17
Нед, Ное
22 New Articles

Троянският кон на Европа

брой3 2004
Typography

Дори и след очакваната победа на Виктор Ющенко и т.нар. “оранжева революция”, Украйна продължава да привлича вниманието на анализатори и политици. Повечето, посветени на украинските събития, материали страдат обаче от сериозен недостатък – всичко, случило се там, се разглежда през призмата на противопоставянето между Русия и Запада. Което е вярно само отчасти. Истината е, че в геополитическата игра за Украйна има поне трима основни участника - Русия, САЩ и Европа (т.е. ЕС).

Медиите, включително руските и българските, положиха доста усилия да представят битката между Янукович и Ющенко като сблъсък между проруските и прозападни сили в страната. Така, Янукович се сдоби с ореола на защитник на всичко руско и твърд привърженик на съюза с Москва, докато съперникът му бе обявен за твърдо прозападно настроен. Факт е, че Кремъл и лично президентът Путин предоставиха на “своя” кандидат подкрепа, която в украинските условия би трябвало да му гарантира победа на изборите – тя включваше и посещението на руския държавен глава в Киев (по случай годишнината от освобождаването на града от германската окупация през Втората световна война), и ангажирането на големите руски медии, и участието на място на водещи руски “политически технолози” (като Сергей Марков или Глеб Павловски). В основата на тяхната тактика бе съзнателното нагнетяване на напрежение и страх пред “западната заплаха” (независимо доколко реална бе тя), олицетворявана от Ющенко. Само че проруската ориентация на Янукович, както впрочем и на досегашния президент Кучма и стоящите зад тях украински финансово-индустриални кланове, предизвиква много сериозни съмнения. Достатъчно е да си припомним, че през последните петнайсетина години управляващите в Киев подхващаха темата за приятелството с Русия само в навечерието на сериозни избори (парламентарни или президентски), или преди началото на поредните преговори за заплащане на руските петролни и газови доставки. Което бе съвсем логично, предвид силните проруски настроения сред жителите на гъсто населените източни провинции на Украйна. Само няколко седмици по-късно обаче, украинските власти забравяха за всичките си обещания и отново се обръщаха към Вашингтон, възобновяваха сътрудничеството с НАТО и продължаваха преговорите за задълбочаване на сътрудничеството със западните съседи (и най-вече с Полша). Тоест, украинският елит, като цяло, не криеше особено прозападната си ориентация. Тогава, каква е причината Западът така рязко да промени тактиката си спрямо Украйна и да поиска смяната на същия този елит?

Това, че именно САЩ инициираха кризата в Украйна едва ли предизвиква съмнение: доказва го и финансирането на доскорошната опозиция от различни американски фондации, и използването на вече отработени технологии за вкарване във властта на подходящите политици (използвани още по време на “нежните революции” в Източна Европа, а през последните години – в Сърбия и Грузия), и дипломатическият натиск срещу Киев и Москва.

Украйна действително е ключова държава. Неслучайно мнозина побързаха да припомнят тезата на влиятелния американски геополитик и стратег Збигнев Бжежински, според който в постсъветската пространство има три държави, способни да изиграят много важна роля за евентуалното възраждане позициите на Русия като свръхдържава – Азербайджан, Узбекистан и Украйна. Истината е, че идването на власт на украинската опозиция, подкрепяна от САЩ, действително представлява заплаха за националните интереси на Русия (макар и не чак в такава степен, както твърдят някои руски геополитици като Александър Дугин например). Този въпрос доста се коментира, включително и у нас, по-важното обаче е, че тази американска политика е насочена не само (и не толкова) срещу Русия, но и срещу Европа. Разширяването на Европейския съюз през април 2004 превърна Украйна в буфер между ЕС и Русия и всички проблеми, конфликти и вълнения в тази страна вече ще се отразяват и в двете посоки – т.е. и към Руската Федерация, и към Европейския съюз. Всъщност, стройният хор на защитниците на украинската демокрация пречи да се осъзнае и анализира онова, което в случая представлява най-голям интерес, а именно: че победата на Ющенко и разгромът на стария елит (от което автоматично следва и, че новият режим ще бъде още по-националистически) ще ерозира, най-вече, регионалната стабилност. А сред последиците от това очевидно ще бъде фактическото отделяне на източните области (при формалното запазване единството на страната) и, в перспектива, опити на новата власт (включително и силови) да преодолее разцеплението. Мнозина в Русия, а също някои в Европа (и дори в България), виждат в автономията на източните украински провинции едва ли не единствената възможност за успешно преодолявоане на кризата. Това обаче, едва ли е така. Фактическият разпад на Украйна би създал в Европа район на постоянна нестабилност и напрежение. Тази перспектива не засяга непосредствено интересите на САЩ, които могат да си позволят и по-рисковани стъпки в един отдалечен от собствените им граници регион, опитвайки се да формират проамерикански “атлантически пояс” в центъра на Европа. Полша, балтийските държави и другите нови членки на НАТО, наред с Украйна на Ющенко (или най-малкото западната и част) се разглеждат от определени кръгове във Вашингтон като мощно средство за натиск не само върху Русия, на и за ограничаване активността и геополитическите планове на водещите западноевропейски държави (и, преди всичко, на Франция и Германия). Реализирането на “кризисния сценарий” в Украйна сериозно ще затрудни и забави осъществяването на интеграционните процеси в ЕС, които и без това бяха усложнени и забавени с приемането на 10-те нови страни-членки през 2004.

Освен това, ако Украйна действително се разпадне (или се превърне във федерация), Европейският съюз ще трябва да преговаря с най-слабо развитата аграрна част на страната за евнетуалната и бъдеща интеграция. Тази “мини-Украйна” би била сериозно бреме за обединена Европа. Да не говорим, че правителството на подобна квази-държава ще стане заложник на най-радикалните и откровено националистически кръгове в украинското общество, чиято естествена база са именно западните области. Няма да е чудно и, ако прозападните лозунги там се съчетаят с традиционната за украинските националисти омраза към поляците, евреите и руснаците, а също и с териториални претенции към всички съседи.

И все пак, макар на пръв поглед подобен сценарий да изглежда “удобен” за САЩ, той едва ли ще се реализира и то именно защото американците няма да го допуснат.

Ако потърсим аналогия с войната на НАТО срещу Югославия, една от целите на която (освен свалянето на диктатора Милошевич, разбира се) бе ерозията на позициите на току що въведената общоевропейска валута - еврото, можем да стигнем до извода, че появата на огнище на нестабилност по периферията на Европа (например в Украйна) може да доведе до известна стабилизация на долара. Известно е, че Европейският съюз зависи не само от Русия, като основен доставчик на енергоносители, но и от безпроблемния трафик по тръбопроводите, с чиято помощ те стигат до потребителите. А 90% от тръбопроводите за Европа минават именно през Украйна. Тъкмо поради това тази страна представлява такъв интерес за САЩ, стремящи се да извлекат дивиденти при всеки възможен изход от кризата. Така, триумфът на Ющенко (чиято съпруга е бивша служителна на американския Държавен департамент) дава на Вашингтон отличната възможност да влияе пряко върху украинската политика. В същото време, задълбочаването на кризата с всичките му не съвсем ясни последици (включително федерализацията или дори разпадът на Украйна) би навредил както на Русия, така и на европейската икономика, която и без това балансира на ръба на стагнацията.

На пръв поглед, подобен анализ не отговаря на действителността. Мнозина например, биха възразили, че ключова роля в развитието на събитията в Украйна и победата на Ющенко изиграха не американците, а европейците (и, особено, полският президент Квашневски, литовският му колега Адамкус или върховният комисар на ЕС по външната политика Хавиер Солана). Отговорът е прост: Европа, както е добре известно, съвсем не толкова единна, колкото им се иска на евро-чиновниците в Брюксел, а новите страни-членки на Евросъюза поддържат по-тесни връзки със САЩ, отколкото с т.нар. “Стара Европа” (литовският държавен глава Адамкус например, е американски гражданин). Не е съвсем ясна и ролята на Солана в украинските събития. Така, според агенция “Ройтерс”: “дори офисът на Солана не желае да коментира обстоятелствата, при които еврокомисарят се е включил в преговорите в Киев, отбелязвайки само, че това е станало по покана на Квашневски”. Тоест, появилите се в Украйна европейски политици са провеждали там по-скоро американската линия, а не тази на Обединена Европа. Вашингтон обаче, съзнателно се опитва да наложи тезата, че Западът е действал напълно съгласувано в украинските събития, защитавайки твърдо идеалите и ценностите на демокрацията. Така, известният американски политолог (и водещ сътрудник на Фондацията “Карнеги”) Робърг Кейгън констатира, че “в условията на драматичните събития в Украйна администрацията на Буш и Европейския съюз действаха съвместно и ефективно, в рамките на трансатлантическото сътрудничество”. Това обаче звучи по-скоро като опит да се представи желаното за действителност Част от големите световни медии продължават да внушават, че Европа и Америка действат заедно в постсъветството пространство, за което впрочем спомагат и утвърдилите се в самата Европа либерални традиции. Истината обаче е, че зад красивите лозунги се крият ясно осъзнати геополитически интереси, които при това нямат нищо общо с европейските. И ако европейските лидери се поддат на уловката, позициите на ЕС, като цяло, ще отслабнат. Те самите очевидно са наясно с това, което обяснява и голямата сдържаност, с която Германия и Франция коментират промените в Украйна, в пълен контраст с възторга, демонстриран от представителите на т.нар. “Нова Европа”. Впрочем, и самият Солана в почти всяко свое изказване подчертава, че ЕС е заинтересован от запазването на стабилността и целостта на Украйна. Берлин и Париж са наясно, че откритата...

{rt}