04
Пет, Дек
10 New Articles

Русия – европейска, но не и западна сила?

брой2 2007
Typography

Дали Русия е част от Западния свят? Изхабени са тонове мастило и планини от хартия за да се открие отговора на този „проклет въпрос”, който измъчва руските интелектуалци и западните анализатори вече почти двеста години. Темата за Русия и Запада изглежда неизчерпаема. При това всеки от участниците в тази дискусия има собствено мнение за това, дали Русия може (или не може) да се смята за „западна държава”, използвайки като аргументи най-различни критерии – от географски и лингвистични до (гео)политически и институционални.

„Проклетият въпрос” за принадлежността на Русия

Защо този проблем има толкова голямо значение? Без съмнение, несигурността относно „принадлежността” на Русия е част от по-големия спор за различията между „Запада” и „останалите”. От времето на Реформацията, идентификацията на Запада като обединение на онези страни и региони, които се намират под юрисдикцията на Римския папа (в качеството му на „Патриарх на Запада”) бе заменена от концепцията за Запада като „просветена” цивилизация, дефинирана по-скоро от своите общи ценности и опит, а не толкова от някакви географски или правни рамки (1) . В резултат от това, някои от традиционните критерии, с чиято помощ Русия се разграничава от „Запада”, спокойно могат да се използват и за разграничаването на други страни, които иначе се смятат за част от евро-атлантическата общност и семейството на западните нации. Така, позоваването на руската християнска специфика (т.е. на Православието), автоматично изключва от западната общност и страни като Гърция, Румъния или България. Що се отнася до „историческата склонност” към авторитарно управление, това не е особеност само на Русия, но и на страни като Испания или Португалия например. Фактът, че руските земи са останали извън империята на Карл Велики (разглеждана като „ядро” на Запада) също не говори нищо, защото извън нея са били и Скандинавия, и Централна и Източна Европа, да не говорим за Западното полукълбо.

Всъщност, става въпрос за проблем, който понякога дори не касае самата Русия. Последното се отнася например за концепцията за „вкоренения руски ориентализъм”, разпространена сред държавите от Централна и Източна Европа или на Балканите – т.е. все страни, чиято собствена „западна идентичност” изглежда съмнителна. Те се опитват да докажат близостта си със Запада, сравнявайки се и противопоставяйки се на своите източни съседи, като Турция или Русия, най-често, защото се опасяват, че западните държави са готови с лека ръка да ги оставят в „сферата на влияние на големия източен съсед” (2) . Така, през последните няколко години, Украйна, която е източноевропейска славянска страна, чиито жители пишат на кирилица и повечето от тях, поне номинално, принадлежат към Православната църква, се опитва да следва именно такава стратегия, което е особено очевидно след т.нар. „оранжева революция” в края на 2004.

Не по-малко сериозни въпроси възникват и ако разгледаме ситуацията в чисто геополитически план. Дали съдбата на Русия е в евентуалната и интеграция в институциите, които през последния половин век помогнаха за дефинирането на „Западния свят”? Уинстън Чърчил заявява през 1957, че „Русия трябва да бъде част от една наистина обединена Европа (малко прибързана и прекалено оптимистична реакция на започналата в тази страна „десталинизация”). Известна е и тезата на генерал Шарл дьо Гол за „обединена Европа от Атлантика до Урал”. Тоест, налице е схващане, че европейският проект би бил незавършен и непълен без някаква степен на руско участие в него. В пълен противовес обаче, са редица доста по-съвременни коментари, като например този на Романо Проди, в качеството му на президент на Европейската комисия, според който, източната граница на Европа, в общи линии, съвпада с границите на бившия Съветски съюз, а Русия е „асоциирана” с Европа по същия начин, по който и Латинска Америка например – т.е. свързват ги известни културни, икономически и политически връзки, но иначе двете са много различни.

В самата Русия споровете по този въпрос в интелектуалните среди водят до появата през ХІХ век на две политико-философски школи: прозападната и славянофилската. Представителите на първата, най-общо казано, смятат, че Русия е (или трябва да стане) интегрална част от Запада и, че всички различия между нея и останалите западни държави – включително православната версия на християнството, или дефектите в нейната законодателна и политическа система – следва да бъдат коригирани в съответствие със западните модели, така че Русия да бъде в хармония с останалата част от Западния свят. На свой ред, славянофилите подчертавата различията между Русия и Запада като доказателство, че Русия представлява различен културен и обществен модел (същото твърдят впрочем и техните наследници – евразийците, през ХХ век) (4) . След 1840 този сблъсък между славянофилите и привържениците на прозападната ориентация става очевиден на всички нива в държавата и обществото, като всяко от двете ясно очертани течения води яростна битка с противниците си за правото да определя политиката на държавата.

Не може да се отрече, че и двете школи оказват сериозно влияние върху общественото мнение и политическия курс на Русия. Така, според един от ранните представители на прозападното течение – Пьотр Чаадаев, Русия има лошия късмет да не преживее свое Възраждане и Реформация, в резултат от което бива принудена да търси собствен път към модерността, различен от онзи, по който вече е минала Западна Европа. Неговото виждане е, че Русия следва да възприме безрезервно западноевропейските модели – подход, чието влияние можем да открием дори в програмата на т.нар. „млади руски реформатори” от началото на 90-те години на миналия ХХ век. На свой ред, Николай Данилевский - представител на втората вълна славянофили, твърди в книгата си „Русия и Европа” (1869), че ценностите и институциите на западноевропейската цивилизация (която той самият определя като „романо-германска”) не са универсални. Според него, Русия не е част от „западната”, а от славяно-византийската цивилизация, различаваща се от Запада и, че задача на руската външна политика е да консолидира наново това цивилизационно пространство, освобождавайки онези части от него, които се намират под управлението на Хабсбургската (западна) или Османската (ислямска) династии. Тази визия също има своите последователи и днес, призоваващи в частност за формирането на евразийски политически и икономически съюз, различен от ЕС.

Много често анализаторите, опитващи се да обяснят събитията в днешна Русия, възкресявайки за целта старото противоречие между прозападното и славянофилското течение, попадат в капана на собствената си схема. От една страна, въпросът, който привържениците и на двете школи смятат за основен – как може да бъде модернизирана Русия – беше решен по време на 70-годишното съветско управление. В книгата си „Съветският век” (2004) Моше Левин го показва съвсем ясно, посочвайки, че: „Съветският съюз не беше просто временна и нежелана пауза между пред-революционното минало и пост-съветското бъдеще, а непреодолима сила, мачкаща всичко по пътя си. Нищо не остава незасегнато от нея – от политическата култура до икономическата инфраструктура, езика, религията и социалните навици. Затова много бъркат онези, които смятат, че последиците от съветския период могат да бъдат минимизирани или преодолени, както и че Русия, просто ей така може да тръгне по един съвършено нов и различен път на развитие” (5) .

Така например, съветската политика на индустриализация и урбанизация „ражда един съвършено нов мироглед за съществуването..., отдалечен на светлинни години от селския ритъм на традиционна Русия” (6) – т.е. от средата, в която се развиват както прозападното, така и славянофилското течение. Истината е, че визията на славянофилите, както и на техните „наследници” – евразийците, за Русия като специфична цивилизация, в значителна степен се основава на един начин на живот, който вече не съществува и няма как да бъде възроден – особено при положение, че в руските села продължава да тече мощен процес на обезлюдяване, а мнозинството руснаци са интегрална част от онова, което определяме като „глобална консумативна култура”. Постсъветска Русия получи в наследство една модернизация, която макар да беше вдъхновена (в чисто материален аспект) от индустриалните общества на развития Запад, бе осъществена по начин, който няма почти нищо общо със западния.

Друг проблем е, че с тази парадигма толкова се е злоупотребявало, че тя все повече губи смисъла си. Така, в нейните рамки умереният социалист Александър Керенски, оглавил през 1917 т.нар. Временно правителство на Русия, се описва като „прозападно настроен”, докато болшевишкият лидер Владимир Ленин, който го сваля през октомври, попада в категорията на ”славянофилите”, въпреки че според самия Керенски бруталността на Ленин се дължи (в значителна степен) на дългите години емиграция на Запад, т.е. на престоя му извън Русия. За задълбочаването на проблема, помагат и редица западни анализатори, които описват различните фракции в съветското ръководство през 70-те и 80-те години на миналия век, използвайки за целта клишето за традиционното противопоставяне между „прозападно ориентираните” и „славянофилите”. Имайки предвид обаче, че класическите теоретици на славянофилството поставят акцента върху значението на религията, свободата на словото и гражданското общество, трудно могат да се смятат за техни наследници хора, обявяващи се за войнстващи атеисти и привърженици на „диктатурата на пролетариата”. В последните години на Съветската империя Михаил Горбачов се представяше за „прозападно настроен” а съперникът му Борис Елцин – за славянофил, който обаче по-късно се трансформира в „прозападен реформатор”, противопоставящ се на „нео-славянофилския алианс между комунисти и националисти”.


През 2000 някои западни анализатори квалифицираха току-що поелият властта в Русия Владимир Путин като „прозападен реформатор”, други пък го определяха като „неосталинист и реакционер-славянофил”. Все по-често терминът „прозападно настроен” започна да се използва като синоним на „либерален реформатор”, а „славянофил” – на „националист” и „противник на Америка” (в геополитически смисъл), а не като обозначаване на привърженици на коренно различни визии за същността и посоката на развитие на Русия. Когато през февруари 2006 участвах в Руско-американския диалог в Москва, един от руските ми събеседници разви тезата за „евразийската перспектива” на външната политика на Русия (т.е. за необходимостта от близки икономически, политически и военни отношения между Москва, Пекин и Делхи, за да бъде „балансирана” глобалната доминация на САЩ). В същото време този човек водеше типичен „западен” начин на живот и в културен план изглеждаше неотличим от гражданите на континентална Европа. Всъщност, много малко от привържениците на „евразийската”, т.е. на източната, ориентация на руската външна политика смятат, че културата и политическите институции на Русия следва да бъдат трансформирани по „азиатски образец”. В същото време, фигура като Григорий Явлински, който често бива представян за „доайен” на прозападно настроените руски либерали, е фанатичен привърженик на т.нар. „староверци”, които предишните поколения прозападно настроени руски интелектуалци са смятали за една от пречките пред пълната интеграция на Русия в западната общност.

Европейска но не западна

Продължаващото използване на изтърканата парадигма „славянофили” срещу „привърженици на западната ориентация” засенчва факта, че днес сред самите руснаци (а, както изглежда, и сред повечето европейци) е налице определен консенсус по отношение позиционирането на Русия спрямо Запада, обществения и държавен модел, който е най-подходящ за тази страна, както и за отношенията между нея и Европа. Така, анализирайки както политическите позиции на елита, така и данните от социологическите проучвания, Александър Лукин от Института Брукинг във Вашингтон стига до извода, че „повечето руснаци вярват, че страната им е близка в културно отношение до западния свят, но все още не е достатъчно близо до него в икономически и психологически план” (7) . Тази ситуация самият аз определям като „условна” или „ограничена” принадлежност към западната общност.

Условната принадлежност изхожда от предпоставката, че Русия (т.е. нейното „ядро”) е част от Европа в културно отношение и нейният генезис се осъществява в рамките на европейската цивилизация, но по ред географски и исторически причини тя представлява специфичен елемент на европейския свят, защото на нейна територия Европа се среща и се „смесва” със света на Средния Изток и Азия. В резултат от това, руските политически и икономически институции се развиват по-различно от тези в „чисто” западните държави. Тоест, налице е особен „руски път” на развитие, който не съвпада напълно със западноевропейския и северноамериканския. Лукин определя това схващане като „политически балансирано”, в чиято основа е убеждението, че „макар Русия да е част от Запада, тя има различни интереси и потребности, свързани със спецификата на нейната история, размери и географско положение, но въпреки това страната продължава да принадлежи към Запада в редица отношения”. При срещата на нашата група с руския президент Путин през 2004, той изрази сходна позиция по време на дискусията относно неговата програма за Русия. В редица други случаи той също е заявявал публично, че „Русия е част от европейската култура, но не и от европейските институции” (8) . В чисто практически план, както отбелязва Дмитрий Тренин, това означава, че: „Ако оставим настрана традиционните баналности за географията, историята и културата, днес Европейска Русия означава една по-модерна Русия, съпоставима с ЕС, като отношенията между Брюксел и Москва могат постепенно да придобият и институционален характер, което обаче изключва пълната интеграция на Русия в Европейския съюз. Тоест, става дума за интеграция с (а не във) ЕС” (9) .

Тезата за „условната принадлежност” включва и хипотезата за наличието на „два Запада” – т.нар. „далечен Запад”, обединяващ САЩ и Канада, и т.нар. „близък Запад” – този на ЕС. „Близкият” и „далечният” Запад заедно формират евро-атлантическата общност, докато „близкият Запад” и постсъветското пространство формират „Голяма Европа” (10). Понякога това води до едно разделение на света, според което „Западът”, разглеждан като евро-атлантическа общност, включва САЩ и Западна Европа, но самата „Европа” (т.е. съвкупността от „близкия Запад” и „Източна Европа”) по дефиниция изключва САЩ, но пък включва Русия. По време на срещата ни с президента Путин през 2004, колегата ми д-р Джеймс Билингтън го помоли да сравни жителите на САЩ и Русия. Путин разви тезата, че докато американците са имигрантско общество, което първоначално се изгражда върху основите на европейската цивилизация, за да тръгне след това по свой, собствен път на развитие в Северна Америка, Русия е източния клон на европейската цивилизация, която поради географското си положение и историческия си опит е свикнала да съжителства с различните неевропейски култури в границите на общата държава. Наистина, много руски политици и интелектуалци подчертават, че опитите на Русия да създаден работещ синтез между европейските и неевропейските култури дава на останалата част от Европа доказал ефективността си модел на „междуцивилизационна толерантност” – тема, която отново стана актуална след кървавите бунтове в парижките предградия в края на 2005.

Понякога тази „условна принадлежност” на Русия се изразява с формулата „Русия е европейска, но не и западна”. Това разграничаване между „Запада” и „Европа” често се подчертава от един от най-интересни съвременни руски интелектуалци и общественици – митрополит Кирил (Гундяев), който е сред водещите йерарси на Руската православна църква (11) . Развивайки по-нататък концепцията, очертана от учени като Дмитрий Оболенский, той поставя в основата на европейската цивилизация гръцко-римският синтез от първата половина на Първото Хилядолетие от н.е., както и наличието на „обща християнска традиция”, която се предава на народите, както от Западна, така и от Източна Европа, посредством юридическия кодекс на византийския император Юстиниан, например (12) . В лекцията си пред студенти от Университета на Перуджа, прочетена през октомври 2002 („Бъдещето на Европа и източнохристиянската традиция”), той, в частност, твърди: „Темата за Европа е особено важна в процеса на формиране на източноевропейския начин на живот и източноевропейската философия. Византия, а чрез нея и Православният славянски свят, наследяват древногръцката мъдрост, римските закони и държавна традиция, трансформирани от християнското учение. Приемайки християнството през ІХ век, Русия става част от семейството на европейските нации”.

Тази обща традиция обаче, търпи различно развитие в Източна и в Западна Европа (13). В посланието си към Пан-европейския междурелигиозен диалог, който се провежда в Осло през 2002, митрополит Кирил казва следното за „Западна Европа”: „Специфичният цивилизационен модел, формирал се там, е резултат от философското, социално и политическо развитие, започнало по време на Реформацията и продължило през епохата на Просвещението и революциите в Европа. Той се основава на т.нар. либерален принцип, който обявява за най-висша ценност индивидуалните свободи. Структурата на обществото, като цяло, се изгражда така, че да гарантира максимална реализация на индивидуалните права и свободи” (14) .

Според него, именно това е водещият принцип в „западноевропейското и северноамериканското социално развитие”, за разлика от по-умерения подход, характерен за „източно християнските/източноевропейските” общества. Това, на свой ред, оказва своето влияние върху начина, по който се дефинира и разбира демокрацията. Самият митрополит Кирил тълкува демокрацията като система, позволяваща на индивидите да хармонизират интересите си в рамките на взаимното подпомагане (15) .

Подобно на Путин и други водещи руски политици и интелектуалци, смятащи Русия за част от общата европейска цивилизация, митрополит Кирил отхвърля тезата за водещата роля на нейния „западен бял дроб” (ако използваме формулировката на покойния папа Йоан Павел ІІ). Той подчертава, че: „Източна Европа не е склонна да следва сляпо правилата, създадени от някой, преди векове и без нейно участие, които при това не са съобразени с мирогледа на собствените и жители, просто защото именно от тях се ръководят днес проспериращите западни нации” (16) .

В същото време Кирил лансира собствена визия за постигането на европейското единство, в чиято основа поставя равноправието и взаимното зачитане на източно- и западноевропейския подходи, които да гарантират баланса и взаимното им допълване. В цитираното по-горе интервю, той заявява: „Убедени сме, че православната традиция е призвана да даде свой собствен принос в развитието на единното европейско пространство”, а в посланието си от Осло подкрепя една от версиите на прословутата „теория за конвергенцията”, според която западният индивидуализъм и източната „съборност” (термин, с който се обозначава доброволното обединяване на вярващите на основата на любовта им към Бога и ближния – б.р.) могат да бъдат „синтезирани в общ паневропейски подход (17) . Нещо повече, в различни свои изказвания и публикации, той поддържа тезата, че само постигайки определена степен на конвергенция „европейската интеграция може да се реализира успешно, в противен случай този грандиозен геополитически проект е обречен на провал”.

Въз основа на горните цитати, някой би могъл да заключи, че митрополитът изповядва съвременна версия на слаянофилството (или, за да бъдем по-точни – на евразийството). Само че, за разлика от евразийците и представителите на втората славянофилска вълна, които не просто подчертават, но и съзнателно задълбочават, различията между Русия и Европа, Кирил споделя една визия за европейската интеграция, според която (също както отбелязва и Чърчил преди 50 години) Русия трябва да играе ключова роля в нея. В същото време, за разлика от традиционните представители на „прозападното течение” (и малцината техни последователи сред днешните руски политици), за които интеграцията между Русия и Запада изисква Москва изцяло да възприеме „западния модел”, подходът на Кирил не приема концепцията за Европа като „романо-германска” цивилизация, формирала се през Късното Средновековие, Възраждането, Реформацията и Просвещението (според която Русия, в най-добрия случай, може да се смята за „периферна” държава). Той вижда Европа като продукт на християнизираната Римска империя, чиито семена дават своя плод в новите европейски народи от франките и англите на Запад до проторуските племена на Изток. Според него, не само Русия печели от контактите и сътрудничеството си със Западна Европа, но и Европа може да спечели от взаимодействието с Русия и другите части на „Източна Европа”, с тяхната еволюирала специфична версия на общата европейска традиция (18) . Тезите на митрополит Кирил се посрещат с голям интерес от определени кръгове във Ватикана и, според редица анализатори, са потенциална база за подобряване на отношенията между Руската православна и Римската католическа църкви.

Доколко всичко това има значение?

Истината е, че дебатът за „Русия и Запада” в руските академични среди, по страниците на списанията и вестниците, както и в електронните медии, е нещо повече от чисто теоретичен спор, ограничен в рамките на елита. Продължаващата несигурност относно отношенията между Русия и т.нар. Западен свят, се отразява на най-високо политическо и правителствено ниво. Едно от първите интервюта на Путин (което той даде на Дейвид Фрост от BBC на 5 март 2000), като президент на Русия, само затвърди двойнствения характер на отношенията между страната му и Запада. Така, в отговор на въпроса за руската реакция на разширяването на НАТО на изток и възможното членство на Русия в пакта, Путин подчерта, че: „Русия е част от европейската култура. И аз не мога да си представя страната си, изолирана от Европа. Русия иска да поддържа справедливи и искрени отношения с своите партньори. Ние сме отворени за равноправно сътрудничество. Вярваме, че бихме могли да говорим за евентуална интеграция с НАТО, но само ако Русия се разглежда като равноправен партньор. Както е известно, основополагащите принципи на ООН отразяват ситуацията в света, непосредствено след края на Втората световна война. Днес ситуацията е друга и е разбираемо, че някои смятат за необходимо въвеждането на нови механизми за гарантиране на международната сигурност. Но презумпцията, че Русия няма нищо общо с това и опитите тя да бъде изключена от този процес, са неприемливи” (20) .


Същата двойнственост се забелязва и в посланието на руския президент до Седмата международна конференция на европейските главни прокурори, провела се в Москва през юли 2006, в което той, от една страна, твърди, че „Русия е интегрална част от демократична Европа”, а – от друга, призовава за диалог между „Запада” и „Изтока”, очевидно причислявайки към него и Русия (21).

Всичко това се отразява и върху реалната политика. В началото на 90-те години на миналия век, „проатлантическите кръгове” в тогавашното руско правителство определяха като своя крайна цел пълната интеграция на страната в институциите на евро-атлантическата общност, включително НАТО и ЕС. Това не само позволяваше експанзията на Запада към руските граници но включваше и схващането, че за да се превърне в пълноправен член на западните институции, Русия ще трябва радикално да трансформира своята политическа и икономическа система.

За разлика от това схващане, концепцията за „условната принадлежност” (в чиято основа е поставено тясното сътрудничество на Русия с ЕС в рамките на процеса на формиране на една „по-широка” Европа ) - напротив, отговаря едновременно на интересите както на Москва, така и на Брюксел. Макар че някой вероятно би възразил, че тя е далеч по-малко успешна по отношение на НАТО. От гледна точка на самите европейци, тази концепция отхвърля перспективата (пък макар и твърде далечна) за евентуалната интеграция на държава с мащабите на Русия в ЕС, в същото време тя позволява „размиването” на границите, отделящи Европа от „не-Европа”, с възприемането на тезата за „европейските пространства” (в сферите на икономиката, сигурността, културата и т.н.) (23) . От руска гледна точка пък, тя освобождава правителството в Москва от задължението да приложи acquis communitaire и позволява на Русия сама да избира, кои европейски стандарти и институции да възприеме. Тоест, Русия може да бъде „толкова европейска”, колкото самата тя и останалата част от Европа биха искали да бъде. В частни разговори, редица високопоставени руски държавни служители са изразявали пред мен задоволството си от прилагането на този подход, противопоставяйки го на „униженията”, на които са подложени Турция и Украйна например, които поради стремежа си за пълноправно членство в ЕС са принудени да приемат диктата на Брюксел във всички политически сфери, без срещу това да получат каквито и да било гаранции за евентуалната си интеграция в съюза (27) .

Пак с това са свързани и продължаващите руски усилия за предефиниране характера на организацията Г-8 от „западна” в „глобална” институция, отчасти за да бъдат парирани критиките (особено тези на определени кръгове в САЩ), че Русия не бива да бъде част от нея. Така, през юли 2006, известният руски телевизионен анализатор Алексей Пушков защити правото на страната си да членува в Г-8, аргументирайки се, че критерият за членство в нея не са споделените демократични ценности, а способността на държавата-членка да съдейства за намиране на решения на такива глобални икономически и политически предизвикателства като достъпа до енергоносителите или разпространението на оръжията за масово поразяване (25) .

Доколко този дебат вълнува обикновените руснаци?

От края на 80-те години на миналия век насам, се очерта значителна промяна в отношението на руския елит към т.нар. „западен модел”, който по онова време се възприемаше от повечето негови представители като „норма” и мнозина руски политици дори обещаваха бърз преход към тази западна „нормалност” (26) . Това беше период на повишен интерес към западните (и най-вече тези, разпространени в Америка) клонове на християнството, като един от факторите за изграждането на устойчива пазарна икономика и стабилна демокрация. Оттогава обаче, популярността на откровено про-западните политически движения в Русия спадна драстично. Днес, с изключение на партията „Яблоко” (подкрепата за която, според социологическите проучвания, е повече от скромна), нито една руска политическа формация не се обявява за интегрирането на страната в евро-атлантическите институции. Освен това повечето руснаци (особено сред представителите на първото постсъветско поколение) демонстрират далеч по-малка толерантност към западните критики относно икономическия и политически курс на Русия (27) . Данните сочат, че повечето млади руснаци искат същите неща, които и връстниците им в Западна Европа (62%), но са убедени, че Русия не бива да се опитва да се превърне в „една от многото европейски страни” (54%) и смятат, че чужденците трябва да престанат с опитите „да наложат собствените си идеи” (72%) – тема, която постоянно присъства и в коментарите на митрополит Кирил. Нещо повече, сред руските граждани се очертава определен консенсус по отношение на това, че Русия е едновременно и европейска, и отличаваща се от европейските, страна; че е пълноправен член на европейското семейство, и в най-общия смисъл, е част от Запада – особено по отношение на Средния изток или Източна Азия, но в същото време е нещо различно от него.

Преди време професор Николай Злобин публикува едно есе в Harvard International Review , в което описва Европа и Русия като „вървящи заедно, но всеки за себе си” (28) . Което доста добре илюстрира позицията на руското общество по този въпрос. И макар, че в обозримо бъдеще Русия и Европа вероятно ще формират достатъчно устойчив модел на взаимоотношения и сътрудничество, въпросът за принадлежността на Русия към Запада едва ли някога ще бъде решен окончателно.

 

Бележки:

  1. Alexandru Dutu, “Small Countries and Persistent Stereotypes”, Revue des Etudes sud-est europennes (Academie Roumaine) XXXI, № 1-2, pp.5-10.
  2. Вж. Milica Bakic-Hayden, $Nesting Orientalism: The Case of Former Yugoslavia ”, Slavic Review 54:4 (1995), pp. 917-31.
  3. Виж интервюто на Джон Маклафлин с тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма, излъчено на 10 декември 2001, в което Кучма противопоставя Украйна не само на Русия, но и на балканските държави, които бързо се приспособяват към европейските институции, като пример за подобен подход. Според Кучма, Украйна не само може да стане част от Запада, но тя (за разлика от Русия) е „по-западна” от балканските държави ( www.mclaughlin.com ).
  4. Най-добрият справочник за дискусията в руската политическа философия е S . V . Utechin , Russian Political Thought : A Concise History ( New York : Praeger , 1964).
  5. Gvozdev, “Writing off Stalin”, Moscow Tines, 04.03.2005.
  6. Ibid.
  7. Alexander Lukin, “ Russia Between East and West”, International Problems 2 (2003) – www.diplomacy.bg.ac.yu.
  8. Виж също пресконференцията на Путин в Париж от октомври 2000, след срещата Русия-ЕС, в която той очерта разликата между Русия, като възможен член на ЕС (с всичко произтичащо от това в политически и институционален план) и Русия, като част от Европа, „от културна и икономическа гледна точка”. “ Russia , It ' s Not Time for Joining EU Yet ”, Pravda , 31.10.2000. По време на посещението си в Шотландия през 2003, Путин отново обяви, че „Русия е част от европейската култура. Европейската култура няма да бъде пълна без Русия. Русия е част от Европа”, AFP, 25.06.2003.
  9. Trenin, “Pirouettes and Priorities: Distilling Putin Doctrine”, The National Interest, Winter 2003/04, p.80.
  10. Ibid.
  11. Митрополитът не само е говорител на Руската православна църква, но и води седмично телевизионно предаване, което събира милиони зрители – както вявращи, така и атеисти.
  12. Вж. интервюто му в Diplomatic , септември-октомври 2005, www.orthodoxytoday.org .
  13. В този контекст, „Източна Европа” не означава създаденият след Втората световна война съветски блок, а се отнася за онези страни в Европа, които са свързани с Византийската империя и Константинополския патриарх. Интересно е обаче, че митрополит Кирил, в цитираното по-горе интервю за Diplomatic , определя Гърция и Кипър като „западни” православни държави, отчасти заради следвоенната им ориентация към евро-атлантическата общност.
  14. “International Integration and Civilizational Diversity of Humanity”, an address to Europen Council of Religious Leaders, 11.11.2002, Oslo , Norway , www.religionsforpeace.net.
  15. Виж интервюто му за руския вестник „Комсомолская правда” от 20.07.2006, чиито пълен текст е публикуван на сайта на Московската патриаршия – www.mospat.ru
  16. Kirill , “International Integration ”.
  17. Той засяга темата и в доклада си „Универсалното и различното в концепцията за човешките права”, изнесен на Конференцията за ролята на религията в съвременните международни отношения (септември, 2005, Санкт Петербург). В него се твърди, че: „Приносът на Русия за утвърждаването на човешките права е в намирането на баланса между индивидуалните свободи и социалната „съборност” ( www.orthodoxytoday.org). В лекцията си в Московския държавен университет той подчертава, че подобна конвергенция ще съдейства за това, възприемането на „ценностите на свободния пазар, свободата на словото и на съвестта, както и много други”, да не води задължително до ерозията на традиционните ценности (Пресцентър на Отдела за външни църковни дела на Московската патриаршия, 04.04.2000).
  18. Докладът на митрополит Кирил на конференцията в Санкт Петербург ( ibid .) е издържан в същия стил, като в него се подчертава, че „проблемът за свободата, като такава, е важен за всички християнски църкви, без изключение, още от времето, когато християнството се превръща в държавна религия на Римската империя”, като различията в интерпретацията му се дължат на различията в еклезиологията и историческия опит между източното и западното християнство.
  19. Виж например , Gianni Valente, “More Power and Less Believers”, 30 giorni, Septeber 2003 ( www.30giorni.it). Самият митрополит Кирил подчертава, че успешният диалог между Православната и Католическата църкви оказва положително влияние върху европейския проект – виж изявлението му от 26.05.2004 на Московската конференция „Православна Византия и Латинският Запад”.
  20. Виж www.bbc.com
  21. Текстът на посланието на Путин, от 05.07.2006, може да се види на адрес www.kremlin.ru.
  22. Виж например коментарите на съветника на тогавашния президент Елцин Станислав Станкевич за атлантизма в „Русия в търсене на себе си”, Russia in the National Interest , ed . Nikolas K. Gvosdev, ( New Brunswick , N.J. , Transaction, 2004), pp. 20-21.
  23. Виж предложението на бившия гръцки министър на отбраната Йоанис Варвициотис за създаването на „Европейска общност”, като пример за тази тенденция. То се съдържа в статията му “ Let ' s Build on Neighbourhood Policy ”, Europe ' s World , Summer 2006, pp . 113-115.
  24. Сред най-забележимите последици от „условния” подход е въвеждането на двустепенен визов режим за значителна част от представителите на руския политически, икономически и културен елит, което им дава възможност да получават дългосрочни многократни визи, позволяващи им да пътуват из Европа, сякаш са граждани на ЕС или САЩ.
  25. За изказването на Пушков на конференцията в Санкт Петербург от 14 юли 2006, виж www.en.g8russia.ru
  26. Moscow Times, 22.04.2005
  27. Sarah E. Mendelson and Theodore P. Gerber, “Soviet Nostalgia: An Impediment to Russian Democratisation”, Washington Quarterly, Winter 2005/6, pp. 90-91.
  28. “Together but Separate”, Harvard International Review, 26.03.2004.

* Авторът е старши сътрудник в американския Център за стратегически анализи „Ричард Никсън”

{rt}

Дали Русия е част от Западния свят? Изхабени са тонове мастило и планини от хартия за да се открие отговора на този „проклет въпрос”, който измъчва руските интелектуалци и западните анализатори вече почти двеста години. Темата за Русия и Запада изглежда неизчерпаема. При това всеки от участниците в тази дискусия има собствено мнение за това, дали Русия може (или не може) да се смята за „западна държава”, използвайки като аргументи най-различни критерии – от географски и лингвистични до (гео)политически и институционални.

„Проклетият въпрос” за принадлежността на Русия

Защо този проблем има толкова голямо значение? Без съмнение, несигурността относно „принадлежността” на Русия е част от по-големия спор за различията между „Запада” и „останалите”. От времето на Реформацията, идентификацията на Запада като обединение на онези страни и региони, които се намират под юрисдикцията на Римския папа (в качеството му на „Патриарх на Запада”) бе заменена от концепцията за Запада като „просветена” цивилизация, дефинирана по-скоро от своите общи ценности и опит, а не толкова от някакви географски или правни рамки (1) . В резултат от това, някои от традиционните критерии, с чиято помощ Русия се разграничава от „Запада”, спокойно могат да се използват и за разграничаването на други страни, които иначе се смятат за част от евро-атлантическата общност и семейството на западните нации. Така, позоваването на руската християнска специфика (т.е. на Православието), автоматично изключва от западната общност и страни като Гърция, Румъния или България. Що се отнася до „историческата склонност” към авторитарно управление, това не е особеност само на Русия, но и на страни като Испания или Португалия например. Фактът, че руските земи са останали извън империята на Карл Велики (разглеждана като „ядро” на Запада) също не говори нищо, защото извън нея са били и Скандинавия, и Централна и Източна Европа, да не говорим за Западното полукълбо.

Всъщност, става въпрос за проблем, който понякога дори не касае самата Русия. Последното се отнася например за концепцията за „вкоренения руски ориентализъм”, разпространена сред държавите от Централна и Източна Европа или на Балканите – т.е. все страни, чиято собствена „западна идентичност” изглежда съмнителна. Те се опитват да докажат близостта си със Запада, сравнявайки се и противопоставяйки се на своите източни съседи, като Турция или Русия, най-често, защото се опасяват, че западните държави са готови с лека ръка да ги оставят в „сферата на влияние на големия източен съсед” (2) . Така, през последните няколко години, Украйна, която е източноевропейска славянска страна, чиито жители пишат на кирилица и повечето от тях, поне номинално, принадлежат към Православната църква, се опитва да следва именно такава стратегия, което е особено очевидно след т.нар. „оранжева революция” в края на 2004.

Не по-малко сериозни въпроси възникват и ако разгледаме ситуацията в чисто геополитически план. Дали съдбата на Русия е в евентуалната и интеграция в институциите, които през последния половин век помогнаха за дефинирането на „Западния свят”? Уинстън Чърчил заявява през 1957, че „Русия трябва да бъде част от една наистина обединена Европа (малко прибързана и прекалено оптимистична реакция на започналата в тази страна „десталинизация”). Известна е и тезата на генерал Шарл дьо Гол за „обединена Европа от Атлантика до Урал”. Тоест, налице е схващане, че европейският проект би бил незавършен и непълен без някаква степен на руско участие в него. В пълен противовес обаче, са редица доста по-съвременни коментари, като например този на Романо Проди, в качеството му на президент на Европейската комисия, според който, източната граница на Европа, в общи линии, съвпада с границите на бившия Съветски съюз, а Русия е „асоциирана” с Европа по същия начин, по който и Латинска Америка например – т.е. свързват ги известни културни, икономически и политически връзки, но иначе двете са много различни.

В самата Русия споровете по този въпрос в интелектуалните среди водят до появата през ХІХ век на две политико-философски школи: прозападната и славянофилската. Представителите на първата, най-общо казано, смятат, че Русия е (или трябва да стане) интегрална част от Запада и, че всички различия между нея и останалите западни държави – включително православната версия на християнството, или дефектите в нейната законодателна и политическа система – следва да бъдат коригирани в съответствие със западните модели, така че Русия да бъде в хармония с останалата част от Западния свят. На свой ред, славянофилите подчертавата различията между Русия и Запада като доказателство, че Русия представлява различен културен и обществен модел (същото твърдят впрочем и техните наследници – евразийците, през ХХ век) (4) . След 1840 този сблъсък между славянофилите и привържениците на прозападната ориентация става очевиден на всички нива в държавата и обществото, като всяко от двете ясно очертани течения води яростна битка с противниците си за правото да определя политиката на държавата.

Не може да се отрече, че и двете школи оказват сериозно влияние върху общественото мнение и политическия курс на Русия. Така, според един от ранните представители на прозападното течение – Пьотр Чаадаев, Русия има лошия късмет да не преживее свое Възраждане и Реформация, в резултат от което бива принудена да търси собствен път към модерността, различен от онзи, по който вече е минала Западна Европа. Неговото виждане е, че Русия следва да възприме безрезервно западноевропейските модели – подход, чието влияние можем да открием дори в програмата на т.нар. „млади руски реформатори” от началото на 90-те години на миналия ХХ век. На свой ред, Николай Данилевский - представител на втората вълна славянофили, твърди в книгата си „Русия и Европа” (1869), че ценностите и институциите на западноевропейската цивилизация (която той самият определя като „романо-германска”) не са универсални. Според него, Русия не е част от „западната”, а от славяно-византийската цивилизация, различаваща се от Запада и, че задача на руската външна политика е да консолидира наново това цивилизационно пространство, освобождавайки онези части от него, които се намират под управлението на Хабсбургската (западна) или Османската (ислямска) династии. Тази визия също има своите последователи и днес, призоваващи в частност за формирането на евразийски политически и икономически съюз, различен от ЕС.

Много често анализаторите, опитващи се да обяснят събитията в днешна Русия, възкресявайки за целта старото противоречие между прозападното и славянофилското течение, попадат в капана на собствената си схема. От една страна, въпросът, който привържениците и на двете школи смятат за основен – как може да бъде модернизирана Русия – беше решен по време на 70-годишното съветско управление. В книгата си „Съветският век” (2004) Моше Левин го показва съвсем ясно, посочвайки, че: „Съветският съюз не беше просто временна и нежелана пауза между пред-революционното минало и пост-съветското бъдеще, а непреодолима сила, мачкаща всичко по пътя си. Нищо не остава незасегнато от нея – от политическата култура до икономическата инфраструктура, езика, религията и социалните навици. Затова много бъркат онези, които смятат, че последиците от съветския период могат да бъдат минимизирани или преодолени, както и че Русия, просто ей така може да тръгне по един съвършено нов и различен път на развитие” (5) .

Така например, съветската политика на индустриализация и урбанизация „ражда един съвършено нов мироглед за съществуването..., отдалечен на светлинни години от селския ритъм на традиционна Русия” (6) – т.е. от средата, в която се развиват както прозападното, така и славянофилското течение. Истината е, че визията на славянофилите, както и на техните „наследници” – евразийците, за Русия като специфична цивилизация, в значителна степен се основава на един начин на живот, който вече не съществува и няма как да бъде възроден – особено при положение, че в руските села продължава да тече мощен процес на обезлюдяване, а мнозинството руснаци са интегрална част от онова, което определяме като „глобална консумативна култура”. Постсъветска Русия получи в наследство една модернизация, която макар да беше вдъхновена (в чисто материален аспект) от индустриалните общества на развития Запад, бе осъществена по начин, който няма почти нищо общо със западния.

Друг проблем е, че с тази парадигма толкова се е злоупотребявало, че тя все повече губи смисъла си. Така, в нейните рамки умереният социалист Александър Керенски, оглавил през 1917 т.нар. Временно правителство на Русия, се описва като „прозападно настроен”, докато болшевишкият лидер Владимир Ленин, който го сваля през октомври, попада в категорията на ”славянофилите”, въпреки че според самия Керенски бруталността на Ленин се дължи (в значителна степен) на дългите години емиграция на Запад, т.е. на престоя му извън Русия. За задълбочаването на проблема, помагат и редица западни анализатори, които описват различните фракции в съветското ръководство през 70-те и 80-те години на миналия век, използвайки за целта клишето за традиционното противопоставяне между „прозападно ориентираните” и „славянофилите”. Имайки предвид обаче, че класическите теоретици на славянофилството поставят акцента върху значението на религията, свободата на словото и гражданското общество, трудно могат да се смятат за техни наследници хора, обявяващи се за войнстващи атеисти и привърженици на „диктатурата на пролетариата”. В последните години на Съветската империя Михаил Горбачов се представяше за „прозападно настроен” а съперникът му Борис Елцин – за славянофил, който обаче по-късно се трансформира в „прозападен реформатор”, противопоставящ се на „нео-славянофилския алианс между комунисти и националисти”.

Дали Русия е част от Западния свят? Изхабени са тонове мастило и планини от хартия за да се открие отговора на този „проклет въпрос”, който измъчва руските интелектуалци и западните анализатори вече почти двеста години. Темата за Русия и Запада изглежда неизчерпаема. При това всеки от участниците в тази дискусия има собствено мнение за това, дали Русия може (или не може) да се смята за „западна държава”, използвайки като аргументи най-различни критерии – от географски и лингвистични до (гео)политически и институционални.

„Проклетият въпрос” за принадлежността на Русия

Защо този проблем има толкова голямо значение? Без съмнение, несигурността относно „принадлежността” на Русия е част от по-големия спор за различията между „Запада” и „останалите”. От времето на Реформацията, идентификацията на Запада като обединение на онези страни и региони, които се намират под юрисдикцията на Римския папа (в качеството му на „Патриарх на Запада”) бе заменена от концепцията за Запада като „просветена” цивилизация, дефинирана по-скоро от своите общи ценности и опит, а не толкова от някакви географски или правни рамки (1) . В резултат от това, някои от традиционните критерии, с чиято помощ Русия се разграничава от „Запада”, спокойно могат да се използват и за разграничаването на други страни, които иначе се смятат за част от евро-атлантическата общност и семейството на западните нации. Така, позоваването на руската християнска специфика (т.е. на Православието), автоматично изключва от западната общност и страни като Гърция, Румъния или България. Що се отнася до „историческата склонност” към авторитарно управление, това не е особеност само на Русия, но и на страни като Испания или Португалия например. Фактът, че руските земи са останали извън империята на Карл Велики (разглеждана като „ядро” на Запада) също не говори нищо, защото извън нея са били и Скандинавия, и Централна и Източна Европа, да не говорим за Западното полукълбо.

Всъщност, става въпрос за проблем, който понякога дори не касае самата Русия. Последното се отнася например за концепцията за „вкоренения руски ориентализъм”, разпространена сред държавите от Централна и Източна Европа или на Балканите – т.е. все страни, чиято собствена „западна идентичност” изглежда съмнителна. Те се опитват да докажат близостта си със Запада, сравнявайки се и противопоставяйки се на своите източни съседи, като Турция или Русия, най-често, защото се опасяват, че западните държави са готови с лека ръка да ги оставят в „сферата на влияние на големия източен съсед” (2) . Така, през последните няколко години, Украйна, която е източноевропейска славянска страна, чиито жители пишат на кирилица и повечето от тях, поне номинално, принадлежат към Православната църква, се опитва да следва именно такава стратегия, което е особено очевидно след т.нар. „оранжева революция” в края на 2004.

Не по-малко сериозни въпроси възникват и ако разгледаме ситуацията в чисто геополитически план. Дали съдбата на Русия е в евентуалната и интеграция в институциите, които през последния половин век помогнаха за дефинирането на „Западния свят”? Уинстън Чърчил заявява през 1957, че „Русия трябва да бъде част от една наистина обединена Европа (малко прибързана и прекалено оптимистична реакция на започналата в тази страна „десталинизация”). Известна е и тезата на генерал Шарл дьо Гол за „обединена Европа от Атлантика до Урал”. Тоест, налице е схващане, че европейският проект би бил незавършен и непълен без някаква степен на руско участие в него. В пълен противовес обаче, са редица доста по-съвременни коментари, като например този на Романо Проди, в качеството му на президент на Европейската комисия, според който, източната граница на Европа, в общи линии, съвпада с границите на бившия Съветски съюз, а Русия е „асоциирана” с Европа по същия начин, по който и Латинска Америка например – т.е. свързват ги известни културни, икономически и политически връзки, но иначе двете са много различни.

В самата Русия споровете по този въпрос в интелектуалните среди водят до появата през ХІХ век на две политико-философски школи: прозападната и славянофилската. Представителите на първата, най-общо казано, смятат, че Русия е (или трябва да стане) интегрална част от Запада и, че всички различия между нея и останалите западни държави – включително православната версия на християнството, или дефектите в нейната законодателна и политическа система – следва да бъдат коригирани в съответствие със западните модели, така че Русия да бъде в хармония с останалата част от Западния свят. На свой ред, славянофилите подчертавата различията между Русия и Запада като доказателство, че Русия представлява различен културен и обществен модел (същото твърдят впрочем и техните наследници – евразийците, през ХХ век) (4) . След 1840 този сблъсък между славянофилите и привържениците на прозападната ориентация става очевиден на всички нива в държавата и обществото, като всяко от двете ясно очертани течения води яростна битка с противниците си за правото да определя политиката на държавата.

