The Coming Balkan Caliphate: The Threat of Radical Islam to Europe and the West, by Christopher Deliso, 240 pp, Praeger Security International General Interest – Cloth, 2008
Преди да се опитам да отговоря на един толкова труден въпрос е необходимо да направя няколко задължителни уточнения. Първото е, че заглавието на тази статия не е измислено от мен, всъщност това е въпрос, който ми беше зададен наскоро от мой студент. А второто (което ми се струва особено важно) е, че единствената балканска страна, която, според същия този млад човек, със сигурност има бъдеще, е Албания. Защо? Ами, защото е мюсюлманска.
В този смисъл, въпросът, избран за заглавие на статията, касае само немюсюлманските държави на Балканите. Тук е мястото да припомня нерадостния факт, че според мнозина авторитетни експерти Европа е обречена да се превърне в територия, контролирана от радикалния Ислям. Което пък означава, че балканските държави, като част от Европа (макар и недобре позната, неособено обичана и уважавана от западноевропейците) също трябва да сподели тази съдба. И единственият все още неясен въпрос е, кога Балканския регион ще се окаже напълно ислямизиран – дали заедно с останалата част от Стария континент, или още преди това. Според един от най-уважаваните експерти-ориенталисти – професор Бърнард Люис (дългогодишен преподавател в Принстънския университет), радикалният Ислям ще „погълне” Европа до края на сегашния ХХІ век. Между другото, това е и най-благоприятната за континента прогнози. Редица други анализатори смятат, че Историята едва ли ще бъде толкова щедра към европейците, отпускайки им цял век за да се опитат да предотвратят (или поне да отложат) загубата на националната, културна и религиозна идентичност на страните, в които са се родили. Сред тези, песимистично настроени, експерти е и американският журналист и писател Кристофър Делисо, чиято книга „Бъдещият балкански халифат: заплахата от радикалния ислям за Европа и Запада” съдържа многобройни аргументи, подкрепящи тезата му, че ислямизацията на Балканите притежава собствена динамика, способна да ускори този процес (през май 2008, Делисо даде пресконференция в София, на която представи и книгата си – б.р.).
Според него, създаването на политическа структура, базираща се на религиозната система на радикалния Ислям би елиминирало завинаги повечето постижения на европейската цивилизация от последните петстотин години. Причината за подобно обезкуражаващо твърдение е проста: според фанатиците, вдъхновявани от радикалния Ислям, всеки аспект на човешкия живот е предопределен лично от самия Бог и е бил разкрит пред невежото човечество през VІІ век от неговия Пророк. Следователно, няма каквото и да било място за усъвършенстване на управлението, от страна на хората. Интересно е да знаем, как самите радикални ислямисти оценяват шансовете да постигнат основната си цел, която, разбира се, е (ни повече, ни по-малко) глобална и тотална доминация. Един от тях (между другото млад и високообразован човек), на когото Делисо задава този въпрос, отговаря без всякакво колебание: „Ако Америка рухне, останалият свят съвсем скоро ще я последва”.
Този отговор обаче, поражда друг важен въпрос: ако подобно твърдение е вярно, тогава не следва ли да приемем и, че антиамериканизмът, който напоследък шества триумфално в много части на Европа, не помага косвено за настъплението на радикалния Ислям? Положителният отговор, който изглежда очевиден, въобще не решава проблема, защото за грешките, довели до сегашния подем на антиамериканизма на Стария континент, са отговорни най-вече самите американски политици.
Един от примерите за това беше (и продължава да е) политиката на САЩ в района на Балканите. Както е известно, твърдият антисръбски курс на Вашингтон по време на етническия конфликт, опустошил преди десетина години Косово, беше подкрепен от американското обществено мнение, по ред съвсем основателни морални причини. Интервенцията в Косово бе възприета от твърде много хора като благородно усилие, целящо да прекрати етническото прочистване, осъществявано от правителството на Милошевич по отношение на албанското население в областта. Още повече, че по всички телевизионни канали можеха да се видят множество доказателства за репресиите и страданията на невинното гражданско население.
Твърде скоро обаче, ситуация се промени радикално. Като този път ескалиращото насилие беше насочено срещу сръбската общност в Косово. Но, за разлика от предходния период, етническото прочистване на сърбите в обявилата се за независима държава не привлича вниманието на американските журналисти и коментатори.
Печатните и електронни медии в САЩ демонстрират странно безразличие към все по-обезпокоителния развой на събитията. Американските телевизионни програми не показваха (не го правят и сега) нито разрушените сръбски къщи, нито осквернените православни църкви и манастири. Медиите пазят мълчание за трагедията на сръбските бежанци, които, без съмнение, са жертва на етническо прочистване, осъществявано по недопустим начин.
Но, демонстрирайки подобна очевидна липса на коректна, добре обмислена и стриктно осъществявана балканска стратегия, САЩ, на практика, съдействат за бъдещата дестабилизация на една изключително чувствителна част от Европа, която е застрашена от най-големия враг на Америка. От друга страна, крайно време е самите балкански интелектуалци да се опитат да запознаят американския народ с всички аспекти на реалностите в региона.
* Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, в момента е професор по история в Седълбек Колидж, Южна Калифорния. Автор на четири книги, три от които са публикувани в САЩ
{rt}
