04
Пет, Дек
10 New Articles

Турската стратегия в Близкия изток и съдбата на оста Анкара-Йерусалим

брой2 2007
Typography

Въпреки че Турция е първата мюсюлманска държава, която призна Израел още през 1949, в сегашните отношения между двете страни, особено на фона на сложната геополитическа ситуация в Близкия изток, съществува определено напрежение. Основната причина за охлаждането им в началото на ХХІ век е промяната във външната политика на Анкара, след като през 2002 властта беше поета от Партията на справедливостта и развитието, чиито лидер Реджеп Тайип Ердоган оглави правителството на Турция. Макар че управляващата партия се смята за “умерено-ислямистка”, в провежданата от нея външна политика все повече се налага тенденция за активно сближаване с останалия мюсюлмански свят, което, на свой ред, предопредели и промяната на турската политика към Израел, особено в светлината на последните събития в Близкия изток.

Израелските действия по време на Втората ливанска война бяха приети крайно негативно от Анкара. На 3 август 2006 Комисията по правата на човека в Турския парламент, квалифицира бойните действия на Израел в Ливан като “държавен тероризъм и геноцид”. Шефът на комисията Мехмед Елкатмъш пък заяви, че Израел “превръща Близкия изток в море от кръв”. Нещо повече, всички депутати от управляващата Партия на справедливостта и развитието напуснаха междупарламентарната група за приятелство с Израел в знак на протест срещу израелската политика в Ливан. Последваха ги и депутатите от опозиционната Народно-републиканска партия. Впрочем, турската реакция на израелските антитерористични операции винаги е била доста остра. Така, след ликвидирането на водачите на Хамас шейх Ахмед Ясин и Абделазис ал-Рантиси през 2004, турският премиер обяви това за “акт на държавен тероризъм”, а председателят на Меджлиса Бюлент Аринч декларира, че занапред Анкара ще се отнася “с пристрастие” към всички следващи действия на Израел в региона. Както и стана през август миналата година.

Опитите за възраждане на стратегическия съюз

На свой ред, Израел, който е силно притеснен от подобна промяна на вектора на турската геополитика, полага максимални усилия за подобряването на отношенията с Анкара и възстановяване на предишното доверие, тъй като по-нататъшното им влошаване ще доведе до изолацията на еврейската държава в Близкия изток, което съвсем ясно се съзнава от правителството в Йерусалим. Още първият министър-председател на Израел Давид Бен Гурион поставя като особено важна външнополитическа цел на новата държава максималното сближаване с мюсюлманските неарабски страни от региона, използвайки противоречията им с арабите, за да се избегне обединения натиск на целия ислямски свят. Тази стратегия позволи на Израел да установи близки отношения с Анкара (особено във военната сфера), определена изгода от което имаше, и продължава да има, най-вече турската армия. Опитвайки се на всяка цена да запази приятелските отношения с Турция, израелското правителство дори отказа да признае официално арменския геноцид, извършен от османските власти по време на Първата световна война, въпреки възмущението сред израелското общество, предвид факта, че самите евреи също бяха жертва на геноцид по време на Втората световна война.

Посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, в средата на февруари 2007, целеше именно възстановяването и укрепването на охладнелите след Втората ливанска война отношения между двете страни. Първоначално, то беше планирано още за края на август 2006, но заради войната и породените от нея проблеми, беше отложено. Олмерт и друг път е посещавал Анкара, като министър на промишлеността и търговията в правителството на Ариел Шарон. Впрочем, тогавашната му визита се оказа пълен провал. Тя трябваше да се състои през април 2004, после беше отложена за неопределен срок, уж поради “извънредната заетост” на турското правителство с проблемите на Северен Кипър, което обаче не попречи на премиера Ердоган да приеме по същото време саудитския външен министър Сауд ал-Фейсал. Олмерт все пак посети Турция в средата на същата година, но Ердоган отново отказа да се срещне с него, този път под предлог, че е в отпуск. Което отново не му попречи да приеме сирийския премиер Наджи Атари. Подобно, откровено враждебно поведение на турския министър-председател, от една страна, демонстрира желанието на Анкара да промени политиката си към останалия ислямски свят, в който тя претендира да играе водеща роля, а от друга – да покаже на Израел, че военно-стратегическото партньорство с Йерусалим не означава, че Турция е готова да “жертва” заради него връзките си с мюсюлманските страни, което беше посрещнато с адмирации от последните. Не бива да забравяме и, че в турското общество също се засилват настроенията за ревизиране на отношенията с еврейската държава. В Израел са наясно с това. И преценявайки, че едва ли ще могат да разчитат на симпатиите на обикновените турци, се опитват да спечелят поне тези на турския елит.

Сред жестовете на Израел, предназначени да погъделичкат самолюбието на управляващите в Анкара, беше предложението на Ехуд Олмерт да позволи на турски експерти да присъстват, и съответно, да инспектират археологическите и ремонтно-строителни работи в района на Храмовия хълм в Йерусалим. Както е известно, в продължение на няколко века Йерусалим, както и цяла Палестина, са част от Османска империя и предложението на израелския премиер бе очевиден опит да се спечели благоразположението на турския елит, осигурявайки му своеобразна възможност за “завръщане в Свещения град”. Освен това се разчиташе, че това ще помогне за успокояването на мюсюлманската общност и, особено, на самото турско общество.

Ердоган обаче реагира твърде сдържано на предложението, което означава, че то едва ли ще постигне целите си. Въпреки, че израелската страна му предостави многобройни фотографии, отразяващи текущата ситуация на Храмовия хълм, турският премиер заяви, че те не са достатъчни за да успокоят опасенията на мюсюлманите относно характера на строителните работи около свещената за тях джамия Ал-Акса. Олмерт реагира моментално, подчертавайки, че: “Ние нямаме какво да крием и сме готови да сътрудничим с всяка страна. Строителните работи се извършват извън границите на Храмовия хълм и нямат нищо общо с мюсюлманските светини”. Непосредствено преди срещата си с Олмерт през февруари обаче, Ердоган заяви: “Йерусалим е свещен град на три религии и по отношение на него действат редица международни споразумения, които следва стриктно да се изпълняват. Всяка стъпка в региона, трябва да бъде съгласувана с всички страни в него. В тази връзка, бих искал да изразя загрижеността на Турция от разкопките, които Израел провежда в условия, когато се появи нов шанс за постигане на съгласие в Палестина”.

Днес, отношенията между Турция и Израел, освен военно-стратегическото партньорство, касаят още три важни сфери: двустранните икономически връзки, развитието на палестинско-израелския конфликт и ядрената програма на Иран.

Сред най-големите съвместни турско-израелски проекти е строежът на тръбопровода между Черно и Червено море, който ще преминава през територията на двете страни. Той ще позволи транзита на петрол от Азербайджан и Казахстан, на руски природен газ, а също на питейна вода и електричество от Турция за Израел, което е от много голямо значение за еврейската държава. Според вестник “Маарив”, стойността на проекта е над 2 млрд долара, а изграждането на тръбопровода (или на “енергийния коридор”, както още го наричат) ще отнеме между 6 и 8 месеца. В строителството му ще участват турската компания Calik Group , т.е. изгодата от него и за двете страни е очевидна. Споразумението за тръбопровода беше подписано още през декември 2006 от турския министър на енергетиката Хилми Гюлер и министъра на националната инфраструктура на Израел Бенямин Бен-Елиезер, като по време на последното посещение на Олмерт в Анкара, страните са потвърдили ангажиментите си по проекта.


 

Още през 2005 обемът на търговията между двете страни надмина 2 млрд. долара и оттогава продължава да нараства, като само износът на Израел е около 1,5 млрд. долара (при това, без да се броят военните доставки). От всички страни в Близкия изток, Турция е предпочитаната дестинация за израелските туристи, през последните години там почиват по около 400 хиляди израелци годишно.

В същото време, нараства ролята на „палестинския фактор” в двустранните отношения, още повече, че Турция има собствени интереси в Палестина. От една страна, става дума за възможността да бъдат инвестирани значителни средства в изграждането на обекти на територията на Палестинската автономия. Турският бизнес вече декларира готовност да изгради голям производствен комплекс в индустриалната зона „Ерец” в сектора Газа, което обаче едва ли е възможно в условията на периодичните въоръжени сблъсъци в района. Освен чисто икономическия си интерес от разрешаването на конфликта, Турция напоследък се опитва да действа от позициите на регионална „свръхсила” в Близкия изток, включително по палестинското и ливанското направления.

След Втората ливанска война Анкара изпрати в Ливан военен контингент, който да се включи в частите на UNIFIL . Това е 14-та поред международна военна мисия на страната от войната в Корея през 1950 насам. Това решение предизвика острата реакция на опозицията, както в лицето на Народно-републиканската партия, обвиняваща правителството, че вместо да изпрати повече войски в кюрдските райони на Турция и по границите с Ирак, Ердоган ги праща в Ливан, така и от страна на турските ислямисти в лицето на най-активната фундаменталистка неправителствена организация „Мазлум Дер”, според която евентуални военни сблъсъци между турските части в Ливан и местните мюсюлмани (дори и ако това са шиитите от Хизбула) е „престъпление срещу Исляма”. Впрочем, самият Ердоган обеща, че моментално ще изтегли турските части, ако ООН поиска те да се включат в разоръжаването на шиитските милиции.

През януари 2006 турският премиер се срещна в Бейрут с ливанския си колега Фуад Сениора, както и с представители на ръководството на Хизбула, опитвайки се да посредничи за помиряването на двете враждуващи ливански групировки. В случая, за Израел беше особено важно, че по време на разговорите си в ливанската столица, Ердоган засегна и въпроса за съдбата на “ фермите Шебаа” ( територия с площ около 20 кв.км на границата между Ливан , Сирия и Израел , която е сред основните „препъни-камъни” в отношенията между тях ). Анкара подкрепя италианската инициатива за предаването на тази спорна територия под контрола на международния контингент. В същото време, турския премиер подчерта, че „решението трябва да бъде одобрено и от Израел”. Това двусмислено изказване илюстрира стремежа на Турция да балансира между Ливан и Израел, съобразявайки се с техните интереси.

По отношение на Палестина, Турция официално продължава да настоява, че е необходимо да се следва т.нар. „Пътна карта”, както и резолюциите на ООН по палестинския въпрос. Тоест, Анкара подкрепя идеята за създаването на независима палестинска държава. По време на последната си среща с Ехуд Олмерт, турският премиер Ердоган го информира, че възнамерява да покани в Анкара представители на палестинското правителство на националното единство за да обсъди с тях перспективите за развитие на политическия процес в Близкия изток. Той призова израелския си колега да признае това правителство за да укрепи позициите на светските елементи в него, начело с президента Махмуд Абас. Самият Ердоган очевидно възлага големи надежди на споразумението от Мека, разчитайки, че то ще помогне за помирението между двете основни палестински фракции (Фатах и Хамас). Олмерт обаче, демонстрира далеч по-малък оптимизъм, подчертавайки, че израелското правителство очаква от палестинската страна да поеме „конкретно задължение, а не само мъгляви намеци, че ще признае държавата Израел”. Принципната позиция на израелския министър-председател по този въпрос засега не среща необходимото разбиране от страна на Анкара, което също не спомага за затоплянето на отношенията между двете държави.

Както е известно, основният проблем, който най-много безспокои напоследък Израел, е иранската ядрена програма. За еврейската държава е жизненоважно в Близкия изток да има колкото се може повече противници на ядрените амбиции на Техеран. В това отношение, израелските опасения за турската позиция по проблема, имат сериозни основания. Още в края на декември 2006 израелският анализатор Амит Коен подчерта в „Маарив” възможността от появата на „общи интереси между Турция, Иран и Сирия, което да доведе до укрепване на отношенията между тези три държави, за сметка на тези между Турция и Израел” (вж. статията на С. Каменаров, „Триъгълникът “Анкара-Дамаск-Техеран” като потенциален фактор в близкоизточната геополитика ” – сп. „Геополитика”, бр.1/05 – б.р.) . При това тези общи интереси са свързани с възможното изтегляне на американския военен контингент от Ирак, при евентуална победа на демократите на президентските избори в САЩ през 2008. На пръв поглед, подобна стъпка би трябвало да удовлетвори Дамаск и Техеран. Истината обаче е, че тя би довела до пълната дестабилизация на Ирак, което на свой ред би укрепило позициите на местните кюрди. В Анкара се опасяват от създаването на независима Кюрдска държава в Северен Ирак. Подобни опасения изпитват Иран и Сирия, които нямат никакъв интерес от появата на ново геополитическо образувание в Близкия изток.

По повод ядрената програма на Иран, Ердоган вече декларира, че Анкара „се отнася крайно отрицателно към превръщането на Иран в ядрена държава”, но в същото време даде да се разбере, че Турция няма никакви проблеми с мирната иранска ядрена енергетика, защото „ние също искаме да развиваме атомната си енергетика за мирни цели”. Това заявление обаче не успокои Израел, нито пък изясни конкретната позиция на Анкара по иранския проблем. Изглежда обаче, че Турция не се безспокои особено за това, какво точно мислят за нея в Йерусалим, защото се стреми да води самостоятелна политика в Близкия изток, без да се съобразява с мнението на останалите, включително и на САЩ, да не говорим за Израел.

Турската „улица”, с която трябва да се съобразява правителството и, която е подложена на едновременното влияние на ислямистите, националистите и крайните левичари, не изпитва особени симпатии към Израел. Илюстрация за което бяха големите масови демонстрации в подкрепа на Ливан през лятото на 2006. Впрочем, последното посещениета на Ехуд Олмерт в Анкара също беше съпроводено от улични протести в турската столица.

Днес в Турция живеят 26 хиляди евреи, повечето от които са съсредоточени в Истанбул (където има 16 синагоги), а също в Измир, Анкара, Бурса, Искендерун и др. 96% от турските евреи са сефаради, има малко ашкенази и грузински евреи, както и стотина караими. От 1953 всички те се ръководят от т.нар. „хакам-баши” (т.е. върховен мъдрец), който оглавява еврейския Религиозен съвет – длъжност, която официално се признава от турските власти . От 1961 насам тя се заема от равина Давид Асео.

