Проектът за Новия Среден Изток, като свръхзадача на руската геополитика

През следващите двайсет години, най-важната геополитическа и дипломатическа задача пред Русия е превръщането на териториите на Централна Азия и Средния Изток – от Казахстан до Северна Индия и Персийския залив – в принципно нов макрорегион.

Създаването на този макрорегион, отличаващ се със стабилност и индустриален възход, следва да се осъществи на основата на ускорената индустриализация и системното сътрудничество между Русия, Индия, Китай, Иран, Афганистан, Пакистан, Монголия, Казахстан, Туркменистан, Киргизстан, Таджикистан, Азербайджан и Турция. Основният смисъл на формирането на подобен микрорегион е създаването на единно геокономически и геокултурно пространство, изключващо каквито и да било геополитически преразпределения и разделяния и освободено от егоистичните геостратегически задачи на отделните страни-участнички. Тоест, макрорегионът следва да се превърне от плацдарм на геополитически сблъсъци и инструментално използване от отделни държави, в „ядро” на Централноевразийския общ пазар и форум за диалог на участващите в него цивилизации и народи.

Така очертаният хипотетичен макрорегион можем да наречем Новия Среден Изток (НСИ). Само НСИ е в състояние да реши следните, критични за Русия и съседните държави, задачи:

• Възстановяването на Афганистан като единна, суверенна и икономически ефективна държава, която не само да прекрати износа на нестабилност, наркотици и тероризъм, но и да се превърне в модел за ускорена индустриализация и развитие;
• Гарантиране на кооперативна сигурност и стабилност и освобождаване на региона от присъствието там на въоръжени сили и бази на държави, разположени извън него;
• Формиране на единно икономическо и транспортно-логистично пространство, свързващо руския Сибир с „южните морета” (Арабско море и Персийския залив), а с течение на времето – и на сухопътен мост между Северния ледовит и Индийския океани;
• Създаване на единна инфраструктура за водното обезпечаване на южните държави от региона, с цел решаване на критично важния проблем с водата;
• Създаване на единно образователно пространство (по аналогия със Споразумението от Болоня) и, в частност, на мрежа от колежи и училища за съвместно развитие, базиращи се на общи програми;
• Да не се допусне създаването, в Афганистан и Централна Азия, на плацдарм на САЩ и НАТО, целящи контрола над Китай, Иран и Русия от зоната на техните „слабини”;
• Организиране на фундаментална географска конструкция, която принципно да не допуска разлома на Русия по линията на Уралските планини и откъсването на Източен Сибир и Далечния Изток от европейската част на Руската Федерация;
• Да не се допусне война на САЩ и НАТО срещу Иран, като един от участниците в „Новия Среден Изток”.

Опитът на Москва да се изолира от азиатските проблеми се провали

Очевидно е, че формирането на Новия Среден Изток е жизнено важно за Русия. Въпреки популярната сред мнозина руски практици и теоретици на геополитиката, теза за необходимостта от превръщането на постсъветските централноазиатски държави и северните афганистански провинции в своеобразни „буферни” зони, които уж „ще отделят руснаците от най-конфликтните територии на Средния Изток” (1), всички практически опити в тази посока се провалиха. Не се оправдаха надеждите на онези, които разчитаха на „освобождаването ни от излишния баласт”, имайки предвид Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и т.н. Опитите да се разграничим от Средния Изток директно водят (потвърждава го динамиката от последните десетина години) до усложняване на ситуацията в самия Среден Изток и то тъкмо по посока на Русия. Водят например, до създаването, около нея, на единен и разширяващ се наркотерористичен конгломерат, в който се „интегрират” както централноазиатските държави, така и най-развитите региони на Руската Федерация. Тоест, Москва вече няма как да се изолира от уж „далечните” проблеми: тектоничната по своята мощ нестабилност в Афганистан вече се усеща и в Русия, като занапред износът на нестабилност (ако Кремъл не се ориентира към реализация на проекта за НСИ) само ще нараства. Руската Федерация вече се сблъсква с наплива на „гастарбайтери” от постсъветска Централна Азия в големите руски градове.

Основните принципи на проекта

При реализацията на проекта за Новия Среден Изток, безусловни приоритети са геокултурата и геоикономиката.

На първо място, НСИ е невъзможен без култивирането на нова ценностна система, основаваща се на принципа на диалога между цивилизациите и народите в името на съвместното им развитие.

На второ място, за реализацията на НСИ е необходимо изграждането на „общ пазар”: единна икономическа общност, реализираща за едно население от 400 милиона души (почти колкото е това на ЕС) на програма за множествена индустриализация, гарантираща му нов по-висок жизнен стандарт. Безусловно, моделите на индустриализация в различните пространства на НСИ няма да съвпадат. Така, ако по отношение на Сибир ще става дума за организиране на третична индустриализация, базираща се на пробива към  седмо технологично равнище (характерни за което са нано-, био- и кибертехнологиите), разработването на технологии за целенасочено повишаване качеството на живот и изграждане на общество на знанието, за някои южни територии първостепенно значение ще има първичната индустриализация.

В основа на единното икономическо пространство следва да се превърнат обединените инфраструктури на електроенергетиката, напояването и осигуряването на питейна вода, управлението на транспортно-логистичните потоци и гарантиране на трудовата заетост. От ключово значеие ще бъде изграждането на железопътната магистрала Сибир-Казахстан-Туркменистан-Иран, която ще стане факт след въвеждането в експлоатация на почти 800-километровата жп линия от казахстанската гара Узен до туркменистанските гари Берекет, Етрек и Гурген, както и на трансафганистанската магистрала от иранския град Мешхед, през Херат и Кандахар (Афганистан), до пакистанския град Кветта.

Изместването на Транспортния коридор „Север-Юг”

На този фон възниква необходимост (и възможност) радикално да бъде преразгледан смисълът, идеологията и самата география на Международния транспортен коридор (МТК) „Север-Юг”, за който толкова се говори през последните петнайсетина години. Ще напомня, че става дума за изграждането на пряка водно-железопътна магистрала „Балтика-Волга-Каспийско море-Персийски залив”. Днес вече е очевидно, че първоначалната идея на проекта („свързването на Индия и Европа, през Западна Русия”) се оказва трудно реализуема. Нещо повече, тя отрича необходимостта (и задачата) за развитието на Сибир и руския Далечен изток, наблягайки на по-нататъшния монополен икономически ръст само на европейската част на Руската Федерация. С изместването на трасето на МТК „Север-Юг” от Крайния Северозапад на Русия към сибирското крайбрежие на Северния ледовит океан, възникват съвършено различни икономически и геополитически възможности.

Геоикономиката на водата

Изключително перспективни се оказват и редица друти транспортни проекти, включително и касаещи транзита на вода от богатите на водни източници към по-безводните зони на НСИ, без който индустриализацията на региона е невъзможна. Без сибирските води, проектът за Новия Среден Изток може да приключи катастрофално.

Достатъчно е да споменем, че сред най-важните условия за постигането на мир в Афганистан и за неговото икономическо развитие е създаването на нова иригационна система, което неколкократно ще повиши използването на вода от афганистанската част на басейна на Амударя и рязко ще влоши ситуацията с водоснабдяването в съседните държави. Като това особено се отнася за Туркменистан и Узбекистан, от една страна, и за Пакистан – от друга. В тази връзка е крайно време сериозно и без излишна популистка истерия да разгледаме проекта за прехвърляне на около 5% от водите на река Об от Сибир към Централна Азия. Няма да е зле да се обсъдят задълбочено и идеите, съдържащи се в появилата се наскоро и посветена на този мегапроект книга на московския кмет Юрий Лужков „Водата и мирът”.

На базата на транспортните магистрали, следва да се осъществи и проект за изграждане на Коридор за развитие „Сибир-Иран” (2).

И така, едва ли е възможно да разглеждаме като възможен избор и алтернатива вариантите за нарастване на износа на нестабилност, наркотици и тероризъм към Русия, от една страна, и стабилизацията и просперитета на „южните слабини” на Руската Федерация. Вторият вариант, освен всички ползи, които носи сигурността, предоставя и фантастични възможности за ново развитие на Сибир, благодарение на достъпа до „южните морета”, формирането на гигантски средноизточен и южноазиатски пазар и пространство, нуждаещо се от сибирската наука и тахнологии (3).

Нещо повече, именно създаването на Новия Среден Изток представлява (по същество) реалния предмет на дейност на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която през последните години осъзна необходимостта за поставянето на териториално конкретни цели и задачи. Това се прояви най-ярко в решението на последната среща на върха на ШОС: „в рамките на усилията по афганистанското направление да се активизира работата на контактната група ШОС-Афганистан и да започне практическата подготовка за провеждане, под егидата на ШОС, на специална конференция за Афганистан, на която да се дискутират проблемите на съвместното противодействие на тероризма, незаконния наркотрафик и организираната престъпннаст”, както и в общия дух на Декларацията на държавните глави от ШОС (Душанбе, 28 август 2008).

Нов шанс за руско лидерство

За Русия доктрината за Новия Среден Изток е, освен всичко друго, отличен повод за преход към концепцията за експортно развитие и към нова Източна политика. Опитите за „износ на демокрация” в този район на планетата доказаха не само насилствената си природа, но и очевидната си неефективност. Нещо повече, износът на демокрация, на практика, се оказа и износ на финансова и икономически криза, в комплект с военни конфликти, т.е. гарантиран износ на нестабилност.

