбанизация към геоурбанизация
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode