11
Пон, Ное
4 Нови статии

Геополитиката на Православието

брой1 2009
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Най-същественият момент при определяне на геополитическата специфика на Православието е, че става дума за Източната Църква. В границите на християнския свят, който, до откриването на Америка, съвпада географски със Северозападната част на Евразийския суперконтинент, Близкия изток и  Северна Африка, ясно може да се проследи демаркационната линия между православното и католическото пространства. Безусловно, това разделение не е историческа случайност. Православният свят, в духовно и качествено отношение, се родее с Изтока, докато католицизмът е специфично западен феномен. Но, ако това наистина е така, то и самите теологични формулировки, заложени в основата на окончателната „схизма”, т.е. разделението между двете църкви, през 1054, би трябвало да съдържат и геополитически, по своя характер, елементи. Спорът за „филиокве” (т.е. за произхода на Светия Дух само от Бог Отец или от него и от Бог Син) в богословската терминология предхожда по-нататъшното развитие на двата типа християнски и постхристиянски цивилизации – рационалистичната и индивидуалистична западна и мистично-колективистичната източна. Приемането от Запада на поправката към Никейския Символ на Вярата относно „филиокве”, окончателно циментира ориентацията му към рационалистическата теология и т.нар. „субординация”, т.е. към въвеждането в Божествената реалност на йерархично съподчинени отношения, които на практика принизяват тайнствената и свръхразумна природа на Светата Троица.

Паралелно с въпроса за „филиокве”, в много сериозна причина за разногласие се превръща идеята за върховенството на Римския престол и приемането на Папата като най-висш богословски авторитет. Впрочем, това също е една от последиците на католическана „субординация”, държаща на строгата праволинейна йерархия дори в онези въпроси, намиращи се под знака на провиденциалното действие на Светия Дух за спасяването на света. Подобна позиция изцяло противоречи на идеята за езиковата автономия на местните (националните) църкви, както и на традиционната за Православието максимална свобода в сферата на духовната реализация.

Накрая, последният измежду най-важните аспекти на църковното разделение между Изтока и Запада е отхвърлянето от Рим на учението на светите отци за Империята, която не е просто светски административен апарат, подчинен на църковните власти (както искат да представят нещата папите), а тайнствен сотериологичен организъм, активно участващ в есхатологичната драма като „преграда пред идването на антихриста” („катехон”, т.е. „задържаша сила”), за което се говори във Второто послание на апостол Павел до солунците.

Свръхразумният характер на Божественото действие (примат на апофатичната мистична теология), духовната и езикова свобода на местните (националните) църкви и учението за сакралната роля на Империята и императорите (т.нар. теория на православната симфония) – това са основните елементи, определящи спецификата на Православието, за разлика от Католицизма, който на практика отрича тези аспекти на християнството. Всички тези различия могат да се забележат дълго преди окончателния разрив, но до 1054 двете страни съумяват да поддържат известен баланс. От този момент нататък обаче, геополитическият дуализъм на християнският „ойкумен” се налага окончателно и двата свята – православният и католическият – тръгват по свой собствен път.

Чак до 1453 (превземането на Константинопол от турците), Православната църква се отъждествява, в геополитически план, със съдбата на Византийската империя. Светът на католицизма пък обхваща Западна Европа. До този момент, Рим и Константинопол представляват две християнски „големи пространства” (ако използваме геополитическата терминология), със собствени геополитически, политически, икономически и културни интереси, както и с ясно фиксирана и недвусмислена философска специфика, отразяваща и предопределяща различията между църквите с цялата им интелектуална догматична еднозначност и логическа взаимообвързаност. Така, Западът се основава на рационалистическото богословие на Тома Аквински, докато Изтокът продължава да следва линията на мистичното богословие и апофатиката, въплътени особено ярко в текстовете на големия атонски исихаст свети Григорий Палама. Палама срещу Тома Аквински – ето богословската формула, отразяваща същността на геополитическия дуализъм на християнския Изток и християнския Запад.

Мистичното съзерцаване на Таборската светлина (т.е. тайнствената светлина озарила лицето на Христос при неговото преображение –б.р.), симфонията на властите и литургичното многогласие на националните църкви (Православието) срещу рационалистическата теология, папския диктат в светските дела на европейските монарси и доминацията на латинския, като единствения свещен литургичен език (Католицизма). Тоест, налице е геополитическо противопоставяне между два свята, с разнопосочна културна ориентация, културна доминанта и различаващо се специфично политическо устройство.

Това е най-общата схема на основите на православната геополитика. Очевидно е, че в подобна ситуация основната задача на Византия и Православната църква е да съхранят своята структура, за защитят границите на политическото и духовното си влияние и да отстоят своята самостоятелност. При това, в тази ситуация, Православието е изправено срещу двама основни геополитически противници:

- нехристиянският свят, чиито натиск се проявява както в набезите на варварите срещу периферията на Империята, така и в масирания натиск на ислямизираните араби и тюрки;

- християнският свят на Запада, който се разглежда не просто като „територия на латинската ерес”, но и като свят на отстъпници, чиито жители са познали истината и спасението, но са се отказали от тях и са ги предали.

В тази първоначално и сравнително пълна картина на геополитическото място на Православието лесно можем да видим и всички онези геополитически проблеми, които ще вълнуват Източната църква и православните държави в продължение на дълги векове, вече след разпадането на Византия. В определен момент, византийските императори се сблъскват с двойна заплаха – „турският тюрбан или латинската митра”. Отчитайки спецификата на теологичното отношение към Запада и Рим, лесно можем да разберем онези православни, които избират именно „турския тюрбан” в случаите, когато пред тях действително няма трета възможност. Впрочем, мнозина православни приемат падането на Константинопол като Божие наказание за геополитическата стъпка на Византия, опитала да се сближи с Рим с приемането на „филиокве” в т.нар. „Флорентинска уния”.

Поствизантийското Православие

След падането на Константинопол, цялата геополитическа картина рязко се променя. Въпреки че Константинополският Патриарх остава глава на Православната Църква, стройният характер на цялата и структура бива нарушен. Нека напомним, че един от крайъгълните камъни на Православието е учението за сотериологичната функция на Империята, а тъй като Православната Империя (и, съответно, православният Император - Василевс) вече не съществува, Църквата бива принудена да навлезе в нов, специфичен и достатъчно парадоксален период от съществуването си. От този момент, целият православен свят се разделя на две части, между които има дълбоки различия, не само от геополитическа, но и от често богословска гледна точка.

Първият сектор на поствизантийския православен свят се формира от онези Църкви, които се оказват в зоната на политическия контрол на неправославни държави, особено в Османската империя. Чак до разпадането на империята, тези църкви са част от т.нар. „православен милет”, включващ православните гърци, българи, сърби, румънци, албанци и араби. За върховна фигура в тази общност се смята Константинополският Патриарх, макар че редом с него съществуват Патриархът на Александрия (върховен духовен водач на православните гърци и араби, живеещи в Египет) и Патриархът на Антиохия (водач на православните араби на територията на днешните Сирия, Ирак и Ливан). Със специален статут разполагат малкият Йерусалимски Патриархат, както и автокефалните църкви на Кипър и планината Синай. Константинополският Патриарх се смята за духовен водач в целия православен свят, макар че в него липсва пряката йерархия, характерна за католицизма, и автокефалните църкви разполагат със значителна самостоятелност. Както е известно, резиденцията на Константинополския Патриархат се намира в истанбулския квартал Фенер, откъдето идва и събирателното название на подчинения му гръцки клир – „фанариоти”. Следва да отбележим, че след 1453 този сектор от православния свят се намира в двусмислено положение, както в геополитически, така и в богословски план, тъй като отсъствието на православна държавност директно влияе върху есхатологичната визия на православните за политическата история и означава, че Църквата съществува в един „свят на отстъпници и неверници”, в който вече нищо не може да попречи на мистичното пришествие на антихриста. Неизбежният отказ от православната симфония на властите превръща гръцката Православна Църква (както и другите църкви, чиято политическа съдба е свързана с нея) в нещо различно от онова, което е представлявала първоначално. А това означава, че нейната богословска и геополитическа ориентация се променят. Променя се и сакралната и природа.

Именно ясното разбиране за взаимната връзка между богословието и политиката в пълноценната православна доктрина кара Русия да поеме по пътя, който следва от ХV век насам и който много тясно е свързан с теорията за Москва като „Третия Рим”. Именно Русия и Руската Православна Църква представляват втория сектор на поствизантийското източно християнство, притежаващ съвсем различна (от първия) геополитическа и дори духовна природа.

Установяването на Патриархат в Русия и провъзгласяването на Москва за „Трети Рим” има съвсем пряко отношение към мистичната съдба на Православието, като такова. След падането на Константинопол, Русия остава единственото геополитическо „голямо пространство”, където съществува и православна политика, и православна Църква. Така Русия се превръща в наследник на Византия и от богословска гледна точка, и на геополитическо равнище. Само там се запазват трите основни елемнти, които правят Православието това, което е, за разлика от латинския Запад и от политическата доминация на нехристиянските режими. Следователно, заедно с мистичния статут на „преграда срещу идването на антихриста” Москва наследява и целия спектър на геополитическата проблематика на Константинопол. Също както и Византия, Русия се сблъсква с две враждебни геополитически реалности – със същата „латинска митра” и със същия „турски тюрбан”. В този случай обаче, цялата историческа отговорност пада върху руските царе, руската Църква и руския народ. Фактът, че, след падането на Константинопол, тази отговорност преминава към Москва, придават на цялата тази ситуация особен есхатологичен драматизъм, който се отразява не само върху руската психология, през последните пет века, но и върху специфичната геополитическа ориентация на руската държава и руската Църква. Паралелно с това се формира и концепцията за руската народ като „богоносен народ”.

В същото време възниква и нов проблем – за отношенията с православния свят, отвъд границите на Русия и за статута на Константинополския спрямо Московския Патриарх. Неруските православни се оказват пред дилемата, или да признаят Русия за „ковчег на спасението”, нова „свещена земя” и „катехон” и, съответно, да се подчинят на духовния авторитет на Москва, или, напротив, да отхвърлят възможността за съществуването на „православното царство”, като такова, и да се отнасят към Москва като към нелегитимен узурпатор на византийската есхатологическа функция. В съответствие с този избор изгражда отношенията си с останалите църкви и Москва. Може да се каже, че, на практика, от този момент нататък православният свят се разделя на две части, различаващи се както геополитически, така и теологически. Както е известно, в сферата на влияние на Константинопол се налага антимосковската линия, т.е. фанариотският клир адаптира православната доктрина към условията, в които и дума не може да става за политическата и проекция. С други думи, гръцкото Православие променя природата си, превръщайки се от интегрално духовно-политическо учение, в чисто религиозна доктрина на индивидуалното спасение. Оттук нататък съперничеството между Константинопол и Москва става, по същество, противопоставяне между две версии на Православието – пълноценно Православие (московският случай) и редуцирано Православие (константинополският случай).

Нещо повече, качествената промяна в гръцкото Православие го сближава, в известен смизъл, с линията, провеждана от Рим, тъй като един от трите основни въпроса, определящи догматичните противоречия (този за „катехона”) отпада от само себе си. Духовното сближаване между фанариотите и Ватикана се съпровожда и от политическото им сближаване с турската администрация, в която мнозина православни гърци традиционно заемат високи постове. Това раздвоено съществуване, съпроводено от съперничеството с Руската Църква за влияние над православния свят, на практика, лишава гръцкото Православие от самостоятелната му геополитическа мисия, превръщайси го в един от многото второстепенни геополитически фактори в по-широкия неправославен контекст на политическите интриги на османските власти и папските легати.

Така или иначе, но след ХV век терминът „геополитика на Православието” почти се отъждествява с термина „геополитика на Русия”.

В същото време, би било погрешно да разглеждаме целия неруски православен свят като подвластен на политиката на фанариотите. В различните му части съществуват и противополжни настроения, признаващи богословското и есхатологично върховенство на Православна Русия. Това се отнася най-вече до сърбите, албанците, румънците и българите, сред които русофилските и фанариотските геополитически тенденции традиционно се конкурират. Последното се проявява с цялата си сила през ХІХ век, когато православните народи, влизащи в състава на Османската империя, предприемат отчаяни опити да възстановят националната и политическата си независимост.

Петербургският период

Но, в периода между падането на Константинопол и началото на борбата за независимост на православните балкански народи, се случва едно събитие с огромно значение за Православието, в най-широкия му смисъл. Става дума за руския църковен разкол и непосредствено последвалите го реформи на Петър І. От този момент, в Русия настъпва качествена промяна в статута на Православието, като догматичните основи на Източната църква, останали непоклатими през предишните 200 години, биват разклатени. Всъщност, преместването на руската столица от Москва в Санкт Петербург и ликвидирането на Патриаршията, съпроводено от учредяването на т.нар. Синод, означават, че Руския престава да бъде догматически легитимна Православна Империя, в богословския и есхатологичен смисъл на понятието. На практика, е извършен преход от чисто православния геополитически модел, към своеобразно подобие на протестантска държава. От този момент нататък, Руското Православие също се превръща в двусмислена реалност, която само частично съвпада, на геополитическо равнище, с Руската държава. Но макар че догматичната основа действително е много сериозно ерозирана, общата логика на руската геополитика продължава да следва първоначалната си линия, макар и на друго равнище, тъй като светските и чисто политически интереси започват категорично да доминират над религиозно-есхатологическата проблематика. Междувременно, на Запад, традиционният католически модел също отстъпва мястото си на укрепващите позициите си чисто национално-политически образувания (националните държави), така че и там теологическата проблематика отстъпва на заден план пред по-практичните, меркантилни и тясно политически интереси. Но, геополитическото разпределение, догматически формулирано от църковната схизма между Изтока и Запада, си остава общо взето същото, ако не броим появата на протестантските държави.

В геополитическо отношение, протестантството се разделя на два сектора – пруското лютеранство и англо-швейцарско-холандския калвинизъм. Въпреки външното сходство и синхронността в появата на тези две протестни движения срещу хегемонията на Рим, лютеранството и калвинизмът имат почти полярно противоположно значение. Така, лютеранският лагер, концентриран в пруската държава, се основава (и догматично, и мистично) върху критиката на Ватикана от гледната точка на радикализираните постановки на Новия Завет и, в общи линии, възпроизвежда традиционните за Православието претенции към Католицизма. Географски, лютеранска Прусия е разположена между православна Русия и католическа Западна Европа. На свой ред, калвинизмът, който се превръща в държавна идеология на Англия (а по-късно оказва огромно влияние върху политическото устройство на САЩ), се основава на подчертано старозаветния подход, критикувайки Рим именно от тези позиции. Не е случайно, че и в географски план, калвинизмът и произлизащите от него християнски секти, са обвързани с крайния Запад, както в Европа, така и в Америка.

След Петър І, Русия на Романови е по-близка до пруския модел, т.е. отстъпвайки от чисто православната догматика, тя сякаш спира по средата на пътя към католицизма, още повече, че той постепенно отстъпва позициите си на националните държави. При това положение, основното геополитическо напрежение се концентрира между Русия, от една страна, и Австрийската и Британската империи, от друга. На религиозно равнище, това е противопоставяне между Православието и Католицизма (Австрия) и Пуританизма (Англия). На този фон, абсолютистка (а след това и революционна) Франция играе особена роля, стремейки се да наложи Просвещението и републиканските идеи. Тук е важно да отбележим, че, ако между Русия и Австрия има някакви общи геополитически интереси (в частност, противодействието на Турция), британската стратегия, на практика, във всяко отношение е противоположна на руската (като включва дори подкрепа за Османската империя от страна на англичаните).