И така, според повечето анализатори, турско-израелските отношения очевидно не преживяват най-добрите си дни, особено в сравнение с периода на особено активно сътрудничество и „стратегическо партньорство” през 90-те години на миналия век. Причината, както вече посочих, е свързана с идването на власт в Анкара на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието, начело с Тайип Ердоган. Военно-стратегическото сътрудничество, в чиято основа са израелските военни доставки за Турция, вече не гарантира подкрепата на Анкара за политиката на Израел в Близкия изток, илюстрация за което бе и турската позиция по време на миналогодишната война в Ливан. Йерусалим се опитва да поправи нещата, привличайки по-активно Турция в решаването на арабско-израелските противоречия и давайки и възможност да се чувства като активен играч в региона. Доколко обаче, това ще се окаже изгодно за самия Израел само времето може да покаже. Просто защото, никой не може да гарантира, дали ако Анкара сметне, че това отговаря на собствените и геополитически интереси, няма да застане на страната на арабите, или пък на Иран, когото Израел смята за най-големия си стратегически противник в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Въпреки че Турция е първата мюсюлманска държава, която призна Израел още през 1949, в сегашните отношения между двете страни, особено на фона на сложната геополитическа ситуация в Близкия изток, съществува определено напрежение. Основната причина за охлаждането им в началото на ХХІ век е промяната във външната политика на Анкара, след като през 2002 властта беше поета от Партията на справедливостта и развитието, чиито лидер Реджеп Тайип Ердоган оглави правителството на Турция. Макар че управляващата партия се смята за “умерено-ислямистка”, в провежданата от нея външна политика все повече се налага тенденция за активно сближаване с останалия мюсюлмански свят, което, на свой ред, предопредели и промяната на турската политика към Израел, особено в светлината на последните събития в Близкия изток.

Израелските действия по време на Втората ливанска война бяха приети крайно негативно от Анкара. На 3 август 2006 Комисията по правата на човека в Турския парламент, квалифицира бойните действия на Израел в Ливан като “държавен тероризъм и геноцид”. Шефът на комисията Мехмед Елкатмъш пък заяви, че Израел “превръща Близкия изток в море от кръв”. Нещо повече, всички депутати от управляващата Партия на справедливостта и развитието напуснаха междупарламентарната група за приятелство с Израел в знак на протест срещу израелската политика в Ливан. Последваха ги и депутатите от опозиционната Народно-републиканска партия. Впрочем, турската реакция на израелските антитерористични операции винаги е била доста остра. Така, след ликвидирането на водачите на Хамас шейх Ахмед Ясин и Абделазис ал-Рантиси през 2004, турският премиер обяви това за “акт на държавен тероризъм”, а председателят на Меджлиса Бюлент Аринч декларира, че занапред Анкара ще се отнася “с пристрастие” към всички следващи действия на Израел в региона. Както и стана през август миналата година.

Опитите за възраждане на стратегическия съюз

На свой ред, Израел, който е силно притеснен от подобна промяна на вектора на турската геополитика, полага максимални усилия за подобряването на отношенията с Анкара и възстановяване на предишното доверие, тъй като по-нататъшното им влошаване ще доведе до изолацията на еврейската държава в Близкия изток, което съвсем ясно се съзнава от правителството в Йерусалим. Още първият министър-председател на Израел Давид Бен Гурион поставя като особено важна външнополитическа цел на новата държава максималното сближаване с мюсюлманските неарабски страни от региона, използвайки противоречията им с арабите, за да се избегне обединения натиск на целия ислямски свят. Тази стратегия позволи на Израел да установи близки отношения с Анкара (особено във военната сфера), определена изгода от което имаше, и продължава да има, най-вече турската армия. Опитвайки се на всяка цена да запази приятелските отношения с Турция, израелското правителство дори отказа да признае официално арменския геноцид, извършен от османските власти по време на Първата световна война, въпреки възмущението сред израелското общество, предвид факта, че самите евреи също бяха жертва на геноцид по време на Втората световна война.

Посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, в средата на февруари 2007, целеше именно възстановяването и укрепването на охладнелите след Втората ливанска война отношения между двете страни. Първоначално, то беше планирано още за края на август 2006, но заради войната и породените от нея проблеми, беше отложено. Олмерт и друг път е посещавал Анкара, като министър на промишлеността и търговията в правителството на Ариел Шарон. Впрочем, тогавашната му визита се оказа пълен провал. Тя трябваше да се състои през април 2004, после беше отложена за неопределен срок, уж поради “извънредната заетост” на турското правителство с проблемите на Северен Кипър, което обаче не попречи на премиера Ердоган да приеме по същото време саудитския външен министър Сауд ал-Фейсал. Олмерт все пак посети Турция в средата на същата година, но Ердоган отново отказа да се срещне с него, този път под предлог, че е в отпуск. Което отново не му попречи да приеме сирийския премиер Наджи Атари. Подобно, откровено враждебно поведение на турския министър-председател, от една страна, демонстрира желанието на Анкара да промени политиката си към останалия ислямски свят, в който тя претендира да играе водеща роля, а от друга – да покаже на Израел, че военно-стратегическото партньорство с Йерусалим не означава, че Турция е готова да “жертва” заради него връзките си с мюсюлманските страни, което беше посрещнато с адмирации от последните. Не бива да забравяме и, че в турското общество също се засилват настроенията за ревизиране на отношенията с еврейската държава. В Израел са наясно с това. И преценявайки, че едва ли ще могат да разчитат на симпатиите на обикновените турци, се опитват да спечелят поне тези на турския елит.

Сред жестовете на Израел, предназначени да погъделичкат самолюбието на управляващите в Анкара, беше предложението на Ехуд Олмерт да позволи на турски експерти да присъстват, и съответно, да инспектират археологическите и ремонтно-строителни работи в района на Храмовия хълм в Йерусалим. Както е известно, в продължение на няколко века Йерусалим, както и цяла Палестина, са част от Османска империя и предложението на израелския премиер бе очевиден опит да се спечели благоразположението на турския елит, осигурявайки му своеобразна възможност за “завръщане в Свещения град”. Освен това се разчиташе, че това ще помогне за успокояването на мюсюлманската общност и, особено, на самото турско общество.

Ердоган обаче реагира твърде сдържано на предложението, което означава, че то едва ли ще постигне целите си. Въпреки, че израелската страна му предостави многобройни фотографии, отразяващи текущата ситуация на Храмовия хълм, турският премиер заяви, че те не са достатъчни за да успокоят опасенията на мюсюлманите относно характера на строителните работи около свещената за тях джамия Ал-Акса. Олмерт реагира моментално, подчертавайки, че: “Ние нямаме какво да крием и сме готови да сътрудничим с всяка страна. Строителните работи се извършват извън границите на Храмовия хълм и нямат нищо общо с мюсюлманските светини”. Непосредствено преди срещата си с Олмерт през февруари обаче, Ердоган заяви: “Йерусалим е свещен град на три религии и по отношение на него действат редица международни споразумения, които следва стриктно да се изпълняват. Всяка стъпка в региона, трябва да бъде съгласувана с всички страни в него. В тази връзка, бих искал да изразя загрижеността на Турция от разкопките, които Израел провежда в условия, когато се появи нов шанс за постигане на съгласие в Палестина”.

Днес, отношенията между Турция и Израел, освен военно-стратегическото партньорство, касаят още три важни сфери: двустранните икономически връзки, развитието на палестинско-израелския конфликт и ядрената програма на Иран.

Сред най-големите съвместни турско-израелски проекти е строежът на тръбопровода между Черно и Червено море, който ще преминава през територията на двете страни. Той ще позволи транзита на петрол от Азербайджан и Казахстан, на руски природен газ, а също на питейна вода и електричество от Турция за Израел, което е от много голямо значение за еврейската държава. Според вестник “Маарив”, стойността на проекта е над 2 млрд долара, а изграждането на тръбопровода (или на “енергийния коридор”, както още го наричат) ще отнеме между 6 и 8 месеца. В строителството му ще участват турската компания Calik Group , т.е. изгодата от него и за двете страни е очевидна. Споразумението за тръбопровода беше подписано още през декември 2006 от турския министър на енергетиката Хилми Гюлер и министъра на националната инфраструктура на Израел Бенямин Бен-Елиезер, като по време на последното посещение на Олмерт в Анкара, страните са потвърдили ангажиментите си по проекта.

Въпреки че Турция е първата мюсюлманска държава, която призна Израел още през 1949, в сегашните отношения между двете страни, особено на фона на сложната геополитическа ситуация в Близкия изток, съществува определено напрежение. Основната причина за охлаждането им в началото на ХХІ век е промяната във външната политика на Анкара, след като през 2002 властта беше поета от Партията на справедливостта и развитието, чиито лидер Реджеп Тайип Ердоган оглави правителството на Турция. Макар че управляващата партия се смята за “умерено-ислямистка”, в провежданата от нея външна политика все повече се налага тенденция за активно сближаване с останалия мюсюлмански свят, което, на свой ред, предопредели и промяната на турската политика към Израел, особено в светлината на последните събития в Близкия изток.