Русия има уникалната възможност да превърне в основен принцип на външната си политика традиционната за нея роля на фактор за подем и развитие. За съжаление, тоталната критика на съветското минало и измислената „имперска същност” на Русия дезавуира и практически изтри от общественото съзнание централната линия в международната активност на Русия – усилията и за подема на покровителстваните от нея страни.

Днес е необходимо не само да се възстанови историческата справедливост, но и тази специфична черта да се трансформира в принцип за съвместно развитие и, съответно, за износ на развитие, като целенасочено внедряване в държавите-партньори на система, позволяваща им да осъществяват качествени икономически „скокове” и „пробиви”. Разбира се, на взаимноизгодна основа.

НСИ се очертава като идеалното пространство за отработването и пълномащабната реализация на доктрината за износа на развитие и съвместно развитие.

Предпоставките за приемането на подобна доктрина от Русия, на ниво политическо ръководство, са налице. Показателно в това отношение беше изказването на руския премиер Путин, на заседанието на съвета на правителствените ръководители от ШОС, провело се в Астана, през октомври 2008: „Ценностите и моделите на развитие се превръщат в предмет на конкуренция. Предстои ни, със съвместни усилия, да завършим достатъчно бързо трансформацията на глобалната и регионална архитектура за сигурност и развитие, адаптирайки ги към новите реалности на ХХІ век, когато стабилността и просперитетът се превръщат в неделими понятия”.

Накрая, доктрината за Новия Среден Изток позволява да се формулира наистина цялостна Източна политика на Русия, като система от целенасочени действия по отношение на Големия Изток (4), включваща три основни направления (съответстващи на трите различни „изтока”):

• Руският Далечен Изток – неговият радикален подем и превръщането му в център на световното развитие и водещ световен регион, съответно, в „локомотив” за развитието на Русия (5);
• Новият Среден Изток;
• Близкият Изток, фактически обозначаващ западната политика на Русия, т.е. отношенията и с Европа, САЩ и НАТО.

В тази връзка излиза, че основното и практически единственото „близко” направление на руската външна политика, през следващите няколко десетилетия, е сибирско-иранското направление, т.е. изграждането на „Новия Среден Изток”. Това е основния геополитически вектор на Русия.

В тази връзка си струва да  отбележим съществената слабост на популярната концепция за „Големия лимитроф” и  „Острова Русия”, лансирана от известния съвременен руски геополитик Вадим Цимбурски. Прекалено увлечен в геополитическото схематизиране, той не обръща достатъчно внимание на принципната разнородност и временния характер на зоната от „лимитрофни”, т.е. разположени около Русия и гранични с нея постсъветски държави. Всъщност, Русия следва да демонстрира активност изключително по афганистанското направление, защото останалите задачи, свързани с т.нар. „Голям лимитроф” се решават не посредством външната, а чрез вътрешната геополитика.

Така, решението на севернокорейския проблем например, е свързано с развитието на южната част на руския Приморски край и, в частност, изграждането в Хасанския район на нов съвременен център на високотехнологичното биотехнологично и биомедицинско производство (6). Проблемите с Украйна, Крим и Кавказ пък могат да бъдат решени чрез промяната на общата ( и най-вече на вътрешната) политика на Русия и прехода от доктрината на руския национализъм, която се утвърди през последните двайсетина години, към доктрината за Русия като световна държава (7).

Новият географски език

Тук е мястото да дам кратко разяснение, защо наричам предлагания нов макрорегион Нов Среден Изток, а не нова Централна Азия например. Въпреки че в руските медии и дори в академичните издания, английското понятие „the Middle East” все по-често се превежда като „Среден Изток”, точният му превод все пак е „Близък Изток”. В руското изтокознание, под Среден Изток традиционно се разбира региона на неарабския, неиндийски и некитайски Изток: Иран, Афганистан и Пакистан (в миналото Северозападна Индия).

В това отношение, за класическа се приема дефиницията на Андрей Снесарев (руски царски генерал и геополитик, загинал в болшевишки лагер – б.р.) от 1921, според когото: „Средният Изток не е измислица или изкуствено понятие, той притежава съвсем конкретен географски и демографски обем. Средният Изток е зоната на две народности – иранската и тюркската. Като първата формира „дъното”, върху което се наслагва втората. Двете заедно го формират като определена етнографска единица” (8).

В резултат от разпадането на Съветския съюз, в Централна Азия възникна група от самостоятелни постсъветски държави, които оттогава насам преживяват период на нестабилност, разкъсвайки се между няколко силови центрове, и които определени външни фактори отчаяно се опитват да откъснат от Русия.

В тази ситуация, Руската Федерация няма кой знае какъв избор: или чрез своето бездействие да се откаже фактически от ролята си на световна (и дори на регионална) държава – или да лансира интеграционен проект, който да обвърже Централна Азия със „стария” Среден Изток, в рамките на руските стратегически интереси.

Това обвързване е необходимо. Още повече, че интензивната интеграция между двата региона вече се осъществява. Важно е и, че без подобно обвързване е невъзможно да се реши проблемът с Афганистан: още в предговора си към книгата на генерал Снесарев „Афганистан”, известният руски специалист по Изтока Игор Рейснер подчертава, че: „не може да се формулира подходящ подход към Афганистан, ако преди това не се разреши централноазиатският проблем, като цяло”.

Разбира се, понятието Нов Среден Изток трудно ще може да се преведе на английски, тъй като освен объркването с англосаксонското понятие „the Middle East” (на практика обозначаващо Близкия, а не Средния Изток), възникват и много други колизии. Затова, можи би, ще се наложи да се въведе някакво ново и по-разбираемо за англосаксонския свят понятие, за двата ключови за  Русия региона – Далечния Изток и Средния Изток.

Едва ли мнозина биха оспорили тезата на автора, че грандиозната задача за изграждането в едно толкова раздробено и конфликтно пространство на нов и проспериращ макрорегион е почти съпоставима по своя мащаб на тази за усвояването на Близкия Космос например. Друг въпрос е, че за поставянето (и още повече за решаването) на задачата за изграждането на Новия Близок Изток е нужно да се прояви изключително геополитически и дипломатическо творчество.

Така или иначе, но за да се преодолеят последиците от „най-мащабната геополитическа катастрофа на ХХ век”, както Владимир Путин нарече преди време разпадането на СССР, следва да се пристъпи към реализирането на една много тежка задача - на фона на вече формулираните от руските стратегически противници проекти за „Големия Близък Изток” (the Greater Middle East) и „Голямата Централна Азия” (the Greater Central Asia), да се осъществи геопроектирането и последващото практическо изграждане на Новия Среден Изток (Novij Srednij Vostok).

 

Бележки:

 

[1] «Новата» Централная Азия, включително анклавите на централноазиатските народи южно от Памир, е важна за Русия като огромно пространство, отделящо руснаците от най-конфликтните зони на Средния изток. В тази връзка, ще напомня как, през 1996, афганистанските узбеки и таджики спряха победния поход на талибаните в северната част на страната» - Цымбурский В. Народы между цивилизациями (в книгата на В.Л. Цимбурски «Остров Россия, Геополитические и геохронологические работы 1993-2006,  М., 2007, с. 228). Очевидно, че тази идея е била актуална през 1997, когато е писана въпросната статия, но днес е не просто анахронична, но и вредна доктрина, която обаче се споделя от мнозина по инерция, без оглед на новата ситуация в Русия и света.

[2] За изграждането и организацията на коридорите за развитие, виж по-подробно в книгата на Юрий Громыко и Юрий Крупнов «Транспортное цивилизационное продвижение  - конкретный сценарий развития России», М., 2007.

[3] Следва да отбележим сериозния анализ на Дмитрий Верхотуров «Сибирь смотрит на Ближний Восток», с който авторът се запозна в ръкопис, през 2005, и в който ясно е очертана идеята за свързването на Южен Сибир и Близкия изток, през Централна Азия и Средния Изток, и индустриализацията на Средния и Близкия Изток, като една от мисиите на Сибир.

[4] Представата за това, какво представлява за Русия «Големият Изток», пръв се опитва да формулира политологът д-р Сергей Лузянин, според когото за Русия «Големият Изток» включва днес «44 държави и държавни образувания в Азиатско-Тихоокеанския регион, в Близкия и Среден Изток, в Южна и Централна Азия, които са свързани с нея, чрез различни типове отношения» (Большой Восток и Большой Запад, Независимая газета, 14.01.2002). Виж също книгата на Лузянин «Восточная политика Владимира Путина. Возвращение России на «Большой Восток» (2004 – 2008) // АСТ – «Восток – Запад», 448 с.

[5] Вж. Книгата на Юрий Крупнов «Солнце в России восходит с Востока», М., Молодая гвардия, 2007.

[6] Крупнов Ю. Новый Дальний Восток. 2017-1 год. – в сб. «De Futuro, или История будущего» / Под ред. Д.А.Андреева, В.Б.Прозорова. М.: Политический класс; АИРО-XXI, 2008. 352 с.

[7] Крупнов Ю. Стать мировой державой. М., 2003.

[8] Снесарев А. Е. Афганистан. М., 1921.

 

* Авторът е председател на Надзорния съвет на Института за демография, миграции и регионално развитие в Москва. Материалът е своеобразна „реплика” на нашумялата статия на американския полковник Ралф Питърс „Кървави граници: Как би изглеждал един по-справедлив Близък изток”, появила се през 2006 в Armed Forces Journal (вж. Геополитика, бр.5/06, както и интервюто със самия Питърс в бр.5/07 на списанието).

{rt}