Така или иначе, на дори и след реформите на Петър І, Русия продължава да е носител на основните черти на византийската геополитика, макар че догматичната завършеност на концепцията за „Третия Рим” бива нарушена. След този период може да се говори само за инерционното продължаване на онова, което някога е представлявало пълноценния и теологически обоснован исторически път на „богоносния народ”. Паралелно на тази трансформация, материалните и тясно политически интереси започват да играят все по-голяма роля във външната политика, а и самите религиозни фактори нерядко се използват като предлог за един или друг политически ход, ориентиран единствено към „благото на държавата”, в неговия светски аспект.

Националното освобождение на православните народи

През ХІХ век, много православни народи – гърци, сърби, българи, албанци, румънци и т.н. започват активно да се освобождават от турския политически контрол. В този процес религиозният фактор играе значителна роля, превръщайки се в един от основните мотиви на национално-освободителната борба.

Появата на новите православни държави и крахът на Османската империя е следствие на няколко геополитически и идеологически фактори:

-                      Деградацията на турската политическа власт позволява развитието на националното чувство на гърците и другите балкански народи, за което, на свой ред, съдейства и разпространението на идеите на Просвещението, като важна роля в това отношение изиграва Франция – люлката на „модернистичните влияния”.

-                      Като геополитически противник на Турция, Русия активно използва ситуацията за да ерозира позициите на врага си отвътре. Руските агенти в Гърция и на Балканите концентрират усилията си в подкрепа на исканията на православните, което се съпровожда и от външния геополитически натиск на Москва.

-                      Започва своеобразен религиозен ренесанс на православните народи, като идеята за борбата за политическа и национална незавимост се съпровожда с месиански предчувствия, имащи есхатологичен характер. През този период се формират политико-идеологическите концепции за Велика Гърция (т.нар. Megale Idea, т.е. Велика идея), Велика България, Велика Сърбия („начертанието”), Велика Румъния и т.н.

Megale Idea

Привържениците на идеята за Велика Гърция се стремят към отвоюване на всички гръцки територии от турците и създаването на „Нова Византия”, възстановяване на императорската власт и връщане върховната роля на Константинополския Патриарх в целия православен свят. В резултат от националното възтание и продължилите няколко години ожесточени борби, гърците съумяват да създадат, към 1830, малка независима държава в района на Пелопонес и Морея, която през следващите десетилетия и, особено, след Балканските войни, през 1912-1913, удвоява територията си. При това обаче, реализацията на „Великата идея” се сблъсква с геополитическите интереси на другите православни народи, тъй като гърците се стремят към присъединяването на Македония, Тракия и други територии, за които претендират българите и сърбите. Кулминация на тази стратегия трябва да стане освобождаването на Константинопол (Истанбул) от

турците. Проектът обаче приключва катастрофално, след поражението на Гърция във войната и с новата турска държава, ръководена от Ататюрк, който разбива гръцката армия и принуждава гръцкото население в Анадола масово да емигрира на територията на Гърция.

Много важно е да отбележим, че национално-освободителната борба на гърците не среща почти никаква подкрепа и не се вдъхновява от фанариотското духовенство и Константинополския Патриархат, които демонстрират политическа солидарност по-скоро с Османската империя, отколкото с руската геополитика и с балканските народи, стремящи се към освобождение. Нещо повече, разпадането на турската империя има катастрофални последици за духовната доминация на фанариотите в православния свят, извън пределите на Русия. Затова гръцкият национализъм и „Великата идея”, макар и да имат ясно изразен православен характер, още в началото се налагат от специфични тайни организации от масонски тип, в които ключова роля играят руските агенти за влияние, както и привържениците на френското Просвещение. С други думи, православната идея в Гърция, в критичния период на освобождението и от турското господство, се оказва инструмент в ръцете на своеобразна паралелна религиозна структура, свързана с гръцката диаспора в Русия и някои средиземноморски региони. Любопитно е също, че гръцката аристокрация, генетично и политически свързана с фанариотите, вече след извоюването на независимостта, се ориентира повече към Австрия и Германия, докато гръцката буржоазия, в чиито среди съзрява и „Великата идея”, е яростен привърженик на съюза с Русия. Което отново потвърждава наличието на определена солидарност на официалното гръцко поствизантийско Православие с линията на Ватикана.

„Начертанието”

Идеята за Велика Сърбия, базираща се на историческия прецедент на огромната балканска държава, създадена през ХІV век от сръбската династия Неманичи, отново се възражда, в хода на сръбската освободителна борба. Първоначално, възтаналите сърби освобождават от османско господство малка територия (Шумадия), след което започват борба за създаване на независима славянска държава на Балканите, под сръбска доминация и с православна династия. След 1815, сърбите си извоюват известна независимост, която обаче води до появата на две геополитически ориентации, олицетворявани от двете сръбски династии – на Обреновичи и на Карагеоргиевичи. Макар и да са православни, Обреновичи се ориентират към съседна Австрия, като немалка роля за това изиграва активността на определени политически и интелектуални кръгове от Войводина (територия с преобладаващо сръбско население, която е част от Австрийската империя). Карагеоргиевичи, напротив, са силно проруски настроени. През 1903, не без участието на руските специални служби, династията на Обреновичи окончателно е свалена и Сърбия се ориентира към проруска политика. През 1920, при управлението на Карагеоргиевичи, е създадена Югославия – огромна балканска държава, обединила под сръбска доминация много балкански народи, включително католиците хървати и словенци, православните българо-македонци и мюсюлманите бошнаци и албанци. Освен това, в Северна Югославия, под сръбски контрол, се оказват много унгарски католици. Тази геополитическа конструкция обаче, се оказва неустойчива, тъй като неправославните югославски народи (не без помощта на австрийските и турски агенти за влияние) активно се съпротивляват на сръбската етническа доминация и религиозния примат на Православието. Особено остро става това противопоставяне по време на Втората световна война, когато прогерманската Хърватска държава (включваща и Босна) изтребва немалко православни сърби. Както е известно, с разпадането на комунистическа Югославия през 90-те години на миналия век, рухна и великосръбската идея.

Велика Румъния

Проектът за Велика Румъния също се заражда в православна среда, като включва не само пълното освобождаване от турски контрол (макар че Молдова и Влашко, официално, никога не са били част от Османската империя), а и противопоставяне на политиката на фанариотите, опитващи се да подчинят румънския клир. Антитурските и антифанариотски настроения се подкрепят от Москва, което се улеснява от факта, че след 1812 (с известни прекъсвания) населената с румънци Бесарабия е част от Русия. В същото време, след ХVІ век, на територията на Румъния се активизират униатските тенденции. Както е известно, униатството изисква подчиняването на Православната Църква на Ватикана, при съхраняване на православните обреди, но истината е, че при този подход геополитическата печалба е изключително за Ватикана, докато Православието губи еднозначно. Затова не е случайно, че православните виждат в униатството тактически ход на Католицизма, опитващ се да разшири мисионерското, политическото и духовното си влияние на Изток, за сметка на православните народи.

В самата Румъния, униатството, което е особено разпространено в Трансилвания, още в началото е съпроводено от културни тенденции за латинизация, извеждане на преден план „романската” същност на Румъния и латинските корени на румънския език и т.н. Униятството в тази страна се опира на католическа Австрия, а Православието, естествено, се подкрепя от Русия. В същото време е показателно, че православните гърци, т.е. фанариотите, на практика, провеждат в Румъния протурска политика, противоречаща, както на австрийско-католическите, така и на руско-православните геополитически интереси. Идеята за Велика Румъния обаче има еднозначно православен подтекст и под това знаме румънците се борят за националната си независимост. Важно е да отбележим, че румънският национализъм има откровено антигръцки характер, а в конфесионалната сфера униатството, свързано с ориентацията към латинската култура, се стреми към Рим и Западна Европа, докато румънското Православие следва промосковска линия. Интересно е, че след съветизацията на Румъния, през 1948, формално атеистичният комунистически режим еднозначно подкрепя Православната Църква, подчинявайки и униатските конфесии и подлагайки католическите малцинства на репресии.

Велика България

Като начало на движението за православно и, в същото време, национално възраждане на българите можем да определим 1870 (!), когато под натиска и с подкрепата на Русия е създадена Българската Екзархия, поставила си за цел обединяването на православните жители на Балканите в геополитически блок, враждебен политически на Османската империя и духовно противопоставящ се на Константинополския Патриархат и доминацията на фанариотите.

Паралелно с придобиването на геополитическа самостоятелност, България разработва собствен националистически проект за „България на три морета”, предполагащ присъединяването на Македония и Тракия. Макар че е русофилско, българското Православие се отклонява от тази линия в определени исторически моменти в името на реализацията на тясно национални цели и също като униятите в Румъния, династията Обреновичи в Сърбия, гръцката аристокрация и някои други източноевропейски сили, застава на страната на Централна Европа, действайки като съюзник на Австро-Унгария (и Германия) срещу Русия.

Интересно е, че паралелно с появата на нови православни държави на Балканите, тяхната геополитическа ориентация постоянно се колебае между Русия и Австрия, т.е. между Руското Православие и Римския Католицизъм. При това,  формален повод за този неустойчив дуализъм са някои спорни територии и, на първо място, Македония. Заради Македония постоянно възникват търкания и напрежение между България, Гърция и Сърбия, като руската подкрепа за една или друга от страните в този конфликт, автоматично хвърля противната в прегръдките на Австрия.

Православна Албания

През земите, населени с албанци, минава традиционната граница между византийския и католическия свят. В рамките на този народ съществуват четири различни конфесии – сунити (потурчени албанци), бекташити (членове на суфиската организация, която в някои случаи има по-скоро родов, отколкото чисто религиозен характер), католици и православни. Въпреки че православните албанци са малцинство, именно тази група е в центъра на национално-освободителната борба и независимата албанска държава възниква, до голяма степен, благодарение усилията на православния епископ Фан Ноли, който става първия и управник, през 1918. Фан Ноли еднозначно подкрепя Русия и Руското Православие активно подпомага всичките му начинания. Православните албанци обединяват под свой контрол цялата нация, като техни основни съперници се оказват не толкова сънародниците им католици, а гръцкият православен клир, който традиционно разполага със силни позиции в Албания. Ето още един пример за геополитическия дуализъм в поствизантийския православен свят, където си противостоят геополитическите интереси на Гръцката и Руската църкви.

Фан Ноли запазва проруската си ориентация и след болшевишката революция през 1917, заради което е свален от бъдещия крал на Албания Ахмед Зогу. По време на окупацията на страната от фашистка Италия, православните албанци биват преследвани от прокатолическите власти, но след „съветизацията” Православната Църква отново получава подкрепата на държавата – този път на комунистическата. Едва през 1967, в хода на местната „културна революция” и прокитайския уклон на албанското комунистическо ръководство, страната е обявена за „първата напълно атеистична държава в света”, което е съпроводено от масови репресии срещу всички конфесии.

Геополитическите лобита в православните държави

Общият обзор на геополитическите тенденции в балканските православни държави демонстрира важна закономерност: във всяка от тях има, като минимум, две геополитически лобита, чиито характер е свързан с определени религиозни особености.

На първо място, навсякъде съществува проруско лоби, ориентиращо се към геополитиката на Руската Православна Църква, която, на свой ред, наследява (макар и с известни особености) линията «Москва – Третият Рим». Това лоби е враждебно настроено към Рим и е против всякакво сближаване с него (което означава и, че е против Австро-Унгария и католическа Германия, т.е. против католическия «сектор» на Централна Европа), като в същото време заема антитурски и антифанариотски позиции, противопоставяйки се, повече или по-малко, на Константинополския Патриархат. В някои случаи (както е например, в Гърция) това лоби включва не само православни кръгове, но и някои тайни общества от масонски тип.

На второ място, в тези страни съществува и противоположно лоби, което (независимо дали е православно или не) подкрепя сближаването с Рим, ориентацията към Централна Европа (Австрия), а в някои случаи – униатството и дори католицизма.

На трето място, навсякъде има остатъчни следи от турското влияние, традиционно поддържано в региона от Великобритания, което означава, че англо-саксонската геополитика, в конкретния случай, има южна ориентация, опирайки се на фанариотските тенденции в съвременното Православие в балканските страни, традиционно свързани с османската администрация.

Разпадането на Югославия е пример за геополитическата ситуация на Балканите. Русофилската линия се олицетворяваше от позицията на Белград и босненските сърби. Хърватия и Словения се ориентираха към Централна Европа, а англосаксонците (т.е. САЩ и Великобритания) активно подкрепяха босненските мюсюлмани, наследници на турците. При това отново се повдигна въпросът за Македония, за която пак спорят Сърбия, Гърция и България. С нова сила беше поставен и албанският проблем – първо в Косово, а след това и в Македония. Проблемът с Приднестровието и антируските настроения в днешна Румъния и Молдова пък отново привличат вниманието към униатското и прокатолическо лоби, което е традиционния носител на антимосковските настроения и про-латинските тенденции в тези райони.

Руската Православна Църква и Съветите

Въпросът за отношенията между Православието и съветския режим е изключително труден. От една страна се смята, че съветският период, въпреки всичко, наследява геополитическата линия на дореволюционна Русия, която в най-важните си аспекти напълно съвпада с геополитиката на Руската Църква. Можем да определим условно това като „сергианство” – по името на Московския Патриарх Сергий, формулирал известната теза, превърнала се в повод за многобройни църковни спорове, продължаващи и днес: „Вашите успехи са и наши успехи” (думи, изречени в обръщение към атеистичния и антихристиянски режим на Йосиф Сталин). Всъщност, тази „сергианска” формула не е чак толкова парадоксална и чудовищна, както я представят православните консерватори. Защото болшевишката революция води до такива промени в църковния живот на Русия, които поразяват със своя символизъм. Така, едновременно се възстановява Патриаршията и столицата се пренася в Москва (символично връщане към идеята за „Москва като Трети Рим”). Чудотворното завръщане на „държавната” икона в Коломенское – московската резиденция на руските царе, пък ознаменува връщането към мистичната, сотериологична и есхатологична функция на царската власт, възстановена в нейното свръхестествено измерение, след двестагодишния санкт-петербургски период. В същото време, болшевиките наследяват цялата руска геополитика, укрепват държавата и разширяват границите и. Паралелно се осъществява духовно обновяване на Църквата, която, чрез гоненията и страданията, възражда позабравения плам на истинското религиозно чувство, практиката на изповедите и подвига на мъченичеството в името на Христос.

Втората гледна точка пък разглежда Съветска Русия като пълна антитеза на Православна Русия и квалифицира „сергианството” като конформизъм с антихриста и отстъпничество. Този подход изключва възможността съветският период да се разглежда като продължение на геополитиката на Православието. Подобна визия е характерна най-вече за Руската Православна Църква в чужбина, както и за сектантската Истинска Православна Църква, чиито позиции се базират на есхатологичното отъждествяване на болшевизма с идването на антихриста. Любопитно е, че подобен подход отрича политическото измерение на Православието и типологично съвпада с позицията на „фанариотите”, отхвърлящи необходимостта от ангажиране на Православната Църква с политиката, което е в основата на пълноценната православна доктрина. В същото време, този подход се съчетава със симпатии към „бялото” движение, което, в геополитически план, се е опирало на подкрепата на Антантата, т.е. на съюза между западноевропейските и, най-вече, англосаксонските държави. Неслучайно, центърът на Руската Православна Църква в чужбина се намира в САЩ. В геополитически план, този „православен” антисъветизъм и „антисергианство” съвпадат с традиционната за Запада атлантическа линия, насочена срещу Русия (съветска, царска, патриархална, модернистка, демократична и т.н.), независимо от идеологическата и система.

* Професор по геополитика в Collège Interarmées de Défense, Париж

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024