Могат ли да бъдат дерадикализирани мюсюлманските общности на Запад

Терористичните нападения в Париж през 2015, както и в Брюксел и Ница през 2016, провокираха на Запад опасения от нова терористична вълна, предизвикана от завръщащите се Големия Близък Изток джихадисти. В тази връзка, наред с интензификацията на операциите в сферите на разузнаването и сигурността, западните правителства обмислят и частично реализират на практика конкретни мерки в три основни направления: забрана или ограничаване свободата на действие на ислямските проповедници, които - дори ако не подкрепят насилието - открито се противопоставят на либералните ценности и прокарват визията за "ислямското бъдеще на Запада"; осъществяването на локални програми за стопиране или връщане назад на процеса на радикализация, стимулирайки интеграцията на мюсюлманските общност и убеждавайки гражданите, присъединили се към джихадистките групировки, да се върнат у дома; активизиране на борбата срещу т.нар. "Ислямска държава" (ИД) на нейна собствена територия, чиято крайна цел е пълното и унищожаване.

Макар че са налице някои положителни резултати и по трите, споменати по-горе направления, остава въпросът, дали те действително са довели до значителното намаляване на текущата заплаха от ислямския тероризъм за западните държави. И възможно ли е, вместо това, да са съдействали за задълбочаването на тази заплаха? Анализът на осъществяващите се в момента програми може да ни помогне да си изясним, кои от компонентите им са се оказали полезни и кои - не. Подобна оценка, наред с някои други идеи, основаващи се на разговорите ни с високопоставени европейски служители в сферата на сигурността и с водещи радикални имами в Европа, вероятно биха били полезни при формулирането на определени политически препоръки.

Ликвидирането на "сивите зони"

Основната теза в политическия и академичен антитерористичен дискурс е, че в някои (ако не и във всички) случаи, постепенната и все още незалагаща на насилието радикализация предхожда самите актове на насилие. Според някои западни експерти, за да бъде решен този проблем се налага да бъдат ликвидирани т.нар. "сиви зони", т.е. местата, където се пропагандират и прокарват ислямистката, салафитската и други радикални идеологии. Макар и да не санкционират употребата на насилие, някои джамии и религиозни училища култивират сред младите мюсюлмани визията, че ислямът следва да доминира над всички останали религии (смятани за много по-нисши), която би могла да ги тласне към насилствени действия. Тази визия беше озвучена през октомври 2015 от тогавашния британски премиер Дейвид Камерън, който акцентира върху наличието на подходяща "почва" за радикализация и възприемане на тероризма и заяви, че "повече няма да стоим пасивни и да толерираме радикализма във Великобритания" (1).

Забраната за изпозването на реторика на омразата и прокарването на тезата за превъзходството на Исляма, за която говорят Камерън и други като него и която води до частично ограничаване свободата на словото, следва обаче да се прилага с известна предпазливост. Както е известно, либералните демокрации се длъжни да защитават своите граждани от онези, които открито използват правата, гарантирани им от демокрацията, за да ограничават правата на другите. Внимателният анализ на този проблем показва необходимостта от един по-предпазлив подход.

Властите например отделят голямо внимание на опасносните свързани със салафитската пропаганда. Едно вдигнало голям шум проучване на Полицейското управление на Ню Йорк, публикувано през 2007, анализира специфичните особености на терористите, свързани с десет различни нападения, осъществени в Северна Америка, Европа и Австралия, и показва, че мюсюлманите, посещаваши салафитските джамии (където проповядват радикално настроени имами, макар че последните официално се противопоставят на насилието), много по-често стават джихадисти и терористи, отколкото онези, посещаващи „нормални” джамии (2). Според друго проучване, 37% от 110 германския мюсюлмани-джихадисти, чиито биографии са били обект на анализ и чието присъствие в определени джамии е доказано със сигурност, са посещавали само шест (от общо 2600 джамии на територията на Германия) специфични салафитски джамии в страната (3).

Въпреки тяхната враждебност към либералните ценности и нетолерантното им отношение към другите религии, има достатъчно основания да смятаме, че затварянето на въпросните салафитски джамии би могло да се отрази негативно на борбата с тероризма, особено в краткосрочна перспектива. Първият аргумент в тази посока е, че водачите на салафитските джамийски настоятелства по правило се обявяват против джихадистите, доколкото се съобразяват с антиджихадистката кампания на своите спонсори от средите на Саудитския религиозен елит (4). Тези имами поддържат тезата, че след като живеят на Запад и имат гражданство или виза за временно пребиваване в някоя западна държава, мюсюлманите са влезли в договорни отношения (5) с нейните власти и, ако са истински мюсюлмани, не могат да ги нарушават, както и, че нападенията срещу цивилни граждани и използването на терористични методи е в разрез с ислямските норми (6). В разговорите си с авторите на настоящата статия, редица салафитски имами във Великобритания (7) и Германия (8) лансираха тезата, че проповедите им следва да се разглеждат по-скоро като инструмент за предотвратяване на тероризма, тъй като със специфично религиозни средства се опитват да накарат вярващите да се противопоставят на "джихада". Разбира се, трябва да гледаме скептично на подобни твърдения, но истината е, че в салафитските джамии често може да се открие повече пропагандна литература, насочено срещу ИД и Ал-Кайда, отколкото в други мюсюлмански храмове, което отново е свързано с острото противопоставяне между саудитските уахабити и джихадистите-салафити.

В ревизираната британска "Превантивна стратегия", която е основната програма за борба с радикализацията в страната, еднозначно се посочва, че не може да става и дума за сътрудничество с радикалните мюсюлмански проповедници (9), а към сходна позиция се придържат и немските служби за сигурност (10). Практиката обаче сочи, че в някои случаи сътрудничеството между полицията и радикалните общности може да се окаже ефективно (11).

Сложната реалност е, че всъщност нито една от страните в този дебат греши, тъй като обръщането към радикалните идеи има различен ефект при отделните индивиди. От една страна, съществуват необорими доказателства, че някои от онези, които посещават "радикалните джамии", се обръщат към джихадизма. От друга страна, мнозинството от западните мюсюлмани, които използват радикална реторика, не са склонни да се обвържат с джихадизма. За тях, провокативната реторика е начин да изразят своя гняв или неуважението си към коренното европейско население, дължащи се на различни причини. Тази форма на "пасивен радикализъм" си остава проблематична, но - в рамките на усилията за превенция на тероризма – е доста спорно, дали въпросните привърженици на радикалните идеологии биха се върнали в лоното на традиционния ислям, ако техните "бази" (т.нар. "сиви зони") бъдат ликвидирани, или - напротив - биха се радикализирали още повече, ориентирайки се към различни видове нелегална активност.

Накрая, следва да се вземат предвид и съображенията на разузнавателната общност. Докато съществува "благоприятната почва", за която говори Камерън, специалните служби са длъжни да фокусират част от усилията именно върху "сивите зони". От тази гледна точка, за тях е по-добре, ако радикалните ислямисти имат един, а не множество центрове, около които да гравитират.

Програмите за превенция на радикализацията

През последното десетилетие западните правителства създадоха и започнаха да реализират на практика многопластови превантивни програми за дерадикализацията на джихадистите, както и на онези мюсюлмани, за които се смята, че са склонни към насилие. Стопирането на процеса на трансформация на младите мюсюлмани в терористи и окуражаването им да напуснат терористичните организации постепенно се превърна в мащабна финансирана с публични средства "индустрия", подобно на други превантивни кампании като борбата с наркотиците, тютюнопушенето, алкохола и т.н. Сред примерите за това е базираната в Берлин организация "Хаят" ("Живот"), създадена през 2011 от инициативата Exit-Germany, чиято първоначална цел беше борбата с неонацистките групировки. Водещият принцип в "Хаят" е, че членовете на семейството могат да упражнят най-силно влияние върху радикализираните индивиди. Затова, активистите и съветват роднините да използват неконфронтационни подходи за дерадикализирането на потенциалните джихадисти или, в екстрени случаи, за връщането у дома на онези, които вече са тръгнали по пътя на джихада (12).

Федералната програма Demokratie leben ("Жива демокрация") например, подкрепя голям брой инициативи за борба с радикализацията, включително семинари в младежките центрове, на които радикализираните млади немски мюсюлмани се запознават с плуралистичната визия за Исляма с помощта на платени от държавата преподаватели, включително мюсюлмански имами (13). Критиците на тази програма обаче посочват, че използвайки термина "ислямизъм", тя може да създаде у участниците впечатление, че именно ислямистката идеология олицетворява Исляма (14). На свой ред, програмата Wegweiser, чиито инициатори са Министерството на вътрешните работи и Службата за защита на конституцията в германската провинция Северен Рейн - Вестфалия, е предназначане за млади хора в риск, за които е налице съответната информация от техните родители, приятели или учители. Тя разчита на това, че подобряването на социалното положение на радикализираните младежи е от ключово значение за предотвратяване на радикализацията. За целта програмата улеснява младите хора в риск при намирането на работа и в същото време ги запознава с опасните последици от салафитската пропаганда и манипулативните методи, използвани от проповедниците-салафити (15).

От 2007 насам, усилията на британското правителство за предотвратяване превръщането на млади местни мюсюлмани в терористи или поддръжници на тероризма, се реализират най-вече в рамките на т.нар. Програма за превенция (Prevent program), която е част от по-мащабната национална антитерористична програма CONTEST, трансформирана от консервативното правителство през 2011 (16). Сред инициативите в тази посока е финансирането на семинари и културни прояви на локално равнище, поставящи проблема за екстремизма (17).

Своеобразен гръбнак на Програмата за превенция е проектът за дерадикализация Channel - инициатива, целяща идентифицирането на мюсюлманите в риск, изясняване на заплахата, която представляват, и предлагане на помощ за преодоляване на проблемите им. От 2007 насам, в обхвата на Channel са се оказали стотици млади мюсюлмани, включително планиращи да заминат за Сирия, присъединявайки се към Ислямска държава (18). Channel окуражава и стимулира родителите, приятелите, неформалните лидери на мюсюлманските общности, държавните служители и учители да информират властите за възможни терористи (впрочем, за последните две групи е задължително да докладват за това). Само за два месеца (от юни до август 2015) в рамките на програмата е било докладвано за 798 "заподозрени", като 312 от тях са били на възраст под 18 години. Липсват обаче официални данни, за колко от тях подозренията са се оказали основателни (19). Сходни програми се реализират и в други западни държави, включително САЩ (20), Дания (21) и Австралия (22). Целта им е младите мюсюлмани да бъдат отклонени от пътя на радикализацията и (евентуално) тероризма посредством различни образователни иницативи и с участието на доверени посредници.

Без съмнение, осъществяваните в западните държави превантивни програми имат редица позитивни аспекти. Практиката сочи, че част от тях действително съдействат за дерадикализацията на някои мюсюлмани (23). Освен това, тези програми позволяват на родителите, учителите и местните религиозни лидери да споделят отговорността за борбата с радикализацията. От друга страна, те улесняват финансирането на редица културни и социални програми, насочени към мюсюлманските общности на Запад (които иначе няма откъде да получат средства), включително Интернет-форуми, театрални представления и създаването на "безопасни зони" за дискутиране на проблемите и създаване на ролеви модели за идентифицирането на "рисковите" млади мюсюлмани.

В същото време обаче, програмите за превенция се ограничени в определени граници, които не им позволяват да оказват решаващо сдържащо въздействие по отношение на терористичната заплаха. Така например, тезата че недоволството от общественото положение и маргинализацията на мюсюлманите е най-важния фактор за тяхната радикализация, която е заложена в основата на повечето програми за превенция, всъщност няма много общо с реалността. Мнозина, ако не и повечето, млади хора губят работата си или преживяват нещастна любов, но само нищожен процент от тях стават терористи. На практика, проучванията сочат, че проблемите с безработицата или икономическата маргинализация не са определящи за подкрепата или присъединяването към джихадистките мрежи. Така например, цитираното по-горе проучване на биографиите на 110 германски мюсюлмани, присъединили се към джихадистите от 2001 насам, очертава твърде широк спектър от икономически, образователни, етнически, религиозни и миграционни особености (24). По същия начин, друго изследване, посветено на британските мюсюлмани на възраст от 18 до 45 години, произхождащи от Пакистан и Бангладеш и обитаващи Източен Лондон и Брадфорд, показва, че при университетските студенти-мюсюлмани, родени във Великобритания, намиращи се в добро здраве и имащи нелоши перспективи за развитие, съществува по-голяма вероятност да станат симпатизанти на терористите, отколкото при бедните и неособено здрави мюсюлмани, лишени от възможността да учат в университет (25). Всъщност, единствената ясно забележима прилика между онези западни мюсюлмани, чиито действия се основават на убеждението, че Западът следва да бъде атакуван и тероризиран "отвътре", е че повече от тях са млади и са мъже.

Изглежда малко вероятно, че някоя от програмите за превенция, реализиращи се в момента на Запад, е в състояние да повлияе на мнозиството от онези, които вече са се обвързали с джихада. Повечето от въпросните програми разчитат на сътрудничеството със семействата, приятелите и роднините (използвани и като информатори, и като посредници в контакта със заподозрените), както и на самите заподозрени индивиди, но истината е, че онези, които вече се влезли в мрежата на джихадистите са много по-слабо податливи на подобно външно въздействие. Стотици западни доброволци, присъединили се към Ислямска държава, остават лоялни на нейната кауза и прекъсват всичките си връзки със своите семейства, като по този начин се оказват недосегаеми за въздействието на програмите за превенция.

В по-широк план, финансираните от държавата инициативи, целящи да научат младите западни мюсюлмани да правят разлика между "истинския" и "изкривения" Ислям, крият два опасни капана. На първо място, масираните кампании срещу радикалните ислямистки идеологии на практика повишават статуса на последните, поставяйки ги на едно и също ниво с по-умерените религиозни тълкувания и практики. В Германия например, салафитите са по-малко от 1% от всички немски мюсюлмани (26), но ако се съди по специализираната и спонсорирана от държавата литература, насочена срещу това течение, се създава впечатление, че именно салафизмът е доминиращото течение в местната мюсюлманска общност.

Асоциирането на антиджихадистките проповеди в джамиите с държавата или с по-умерени мюсюлмански организации, подкрепяни и финансирани от държавата, поражда друга дилема. Също както някоя училищна медицинска сестра, която говори на децата за вредата от пушенето, но - тъй като олицетворява омразното за тинейджърите общество - може на практика да ги изкуши да посегнат към цигарите, така и финансираните от държавата имами или проповедници, обявяващи се против радикализацията, могат да постигнат точно обратния ефект.

Накрая, обвързаността между стремежа на даден индивид да бъде "добър", т.е. силно вярващ мюсюлманин и неговата радикализация не е ясно дефинирана нито се разбира от властите на Запад. Предвид нарастващата враждебност към мюсюлманските общности в западните държави и непознаването на особеностите на Исляма, погрешните обвинения в радикализация изглеждат почти неизбежни. Подобни обвинения обаче, също биха могли да тласнат някои мюсюлмани към насилието.

Борбата срещу Ислямска държава

В споменатата в началото реч от октомври 2015 Дейвид Камерън посочва също, че Великобритания няма да бъде в безопасност, докато Ислямска държава не бъде разгромена (27). Действително, налице са редица аргументи, че унищожаването на ИД значително би намалило заплахата от ислямисткия тероризъм в Европа за доста дълът период от време. Базите на ИД в Близкия Изток осигуряват на радикалните мюсюлмани съответната подготовка, финансови средства и, което е най-важното, вдъхновение. Ислямска държава успя да привлече толкова много доброволци най-вече заради постигнатия от нея безпрецедентен за цялата история на арабските джихадистки групировки успех - установяването на ислямистко управление върху обширна територия. Макар че и други радикални групировки имат подобни претенции за величие, ИД успя до голяма степен да ги реализира чрез своите завоевания. Ето защо, влошаването на нейния триумфалистки имидж би отслабил привлекателността и за част от радикализираните мюсюлмани, включително на Запад.

В краткосрочна перспектива обаче, пълното разрушаване на Ислямска държава може на практика да увеличи заплахата за Запада. Данните сочат, че хиляди европейски мюсюлмани са преминали подготовка в лагерите на ИД и са придобили боен опит в нейните въоръжени формирования. През 2015, Международният център за изследване на радикализацията към лондонския Кингс Колидж обяви, че 4000 западноевропейци са се присъединили или към Ислямска държава, или към Джабхат ан-Нусра в Ирак и Сирия. Една трета от тях или са загинали, или са напуснали района. Сред тези хора има около 1200 бойци от Франция и още толкова от Германия и Великобритания (28). Ако ИД бъде унищожена, поне част от тези бойци ще се върнат в "своите" държави, въоръжени с богат боен опит, мотивирани от същите идеи, които ги накараха да се присъединят към армията на ислямистите, и копнеещи за реванш. Възможно е също, Либия и други държави, в които ИД междувременно създаде свои опорни бази, да се превърнат в новите зони, привличащи голям брой европейски джихадисти.

Но дори ако и последните (западно)европейски доброволци в редовете на ИД бъдат по някакъв начин ликвидирани или "сдържани", терористичната заплаха за Запада въобще няма да изчезне. В идеологически и чисто оперативен план, нападенията, осъществени на територията на западните държави от различни филиали на Ислямска държава няма да са нещо ново. Всъщност, те не започнаха с появата на ИД и едва ли ще изчезнат заедно с нея. От почти двайсет години насам (т.е. дълго преди възникването на Ислямска държава) стотици млади западни мюсюлмани смятат за свой религиозен дълг да осъществяват терористични атаки срещу Запада "отвътре". Крайъгълният камък на тази концепция се съдържа в прословутата декларация на Осама бин Ладен за създаването на Световен ислямски фронт за джихад срещу евреите и кръстоносците от февруари 1998, която завършва с "фетва", призоваваща всички мюсюлмани да убиват американците и техните съюзници и слуги (включително цивилни лица), където и когато могат (29).

Ясно е, че този религиозен призив, до голяма степен, не бе възприет от мюсюлманската общност. Независимо от това, той продължава да вдъхновява онези, които от 2001 насам организират нападения срещу различни западни мишени. За да планират и осъществят подобни религиозно мотивирани атаки, те нямаше нужда да се срещат лично с Бин Ладен, докато беше жив, нито пък да бъдат финансирани или подготвяни от неговите сподвижници. Достатъчно е да споделят идеята, че Западът води война срещу Исляма и, че единственият начин да бъдат ефективно защитени мюсюлманите по света е тази битка да се прехвърли на територията на самия Запад.

Някои препоръки

Настоящият анализ очертава една тревожна реалност. Нито един от изброените по-горе проекти има потенциал да ограничи значително терористичната заплаха, а някои от аспектите на тези политики могат да се окажат дори контрапродуктивни. Очевидно са необходими повече усилия за да си изясним, защо хиляди млади западни мюсюлмани се радикализират и да преценим ефикасността на съществуващите програми. От друга страна е малко вероятно допълнителните изследвания в тази сфера да ни снабдят с някакво уникално и бързодействащо "лекарство" за този проблем. В същото време, както можахме да видим в Париж и Сан Бернардино, а след това и в Брюксел, Орландо, Ница и Берлин, Западът просто не може да си позволи да чака.

В краткосрочна перспектива западните правителства вероятно би трябвало да се концентрирът върху мерките в сферата на разузнаването и сигурността. Поне засега, операциите на силите за сигурност в Западна Европа се колебаят между крайните реакции, като блокирането на цели градове непосредствено след терористичните атаки, до периоди на откровено неглижиране на заплахата. Тоест, необходимо е те да бъдат приведени в състояние на постоянна готовност за действие. Сред мерките в тази посока, най-важната е затягането на контрола върху обществените зони. Жертвите и емоционалните последици от атакуването на влак, метро, ферибот, музей или театър от някоя "клетка" на ИД няма да са по-различни от отвличането на граждански самолет, да не говорим, че всички тези (както впрочем и останалите) видове обществен транспорт са изключително уязвими. Затова сигурността на подобни "меки мишени" следва да бъде осигурена от добре обучени и въоръжени охранители, разполагащи с метал детектори и имащи право да проверяват багажа на пътниците. Обектите с голямо символично значение, традиционно привличащи тълпи от хора - като Айфеловата кула в Париж или църквата Санта Мария деле Грацие в Милано например - следва да бъдат защитени от поне две нива на сигурност за да се минимизира риска от успешна атака (в момента църквата в Милано въобще не се охранява). Израелският опит от 90-те години на миналия век насам показва, че макар да са скъпи, подобни мерки са икономически поносими, не засягат сериозно личния живот на гражданите и оказват положителен психологически ефект върху общественото усещане за сигурност. Освен това, цената на кризата, породена от терористично нападение със стотици жертви, ще бъде много по-голяма.

В дългосрочна перспектива, повече внимание и усилия следва да се концентрират върху дълбоките корени на джихадисткия феномен на Запад, а също да се формулират и приложат на практика нови и по-смели подходи за неговото "сдържане". На политическия и дипломатически фронт, западните правителства би следвало да пренасочат вниманието си от "потребителите" на радикалните идеологии към техните "доставчици".

Саудитският религиозен и политически елит играе двойнствена роля в процеса на радикализация на западните мюсюлмани. От една страна, на теологично ниво, той води или подкрепя кампании срещу Ал Кайда, Ислямска държава и други джихадистки групировки. От друга страна обаче, той е основният финансов спонсор и пропагандатор на идеята, че немюсюлманите стоят на по-ниско ниво от мюсюлманите; че мюсюлманите са длъжни стриктно да се разграничат от немюсюлманите в културен план и да работят за ислямизирането на Запада; а също, че либералният Запад представлява корумпирана и безпомощна цивилизация, намираща се на ръба на колапса.

В чисто стратегически план е смайващо, че едно толкова слабо във военно отношение кралство, чието съществуване до голяма степен зависи от постоянната подкрепа на САЩ, може да играе ролята на основен спонсор на радикализацията, дестабилизираща западните общества. Ето защо е крайно време политиците от САЩ и ЕС да осъзнаят простата истина, че Западът може да оцелее без алианса със Саудитите, но Кралството не би издържало и година без американската военна помощ. Отговорността на Рияд за радикализацията на западните мюсюлмани следва непрекъснато и публично да бъде изтъквана, а Саудитската фамилия трябва да бъде подложена на постоянен натиск (с всички възможни средства) да промени поведението си. Кралството следва да промени сегашната си двойнствена политика или като подкрепи еднозначно програмите за интеграция на западните мюсюлмани, или (което би било по-доброто в случая) напълно да се откаже от усилията да влияе върху съзнанието и мирогледа на мюсюлманите на Запад.

Други съюзници на САЩ, които пряко или непряко подкрепят радикалните ислямистки структури на Запад, включително Катар, следва да бъдат третирани по същия начин. На свой ред, държавите, използвани като транзитна територия от терористите (като Турция например) следва да бъдат предупредени, че по-нататъшното неглижиране на този проблем, може да има тежки дипломатически последици.

Налице е необходимост едновременно от по-ясна стратегия и от конкретни действия за нейната реализация. Западните правителства, без изключение, все още не са си изяснили напълно, къде точно е границата, отвъд която специфичните радикално-ислямистки послания следва да се разглеждат като нарушаващи закона. Разбира се, властите трябва да действат достатъчно гъвкаво в различните конкретни ситуации, но след като границите на подстрекателската реторика и проповеди бъдат законово очертани и станат публично достояние, те трябва стриктно да бъдат налагани. В тази връзка ще напомним, че твърдата реторика на бившия британски премиер Дейвид Камерън така и не бе последвана от конкретни действия. Британските законодатели например, все още не са уточнили, дали твърденията, че немюсюлманите са втора категория хора и следва да бъдат мразени дори и само заради изповядваната от тях религия, трябва да бъдат обект на съдебно преследване.

Накрая, в хода на продължаващата битка за сърцата и умовете, следва да обърнем по-голямо внимание на някои последици от поставянето на ислямисткия тероризъм във фокуса на публичния дискурс за Исляма на Запад. Както е известно, Ислямът най-често се дискутира в медиите именно в контекста на терористичната заплаха. С основание, голяма част от вниманието е концентрирано върху Ислямска държава, но кой знае защо, твърде малко се говори например за демократичния ислям в Индонезия. Младите мюсюлмани търсят модели за подражание. Техните герои им помагат да изградят характерите си и ги мотивират да работят в интерес на обществото. Но, като изключим професионалните спортисти (и най-вече футболистите), малцина западни мюсюлмани биват представяни в медиите в положителна светлина, т.е. като пример за подражание, а далеч не всички млади мюсюлмани са част от "спортната култура".

Това, на свой ред, означава, че "културата на жестокостта", пропагандирана от Ислямска държава с нейните обещания за значимост и слава в този живот и за вечен рай - в другия, не се сблъсква със сериозна конкуренция на Запад. През декември 2015 например, американският учен от турски произход Азис Санкар, който е мюсюлманин, спечели Нобеловата награда за химия. Историята му би могла да вдъхнови милиони млади мюсюлмани в Европа и САЩ, показвайки им, какво могат да постигнат в либералните, плуралистични западни общества, без да се отказват от вярата си. За съжаление, Санкар не получи от медиите дори частица от онова внимание, с които беше удостоен роденият във Великобритания "Джихади Джон" (Мохамед Емуази), преди да бъде ликвидиран от един американски дрон в Сирия.

Използването и рекламирането на успешните истории на отделни представители на мюсюлманските общества на Запад не е просто акт на политическа коректност. То отразява една различна реалност, която заслужава по-голямо внимание от страна на западните политици, медии и академични среди. В продължаващата битка срещу джихадистко-салафитския тероризъм е твърде възможно най-лошото тепърва да предстои. Ясно е, е някои от ключовите политики на западните правителства не просто се оказват недотам ефикасни, но са и контрапродуктивни. Ето защо, ако искаме да избегнем катастрофата се нуждаем от спешното формулиране и практическо прокарване на нови дългосрочни и краткосрочни стратегии в тази сфера.

Бележки:

1. "Tory Party Conference 2015: David Cameron's Speech in Full," The Independent (London), Oct. 7, 2015.

2. Mitchell D. Silber and Arvin Bhatt, Radicalization in the West: The Homegrown Threat (New York: New York Police Department, Intelligence Unit, 2007), pp. 16-85.

3. Alexander Heerlein, "'Salafistische' Moscheen—Ort des Gebets oder eine Brutstätte für Dschihadistische Muslime?," in Gefährliche Nähe: Salafismus und Dschihadismus in Deutschland, Michail Loginov and Klaus Hummel, eds. (Stuttgart: Ibidem-Verlag, 2014) p. 169. Понятието "салафизъм" в този контекст е свързано със саудитския уахабизъм. Като цяло, в контекста на европейските мюсюлмани, салафистите се смятат за проуахабитски ориентирани. Макар че не всички салафитски джамии се финансират от Рияд, във всички тях се проповядва уахабитската версия на исляма, свързана със саудитския религиозен елит.

4. Вж. например, Sheikh Abdul Aziz Ibn Baaz, "al-Wala wa-l-Bara wa-Ahkam al-Kuffar," in Fatawa al-Balad al-Ḥaram (Cairo: Matktabat at-Tawfiqiya, n.d), pp. 174-5; Sheikh Uthaymin, Muslim Minorities (Hounslow, U.K.: Message of Islam, 1998), p. 20; Saalih bin Fouzan al-Fouzan, Al-Wala wa-l-bara: Allegiance and Association with the People of Islam and Eeman and Disassociation and Enmity with the People of Falsehood and Disbelief in Islam (Ipswich: Jam'iyyat Ihya Minhaj as-Sunna, 1997), pp. 13, 24; Ahkam at-Ta'amul ma'a Ghayr al-Muslimin (Riyad: Dar Kunuz Ishbilya li-l-Nashr wa-l-Tawzi, 2009), p. 20.

5. Вж. например, Abdur Rahman Mahdi, Martyrdom in Jihad versus Suicide Bombing (London: Islamic Knowledge, 2010), pp. 48-9.

6. Вж. например, "Combating 21^st Century Violent Extremist Terrorism: ISIS, al-Qaeda in Iraq and Syria—A Must Read: The Islamic Salafi Position towards Extremist Insurgencies in Light of Quranic and Prophetic Teachings," Salafi Publications (Birmingham, Eng.: The Salafi Bookstore, n.d.); Abdul Adhim Kamouss, "Wer sind die ISIS" Sept. 28, 2014, accessed Sept. 15, 2015.

7. Authors' interview, Imam Nur ad-Din Abu Abdullah, Masjid Daar us Sunnah Islamic Centre, London, Oct. 7, 2015.

8. Author interview, Imam Nasir Isa at an-Nur Mosque, Berlin, Aug. 1, 2013.

9. "Prevent Strategy," Home Department, presentation, U.K. Parliament, June 2011, pp. 34-5.

10. Authors' interview with Katrin Strunk and Gordon Jensen, Interior Ministry of Nord Rhine-Westphalia, Düsseldorf, Oct. 13, 2015.

11. Robert Lambert, "Empowering Salafis and Islamists against al-Qaeda: A London Counterterrorism Case-study," Political Science and Politics, Jan. 2008, pp. 31-5.

12. "Counseling | De-radicalization | Network", Hayat Deutschland, Berlin, accessed May 26, 2016; "German program triggers international deradicalization network", Deutsche Welle (Bonn), Sept. 3, 2014; The National Post (Toronto), Apr. 4, 2014.

13. "Demokratie Lieben"" Berlin, Apr. 2015.

14. Вж. например, Akif Sahin, "Kampf gegen "Islamisten": Bundesregierung setzt auf mehr Prävention," Jan. 10, 2015.

15. Authors' interview, Katrin Strunk and Gordon Jensen, Interior Ministry of Nord Rhine-Westphalia, Düsseldorf, Oct. 13, 2015; authors interview, Dirk Sauerborn, Intercultural Affairs, Nord Rhine-Westphalia police, Düsseldorf, Oct. 13, 2015.

16. "Prevent Strategy," Home Department, presentation, U.K. Parliament, June 2011, p. 7; Paul Thomas, Responding to the Threat of Violent Extremism: Failing to Prevent (London: Bloomsbury, 2012), pp. 3-6, 96-117; Floris Vermeulen, "Suspect Communities—Targeting Violent Extremism at the Local Level: Policies of Engagement in Amsterdam, Berlin and London," Terrorism and Political Violence, Nov. 2013, pp. 294-5.

17. "Prevent Strategy," p. 26.

18. International Business Times (New York), Nov. 15, 2014.

19. International Business Times, Oct. 8, 2015; The Sun (London), Oct. 9, 2015.

20. "Countering Violent Extremism," U.S. Department of Homeland Security, Washington, D.C., May 24, 2016; "Safe Spaces: An Updated Toolkit for Empowering Communities and Addressing Ideological Violence," The Muslim Public Affairs Council, Washington, D.C., accessed May 26, 2016, pp. 8, 16-9.

21. Lasse Lindekilde and Mark Sedgwick, Impact of Counter-Terrorism on Communities: Denmark Background Report (London: Institute for Strategic Dialogue, 2012), pp. 28-9.

22. Shahram Akbarzadeh, "Investing in Mentoring and Educational Initiatives: The Limits of De-Radicalization Initiatives in Australia," Journal of Muslim Minority Affairs, Jan. 2014, pp. 455-8; "Countering Violent Extremism," Australian Attorney-General's Department, Barton, accessed May 25, 2016.

23. Authors' interview, Dirk Sauerborn, intercultural affairs officer with the Nord Rhine-Westphalia State Police, Düsseldorf, Oct. 13, 2015.

24. Heerlein, "'Salafistische' Moscheen," pp. 155-82.

25. Kamaldeep Bhui, Nasir Warfa, and Edgar Jones, "Is Violent Radicalization Associated with Poverty, Migration, Poor Self-Reported Health and Common Mental Disorders?" PLOS One (San Francisco), Mar. 5, 2014.

26. "Salafistische Bestrebungen," Bundesamt für Verfassungsschutz (Federal Office for the Protection of the Constitution), accessed Feb. 5, 2016.

27. "Tory Party Conference 2015: David Cameron's Speech in Full."

28. Peter R. Neumann, "Foreign Fighter Total in Syria/Iraq Now Exceeds 20,000; Surpasses Afghanistan Conflict in the 1980s," International Center for the Study of Radicalization, Kings College London, Jan. 26, 2015.

29. Al-Quds al-Arabi (London), Feb. 23, 1998.

* Доцент в Университета на Тел Авив

** Експерт по процесите на радикализаци, анализатор на "Мидъл Ийст Куотърли"