Бъдещето на т.нар. “Голям Близък изток” (включващ освен близкоизточния регион, също районите на Каспийско море, Кавказ и Средна Азия), в качеството му на ключов елемент от евразийското геополитическо “ядро”, е изключително важно за света и човечеството, като цяло. Въпреки че двете най-могъщи държави в Евразия – Китай и Русия, успяха (в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество) да смекчат, до известна степен, недоверието помежду си, все още липсват достатъчно гаранции, че те ще си сътрудничат наистина ефективно в политическата и икономическа сфери. От друга страна, регионът, притежаващ 3/4 от световните запаси от енергоносители, традиционно е сред основните цели на свръхсилите.
Както посочва американският геополитик Збигнев Бжежински, Евразия е пространството, където са разположени шестте държави, притежаващи най-развитите (след американската) икономики на планетата и изразходващи най-много средства за въоръжаване. Тук са всички страни (извън западния свят), притежаващи атомно оръжие, в същото време - тук е и социално нестабилният близкоизточен регион, където продължава да се разгаря религиозният фанатизъм, формиращ основата за очертаващ се сблъсък на цивилизациите и където е центърът на производството на наркотици, носещи заплахи за целия свят. Приемайки подобна оценка, лесно можем да предположим и, че в най-скоро време страните от Билзкия изток, Каспийския регион, Кавказ и Средна Азия неизбежно ще бъдат изправени пред нови и много сериозни проблеми, свързани с продължаващата експанзия на САЩ – единствената свръхдържава на планета през последните 15 години (т.е. след разпадането на Съветската империя).
От една страна, расте потребността на развитите икономически и индустриално държави от енергоносители, от друга – световните запаси от тях започват да се изчерпват. Смята се, че през следващите 25 години енергийното потребление в света ще нарастне с 50%. В тази връзка, контролът над региона на “Големия Близък изток”, притежаващ ¾ от световните запаси от енергоносители, през който освен това минават важни транспортни артерии, е първостепенна и най-важна цел на държавите, претендиращи за световна доминация.
САЩ по пътя към световна хегемония
Разпадането на баланса на двуполюсния свят през 1990 бе изцяло в полза на Америка. През последните години всички сме свидетели, как САЩ (особено след терористичната атака срещу тях от 11 септември), под лозунга за “война с тероризма”, се ориентираха към практическата реализация на предварително поставената цел – установаване на собствената си хегемония над планетата. В това отношение американците бяха улеснени от факта, че терористичните мрежи, значителна част от които бяха създадени и използвани по време на студената война в рамките на стратегията за сдържане на съветското настъпление към топлите южни морета, по-късно започнаха да работят срещу САЩ. Обявявайки за своя цел унищожаването на терористичните огнища, американците (със санкцията на ООН) първо атакуваха Афганистан, а след това окупираха и иракския диктатор Саддам Хюсеин, под предлог, че режимът му произвежда оръжия за масово унищожение. Така, на фона на продължаващият израело-палестински конфликт, превърнал се в своеобразна “гангрена” за Близкия изток, Съединените щати създадоха изключително опасна среда в региона, постоянно ерозираща мира между културите и цивилизациите и благоприятстваща още по-големия подем на тероризма.
Междувременно (докато течаха спорове, коя страна от “оста на злото” може да се окаже следващата мишена), Америка се сдоби с ключови военни бази в някои азиатски държави, променяйки режимите в други и така, стъпка по стъпка, се опитва да постави целия регион под свой контрол. Днес е вече съвсем ясно, че обект на американската геополитическа стратегия е целият “Голям Близък изток”, овладяването на който се извършва под невинния предлог за “липсата на демокрация”, “нарушаване на човешките права” или “дискриминация на жените”.
Кой може да спре американците?
Събитията от последните 10-15 години показват, че светът е на прага на окончателното установяване хегемонията на една, единствена свръхдържава. И ако не се появят регионални сили, способни да балансират тази хегемония, т.е. ако не бъде ограничено американското господство на планетата, съществува реална опасност много развити или развиващи се икономики да се окажат в трудно положение, а човечеството, като цяло, да се сблъска с още по-голяма трагедия, от тази която днес преживява Ирак. В същото време държави с огромен потенциал, като Русия, Китай, Турция и Иран засега не демонстрират способност да формират сила, способна да промени развоя на събитията. Нито Китай, който мнозина напоследък определят като втората, от икономическа и политическа гледна точка, “свръхдържава” в света, нито Русия, продължаваща да счита немалка част от региона за своя сфера на влияние, все още показват особено желание за активно сътрудничество с регионалните сили, каквито са Турция и Иран. Макар че Русия и Китай, заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, направиха много за гарантиране на сигурността, тяхната активност би следвало да се разшири в икономическата и политическа сфери, като особено важно е изграждането на достатъчно мощен силов център, способен активно да противостои на американската хегемония.
Всъщност, САЩ и Великобритания не просто се стремят да завладеят, или поне да поставят под контрол, енергийните ресурси и транспортните коридори в евразийския регион. Плашейки Русия с претенциите на бурно развиващият се Китай в Евразия, те съзнателно се опитва да разединят и противопоставят тези две големи континентални сили.
Терорът като предлог
Днес тероризмът действително е най-голямата опасност за човечеството. Но то би се оказало изправено пред още по-сериозни опасности, ако за борбата с тероризма се използват собствените му методи. Когато се предприема въоръжена интервенция в определен регион с цел укрепване на собственото господство над планетата, пък макар и под предлог за борба с тероризма и установяване на демокрация, всъщност се създава среда за появата на още по-тежки проблеми, той като всяко военно действие в тези региони провокира у победените яростен стремеж за реванш, което в крайна сметка, ги тласка към терор.
Днес нито една държава, освен САЩ, не желаят продължаването на военните действия в “Големия Близък изток” (или където и да било другаде). Европейските народи, изпитали на гърба си страданията и жестокостите на две световни войни, изглежда вече са осъзнали необходимостта от мирно съвместно съществуване с представителите на другите цивилизации и култури. Западния свят, благодарение на сътрудничеството в рамките на Северноатлантическия пакт, създаден след Втората световна война, живя в мир цели 60 години. Този мирен период осигури днешното благосъстояние и просперитет на Стария континент, и именно за да ги запазят, европейците стигнаха до идеята за създаването на Европейския съюз, който би могъл да послужи като вдъхновяващ пример и за други региони в света.
Необходимостта от взаимно доверие в Евразия
Днес Европа, независимо от сътрудничеството си със САЩ в рамките на НАТО, от време на време се опитва да се противопостави и възпрепятства налагането на американската хегемония над света. Все по-малко обаче са надеждите, че тези усилия ще се окажат достъточно ефективни. Защото, за да се случи подобно нещо, трябва не само Европа, но и водищите държави от евразийския регион да формират някаква обща структура, следвайки примера на ЕС. Само изграждането на евразийска ос за сътрудничество между Турция, Русия, Китай и Иран ще може реално да попречи на външните сили, стремящи се да наложат господството си в региона, а също да съдейства за мирното разрешаване на споровете и противоречията, потенциално водещи до въоржени конфликти и тероризъм. Освено това, безспорно е, че подобно сътрудничество би допринесло значително за развитието на страните от Евразия, включително и за повишаването на тяхното благосъстояние.
Гарантирането на икономическото развитие на държавите от региона, а също удовлетворяване потребностите на промишлено развитите страни от енергоресурсите, които той притежава, е възможно само при съвместни действия.
За създаването на механизъм за подобно сътрудничество държавите от Евразия следва, преди всичко, да разгледат и бързо да разрешат проблемите, препятстващи установяването на доверие помежду им. Известно е, че националните интереси, както и тези на държавата, са над всичко. Но ясно е също, че тези интереси не се защитават и не се завоюват, сами по себе си. В тази връзка, възниква необходимостта от създаването на организации, способни да защитават (в един по-широк смисъл) националните интереси на своите страни-членки, гарантирайки по-голяма сигурност както за тях, така и за техните народи.
Единственият изход
Единственият логичен път за разрешаването на етническите, религиозни и цивилизационни противоречия в региона, които са в основата и на терористичния феномен, а също за възпрепятстване на потенциално вредно влияние на едни или други външни сили, е сътрудничеството, основано на запазване независимостта на държавите-участнички и ненамесата във вътрешните им работи. Значението на това сътрудничество за запазването на мира в региона и на планетата е безспорно.
Именно на базата на подобно сътрудничество би могъл да се реши проблемът за Карабах между Армения и Азербайджан, или да се постигне позитивна промяна в традиционно враждебните отношения между Армения и Турция, спиране на кървавите сблъсъци в Северен Кавказ и т.н.
Подобно сътрудничество в региона ще възпрепятства не само експанзията на САЩ, но и на всяка друга враждебно настроена сила, способна да генерира напрежение в Евразия. Безспорно е, че и културното сътрудничество и, особено, развитието на икономическите отношения ще способстват за оживлението и формирането на подходяща и сигурна среда за мирно взаимодействие между нациите. Ако не във всички области, то поне в сферите на историята и културата, много държави от региона са достатъчно близки и дори родствени една на друга. В някои от тях се говори на един език, други изповядван една и съща религия, трети пък имат сходен начин на живот. В името на мира на планетата и ефективната защита на националните интереси на държавите от евразийския регион, те трябва да установят тясно сътрудничество помежду си във всички жизнени сфери, формирайки по този начин и нов мощен силов център (полюс). Начело с Русия, Китай, Турция и Иран, в тази организация (наред със страните от Черноморския басейн и Централна Азия) би било полезно да участват и такива държави със значителен собствен потенциал като Индия и Пакистан. Но, ако не ускорим процесите на евразийската интеграция, твърде е вероятно следваща жертва на “войната с терора” да се окаже Иран, което би довело до катастрофа с почти планетарни размери. В противен случай всички държави от евразийския регион, рано или късно, са обречени да се сблъскат с крайно опасните последици от собствената си нерешителност.
* Авторът е армейски генерал от запаса, бивш генерален сектетар на Комитета за национална сигурност
{rt}
Бъдещето на т.нар. “Голям Близък изток” (включващ освен близкоизточния регион, също районите на Каспийско море, Кавказ и Средна Азия), в качеството му на ключов елемент от евразийското геополитическо “ядро”, е изключително важно за света и човечеството, като цяло. Въпреки че двете най-могъщи държави в Евразия – Китай и Русия, успяха (в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество) да смекчат, до известна степен, недоверието помежду си, все още липсват достатъчно гаранции, че те ще си сътрудничат наистина ефективно в политическата и икономическа сфери. От друга страна, регионът, притежаващ 3/4 от световните запаси от енергоносители, традиционно е сред основните цели на свръхсилите.
Както посочва американският геополитик Збигнев Бжежински, Евразия е пространството, където са разположени шестте държави, притежаващи най-развитите (след американската) икономики на планетата и изразходващи най-много средства за въоръжаване. Тук са всички страни (извън западния свят), притежаващи атомно оръжие, в същото време - тук е и социално нестабилният близкоизточен регион, където продължава да се разгаря религиозният фанатизъм, формиращ основата за очертаващ се сблъсък на цивилизациите и където е центърът на производството на наркотици, носещи заплахи за целия свят. Приемайки подобна оценка, лесно можем да предположим и, че в най-скоро време страните от Билзкия изток, Каспийския регион, Кавказ и Средна Азия неизбежно ще бъдат изправени пред нови и много сериозни проблеми, свързани с продължаващата експанзия на САЩ – единствената свръхдържава на планета през последните 15 години (т.е. след разпадането на Съветската империя).
От една страна, расте потребността на развитите икономически и индустриално държави от енергоносители, от друга – световните запаси от тях започват да се изчерпват. Смята се, че през следващите 25 години енергийното потребление в света ще нарастне с 50%. В тази връзка, контролът над региона на “Големия Близък изток”, притежаващ ¾ от световните запаси от енергоносители, през който освен това минават важни транспортни артерии, е първостепенна и най-важна цел на държавите, претендиращи за световна доминация.
САЩ по пътя към световна хегемония
Разпадането на баланса на двуполюсния свят през 1990 бе изцяло в полза на Америка. През последните години всички сме свидетели, как САЩ (особено след терористичната атака срещу тях от 11 септември), под лозунга за “война с тероризма”, се ориентираха към практическата реализация на предварително поставената цел – установаване на собствената си хегемония над планетата. В това отношение американците бяха улеснени от факта, че терористичните мрежи, значителна част от които бяха създадени и използвани по време на студената война в рамките на стратегията за сдържане на съветското настъпление към топлите южни морета, по-късно започнаха да работят срещу САЩ. Обявявайки за своя цел унищожаването на терористичните огнища, американците (със санкцията на ООН) първо атакуваха Афганистан, а след това окупираха и иракския диктатор Саддам Хюсеин, под предлог, че режимът му произвежда оръжия за масово унищожение. Така, на фона на продължаващият израело-палестински конфликт, превърнал се в своеобразна “гангрена” за Близкия изток, Съединените щати създадоха изключително опасна среда в региона, постоянно ерозираща мира между културите и цивилизациите и благоприятстваща още по-големия подем на тероризма.
Междувременно (докато течаха спорове, коя страна от “оста на злото” може да се окаже следващата мишена), Америка се сдоби с ключови военни бази в някои азиатски държави, променяйки режимите в други и така, стъпка по стъпка, се опитва да постави целия регион под свой контрол. Днес е вече съвсем ясно, че обект на американската геополитическа стратегия е целият “Голям Близък изток”, овладяването на който се извършва под невинния предлог за “липсата на демокрация”, “нарушаване на човешките права” или “дискриминация на жените”.
Кой може да спре американците?
Събитията от последните 10-15 години показват, че светът е на прага на окончателното установяване хегемонията на една, единствена свръхдържава. И ако не се появят регионални сили, способни да балансират тази хегемония, т.е. ако не бъде ограничено американското господство на планетата, съществува реална опасност много развити или развиващи се икономики да се окажат в трудно положение, а човечеството, като цяло, да се сблъска с още по-голяма трагедия, от тази която днес преживява Ирак. В същото време държави с огромен потенциал, като Русия, Китай, Турция и Иран засега не демонстрират способност да формират сила, способна да промени развоя на събитията. Нито Китай, който мнозина напоследък определят като втората, от икономическа и политическа гледна точка, “свръхдържава” в света, нито Русия, продължаваща да счита немалка част от региона за своя сфера на влияние, все още показват особено желание за активно сътрудничество с регионалните сили, каквито са Турция и Иран. Макар че Русия и Китай, заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, направиха много за гарантиране на сигурността, тяхната активност би следвало да се разшири в икономическата и политическа сфери, като особено важно е изграждането на достатъчно мощен силов център, способен активно да противостои на американската хегемония.
Всъщност, САЩ и Великобритания не просто се стремят да завладеят, или поне да поставят под контрол, енергийните ресурси и транспортните коридори в евразийския регион. Плашейки Русия с претенциите на бурно развиващият се Китай в Евразия, те съзнателно се опитва да разединят и противопоставят тези две големи континентални сили.
