19
Чет, Сеп
24 New Articles

Икономическата мощ като фактор за формиране на американската външна политика в периода до Първата световна война

брой1 2009
Typography

Историческият период преди Първата световна война (т.е. от средата на ХІХ век до 1913) се характеризира със значителни промени в картата на света – появяват се нови държави, други пък се обединяват. В Европа бушуват революции, Съединените щати, Канада и Русия разширяват териториите си. С прокарването на железниците и въвеждането на телеграфа, светът започнва да изглежда по-малък. Нови градове, като Ню Йорк, Буенос Айрес, Йоханесбург, Бомбай и Шанхай, се превръщат във важни икономически, политически и културни центрове.

На този динамичен фон, не само с площта, която заема на световната карта, но и с изключителната си икономическа и политическа мощ изпъква младата република САЩ.

Отхвърляйки всякаква външна (т.е. европейска) намеса, не само в Северна, но и в Южна Америка, САЩ всъщност се опитват (и успяват) да създадат огромно, доминирано от тях икономическо пространство в двете Америки. Подпомагайки освободителното движение на Симон Боливар срещу испанското и португалското господство в Латинска Америка, както и мексиканското революционно движение в края на ХІХ век, те съумяват да сложат ръка върху пазарите и ресурсите на Централна и Южна Америка. САЩ дори налагат продължителна икономическа политика на изолационизъм и независимост от развитите европейски държави. През втората половина на ХІХ век, те разширяват териториалното си пространство на юг и запад, унищожавайки основната част от автохтонното индианско население. През 1867, руският император Александър ІІ им продава Аляска – големият полуостров в северозападната част на Северна Америка, с богатите му ресурси, в резултат от което пространството на младата държава се разширява значително. Същевременно, САЩ развиват железопътната си система и през 70-те години на ХІХ век свързват това пространство с модерни транспортни артерии. Така (заедно с доминираните от тях зони на Южноамериканския континент) те формират едно от най-големите икономически пространства на планетата, още в края на ХІХ век.

Географският фактор и икономическият растеж благоприятстват активизирането на американската външна политика. Към края на XIX век, САЩ вече са сред водещите сили в международните отношения и започват да следват по-експанзивна външна политика. Условие за това е пълното овладяване и усвояване на западните региони, с което вътрешната експанзия, в рамките на Северноамериканския континент, достига естествения си край към 1890. Осъзнали своите богатства и сила и повлияни от европейската колониална експанзия в Африка и Далечния изток, САЩ надхвърлят рамките на традиционната „доктрина Монро" („Америка за американците") и започват авторитетно да се самоутвърждават в международните отношения.

За американското общество, началото на ХХ век е време на икономическа и външнополитическа експанзия, бурни процеси на промени, обусловили новото място на САЩ както на американския континент, така и в световната геополитика.

Нарастване на американската икономическа мощ

Краят на ХІХ и началото на ХХ век представлява важен етап в историческото развитие на САЩ, особено в икономическо отношение. Победата на Севера в Гражданската война, изиграла ролята на буржоазнодемократична революция, премахва всички пречки по пътя на свободното развитие на капитализма.

Сравнителното изоставане на САЩ по отношение на промишленото оборудване, през първата половина на ХІХ век, се оказва предимство в края на столетието. Избавени от тежестта на старите технологии и морално износения машинен парк, САЩ имат възможност да внедряват в производството нови модерни технологии с най-съвършено за времето си оборудване, позволяващо да се постигне висока производителност на труда[1].

Работната заплата значително превишава тази в най-развитите европейски страни, независимо от непрекъснато усилващия се поток от имигранти в края на ХІХ и началото на ХХ век. През този период, имиграцията в САЩ се увеличава бързо. Въпреки налагането на известни ограничения, потокът от имигранти расте, а успоредно с това расте и общият брой на населението. Ако през 1870 в САЩ живеят 39.8 млн. души, а през 1890 - 62.9 млн.,  през 1910 населението вече е 91.9 млн. души[2].  Увеличаването му, от една страна, решава, до известна степен, проблема с работната ръка, а, от друга, създава широк вътрешен пазар за непрекъснато нарастващото производство. Друг благоприятен фактор за развитието на американската икономика е разумната митническа политика. Американската промишленост е защитена от чужда конкуренция с изключително високи мита, стигащи при някои стоки до 49% от стойността им[3].  В същото време се създават благоприятни условия за внос на чужди капитали в страната в отраслите, където те не достигат. Така, в навечерието на ХХ век, в американската икономика са инвестирани 3.4 млрд. долара (основно британски капитали) докато американските капиталовложения в чужбина, главно в Карибския басейн и Латинска Америка, възлизат на около 700 млн. долара.

Сред важните особености на икономическото развитие на САЩ през този период е превръщането на страната в индустриално-аграрна. Докато, през 80-те години, на селското стопанство все още се пада около половината от общата стойност на произведената продукция, през следващите години индустриалните стоки преобладават, за да се стигне в годините преди Първата световна война до съотношение 2/3 за промишлеността и 1/3 за селското стопанство[4].

Важна роля, като общ стимулатор за развитието на индустрията, играе железопътното строителство. За темповете му говори фактът, че ако през 1870 САЩ разполагат с около 53 000 мили жп линии, през 1900 дължината им вече е 199 867 мили, а в навечерието на войната – 391 142 мили. Още през 90-те години на ХІХ век, четири трансконтинентални линии съединяват западното и източното крайбрежие, въвличайки в икономическия оборот много нови райони. Характерна особеност на американското жп строителство е широкото участие на чужди капитали в него – от 1/4 до 1/3[5]. Железопътното строителство стимулира общото развитие на промишлеността и особено на тежката. Така, в края на века, САЩ се оказват първата развита капиталистическа държава, в която производството на тежката промишленост превишава това на леката.

Бурните икономически процеси през втората половина на XIX век са свързани с рязкото покачване на обема на промишленото производство и развитието на съвременните технологии. Към началото на новото столетие САЩ стават основния производител на чугун, стомана, въглища и други ключови промишлени стоки. Американската промишленост е водеща в областта на организационните форми на управление на производството и реализация на продукцията. Най-важната характеристика в развитието на американската икономика през този период е нейната монополизация. Именно в САЩ, в най-голяма степен, се развиват процесите, характерни за прехода от свободния капитализъм към империализма в икономическата област. Вече са създадени големите тръстове, които успяват да добият контрол върху пазарите, цените и заплатите. Те изместват малките фирми, като основен елемент на икономическите процеси, което води и до сериозно социално разслоение. Така постепенно се налагат в световното стопанство и започват да играят решаваща роля, както в големите индустриални държави, така и на световния пазар. С доходите от семейните си тръстове, магнати като Ендрю Карнеги и Джон Рокфелер са сред най-богатите хора на планетата. Стоманодобивната корпорация на Карнеги носи в началото на ХХ век доход от 10 млн. долара годишно – при положение, че годишната средна заплата на американските работници се движи между 450-500 долара[6]. Най-големите сливания в бизнеса по онова време обаче минават през Джон Морган, наследил банкова мрежа с клонове из целия свят, от която произлиза днешната инвестиционна банка „Джей Пи Морган Чейс”. През 1892, от „Едисон дженеръл електрик” и „Томпсън-Хюстън електрик” се ражда днешният гигант „Дженеръл електрик къмпани”. През 1901, с покупката на „Карнеги стийл”, Морган прави сливане, което и днес се смята за най-голямото в историята на икономиката. Междувременно, той вече си е извоювал репутацията на спасител на американския финансов пазар. При големия борсов срив през 1893, Морган пренарежда железопътната мрежа на САЩ, гарантирайки си още по-голямо икономическо влияние. Две години по-късно, когато финансовата система отново е застрашена от колапс, той успява да скалъпи синдикат, който допълва резервите на хазната и така предотвратява сгромолясването на пазара[7].

Новите технологии и методи на производство променят облика на промишлеността. Производителността на труда нараства с 12%, през първото десетилетие, и с още 7,5%, през второто десетилетие на XX век. Появяват се нови отрасли, като най-впечатляваща е автомобилната индустрия.

Повишената производителност на американската икономика в началото на века води до пълно задоволяване на вътрешния пазар и поява на излишъци, за които трябва да се търсят пазари в чужбина. От края на ХІХ век, стойността на американския износ неизменно надвишава тази на вноса, като тенденцията непрекъснато се задълбочава. Важна характеристика на американския износ в началото на ХХ век е промяната на структурата му. Докато преди преобладават предимно произведенията на селското стопанство, в навечерието на Първата световна война индустриалните стоки дават над две трети от общата стойност на износа.

Ръстът на външната търговия се съпровожда и от засилен интерес към външни капиталовложения, особено в страните от Централна Америка, въпреки че в това отношение САЩ все още изостават значително от големите европейски кредитори, като Великобритания, Франция и Германия. През 1914 САЩ са вложили извън страната около 5 млрд. долара, докато вътре в нея са вложени чуждестранни капитали на стойност 7.2 млрд. долара.

Експанзионистичната външна политика на САЩ

В общи линии, до последното десетилетие на ХІХ век, американската външна политика остава неособено активна и по-скоро маркира границите на бъдещите интереси на САЩ, но от края на 80-те и началото на 90-те години темата за експанзията отново излиза на преден план. В основата на засиления интерес към въпросите на експанзията стоят големите икономически промени и свързаното с тях увеличение на американския експорт. Един от видните привърженици на експанзионизма, сенаторът Албърт Бивъридж, заявява през 1899: „Днес произвеждаме повече, отколкото можем да използваме. Затова трябва да намерим нови пазари за своята продукция, нови места за капиталите и нова работа за работниците си.”[8]

Непосредствен израз на активизирането на американската външна политика през последните години на ХІХ век е „поправката” в доктрината Монро, направена от държавния секретар Олни през 1895, и появата на т.н. „доктрина Олни”, касаеща дългогодишния спор между Великобритания и Венецуела за границата на Британска Гвиана. В тълкуването на Олни, наред със защитата на Американския континент, се съдържа и амбицията Западното полукълбо да се контролира от САЩ, т.е. да се установи северноамериканската хегемония върху целия континент и Съединените щати да могат да се намесват в работите на Латинска Америка. Трактовката на Олни на доктрината Монро е плод на нарасналите икономически възможности на САЩ и стремежа им към нова експанзия на Американския континент. Тя може да се тълкува като първа заявка на вече икономически и индустриално най-могъщата страна за световно господство. Този първи официален опит е контриран от мощта на Великобритания (с нейната система от съюзи), която отхвърля правото на САЩ да се месят в отношенията й с Венецуела. В нотата си по този повод, британският премиер напомня на американците, че доктрината Монро не е международно признат акт, следователно САЩ не бива да смятат, че интересите им са засегнати винаги, когато се касае за спорове в Западното полукълбо.

Новият курс на експанзия е най-ярко изразен в района, където САЩ имат най-силни икономически, политически и стратегически интереси – Американския континент и, по-специално, Централна Америка. Няколко основни събития маркират пътя на постепенното налагане на американското господство в него.

На 15 февруари 1898, в Хаванското пристанище, при неизяснени обстоятелства е потопен американският броненосец „Мейн”, което става повод за кратката испано-американска война, завършила през август. Парижкият мирен договор от декември същата година отнема на Испания Куба и Пуерто Рико в Карибско море, както и Филипините и Гуам в Тихия океан. Срещу 20 млн.дол. САЩ получават Филипините, Гуам и Пуерто Рико. Съдбата на Куба е определена по-късно с известната „поправка Плат”, превърнала острова във фактически американски протекторат, при формално запазване на кубинската независимост[9]. Завладяването на важни стратегически пунктове в Карибския басейн активизира американската политика по отношение на трансконтиненталния канал. Американският контрол върху него се регламентира с подписания, през 1901, с Великобритания договор (Хей-Поонсфът), с който тя отстъпва правото си на контрол върху бъдещия Панамски канал на САЩ. Договорът инспирира нови демонстрации на сила и ускорява режисираната революция в Панама от 1903, дала на САЩ изключителни права върху зоната на канала. Бързата американска реакция в панамските събития е дело на енергичния президент Теодор Рузвелт, чиято политика (съвсем в стила на любимата му поговорка за „голямата тояга”) води до нова, съществена поправка на доктрината Монро.

Тезата за „голямата тояга”, лансирана от Рузвелт, влиза като постоянно средство в арсенала на американската политика към останалите американски държави, особено в района на Карибския басейн. Въпреки че, формално, тази политика е изоставена по времето на президента Тафт, като е заменена с т.нар. „доларова” дипломация, американските въоръжени сили осъществяват акции в Централна Америка през целия предвоенен период и даже в годините на Първата световна война. Обект на американска намеса стават Санто Доминго, Куба, Хондурас, Никарагуа, Мексико, Хаити, Гватемала. Успоредно с прилагането на сила в страните от Латинска Америка, основен белег на американската експанзия е и икономическото проникване. Формално, „дипломацията на долара” е лансирана едва в президентското послание на Тафт от декември 1912, в което се казва: „Дипломацията на сегашното правителство се стреми да отговори на съвременните изисквания в търговските отношения. Тази политика се характеризира с това, че доларите изпълняват ролята на щикове.”[10]

В началото на ХХ век правителството във Вашингтон не се задоволява само със защитата на американските интереси, а се стреми да подпомага активно дейността на търговските и финансови кръгове, да създава благоприятни условия за изгодни американски инвестиции навън. В резултат, външните капиталовложения на САЩ, които през 1897 се оценяват на 634 млн. долара, в навечерието на войната достигат 2652 млн. дол.[11] Преобладаващата част от тези средства са вложени в Латинска Америка, като застават на второ място след британските. Същата тенденция показва и развитието на американския експорт – от 1902 до 1914 САЩ увеличават търговията си с Европа с 32%, с Азия - със 77%, със страните от Карибския басейн - със 158%, а с Южна Америка - с 237%.[12]

Нов подход в американската политика се налага и от сложния комплекс от проблеми в Далечния Изток. Необходимо е да се намерят методи за преодоляване на външно- и вътрешнополитическите затруднения и, в същото време, ефективно да се провежда американската експанзия, при това съобразявайки се с факта, че става дума за експанзия на територии извън Американския континент. Така се появява доктрината, наречена „политика на отворените врати”, която несъмнено е съобразена с американските интереси. Ликвидирането на всякакви ограничителни мерки и поставянето на всички заинтересувани от китайските пазари в равни позиции е в полза на икономически по-силните, т.е. (както смятат в Белия дом и Държавния департамент) на американците.

„Политиката на отворени врати” предвижда запазване целостта на Китай, която, на границата между двата века, е поставена под заплаха. Това отговаря на американските интереси, но, в същото време, е и в интерес на Китай. Този факт е използван широко от американската пропаганда, която противопоставя хуманния характер на американската политика в Далечния Изток на агресивните стремежи на останалите велики сили и най-вече на Русия и Япония, чиято политика предвижда откъсване на отделни китайски провинции. „Политиката на отворени врати” има и друга важна черта, предназначена да неутрализира вътрешнополитическата опозиция.

Проблеми, подобни на руските, съществуват и в Япония, следваща естествената посока на своята експанзия – първоначално Корея, а после Китай. Най-сериозният и съперник е Русия и това става ясно след Японско-китайската война от 1895, когато японците са принудени да отстъпят част от завоеванията си, под натиска на Русия и подкрепящата я Франция. Експанзията на Япония в Корея и Китай принципно отрича „политиката на отворени врати”, но тъй като се нуждае от британска и американска подкрепа срещу руската конкуренция, правителството в Токио дава съгласието си за американската инициатива. През март 1900, държавният секретар Хей излиза със заявление, в което тълкува отговорите в благоприятен за Вашингтон смисъл и обявява американското предложение за окончателно прието, подчертавайки, че САЩ са успели да постигнат международно споразумение само с дипломатически средства. Декларацията на Хей се посреща със задоволство и от заинтересованите от икономическото проникване в Китай кръгове, смятащи, че действията им вече няма да бъдат възпрепятствувани от другите велики сили[13].

Обстановката в Далечния Изток продължава да се усложнява и, през 1904-1905, там се води Руско-японската война. Отношението на Теодор Рузвелт и администрацията му към войната и Портсмутския мир са показателни за новите моменти в американската външна политика. Формално, Рузвелт следва духа на изолационизма, като не се обвързва договорно, но по време на войната ясно дава да се разбере, че всяка намеса в подкрепа на Русия ще срещне американската съпротива. Подкрепата за Япония продължава и при сключването на Портсмутския мирен договор. Безспорният дипломатически успех на Рузвелт, донесъл му Нобелова награда за мир, не се превръща обаче в стратегически успех на американската външна политика. На практика, прояпонската политика на президента цели да подкрепи доктрината на „отворените врати”, която, според американците, Русия нарушава[14]. В същото време, японският възход в не по-малка степен заплашва проектираното проникване на американския бизнес в Далечния Изток. Американското задоволство от сключеното, през 1905, споразумение Тафт-Кацура, с което се признава японския протекторат над Корея и американския суверенитет над Филипините, скоро се разсейва от агресивната политика на Япония и бързото й израстване като морска сила.

САЩ и Европа в навечерието на Първата световна война

Нарастващата икономическа мощ на САЩ, увеличаването на влиянието им на американския континент и новият подход към експанзията в Далечния Изток съвпадат с промяната на силовия баланс в Европа, в края на ХІХ и началото на ХХ век. Новият курс на американската външна политика е свързан и с нови моменти в отношенията на САЩ с главните европейски държави. Това се вижда най-ясно в американо-британските и американо-германските отношения[15].

През последните години на ХІХ век, в отношенията между двете велики световни сили Великобритания и САЩ, съществуват достатъчно проблеми. Наистина, те не достигат степента на противоречията във френско-германските или британско-германските отношения, но са съвсем реални. Въпреки това, тези отношения вече открито се градят на основата на приятелството, свидетелство за което е писмото на Рузвелт до известния американски геополитик адмирал Маън, в което той противопоставя чувствата си към Великобритания на тези към Германия.[16]

И на Американския континент, и в Тихия океан експанзията на американците се сблъсква с тази на германците. Сред най-важните области на германската експанзия е Южна Америка, но тук тя е затруднена от доктрината Монро и новия активен курс на американските делови среди. Връхна точка в сблъсъка на американските и германските интереси в Новия свят става Втората венецуелска криза от 1902, когато германски кораби на два пъти обстрелват венецуелски пристанища.

Освен противоречията на Американския континент и в Тихия океан, президентът Рузвелт е недоволен от Германия и защото смята, че политиката на „отворени врати” е възможна само при наличието на силов баланс в Европа. Така, успехът на новата доктрина се обвързва с противодействието на германската агресивност.

в навечерието на Първата световна война, следвайки силната си изолационистка традиция, САщ не поемат никакви ангажименти по време на острите международни кризи след 1908, довели Европа до ръба на войната (Босненската, Втората Мароканска криза, Балканските войни). Допълнителен аргумент за изолационистите е и негативният резултат от политиката на „отворени врати” в Далечния Изток, тъй като, на практика, американските търговски и финансови интереси в Китай и Корея, вместо да се развиват, бележат тенденция към спад. Търговията силно намалява, а американските капитали не могат да намерят сигурно поле за действие[17]. За ограничаването на американското присъствие в Далечния Изток допринася както нежеланието на останалите велики сили да делят зоните си на влияние със САЩ, така и избухването на буржоазната революция в Китай, през 1911. интересите на преобладаващата част от американските финансисти и търговци са насочени предимно към Американския континент, а не към рисковите операции във външно- и вътрешнополитически несигурните пазари на Далечния Изток.

Въпреки фактическото оттегляне от активна експанзия извън Американския континент, след излизането на Теодор Рузвелт от Белия дом, САЩ продължават да укрепват в икономическо отношение и опитват да налагат влиянието си в южната част на континента. Без да са ангажирани активно, силата им в международните отношения, като потенциален съюзник или противник в една световна война, се вземат предвид от сформиралите се военно-политически алианси в Европа.

В началото на ХХ век, до Първата световна война, в САЩ се провеждат редица либерални реформи в икономическото и социалното законодателство, с което се поставя началото на т.нар. „прогресивна ера”. Те са свързани с името на 28-ят американски президент Томас Удроу Уилсън (1913-1921), изиграл и важна роля във външнополитическата област. Той съумява не само да се ориентира добре в сложните отношения на „европейския и световен концерт” на силите, но и да изведе САЩ от изолационизма, да ги включи в Световната война, а накрая - да представи амбициозна мирна програма и да стане главния инициатор за създаването на Обществото на народите.

Избухването на Първата световна война обаче, остро поставя пред администрацията на Уилсън проблема за ролята на САЩ в световната политика[18]. Официално, нарушаването на военновременното международно право от страна на Германия отваря въпроса за влизането на САЩ във войната. Потапянето на големия британски пътнически лайнер „Лузитания” от немска подводница U-20, провокира масови протести в САЩ, поради големия брой загинали (1198 души). Инцидентът осигурява на американската администрация обществена подкрепа за влизане във войната. Междувременно, като последица от възприетата от Берлин доктрина за блокиране морската търговия на враждебните държави, от немски подводници са потопени и седем американски търговски кораба. Към всичко това може да се прибави и прихванатата телеграма от британското разузнаване, в което германското Вътрешно министерство нарежда на посланика си в Мексико да предложи на мексиканското правителство да се присъедини към Централните сили и да нападне САЩ. Президентът Удроу Уилсън обявява, че войната срещу търговията е война срещу човечеството и декларира влизането на САЩ в световния сблъсък[19].

Според Ноам Чомски, въпреки, че е избрано с платформа за мир, правителството на Уилсън още в началото подкрепя включването във войната и взема специални мерки за да убеди обществото в това. Създава се правителствена пропагандна комисия (комисията Крийл), която само за шест месеца успява да превърне пацифистки настроените американци в „истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета, да се бие докрай и да спаси света”[20].

През 1914, „европейският концерт” от велики сили се оказва въвлечен в поредната война между два гигантски военнополитически блока, война водена от европейци, в Европа и в името на европейските интереси и цели. В рамките на „европоцентричният свят” от началото на ХХ век, само две неевропейски държави могат да претендират за статуса на велики сили – САЩ и Япония. И докато Япония се присъединява към Антантата още в началото на конфликта, като ролята и във войната е символична, с разгарянето на военните действия, става ясно, че ако САЩ се ангажират с участие то няма да е никак символично. Така те се превръщат в основен обект на „ухажване”, както от страна на Антантата, така и на Централните сили. След договора от Брест-Литовск, с който болшевишка Русия излиза от войната, се вижда, че изходът й зависи именно от американските действия.

В крайна сметка, участието на САЩ в Първата световна война променя значително както нейния ход, така и историята на самата Америка. За първи път от основаването си, САЩ изоставят традиционния си изолационизъм, намесвайки се в мащабен военнополитически конфликт извън територията им. Нещо повече, на Парижката мирна конференция, САЩ са сред важните участници в уреждането на съдбата на следвоенния свят[21]

Мястото и ролята на американския капитализъм

През историческият период от края на XIX и началото на XX век, в който светът е на прага на световна война, САЩ придобиват достатъчно икономическа и индустриална мощ, за да направят заявка за световно господство. Фактори за това са:

- свободното развитие на американския капитализъм след Гражданската война и навлизането му в нова фаза: формиране на големи индустриални, финансови и търговски обединения (монополи) и още повече – на мощни финансово-индустриални корпорации, които прехвърлят границите на страната и се превръщат в международни;

- воденето на редица войни, с които са присъединени различни територии, и политика, влизаща в разрез с традиционния изолационизъм, но базирана повече на икономически и политически, отколкото на военни средства.

В началото на ХХ век обаче, местата на великите сили вече са заети, светът е разпределен и наместването в него на нова велика сила с международно влияние изисква останалите да бъдат „разбутани”. По-голямата част от планетата е обхваната от колониалните империи на Великобритания и Франция, затова САЩ или трябва да се задоволят с отнемане на територии от по-слаби, и вече бивши, велики сили, или да намерят начин да изместят съществуващите.

В подобна ситуация, великите сили също са принудени да съобразяват политиката си с тази на САЩ, но и самите Съединени щати трябва да се съобразяват с интересите на останалите. Очевидно е, че при прокарването на интересите си, САЩ не могат да действат с методите, прилагани на Американския континент, без това да доведе до конфликт с останалите сили, т.е. политиката на „голямата тояга” тук е изключена. Може да се разчита само на мирни средства, подкрепяни от финансови и търговски лостове, т.е. на „дипломацията на долара”. Но и този модел на американска експанзия се натъква на определени външно- и вътрешнополитически трудности, а проникването на американската търговия и капитали се ограничава от установилите се вече зони на изключителни интереси на останалите велики сили.

Като особено важна проява на американския капитализъм, „доларовата дипломация” е причина преобладаващата част от централноамериканските държави да станат много силно зависими от американския експорт, като в икономиката им се наблюдава нарастваща тенденция за нагаждане на производството изключително към нуждите на американския пазар. Това допълнително ги обвързва към орбитата на американското влияние. Крайният резултат от активизирането на американската политика, от последните години на ХІХ век до началото на Първата световна война, в района на Латинска Америка, извежда САЩ до фактическото положение на континентален хегемон. Особено силно е американското влияние в Централна Америка и Карибските острови, където, фактически, се създава система от формално независими американски протекторати. Част от тази политика е Вашингтонският договор, с който се разтрогва британско-японския съюз, както и поправката към доктрината Монро, запазваща ангажимента на САЩ в защита на държавите от Американския континент срещу намесата на европейските сили, като в същото време дава на Вашингтон правото еднолично да решава, кога да влезе в ролята на международна полицейска сила. Така САЩ се поставят в безпрецедентно положение спрямо останалите американски държави, като от евентуален защитник се превръщат в потенциален агресор.

Въпреки нарастващото американско финансово и търговско проникване обаче, в южната част на американския континент не се установява американска хегемония. Сред главните причини е все още силното британско и, отчасти, германско влияние. Друго обстоятелство е, че в американския финансов сектор все още липсват достатъчно свободни капитали, което предопределя и по-слабата конкурентност на финансистите от САЩ в Южна Америка.

Новото стратегическо положение на САЩ води до промяна на мястото им в системата на международните отношения, с което пък се откриват нови хоризонти пред амбицията да се наложи американската икономическа и политическа система, отначало в Западното полукълбо, а по-късно и в целия свят.

Заключение

в резултат на свободно развиващият се американски капитализъм, с нараснало самочувствие, териториална и икономическа мощ, в навечерието на Първата световна война САЩ заемат мястото си на първа икономическа сила, налагат се като част от великите сили, допринасяйки за поставянето на международните отношения на качествено нова основа, която очертава зараждането на нов световен ред.

Въз основа на анализа и направения преглед на конкретния исторически период, търсейки влиянието на американския капитализъм в световен мащаб, можем да обобщим следното:

- След Гражданската война, САЩ бързо се превръщат в първа икономическа сила в света. Те притежават организирана икономика, работеща с модерни технологии и положила основите на научната организация на производството;

- В периода до Първата световна война, САЩ воюват с Испания и Мексико и провеждат колониална политика по отношение на териториите, които завладяват/придобиват в Тихия океан. Навсякъде политиката им е типично имперско-колониална, а доктрината Монро е част от нея (всъщност, нейно идеологическо оправдание), като целта и е да превърне двете Америки в зона на имперската хегемония на САЩ;

- До Испано-американската война, САЩ се задоволяват само с ролята на наблюдател в Далечния Изток, след което стават една от силите, играещит значителна роля в съдбата на региона, което също ги натоварна с нови ангажименти;

- По отношение на ситуацията в Европа, в навечерието на Първата световна война, в САЩ се формират две основни политически нагласи. Пропагандирайки, от една страна, запазване на дистанция от европейските разпри и придържане към неутралитет в Световната война, а от друга - включване във военния конфликт, като възможност да разширят експанзионистичните си домогвания в световен мащаб, в крайна сметка, САЩ успяват да се ориентират добре в сложните отношения на „европейския и световен концерт” на силите. Позицията им е обоснована с необходимостта от промяна на „несправедливия световен ред”.

Така, в годините преди Първата световна война, именно американският капитализъм е причина САЩ да поемат полагащата им се световна роля, ставайки част от великите сили и допринасяйки за поставянето на международните отношения на качествено нова основа, да инициират зараждането на нов световен ред.

Литература:

 

1.      Грозев, К, Преди и след “Желязната завеса”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 1999, , с. 45-85.

2.      Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002

3.      История США, т. 1-2, 1877-1918, М., 1995

4.      Козенко, Б., Первая мировая война: дискуссионные проблемы истории. М., 1994

5.      Лан, В.И., США: От испано-американской до Первой мировой войны, М., 1975

6.      Петков, П., САЩ, Световната война и мирната програма на президента Удроу Уилсън, Университетско издателство "Св. Кл. Охридски", 2002

7.      Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996, кн. 3-4, с. 55-73

 

Бележки:

1. Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996

2. История США, т. 2, 1877-1918, М., 1985, с. 180

3. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.98

4. История США, т. 2, 1877-1918, М., 1985, с. 183

5. Пак там, с.196-197

6. Грозев, К, Преди и след “Желязната завеса”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С., 1999

7. Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996, с.70

8. Лан, В.И., США: От испано-американской до Первой мировой войны, М., 1975, с.280

9. Лан, В.И., США: От испано-американской до Первой мировой войны, М., 1975, с. 285

10. Пак там, с.286

11. Пак там, с.286

12. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.125

13. Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996, с.70

14. Пак там, с.71

15. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.150

16. Козенко, Б., Первая мировая война: дискуссионные проблемы истории. М., 1994, с.89

17. Петков, П. САЩ, Световната война и мирната програма на президента Удрол Уинсън, УИ"Св. Кл. Охридски", 2002

18. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.152

19. Пак там, с.153

20. Петков, П. САЩ, Световната война и мирната програма на президента Удрол Уинсън, УИ"Св. Кл. Охридски", 2002

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019