Казусът “Турция”
Присъединяването на България и Румъния, а малко по-късно и на Хърватия, към Европейския съюз ще изглежда като кратка спирка на малки гари, ако в следващите 15-20 години влакът на евроразширяването успее да стигне и до Турция. През 2004 се случи едно събитие с огромна важност за бъдещето на Европа – първо Европейската комисия препоръча започването на преговори с Анкара за пълноправно членство в ЕС, а след това държавните ръководители на страните от Евросъюза се вслушаха в тази препоръка и насрочиха дата за започване на преговорите през 2005. Така 41 години след като подписа споразумение за асоцииране с ЕС и 17 години след като за пръв път подаде молба за пълноправно членство, Турция най-сетне излезе на евроинтеграционния коловоз и само чудо би могло да я свали от там.
Трите най-често изтъквани аргументи срещу членството на Турция в ЕС се съдържат в прилагателните голяма, бедна и мюсюлманска. След десетина години Турция ще бъде по-голяма от Германия – най-многолюдната държава в ЕС. В същото време, по брутен вътрешен продукт на глава от населението, Турция е по-назад и от най-бедната от сегашните членки на ЕС. А понеже Европейският съюз е, освен всичко друго, и един гигантски преразпределителен механизъм за пренасочване на пари от богатите към бедните региони на страните-членки, може да се очаква, че ставайки пълноправен член, Турция ще трябва да получи огромни суми от общата Европейска каса. Според някои изчисления само селскостопанските субсидии, полагащи се на Анкара, ще бъдат 11,3 милиарда евро годишно. Не на последно място е и религиозният аргумент, защото съвременната европейска културна идентичност се основава на християнството.
Нито един от аргументите против турското членство в ЕС обаче не е необорим. Турция наистина е голяма страна, но опасенията, че населението й ще продължи да нараства с темпове, характерни за Третия свят, са неоснователни. Според една много реалистично звучаща прогноза на Института за изследване на населението към университета Хаджеттепе, жителите на Турция никога няма да достигнат 100 милиона, като броят им ще расте до 2030-2035, когато ще се стабилизира на 93-94 милиона, а след това ще започне да намалява. За периода 1980-2000 годишните темпове на нарастване на турското население са спаднали от 2,28 на 1,49 %. Днес европейците се плашат от демографския бум в Турция, но след време може би ще получават голяма част от пенсиите си от отчисленията, удържани от заплатите на турците в работоспособна възраст.
Що се отнася до бедността, тя също е преодолим проблем. Макар че никога няма да догони стандарта на живот в Белгия или Холандия, Турция е сред малкото (ако не и единствен) примери за успешно развитие на висока производствена култура в мюсюлманска държава. През 2004 половината от телевизорите, продавани в ЕС, бяха турско производство. Като се има предвид изградената вече трудова етика и рационален модел на индивидуално икономическо поведение, може да се очаква, че ако получи безпрепятствен достъп до огромния пазар на Европейския съюз, Турция бързо ще дръпне напред. Освен това към датата на турското членство в ЕС се очаква скъпата селскостопанска политика на Съюза вече да бъде реформирана и субсидиите за агропроизводителите да значително да намалеят.
Може би най-сериозен е проблемът с културно-религиозната различност на Турция. Дори и най-политически коректните автори трябва да признаят, че европейската култура се базира на юдео-християнската традиция, която в дълги исторически периоди е утвърждавала своя облик именно в противопоставянето си със света на Исляма. Тук обаче трябва да отчетем, че Турция е преди всичко светска държава. Тя е мюсюлманска, но не и ислямистка. И още нещо много важно – лицемерие е да се твърди, че Турция няма място в ЕС, защото е населена с мюсюлмани, докато в същото време в Европейския съюз вече живеят 15,5 милиона мюсюлмани, чиито брой непрекъснато нараства и никой няма намерение да ги гони.
Турската кандидатура за членство в ЕС изглежда твърде необичайна, защото е свързана с няколко парадокса: Първият от тях е исторически. През ХVІ-ХVІІ век могъщата Османска империя безуспешно се опитва да превземе с военна сила Виенската крепост и се настани трайно в Централна Европа. Днес Турция, която е наследник на Османската империя, получава възможност да превземе крепостта “Европа” не с оръжие, а чрез преговори за присъединяване към ЕС. Ако след ХІV-и век османските султани успяха да вкарат Азия в Европа, то сега се случва обратното – Европа ще влезе дълбоко в Азия чрез въвличането на Турция в евроинтеграционния дискурс.
Друг парадокс е свързан с еволюцията на турския вътрешнополитическия модел. Кемализмът, който роди съвременна Турция, бе проникнат от стремеж към европеизация и скъсване с ориенталщината. Днес императивите на евроинтеграцията зачеркват част от политическото наследство на Ататюрк, например ролята на военните като пазители на съществуващия политически ред в Турция. Така страната еволюира от една полувоенна дирижирана демокрация към общество, близко до западноевропейския модел. От 2004 секретарят на могъщия турски Съвет за национална сигурност вече е цивилен. Турция е изправена пред най-сериозната промяна в политическата си система от времето на Ататюрк насам. Сърцевина на тази промяна е смяната на гаранта за продължаването на модернизационните усилия и за запазването на светския характер на държавата. Досега това бяха военните, а оттук насетне ще бъде Европейският съюз. Това ще стане възможно чрез вграждане (интериоризиране) на един по същество външен фактор (ЕС) във вътрешнополитическия живот на страната. Част от подсъзнателните страхове, които буди у европейците турското членство в ЕС, са свързани именно с колебанието, дали Евросъюза може да се справи с толкова необичайна задача.
Третият парадокс е, че ЕС е светска общност, но светските партии, изградени по западен образец, не успяха да изведат Турция на евроинтеграционния друм. С тази задача се справи една формация с ислямистки корени. Отворен остава въпросът дали бившите ислямисти от Партията на справедливостта и развитието не се възползваха от евроинтеграционния аргумент, за да отдалечат военните от политиката. Но дори и това да е била тяхната основна цел, резултатът остава непроменен – турската политическа система постепенно се доближава до европейската.
Всъщност, най-типичното за Турция не е многобройното население, бедността и мюсюлманската религия, а съчетанието на тези три фактора с огромната вътрешна динамика на тази страна. Според изследване на ООН, Турция е на първо място в света по отношение на миграцията на граждани в собствената им страна. Вътре в страната има големи икономически, социални и културни диспропорции, чиято пресечна точка постоянно се мени. Затова въпросът, трябва ли Турция да бъде приета в ЕС се свежда до това, колко динамика може да понесе една сравнително статична политическа система, каквато е Евросъюзът. Разширяването на ЕС с 10 нови държави през 2004 често е означавано като Големият взрив (Big Bang). Истинският Голям взрив обаче ще се случи в момента, когато Турция влезе в ЕС. Дългите предприсъединителни преговори между Брюксел и Анкара трябва да направят този взрив контролиран, така че да не бъде разрушена цялата европейска сграда.
Казусът “Украйна”
До есента на 2004 Украйна бе мислена от политолозите предимно през призмата на станалите вече класически тези на двама от най-добрите съвременни анализатори – Збигнев Бжежински и Самюел Хънтигтън. Първият твърдеше, че без контрол върху тази страна Русия няма шанс да се възроди като империя, а вторият ситуира точно през средата на Украйна една от разломните линии, отделящи западнохристиянската от православната цивилизация. Събитията в Киев от края на 2004, влезли в историята под името “оранжева революция”, потвърдиха правотата и на Бжежински, и на Хънтингтън, но добавиха много нови щрихи, избистрящи геополитическия лик на Украйна.
Случилото се в Украйна може да се опише с помощта на теорията за различните модели на политическо наследяване в бившите съветски републики. Най-общо те са разделени в три групи. Първата включва трите прибалтйски държави, които след разпадането на СССР преминаха безпроблемно към модела на класическата западна демокрация, предполагащ смяна на властта чрез свободни и честни избори. Всъщност, Литва, Латвия и Естония имат културно-историческа предразположеност към този модел, защото пребиваването им в Съветския съюз бе неестествено, насилствено и за кратко. Вторият модел на политическо наследяване в постсъветското пространство може да бъде означен като беларуско-средноазиатски. При него президентската власт е пожизнена или в краен случай може да бъде прехвърлена на друг член от управляващото семейство. Третият вариант е руският. При него отиващият си президент си посочва наследник, който в общи линии да съхрани статуквото. Така Елцин пожела да бъде наследен от Путин, който пък през 2008 вероятно също ще посочи приемник по свой вкус. Основната цел при този модел е новият лидер да даде гаранции за неприкосновеността и богатството на своя предшественик и неговото семейство. Извън тази обяснителна схема остава т.нар. “революция на розите”, чрез която в края на 2003 бе пометена властта на Едуард Шеварднадзе в Грузия. Новият силен човек в Тбилиси Михаил Саакашвили представи действията си като радикално скъсване с руския и беларуско-средноазиатския модел на политическо наследяване и преминаването към прибалтийския. Още е рано да се каже дали това е истинското съдържание на процесите в Грузия, но в случая по-важен е легитимационният дискурс на “революцията на розите”, който определено е прозападен.
Къде в тази схема стои Украйна? Завръзката на конфликта в Киев се случи някъде в началото на 2004, когато под силния натиск на Запада Леонид Кучма се отказа да се бори за трети президентски мандат, макар че имаше възможност за йезуитско тълкувание на Конституцията, което формално да му даде това право. Практически, държавният глава отхвърли беларуско-средноазиатския модел като неприложим и реши да прибегне до руския. За наследник, който да гарантира свободата и имуществото на семейство Кучма, бе избран Виктор Янукович – висш бюрократ с добри управленски качества, но напълно лишен от политическа харизма. Зад този избор прозираше амбицията на Кучма да продължи да бъде влиятелен фактор в украинската политика и след оттеглянето от президентския пост. За целта държавно-правната система на Украйна трябваше се промени, така че президентската институция да трансферира част от своята голяма власт към правителството и парламента. Тогава Кучма би могъл да играе важна роля като премиер или като някакъв арбитър между различните клонове на властта, които неизбежно ще влязат в съперничество по между си.
Драмата започна през ноември, когато стана ясно, че в Украйна има всички условия за реализиране на грузинския вариант за смяна на властта чрез уличен натиск. Сблъсъкът между Виктор Янукович и Виктор Юшченко има няколко паралелно съществуващи измерения. Очевидно е, че тези двама лидери олицетворяват въжделенията на двете основни етно-културни групи, живеещи в Украйна. Привържениците на Янукович са рускоговорящи, православни, носталгично настроени спрямо Съветския съюз. Зад Юшченко пък застанаха украинскоговорещите, униатите, прозападно ориентираните кръгове, за които национални герои са Богдан Хмелницки, Степан Бандера и Вячеслав Чорновил. Красноречива илюстрация на това разделение бе телевизионния дебат в навечерието на повторния балотаж, където Юшченко говореше на украински, а Янукович му отговаряше на руски. Но може би най-ясното свидетелство за разцеплението на Украйна на две почти равни половини (като границата не е точно по река Днепър, както мислят мнозина) е електоралната карта на страната. Херсонска област е единственото изключение, където разликата между Юшченко и Янукович е няколко процента. Навсякъде другаде единият от двамата печели в пъти повече гласове от съперника си. Изборите в Украйна бяха сблъсък на две политически култури – източната част на страната приема руския модел за наследяване във властта, а западната е по-близко до балтийския и няма нищо против да го наложи, минавайки по грузинския път. Изразен с географски топоними, конфликтът бе Донецк и Днепропетровск срещу Лвов и Киев.
Другото измерение (най-важно, по мое мнение) на сблъсъка между двамата основни президентски кандидати е геоикономическо. Янукович представляваше интересите на силно индустриализираната Източна Украйна, чиято икономическа база са минното дело, металургията, стоманодобива, машиностроенето. Това са нереформирани отрасли, които работят по съветски тертип с огромен разход на енергия, евтини суровини и потомствени работници със сравнително добра квалификация. Юшченко произлиза от банкерските среди и е по-близък до капитала, който се върти във сферата на финансите, услугите и донякъде леката промишленост. Неслучайно двама от основните спонсори на Оранжевата революция носят прозвищата “шоколадения барон” и “лимонадения крал”. При това положение е ясно защо икономическата мощ на групировката, стояща зад кандидата на властта, бе далеч по-голяма от тази на хората около опозиционния лидер. Според груби изчисления съотношението между брутния вътрешен продукт на “Украйна на Янукович” и “Украйна на Юшченко” е 70 към 30. Затова някои наблюдатели описват Оранжевата революция като “бунт на милионерите срещу милиардерите”. Но украинските милиардери са не просто богати. Техният бизнес е пъпно свързан с властта чрез приватизационни сделки, разрешителни режими, данъчни облекчения и негласен имунитет срещу съдебно преследване. При едно рязко обръщане на държавното кормило голяма част от донецките и днепропетровски олигарси могат да паднат зад борда на привидното икономическо благополучие. Затова уличният натиск за смяна на властта във Киев може да се квалифицира и като антиолигархична революция. Икономическото и административно предимство на проруския лагер бе неутрализирано чрез по-голямата политическа енергия на опозицията. Другият важен фактор за успеха на Юшченко бе контрола върху Киев. Ако столицата на Украйна беше в източната част на страната, събитията щяха да се развият по съвсем друг начин.
Радикалната промяна на политическата система в Украйна все още не може да се счита за свършен факт. Най-влиятелната фигура от обкръжението на Юшченко - Юлия Тимошенко, също е от групата на олигарсите, макар че сега играе в другия отбор. Никой не може да гарантира, че новата власт в Киев няма да бъде оплетена в мрежа от клиентелизъм, непрозрачни приватизационни сделки, фаворизиране на определени бизнесмени и в крайна сметка да бъде възстановено предишното преплитане на промишления капитал от източната част на страната с държавните институции. Въпреки това след Оранжевата революция връщането на Украйна в руската орбита изглежда много малко вероятно. Дори и част от стария елит да бъде съхранена, голямата геополитическа промяна е начинът, по който властта се легитимира. При Янукович нещата са ясни – той поиска властта с три основни лозунга – руският да получи статут на официален език, да бъде разрешено двойното гражданство и Украйна да декларира отказ от бъдещо членство в НАТО. Юшченко излезе с противоположна платформа – подаване на молба за членство в НАТО и Европейския съюз и еманципиране от Москва на базата на равноправни партньорски отношения. От тук нататък новият президент вече ще бъде длъжен да се придържа към платформата, с която спечели победата. Дилемата за съжителството на прозападния държавен глава с проруските олигарси от източната част на страната не е толкова неразрешима, колкото изглежда на пръв поглед. Малко известен е фактът, че пазарите на металургичните и машиностроителни заводи от донецко-днепропетровския промишлен регион не са в Русия, а в страните от Запада и в Азия.
Откъсването на Киев от Москва може да бъде ускорено и от по-нататъшното утвърждаване и укрепване на доста проблематичната украинска национална идентичност. Нацията не е застинал политически феномен, а нещо което се поддава на изграждане и моделиране чрез целенасочено пропагандно въздействие. Не случайно Юшченко поръча за церемонията по встъпването му в длъжност да бъдат донесени от чужбина хетманския флаг и жезъла на Богдан Хмелницки.
Европейската позиция
Броени дни след победата на Юшченко на повторния балотаж, Европейският парламент в Страсбург гласува със съкрушителното мнозинство от 467 на 19 гласа незадължителна резолюция, призоваваща на Украйна да бъде дадена "ясно европейска перспектива с възможност тя да доведе до членство в ЕС". След това обаче, представител на Европейската Комисия побърза да заяви, че членството на Украйна в ЕС не е на дневен ред. За членство, разбира се, още е рано, но дискусията за него вече започна. Макар че скоро няма да получи статута на преговаряща страна, който има Турция, Украйна вече е на път да се премести от постсъветското в европейското геополитическо пространство. Това е важен факт като се има пред вид, че, ако не броим Русия, на Стария континент няма нито една държава, която да е по-голяма по територия от Турция или от Украйна.
Чрез Турция, която в географски план е държава-мост между два континента, ЕС получава директен излаз на близкоизточната политическа сцена. Чрез Украйна пък се осъществява дълбоко проникване навътре в материка, след което Евросъюзът вече не може да бъде смятан за Римленд (вътрешен полумесец, който заобикаля Хартленда, според терминологията на Хилфорд Макиндер). Към прогнозата на Бжежински, че Русия не може да бъде империя без Украйна, можем да добавим още нещо – Москва беше и все още е самостоятелен геополитически полюс до голяма степен именно благодарение на имперската идея. След Оранжевата революция вече е време да се разсъждава върху възможността Русия да загуби ролята си на геополитически магнит и да бъде погълната от Европа. Подобно на състезание по дърпане на въже между два отбора, изтеглянето на един важен състезател (в случая Украйна) от другата страна на чертата, може да повлече до същото развитие и за лидера на тима(т.е. Русия).
Но дали световният лидер САЩ ще позволи подобна мащабна геополитическа експанзия на Европа? Нима САЩ не желаят думата им в Киев и Анкара да се чува по-силно от тази на Брюксел? След 11 септември 2001 американците изживяха голяма еволюция в дефинирането на своите международни приоритети. Центърът на битката за удържане на световното господство се пренесе в мюсюлманската част на Азия и за САЩ е по-важно да имат ЕС за съюзник, отколкото да подриват неговото единство и да спират разширяването му. По отношение на Турция Вашингтон иска да продължи да използва изключително важната военновъздушна база Инджирлик. Това може да стане, ако родината на Ататюрк е светска, стабилна и предвидима държава. Постигането на тази цел чрез въвличането на Турция в евроинтеграционния процес е добре дошло за САЩ. Затова американците оказваха груб дипломатически натиск
{rt}
Казусът “Турция”
Присъединяването на България и Румъния, а малко по-късно и на Хърватия, към Европейския съюз ще изглежда като кратка спирка на малки гари, ако в следващите 15-20 години влакът на евроразширяването успее да стигне и до Турция. През 2004 се случи едно събитие с огромна важност за бъдещето на Европа – първо Европейската комисия препоръча започването на преговори с Анкара за пълноправно членство в ЕС, а след това държавните ръководители на страните от Евросъюза се вслушаха в тази препоръка и насрочиха дата за започване на преговорите през 2005. Така 41 години след като подписа споразумение за асоцииране с ЕС и 17 години след като за пръв път подаде молба за пълноправно членство, Турция най-сетне излезе на евроинтеграционния коловоз и само чудо би могло да я свали от там.
Трите най-често изтъквани аргументи срещу членството на Турция в ЕС се съдържат в прилагателните голяма, бедна и мюсюлманска. След десетина години Турция ще бъде по-голяма от Германия – най-многолюдната държава в ЕС. В същото време, по брутен вътрешен продукт на глава от населението, Турция е по-назад и от най-бедната от сегашните членки на ЕС. А понеже Европейският съюз е, освен всичко друго, и един гигантски преразпределителен механизъм за пренасочване на пари от богатите към бедните региони на страните-членки, може да се очаква, че ставайки пълноправен член, Турция ще трябва да получи огромни суми от общата Европейска каса. Според някои изчисления само селскостопанските субсидии, полагащи се на Анкара, ще бъдат 11,3 милиарда евро годишно. Не на последно място е и религиозният аргумент, защото съвременната европейска културна идентичност се основава на християнството.
Нито един от аргументите против турското членство в ЕС обаче не е необорим. Турция наистина е голяма страна, но опасенията, че населението й ще продължи да нараства с темпове, характерни за Третия свят, са неоснователни. Според една много реалистично звучаща прогноза на Института за изследване на населението към университета Хаджеттепе, жителите на Турция никога няма да достигнат 100 милиона, като броят им ще расте до 2030-2035, когато ще се стабилизира на 93-94 милиона, а след това ще започне да намалява. За периода 1980-2000 годишните темпове на нарастване на турското население са спаднали от 2,28 на 1,49 %. Днес европейците се плашат от демографския бум в Турция, но след време може би ще получават голяма част от пенсиите си от отчисленията, удържани от заплатите на турците в работоспособна възраст.
Що се отнася до бедността, тя също е преодолим проблем. Макар че никога няма да догони стандарта на живот в Белгия или Холандия, Турция е сред малкото (ако не и единствен) примери за успешно развитие на висока производствена култура в мюсюлманска държава. През 2004 половината от телевизорите, продавани в ЕС, бяха турско производство. Като се има предвид изградената вече трудова етика и рационален модел на индивидуално икономическо поведение, може да се очаква, че ако получи безпрепятствен достъп до огромния пазар на Европейския съюз, Турция бързо ще дръпне напред. Освен това към датата на турското членство в ЕС се очаква скъпата селскостопанска политика на Съюза вече да бъде реформирана и субсидиите за агропроизводителите да значително да намалеят.
Може би най-сериозен е проблемът с културно-религиозната различност на Турция. Дори и най-политически коректните автори трябва да признаят, че европейската култура се базира на юдео-християнската традиция, която в дълги исторически периоди е утвърждавала своя облик именно в противопоставянето си със света на Исляма. Тук обаче трябва да отчетем, че Турция е преди всичко светска държава. Тя е мюсюлманска, но не и ислямистка. И още нещо много важно – лицемерие е да се твърди, че Турция няма място в ЕС, защото е населена с мюсюлмани, докато в същото време в Европейския съюз вече живеят 15,5 милиона мюсюлмани, чиито брой непрекъснато нараства и никой няма намерение да ги гони.
Турската кандидатура за членство в ЕС изглежда твърде необичайна, защото е свързана с няколко парадокса: Първият от тях е исторически. През ХVІ-ХVІІ век могъщата Османска империя безуспешно се опитва да превземе с военна сила Виенската крепост и се настани трайно в Централна Европа. Днес Турция, която е наследник на Османската империя, получава възможност да превземе крепостта “Европа” не с оръжие, а чрез преговори за присъединяване към ЕС. Ако след ХІV-и век османските султани успяха да вкарат Азия в Европа, то сега се случва обратното – Европа ще влезе дълбоко в Азия чрез въвличането на Турция в евроинтеграционния дискурс.
Друг парадокс е свързан с еволюцията на турския вътрешнополитическия модел. Кемализмът, който роди съвременна Турция, бе проникнат от стремеж към европеизация и скъсване с ориенталщината. Днес императивите на евроинтеграцията зачеркват част от политическото наследство на Ататюрк, например ролята на военните като пазители на съществуващия политически ред в Турция. Така страната еволюира от една полувоенна дирижирана демокрация към общество, близко до западноевропейския модел. От 2004 секретарят на могъщия турски Съвет за национална сигурност вече е цивилен. Турция е изправена пред най-сериозната промяна в политическата си система от времето на Ататюрк насам. Сърцевина на тази промяна е смяната на гаранта за продължаването на модернизационните усилия и за запазването на светския характер на държавата. Досега това бяха военните, а оттук насетне ще бъде Европейският съюз. Това ще стане възможно чрез вграждане (интериоризиране) на един по същество външен фактор (ЕС) във вътрешнополитическия живот на страната. Част от подсъзнателните страхове, които буди у европейците турското членство в ЕС, са свързани именно с колебанието, дали Евросъюза може да се справи с толкова необичайна задача.