Не може да се отрече, че и двете школи оказват сериозно влияние върху общественото мнение и политическия курс на Русия. Така, според един от ранните представители на прозападното течение – Пьотр Чаадаев, Русия има лошия късмет да не преживее свое Възраждане и Реформация, в резултат от което бива принудена да търси собствен път към модерността, различен от онзи, по който вече е минала Западна Европа. Неговото виждане е, че Русия следва да възприме безрезервно западноевропейските модели – подход, чието влияние можем да открием дори в програмата на т.нар. „млади руски реформатори” от началото на 90-те години на миналия ХХ век. На свой ред, Николай Данилевский - представител на втората вълна славянофили, твърди в книгата си „Русия и Европа” (1869), че ценностите и институциите на западноевропейската цивилизация (която той самият определя като „романо-германска”) не са универсални. Според него, Русия не е част от „западната”, а от славяно-византийската цивилизация, различаваща се от Запада и, че задача на руската външна политика е да консолидира наново това цивилизационно пространство, освобождавайки онези части от него, които се намират под управлението на Хабсбургската (западна) или Османската (ислямска) династии. Тази визия също има своите последователи и днес, призоваващи в частност за формирането на евразийски политически и икономически съюз, различен от ЕС.

Много често анализаторите, опитващи се да обяснят събитията в днешна Русия, възкресявайки за целта старото противоречие между прозападното и славянофилското течение, попадат в капана на собствената си схема. От една страна, въпросът, който привържениците и на двете школи смятат за основен – как може да бъде модернизирана Русия – беше решен по време на 70-годишното съветско управление. В книгата си „Съветският век” (2004) Моше Левин го показва съвсем ясно, посочвайки, че: „Съветският съюз не беше просто временна и нежелана пауза между пред-революционното минало и пост-съветското бъдеще, а непреодолима сила, мачкаща всичко по пътя си. Нищо не остава незасегнато от нея – от политическата култура до икономическата инфраструктура, езика, религията и социалните навици. Затова много бъркат онези, които смятат, че последиците от съветския период могат да бъдат минимизирани или преодолени, както и че Русия, просто ей така може да тръгне по един съвършено нов и различен път на развитие” (5) .

Така например, съветската политика на индустриализация и урбанизация „ражда един съвършено нов мироглед за съществуването..., отдалечен на светлинни години от селския ритъм на традиционна Русия” (6) – т.е. от средата, в която се развиват както прозападното, така и славянофилското течение. Истината е, че визията на славянофилите, както и на техните „наследници” – евразийците, за Русия като специфична цивилизация, в значителна степен се основава на един начин на живот, който вече не съществува и няма как да бъде възроден – особено при положение, че в руските села продължава да тече мощен процес на обезлюдяване, а мнозинството руснаци са интегрална част от онова, което определяме като „глобална консумативна култура”. Постсъветска Русия получи в наследство една модернизация, която макар да беше вдъхновена (в чисто материален аспект) от индустриалните общества на развития Запад, бе осъществена по начин, който няма почти нищо общо със западния.

Друг проблем е, че с тази парадигма толкова се е злоупотребявало, че тя все повече губи смисъла си. Така, в нейните рамки умереният социалист Александър Керенски, оглавил през 1917 т.нар. Временно правителство на Русия, се описва като „прозападно настроен”, докато болшевишкият лидер Владимир Ленин, който го сваля през октомври, попада в категорията на ”славянофилите”, въпреки че според самия Керенски бруталността на Ленин се дължи (в значителна степен) на дългите години емиграция на Запад, т.е. на престоя му извън Русия. За задълбочаването на проблема, помагат и редица западни анализатори, които описват различните фракции в съветското ръководство през 70-те и 80-те години на миналия век, използвайки за целта клишето за традиционното противопоставяне между „прозападно ориентираните” и „славянофилите”. Имайки предвид обаче, че класическите теоретици на славянофилството поставят акцента върху значението на религията, свободата на словото и гражданското общество, трудно могат да се смятат за техни наследници хора, обявяващи се за войнстващи атеисти и привърженици на „диктатурата на пролетариата”. В последните години на Съветската империя Михаил Горбачов се представяше за „прозападно настроен” а съперникът му Борис Елцин – за славянофил, който обаче по-късно се трансформира в „прозападен реформатор”, противопоставящ се на „нео-славянофилския алианс между комунисти и националисти”.

Страница 2

През 2000 някои западни анализатори квалифицираха току-що поелият властта в Русия Владимир Путин като „прозападен реформатор”, други пък го определяха като „неосталинист и реакционер-славянофил”. Все по-често терминът „прозападно настроен” започна да се използва като синоним на „либерален реформатор”, а „славянофил” – на „националист” и „противник на Америка” (в геополитически смисъл), а не като обозначаване на привърженици на коренно различни визии за същността и посоката на развитие на Русия. Когато през февруари 2006 участвах в Руско-американския диалог в Москва, един от руските ми събеседници разви тезата за „евразийската перспектива” на външната политика на Русия (т.е. за необходимостта от близки икономически, политически и военни отношения между Москва, Пекин и Делхи, за да бъде „балансирана” глобалната доминация на САЩ). В същото време този човек водеше типичен „западен” начин на живот и в културен план изглеждаше неотличим от гражданите на континентална Европа. Всъщност, много малко от привържениците на „евразийската”, т.е. на източната, ориентация на руската външна политика смятат, че културата и политическите институции на Русия следва да бъдат трансформирани по „азиатски образец”. В същото време, фигура като Григорий Явлински, който често бива представян за „доайен” на прозападно настроените руски либерали, е фанатичен привърженик на т.нар. „староверци”, които предишните поколения прозападно настроени руски интелектуалци са смятали за една от пречките пред пълната интеграция на Русия в западната общност.

Европейска но не западна

Продължаващото използване на изтърканата парадигма „славянофили” срещу „привърженици на западната ориентация” засенчва факта, че днес сред самите руснаци (а, както изглежда, и сред повечето европейци) е налице определен консенсус по отношение позиционирането на Русия спрямо Запада, обществения и държавен модел, който е най-подходящ за тази страна, както и за отношенията между нея и Европа. Така, анализирайки както политическите позиции на елита, така и данните от социологическите проучвания, Александър Лукин от Института Брукинг във Вашингтон стига до извода, че „повечето руснаци вярват, че страната им е близка в културно отношение до западния свят, но все още не е достатъчно близо до него в икономически и психологически план” (7) . Тази ситуация самият аз определям като „условна” или „ограничена” принадлежност към западната общност.

Условната принадлежност изхожда от предпоставката, че Русия (т.е. нейното „ядро”) е част от Европа в културно отношение и нейният генезис се осъществява в рамките на европейската цивилизация, но по ред географски и исторически причини тя представлява специфичен елемент на европейския свят, защото на нейна територия Европа се среща и се „смесва” със света на Средния Изток и Азия. В резултат от това, руските политически и икономически институции се развиват по-различно от тези в „чисто” западните държави. Тоест, налице е особен „руски път” на развитие, който не съвпада напълно със западноевропейския и северноамериканския. Лукин определя това схващане като „политически балансирано”, в чиято основа е убеждението, че „макар Русия да е част от Запада, тя има различни интереси и потребности, свързани със спецификата на нейната история, размери и географско положение, но въпреки това страната продължава да принадлежи към Запада в редица отношения”. При срещата на нашата група с руския президент Путин през 2004, той изрази сходна позиция по време на дискусията относно неговата програма за Русия. В редица други случаи той също е заявявал публично, че „Русия е част от европейската култура, но не и от европейските институции” (8) . В чисто практически план, както отбелязва Дмитрий Тренин, това означава, че: „Ако оставим настрана традиционните баналности за географията, историята и културата, днес Европейска Русия означава една по-модерна Русия, съпоставима с ЕС, като отношенията между Брюксел и Москва могат постепенно да придобият и институционален характер, което обаче изключва пълната интеграция на Русия в Европейския съюз. Тоест, става дума за интеграция с (а не във) ЕС” (9) .

Тезата за „условната принадлежност” включва и хипотезата за наличието на „два Запада” – т.нар. „далечен Запад”, обединяващ САЩ и Канада, и т.нар. „близък Запад” – този на ЕС. „Близкият” и „далечният” Запад заедно формират евро-атлантическата общност, докато „близкият Запад” и постсъветското пространство формират „Голяма Европа” (10). Понякога това води до едно разделение на света, според което „Западът”, разглеждан като евро-атлантическа общност, включва САЩ и Западна Европа, но самата „Европа” (т.е. съвкупността от „близкия Запад” и „Източна Европа”) по дефиниция изключва САЩ, но пък включва Русия. По време на срещата ни с президента Путин през 2004, колегата ми д-р Джеймс Билингтън го помоли да сравни жителите на САЩ и Русия. Путин разви тезата, че докато американците са имигрантско общество, което първоначално се изгражда върху основите на европейската цивилизация, за да тръгне след това по свой, собствен път на развитие в Северна Америка, Русия е източния клон на европейската цивилизация, която поради географското си положение и историческия си опит е свикнала да съжителства с различните неевропейски култури в границите на общата държава. Наистина, много руски политици и интелектуалци подчертават, че опитите на Русия да създаден работещ синтез между европейските и неевропейските култури дава на останалата част от Европа доказал ефективността си модел на „междуцивилизационна толерантност” – тема, която отново стана актуална след кървавите бунтове в парижките предградия в края на 2005.

Понякога тази „условна принадлежност” на Русия се изразява с формулата „Русия е европейска, но не и западна”. Това разграничаване между „Запада” и „Европа” често се подчертава от един от най-интересни съвременни руски интелектуалци и общественици – митрополит Кирил (Гундяев), който е сред водещите йерарси на Руската православна църква (11) . Развивайки по-нататък концепцията, очертана от учени като Дмитрий Оболенский, той поставя в основата на европейската цивилизация гръцко-римският синтез от първата половина на Първото Хилядолетие от н.е., както и наличието на „обща християнска традиция”, която се предава на народите, както от Западна, така и от Източна Европа, посредством юридическия кодекс на византийския император Юстиниан, например (12) . В лекцията си пред студенти от Университета на Перуджа, прочетена през октомври 2002 („Бъдещето на Европа и източнохристиянската традиция”), той, в частност, твърди: „Темата за Европа е особено важна в процеса на формиране на източноевропейския начин на живот и източноевропейската философия. Византия, а чрез нея и Православният славянски свят, наследяват древногръцката мъдрост, римските закони и държавна традиция, трансформирани от християнското учение. Приемайки християнството през ІХ век, Русия става част от семейството на европейските нации”.

Тази обща традиция обаче, търпи различно развитие в Източна и в Западна Европа (13). В посланието си към Пан-европейския междурелигиозен диалог, който се провежда в Осло през 2002, митрополит Кирил казва следното за „Западна Европа”: „Специфичният цивилизационен модел, формирал се там, е резултат от философското, социално и политическо развитие, започнало по време на Реформацията и продължило през епохата на Просвещението и революциите в Европа. Той се основава на т.нар. либерален принцип, който обявява за най-висша ценност индивидуалните свободи. Структурата на обществото, като цяло, се изгражда така, че да гарантира максимална реализация на индивидуалните права и свободи” (14) .

Според него, именно това е водещият принцип в „западноевропейското и северноамериканското социално развитие”, за разлика от по-умерения подход, характерен за „източно християнските/източноевропейските” общества. Това, на свой ред, оказва своето влияние върху начина, по който се дефинира и разбира демокрацията. Самият митрополит Кирил тълкува демокрацията като система, позволяваща на индивидите да хармонизират интересите си в рамките на взаимното подпомагане (15) .

Подобно на Путин и други водещи руски политици и интелектуалци, смятащи Русия за част от общата европейска цивилизация, митрополит Кирил отхвърля тезата за водещата роля на нейния „западен бял дроб” (ако използваме формулировката на покойния папа Йоан Павел ІІ). Той подчертава, че: „Източна Европа не е склонна да следва сляпо правилата, създадени от някой, преди векове и без нейно участие, които при това не са съобразени с мирогледа на собствените и жители, просто защото именно от тях се ръководят днес проспериращите западни нации” (16) .

В същото време Кирил лансира собствена визия за постигането на европейското единство, в чиято основа поставя равноправието и взаимното зачитане на източно- и западноевропейския подходи, които да гарантират баланса и взаимното им допълване. В цитираното по-горе интервю, той заявява: „Убедени сме, че православната традиция е призвана да даде свой собствен принос в развитието на единното европейско пространство”, а в посланието си от Осло подкрепя една от версиите на прословутата „теория за конвергенцията”, според която западният индивидуализъм и източната „съборност” (термин, с който се обозначава доброволното обединяване на вярващите на основата на любовта им към Бога и ближния – б.р.) могат да бъдат „синтезирани в общ паневропейски подход (17) . Нещо повече, в различни свои изказвания и публикации, той поддържа тезата, че само постигайки определена степен на конвергенция „европейската интеграция може да се реализира успешно, в противен случай този грандиозен геополитически проект е обречен на провал”.

Въз основа на горните цитати, някой би могъл да заключи, че митрополитът изповядва съвременна версия на слаянофилството (или, за да бъдем по-точни – на евразийството). Само че, за разлика от евразийците и представителите на втората славянофилска вълна, които не просто подчертават, но и съзнателно задълбочават, различията между Русия и Европа, Кирил споделя една визия за европейската интеграция, според която (също както отбелязва и Чърчил преди 50 години) Русия трябва да играе ключова роля в нея. В същото време, за разлика от традиционните представители на „прозападното течение” (и малцината техни последователи сред днешните руски политици), за които интеграцията между Русия и Запада изисква Москва изцяло да възприеме „западния модел”, подходът на Кирил не приема концепцията за Европа като „романо-германска” цивилизация, формирала се през Късното Средновековие, Възраждането, Реформацията и Просвещението (според която Русия, в най-добрия случай, може да се смята за „периферна” държава). Той вижда Европа като продукт на християнизираната Римска империя, чиито семена дават своя плод в новите европейски народи от франките и англите на Запад до проторуските племена на Изток. Според него, не само Русия печели от контактите и сътрудничеството си със Западна Европа, но и Европа може да спечели от взаимодействието с Русия и другите части на „Източна Европа”, с тяхната еволюирала специфична версия на общата европейска традиция (18) . Тезите на митрополит Кирил се посрещат с голям интерес от определени кръгове във Ватикана и, според редица анализатори, са потенциална база за подобряване на отношенията между Руската православна и Римската католическа църкви.

Доколко всичко това има значение?

Истината е, че дебатът за „Русия и Запада” в руските академични среди, по страниците на списанията и вестниците, както и в електронните медии, е нещо повече от чисто теоретичен спор, ограничен в рамките на елита. Продължаващата несигурност относно отношенията между Русия и т.нар. Западен свят, се отразява на най-високо политическо и правителствено ниво. Едно от първите интервюта на Путин (което той даде на Дейвид Фрост от BBC на 5 март 2000), като президент на Русия, само затвърди двойнствения характер на отношенията между страната му и Запада. Така, в отговор на въпроса за руската реакция на разширяването на НАТО на изток и възможното членство на Русия в пакта, Путин подчерта, че: „Русия е част от европейската култура. И аз не мога да си представя страната си, изолирана от Европа. Русия иска да поддържа справедливи и искрени отношения с своите партньори. Ние сме отворени за равноправно сътрудничество. Вярваме, че бихме могли да говорим за евентуална интеграция с НАТО, но само ако Русия се разглежда като равноправен партньор. Както е известно, основополагащите принципи на ООН отразяват ситуацията в света, непосредствено след края на Втората световна война. Днес ситуацията е друга и е разбираемо, че някои смятат за необходимо въвеждането на нови механизми за гарантиране на международната сигурност. Но презумпцията, че Русия няма нищо общо с това и опитите тя да бъде изключена от този процес, са неприемливи” (20) .

Страница 3

Същата двойнственост се забелязва и в посланието на руския президент до Седмата международна конференция на европейските главни прокурори, провела се в Москва през юли 2006, в което той, от една страна, твърди, че „Русия е интегрална част от демократична Европа”, а – от друга, призовава за диалог между „Запада” и „Изтока”, очевидно причислявайки към него и Русия (21).

Всичко това се отразява и върху реалната политика. В началото на 90-те години на миналия век, „проатлантическите кръгове” в тогавашното руско правителство определяха като своя крайна цел пълната интеграция на страната в институциите на евро-атлантическата общност, включително НАТО и ЕС. Това не само позволяваше експанзията на Запада към руските граници но включваше и схващането, че за да се превърне в пълноправен член на западните институции, Русия ще трябва радикално да трансформира своята политическа и икономическа система.

За разлика от това схващане, концепцията за „условната принадлежност” (в чиято основа е поставено тясното сътрудничество на Русия с ЕС в рамките на процеса на формиране на една „по-широка” Европа ) - напротив, отговаря едновременно на интересите както на Москва, така и на Брюксел. Макар че някой вероятно би възразил, че тя е далеч по-малко успешна по отношение на НАТО. От гледна точка на самите европейци, тази концепция отхвърля перспективата (пък макар и твърде далечна) за евентуалната интеграция на държава с мащабите на Русия в ЕС, в същото време тя позволява „размиването” на границите, отделящи Европа от „не-Европа”, с възприемането на тезата за „европейските пространства” (в сферите на икономиката, сигурността, културата и т.н.) (23) . От руска гледна точка пък, тя освобождава правителството в Москва от задължението да приложи acquis communitaire и позволява на Русия сама да избира, кои европейски стандарти и институции да възприеме. Тоест, Русия може да бъде „толкова европейска”, колкото самата тя и останалата част от Европа биха искали да бъде. В частни разговори, редица високопоставени руски държавни служители са изразявали пред мен задоволството си от прилагането на този подход, противопоставяйки го на „униженията”, на които са подложени Турция и Украйна например, които поради стремежа си за пълноправно членство в ЕС са принудени да приемат диктата на Брюксел във всички политически сфери, без срещу това да получат каквито и да било гаранции за евентуалната си интеграция в съюза (27) .

Пак с това са свързани и продължаващите руски усилия за предефиниране характера на организацията Г-8 от „западна” в „глобална” институция, отчасти за да бъдат парирани критиките (особено тези на определени кръгове в САЩ), че Русия не бива да бъде част от нея. Така, през юли 2006, известният руски телевизионен анализатор Алексей Пушков защити правото на страната си да членува в Г-8, аргументирайки се, че критерият за членство в нея не са споделените демократични ценности, а способността на държавата-членка да съдейства за намиране на решения на такива глобални икономически и политически предизвикателства като достъпа до енергоносителите или разпространението на оръжията за масово поразяване (25) .

Доколко този дебат вълнува обикновените руснаци?

От края на 80-те години на миналия век насам, се очерта значителна промяна в отношението на руския елит към т.нар. „западен модел”, който по онова време се възприемаше от повечето негови представители като „норма” и мнозина руски политици дори обещаваха бърз преход към тази западна „нормалност” (26) . Това беше период на повишен интерес към западните (и най-вече тези, разпространени в Америка) клонове на християнството, като един от факторите за изграждането на устойчива пазарна икономика и стабилна демокрация. Оттогава обаче, популярността на откровено про-западните политически движения в Русия спадна драстично. Днес, с изключение на партията „Яблоко” (подкрепата за която, според социологическите проучвания, е повече от скромна), нито една руска политическа формация не се обявява за интегрирането на страната в евро-атлантическите институции. Освен това повечето руснаци (особено сред представителите на първото постсъветско поколение) демонстрират далеч по-малка толерантност към западните критики относно икономическия и политически курс на Русия (27) . Данните сочат, че повечето млади руснаци искат същите неща, които и връстниците им в Западна Европа (62%), но са убедени, че Русия не бива да се опитва да се превърне в „една от многото европейски страни” (54%) и смятат, че чужденците трябва да престанат с опитите „да наложат собствените си идеи” (72%) – тема, която постоянно присъства и в коментарите на митрополит Кирил. Нещо повече, сред руските граждани се очертава определен консенсус по отношение на това, че Русия е едновременно и европейска, и отличаваща се от европейските, страна; че е пълноправен член на европейското семейство, и в най-общия смисъл, е част от Запада – особено по отношение на Средния изток или Източна Азия, но в същото време е нещо различно от него.

Преди време професор Николай Злобин публикува едно есе в Harvard International Review , в което описва Европа и Русия като „вървящи заедно, но всеки за себе си” (28) . Което доста добре илюстрира позицията на руското общество по този въпрос. И макар, че в обозримо бъдеще Русия и Европа вероятно ще формират достатъчно устойчив модел на взаимоотношения и сътрудничество, въпросът за принадлежността на Русия към Запада едва ли някога ще бъде решен окончателно.

 

Бележки:

  1. Alexandru Dutu, “Small Countries and Persistent Stereotypes”, Revue des Etudes sud-est europennes (Academie Roumaine) XXXI, № 1-2, pp.5-10.
  2. Вж. Milica Bakic-Hayden, $Nesting Orientalism: The Case of Former Yugoslavia ”, Slavic Review 54:4 (1995), pp. 917-31.
  3. Виж интервюто на Джон Маклафлин с тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма, излъчено на 10 декември 2001, в което Кучма противопоставя Украйна не само на Русия, но и на балканските държави, които бързо се приспособяват към европейските институции, като пример за подобен подход. Според Кучма, Украйна не само може да стане част от Запада, но тя (за разлика от Русия) е „по-западна” от балканските държави ( www.mclaughlin.com ).
  4. Най-добрият справочник за дискусията в руската политическа философия е S . V . Utechin , Russian Political Thought : A Concise History ( New York : Praeger , 1964).
  5. Gvozdev, “Writing off Stalin”, Moscow Tines, 04.03.2005.
  6. Ibid.
  7. Alexander Lukin, “ Russia Between East and West”, International Problems 2 (2003) – www.diplomacy.bg.ac.yu.
  8. Виж също пресконференцията на Путин в Париж от октомври 2000, след срещата Русия-ЕС, в която той очерта разликата между Русия, като възможен член на ЕС (с всичко произтичащо от това в политически и институционален план) и Русия, като част от Европа, „от културна и икономическа гледна точка”. “ Russia , It ' s Not Time for Joining EU Yet ”, Pravda , 31.10.2000. По време на посещението си в Шотландия през 2003, Путин отново обяви, че „Русия е част от европейската култура. Европейската култура няма да бъде пълна без Русия. Русия е част от Европа”, AFP, 25.06.2003.
  9. Trenin, “Pirouettes and Priorities: Distilling Putin Doctrine”, The National Interest, Winter 2003/04, p.80.
  10. Ibid.
  11. Митрополитът не само е говорител на Руската православна църква, но и води седмично телевизионно предаване, което събира милиони зрители – както вявращи, така и атеисти.
  12. Вж. интервюто му в Diplomatic , септември-октомври 2005, www.orthodoxytoday.org .
  13. В този контекст, „Източна Европа” не означава създаденият след Втората световна война съветски блок, а се отнася за онези страни в Европа, които са свързани с Византийската империя и Константинополския патриарх. Интересно е обаче, че митрополит Кирил, в цитираното по-горе интервю за Diplomatic , определя Гърция и Кипър като „западни” православни държави, отчасти заради следвоенната им ориентация към евро-атлантическата общност.
  14. “International Integration and Civilizational Diversity of Humanity”, an address to Europen Council of Religious Leaders, 11.11.2002, Oslo , Norway , www.religionsforpeace.net.
  15. Виж интервюто му за руския вестник „Комсомолская правда” от 20.07.2006, чиито пълен текст е публикуван на сайта на Московската патриаршия – www.mospat.ru
  16. Kirill , “International Integration ”.
  17. Той засяга темата и в доклада си „Универсалното и различното в концепцията за човешките права”, изнесен на Конференцията за ролята на религията в съвременните международни отношения (септември, 2005, Санкт Петербург). В него се твърди, че: „Приносът на Русия за утвърждаването на човешките права е в намирането на баланса между индивидуалните свободи и социалната „съборност” ( www.orthodoxytoday.org). В лекцията си в Московския държавен университет той подчертава, че подобна конвергенция ще съдейства за това, възприемането на „ценностите на свободния пазар, свободата на словото и на съвестта, както и много други”, да не води задължително до ерозията на традиционните ценности (Пресцентър на Отдела за външни църковни дела на Московската патриаршия, 04.04.2000).
  18. Докладът на митрополит Кирил на конференцията в Санкт Петербург ( ibid .) е издържан в същия стил, като в него се подчертава, че „проблемът за свободата, като такава, е важен за всички християнски църкви, без изключение, още от времето, когато християнството се превръща в държавна религия на Римската империя”, като различията в интерпретацията му се дължат на различията в еклезиологията и историческия опит между източното и западното християнство.
  19. Виж например , Gianni Valente, “More Power and Less Believers”, 30 giorni, Septeber 2003 ( www.30giorni.it). Самият митрополит Кирил подчертава, че успешният диалог между Православната и Католическата църкви оказва положително влияние върху европейския проект – виж изявлението му от 26.05.2004 на Московската конференция „Православна Византия и Латинският Запад”.
  20. Виж www.bbc.com
  21. Текстът на посланието на Путин, от 05.07.2006, може да се види на адрес www.kremlin.ru.
  22. Виж например коментарите на съветника на тогавашния президент Елцин Станислав Станкевич за атлантизма в „Русия в търсене на себе си”, Russia in the National Interest , ed . Nikolas K. Gvosdev, ( New Brunswick , N.J. , Transaction, 2004), pp. 20-21.
  23. Виж предложението на бившия гръцки министър на отбраната Йоанис Варвициотис за създаването на „Европейска общност”, като пример за тази тенденция. То се съдържа в статията му “ Let ' s Build on Neighbourhood Policy ”, Europe ' s World , Summer 2006, pp . 113-115.
  24. Сред най-забележимите последици от „условния” подход е въвеждането на двустепенен визов режим за значителна част от представителите на руския политически, икономически и културен елит, което им дава възможност да получават дългосрочни многократни визи, позволяващи им да пътуват из Европа, сякаш са граждани на ЕС или САЩ.
  25. За изказването на Пушков на конференцията в Санкт Петербург от 14 юли 2006, виж www.en.g8russia.ru
  26. Moscow Times, 22.04.2005
  27. Sarah E. Mendelson and Theodore P. Gerber, “Soviet Nostalgia: An Impediment to Russian Democratisation”, Washington Quarterly, Winter 2005/6, pp. 90-91.
  28. “Together but Separate”, Harvard International Review, 26.03.2004.

* Авторът е старши сътрудник в американския Център за стратегически анализи „Ричард Никсън”

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн