04
Пет, Дек
10 New Articles

Новата руска геополитика и Западът

брой2 2007
Typography

Външнополитическите мотиви на днешна Русия са съвършено различни от онези, от които тя се ръководеше в недалечното съветско минало, както и през по-далечната царска епоха. Ако Руската империя се e вълнувала най-вече от геополитическия баланс на силите в Евразия, а Съветският съюз се опитваше да реализира един глобален идеологически проект, подкрепяйки го с огромната си военно мощ, нова Русия се интересува предимно от собствените си дела. Последният термин има съвсем определен смисъл – става дума за “бизнес”. Постимперска Русия, за разлика от съветската, е сред най-слабо идеологизираните държави в света. За нея идеите нямат кой знае какво значение, в основата на всичко са чисто прагматичните съображения. Затова няма нищо чудно, че в основата на мирогледа на руския елит са поставени финансовите интереси. Дори необходимостта от военна мощ вече не изглежда чак толкова привлекателна цел, както беше в миналото. Москва се вълнува много повече от колебанията в цените на енергоносителите, отколкото от броя на ядрените си бойни глави.

За нея геополитиката е важна не толкова като методологичен ориентир, а най-вече като фактор, влияещ върху икономическата ситуация. В основата на повечето сериозни политически решения на Москва са икономическите и корпоративни интереси, защото хората, които управляват страната, са в известна степен и нейни собственици.

Съумели да оцелеят в суровите вътрешнополитически и икономически битки, новите руски лидери се чувстват като риба във вода в условията на жестока конкуренция на световната сцена, като се опитват да използват същия подход и в международната политика. Това обяснява, защо те смятат за нормално да си партнират едновременно с американския президент Джордж Буш и с иранския му колега Махмуд Амадинеджад. В същото време обаче, всеки партньор може, буквално във всеки момент, да се превърне в противник, включително и смятаният за руски “сателит” белоруски президент Александър Лукашенко – в края на краищата бизнесът си е бизнес.

Всичко това обаче не означава, че руските лидери не са наясно за различията между геополитическите играчи, с които си имат работа. Руският икономически елит просперира най-вече благодарение на деловите връзки с Европа и САЩ и неслучайно неговите представители се стремят към ускорена “персонална интеграция” със Запада. Макар че някои опитват по-късия, но и доста по-рискован, път към успеха през Китай, Иран или Венецуела, повечето все пак предпочитат да държат част от активите си на Запад, а не в Азия

От гледната точка на Москва, отношенията между Русия и Запада имат конкурентен, но не и антагонистичен характер. Русия не се стреми към световна хегемония, нито пък лидерите и мечтаят за възраждането на Съветския съюз. Те възнамеряват да върнат на Русия статута на глобална велика държава, организирана на принципа на супер-корпорацията. И са убедени, че единственият път към успеха е твърдата защита на собствените интереси и постигането им на всяка цена. На практика, за първи път в историята си, Русия се превръща в homo economicus и в един от най-важните играчи в толкова чувствителна сфера, като енергетиката. Естествено, това тревожи мнозина в Европа и Америка.

Подобно безспокойство се усеща и в политическата и стратегическа сфери. Макар че Западът, по правило, не признава Русия за равна на себе си в морално отношение (това там се определя като “разрив на ценностите”), самите руснаци също вече не смятат САЩ и Европа за нравствени авторитети. Москва е готова да сътрудничи със западните партньори, на основата на общите интереси, или, ако това е необходимо, да не се съгласява и да се конкурира с тях. Фундаменталният въпрос в отношенията между Русия и Запада в началото на ХХІ век е този за условията на сътрудничеството.

Поглед от Москва

Иронията на ситуацията е, че през първата половина на ХХ век, Съветският съюз беше свръхидеологизирана държава, докато за Запада, като цяло, бяха характерни практичността и прагматизмът. Днес изглежда че руснаците са се превърнали в прагматични “капиталистически акули”, а пък Западът се опитва да им чете лекции за значението на нравствените ценности. От гледната точка на Русия, никъде по света няма пълна свобода, съвършена демокрация, или власт, която да не лъже избирателите си. Според Москва, всички държави са еднакви, в смисъл, че страдат от едни и същи недостатъци. Просто едните са по-могъщи от другите и именно това, всъщност, има значение.

Възползвайки се от значителния ръст на цените на основните енергоносители, руските лидери за първи път от поне двайсет години насам “се изправиха в цял ръст”. Сегашната им самоувереност може да се сравни само с началото на 70-те години на миналия век, когато СССР постигна стратегически ядрен паритет със САЩ, а американците претърпяха тежко поражение във Виетнам.

Русия, която някога беше принудена да моли за заеми, вече е изплатила всичките си дългове. Тя вече не е “бедния роднина” на Запада: страната най-сетне възстанови напълно своя суверенитет, решително утвърждава своята независимост и скоро окончателно ще застане редом с най-могъщите сили в света. Днес за всяка отстъпка, която искат от нея, Москва изисква точно определена цена.

В самата Русия властта и собствеността са тясно свързани и нейните лидери, независимо от деловите си интереси, никога не подценяват политическото влияние, което гарантира контрола върху стратегическите активи или доминацията на пазара. Те са убедени, че икономическата зависимост води и до политическа, както и, че така могат да се гарантират привилегировани позиции. Те също така са наясно (също както и западните им партньори/конкуренти), че петролно-газовият бизнес има и чисто политически характеристики. Неслучайно, западните петролни компании дълги десетилетия бяха най-големите политически играчи в страните от т.нар. Трети свят, в които действаха. От петролното ембарго, наложено през 1973, решенията на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се определят от политически съображения. В същото време, петролопроводът Баку-Джейхан беше американски политически проект за налагане на алтернативен маршрут за транзит на енергоносители, заобикалящ територията на Русия. Транзитни държави, като Украйна и Беларус пък използват геополитическото си положение за да получат отстъпки от Русия, като страна-износител. Затова руснаците не смятат за необходимо да размишляват особено за положението си на основни доставчици на петрол и природен газ на западните пазари. Те го смятат за едно от малкото си конкурентни предимства. Разбира се, фактът, че са се превърнали в енергийна свръхсила ги изпълва с гордост.

По ирония на съдбата, въпреки географската си отдалаченост, днешна Русия, по своя мироглед и основни характеристики, стои по-близа до САЩ, отколкото до ЕС. САЩ напълно отговарят на понятието „национална държава”, а постимперска Русия върви по същия път. В нея религията играе по-важна роля, отколкото в повечето страни от ЕС, макар че, разбира се, доста се отличава от ролята на религията в американското общество. Също както и САЩ, Русия е склонна да решава международните спорове със сила и, без съмнение, е запазила някои елементи на великодържавното мислене, което може да се забележи и в сегашната и енергийна политика. Финансовата мощ играе ключова роля, докато влиянието на социалдемократическите идеи е слабо. Психологията на руснаците придобива все по-индивидуалистичен характер. Имайки предвид всичко това, може да се твърди, че Русия върви по пътя на модернизацията и „уестърнизацията”, макар че не е задължително този път да съвпада с европейския.

Това означава, че в бъдеще руската външна политика, най-вероятно, ще придобие глобален обхват и напорист характер и ще се определя от националните интереси на страната, както ги тълкува управляващият елит. Разбира се, този курс ще бъде формулиран в съответствие с „общочовешките” нравствени ценности и международното право. Действията на Русия няма да бъдат обвързани с политиката на САЩ и ЕС, а ще се определят от необходимостта да бъде реализирана уникалната (както смятат повечето руснаци) способност на руската цивилизация да разбира и съжителства с другите култури, което и позволява, при нужда, да играе ролята на посредник между тях. Русия ще се стреми към укрепване на връзките си с най-големите държави от Азия, а също с Латинска Америка и, както досега, да поддържа добри и мирни отношения с мюсюлманския свят.

Русия и Европа – равноправни отношения и взаимни отстъпки

На старата мечта на „прозападното течение” в руския елит за обединяване с Европа днес е сложен край. Идеята на последния съветски лидер Горбачов за „общия европейски дом”, както и по-късната геополитическа концепция за „разширена Европа” се оценяват като теоретически несъстоятелни. Предишните интеграционни идеи, някои от които предвиждаха членството на Русия в ЕС, са изтеглени на заден план. Днес най-важен е суверенитетът: действията на САЩ се разглеждат като пример за подражание, а статутът на Китай предизвиква възхищение и завист. Съвременна Русия се нуждае от Европа без разграничителни линии: като в основата на тази теза стоят чисто прагматични, делови съображения и идеята за равноправното партньорство между двете.


Русия не се стреми към хегемония в Европа, но на тактическо ниво без колебания се възползва от слабите страни на ЕС. Използвайки вътрешните разногласия в рамките на Евросъюза, Москва предпочита да гради отношенията си със страните-членки поотделно, а не да преговаря с Европа, като цяло. Тя ще продължи да извлича предимствата от двустранните си оношения с Германия, Франция и другите ключови държави от ЕС, като например Италия, Испания, Гърция и Португалия. Като тези отношения се градят, на първо място, на базата на взаимната икономическа изгода и поради това се характеризират с относителна стабилност. Разбира се, те подлежат на периодични корекции, пример за което е „пренастройката” на руско-германските отношения след идването на власт на Ангела Меркел, но със сигурност не са застрашени от резкми промени към по-лошо. На основата на тези плодотворни контакти, Кремъл ще се старае да неутрализира влиянието на „новобранците” в ЕС, сред които има страни, които се отнасят традиционно скептично към Русия – като например Полша и балтийските държави.

Приемайки за свършен факт преминаването на Централна Европа, включително и Балканите, в сферата на политическо влияние на ЕС, Русия купува икономически активи в тези страни, както и в балтийските републики. В случая действията и не се диктуват от носталгични съображения, а от съвсем прагматичния стремеж да се възползва от очертаващите се възможности и все още слабата конкуренция във въпросните региони. В същото време руснаците се стремят да запазят доминиращите си икономически позиции в постсъветската „близка чужбина”. Според тях, границите на ОНД трябва да станат крайния предел на разширяване на НАТО и ЕС. Рязкото повишавана на цените на природния газ от „Газпром” в края на 2005, чиято кулминация стана временното прекратяване на доставките за Украйна в първите дни на 2006, се оказа последния пирон в ковчега на СССР. Година по-късно, по дъщия начин, временно беше прекъснато снабдяването с газ на Беларус. Така Москва недвусмислено показа на съседните държави, че времето на привилегиите и субсидиите си отива, пък дори и за политически лоялни страни като Армения или Беларус. В случая геоикономиката играе не по-малка роля от геополитиката. Макар че постсъветските държави вече се смятат от Москва за „чужбина”, тя продължава да разглежда тяхното икономическо пространство за зона, където Русия разполага с определени сравнителни предимства спрямо конкурентите от трети страни.

Особено значение за руската икономическа експанзия има мрежата от тръбопроводи. Както отбеляза президентът Путин по време на срещата с лидерите на ЕС в Лахти, през октомври 2006, Европа получава от Русия 44% от необходимия и природен газ, а руският износ за ЕС е 67% от целия обем на изнасяните енергоносители. Разбира се, Европейският съюз ще се стреми да намали зависимостта си от руския газ, но проектите за играждането на тръбопроводи, заобикалящи територията на Русия, могат да породят сериозни сблъсъци. Истинската причина за сегашното напрежение между Москва и Тбилиси е прозападната политическа ориентация на грузинското правителство, което освен всички друго поощрява западните компании да изграждат на територията на страната тръбопроводи за транзит на каспийски газ в Европа, заобикаляйки руската територия. Русия и Западът вече се сблъскаха в Туркменистан, в борба за контрол върху гигантските газови ресурси на тази страна.

Заради енергийната взаимозависимост, в средносрочна и дългосрочна перспектива, отношенията между Русия и ЕС ще останат стабилни. През 2010 ще бъде въведен в експлоатация Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море, който още по тясно ще свърже Русия и Германия. За разработването на гигантското Щокмановско газово находище в Баренцово море са необходими високи технологии и опит, което означава, че то ще изисква международно сътрудничество в още по-големи мащаби (въпреки декларация та на “ Газпром”, че ще го разработва сама). Значителна част от добивания там природен газ, също ще бъде изнасян за Европа. Руските ръководители се стремят да задълбочат отношенията с европейските си партньори, включително по линия на обмен на активи. Тоест, те са готови да разрешат на европейските корпорации да придобият част от руските активи в сферата на добивната индустрия, но срещу това разчитат да получат дял в разпределителните и пласметни компании в държавите от ЕС. Според тях подобни условия са справедливи и са готови да се пазарят за тях.

В същото време руските компании ще продължат да придобиват печеливши активи и в други отрасли, както и да пласират собствените си акции на европейските борси, предлагайки ги на западните купувачи. В някои сектори, например в авиационната индустрия, руските производители могат да сключват споразумения за сътрудничество с европейски фирми, сдобивайки се по този начин с изгодни активи. Те се насочват, в частност, към френско-германската авиационно-космическа компания EADS , с която руските фирми си сътрудничат още от 2004. През 2006 една руска банка купи 5% от акциите на EADS , след което тогавашният руски министър на отбраната и вицепремиер Сергей Лавров, отговарящ за военната и другите високотехнологични индустриални отрасли, определи EADS за потенциален стратегически партньор в производството на граждански самолети. Жестоката конкуренция на западните пазари определено дразни руснаците, но не ги отблъсква, а отделни неуспехи, като например провала на сливането на „Северстал” и европейския металургичен концерн Arcelor , не са в състояние да ги обезсърчат.

Що се отнася да личните контакти между руснаците и европейците, те постепенно ще се разширяват, обхващайки все по-широки социални слоеве, както и отделни индивиди.

Въвеждането от ЕС на безвизов режим за обикновените руснаци, може би ще стане факт в едно по-далечно бъдеще, но притежателите на дипломатически паспорти (т.е. представителите на руския елит) вече разполагат с такъв достъп. И тъй като Европа привлича руснаците и е разположена в непосредствена близост до границите на страната, между ЕС и Русия ще се осъществи и постепенно „социално сближаване”.

Разбира се, процесът едва ли ще развие лесно и гладко. В краткосрочна перспектива, например, може да се очаква едно по-предпазливо отношение на европейските медии и общественост към Русия. Смяната на властта в Кремъл през 2008, или, което също не бива напълно да се изключва, удължаването на мандата на президента Путин, могат да бъдат съпроводени от събития, които да влошат имиджа на страната.

Позицията на част от новите членки на ЕС и, особено, на Полша и балтийските държави, също може да въздейства негативно върху политиката на ЕС спрямо Русия. Някои неотдавнашни събития, непосредствено свързани с разширяването на ЕС и задълбочаването на интеграцията в рамките на съюза, не внушават особен оптимизъм в това отношение. Така Полша, която има спор с Русия за износа на месо, успя да блокира началото на преговорите между ЕС и Москва (които трябваше да стартират през 2006) за нов договор, който да замени Споразумението за партньорство и сътрудничество. Освен това Полша, както и балтийските държави, се отнасят негативно към проекта за Северноевропейския газопровод и призовават за формулирането на единна политика на ЕС в сферата на енергийната сигурност, за да не се допусна руска хегемония на петролния и газов пазари. Влошаването на руско-грузинските отношения, както и неяснотите за външнополитическата ориентация на Украйна, също усложняват нещата. За да бъдат избегнати „подводните рифове” в отношенията между Русия и Брюксел, и двете страни ще трябва да прояват сериозни дипломатически умения.

Русия и САЩ: минимизиране на вредата

Между САЩ и Русия не съществува подобна икономическа взаимозависимост, както между Русия и Европа. И тъй като взаимодействието им се определя най-вече от геополитически въпроси, американско-руските отношения се изграждат върху твърде несигурна основа. Кримъл сякаш вече е стигнал до извода, че в обозримо бъдеще Вашингтон не се очертава като полезен дипломатически партньор. Руското ръководство смята, че цялото внимание на САЩ е съсредоточено в Ирак, както и, че американците не са особено заинтересовани от развитието на сътрудничество с Москва. Там, където на Русия се налага да си има работа със САЩ, тя ги смята по-скоро за пречка. На свой ред, самите Съединени щати гледат на Русия почти по същия начин. В американските медии, информацията за Русия е сравнително малко и е предимно негативна.

Русия и САЩ преследват съвършено различни външнополитически цели. В дневния ред на Вашингтон, на първо място стоят въпросите за Ирак, ислямизма, тероризма и разпространяването на оръжия за масово поразяване. За Русия обаче, от първостепенно значение е ситуацията в постсъветската „близка чужбина”. По принцип, тези програми имат взаимнодопълващ се характер и биха могли да станат осново за плодотворно сътрудничество, но идеологическият акцент, който поставя администрацията на Буш, върху необходимостта от „разпространяване на демокрацията”, както и твърдата линия на Кремъл във вътрешнополитическата сфера и подозренията му относно истинските цели на американската политика на „демократизация”, пречи за установяването на сериозно и дългосрочно сътрудничество.

Единствената позитивна цел, която днес преследва Русия в отношенията си със САЩ, е приемането и в Световната търговска организация (СТО), като най-вероятно този процес ще приключи успешно през 2007. Москва е наясно, че ако въпросът продължи да бъде „висящ”, това може да породи още повече проблеми. След като Грузия оттегли подписа си от двустранния протокол с Русия за влизане в СТО, в знак на протест против руските икономически санкции, Москва би искала да влезе в организацията преди Украйна, за да не може Киев да използва членството си и да шантажира руската страна в преговорите за доставките на природен газ.

Постигането на споразумение със Съединените щати обаче, се оказа изключително трудно. Дори подписването на двустранния протокол през ноември 2006 беше само пролог към решаването на нъпроса с прословутата Поправка Джексън-Ваник. Както е известно, този законодателен акт, приет от американсия Конгрес през 1974 и касаещ тогавашния Съветски съюз, отдавна е загубила актуалността си, но продължава да блаоира нормализацията на търговските отношения между Русия и САЩ.

Интересите на Вашингтон и Москва влизат в остро противоречие по въпроса за американското влияние в постсъветското пространство. Русия е категорично против влизането на Украйна, Грузия и Азербайджан в НАТО. След като Узбекистан взе решение да ликвидира американската военна база в страната, Русия се опитва да развие успеха си, като напълно изтласка САЩ от Централна Азия. През август 2006, когато проруски настроеният Виктор Янукович оглави правителството на Украйна, в Москва въздъхнаха с облекчение, защото разчитаха, че той ще може да балансира влиянието на прозападния президент-либерал Виктор Юшченко. В същото време, руснаците биха искали вместо сегашната администрация на Грузия, начело с президента Михаил Саакашвили, на власт в страната да бъдат политици, готови в по-голяма степен да отчитат и руските интереси. За повечето руски лидери, Саакашвили е също толкова одиозна фигура, каквато за америнците е президентът на Венецуала Уго Чавес например. Впрочем, Кремъл не е в състояние да предприеме нещо реално за промяна на ситуацията в Грузия.


Като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Русия играе важна роля за решаването на няколко въпроса, на които САЩ придават голямо значение. Без сътрудничеството с Москва не е възможно решаването на иранския ядрен проблем. Не по-малко е необходимо то и за решаването на севернокорейския въпрос, макар че тук нещата зависят повече от Китай. Във всеки случай, необходимо предварително условие Пхенян да приеме насериозно шестстранните преговори, е наличието на съгласувана позиция на останалите петима участници, а това означава – и на Русия. Що се отнася да т.нар. Голям Близък изток, при положение, че американската политика по отношение на Ирак, Ливан, Афганистан и палестинско-израелското урегулиране, се намира в задънена улица, Москва би могла да бъде изключително полезен партньор на Вашингтон. Тя запазва присъствието си в Централна Азия и поддържа контакти с афганистанския „Северен алианс”, който в продължение на дълги години се противопоставяше на ислямисткото Движение Талибан и през 2001 обедини усилията си с тези на САЩ за свалянето на талибанския режим. Москва поддържа и традиционно близки отношения със Сирия и вече почти половин век е основния доставчик на оръжие за Дамаск. Руснаците разполагат с ценни контакти с палестинците, както и с различните групировки в Ливан. В същото време те активно развиват отношенията си с Израел, където рускоезичните граждани са около 20% от цялото население на страната. Въпреки различията в начина, по който Кремъл и Белият дом възприемат войната с тероризма, фундаменталните интереси на двете страни налагат те да си сътрудничат в борбата с ислямския екстремизъм.

По всички приоритетни за Вашингтон въпроси, Русия би могла да предприеме определени стъпки, но срещу това тя със сигурност ще поиска и ответни отстъпки. По същество, Кремъл иска Америка да прекрати да „играе” срещу него в пространството на руската „близка чужбина”. Но дори ако САЩ се съгласят на някакви отстъпки в това отношение, гъвкавостта на Москва не е безкрайна. Руските лидери няма да одобрят никакво решение на Съвета за сигурност за Иран, ако то предвижда прилагането на сила. Според руснаците, дори превръщането на Иран в ядрена държава е по-добър вариант, отколкото превантивната война срещу него. Те смятат, че подобна война може, в най-добрия случай, да забави реализацията на ядрената програма на Техеран, но цената за това ще бъде възникването на мащабна регионална криза, политическа радикализация на мюсюлманския свят и конфронтация между него и Запада. Отчитайки развоя на събитията в Ирак и Афганистан, Москва се отнася скептично към способността на американците да закрепят вече завоюваните си позиции, както и към ефективността на действията им. Тя подозира, че САЩ ще се опитат да разоръжат Иран, но ще претърпят неуспех, след което ще изтеглят войските си от страната, като оставят хаоса, който ще се възцари в региона, в наследство на неговите съседи, сред които е и Русия. Както отбеляза външният министър Сергей Лавров, Русия не възнамерява да повтаря грешката, допусната през 1914, когато се забърква ва една „чужда” война (Първата световна) и в резултат от това губи всичко.

Имайки предвид, че руско-американските отношения са лишени от сериозна икономическа основа, в чисто политически план те могат сериозна да се влошат и вероятно тъкмо това ще се случи. Като кризата може да настъпи в резултат от някоя провокация, или просто необмислена стъпка в Грузия или Украйна, ако междуособиците между основните политически сили в последната се подновят. Евентуално възобновяване на военните действия в Абхазия или Южна Осетия автоматично ще въвлече в конфликта и Русия, което пък ще доведе до военен сблъсък между Москва и Тбилиси, като в такъв случай Грузия вероятно ще поиска подкрепа от САЩ и Европа. Евентуално сериозно политическо рацепления в Украйна пък би поставило под въпрос териториалната цялост на страната. В Русия се засилва скептицизмът по отношение към Америка, а пък обществеността в САЩ възприема Русия все по-негативно. Още по-голямо напреженение може да внесе реториката на кандидатите по време на президентските избори, които и в двете страни, ще се проведат през 2008. Така, в хода на предизборната кампания в САЩ, може отново да бъде повдигнат въпроса за руското членство в Г-8, докато в кампанията, която ще се проведе в Русия е възможно Съединените щати да бъдат представени като страна, пречеща на руското възраждане и развитие. Ако пък в Америка подложат на съмнение легитимността на новия руски президент, това ще нанесе наистина много голяма вреда на двустранните отношения.

Разбира се, руският бизнес е силно заинтересован от появата си на американския пазар и купуването на американски активи. Евентуални бъдещи споразумения в сферата на енергетиката (включително ядрената), могат да осигурят на руско-американските отношения здрава осново и стабилност. „Газпром”, „Росатом”, „Русал”, Лукойл” и „Роснефт” са заинтересовани да завоюват (и разширят) позиции на американския пазар, но се сблъскват със сериозни трудности. Руснаците обикновено са твърде нетърпеливи, а понякога не са съвсем наясно с механизмите на американската делова и политическа среда, затова допускат грешки и търпят неуспехи. Така, приетото от „Газпром” през 2006 решение за доставката на природен газ от Щокманоскато находище в Европа по тръбопроводи, вместо да го транзитира във втечнен вид за Северна Америка, донякъде беше предизвикано от разочарованието на Русия от невъзможността да придобие достатъчно газоразпределителни активи по източното крайбрежие на САЩ.

Бъдещето на отношенията между Русия и Запада

В обозримо бъдеще отношенията между Русия и Запада, най-вероятно, ще се развиват с известни проблеми, заради разделящият ги „ценностен разрив” от порядъка на няколко десетилетия. Днешният ден на Русия е онзиденшния на Европа. Тя напомня едновременно и Германия от 20-те години на миналия век с нейното динамично икономическо развитие и острото чувство на обида заради отношението на другите държави към нея, и Франция от края на 40-те, опитваща се да излекува раните от близкото минало, и Италия от 60-те, в която властта и парите са слети в едно. Днешна Русия е страна на реалния капитализъм.

Всяка прогноза за отношенията на Русия с другите страни зависи от това, какво ще е нейното собствено бъдеще. Тоест, от това, дали ще може да осъществи истинска модернизация, или отново ще претърпи неуспех, което може да има фатални последици. Дали частната собственост и глобализацията – силите, което бяха пуснати на свобода преди двайсет години, по времето на «перестройката» ще могат да удържат Русия на верния път? Ще може ли да се възползва от следващите двайсетина години на стабилност за да построи успешно своят капитализъм? Първият опит през 1917, в края на първото десетилее на реформите беше прекъснат от болшевишката революция. Каква страна ще бъде Русия ще стане ясно едва към средата на ХХІ век.

С течение на времето, след като в рамките на руския капитализъм окончателно се наложи върховенството на закона, конституционализма, а в крайна сметка, и някаква специфична форма на демокрация, основаваща се на гражданската отговорност, разривът между Русия и Запада ще се стесни, но този процес ще течен изключително бавно. Освен, че днес Москва дава приоритет на икономическата експанзия пред вътрешната интеграция, тя все още не разполага с истинска дългосрочна стратегия. Все още доминират тактическите съображения, а планирането в средносрочна перспектива е в съвсем начален стадий, все още не са формулиране точно националните интереси на страната. В условията на сегашния бюрократичен капитализъм, по същество, бе приватизирана и самата държава и превръщането и отново в единна структура, ще изисква време.

Макар че Русия преживява период на преход, тази страна е прекалено важна за да бъде игнорирана, пренебрегвана или възприемана стереотипно. Ако Западът оцени неадекватно действията на Русия и реагира несъразмерно или просто погрешно, той не просто ще изпусне благоприятните възможности, а и много рискува. Русия може да стане участник в иницииран от САЩ план за създаването на нов международен ред, но може и да се ориентира към изолационизма и антиамериканизма. За Запада би било целесъобразно да изгражда отношенията си с Русия, следвайки нейните собствени мерки, т.е. като се стреми към постигането на приемлив баланс, основан на взаимните отстъпки, а не ръководейки се от някакви отвлечени нормативни принципи, като наличието или липсата на демократични реформи например. Идиологията е много лош водач в руското политическо пространство. Публичните нравоучения по адрес на Русия само демонстрират пълната неспособност на американските и европейските политици да влияят върху ситуацита в страната и дават повод на самите руснаци да ги представят като празна реторика, предназначена единствено за западната аудитория.

В дългосрочна перспектива, новите реалности и еволюцията на интересите, могат да стимулират Русия да коригира своя път на развитие. Ако някога бъдещите руски лидери решат да се ориентират към икономическа и политическа интеграция с някакво образувание, по-голямо от самата Русия, това може да е само Европейският съюз. Затова Брюксел трябва да изгражда отношенията си с Москва в дългосрочна перспектива. За ЕС Русия е непосредствен съсед и пределна граница на неговото разширяване. Само Русия, а не Африка или Близкия изток може да осигури на Европа необходимата и стратегическа дълбочина. Русия, която е европейска страна в културен, географски и исторически план, може да изведе ЕС до бреговете на Тихия океан, да укрепи глобалното мислене на европейците, да осигури на Съюза редица ключови суровинни ресурси и да увеличи материалната му мощ. Което неимоверно би повишило конкурентоспособността на Европа по отношение на останалите големи геополитически играчи. В крайна сметка, нещата могат да стигнат до изграждането на единна европейска енергийна система или до присъединяването на руските компании към европейския авиационно-космически консорциум, в качеството им на големи миноратарни акционери. Руснаците биха могли да пътуват без визи в Париж или Берлин. Появилото се в резултат от подобно развитие цяло, със сигурност ще бъде много по-могъщо, от простата сума на двете му съставляващи. Разбира се с една уговорка – проблемът е, че ЕС едва ли би сметнал една слаба и недееспособна руска държава за подходящ кандидат за членство, а пък една богата и успешна Русия може и да не открие достатъчно причини за интеграцията си в Съюза.

Що се отнася до американско-руските отношения, потенциалът им може да се реализира, ако САЩ се ориентират към сътрудничество с останалите големи играчи, включително Русия, за да укрепят международната система, която днес оглавяват. За онези, които са способни да виждат надалеч, позитивното руско-американско партньорство все още изглежда възможно, макар че конкретните му контури още дълго време ще остават неясни.

Разбира се, западните държави се нуждаят от диверсифициране на своите източници на енергоносители, но те трябва реално да оценяват наличните възможности в това отношение. Превръщането на енергетиката в зона на силова политика, каквато е например идеята за създаването на «енергийна НАТО» не може да се смята за разумна стратегия. Същото се отнася и за опитите да се издигат бариери пред «нахлуването» на руския капитал в другите икономически сектори, което е неразумно, както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Русия няма как на «изкупи» Европа и САЩ, но пък може да се превърне в отговорен участник в общата икономическа система, позволявайки на западните компании (като неизбежна ответна отстъпка) да купуват собствените и активи.

Основната надежда за позитивно развитие на отношенията между Русия и Запада е свързана с укрепване на деловите връзки. Което, по същество, означава разширяване на икономическото присъствие на САЩ и Европа в Русия и на руското икономическо присъствие в САЩ и Европа. В резултат от това ще се създаде по-здрава основа и за развитието на политическите отношения, особено на руско-американските, ще стане възможно по-доброто разбиране на целите на всяка от страните и сближаването на интересите им. Може да се очаква, че с еволюцията на руския капитализъм и интеграцията на страната, която днес е на прага на присъединяването си към СТО, в глобалната система на икономическите, политически и социални връзки, стандартите, от които се ръководи Русия ще се сближат с тези на Америка и Западна Европа.

* Авторът е заместник директор на Московския център Карнеги

{rt}

Външнополитическите мотиви на днешна Русия са съвършено различни от онези, от които тя се ръководеше в недалечното съветско минало, както и през по-далечната царска епоха. Ако Руската империя се e вълнувала най-вече от геополитическия баланс на силите в Евразия, а Съветският съюз се опитваше да реализира един глобален идеологически проект, подкрепяйки го с огромната си военно мощ, нова Русия се интересува предимно от собствените си дела. Последният термин има съвсем определен смисъл – става дума за “бизнес”. Постимперска Русия, за разлика от съветската, е сред най-слабо идеологизираните държави в света. За нея идеите нямат кой знае какво значение, в основата на всичко са чисто прагматичните съображения. Затова няма нищо чудно, че в основата на мирогледа на руския елит са поставени финансовите интереси. Дори необходимостта от военна мощ вече не изглежда чак толкова привлекателна цел, както беше в миналото. Москва се вълнува много повече от колебанията в цените на енергоносителите, отколкото от броя на ядрените си бойни глави.

За нея геополитиката е важна не толкова като методологичен ориентир, а най-вече като фактор, влияещ върху икономическата ситуация. В основата на повечето сериозни политически решения на Москва са икономическите и корпоративни интереси, защото хората, които управляват страната, са в известна степен и нейни собственици.

Съумели да оцелеят в суровите вътрешнополитически и икономически битки, новите руски лидери се чувстват като риба във вода в условията на жестока конкуренция на световната сцена, като се опитват да използват същия подход и в международната политика. Това обяснява, защо те смятат за нормално да си партнират едновременно с американския президент Джордж Буш и с иранския му колега Махмуд Амадинеджад. В същото време обаче, всеки партньор може, буквално във всеки момент, да се превърне в противник, включително и смятаният за руски “сателит” белоруски президент Александър Лукашенко – в края на краищата бизнесът си е бизнес.

Всичко това обаче не означава, че руските лидери не са наясно за различията между геополитическите играчи, с които си имат работа. Руският икономически елит просперира най-вече благодарение на деловите връзки с Европа и САЩ и неслучайно неговите представители се стремят към ускорена “персонална интеграция” със Запада. Макар че някои опитват по-късия, но и доста по-рискован, път към успеха през Китай, Иран или Венецуела, повечето все пак предпочитат да държат част от активите си на Запад, а не в Азия

От гледната точка на Москва, отношенията между Русия и Запада имат конкурентен, но не и антагонистичен характер. Русия не се стреми към световна хегемония, нито пък лидерите и мечтаят за възраждането на Съветския съюз. Те възнамеряват да върнат на Русия статута на глобална велика държава, организирана на принципа на супер-корпорацията. И са убедени, че единственият път към успеха е твърдата защита на собствените интереси и постигането им на всяка цена. На практика, за първи път в историята си, Русия се превръща в homo economicus и в един от най-важните играчи в толкова чувствителна сфера, като енергетиката. Естествено, това тревожи мнозина в Европа и Америка.

Подобно безспокойство се усеща и в политическата и стратегическа сфери. Макар че Западът, по правило, не признава Русия за равна на себе си в морално отношение (това там се определя като “разрив на ценностите”), самите руснаци също вече не смятат САЩ и Европа за нравствени авторитети. Москва е готова да сътрудничи със западните партньори, на основата на общите интереси, или, ако това е необходимо, да не се съгласява и да се конкурира с тях. Фундаменталният въпрос в отношенията между Русия и Запада в началото на ХХІ век е този за условията на сътрудничеството.

Поглед от Москва

Иронията на ситуацията е, че през първата половина на ХХ век, Съветският съюз беше свръхидеологизирана държава, докато за Запада, като цяло, бяха характерни практичността и прагматизмът. Днес изглежда че руснаците са се превърнали в прагматични “капиталистически акули”, а пък Западът се опитва да им чете лекции за значението на нравствените ценности. От гледната точка на Русия, никъде по света няма пълна свобода, съвършена демокрация, или власт, която да не лъже избирателите си. Според Москва, всички държави са еднакви, в смисъл, че страдат от едни и същи недостатъци. Просто едните са по-могъщи от другите и именно това, всъщност, има значение.

Възползвайки се от значителния ръст на цените на основните енергоносители, руските лидери за първи път от поне двайсет години насам “се изправиха в цял ръст”. Сегашната им самоувереност може да се сравни само с началото на 70-те години на миналия век, когато СССР постигна стратегически ядрен паритет със САЩ, а американците претърпяха тежко поражение във Виетнам.

Русия, която някога беше принудена да моли за заеми, вече е изплатила всичките си дългове. Тя вече не е “бедния роднина” на Запада: страната най-сетне възстанови напълно своя суверенитет, решително утвърждава своята независимост и скоро окончателно ще застане редом с най-могъщите сили в света. Днес за всяка отстъпка, която искат от нея, Москва изисква точно определена цена.

В самата Русия властта и собствеността са тясно свързани и нейните лидери, независимо от деловите си интереси, никога не подценяват политическото влияние, което гарантира контрола върху стратегическите активи или доминацията на пазара. Те са убедени, че икономическата зависимост води и до политическа, както и, че така могат да се гарантират привилегировани позиции. Те също така са наясно (също както и западните им партньори/конкуренти), че петролно-газовият бизнес има и чисто политически характеристики. Неслучайно, западните петролни компании дълги десетилетия бяха най-големите политически играчи в страните от т.нар. Трети свят, в които действаха. От петролното ембарго, наложено през 1973, решенията на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се определят от политически съображения. В същото време, петролопроводът Баку-Джейхан беше американски политически проект за налагане на алтернативен маршрут за транзит на енергоносители, заобикалящ територията на Русия. Транзитни държави, като Украйна и Беларус пък използват геополитическото си положение за да получат отстъпки от Русия, като страна-износител. Затова руснаците не смятат за необходимо да размишляват особено за положението си на основни доставчици на петрол и природен газ на западните пазари. Те го смятат за едно от малкото си конкурентни предимства. Разбира се, фактът, че са се превърнали в енергийна свръхсила ги изпълва с гордост.

По ирония на съдбата, въпреки географската си отдалаченост, днешна Русия, по своя мироглед и основни характеристики, стои по-близа до САЩ, отколкото до ЕС. САЩ напълно отговарят на понятието „национална държава”, а постимперска Русия върви по същия път. В нея религията играе по-важна роля, отколкото в повечето страни от ЕС, макар че, разбира се, доста се отличава от ролята на религията в американското общество. Също както и САЩ, Русия е склонна да решава международните спорове със сила и, без съмнение, е запазила някои елементи на великодържавното мислене, което може да се забележи и в сегашната и енергийна политика. Финансовата мощ играе ключова роля, докато влиянието на социалдемократическите идеи е слабо. Психологията на руснаците придобива все по-индивидуалистичен характер. Имайки предвид всичко това, може да се твърди, че Русия върви по пътя на модернизацията и „уестърнизацията”, макар че не е задължително този път да съвпада с европейския.

Това означава, че в бъдеще руската външна политика, най-вероятно, ще придобие глобален обхват и напорист характер и ще се определя от националните интереси на страната, както ги тълкува управляващият елит. Разбира се, този курс ще бъде формулиран в съответствие с „общочовешките” нравствени ценности и международното право. Действията на Русия няма да бъдат обвързани с политиката на САЩ и ЕС, а ще се определят от необходимостта да бъде реализирана уникалната (както смятат повечето руснаци) способност на руската цивилизация да разбира и съжителства с другите култури, което и позволява, при нужда, да играе ролята на посредник между тях. Русия ще се стреми към укрепване на връзките си с най-големите държави от Азия, а също с Латинска Америка и, както досега, да поддържа добри и мирни отношения с мюсюлманския свят.

Русия и Европа – равноправни отношения и взаимни отстъпки

На старата мечта на „прозападното течение” в руския елит за обединяване с Европа днес е сложен край. Идеята на последния съветски лидер Горбачов за „общия европейски дом”, както и по-късната геополитическа концепция за „разширена Европа” се оценяват като теоретически несъстоятелни. Предишните интеграционни идеи, някои от които предвиждаха членството на Русия в ЕС, са изтеглени на заден план. Днес най-важен е суверенитетът: действията на САЩ се разглеждат като пример за подражание, а статутът на Китай предизвиква възхищение и завист. Съвременна Русия се нуждае от Европа без разграничителни линии: като в основата на тази теза стоят чисто прагматични, делови съображения и идеята за равноправното партньорство между двете.

Външнополитическите мотиви на днешна Русия са съвършено различни от онези, от които тя се ръководеше в недалечното съветско минало, както и през по-далечната царска епоха. Ако Руската империя се e вълнувала най-вече от геополитическия баланс на силите в Евразия, а Съветският съюз се опитваше да реализира един глобален идеологически проект, подкрепяйки го с огромната си военно мощ, нова Русия се интересува предимно от собствените си дела. Последният термин има съвсем определен смисъл – става дума за “бизнес”. Постимперска Русия, за разлика от съветската, е сред най-слабо идеологизираните държави в света. За нея идеите нямат кой знае какво значение, в основата на всичко са чисто прагматичните съображения. Затова няма нищо чудно, че в основата на мирогледа на руския елит са поставени финансовите интереси. Дори необходимостта от военна мощ вече не изглежда чак толкова привлекателна цел, както беше в миналото. Москва се вълнува много повече от колебанията в цените на енергоносителите, отколкото от броя на ядрените си бойни глави.

За нея геополитиката е важна не толкова като методологичен ориентир, а най-вече като фактор, влияещ върху икономическата ситуация. В основата на повечето сериозни политически решения на Москва са икономическите и корпоративни интереси, защото хората, които управляват страната, са в известна степен и нейни собственици.

Съумели да оцелеят в суровите вътрешнополитически и икономически битки, новите руски лидери се чувстват като риба във вода в условията на жестока конкуренция на световната сцена, като се опитват да използват същия подход и в международната политика. Това обяснява, защо те смятат за нормално да си партнират едновременно с американския президент Джордж Буш и с иранския му колега Махмуд Амадинеджад. В същото време обаче, всеки партньор може, буквално във всеки момент, да се превърне в противник, включително и смятаният за руски “сателит” белоруски президент Александър Лукашенко – в края на краищата бизнесът си е бизнес.

Всичко това обаче не означава, че руските лидери не са наясно за различията между геополитическите играчи, с които си имат работа. Руският икономически елит просперира най-вече благодарение на деловите връзки с Европа и САЩ и неслучайно неговите представители се стремят към ускорена “персонална интеграция” със Запада. Макар че някои опитват по-късия, но и доста по-рискован, път към успеха през Китай, Иран или Венецуела, повечето все пак предпочитат да държат част от активите си на Запад, а не в Азия

От гледната точка на Москва, отношенията между Русия и Запада имат конкурентен, но не и антагонистичен характер. Русия не се стреми към световна хегемония, нито пък лидерите и мечтаят за възраждането на Съветския съюз. Те възнамеряват да върнат на Русия статута на глобална велика държава, организирана на принципа на супер-корпорацията. И са убедени, че единственият път към успеха е твърдата защита на собствените интереси и постигането им на всяка цена. На практика, за първи път в историята си, Русия се превръща в homo economicus и в един от най-важните играчи в толкова чувствителна сфера, като енергетиката. Естествено, това тревожи мнозина в Европа и Америка.

Подобно безспокойство се усеща и в политическата и стратегическа сфери. Макар че Западът, по правило, не признава Русия за равна на себе си в морално отношение (това там се определя като “разрив на ценностите”), самите руснаци също вече не смятат САЩ и Европа за нравствени авторитети. Москва е готова да сътрудничи със западните партньори, на основата на общите интереси, или, ако това е необходимо, да не се съгласява и да се конкурира с тях. Фундаменталният въпрос в отношенията между Русия и Запада в началото на ХХІ век е този за условията на сътрудничеството.

Поглед от Москва

Иронията на ситуацията е, че през първата половина на ХХ век, Съветският съюз беше свръхидеологизирана държава, докато за Запада, като цяло, бяха характерни практичността и прагматизмът. Днес изглежда че руснаците са се превърнали в прагматични “капиталистически акули”, а пък Западът се опитва да им чете лекции за значението на нравствените ценности. От гледната точка на Русия, никъде по света няма пълна свобода, съвършена демокрация, или власт, която да не лъже избирателите си. Според Москва, всички държави са еднакви, в смисъл, че страдат от едни и същи недостатъци. Просто едните са по-могъщи от другите и именно това, всъщност, има значение.

Възползвайки се от значителния ръст на цените на основните енергоносители, руските лидери за първи път от поне двайсет години насам “се изправиха в цял ръст”. Сегашната им самоувереност може да се сравни само с началото на 70-те години на миналия век, когато СССР постигна стратегически ядрен паритет със САЩ, а американците претърпяха тежко поражение във Виетнам.

Русия, която някога беше принудена да моли за заеми, вече е изплатила всичките си дългове. Тя вече не е “бедния роднина” на Запада: страната най-сетне възстанови напълно своя суверенитет, решително утвърждава своята независимост и скоро окончателно ще застане редом с най-могъщите сили в света. Днес за всяка отстъпка, която искат от нея, Москва изисква точно определена цена.

В самата Русия властта и собствеността са тясно свързани и нейните лидери, независимо от деловите си интереси, никога не подценяват политическото влияние, което гарантира контрола върху стратегическите активи или доминацията на пазара. Те са убедени, че икономическата зависимост води и до политическа, както и, че така могат да се гарантират привилегировани позиции. Те също така са наясно (също както и западните им партньори/конкуренти), че петролно-газовият бизнес има и чисто политически характеристики. Неслучайно, западните петролни компании дълги десетилетия бяха най-големите политически играчи в страните от т.нар. Трети свят, в които действаха. От петролното ембарго, наложено през 1973, решенията на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се определят от политически съображения. В същото време, петролопроводът Баку-Джейхан беше американски политически проект за налагане на алтернативен маршрут за транзит на енергоносители, заобикалящ територията на Русия. Транзитни държави, като Украйна и Беларус пък използват геополитическото си положение за да получат отстъпки от Русия, като страна-износител. Затова руснаците не смятат за необходимо да размишляват особено за положението си на основни доставчици на петрол и природен газ на западните пазари. Те го смятат за едно от малкото си конкурентни предимства. Разбира се, фактът, че са се превърнали в енергийна свръхсила ги изпълва с гордост.

По ирония на съдбата, въпреки географската си отдалаченост, днешна Русия, по своя мироглед и основни характеристики, стои по-близа до САЩ, отколкото до ЕС. САЩ напълно отговарят на понятието „национална държава”, а постимперска Русия върви по същия път. В нея религията играе по-важна роля, отколкото в повечето страни от ЕС, макар че, разбира се, доста се отличава от ролята на религията в американското общество. Също както и САЩ, Русия е склонна да решава международните спорове със сила и, без съмнение, е запазила някои елементи на великодържавното мислене, което може да се забележи и в сегашната и енергийна политика. Финансовата мощ играе ключова роля, докато влиянието на социалдемократическите идеи е слабо. Психологията на руснаците придобива все по-индивидуалистичен характер. Имайки предвид всичко това, може да се твърди, че Русия върви по пътя на модернизацията и „уестърнизацията”, макар че не е задължително този път да съвпада с европейския.

Това означава, че в бъдеще руската външна политика, най-вероятно, ще придобие глобален обхват и напорист характер и ще се определя от националните интереси на страната, както ги тълкува управляващият елит. Разбира се, този курс ще бъде формулиран в съответствие с „общочовешките” нравствени ценности и международното право. Действията на Русия няма да бъдат обвързани с политиката на САЩ и ЕС, а ще се определят от необходимостта да бъде реализирана уникалната (както смятат повечето руснаци) способност на руската цивилизация да разбира и съжителства с другите култури, което и позволява, при нужда, да играе ролята на посредник между тях. Русия ще се стреми към укрепване на връзките си с най-големите държави от Азия, а също с Латинска Америка и, както досега, да поддържа добри и мирни отношения с мюсюлманския свят.

Русия и Европа – равноправни отношения и взаимни отстъпки

На старата мечта на „прозападното течение” в руския елит за обединяване с Европа днес е сложен край. Идеята на последния съветски лидер Горбачов за „общия европейски дом”, както и по-късната геополитическа концепция за „разширена Европа” се оценяват като теоретически несъстоятелни. Предишните интеграционни идеи, някои от които предвиждаха членството на Русия в ЕС, са изтеглени на заден план. Днес най-важен е суверенитетът: действията на САЩ се разглеждат като пример за подражание, а статутът на Китай предизвиква възхищение и завист. Съвременна Русия се нуждае от Европа без разграничителни линии: като в основата на тази теза стоят чисто прагматични, делови съображения и идеята за равноправното партньорство между двете.

Страница 2

Русия не се стреми към хегемония в Европа, но на тактическо ниво без колебания се възползва от слабите страни на ЕС. Използвайки вътрешните разногласия в рамките на Евросъюза, Москва предпочита да гради отношенията си със страните-членки поотделно, а не да преговаря с Европа, като цяло. Тя ще продължи да извлича предимствата от двустранните си оношения с Германия, Франция и другите ключови държави от ЕС, като например Италия, Испания, Гърция и Португалия. Като тези отношения се градят, на първо място, на базата на взаимната икономическа изгода и поради това се характеризират с относителна стабилност. Разбира се, те подлежат на периодични корекции, пример за което е „пренастройката” на руско-германските отношения след идването на власт на Ангела Меркел, но със сигурност не са застрашени от резкми промени към по-лошо. На основата на тези плодотворни контакти, Кремъл ще се старае да неутрализира влиянието на „новобранците” в ЕС, сред които има страни, които се отнасят традиционно скептично към Русия – като например Полша и балтийските държави.

Приемайки за свършен факт преминаването на Централна Европа, включително и Балканите, в сферата на политическо влияние на ЕС, Русия купува икономически активи в тези страни, както и в балтийските републики. В случая действията и не се диктуват от носталгични съображения, а от съвсем прагматичния стремеж да се възползва от очертаващите се възможности и все още слабата конкуренция във въпросните региони. В същото време руснаците се стремят да запазят доминиращите си икономически позиции в постсъветската „близка чужбина”. Според тях, границите на ОНД трябва да станат крайния предел на разширяване на НАТО и ЕС. Рязкото повишавана на цените на природния газ от „Газпром” в края на 2005, чиято кулминация стана временното прекратяване на доставките за Украйна в първите дни на 2006, се оказа последния пирон в ковчега на СССР. Година по-късно, по дъщия начин, временно беше прекъснато снабдяването с газ на Беларус. Така Москва недвусмислено показа на съседните държави, че времето на привилегиите и субсидиите си отива, пък дори и за политически лоялни страни като Армения или Беларус. В случая геоикономиката играе не по-малка роля от геополитиката. Макар че постсъветските държави вече се смятат от Москва за „чужбина”, тя продължава да разглежда тяхното икономическо пространство за зона, където Русия разполага с определени сравнителни предимства спрямо конкурентите от трети страни.

Особено значение за руската икономическа експанзия има мрежата от тръбопроводи. Както отбеляза президентът Путин по време на срещата с лидерите на ЕС в Лахти, през октомври 2006, Европа получава от Русия 44% от необходимия и природен газ, а руският износ за ЕС е 67% от целия обем на изнасяните енергоносители. Разбира се, Европейският съюз ще се стреми да намали зависимостта си от руския газ, но проектите за играждането на тръбопроводи, заобикалящи територията на Русия, могат да породят сериозни сблъсъци. Истинската причина за сегашното напрежение между Москва и Тбилиси е прозападната политическа ориентация на грузинското правителство, което освен всички друго поощрява западните компании да изграждат на територията на страната тръбопроводи за транзит на каспийски газ в Европа, заобикаляйки руската територия. Русия и Западът вече се сблъскаха в Туркменистан, в борба за контрол върху гигантските газови ресурси на тази страна.

Заради енергийната взаимозависимост, в средносрочна и дългосрочна перспектива, отношенията между Русия и ЕС ще останат стабилни. През 2010 ще бъде въведен в експлоатация Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море, който още по тясно ще свърже Русия и Германия. За разработването на гигантското Щокмановско газово находище в Баренцово море са необходими високи технологии и опит, което означава, че то ще изисква международно сътрудничество в още по-големи мащаби (въпреки декларация та на “ Газпром”, че ще го разработва сама). Значителна част от добивания там природен газ, също ще бъде изнасян за Европа. Руските ръководители се стремят да задълбочат отношенията с европейските си партньори, включително по линия на обмен на активи. Тоест, те са готови да разрешат на европейските корпорации да придобият част от руските активи в сферата на добивната индустрия, но срещу това разчитат да получат дял в разпределителните и пласметни компании в държавите от ЕС. Според тях подобни условия са справедливи и са готови да се пазарят за тях.

В същото време руските компании ще продължат да придобиват печеливши активи и в други отрасли, както и да пласират собствените си акции на европейските борси, предлагайки ги на западните купувачи. В някои сектори, например в авиационната индустрия, руските производители могат да сключват споразумения за сътрудничество с европейски фирми, сдобивайки се по този начин с изгодни активи. Те се насочват, в частност, към френско-германската авиационно-космическа компания EADS , с която руските фирми си сътрудничат още от 2004. През 2006 една руска банка купи 5% от акциите на EADS , след което тогавашният руски министър на отбраната и вицепремиер Сергей Лавров, отговарящ за военната и другите високотехнологични индустриални отрасли, определи EADS за потенциален стратегически партньор в производството на граждански самолети. Жестоката конкуренция на западните пазари определено дразни руснаците, но не ги отблъсква, а отделни неуспехи, като например провала на сливането на „Северстал” и европейския металургичен концерн Arcelor , не са в състояние да ги обезсърчат.

Що се отнася да личните контакти между руснаците и европейците, те постепенно ще се разширяват, обхващайки все по-широки социални слоеве, както и отделни индивиди.

Въвеждането от ЕС на безвизов режим за обикновените руснаци, може би ще стане факт в едно по-далечно бъдеще, но притежателите на дипломатически паспорти (т.е. представителите на руския елит) вече разполагат с такъв достъп. И тъй като Европа привлича руснаците и е разположена в непосредствена близост до границите на страната, между ЕС и Русия ще се осъществи и постепенно „социално сближаване”.

Разбира се, процесът едва ли ще развие лесно и гладко. В краткосрочна перспектива, например, може да се очаква едно по-предпазливо отношение на европейските медии и общественост към Русия. Смяната на властта в Кремъл през 2008, или, което също не бива напълно да се изключва, удължаването на мандата на президента Путин, могат да бъдат съпроводени от събития, които да влошат имиджа на страната.

Позицията на част от новите членки на ЕС и, особено, на Полша и балтийските държави, също може да въздейства негативно върху политиката на ЕС спрямо Русия. Някои неотдавнашни събития, непосредствено свързани с разширяването на ЕС и задълбочаването на интеграцията в рамките на съюза, не внушават особен оптимизъм в това отношение. Така Полша, която има спор с Русия за износа на месо, успя да блокира началото на преговорите между ЕС и Москва (които трябваше да стартират през 2006) за нов договор, който да замени Споразумението за партньорство и сътрудничество. Освен това Полша, както и балтийските държави, се отнасят негативно към проекта за Северноевропейския газопровод и призовават за формулирането на единна политика на ЕС в сферата на енергийната сигурност, за да не се допусна руска хегемония на петролния и газов пазари. Влошаването на руско-грузинските отношения, както и неяснотите за външнополитическата ориентация на Украйна, също усложняват нещата. За да бъдат избегнати „подводните рифове” в отношенията между Русия и Брюксел, и двете страни ще трябва да прояват сериозни дипломатически умения.

Русия и САЩ: минимизиране на вредата

Между САЩ и Русия не съществува подобна икономическа взаимозависимост, както между Русия и Европа. И тъй като взаимодействието им се определя най-вече от геополитически въпроси, американско-руските отношения се изграждат върху твърде несигурна основа. Кримъл сякаш вече е стигнал до извода, че в обозримо бъдеще Вашингтон не се очертава като полезен дипломатически партньор. Руското ръководство смята, че цялото внимание на САЩ е съсредоточено в Ирак, както и, че американците не са особено заинтересовани от развитието на сътрудничество с Москва. Там, където на Русия се налага да си има работа със САЩ, тя ги смята по-скоро за пречка. На свой ред, самите Съединени щати гледат на Русия почти по същия начин. В американските медии, информацията за Русия е сравнително малко и е предимно негативна.

Русия и САЩ преследват съвършено различни външнополитически цели. В дневния ред на Вашингтон, на първо място стоят въпросите за Ирак, ислямизма, тероризма и разпространяването на оръжия за масово поразяване. За Русия обаче, от първостепенно значение е ситуацията в постсъветската „близка чужбина”. По принцип, тези програми имат взаимнодопълващ се характер и биха могли да станат осново за плодотворно сътрудничество, но идеологическият акцент, който поставя администрацията на Буш, върху необходимостта от „разпространяване на демокрацията”, както и твърдата линия на Кремъл във вътрешнополитическата сфера и подозренията му относно истинските цели на американската политика на „демократизация”, пречи за установяването на сериозно и дългосрочно сътрудничество.

Единствената позитивна цел, която днес преследва Русия в отношенията си със САЩ, е приемането и в Световната търговска организация (СТО), като най-вероятно този процес ще приключи успешно през 2007. Москва е наясно, че ако въпросът продължи да бъде „висящ”, това може да породи още повече проблеми. След като Грузия оттегли подписа си от двустранния протокол с Русия за влизане в СТО, в знак на протест против руските икономически санкции, Москва би искала да влезе в организацията преди Украйна, за да не може Киев да използва членството си и да шантажира руската страна в преговорите за доставките на природен газ.

Постигането на споразумение със Съединените щати обаче, се оказа изключително трудно. Дори подписването на двустранния протокол през ноември 2006 беше само пролог към решаването на нъпроса с прословутата Поправка Джексън-Ваник. Както е известно, този законодателен акт, приет от американсия Конгрес през 1974 и касаещ тогавашния Съветски съюз, отдавна е загубила актуалността си, но продължава да блаоира нормализацията на търговските отношения между Русия и САЩ.

Интересите на Вашингтон и Москва влизат в остро противоречие по въпроса за американското влияние в постсъветското пространство. Русия е категорично против влизането на Украйна, Грузия и Азербайджан в НАТО. След като Узбекистан взе решение да ликвидира американската военна база в страната, Русия се опитва да развие успеха си, като напълно изтласка САЩ от Централна Азия. През август 2006, когато проруски настроеният Виктор Янукович оглави правителството на Украйна, в Москва въздъхнаха с облекчение, защото разчитаха, че той ще може да балансира влиянието на прозападния президент-либерал Виктор Юшченко. В същото време, руснаците биха искали вместо сегашната администрация на Грузия, начело с президента Михаил Саакашвили, на власт в страната да бъдат политици, готови в по-голяма степен да отчитат и руските интереси. За повечето руски лидери, Саакашвили е също толкова одиозна фигура, каквато за америнците е президентът на Венецуала Уго Чавес например. Впрочем, Кремъл не е в състояние да предприеме нещо реално за промяна на ситуацията в Грузия.

Страница 3

Като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Русия играе важна роля за решаването на няколко въпроса, на които САЩ придават голямо значение. Без сътрудничеството с Москва не е възможно решаването на иранския ядрен проблем. Не по-малко е необходимо то и за решаването на севернокорейския въпрос, макар че тук нещата зависят повече от Китай. Във всеки случай, необходимо предварително условие Пхенян да приеме насериозно шестстранните преговори, е наличието на съгласувана позиция на останалите петима участници, а това означава – и на Русия. Що се отнася да т.нар. Голям Близък изток, при положение, че американската политика по отношение на Ирак, Ливан, Афганистан и палестинско-израелското урегулиране, се намира в задънена улица, Москва би могла да бъде изключително полезен партньор на Вашингтон. Тя запазва присъствието си в Централна Азия и поддържа контакти с афганистанския „Северен алианс”, който в продължение на дълги години се противопоставяше на ислямисткото Движение Талибан и през 2001 обедини усилията си с тези на САЩ за свалянето на талибанския режим. Москва поддържа и традиционно близки отношения със Сирия и вече почти половин век е основния доставчик на оръжие за Дамаск. Руснаците разполагат с ценни контакти с палестинците, както и с различните групировки в Ливан. В същото време те активно развиват отношенията си с Израел, където рускоезичните граждани са около 20% от цялото население на страната. Въпреки различията в начина, по който Кремъл и Белият дом възприемат войната с тероризма, фундаменталните интереси на двете страни налагат те да си сътрудничат в борбата с ислямския екстремизъм.

По всички приоритетни за Вашингтон въпроси, Русия би могла да предприеме определени стъпки, но срещу това тя със сигурност ще поиска и ответни отстъпки. По същество, Кремъл иска Америка да прекрати да „играе” срещу него в пространството на руската „близка чужбина”. Но дори ако САЩ се съгласят на някакви отстъпки в това отношение, гъвкавостта на Москва не е безкрайна. Руските лидери няма да одобрят никакво решение на Съвета за сигурност за Иран, ако то предвижда прилагането на сила. Според руснаците, дори превръщането на Иран в ядрена държава е по-добър вариант, отколкото превантивната война срещу него. Те смятат, че подобна война може, в най-добрия случай, да забави реализацията на ядрената програма на Техеран, но цената за това ще бъде възникването на мащабна регионална криза, политическа радикализация на мюсюлманския свят и конфронтация между него и Запада. Отчитайки развоя на събитията в Ирак и Афганистан, Москва се отнася скептично към способността на американците да закрепят вече завоюваните си позиции, както и към ефективността на действията им. Тя подозира, че САЩ ще се опитат да разоръжат Иран, но ще претърпят неуспех, след което ще изтеглят войските си от страната, като оставят хаоса, който ще се възцари в региона, в наследство на неговите съседи, сред които е и Русия. Както отбеляза външният министър Сергей Лавров, Русия не възнамерява да повтаря грешката, допусната през 1914, когато се забърква ва една „чужда” война (Първата световна) и в резултат от това губи всичко.

Имайки предвид, че руско-американските отношения са лишени от сериозна икономическа основа, в чисто политически план те могат сериозна да се влошат и вероятно тъкмо това ще се случи. Като кризата може да настъпи в резултат от някоя провокация, или просто необмислена стъпка в Грузия или Украйна, ако междуособиците между основните политически сили в последната се подновят. Евентуално възобновяване на военните действия в Абхазия или Южна Осетия автоматично ще въвлече в конфликта и Русия, което пък ще доведе до военен сблъсък между Москва и Тбилиси, като в такъв случай Грузия вероятно ще поиска подкрепа от САЩ и Европа. Евентуално сериозно политическо рацепления в Украйна пък би поставило под въпрос териториалната цялост на страната. В Русия се засилва скептицизмът по отношение към Америка, а пък обществеността в САЩ възприема Русия все по-негативно. Още по-голямо напреженение може да внесе реториката на кандидатите по време на президентските избори, които и в двете страни, ще се проведат през 2008. Така, в хода на предизборната кампания в САЩ, може отново да бъде повдигнат въпроса за руското членство в Г-8, докато в кампанията, която ще се проведе в Русия е възможно Съединените щати да бъдат представени като страна, пречеща на руското възраждане и развитие. Ако пък в Америка подложат на съмнение легитимността на новия руски президент, това ще нанесе наистина много голяма вреда на двустранните отношения.

Разбира се, руският бизнес е силно заинтересован от появата си на американския пазар и купуването на американски активи. Евентуални бъдещи споразумения в сферата на енергетиката (включително ядрената), могат да осигурят на руско-американските отношения здрава осново и стабилност. „Газпром”, „Росатом”, „Русал”, Лукойл” и „Роснефт” са заинтересовани да завоюват (и разширят) позиции на американския пазар, но се сблъскват със сериозни трудности. Руснаците обикновено са твърде нетърпеливи, а понякога не са съвсем наясно с механизмите на американската делова и политическа среда, затова допускат грешки и търпят неуспехи. Така, приетото от „Газпром” през 2006 решение за доставката на природен газ от Щокманоскато находище в Европа по тръбопроводи, вместо да го транзитира във втечнен вид за Северна Америка, донякъде беше предизвикано от разочарованието на Русия от невъзможността да придобие достатъчно газоразпределителни активи по източното крайбрежие на САЩ.

Бъдещето на отношенията между Русия и Запада

В обозримо бъдеще отношенията между Русия и Запада, най-вероятно, ще се развиват с известни проблеми, заради разделящият ги „ценностен разрив” от порядъка на няколко десетилетия. Днешният ден на Русия е онзиденшния на Европа. Тя напомня едновременно и Германия от 20-те години на миналия век с нейното динамично икономическо развитие и острото чувство на обида заради отношението на другите държави към нея, и Франция от края на 40-те, опитваща се да излекува раните от близкото минало, и Италия от 60-те, в която властта и парите са слети в едно. Днешна Русия е страна на реалния капитализъм.

Всяка прогноза за отношенията на Русия с другите страни зависи от това, какво ще е нейното собствено бъдеще. Тоест, от това, дали ще може да осъществи истинска модернизация, или отново ще претърпи неуспех, което може да има фатални последици. Дали частната собственост и глобализацията – силите, което бяха пуснати на свобода преди двайсет години, по времето на «перестройката» ще могат да удържат Русия на верния път? Ще може ли да се възползва от следващите двайсетина години на стабилност за да построи успешно своят капитализъм? Първият опит през 1917, в края на първото десетилее на реформите беше прекъснат от болшевишката революция. Каква страна ще бъде Русия ще стане ясно едва към средата на ХХІ век.

С течение на времето, след като в рамките на руския капитализъм окончателно се наложи върховенството на закона, конституционализма, а в крайна сметка, и някаква специфична форма на демокрация, основаваща се на гражданската отговорност, разривът между Русия и Запада ще се стесни, но този процес ще течен изключително бавно. Освен, че днес Москва дава приоритет на икономическата експанзия пред вътрешната интеграция, тя все още не разполага с истинска дългосрочна стратегия. Все още доминират тактическите съображения, а планирането в средносрочна перспектива е в съвсем начален стадий, все още не са формулиране точно националните интереси на страната. В условията на сегашния бюрократичен капитализъм, по същество, бе приватизирана и самата държава и превръщането и отново в единна структура, ще изисква време.

Макар че Русия преживява период на преход, тази страна е прекалено важна за да бъде игнорирана, пренебрегвана или възприемана стереотипно. Ако Западът оцени неадекватно действията на Русия и реагира несъразмерно или просто погрешно, той не просто ще изпусне благоприятните възможности, а и много рискува. Русия може да стане участник в иницииран от САЩ план за създаването на нов международен ред, но може и да се ориентира към изолационизма и антиамериканизма. За Запада би било целесъобразно да изгражда отношенията си с Русия, следвайки нейните собствени мерки, т.е. като се стреми към постигането на приемлив баланс, основан на взаимните отстъпки, а не ръководейки се от някакви отвлечени нормативни принципи, като наличието или липсата на демократични реформи например. Идиологията е много лош водач в руското политическо пространство. Публичните нравоучения по адрес на Русия само демонстрират пълната неспособност на американските и европейските политици да влияят върху ситуацита в страната и дават повод на самите руснаци да ги представят като празна реторика, предназначена единствено за западната аудитория.

В дългосрочна перспектива, новите реалности и еволюцията на интересите, могат да стимулират Русия да коригира своя път на развитие. Ако някога бъдещите руски лидери решат да се ориентират към икономическа и политическа интеграция с някакво образувание, по-голямо от самата Русия, това може да е само Европейският съюз. Затова Брюксел трябва да изгражда отношенията си с Москва в дългосрочна перспектива. За ЕС Русия е непосредствен съсед и пределна граница на неговото разширяване. Само Русия, а не Африка или Близкия изток може да осигури на Европа необходимата и стратегическа дълбочина. Русия, която е европейска страна в културен, географски и исторически план, може да изведе ЕС до бреговете на Тихия океан, да укрепи глобалното мислене на европейците, да осигури на Съюза редица ключови суровинни ресурси и да увеличи материалната му мощ. Което неимоверно би повишило конкурентоспособността на Европа по отношение на останалите големи геополитически играчи. В крайна сметка, нещата могат да стигнат до изграждането на единна европейска енергийна система или до присъединяването на руските компании към европейския авиационно-космически консорциум, в качеството им на големи миноратарни акционери. Руснаците биха могли да пътуват без визи в Париж или Берлин. Появилото се в резултат от подобно развитие цяло, със сигурност ще бъде много по-могъщо, от простата сума на двете му съставляващи. Разбира се с една уговорка – проблемът е, че ЕС едва ли би сметнал една слаба и недееспособна руска държава за подходящ кандидат за членство, а пък една богата и успешна Русия може и да не открие достатъчно причини за интеграцията си в Съюза.

Що се отнася до американско-руските отношения, потенциалът им може да се реализира, ако САЩ се ориентират към сътрудничество с останалите големи играчи, включително Русия, за да укрепят международната система, която днес оглавяват. За онези, които са способни да виждат надалеч, позитивното руско-американско партньорство все още изглежда възможно, макар че конкретните му контури още дълго време ще остават неясни.

Разбира се, западните държави се нуждаят от диверсифициране на своите източници на енергоносители, но те трябва реално да оценяват наличните възможности в това отношение. Превръщането на енергетиката в зона на силова политика, каквато е например идеята за създаването на «енергийна НАТО» не може да се смята за разумна стратегия. Същото се отнася и за опитите да се издигат бариери пред «нахлуването» на руския капитал в другите икономически сектори, което е неразумно, както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Русия няма как на «изкупи» Европа и САЩ, но пък може да се превърне в отговорен участник в общата икономическа система, позволявайки на западните компании (като неизбежна ответна отстъпка) да купуват собствените и активи.

Основната надежда за позитивно развитие на отношенията между Русия и Запада е свързана с укрепване на деловите връзки. Което, по същество, означава разширяване на икономическото присъствие на САЩ и Европа в Русия и на руското икономическо присъствие в САЩ и Европа. В резултат от това ще се създаде по-здрава основа и за развитието на политическите отношения, особено на руско-американските, ще стане възможно по-доброто разбиране на целите на всяка от страните и сближаването на интересите им. Може да се очаква, че с еволюцията на руския капитализъм и интеграцията на страната, която днес е на прага на присъединяването си към СТО, в глобалната система на икономическите, политически и социални връзки, стандартите, от които се ръководи Русия ще се сближат с тези на Америка и Западна Европа.

* Авторът е заместник директор на Московския център Карнеги

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн