04
Пет, Дек
10 New Articles

Американската „астрополитика” и китайските космически амбиции

брой2 2007
Typography

В края на януари 2007, след почти две седмици мълчание, Пекин потвърди, че действително е осъществил в началото на месеца успешна атака, в резултат от която е бил унищожен стар китайски метерологически спътник, намиращ се на орбита, на повече от 500 мили от земната повърхност. По данни на американското разузнаване, спътникът е унищожен от кинетичен снаряд (от типа kinetic - kill vehicle - KKV ), изстрелян в Космоса на борда на китайска балистична ракета със среден радиус на действие.

Признавайки за успешно осъществения тест, китайският външен министър заяви, че той „не е насочен срещу която и да било страна и не бива да се възприема като заплаха от никого”. Подобно твърдение обаче, едва ли следва да се приема за чиста монета, особено на фона на китайската военна активност в Космоса – очевидно комунистически Китай се готви да оспори правото на Съединените щати да използват космическото пространство за да гарантират националната си сигурност и дори за чисто икономически цели.

Внезапното прозрение на този факт породи объркване, близко до паника, във Вашингтон, както и сред най-близките американски съюзници. Сред очакваните последици от него бе активизирането на онези кръгове в САЩ, които традиционно настояват за установяване на „контрол върху космическите оръжейни технологии” и за забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Според „Ню Йорк Таймс” подобна реакция е била очаквана от Пекин. Вестникът цитира Сю Гуаню, бивш висш офицер от китайската армия и служител в държавната Китайска асоциация за оръжеен контрол и разоръжаване, според когото: „Китай смята, че трябва да седнем на масата за преговори и да разискваме спорните въпроси в тази сфера. Налице е тенденция към милитаризирането на Космоса, нещо което никой и особено Китай не би искал да се случи”. Ако САЩ действително решат да се включат в тази игра, рискуват да се окажат в много трудна ситуация – най-малко двама техни стратегически противници (Русия и Китай) със сигурност разполагат с антиспътникови ракети ( ASAT ), а в същото време е практически невъзможно да се гарантира, че подобна забрана действително ще се спазва. Тоест, единственият резултат от такова споразумение би бил лишаването на Америка от възможността и средствата да осъществява контрол в космическото пространство.

Космическият Дракон

Едва ли може да се смята за изненада, че именно Китай се оказа първата държава, успяла през последните (вече повече от двайсет) години да осъществи успешен опит с ASAT , присъединявайки се към САЩ и Русия, които досега бяха единствените държави, разполагащи с подобна военна техника. Китайската народна република отдавна е наясно, че американската зависимост от спътниците, използвани за комуникации, събиране на разузнавателни данни и защита от евентуално нападение с балистични ракети (и трите от ключово значение за функционирането на защитата, която Вашингтон осигурява на съюзника си Тайван) превръща космическото пространство в най-уязвимото място на системата за сигурност на Съединените щати. Впрочем, последното в още по-голяма степен се отнася за американската икономическа мощ, която е изключително зависима от разположените в Космоса комуникационни и други системи.

През последните години Пекин влага огромни ресурси в реализацията на амбициозна програма, която би му позволила да доминира на космическото „бойно поле”. Част от средствата за нея идват от военния бюджет, чиито минимален обем варира между 70 и 105 млрд. долара годишно. Друга част се отпускат по линия на различни космически програми, някои от които биха могли да се използват и за военни цели. Благодарение на това, китайските възможности в космическата сфера непрекъснато нарастват, като особено драматичен е ръстът в усвояването на най-сложните космически технологии.

Това включва, наред с изстрелваните с балистични ракети системи ККV (преминали успешно изпитания през януари 2007), и китайските микро-спътници (т.е. спътници с тегло под 200 кг). Според някои, Пекин вече притежава и нано-спътници (с тегло под 10 кг). Беше съобщено, че САЩ са засекли подобни системи, движещи се по орбити в непосредствена близост до американски комуникационни и наблюдателни спътници. Има основание да смятаме, че Китай вече разполага и с т.нар. „паразитни спътници”, чието предназначение е да се „прикачат” към противниковия космически спътник и, по команда от Земята, да повредят системата му за управление или пък да го унищожат.

Освен с тези спътници и ККV-системи, които са предназначени за неутрализирането на противникови спътници на ниска земна орбита (200-1200 км), Китай провежда опити с енергийни оръжия, предназначени да „ослепяват” или унищожават спътници, независимо от височината на орбитата им. Тук си струва да припомним, че успешният китайски опит с ASAT от януари 2007 беше предшестван от засичането на няколко американски разузнавателни спътници от китайско наземно лазерно устройство, осъществено през септември 2006.

„Космически Пърл Харбър”?

За съжаление, Китай съвсем не е единствения играч, който е наясно с уязвимостта на Америка в Космоса. Както отбелязва генерал Майкъл Мейпълс, директор на Агенцията за военно разузнаване, в годишния си доклад пред Сенатската комисия по разузнаването, изнесен на 11 януари 2007, редица държави продължават да развиват технологии, които потенциално биха могли да застрашат американските системи в Космоса, а други вече разполагат (включително и в космическото пространство) със системи, които могат да се използват и срещу американските спътници, от типа на спътникови лазерни устройства, системи за идентификация и балистични ракети с ядрени бойни глави. На свой ред, някои държави, както и недържавни организации, използват по-ограничени и асиметрични подходи в тази сфера, които не изискват мащабни финансови ресурси или пък наличието на високотехнологична промишлена база.

С други думи, противниците на Съединените щати (реални, или потенциални) се подготвят за асиметрична война срещу тях, в случай, че такава необходимост възникне. Както вече подчертах по-горе, това всъщност не е нещо ново. Още през януари 2001 Комисията за оценка на организацията и управлението на космическото пространство за американската национална сигурност, ръководена от доскорошния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, публикува силно критичен доклад, предупреждаващ за опасността от очертаващ се „космически Пърл Харбър”.

Историята е пълна с примери за игнорирането на подобни предупреждения от мудната държавна бюрокрация, която обикновено се задейства едва след като смятаното за „невероятно” събитие вече се е случило, с всичките му последици. Въпросът днес е, дали САЩ ще се окажат достатъчно предвидливи за да предприемат необходимите бързи и енергични действия за да намалят сегашната си уязвимост в Космоса. Или пък, както е ставало в миналото, ще чакат някой „космически Пърл Харбър” да мобилизира нацията и да накара правителството да действа. Струва ми се, че второто изглежда по-вероятно.

Свободният Космос

Все пак, следва да признаем, че администрацията на президента Буш е наясно с така очертаните реалности. В своята, формулирана доста категорично, Национална космическа политика ( NSP ), обявена през октомври 2006, тя утвърждава императивната необходимост от налагане на американска доминация в космическото пространство. В документа, в частност, се подчертава, че САЩ ще съхранят възможностите и свободата си на действие в Космоса, като в същото време ще се опитат да разубедят онези, които се опитват да им попречат, включително и разработвайки съответните космически технологии. Америка си запазва правото да предприеме необходимите действия за да защити своите космически съоръжения, да реагира на всяко посегателство срещу тях и да не позволява (ако е необходимо) на своите геополитически противници да разполагат в Космоса системи, застрашаващи американските интереси.

Интересно е, че администрация на президента Клинтън първоначално беше възприела сходна космическа стратегия, целяща да гарантира на САЩ възможност за контрол на космическото пространство. Така, в изявлението на президента относно американската политика в Космоса от 1996 се подчертаваше, че Съединените щати ще развиват, ще използват и ще поддържат необходимите системи за контрол на космическото пространство, като в същото време ще се стремят (ако е необходимо) да не допуснат противниците си да осъществяват подобен контрол. Според него, американската военна активност в Космоса ще допринесе за гарантирането на националната сигурност и изпълнението на поетите задължения към съюзниците и приятелите на САЩ. Тя трябва да възпира, предупреждава и (ако се наложи) да се справи с евентуално вражеско нападение, унищожавайки противниковите космически системи и технологии; да оказва поддръжка за наземните военни операции на САЩ и съюзниците им; да осигурява възможност за събиране на необходимите разузнавателни данни от Космоса; да подпомага дейността на администрацията, разузнавателните служби, армейските командни центрове, полевите военни командири, както и всички федерални служители.


Въпреки широко разпространеното (включително и на Запад) мнение, тези декларации на републиканската и демократичната администрации не бива да се разглеждат като стремеж на Америка към постигането на имперска хегемония в Космоса. Те по-скоро отразяват един стратегически императив, сходен с онзи, който навремето кара британския флот (а по-късно и американския) да поеме отговорността (подплатена от съответната военноморска мощ), да упражнява контрол върху Световния океан. Защото, на практика, тези кораби изпълняват ролята (като изключим периодите на войни) на необходимите глобални гаранти за „свободата на корабоплаване”.

Очевидно великите сили имат всички основания да претендират за правото свободно да използват морските маршрути за да осъществяват търговския обмен, жизнено необходим за икономическото им благосъстояние. В същото време опитът от осъществявания в мирно време контрол върху моретата, първо от Великобритания, а след това от Америка, показва, че той гарантира това право не само на тях, но и на останалите. По същия начин днешните държави трябва да приемат, че „свободата на действие в Космоса” ще продължи да бъде норма на поведение в мирно време, дотогава докато САЩ продължат да доминират в космическото пространство.

Много думи и малко конкретни действия

Всъщност, изявленията на предишната президентска администрация на Клинтън и Гор (а това означава и способността на Америка да си гарантира контрол в Космоса, и произтичащата от него свобода на действие в космическото пространство) не бяха подкрепени от съответната програма, която да материализира основните им тези. Истината обаче е, че администрацията на Буш също не прави достатъчно за разполагането на достатъчно системи за контрол на космическото пространство, които биха и позволили да реализира декларираната от нея космическа политика.

Още по-тревожен е фактът, че официалният американски отговор на китайския опит с антиспътникова ракета ( ASAT ), демонстрира очевидно нежелание да се подкрепи политиката на президента. Така, говорителят на Националния съвет за сигурност заяви, че „разработването и опитите с подобни оръжия са несъвместими с духа на сътрудничество, който и двете страни се опитват да демонстрират в сферата на гражданските космически изследвания”. Изявлението на президентския съветник по националната сигурност Стивън Хъдли пък прозвуча по-скоро като опит да бъдат умаловажени действията на Пекин.

Дали наистина във Вашингтон смятат, че китайската космическа стратегия и опитите на Китай да си осигури ключови позиции в контрола на космическото пространство не са съгласувани и одобрени предварително от висшето ръководство на тази страна? Всъщност, подобна реакция, наред с очевидно неефективните усилия на сегашната администрация да създаде и разгърне американски технологии за контрол на космическото пространство, както и усилващото се сътрудничество между САЩ и Китай в разработването на различни „граждански” космически програми (които на практика могат само да укрепят китайските позиции в Космоса) поставят под сериозно съмнение ангажираността на сегашната администрация в Белия дом с декларираното от самата нея намерение за налагане на американската хегемония в космическото пространство.

Контролът върху оръжейната надпревара в Космоса

Разногласията, които съществуват в администрацията на Буш, допълнително окуражават неговите критици както в чужбина, така и в самите Съединени щати, да удвоят усилията си за да наложат възприемането на един подход, който на практика завинаги ще изключи възможността за американски контрол в Космоса. Неспособността да се осъзнае (и наложи) императивният характер на необходимостта от установяването на такъв контрол, допълнително стимулира привържениците на преговорите, призоваващи за налагането на пълна забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Последните вече използваха успешния китайски опит с ASAT за да предупредят, че лансираната от Буш Национална космическа политика е поредното доказателство за едностранния подход, налаган от сегашната президентска администрация във външнополитическата сфера, който трябва да бъде прекратен, защото иначе може да провокира развихрянето на оръжейна надпревара в Космоса.

Едва ли е изненадващо, че сред най-ентусиазираните привърженици на забраната на милитаризирането на космическото пространство са най-сериозните стратегически противници на Америка, двама от които разполагат с антиспътникова военна техника – Китай и Русия. През 2002 Москва и Пекин, заедно с Беларус, Зимбабве и Сирия, представиха в ООН проект за договор, забраняващ разполагането на военни технологии в Космоса. Според мен обаче, би трябвало да е ясно, че авторите и привържениците на тази инициатива целят не толкова да предотвратят милитаризирането на космическото пространство, което между другото е факт от десетилетия насам, колкото да ликвидират стратегическото предимство на Америка, т.е. сегашната и доминация в Космоса.

Deja vu

Всъщност, отдавна би трябвало да е ясно, че забраната за разполагането на военни технологии в космическото пространство ще създаде проблеми и ще лиши от предимството им в тази сфера най-вече Съединените щати и техните най-близки съюзници. В същото време, невъзможността да се провери и докаже на практика нейното спазване ще гарантира пълна безнаказаност на всички евентуални нарушители на забраната (самият факт, че Пекин в продължение на две седмици въобще отказваше да признае, че е провел изпитания на ASAT , показва доколко стриктно китайците биха спазвали в бъдеще подобна забрана). Наличието на сериозни проблеми, свързани със забраната на антиспътниковите военни технологии, стана ясно още преди повече от две десетилетия, въз основа на опита на създадената от администрацията на президента Рейгън група, ръководена от Хенри Купър (тогава заместник на държавния секретар по отбраната, отговарящ за ядрените сили и политиката за контрол на въоръженията, а по-късно директор на Организацията за стратегическа отбранителна инициатива към Департамента по отбраната). Нейният доклад до Конгреса относно американската политика за контрол на системите ASAT , публикуван през 1984, си остава най-пълния официален документ, касаещ идеята за забрана или ограничаване на системите ASAT в космическото пространство. В него се подчертава наличието на два основни проблема.

Първият е свързан с точното дефиниране на военните космически технологии. Докладът посочва, че контролът върху разполагането на системи ASAT ще бъде силно затруднен от това, че много космически технологии, предназначени официално за мирни цели, могат да се използват и за военни, включително и като прикритие за разполагането на различни модификации на антиспътникови системи. От друга страна, формулирането на точна дефиниция би улеснило проверките по изпълнение на споразумението за забрана или ограничаване на системите ASAT , но пък би направило самото споразумение неефективно по отношение на основната му цел – гарантиране сигурността на вече изстреляните космически спътници. Освен това много изследователски или търговски спътници притежават технически характеристики, сходни с тези на военните, и точното дефиниране на различията между тях също е сериозен проблем.

Вторият въпрос касае възможностите за проверка на спазването на подобно споразумение. Дори ако в него се съдържа достатъчно точна дефиниция на това, какво e ASAT , истината е, че (както показват и последните действия на Китай) много космически системи биха могли да изпълняват двойни функции – т.е. формално да изпълняват изискванията на забраната, но на практика, при определени обстоятелства, да могат да се използват именно като антиспътникови системи.

В доклада се посочва още, че антиспътниковите технологии могат да бъдат включени в системи със съвършено различно предназначение (т.е. използвани за мирни цели) и този факт създава сериозни проблеми с тяхната идентификация като обекти, визирани от споразумението за забрана на разполагането на военни технологии в Космоса. Там се изброяват и редица конкретни ракетни и лазерни системи с такова „двойно” предназначение.

Проблемите, очертани по-горе, излеждат също толково неразрешими днес, както и преди 23 години. Ако Вашингтон се поддаде на изкушението (или по-скоро на натиска) да реагира на очертаващото се китайско военно присъствие в Космоса, предлагайки подписването на споразумение за забрана на разполагането на военни технологии в космическото пространство, той трябва да е наясно, че така сигурността американските спътници няма да бъде гарантирана в по-голяма степен, отколкото през 80-те години на миналия век (т.е. по време на студената война) например. За САЩ е от стратегическо значение да могат, в случай на война, да контролират космическото пространство, а в мирно време – да гарантират свободното му използване от всички. Евентуална забрана на разполагането на военни технологии в Космоса, би лишила Америка от жизненоважната за собствената и сигурност възможност да доминира в космическото пространство. В същото време, по ред причини, които вече очертах по-горе, забраната едва ли би възпряла американските противници да използват това пространство във вреда на Съединените щати.

Прекрачена ли е „тънката червената линия”?

Китайският опит със системата ASAT е поредния тревожен сигнал, че Америка вече не може да е абсолютно сигурна за съдбата на своите спътници и космически апарати, особено пък ако заложи на трудно реализуемото на практика международно споразумение за забрана на разполагане на военни технологии в Космоса.

Този опит илюстрира също така мащабите и амбициите на китайския военно-промишлен комплекс. На суша и вода, във въздуха и в космическото пространство, Китай демонстрира толкова мащабна и бърза експанзия на своята мощ, каквато светът сигурно не е виждал през цялата си история. Едва ли трябва да има съмнение, че ако някой ден китайският военен потенциал бъде използван на практика, това най-вероятно ще стане срещу американски обекти. Затова Съединените щати трябва да отхвърлят призивите за забрана на милитаризацията на Космоса и да реализират своята стратегия за доминация в космическото пространство. Те трябва също да осъзнаят, че китайското военно проникване в това пространство е пряка заплаха за Америка и да положат всички усилия за да развият и разположат в Космоса необходимите военни технологии, които да им гарантират, че ще могат да реагират адекватно на подобно мащабно предизвикателство в бъдеще.

* Авторът е президент на Центъра за политика на сигурност във Вашингтон. Статията му отразява мнението на радикално настроените кръгове сред неоконсервативния елит, според които установяването на американска хегемония в Космоса е от жизнено стратегическо значение за националната сигурност на САЩ и техните съюзници.

{rt}

В края на януари 2007, след почти две седмици мълчание, Пекин потвърди, че действително е осъществил в началото на месеца успешна атака, в резултат от която е бил унищожен стар китайски метерологически спътник, намиращ се на орбита, на повече от 500 мили от земната повърхност. По данни на американското разузнаване, спътникът е унищожен от кинетичен снаряд (от типа kinetic - kill vehicle - KKV ), изстрелян в Космоса на борда на китайска балистична ракета със среден радиус на действие.

Признавайки за успешно осъществения тест, китайският външен министър заяви, че той „не е насочен срещу която и да било страна и не бива да се възприема като заплаха от никого”. Подобно твърдение обаче, едва ли следва да се приема за чиста монета, особено на фона на китайската военна активност в Космоса – очевидно комунистически Китай се готви да оспори правото на Съединените щати да използват космическото пространство за да гарантират националната си сигурност и дори за чисто икономически цели.

Внезапното прозрение на този факт породи объркване, близко до паника, във Вашингтон, както и сред най-близките американски съюзници. Сред очакваните последици от него бе активизирането на онези кръгове в САЩ, които традиционно настояват за установяване на „контрол върху космическите оръжейни технологии” и за забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Според „Ню Йорк Таймс” подобна реакция е била очаквана от Пекин. Вестникът цитира Сю Гуаню, бивш висш офицер от китайската армия и служител в държавната Китайска асоциация за оръжеен контрол и разоръжаване, според когото: „Китай смята, че трябва да седнем на масата за преговори и да разискваме спорните въпроси в тази сфера. Налице е тенденция към милитаризирането на Космоса, нещо което никой и особено Китай не би искал да се случи”. Ако САЩ действително решат да се включат в тази игра, рискуват да се окажат в много трудна ситуация – най-малко двама техни стратегически противници (Русия и Китай) със сигурност разполагат с антиспътникови ракети ( ASAT ), а в същото време е практически невъзможно да се гарантира, че подобна забрана действително ще се спазва. Тоест, единственият резултат от такова споразумение би бил лишаването на Америка от възможността и средствата да осъществява контрол в космическото пространство.

Космическият Дракон

Едва ли може да се смята за изненада, че именно Китай се оказа първата държава, успяла през последните (вече повече от двайсет) години да осъществи успешен опит с ASAT , присъединявайки се към САЩ и Русия, които досега бяха единствените държави, разполагащи с подобна военна техника. Китайската народна република отдавна е наясно, че американската зависимост от спътниците, използвани за комуникации, събиране на разузнавателни данни и защита от евентуално нападение с балистични ракети (и трите от ключово значение за функционирането на защитата, която Вашингтон осигурява на съюзника си Тайван) превръща космическото пространство в най-уязвимото място на системата за сигурност на Съединените щати. Впрочем, последното в още по-голяма степен се отнася за американската икономическа мощ, която е изключително зависима от разположените в Космоса комуникационни и други системи.

През последните години Пекин влага огромни ресурси в реализацията на амбициозна програма, която би му позволила да доминира на космическото „бойно поле”. Част от средствата за нея идват от военния бюджет, чиито минимален обем варира между 70 и 105 млрд. долара годишно. Друга част се отпускат по линия на различни космически програми, някои от които биха могли да се използват и за военни цели. Благодарение на това, китайските възможности в космическата сфера непрекъснато нарастват, като особено драматичен е ръстът в усвояването на най-сложните космически технологии.

Това включва, наред с изстрелваните с балистични ракети системи ККV (преминали успешно изпитания през януари 2007), и китайските микро-спътници (т.е. спътници с тегло под 200 кг). Според някои, Пекин вече притежава и нано-спътници (с тегло под 10 кг). Беше съобщено, че САЩ са засекли подобни системи, движещи се по орбити в непосредствена близост до американски комуникационни и наблюдателни спътници. Има основание да смятаме, че Китай вече разполага и с т.нар. „паразитни спътници”, чието предназначение е да се „прикачат” към противниковия космически спътник и, по команда от Земята, да повредят системата му за управление или пък да го унищожат.

Освен с тези спътници и ККV-системи, които са предназначени за неутрализирането на противникови спътници на ниска земна орбита (200-1200 км), Китай провежда опити с енергийни оръжия, предназначени да „ослепяват” или унищожават спътници, независимо от височината на орбитата им. Тук си струва да припомним, че успешният китайски опит с ASAT от януари 2007 беше предшестван от засичането на няколко американски разузнавателни спътници от китайско наземно лазерно устройство, осъществено през септември 2006.

„Космически Пърл Харбър”?

За съжаление, Китай съвсем не е единствения играч, който е наясно с уязвимостта на Америка в Космоса. Както отбелязва генерал Майкъл Мейпълс, директор на Агенцията за военно разузнаване, в годишния си доклад пред Сенатската комисия по разузнаването, изнесен на 11 януари 2007, редица държави продължават да развиват технологии, които потенциално биха могли да застрашат американските системи в Космоса, а други вече разполагат (включително и в космическото пространство) със системи, които могат да се използват и срещу американските спътници, от типа на спътникови лазерни устройства, системи за идентификация и балистични ракети с ядрени бойни глави. На свой ред, някои държави, както и недържавни организации, използват по-ограничени и асиметрични подходи в тази сфера, които не изискват мащабни финансови ресурси или пък наличието на високотехнологична промишлена база.

С други думи, противниците на Съединените щати (реални, или потенциални) се подготвят за асиметрична война срещу тях, в случай, че такава необходимост възникне. Както вече подчертах по-горе, това всъщност не е нещо ново. Още през януари 2001 Комисията за оценка на организацията и управлението на космическото пространство за американската национална сигурност, ръководена от доскорошния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, публикува силно критичен доклад, предупреждаващ за опасността от очертаващ се „космически Пърл Харбър”.

Историята е пълна с примери за игнорирането на подобни предупреждения от мудната държавна бюрокрация, която обикновено се задейства едва след като смятаното за „невероятно” събитие вече се е случило, с всичките му последици. Въпросът днес е, дали САЩ ще се окажат достатъчно предвидливи за да предприемат необходимите бързи и енергични действия за да намалят сегашната си уязвимост в Космоса. Или пък, както е ставало в миналото, ще чакат някой „космически Пърл Харбър” да мобилизира нацията и да накара правителството да действа. Струва ми се, че второто изглежда по-вероятно.

Свободният Космос

Все пак, следва да признаем, че администрацията на президента Буш е наясно с така очертаните реалности. В своята, формулирана доста категорично, Национална космическа политика ( NSP ), обявена през октомври 2006, тя утвърждава императивната необходимост от налагане на американска доминация в космическото пространство. В документа, в частност, се подчертава, че САЩ ще съхранят възможностите и свободата си на действие в Космоса, като в същото време ще се опитат да разубедят онези, които се опитват да им попречат, включително и разработвайки съответните космически технологии. Америка си запазва правото да предприеме необходимите действия за да защити своите космически съоръжения, да реагира на всяко посегателство срещу тях и да не позволява (ако е необходимо) на своите геополитически противници да разполагат в Космоса системи, застрашаващи американските интереси.

Интересно е, че администрация на президента Клинтън първоначално беше възприела сходна космическа стратегия, целяща да гарантира на САЩ възможност за контрол на космическото пространство. Така, в изявлението на президента относно американската политика в Космоса от 1996 се подчертаваше, че Съединените щати ще развиват, ще използват и ще поддържат необходимите системи за контрол на космическото пространство, като в същото време ще се стремят (ако е необходимо) да не допуснат противниците си да осъществяват подобен контрол. Според него, американската военна активност в Космоса ще допринесе за гарантирането на националната сигурност и изпълнението на поетите задължения към съюзниците и приятелите на САЩ. Тя трябва да възпира, предупреждава и (ако се наложи) да се справи с евентуално вражеско нападение, унищожавайки противниковите космически системи и технологии; да оказва поддръжка за наземните военни операции на САЩ и съюзниците им; да осигурява възможност за събиране на необходимите разузнавателни данни от Космоса; да подпомага дейността на администрацията, разузнавателните служби, армейските командни центрове, полевите военни командири, както и всички федерални служители.

В края на януари 2007, след почти две седмици мълчание, Пекин потвърди, че действително е осъществил в началото на месеца успешна атака, в резултат от която е бил унищожен стар китайски метерологически спътник, намиращ се на орбита, на повече от 500 мили от земната повърхност. По данни на американското разузнаване, спътникът е унищожен от кинетичен снаряд (от типа kinetic - kill vehicle - KKV ), изстрелян в Космоса на борда на китайска балистична ракета със среден радиус на действие.

Признавайки за успешно осъществения тест, китайският външен министър заяви, че той „не е насочен срещу която и да било страна и не бива да се възприема като заплаха от никого”. Подобно твърдение обаче, едва ли следва да се приема за чиста монета, особено на фона на китайската военна активност в Космоса – очевидно комунистически Китай се готви да оспори правото на Съединените щати да използват космическото пространство за да гарантират националната си сигурност и дори за чисто икономически цели.

Внезапното прозрение на този факт породи объркване, близко до паника, във Вашингтон, както и сред най-близките американски съюзници. Сред очакваните последици от него бе активизирането на онези кръгове в САЩ, които традиционно настояват за установяване на „контрол върху космическите оръжейни технологии” и за забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Според „Ню Йорк Таймс” подобна реакция е била очаквана от Пекин. Вестникът цитира Сю Гуаню, бивш висш офицер от китайската армия и служител в държавната Китайска асоциация за оръжеен контрол и разоръжаване, според когото: „Китай смята, че трябва да седнем на масата за преговори и да разискваме спорните въпроси в тази сфера. Налице е тенденция към милитаризирането на Космоса, нещо което никой и особено Китай не би искал да се случи”. Ако САЩ действително решат да се включат в тази игра, рискуват да се окажат в много трудна ситуация – най-малко двама техни стратегически противници (Русия и Китай) със сигурност разполагат с антиспътникови ракети ( ASAT ), а в същото време е практически невъзможно да се гарантира, че подобна забрана действително ще се спазва. Тоест, единственият резултат от такова споразумение би бил лишаването на Америка от възможността и средствата да осъществява контрол в космическото пространство.

Космическият Дракон

Едва ли може да се смята за изненада, че именно Китай се оказа първата държава, успяла през последните (вече повече от двайсет) години да осъществи успешен опит с ASAT , присъединявайки се към САЩ и Русия, които досега бяха единствените държави, разполагащи с подобна военна техника. Китайската народна република отдавна е наясно, че американската зависимост от спътниците, използвани за комуникации, събиране на разузнавателни данни и защита от евентуално нападение с балистични ракети (и трите от ключово значение за функционирането на защитата, която Вашингтон осигурява на съюзника си Тайван) превръща космическото пространство в най-уязвимото място на системата за сигурност на Съединените щати. Впрочем, последното в още по-голяма степен се отнася за американската икономическа мощ, която е изключително зависима от разположените в Космоса комуникационни и други системи.

През последните години Пекин влага огромни ресурси в реализацията на амбициозна програма, която би му позволила да доминира на космическото „бойно поле”. Част от средствата за нея идват от военния бюджет, чиито минимален обем варира между 70 и 105 млрд. долара годишно. Друга част се отпускат по линия на различни космически програми, някои от които биха могли да се използват и за военни цели. Благодарение на това, китайските възможности в космическата сфера непрекъснато нарастват, като особено драматичен е ръстът в усвояването на най-сложните космически технологии.

Това включва, наред с изстрелваните с балистични ракети системи ККV (преминали успешно изпитания през януари 2007), и китайските микро-спътници (т.е. спътници с тегло под 200 кг). Според някои, Пекин вече притежава и нано-спътници (с тегло под 10 кг). Беше съобщено, че САЩ са засекли подобни системи, движещи се по орбити в непосредствена близост до американски комуникационни и наблюдателни спътници. Има основание да смятаме, че Китай вече разполага и с т.нар. „паразитни спътници”, чието предназначение е да се „прикачат” към противниковия космически спътник и, по команда от Земята, да повредят системата му за управление или пък да го унищожат.

Освен с тези спътници и ККV-системи, които са предназначени за неутрализирането на противникови спътници на ниска земна орбита (200-1200 км), Китай провежда опити с енергийни оръжия, предназначени да „ослепяват” или унищожават спътници, независимо от височината на орбитата им. Тук си струва да припомним, че успешният китайски опит с ASAT от януари 2007 беше предшестван от засичането на няколко американски разузнавателни спътници от китайско наземно лазерно устройство, осъществено през септември 2006.

„Космически Пърл Харбър”?

За съжаление, Китай съвсем не е единствения играч, който е наясно с уязвимостта на Америка в Космоса. Както отбелязва генерал Майкъл Мейпълс, директор на Агенцията за военно разузнаване, в годишния си доклад пред Сенатската комисия по разузнаването, изнесен на 11 януари 2007, редица държави продължават да развиват технологии, които потенциално биха могли да застрашат американските системи в Космоса, а други вече разполагат (включително и в космическото пространство) със системи, които могат да се използват и срещу американските спътници, от типа на спътникови лазерни устройства, системи за идентификация и балистични ракети с ядрени бойни глави. На свой ред, някои държави, както и недържавни организации, използват по-ограничени и асиметрични подходи в тази сфера, които не изискват мащабни финансови ресурси или пък наличието на високотехнологична промишлена база.

С други думи, противниците на Съединените щати (реални, или потенциални) се подготвят за асиметрична война срещу тях, в случай, че такава необходимост възникне. Както вече подчертах по-горе, това всъщност не е нещо ново. Още през януари 2001 Комисията за оценка на организацията и управлението на космическото пространство за американската национална сигурност, ръководена от доскорошния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, публикува силно критичен доклад, предупреждаващ за опасността от очертаващ се „космически Пърл Харбър”.

Историята е пълна с примери за игнорирането на подобни предупреждения от мудната държавна бюрокрация, която обикновено се задейства едва след като смятаното за „невероятно” събитие вече се е случило, с всичките му последици. Въпросът днес е, дали САЩ ще се окажат достатъчно предвидливи за да предприемат необходимите бързи и енергични действия за да намалят сегашната си уязвимост в Космоса. Или пък, както е ставало в миналото, ще чакат някой „космически Пърл Харбър” да мобилизира нацията и да накара правителството да действа. Струва ми се, че второто изглежда по-вероятно.

Свободният Космос

Все пак, следва да признаем, че администрацията на президента Буш е наясно с така очертаните реалности. В своята, формулирана доста категорично, Национална космическа политика ( NSP ), обявена през октомври 2006, тя утвърждава императивната необходимост от налагане на американска доминация в космическото пространство. В документа, в частност, се подчертава, че САЩ ще съхранят възможностите и свободата си на действие в Космоса, като в същото време ще се опитат да разубедят онези, които се опитват да им попречат, включително и разработвайки съответните космически технологии. Америка си запазва правото да предприеме необходимите действия за да защити своите космически съоръжения, да реагира на всяко посегателство срещу тях и да не позволява (ако е необходимо) на своите геополитически противници да разполагат в Космоса системи, застрашаващи американските интереси.

Интересно е, че администрация на президента Клинтън първоначално беше възприела сходна космическа стратегия, целяща да гарантира на САЩ възможност за контрол на космическото пространство. Така, в изявлението на президента относно американската политика в Космоса от 1996 се подчертаваше, че Съединените щати ще развиват, ще използват и ще поддържат необходимите системи за контрол на космическото пространство, като в същото време ще се стремят (ако е необходимо) да не допуснат противниците си да осъществяват подобен контрол. Според него, американската военна активност в Космоса ще допринесе за гарантирането на националната сигурност и изпълнението на поетите задължения към съюзниците и приятелите на САЩ. Тя трябва да възпира, предупреждава и (ако се наложи) да се справи с евентуално вражеско нападение, унищожавайки противниковите космически системи и технологии; да оказва поддръжка за наземните военни операции на САЩ и съюзниците им; да осигурява възможност за събиране на необходимите разузнавателни данни от Космоса; да подпомага дейността на администрацията, разузнавателните служби, армейските командни центрове, полевите военни командири, както и всички федерални служители.

Страница 2

Въпреки широко разпространеното (включително и на Запад) мнение, тези декларации на републиканската и демократичната администрации не бива да се разглеждат като стремеж на Америка към постигането на имперска хегемония в Космоса. Те по-скоро отразяват един стратегически императив, сходен с онзи, който навремето кара британския флот (а по-късно и американския) да поеме отговорността (подплатена от съответната военноморска мощ), да упражнява контрол върху Световния океан. Защото, на практика, тези кораби изпълняват ролята (като изключим периодите на войни) на необходимите глобални гаранти за „свободата на корабоплаване”.

Очевидно великите сили имат всички основания да претендират за правото свободно да използват морските маршрути за да осъществяват търговския обмен, жизнено необходим за икономическото им благосъстояние. В същото време опитът от осъществявания в мирно време контрол върху моретата, първо от Великобритания, а след това от Америка, показва, че той гарантира това право не само на тях, но и на останалите. По същия начин днешните държави трябва да приемат, че „свободата на действие в Космоса” ще продължи да бъде норма на поведение в мирно време, дотогава докато САЩ продължат да доминират в космическото пространство.

Много думи и малко конкретни действия

Всъщност, изявленията на предишната президентска администрация на Клинтън и Гор (а това означава и способността на Америка да си гарантира контрол в Космоса, и произтичащата от него свобода на действие в космическото пространство) не бяха подкрепени от съответната програма, която да материализира основните им тези. Истината обаче е, че администрацията на Буш също не прави достатъчно за разполагането на достатъчно системи за контрол на космическото пространство, които биха и позволили да реализира декларираната от нея космическа политика.

Още по-тревожен е фактът, че официалният американски отговор на китайския опит с антиспътникова ракета ( ASAT ), демонстрира очевидно нежелание да се подкрепи политиката на президента. Така, говорителят на Националния съвет за сигурност заяви, че „разработването и опитите с подобни оръжия са несъвместими с духа на сътрудничество, който и двете страни се опитват да демонстрират в сферата на гражданските космически изследвания”. Изявлението на президентския съветник по националната сигурност Стивън Хъдли пък прозвуча по-скоро като опит да бъдат умаловажени действията на Пекин.

Дали наистина във Вашингтон смятат, че китайската космическа стратегия и опитите на Китай да си осигури ключови позиции в контрола на космическото пространство не са съгласувани и одобрени предварително от висшето ръководство на тази страна? Всъщност, подобна реакция, наред с очевидно неефективните усилия на сегашната администрация да създаде и разгърне американски технологии за контрол на космическото пространство, както и усилващото се сътрудничество между САЩ и Китай в разработването на различни „граждански” космически програми (които на практика могат само да укрепят китайските позиции в Космоса) поставят под сериозно съмнение ангажираността на сегашната администрация в Белия дом с декларираното от самата нея намерение за налагане на американската хегемония в космическото пространство.

Контролът върху оръжейната надпревара в Космоса

Разногласията, които съществуват в администрацията на Буш, допълнително окуражават неговите критици както в чужбина, така и в самите Съединени щати, да удвоят усилията си за да наложат възприемането на един подход, който на практика завинаги ще изключи възможността за американски контрол в Космоса. Неспособността да се осъзнае (и наложи) императивният характер на необходимостта от установяването на такъв контрол, допълнително стимулира привържениците на преговорите, призоваващи за налагането на пълна забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Последните вече използваха успешния китайски опит с ASAT за да предупредят, че лансираната от Буш Национална космическа политика е поредното доказателство за едностранния подход, налаган от сегашната президентска администрация във външнополитическата сфера, който трябва да бъде прекратен, защото иначе може да провокира развихрянето на оръжейна надпревара в Космоса.

Едва ли е изненадващо, че сред най-ентусиазираните привърженици на забраната на милитаризирането на космическото пространство са най-сериозните стратегически противници на Америка, двама от които разполагат с антиспътникова военна техника – Китай и Русия. През 2002 Москва и Пекин, заедно с Беларус, Зимбабве и Сирия, представиха в ООН проект за договор, забраняващ разполагането на военни технологии в Космоса. Според мен обаче, би трябвало да е ясно, че авторите и привържениците на тази инициатива целят не толкова да предотвратят милитаризирането на космическото пространство, което между другото е факт от десетилетия насам, колкото да ликвидират стратегическото предимство на Америка, т.е. сегашната и доминация в Космоса.

Deja vu

Всъщност, отдавна би трябвало да е ясно, че забраната за разполагането на военни технологии в космическото пространство ще създаде проблеми и ще лиши от предимството им в тази сфера най-вече Съединените щати и техните най-близки съюзници. В същото време, невъзможността да се провери и докаже на практика нейното спазване ще гарантира пълна безнаказаност на всички евентуални нарушители на забраната (самият факт, че Пекин в продължение на две седмици въобще отказваше да признае, че е провел изпитания на ASAT , показва доколко стриктно китайците биха спазвали в бъдеще подобна забрана). Наличието на сериозни проблеми, свързани със забраната на антиспътниковите военни технологии, стана ясно още преди повече от две десетилетия, въз основа на опита на създадената от администрацията на президента Рейгън група, ръководена от Хенри Купър (тогава заместник на държавния секретар по отбраната, отговарящ за ядрените сили и политиката за контрол на въоръженията, а по-късно директор на Организацията за стратегическа отбранителна инициатива към Департамента по отбраната). Нейният доклад до Конгреса относно американската политика за контрол на системите ASAT , публикуван през 1984, си остава най-пълния официален документ, касаещ идеята за забрана или ограничаване на системите ASAT в космическото пространство. В него се подчертава наличието на два основни проблема.

Първият е свързан с точното дефиниране на военните космически технологии. Докладът посочва, че контролът върху разполагането на системи ASAT ще бъде силно затруднен от това, че много космически технологии, предназначени официално за мирни цели, могат да се използват и за военни, включително и като прикритие за разполагането на различни модификации на антиспътникови системи. От друга страна, формулирането на точна дефиниция би улеснило проверките по изпълнение на споразумението за забрана или ограничаване на системите ASAT , но пък би направило самото споразумение неефективно по отношение на основната му цел – гарантиране сигурността на вече изстреляните космически спътници. Освен това много изследователски или търговски спътници притежават технически характеристики, сходни с тези на военните, и точното дефиниране на различията между тях също е сериозен проблем.

Вторият въпрос касае възможностите за проверка на спазването на подобно споразумение. Дори ако в него се съдържа достатъчно точна дефиниция на това, какво e ASAT , истината е, че (както показват и последните действия на Китай) много космически системи биха могли да изпълняват двойни функции – т.е. формално да изпълняват изискванията на забраната, но на практика, при определени обстоятелства, да могат да се използват именно като антиспътникови системи.

В доклада се посочва още, че антиспътниковите технологии могат да бъдат включени в системи със съвършено различно предназначение (т.е. използвани за мирни цели) и този факт създава сериозни проблеми с тяхната идентификация като обекти, визирани от споразумението за забрана на разполагането на военни технологии в Космоса. Там се изброяват и редица конкретни ракетни и лазерни системи с такова „двойно” предназначение.

Проблемите, очертани по-горе, излеждат също толково неразрешими днес, както и преди 23 години. Ако Вашингтон се поддаде на изкушението (или по-скоро на натиска) да реагира на очертаващото се китайско военно присъствие в Космоса, предлагайки подписването на споразумение за забрана на разполагането на военни технологии в космическото пространство, той трябва да е наясно, че така сигурността американските спътници няма да бъде гарантирана в по-голяма степен, отколкото през 80-те години на миналия век (т.е. по време на студената война) например. За САЩ е от стратегическо значение да могат, в случай на война, да контролират космическото пространство, а в мирно време – да гарантират свободното му използване от всички. Евентуална забрана на разполагането на военни технологии в Космоса, би лишила Америка от жизненоважната за собствената и сигурност възможност да доминира в космическото пространство. В същото време, по ред причини, които вече очертах по-горе, забраната едва ли би възпряла американските противници да използват това пространство във вреда на Съединените щати.

Прекрачена ли е „тънката червената линия”?

Китайският опит със системата ASAT е поредния тревожен сигнал, че Америка вече не може да е абсолютно сигурна за съдбата на своите спътници и космически апарати, особено пък ако заложи на трудно реализуемото на практика международно споразумение за забрана на разполагане на военни технологии в Космоса.

Този опит илюстрира също така мащабите и амбициите на китайския военно-промишлен комплекс. На суша и вода, във въздуха и в космическото пространство, Китай демонстрира толкова мащабна и бърза експанзия на своята мощ, каквато светът сигурно не е виждал през цялата си история. Едва ли трябва да има съмнение, че ако някой ден китайският военен потенциал бъде използван на практика, това най-вероятно ще стане срещу американски обекти. Затова Съединените щати трябва да отхвърлят призивите за забрана на милитаризацията на Космоса и да реализират своята стратегия за доминация в космическото пространство. Те трябва също да осъзнаят, че китайското военно проникване в това пространство е пряка заплаха за Америка и да положат всички усилия за да развият и разположат в Космоса необходимите военни технологии, които да им гарантират, че ще могат да реагират адекватно на подобно мащабно предизвикателство в бъдеще.

* Авторът е президент на Центъра за политика на сигурност във Вашингтон. Статията му отразява мнението на радикално настроените кръгове сред неоконсервативния елит, според които установяването на американска хегемония в Космоса е от жизнено стратегическо значение за националната сигурност на САЩ и техните съюзници.

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн