Франция между ислямизацията и социалния взрив

Първото, озаглавено „Френският ислям е възможен”, е осъществено под егидата на парижкия Институт Монтен, а второто, със заглавие „Работата в компаниите и религиозните въпроси”, е дело на холандския Институт Рандстад и изследователската компания OFRE, специализирана в анализите за влиянието на религията на работното място. Резултатите от изследванията провокираха многобройни коментари в медиите, тъй като, макар че Франция разполага с огромен експертен потенциал в сферата на религиозната и етническата деморафия, законите на страната забраняват публикуването на официални данни или статистики, базиращи се расата, произхода или религията.

Мюсюлманската общност във Франция

По данни на Националния статистически институт, в началото на миналата 2016 населението на Франция е било 66,6 млн. души. Както вече споменах по-горе, при официалните преброявания е забранено да се включват каквито и да било въпроси за расата, произхода или религията на анкетираните. Затова липсват данни, какъв е делът на мюсюлманите, чернокожите, белите, католиците, арабите, евреите и т.н. в населението на страната. Тази забрана се базира на стария и доскоро изглеждащ съвсем оправдан принцип да се избягва каквато и да било дискриминация в една държава, в която "асимилацията" се е превърнала в правило. В рамките на френския "модел" асимилацията означава, че всеки чужденец, който иска да живее в страната, е длъжен да се придържа към нормите на поведение на местното общество и максимално бързо да се впише в него. Този асимилационен модел работeше отлично по отношение на испанците, португалците, поляците или българите, но по отношение на арабите и на мюсюлманите, като цяло, започна сериозно да се пропуква. Така или иначе, но на фона на последните събития във Франция и напук на всички благородни намерения, забраната да се събират данни, "които могат да доведат до дискриминация", все повече се превръща в проблем за националната сигурност на страната. Защото, когато действията на конкретна група от хора се основават на тяхната религия или етническия им произход и когато тези хора влизат в открит конфликт с устоите на обществото, в което живеят, несъмнено е необходимо да се знае, каква точно религия изповядват, каква е тяхната етническа принадлежност, както и какъв е точният им брой. В този смисъл е важно, че двете споменати по-горе изследвания не се основават на данните на официалната статистика, а на проведени от авторите им анкети. Според Института Монтен например, в момента 5,6% (т.е. три милиона души) от населението на Франция са мюсюлмани. В същото време обаче, известният френски демограф Мишел Трибала, който се занимава с миграционните проблеми, твърди, че още през 2014 мюсюлманската общност в страната е надхвърлила 5 млн. души. На свой ред Pew Research Center посочва, че през 2010 мюсюлманите във Франция са били около 4,7 млн. Други експерти, като например бившият министър в правителството на Доминик дьо Вилпен (отговарящ за равните възможности) Азуз Бегаг, твърдят, че техният брой е почти 15 милиона.

Брой на джамиите и ислямските училища във Франция през 2016

Легенда:

Общо 4987 джамии и религиозни училища

По-малко от 5

От 6 до 10

От 10 до 20

От 21 до 30

Над 30

Публикуваното през септември 2016 изследване на Института Монтен се базира на анкети, проведени от Френския институт за проучване на обществено мнение (IFOP) сред 1029 мюсюлмани, под ръководството на Хаким ел-Кару (който през 2002-2005 беше съветник на тогавашния премиер Жан-Пиер Рафарен). В резултат от него, са очертани три основни профила на френските мюсюлмани.

Най-многобройна е групата на т.нар. "светски мюсюлмани" (46%). Принадлежащите към нея се смятат за "напълно светски ориентирани, въпреки, че религията заема важно място в живота им". В същото време обаче, те са част от групата, която призовава всички жени мюсюлманки да носят хиджаб (58% от мъжете и 70% от жените). Освен това, мнението им съвпада с това на онези 60%, които подкрепят носенето на хиджаб в училищата, което е официално забранено от 2004 насам. Накрая, мнозина от тези "светски мюсюлмани" са част от онези 70% френски мюсюлмани, които купуват само "халална" храна (всъщност едва 6% никога не купуват такава храна). Според изследването, носенето на хиджаб и консумирането само на "халална" храна се смятат от самите мюсюлмани за важни "показатели" за принадлежността им към ислямската общност.

Втората група мюсюлмани, условно обозначена като "група на гордеещите се с ислямската си принадлежност", включва 25% от анкетираните. Те изначално се определят като мюсюлмани и стриктно държат на правото да изповядват религията си (свеждайки я най-вече към хиджаба и "халалната" храна) публично. В същото време обаче, тази група отхвърля носенето на никаб (покриващ изцяло лицето, като оставя само тесен процеп за очите - б.р.) и полигамията. Освен това, принадлежащите към нея твърдят, че се отнасят с уважение към светския характер на страната и законите на Републиката, но в същото време не приемат забраната за носене на хиджаб в училищата.

Последната група, която авторите на изследването определят като "ултраси", обединява 28% от анкетираните мюсюлмани и притежава най-силно изразени авторитарни характеристики. "Ултрасите" твърдят, че предпочитат да живеят извън републиканските ценности. За тях мюсюлманските ценности и ислямските закони, т.е. шариатът, стоят над общите закони на Френската република. Освен това те одобряват полигамията и носенето на никаб или фередже.

В интервю за Journal du Dimanche ръководителят на изследователската група Хаким ел-Кару подчертава, че: "Тези 28% са привърженици на най-ретроградната версия на исляма, като това се е превърнало в своеобразна самоидентификация за тях. Ислямът е в основата на техния бунт, който намира израз в стремежа им към разрушаване на приелото ги общество и силна податливост към конспиративните и антиеврейски теории". По-важното обаче е, че въпросните "ултраси" са предимно млади хора (50% от тях са под 25-годишна възраст). С други думи, всеки втори млад френски мюсюлманин е крайно радикализиран салафит, дори ако не посещава редовно джамиите.

Изглежда парадоксално, че в борбата си с радикалния ислямизъм, френските власти са принудени да разчитат на непълните данни от подобни проучвания, тъй като без да си наясно за мащабите на опасността е невъзможно предприемането на каквито и да било политически или други стъпки. Въпросът, колко ще бъдат мюсюлманите във Франция след пет, десет или двайсет години, както и каква част от тях ще са радикално настроени ислямисти, е от ключово значение, защото анкетите по правило дават представа само за моментната ситуация. Но когато данните показват, че "хиджабът" и стриктната консумация само на "халални продукти" се налага от "големите братя" на целите им семейства, това означава, че процесът на "капсулиране" и реислямизация на мюсюлманската общност както във Франция, така и в другите европейски страни, се осъществява най-вече с усилята на младото поколение мюсюлмани (някои от които са второ или трето поколение френски граждани).

Както подчертава в Le Figaro известната френска писателка и журналистка Елизабет Шемла: "За да разберем, какво точно означава реислямизацията, следва да разполагаме с достатъчно точна дефиниция на ислямизма. Така, според държавния съветник Тиери Туо, "ислямизмът представлява публично декларирано социално поведение, представяно като божествено изискване и опитващо се да достигне до обществената и политическата сцена". В светлината на тази дефиниция, данните изнесени от Хаким ал-Кару, доказват, че ислямизмът продължава устойчиво да се разпространява във Франция".

Ислямистката бомба с часовников механизъм

На свой ред, анкетата проведена в периода април-юни 2016 от Института Рандстад и изследователската обсерватория OFRE с участието на 1405 мениджъри на различни компании, показва, че според две трети от анкетираните (65%), "религиозното поведение" редовно бива демонстрирано на работното място, докато само година по-рано, това са твърдели едва 50% от анкетираните. Според директора на OFRE професор Леонел Оноре, "в 95% от случаите, това религиозно поведение на работното място се демонстрира от мюсюлмани".

За да разберем истинското значение на този "видимо проявяван Ислям" във френските предприятия и офиси, следва да си припомним, че във Франция работното място традиционно се смята за "неутрално". Тоест, законът официално не забранява религиозните или политически прояви на работното място, но по традиция и служителите, и работодателите смятат, че всички следва да проявяват определена сдържаност, когато се възползват от правото свободно да практикуват религията си.

Публикуваното в края на миналата 2016 проучване на Института Рандстад обаче показва, че тази стара традиция вече не съществува. Религиозните символи се разпространяват и на работните места, като в 95% от случаите става дума за ислямистки символи. Разбира се, има открити прояви и използване на символи на християнството или юдеизма, но те са нищожен брой, в сравнение с тези на Исляма.

Изследването очертава два начина за изразяване на религиозните убеждения. Първият е личната практика, като например правото да отсъстваш от работа по време на религиозните празници, гъвкавият работен ден, правото да се молиш по време на работните паузи и правото да носиш символите на своето вероизповедание. Вторият е свързан с възникването на хаос на работното място или нарушаване на правилата, като например отказа на мъжете мюсюлмани да работят с жени или да се подчиняват на началника си, ако той е жена, или пък нежеланието им да работят с представители на други религии, отказ да се изпълняват някои нареждания или опитите за привличане на колегите към собствената религия в работно време.

Според изследването, "през 2016 носенето на религиозни символи (хиджаб) се е превърнало в основния начин за изразяване на религиозните убеждения (при 21% от анкетираните, срещу 17%, през 2015 и 10%, през 2014). В същото време, претенциите за отсъствие от работа по време на религиозните празници остават на същото ниво (18%), но в момента са изтеглени на заден план".

Що се отнася до "безредиците и конфликтите на работното място", изследването на Института Рандстад е достатъчно "политически коректно", посочвайки, че "конфликтите между служителите и работодателите на религиозна почва са сравнително малко - през 2016 например те са били само 9% от всички. В същото време обаче, това е с 50% повече отколкото през 2015 (6%), три пъти повече, отколкото през 2014 (3%) и четири повече, в сравнение с 2013 (2%). Според експерта по трудово законодателство на известната френска юридическата кантора August & Debouzy Ерик Манка, когато един конфликт на религиозна почва води до съдебен процес, "винаги става дума за проблем с Исляма, защото християните или евреите никога не се обръщат към съда с претенции, че работодателите им ги дискриминират заради изповядваната от тях религия". Затова пък, когато ислямистите се съдят с работодателите си, обвиненията им винаги са свързани с "прояви на расизъм и дискриминация", което само може да накара въпросните работодатели да съжаляват, че са назначили подобни хора на работа. Сред причините за конфликтите на работното място, предизвикани от служители мюсюлмани, са проповядването на исляма (6%), отказът да се изпълняват определени нареждания (6%) - например, куриер отказва да доставя алкохол на клиенти, отказът да се работи заедно с жени, или под ръководството на жена (5%) или претенцията да се работи само с мюсюлмани (1%). Тези случаи са характерни за бизнес сектори, като "автомобилните доставки, строителство, преработката на отпадъци, или супермакетите” например, и обикновено касаят крайградските райони.

Провалът на френския модел за асимилиране на мигрантите

Всичко това означава, че прословутият френски модел за асимилиране на мигрантите вече не съществува. Както вече посочих в началото, той работеше добре по отношение на всички, освен на френските мюсюлмани. Както изглежда, днес държавните училища вече не са в състояние да разпространяват успешно републиканските ценности, особено сред младите мюсюлмани от второ и трето поколение. По думите на Хаким ал-Кару: "Френските мюсюлмани се оказват в центъра на многобройни кризи. Сирия, разбира се, е една от тях. Не по-малко важна обаче е трансформацията на самата арабската общност, в която жената вече заема ново място: жените студентки, превъзхождат по брой студентите мъже, а младите момичета са много по-добре образовани от своите бащи. Религията, в нейната авторитарна версия, се използва като инструмент срещу подобна еволюция... Накрая, да не забравяме задълбочаващата се социална криза във Франция (на която ще се спра подробно по-долу - б.а.): мюсюлманите, които представляват две трети от работещите деца и нископлатените наемни работници, са първите жертви на деиндустриализацията".

На този фон ислямизацията се разпространява повсеместно. В центъра на френските градове, повечето арабски жени носят хиджаб, а в предградията, фереджето и никабът се срещат повсеместно. На работните места, където нерелигиозното поведение беше неписано правило, сега мениджърите отчаяно опитват да се справят с нарастващите претенции на своите служители мюсюлмани. Големите корпорации от типа на Orange (в сферата на телекомуникациите) са принудени да назначават специални "директори по многообразието", отговарящи за преодоляването на конфликтите, породени от претенциите на служителите им мюсюлмани. Ръководителите на по-малките компании пък, просто не знаят как да се справят с проблема. Конфликтите и съдебните спорове, инициирани от представителите на мюсюлманската общност, стават все повече.

По-лошото обаче е оглушителното мълчание на френските (и, в по-широк план, на европейските) политици, дори когато резултатите от изследванията, като двете посочени по-горе, стават обект на разгорещени дебати в медиите. Това няма как да не тревожи обикновените французи, още повече, че изследването на Института Монтен например, включва и конкретни препоръки, като например създаването на "френска версия на Исляма", т.е. прекратяването на чуждестранното финансиране на строителството на джамии и подготовката на религиозни и граждански ръководители на мюсюлманската общност в самата Франция. Разбира се, други идеи, като например преподаването на арабски в държавните религиозни училища, "за да се попречи на родителите да изпращат децата си в т.нар. медресета", са изключително спорни, тъй като на практика опитват да възкресят провалилата се стратегия за "интеграция на ислямизма с помощта на доминирани от самите ислямисти организации". Горчивата истина е, че младите френски мюсюлмани, дори онези от второ и трето поколение, трудно говорят и пишат на френски. Тоест, вероятно би трябвало първо да се научат правилно да говорят и пишат на езика на собствената си родина.

В този смисъл, дори да примемем, че са само началото на един по-мащабен процес, споменатите две изследвания са съвършено недостатъчни. Френските политици, медиите, както и всички граждани би трябвало много по-добре да познават Исляма, неговите догми и истинските му цели в тяхната собствена страна. Само че това няма как да стане само с откъслечни анкети на различни частни институти. Без такова познание са невъзможни каквито и да било адекватни политически действия, както впрочем и каквито и да било други действия. Тоест, сегашната ситуация работи изцяло в интерес на агресивните представители на политическия ислям.

Без по-доброто познаване на проблема, чисто реторичното отхвърляне на ислямизма и неглижирането на този феномен ще продължат. Политическата слепота и приемането на желаното за действително обаче, са генератор на бъдеща гражданска война, разбира се, ако обикновените французи и техните политически лидери не предпочетат да се подчинят на ислямистите без борба.

Социалната криза

Истината е, че процесът на "пълзяща ислямизация" на Франция е много тясно свързан с влошаването на социалната ситуация в тази държава, смятана (заедно с Германия) за един от двата основни стълба на ЕС. В края на миналата 2016 бяха публикувани официалните данни за бедността в страната. Според тях, през 2014 под чертата на бедността са се намирали 8,8 млн. французи, т.е. 14,1% от цялото население, чиито среден месечен доход е бил малко над 800 евро. Над една трета от безработните (37%) и самотните майки (36%) живеят под чертата на бедността (1000 евро на месец). На пръв поглед, тези цифри изглеждат стабилни, като броят на бедните е нараснал само с 0,1%, в сравнение с 2013, а жизненото им равнище се е запазило същото, но суровата реалност e, че на практика бедността във Франция неумолимо нараства.

Между другото, официалната статистика разкрива интересни подробности: например, че половината французи на възраст между 15 и 64 години живеят с 1679 евро на месец или по-малко. В сравнение с жалкото равнище, на което се намира България, сумата никак не е малка, но тук са налице и определени нюанси. Така например, ако става дума за жител на Парижкия регион (т.е. департамента Ил дьо Франс) или на самата столица, след заплащането на данъците, наема на жилището и другите такси, от тези средства не остава почти нищо.

Обедняването на голям брой работещи френски граждани заради високите данъци и цени на повечето стоки, не изчерпва цялата картина. Паралелно нараства и броят на бедните и много бедните, например тези, получаващи минимални социални помощи. През 2009 беше въведен т.нар. "доход на активната солидарност" (revenu de solidarité active - RSA) за подпомагане на гражданите без каквито и да било доходи. От 2009 до 2015 броят на получаващите RSA e нараснал със 71%, достигайки 2,53 млн. семейства. От тях, 1,6 млн. семейства получават базовия RSA (т.е. това са хората без никакви доходи), а останалите - пособия, изплащани от правителството на онези, които работят от време на време и имат месечни доходи под 1000 евро.

По официални данни, 5,3 млн. французи са част от семейства, съществуващи само благодарение на RSA. В началото на 2016 над 40% от тях са получавали тази държавна помощ повече от четири години, като само през последната година броят им е нараснал с 12%. В двайсет френски департамента, над 60% от населението на възраст от 15 до 64 години разчитат на RSA: сред тях са Сен Сен Дени край Париж, департаментите в бившия индустриален и миньорски Север на Франция (Норд, Па дьо Кале, Сома, Ена), в някои южни департаменти (Од, Еро, Буш дьо Рон) и т.н. Между другото, в някои от тези департаменти има значителен брой мигранти от Африка и арабския свят.

Увеличаването на броя на гражданите, получаващи RSA, налага допълнително бреме върху департаментите, които изплащат тези социални помощи. Те вече се сблъскват с редица проблеми, свързани с обедняването на населението и деградацията на цялостната икономическа ситуация. Впрочем, към тези граждани следва да се добавят и онези, ползващи минимални инвалидни пенсии, т.е. още 1,04 млн. души в началото на 2016, получаващи по 808 евро на човек (между другото, само пет години по-рано, т.е. през 2010 те бяха "едва" 710 хиляди). Към тази категория спадат и френските граждани, получаващи минимална пенсия (800 евро на човек, или 1200 евро на семейство), т.е. над 430 хиляди души, през 2015.

Впрочем, кризата намира израз не само в сухите статистически данни, тя е и в главите на хората. Болезненото осъзнаване на упадъка на страната и социалната маргинализация на цяло поколение французи се превърна в централна тема на кандидатпрезидентската кампания (двата тура на изборите ще се проведат на 23 април и 7 май 2017), изпреварвайки дори тези за терористичната заплаха и нарастването на броя на мигрантите мюсюлмани в традиционно католическата Франция.

Така, бившият президент Никола Саркози заяви през октомври 2016, че "Франция е подложена на тотална маргинализация в социалната, дипломатическата, аграрната и здравната сфера. Работните места, средната класа - всичко това е маргинализирано. Смятам, че страната ни заслужава по-добра участ". Ден по-късно бившият шеф на директорския съвет на Le Monde Жан-Мари Коломбани се опита да го контрира, твърдейки, че "Франция е световен шампион по песимизъм. Тя бива ерозирана отвътре от идеята за собствения и упадък, като всички социални прослойки се опасявят да не бъдат маргинализирани. Първата последица от този колективен песимизъм е недоверието към всички политици, в частност, и във всички представителни органи, като цяло".

Данните от социологическите проучвания сочат, че все повече французи смятат, че тяхното поколение ще бъде първото от края на Втората световна война насам, което ще живее по-зле от родителите си. Впрочем, подобни настроения съществуват поне от пет-шест години насам, като нещата само се влошават, тъй като те вече обхващат и представителите на бизнеса, особено на средния и дребния, които се оплакват, че високите данъци ги принуждават да се борят със зъби и нокти за оцеляването си.

Илюзиите, свързани с намаляването на данъците

Както е известно, сред традиционната и консервативната френска десница (представител на последната е Националният фронт на Марин Льо Пен) е популярна идеята, че понижаването на данъците подобно на вълшебна пръчка ще помогне за решаването на сегашните проблеми пред страната. Истината обаче е, че във Франция са се натрупали огромни дефицити. Това се отнася на първо място за социалната система, където е налице дефицит от 9 млрд. евро само в общата система за социална сигурност, без да броим департаментите, които изплащат минималните социални помощи (RSA) както и тези за мигрантите. В същото врече френският дълг надхвърли 2 трлн. евро и почти е достигнал 100% от националния БВП. Ще напомня, че през 2007, когато Саркози влезе в Елисейския дворец, този дълг беше само 1 трлн. евро. Управлението на Саркози и кризата от 2008-2009 добавиха към него 600 млрд. евро, а останалите 400 млрд. бяха натрупани по времето на сегашния президент Оланд. Впрочем, към френския дълг следва да прибавим и 1,753 трлн. евро пенсионни плащания, 200 млрд. евро гарантирани от правителството и още 1 трлн. евро други дългове, свързани със социалните и пенсионните плащания.

Според повечето френски финансови експерти, на фона на слабия ръст на БВП с 1% годишно и огромния дълг на страната, въобще не би могло да се говори за намаляване на данъчното облагане. Единствената реална възможност е преразпределянето на данъчното бреме, например от бизнеса към домакинствата или от долните прослойки на средната класа към по-богатите. Впрочем, тъкмо това върши Оланд, но то само го прави още по-непопулярен сред французите. Ясно е обаче, че дълговете трябва да се плащат, както и да се спазват социалните ангажименти, тъй като в противен случай рискът от обществен и политически взрив става съвсем реален, затова в рамките на сегашния модел няма друг изход, освен повишаването на данъците. Тоест, има само две възможности да се излезе от задънената улица, в която се оказа Франция - да бъде преустановен разпадът на националната индустрия и икономиката, или да бъдат намерени подходящите "изкупителни жертви", към които да бъде насочено общественото недоволство.

И така, преразпределянето на данъчното бреме се превръща в императив. Вследствие на реформите на социалистите (по времето на Оланд) и на традиционната десница (по времето на Саркози) беше тотално нарушен балансът при разпределянето на социалните ангажименти и данъчната тежест. Така, предприемачите и фермерите, които са по-малко от 10% от населението, продължават да "плашат двойни данъци" в условията на перманентна криза. Още по-лоша е ситуацията с подоходния данък: през 2016 1% от населението е плащало 38% от целия данък върху доходите, а 10% - над половината. Тази ситуация вече започва да омръзва на богатите французи, които масово напускат страната.

Между другото, по данни на официалната статистика, броят на французите, напуснали страната си (предимно в посока към Великобритания, Белгия и Швейцария) е нараснал с 4,14% в периода 2014-2016, достигайки през миналата година 1,7 млн. души.

Междувременно разпадът на икономическата система продължава с пълна сила. Ако през 2007 например, във Франция са били затваряни средно по два завода седмично, днес всеки ден се закрива по едно индустриално предприятие. Паралелно с това непрекъснато нараства и броят на фалиралите компании: 63 159, през 2015, срещу 62430, през 2014, и 49351, през 2005. При това по-голямата част от фалитите се дължат на невъзможността да се покриват социалните ангажименти към служителите.

Неслучайно, в хода на вече течащата президентска кампания, и левите, и десните отчаяно търсят виновниците за незавидната социално-икономическа ситуация в страната. За левицата, това са компаниите, които не желаят да изразходват печалбата си за социалните програми на правителството и масово ги прехвърлят в офшорните зони. Десницата пък е по-склонна да обвинява мигрантите, които масово се заселват във Франция и ползват нейните социални инфраструктури, като нерядко получават по-големи помощи, отколкото дори бедните коренни французи.

Самите французи, които изглеждат все по-озлобени от социалните и икономически трудности, вече са наясно, че в една страна с деградираща икономика и нищожен икономически растеж, няма как да бъдат поети разходите и на гражданите на страната, живеещи под чертата на бедността, и на нарастващия брой мигранти. Лошото обаче е, че в хода на вече течащата президентска кампания, политическите сили предпочитат само да търсят "виновниците", вместо да предложат реални мерки за разрешаването на натрупалите се икономически проблеми. В резултат от което, в сянката на дълбоката криза, поразила Франция, се очертава мощен социален взрив с непредсказуеми последици за бъдещето на страната.

Феноменът "Фийон"

Опитвайки се да не допусне подобно развитие, както и да попречи на похода на "несистемния" Национален фронт към властта, френската политическа класа се ориентира към модела, успешно използван на последните местни избори през 2015. В тази връзка, мнозина политолози, смятат, че фурорът, породен от неочакваната победа на бившия премиер Франсоа Фийон на предварителните избори на традиционната десница, където той изпревари сочените предварително за фаворити Ален Жупе и Никола Саркози, е просто част от добре обмислена стратегия за "отнемане" на част от избирателите на Марин Льо Пен.

Както е известно, Фийон подкрепя укрепването на вътрешната интеграция в ЕС, но в същото време се обявява категорично против трансатлантическото споразумение между Съюза и САЩ. Освен това той се смята за противник на еднополовите бракове и привърженик на "втвърдяването" на френската и европейската миграционна политика (обявявайки се, в частност, против правото на мигрантите да доведат и семействата си в Европа).

Мнозина политолози побързаха да нарекат Фийон "френския Тръмп". Доколко обосновано обаче е подобно сравнение? И дали, действително може да се говори за ясно изразена тенденция в западния свят за отказ от глобализма и връщане към традиционните ценности?

Истината е, че евентуалното избиране на Франсоа Фийон за президент на Франция може да доведе до окончателното прекратяване на евроатлантическсия проект. Както е известно, допреди няколко години именно двойката Саркози-Меркел играеше ролята на своеобразна "трансмисия" между ЕС и САЩ и "мотор" за по-нататъшната им икономически интеграция. Фийон обаче е по-скоро европоцентрист, затова идването му на власт би представлявало проблем за германския канцлер Меркел, чиято последователно прокарвана евроатлантическа политика ще загуби ключовата си европейска опора и ще продължи да се подкрепя безусловно само от няколко държави от т.нар. "Нова Европа" (от балтийските държави, отчасти от Полша и Румъния, и вероятно от България). При това само докато Берлин и Вашингтон продължават да им оказват финансова подкрепа.

Както вече споменах, Фийон е известен като привърженик на укрепването на ЕС и формирането на наднационални европейски структури. В този смисъл, едва ли е коректно да бъде представян за "убеден противник на глобализма". Разбира се, между него и Тръмп има известно сходство във визиите им, особено що се касае до нелегалната имиграция и еднополовите бракове. Освен това, Фийон, подобно на Тръмп, се смята за привърженик на сближаването с Русия. В същото време обаче, той е напълно "системен" политик, т.е. интегрална част от сегашните европейски елити. Смятат го за "голист до мозъка на костите", което освен всичко друго означава и, че отношението му към Москва е доста противоречиво: от една страна той действително се обявява за укрепване на сътрудничеството, но в същото време е склонен и да подкрепя някои мерки, целящи "сдържането" на Русия. Ето защо, не бива да се изключва, че ако стане президент, могат да се очакват само известни корекции, но не и радикална промяна на френската политика от последните няколко години. На фона на всичко казано по-горе, избирането на Фийон за президент може би ще доведе до известно забавяне на процеса за "пълзяща ислямизация" на Франция, но трудно би могло да предотврати очертаващият се социален взрив в страната.

Като цяло, действително би могло да се говори за своеобразен бум на борбата за връщане към традиционните ценности на Запад, и в частност във Франция. Друг въпрос е обаче, дали това ще се окаже дългосрочна тенденция. Редица анализатори прогнозират скорошния старт на мащабно информационно настъпление на либералните и либертариански елити срещу традиционната десница и консерваторите както в Европа, така и в световен мащаб. И тепърва предстои да видим, дали "традиционалистите" ще съумеят да се справят с това предизвикателство и да закрепят успеха си.

* Българско геополитическо дружество