С навлизането на човечеството в информационната епоха трайно се утвърди една нова концепция, играеща важна роля във военното дело и изследванията по сигурността - концепцията за информационната война. Тази концепция има две части. Първата засяга техническите аспекти на информационна война и акцентира върху борбата за поразяване на противниковите информационни системи (най-често – компютърните системи). Обект на настоящия анализ е вторият вид информационна война – т.нар. информационно-психологически операции.
Информационно-психологическите операции целят оказване на влияние върху общественото мнение и най-често се осъществяват чрез медийни кампании. Тези операции са тясно свързани с класическата пропаганда, активните мероприятия и по-новия PR (public relations – връзки с обществеността). Този “психологически” дял от информационната война се счита от все повече експерти за важна съставна част на съвременната геополитика. Или ако си позволим да перефразираме основателя на класическата геополитика сър Халфорд Макиндер, можем да кажем, че днес “онзи, който управлява информационното пространство, владее и геополитическото пространство”.
В началото на ХХІ век геополитиката претърпя сериозна трансформация като относителната тежест на географския фактор постепенно намалява. Глобализацията все повече лишава географската територия и земята от тяхната някогашна почти свещена стойност. В миналото геополитиката се възприемаше преди всичко като силова външна политика, отчитаща значението на географските фактори. В наши дни обаче, тя все повече се свързва с транснационалните коридори за пренос на нефт и газ. Докато класическите геополитици са черпели вдъхновение от бурното развитие на железниците, то съвременните геополитици се вдъхновяват по-скоро от инфраструктурните и енергийни коридори, както и от развитието на информационните мрежи. Естествено, в сила остава един ключов геополитически фактор – оръжието и военното дело. Но съвременните оръжия са по-различни и, в известен смисъл, по-фини. Едно от тези “нови” оръжия е информацията.
Това “информационно оръжие”, във всичките му разновидности, все повече навлиза в геополитиката. От една страна, наличието на достоверна разузнавателна информация е задължителна при геополитическото планиране. От друга страна, всяка геополитическа операция първо се обезпечава информационно – чрез медийни кампании и други операции за влияние върху общественото мнение. Без значение, дали става въпрос за екстремистите от албанските паравоенни формирования в Косово и Македония, или за втората война на САЩ срещу Ирак - един от основните фронтове е информационният. Като на него се хвърлят не по-малко сили и средства отколкото на класическия театър на военните действия.
Правата на човека като ефективното информационно оръжие за геополитическо въздействие
В съвременните международни отношение има богат набор от информационни оръжия, които се използват за оказване на геополитическо въздействие. Едно от най-ефективните и безогледно използвани информационни оръжия са прословутите “човешки права” и по-конкретно - правата на малцинствата. Това оръжие се използва както от класическите международни играчи – държавите, така и от новите играчи – транснационалните корпорации и международните комерсиални мрежи, като напр. “Отворено общество”; “Прозрачност без граници” или мрежата от т.нар. Хелзинкски комитети.
Мощта на това пропагандно оръжие идва от силната му морална натовареност и от всеобхватен характер. Правата на човека са идеалният параван за диверсия и разлагане на дадено общество, най-често на конкретната националната държава. Тъй като класическите междудържавни войни стават все по-неприемливи за международното обществено мнение, вече се използват далеч по-фини оръжия като например пропагандното клише “права на човека”. Операциите за натиск по линия на “чомешките права” са едно от измеренията на т.нар. “меки тактики” на съвременната асиметрична война. Разбира се, в случай че обектът на прицел се окаже прекалено твърд и неподатлив на тази тактика, в действие влиза друг от елементите на асиметричната война – баналните терористични актове.
“Правозащитните операции” са сред най-добре разработените и безогледно използвани оръжия от арсенала на съвременната информационна война. Злоупотребата с правата на малцинствата става главен дестабилизиращ фактор за множеството геополитически фрагментирани региони, какъвто например са Балканите. Ако в миналото всяка война е била предшествана от проникването на “легиони от шпиони”, в наши дни те се съпътстват от проникването на “легиони от правозащитници”. В съвременното глобално информационно село няколко фалшифицирани снимки на репресирани представители на някое малцинство спокойно могат да се превърнат в легитимен “casus belli” (lat. - повод за война).
Ето защо, особено важно за всяка жизнеспособна национална държава е да изгради свои контрапропагандни структури за защита на човешките права. В епохата на информационните войни правозащитната контрапропаганда е също толкова важна, колкото класическия контрашпионаж. Ако има добра контрапропагандна машина, особено в сферата на правата на човека, конкретната държава, в много по-голяма степен, може да се противопостави на външния геополитически натиск. В съвременния свят “правата на човека” са мощно оръжие и то не бива да се оставя с лека ръка в пълно разположение на противника. Особено след зловещите терористични актове от 11 септември 2001 в САЩ и 11 март 2004 в Мадрид, в глобален план, настъпи преоценка на досега съществуващия дисбаланс между правата на човека и сигурността на държавата и гражданите. Все повече общества приемат като необходимо зло ограничаването на някои права с оглед постигането на по-висока степен на сигурност.
Политиката за сигурност – новото лице на геополитиката
В съвременното българско публично пространство геополитиката, като понятие, е в почти същото състояние като национализма – и двата термина са до голяма степен дискредитирани, но тъй като са жизнено необходими присъстват под една или друга форма в реалния живот. Действително, в съвременна България геополитиката не е занаят, а по-скоро интелектуално хоби. Геополитиката не присъства в нито един от официалните държавни документи като например Концепцията за национална сигурност, Военната доктрина или Стратегическия преглед на отбраната. Няма нито едно държавно учреждение или институт, който да се занимава с геополитически изследвания. В това отношение, особено полезно би било създаването на компетентен и надведомствен правителствен орган към Министерски съвет, който да координира геополитическите усилия на България. Тази перспектива обаче изглежда нереалистична, поне в краткосрочен план, поради липсата на каквато и да било политическа воля за създаването на подобен орган. В този смисъл единствено институциите от сектора за сигурност биха могли, поне частично, да формулират и осъществяват националната геополитическа стратегия.
След края на студената война България се опитва да води ако не геополитика, то поне политика за национална и регионална сигурност. В редица държавни институции и неправителствени организации се разработват изследвания по проблемите на сигурността. Всъщност, политиката за сигурност заимства редица от основните положения на геополитиката и, в определена степен, е нейното ново и обществено приемливо лице. Това важи не само за България, но и за редица други страни. Силовата външна политика, характерна за класическия геополитически подход, се трансформира в политика за обезпечаване на националната сигурност.
Съвременната международна идеологема - “сигурност чрез интеграция” е едно от измеренията на процеса на глобализация. Този постулат е възприет и в подготвяната нова Стратия за сигурност на Република България. Според по-старата геополитическа лексика, този термин обозначава включването на страната в съществуващите имперски и полуимперски образувания от типа на НАТО и ЕС. Като сред аспектите на интеграцията ни в тях е възприемането на унифициран модел на репресивния апарат, или както е по-модерно да се казва - на сектора за сигурност.
Важен елемент от новата геополитика – политиката за сигурност, е изграждането на интегриран сектор за сигурност, който да подобри координацията между различните звена от системата за национална сигурност – Министерство на вътрешните работи (МВР), Министерството на отбраната (МО), специалните служби, Държавна агенция “Гражданска защита” и др. Именно това са ведомствата, имащи правомощия да осъществяват новата българска геополитика (в частта и, касаеща сигурността). За съжаление, повечето от тези ведомства са недостатъчно реформирани, настроени враждебно едно към друго и защитаващи основно собствените си институционални интереси. В редица случаи отделните ведомства от сектора за сигурност водят своя собствена външна политика и “геополитика” без почти никаква координация помежду си. Кадровият и организационен потенциал на тези институции да провеждат информационно-психологически операции в подкрепа на новата българска геополитика е твърде ограничен. Изключение от това правило са само някои от специалните служби – Националната разузнавателна служба (НРС) и Дирекция “Военна информация” (т.е. военното разузнаване). В този смисъл всички предписания за подобряване на националната геополитическа стратегия трябва първо да минават през укрепване на институциите от сектора за сигурност.
Новата парадигма за “гражданска сигурност” и нейният геополитически смисъл
След терористичните атаки от 11 септември, в глобален план, започна преоценка на националните стратегии за сигурност и на геополитическите концепции. Международният тероризъм бе оценен като нов геополитически играч. Същевременно, наред с концепциите за национална сигурност започна да се търси път към концепции за гарантиране на сигурността на всеки отделен гражданин. В САЩ например бе създадено Министерство на вътрешната сигурност (за защита на територията) – Department of Homeland Security. Дейността на това мегаминистерство е фокусирана върху предотвратяването на терористични атаки и намаляване уязвимостта на Америка от тероризъм и природни бедствия.
В редица държави от ЕС (и особено в скандинавските страни) бе възприета концепция за обществена сигурност (societal security), която се разглежда като европейски аналог на американската homeland security. Тази концепция обхваща все по-широка част от сектора за сигурност – започва се със защитата на населението и инфраструктурата, преминава се през управлението при кризи и се стига до дейности по поддържане на обществения ред и борба с терористични групи. Зад тези нови понятия всъщност прозират много съществени тенденции – набъбването и разширяването на сектора за сигурност, който започва да обхваща все повече области от обществения живот.
Заплахите на международния тероризъм активизират защитните механизми на редица държави и вещаят налагането на нов, по-традиционалистки, обществен строй в страните, смятани доскоро за образец на либерални демокрации. Тази пълзяща промяна в общественото устройство на държавите от евро-атлантическото пространство може да има и съществени геополитически измерения, тъй като неизбежно води до възстановяване на позициите на националните държави. Все повече общества осъзнават, че семейството, нацията и националната държава може и да не са най-идеалните формули за ред и сигурност, но по-добри формули просто не са измислени. А стремежът към ред и сигурност, както е известно, е фундаментална човешка потребност.
В България също има симптоми за възприемане на тези нови тенденции, които вече са в доста напреднал стадий сред днешните ни съюзници от евро-атлантическото пространство. Така, в края на 2004, екип от Центъра за изследвания по националната сигурност и отбраната към БАН приключи проекта за Бяла книга по Гражданска защита. Бялата книга анализира съществуващата система за гражданска защита в контекста на миналия на първо четена в Парламента Законопроект за управление при кризи. В нея се формулират алтернативи за трансформиране на “традиционната” гражданска защита към по-широкообхватна система за гражданска сигурност.
В Бялата книга се формулират основите на концепция за гражданска сигурност, разглеждана като българския еквивалент на американската homeland security и европейската societal security. Системата за гражданска сигурност се възприема като свързващото звено между системата за национална сигурност и системата за защита на гражданите и инфраструктурата. Предвижда се системата за гражданска сигурност да се изгради институционално като “трети стълб” на сектора за сигурност в България. Той трябва да допълва другите два основни “стълба” на този сектор – вътрешната сигурност и обществен ред (обезпечевани основно от МВР) и външната сигурност и военните операции (обезпечавани основно от МО). Предвижда се и създаване на Министерство за гражданска сигурност (по аналогия с Department of Homeland security в САЩ) на базата на няколко сега съществуващи държавни агенции: ДА “Гражданска защита”; Агенцията за бежанците и ДА “Държавен резерв и военновременни запаси”.
В новата система за гражданска сигурност се предвижда и създаването на Национална гвардия, която да организира и обединява доброволни граждански военизирани формирования. Активното гражданско участие (чрез доброволни военизирани формирования) се разглежда като свързващото звено между “традиционната” гражданска защита и гражданската сигурност. Основните функции на Националната гвардия са в три сфери: ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи; охрана или усилване на охраната на “чувствителни” обекти; и поддържане на обществения ред.
Важно е да се отбележи, че за контрола над бъдещата Национална гвардия се борят и двете “традиционни” силови министерства. МВР излезе със Законопроект за доброволните формирования, а в МО е разработен проект за създаване на Национална гвардия, в която да се включат основно бивши военни. Институционалната битка за Националната гвардия е показателна за значимостта на това бъдещо паравоенно формирование.
От една страна, създаването на Национална гвардия е симптом за укрепване на държавността и легитимиране на сектора за сигурност чрез активно гражданско участие. Властта в някои отношения става правомощие на гражданите. От друга страна, Националната гвардия е средство за контрол и последващо прочистване на държавата от съществуващите нелегитимни паравоенни групи (структури на организираната престъпност и етнически криминални
{rt}
С навлизането на човечеството в информационната епоха трайно се утвърди една нова концепция, играеща важна роля във военното дело и изследванията по сигурността - концепцията за информационната война. Тази концепция има две части. Първата засяга техническите аспекти на информационна война и акцентира върху борбата за поразяване на противниковите информационни системи (най-често – компютърните системи). Обект на настоящия анализ е вторият вид информационна война – т.нар. информационно-психологически операции.
Информационно-психологическите операции целят оказване на влияние върху общественото мнение и най-често се осъществяват чрез медийни кампании. Тези операции са тясно свързани с класическата пропаганда, активните мероприятия и по-новия PR (public relations – връзки с обществеността). Този “психологически” дял от информационната война се счита от все повече експерти за важна съставна част на съвременната геополитика. Или ако си позволим да перефразираме основателя на класическата геополитика сър Халфорд Макиндер, можем да кажем, че днес “онзи, който управлява информационното пространство, владее и геополитическото пространство”.
В началото на ХХІ век геополитиката претърпя сериозна трансформация като относителната тежест на географския фактор постепенно намалява. Глобализацията все повече лишава географската територия и земята от тяхната някогашна почти свещена стойност. В миналото геополитиката се възприемаше преди всичко като силова външна политика, отчитаща значението на географските фактори. В наши дни обаче, тя все повече се свързва с транснационалните коридори за пренос на нефт и газ. Докато класическите геополитици са черпели вдъхновение от бурното развитие на железниците, то съвременните геополитици се вдъхновяват по-скоро от инфраструктурните и енергийни коридори, както и от развитието на информационните мрежи. Естествено, в сила остава един ключов геополитически фактор – оръжието и военното дело. Но съвременните оръжия са по-различни и, в известен смисъл, по-фини. Едно от тези “нови” оръжия е информацията.
Това “информационно оръжие”, във всичките му разновидности, все повече навлиза в геополитиката. От една страна, наличието на достоверна разузнавателна информация е задължителна при геополитическото планиране. От друга страна, всяка геополитическа операция първо се обезпечава информационно – чрез медийни кампании и други операции за влияние върху общественото мнение. Без значение, дали става въпрос за екстремистите от албанските паравоенни формирования в Косово и Македония, или за втората война на САЩ срещу Ирак - един от основните фронтове е информационният. Като на него се хвърлят не по-малко сили и средства отколкото на класическия театър на военните действия.
Правата на човека като ефективното информационно оръжие за геополитическо въздействие
В съвременните международни отношение има богат набор от информационни оръжия, които се използват за оказване на геополитическо въздействие. Едно от най-ефективните и безогледно използвани информационни оръжия са прословутите “човешки права” и по-конкретно - правата на малцинствата. Това оръжие се използва както от класическите международни играчи – държавите, така и от новите играчи – транснационалните корпорации и международните комерсиални мрежи, като напр. “Отворено общество”; “Прозрачност без граници” или мрежата от т.нар. Хелзинкски комитети.
Мощта на това пропагандно оръжие идва от силната му морална натовареност и от всеобхватен характер. Правата на човека са идеалният параван за диверсия и разлагане на дадено общество, най-често на конкретната националната държава. Тъй като класическите междудържавни войни стават все по-неприемливи за международното обществено мнение, вече се използват далеч по-фини оръжия като например пропагандното клише “права на човека”. Операциите за натиск по линия на “чомешките права” са едно от измеренията на т.нар. “меки тактики” на съвременната асиметрична война. Разбира се, в случай че обектът на прицел се окаже прекалено твърд и неподатлив на тази тактика, в действие влиза друг от елементите на асиметричната война – баналните терористични актове.
“Правозащитните операции” са сред най-добре разработените и безогледно използвани оръжия от арсенала на съвременната информационна война. Злоупотребата с правата на малцинствата става главен дестабилизиращ фактор за множеството геополитически фрагментирани региони, какъвто например са Балканите. Ако в миналото всяка война е била предшествана от проникването на “легиони от шпиони”, в наши дни те се съпътстват от проникването на “легиони от правозащитници”. В съвременното глобално информационно село няколко фалшифицирани снимки на репресирани представители на някое малцинство спокойно могат да се превърнат в легитимен “casus belli” (lat. - повод за война).