Израелските действия по време на Втората ливанска война бяха приети крайно негативно от Анкара. На 3 август 2006 Комисията по правата на човека в Турския парламент, квалифицира бойните действия на Израел в Ливан като “държавен тероризъм и геноцид”. Шефът на комисията Мехмед Елкатмъш пък заяви, че Израел “превръща Близкия изток в море от кръв”. Нещо повече, всички депутати от управляващата Партия на справедливостта и развитието напуснаха междупарламентарната група за приятелство с Израел в знак на протест срещу израелската политика в Ливан. Последваха ги и депутатите от опозиционната Народно-републиканска партия. Впрочем, турската реакция на израелските антитерористични операции винаги е била доста остра. Така, след ликвидирането на водачите на Хамас шейх Ахмед Ясин и Абделазис ал-Рантиси през 2004, турският премиер обяви това за “акт на държавен тероризъм”, а председателят на Меджлиса Бюлент Аринч декларира, че занапред Анкара ще се отнася “с пристрастие” към всички следващи действия на Израел в региона. Както и стана през август миналата година.

Опитите за възраждане на стратегическия съюз

На свой ред, Израел, който е силно притеснен от подобна промяна на вектора на турската геополитика, полага максимални усилия за подобряването на отношенията с Анкара и възстановяване на предишното доверие, тъй като по-нататъшното им влошаване ще доведе до изолацията на еврейската държава в Близкия изток, което съвсем ясно се съзнава от правителството в Йерусалим. Още първият министър-председател на Израел Давид Бен Гурион поставя като особено важна външнополитическа цел на новата държава максималното сближаване с мюсюлманските неарабски страни от региона, използвайки противоречията им с арабите, за да се избегне обединения натиск на целия ислямски свят. Тази стратегия позволи на Израел да установи близки отношения с Анкара (особено във военната сфера), определена изгода от което имаше, и продължава да има, най-вече турската армия. Опитвайки се на всяка цена да запази приятелските отношения с Турция, израелското правителство дори отказа да признае официално арменския геноцид, извършен от османските власти по време на Първата световна война, въпреки възмущението сред израелското общество, предвид факта, че самите евреи също бяха жертва на геноцид по време на Втората световна война.

Посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, в средата на февруари 2007, целеше именно възстановяването и укрепването на охладнелите след Втората ливанска война отношения между двете страни. Първоначално, то беше планирано още за края на август 2006, но заради войната и породените от нея проблеми, беше отложено. Олмерт и друг път е посещавал Анкара, като министър на промишлеността и търговията в правителството на Ариел Шарон. Впрочем, тогавашната му визита се оказа пълен провал. Тя трябваше да се състои през април 2004, после беше отложена за неопределен срок, уж поради “извънредната заетост” на турското правителство с проблемите на Северен Кипър, което обаче не попречи на премиера Ердоган да приеме по същото време саудитския външен министър Сауд ал-Фейсал. Олмерт все пак посети Турция в средата на същата година, но Ердоган отново отказа да се срещне с него, този път под предлог, че е в отпуск. Което отново не му попречи да приеме сирийския премиер Наджи Атари. Подобно, откровено враждебно поведение на турския министър-председател, от една страна, демонстрира желанието на Анкара да промени политиката си към останалия ислямски свят, в който тя претендира да играе водеща роля, а от друга – да покаже на Израел, че военно-стратегическото партньорство с Йерусалим не означава, че Турция е готова да “жертва” заради него връзките си с мюсюлманските страни, което беше посрещнато с адмирации от последните. Не бива да забравяме и, че в турското общество също се засилват настроенията за ревизиране на отношенията с еврейската държава. В Израел са наясно с това. И преценявайки, че едва ли ще могат да разчитат на симпатиите на обикновените турци, се опитват да спечелят поне тези на турския елит.

Сред жестовете на Израел, предназначени да погъделичкат самолюбието на управляващите в Анкара, беше предложението на Ехуд Олмерт да позволи на турски експерти да присъстват, и съответно, да инспектират археологическите и ремонтно-строителни работи в района на Храмовия хълм в Йерусалим. Както е известно, в продължение на няколко века Йерусалим, както и цяла Палестина, са част от Османска империя и предложението на израелския премиер бе очевиден опит да се спечели благоразположението на турския елит, осигурявайки му своеобразна възможност за “завръщане в Свещения град”. Освен това се разчиташе, че това ще помогне за успокояването на мюсюлманската общност и, особено, на самото турско общество.

Ердоган обаче реагира твърде сдържано на предложението, което означава, че то едва ли ще постигне целите си. Въпреки, че израелската страна му предостави многобройни фотографии, отразяващи текущата ситуация на Храмовия хълм, турският премиер заяви, че те не са достатъчни за да успокоят опасенията на мюсюлманите относно характера на строителните работи около свещената за тях джамия Ал-Акса. Олмерт реагира моментално, подчертавайки, че: “Ние нямаме какво да крием и сме готови да сътрудничим с всяка страна. Строителните работи се извършват извън границите на Храмовия хълм и нямат нищо общо с мюсюлманските светини”. Непосредствено преди срещата си с Олмерт през февруари обаче, Ердоган заяви: “Йерусалим е свещен град на три религии и по отношение на него действат редица международни споразумения, които следва стриктно да се изпълняват. Всяка стъпка в региона, трябва да бъде съгласувана с всички страни в него. В тази връзка, бих искал да изразя загрижеността на Турция от разкопките, които Израел провежда в условия, когато се появи нов шанс за постигане на съгласие в Палестина”.

Днес, отношенията между Турция и Израел, освен военно-стратегическото партньорство, касаят още три важни сфери: двустранните икономически връзки, развитието на палестинско-израелския конфликт и ядрената програма на Иран.

Сред най-големите съвместни турско-израелски проекти е строежът на тръбопровода между Черно и Червено море, който ще преминава през територията на двете страни. Той ще позволи транзита на петрол от Азербайджан и Казахстан, на руски природен газ, а също на питейна вода и електричество от Турция за Израел, което е от много голямо значение за еврейската държава. Според вестник “Маарив”, стойността на проекта е над 2 млрд долара, а изграждането на тръбопровода (или на “енергийния коридор”, както още го наричат) ще отнеме между 6 и 8 месеца. В строителството му ще участват турската компания Calik Group , т.е. изгодата от него и за двете страни е очевидна. Споразумението за тръбопровода беше подписано още през декември 2006 от турския министър на енергетиката Хилми Гюлер и министъра на националната инфраструктура на Израел Бенямин Бен-Елиезер, като по време на последното посещение на Олмерт в Анкара, страните са потвърдили ангажиментите си по проекта.

Страница 2

 

Още през 2005 обемът на търговията между двете страни надмина 2 млрд. долара и оттогава продължава да нараства, като само износът на Израел е около 1,5 млрд. долара (при това, без да се броят военните доставки). От всички страни в Близкия изток, Турция е предпочитаната дестинация за израелските туристи, през последните години там почиват по около 400 хиляди израелци годишно.

В същото време, нараства ролята на „палестинския фактор” в двустранните отношения, още повече, че Турция има собствени интереси в Палестина. От една страна, става дума за възможността да бъдат инвестирани значителни средства в изграждането на обекти на територията на Палестинската автономия. Турският бизнес вече декларира готовност да изгради голям производствен комплекс в индустриалната зона „Ерец” в сектора Газа, което обаче едва ли е възможно в условията на периодичните въоръжени сблъсъци в района. Освен чисто икономическия си интерес от разрешаването на конфликта, Турция напоследък се опитва да действа от позициите на регионална „свръхсила” в Близкия изток, включително по палестинското и ливанското направления.

След Втората ливанска война Анкара изпрати в Ливан военен контингент, който да се включи в частите на UNIFIL . Това е 14-та поред международна военна мисия на страната от войната в Корея през 1950 насам. Това решение предизвика острата реакция на опозицията, както в лицето на Народно-републиканската партия, обвиняваща правителството, че вместо да изпрати повече войски в кюрдските райони на Турция и по границите с Ирак, Ердоган ги праща в Ливан, така и от страна на турските ислямисти в лицето на най-активната фундаменталистка неправителствена организация „Мазлум Дер”, според която евентуални военни сблъсъци между турските части в Ливан и местните мюсюлмани (дори и ако това са шиитите от Хизбула) е „престъпление срещу Исляма”. Впрочем, самият Ердоган обеща, че моментално ще изтегли турските части, ако ООН поиска те да се включат в разоръжаването на шиитските милиции.

През януари 2006 турският премиер се срещна в Бейрут с ливанския си колега Фуад Сениора, както и с представители на ръководството на Хизбула, опитвайки се да посредничи за помиряването на двете враждуващи ливански групировки. В случая, за Израел беше особено важно, че по време на разговорите си в ливанската столица, Ердоган засегна и въпроса за съдбата на “ фермите Шебаа” ( територия с площ около 20 кв.км на границата между Ливан , Сирия и Израел , която е сред основните „препъни-камъни” в отношенията между тях ). Анкара подкрепя италианската инициатива за предаването на тази спорна територия под контрола на международния контингент. В същото време, турския премиер подчерта, че „решението трябва да бъде одобрено и от Израел”. Това двусмислено изказване илюстрира стремежа на Турция да балансира между Ливан и Израел, съобразявайки се с техните интереси.

По отношение на Палестина, Турция официално продължава да настоява, че е необходимо да се следва т.нар. „Пътна карта”, както и резолюциите на ООН по палестинския въпрос. Тоест, Анкара подкрепя идеята за създаването на независима палестинска държава. По време на последната си среща с Ехуд Олмерт, турският премиер Ердоган го информира, че възнамерява да покани в Анкара представители на палестинското правителство на националното единство за да обсъди с тях перспективите за развитие на политическия процес в Близкия изток. Той призова израелския си колега да признае това правителство за да укрепи позициите на светските елементи в него, начело с президента Махмуд Абас. Самият Ердоган очевидно възлага големи надежди на споразумението от Мека, разчитайки, че то ще помогне за помирението между двете основни палестински фракции (Фатах и Хамас). Олмерт обаче, демонстрира далеч по-малък оптимизъм, подчертавайки, че израелското правителство очаква от палестинската страна да поеме „конкретно задължение, а не само мъгляви намеци, че ще признае държавата Израел”. Принципната позиция на израелския министър-председател по този въпрос засега не среща необходимото разбиране от страна на Анкара, което също не спомага за затоплянето на отношенията между двете държави.

Както е известно, основният проблем, който най-много безспокои напоследък Израел, е иранската ядрена програма. За еврейската държава е жизненоважно в Близкия изток да има колкото се може повече противници на ядрените амбиции на Техеран. В това отношение, израелските опасения за турската позиция по проблема, имат сериозни основания. Още в края на декември 2006 израелският анализатор Амит Коен подчерта в „Маарив” възможността от появата на „общи интереси между Турция, Иран и Сирия, което да доведе до укрепване на отношенията между тези три държави, за сметка на тези между Турция и Израел” (вж. статията на С. Каменаров, „Триъгълникът “Анкара-Дамаск-Техеран” като потенциален фактор в близкоизточната геополитика ” – сп. „Геополитика”, бр.1/05 – б.р.) . При това тези общи интереси са свързани с възможното изтегляне на американския военен контингент от Ирак, при евентуална победа на демократите на президентските избори в САЩ през 2008. На пръв поглед, подобна стъпка би трябвало да удовлетвори Дамаск и Техеран. Истината обаче е, че тя би довела до пълната дестабилизация на Ирак, което на свой ред би укрепило позициите на местните кюрди. В Анкара се опасяват от създаването на независима Кюрдска държава в Северен Ирак. Подобни опасения изпитват Иран и Сирия, които нямат никакъв интерес от появата на ново геополитическо образувание в Близкия изток.

По повод ядрената програма на Иран, Ердоган вече декларира, че Анкара „се отнася крайно отрицателно към превръщането на Иран в ядрена държава”, но в същото време даде да се разбере, че Турция няма никакви проблеми с мирната иранска ядрена енергетика, защото „ние също искаме да развиваме атомната си енергетика за мирни цели”. Това заявление обаче не успокои Израел, нито пък изясни конкретната позиция на Анкара по иранския проблем. Изглежда обаче, че Турция не се безспокои особено за това, какво точно мислят за нея в Йерусалим, защото се стреми да води самостоятелна политика в Близкия изток, без да се съобразява с мнението на останалите, включително и на САЩ, да не говорим за Израел.

Турската „улица”, с която трябва да се съобразява правителството и, която е подложена на едновременното влияние на ислямистите, националистите и крайните левичари, не изпитва особени симпатии към Израел. Илюстрация за което бяха големите масови демонстрации в подкрепа на Ливан през лятото на 2006. Впрочем, последното посещениета на Ехуд Олмерт в Анкара също беше съпроводено от улични протести в турската столица.

Днес в Турция живеят 26 хиляди евреи, повечето от които са съсредоточени в Истанбул (където има 16 синагоги), а също в Измир, Анкара, Бурса, Искендерун и др. 96% от турските евреи са сефаради, има малко ашкенази и грузински евреи, както и стотина караими. От 1953 всички те се ръководят от т.нар. „хакам-баши” (т.е. върховен мъдрец), който оглавява еврейския Религиозен съвет – длъжност, която официално се признава от турските власти . От 1961 насам тя се заема от равина Давид Асео.

И така, според повечето анализатори, турско-израелските отношения очевидно не преживяват най-добрите си дни, особено в сравнение с периода на особено активно сътрудничество и „стратегическо партньорство” през 90-те години на миналия век. Причината, както вече посочих, е свързана с идването на власт в Анкара на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието, начело с Тайип Ердоган. Военно-стратегическото сътрудничество, в чиято основа са израелските военни доставки за Турция, вече не гарантира подкрепата на Анкара за политиката на Израел в Близкия изток, илюстрация за което бе и турската позиция по време на миналогодишната война в Ливан. Йерусалим се опитва да поправи нещата, привличайки по-активно Турция в решаването на арабско-израелските противоречия и давайки и възможност да се чувства като активен играч в региона. Доколко обаче, това ще се окаже изгодно за самия Израел само времето може да покаже. Просто защото, никой не може да гарантира, дали ако Анкара сметне, че това отговаря на собствените и геополитически интереси, няма да застане на страната на арабите, или пък на Иран, когото Израел смята за най-големия си стратегически противник в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн