Смекчаването на бъдещи кризи в зоната на "общо съседство" между Запада и Русия

Обвиненията срещу Русия, че е осъществила кибернамеса в последните президентски избори в САЩ с цел да помогне за победата на Доналд Тръмп, са поредното доказателство, колко зле са нещата. Няма да е преувеличено, ако кажем, че тези отношения вече се намират в състояние на изключителна дълбока криза и без оглед на подхода, който президентът Тръмп ще използва във взаимоотношенията си с президента Путин, не можем да изключваме, че кризата ще продължи да се задълбочава.

В настоящата статия ще се опитаме да покажем, как двете страни биха могли да предотвратят подобно развитие на събитията, продължавайки при това да защитават собствените си интереси. Освен това предлагаме един по-ефективен подход за избягване и разрешаване на кризи, особено във връзка със събитията в пространството на общо съседство в Източна Европа. В случая, под "общо съседство" разбираме - в съответствие с основната типология на ЕС - шестте държави от постсъветското пространство, разположени между териториите на разширилите се ЕС и НАТО и Русия: Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан.

Статията включва три основни раздела. В първия се анализира многоаспектния характер на съществуващата криза и се обяснява разминаването в позициите относно общото съседство. Във втория раздел, като допълнение към тази въвеждаща информация, се представя кратък предметен анализ на някои сценарии, чиято реализация би могла да доведе до по-нататъшна ескалация на кризата в пространството на общо съседство. В основата на този раздел е заложено схващането, че ситуацията в Европа постоянно се променя и, че част от проблема е не, как да се запази статуквото, а как най-добре да се подготвим за промените за да не станат те нов източник на разногласия в отношенията между Русия и Запада.

В третия раздел на статията излагаме редица препоръки по отношение на това, как може най-ефективно да се гарантира избягването на бъдещи кризи. Анализират се основополагащите моменти в стратегиите на двете страни, както и вариантите за по-нататъшно развитие на конкретните инструменти за избягване на кризи.

Статията се основава на огромния по обем материал, натрупан през последните две години от Европейската лидерска мрежа и касаещ конкретните аспекти на кризата. В същото време, препоръките, някои от които вероятно изглеждат спорни, отразяват единствено позициите на цитираните автори, а не тези на самата организия или нейната мрежа, като цяло.

Кризата в отношенията между Русия и Запада и разминаванията в техните позиции

Зад появяващите се всеки ден заглавия за конфликта между Русия и Запада се крият по-дълбоки и фундаментални разногласия между двете страни. Става дума не само за разминаване в интерпретацията на случилото се в Европа след края на студената война, но и за различни гледни точки относно някои от основополгащите принципи, заложени в основата на европейския и световния ред.

Позициите по отношение на европейския и световния ред

Позицията на Запада е, че съгласуваният европейски модел на сигурност, основаващ се на Хелзинкските принципи и отново потвърден от Парижката харта от 1990, се нарушава от действията на Русия в Украйна, от 2014 насам. Тази гледна точка се споделя и от мнозина представители на Запада, които бяха склонни да се абстрахират от предишния конфликт в Грузия през 2008, смятайки, че там става дума за сложна ситуация, в която не е възможно агресорът да бъде еднозначно определен. Въпреки различията в позициите на страните членки на ЕС, Съюзът съумя да постигне съгласие относно налагането на серия ответни икономически санкции срещу Русия и да ги реализира на практика, като след това неколкократно потвърди тази своя позиция.

Тоест, от гледна точка на Запада, Русия носи цялата отговорност за влошаването на отношенията. Независимо от всички аргументи, с които Москва обосновава своите действия, мнозинството от останалите европейски играчи я разглеждат като нарушител на международното право. Обвиняват я, че е използвала сила за да постигне определено развитие на събията в някои части на Украйна, както и, че използва програмата си за внезапни проверки на бойната готовност и факта, че притежава голямо количество ядрени оръжия, за да сплашва съседите си.

Според привържениците на тази позиция, единственият начин Русия да подобри отношенията си със Запада е да отстъпи, като отново започне да изпълнява международните си ангажименти в съответствие с международното право. И докато не го направи, не може да се очаква каквато и да било нормализация.

Руската позиция относно развитието на събитията в евроатлантическата зона е съвършено различна. В рамките на тази позиция се подчертава, че редът след студената война до голяма степен беше формиран по западен модел, т.е. в разрез с тезата на последния съветски президент Горбачов за "трансцедентния характер на конфликта", като в същото време беше осъществено постепенно разширяване на НАТО и ЕС на изток. В това отношение законните интереси на Русия, като велика държава, признати (като интереси на Съветския съюз) на Ялтенската и Потсдамските конференции през 1945, последователно биваха оставяни на заден план или напълно игнорирани. Москва твърди, че Западът се е възползвал от слабостта на Русия в края на студената война и докато западните институции приемаха държавите от Източна Европа в НАТО и ЕС, самите тези институции постепенно възприемаха антируските възгледи но своите нови членове.

Нещо повече, изглежда че все повече военни и представители на специалните служби в Москва са убедени, че Западът възнамерява не само да свали президента Путин, но и да отслаби Русия до степен, при която тя ще може ефективно да бъде разрушена и разделена на части. В резултат от това, тези среди изпитват дълбоки подозрения относно западната намеса във вътрешните работи на руските съседи, както и опасения, че страната може да се окаже в обръча на САЩ и техните съюзници. Позицията на Русия по отношение на събитията в Украйна, а именно, че демократично избраното правителство на Янукович е било свалено с антиконституционен преврат, подкрепен от Запада, отразяма именно този начин на мислене.

Освен критиката срещу разширяването на НАТО и твърденията, че Западът е заинтересован от дестабилизирането на руския режим, Путин смята, че именно Западът и, в частност, САЩ, са нарушили духа и буквата на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН относно Либия, като вместо създаването на забранена за полети зона са извършили мащабни бомбардировки на страната и са помогнали за свалянето на управляващия там режим. Според него, подобни интервенции от страна на САЩ пораждат хаос и нестабилност, ерозират глобалния потенциал за съвместно решаване на общите проблеми и стимулират други участници в системата да се сдобият с оръжия за масово унищожаване с цел да се защитят от евентуална американска намеса.

Всички тези взаимни обвинения говорят за наличието на фундаментални разногласия между Русия и Запада относно световния (а не само европейския) ред.

Напоследък мнозина на Запад възприемат ползата от традиционната идея за суверенитета като съмнителна. Тя беше силно ерозирана от такива концепции като "отговорността за защита" (R2P), от една страна, и от последиците от глобализацията на ниво трансгранична взаимозависимост - от друга. Докато Западът - поне преди избирането на Тръмп за президент на САЩ - изглежда склонен да приеме тази нова реалност, изискваща постигането на многостранно сътрудничество на едно значително по-високо равнище, Русия се възприема като държава, отхвърляща тази "нова реалност" и защитаваща (поне официално) идеята за суверенитета, т.е. оставаща в миналото.

Както изглежда, Русия практически винаги предпочита запазването на съществуващия ред, стабилността и защитата на собствените национални интереси, в сравнение с въпросите за човешките права или усилията за постигане на по-ефективно управление на взаимната зависимост. Освен това, Западът обвинява Русия, че проявява лицемерие и игнорира правата на собствените си съседи във всички случаи, когато възнамерява да се намеси във вътрешните им работи. На свой ред, Москва критикува Запада, че позицията му относно суверенитета през ХХІ век не е просто прикритие за неговата намеса във вътрешните работи на другите държави, следвайки собствените си интереси, но и на практика представлява модел за мащабно нарушаване на световния ред и конфронтация на глобално равнище. Според Русия, именно неприемането от страна на Запада на по-традиционното разбиране за суверенитета поражда недоверие, значително усложнява постигането на международно сътрудничество и увеличава вероятността за  нарушаване на световния ред. Нещо повече, тя смята, че Западът се държи като единствен авторитет от последна инстанция по въпроса, дали намесата във вътрешните работи на някоя държава е законна и често си присвоява тази роля, без оглед на това, дали действията му са в съответствие с международното право (1).

Важно е отбележим и, че този конфликт на позиции и идеи възникна още преди началото на първия президентски мандат на Путин. Аспектите му станаха очевидни още през 1991, по време на споровете за военната намеса на Запада в бивша Югославия. Това, което се промени след идването на Путин на власт, е, че Русия възстанови своята стабилност и мощ в достатъчна степен, за да може по-ефективно да заявява позициите си и да им придаде по-голяма тежест на международната сцена.

Макар че за някои на Запад вероятно е по-лесно проблемът да бъде персонифициран, разчитайки, че след оттеглянето на Путин нещо ще се промени, да разсъждаваш по този начин означава да подценяваш сериозността и дълбочината на разногласията между Русия и Запада и степента на подкрепа за позициите на Москва от страна както на руския елит, така и на широката общественост. А такава подкрепа несъмнено съществува.

В много отношение спорът на Запада с Русия няма временен характер, а касае значително по-стария въпрос, по какъв начин Русия, в качеството и на велика държава, следве да се отнася към европейската система за сигурност и международните отношения, като цяло, и да участва по-активно в тях; каква роля на Русия се смята за приемлива от другите европейски държави и какви принципи следва да бъдат заложени в основата на един подобен модел.

Западната позиция относно пространството на общо съседство

Освен че се работи за формирането на обща и ясна позиция относно отношенията на Запада с Русия и държавите от пространството на общо съседство (2), представата на Запада за въпросното пространство се промени значително от началото на 90-те години на ХХ век насам.

Що се отнася до държавите от Централна Европа, които в миналото бяха част от "съветския блак", включително Литва, Латвия и Естония, избраната от тях политика, базираща се стремежа за "завръщане в Европа" (3), получи широко признание и подкрепа на Запад и в крайна сметка ги доведе в НАТО и ЕС. В същото време държавите възникнали в по-източните райони на Съветския съюз в резултат от неговото разпадане, както и тези в Южен Кавказ, се разглеждаха предимно като крехки "нови независими" държави. Въпреки че на Запад се надяваха, че те (както впрочем и Русия) ще се превърнат в демократични и проспериращи членове на Европа - "единни, свободни и мирни", огромните проблеми свързани с техния преход, в комбинация с възникването на конфликти в Молдова, Грузия и Нагорни Карабах, бързо попариха тези очаквания, превръщайки "мира" (или стабилността) в по-приоритетен аспект, отколкото "свободата". Тоест, тези държави се разглеждаха от Запада като потенциален източник на заплахи, а не като кандидати за пълноценно членство в основните институции на европейската интеграция. Повечето западноевропейски правителства бяха готови мълчаливо да приемат появата на автократични режими, водени от "силни личности" (например в Беларус и Азербайджан), "олигархични модели" и тотална корупция (например в Украйна), както и активното присъствие на Русия - поне, докато тези режими не създават проблеми от гледна точка на сигурността и икономиката за останалата част на континента.

Формулата "стабилността преди всичко" беше поставена под въпрос през 2000-те, най-вече от страна на политиците и дипломатите от новите членки на НАТО и ЕС, както и от самите държави от въпросния регион. Беше заявено, че успешната трансформация на държавите от Централна Европа може и следва да се повтори и в Източна Европа и Южен Кавказ. От тази гледна точка, крайната цел на Запада по отношение на "общото съседство" е това съседство да престане да бъде "общо" и да стане част от Запада. Повечето и привърженици разглеждат това разширяване на Запада като окончателна победа на свободата, човешките права и демокрацията над "руския империализъм и вътрешен тоталитаризъм" и цитират "цветните революции" в пространството на общо съседство като доказателство за правотата на подобен подход. В рамките на тази "трансформационна" позиция, Русия, особено при управлението на Путин, се разглежда като активна пречка пред процеса на "уестърнизация" в пространството на общо съседство.

И двете очертани по-горе позиции по отношение на общото съседство оказаха въздействие върху процеса на формулиране на политиката на НАТО и ЕС, което доведе до вземането на нелесни компромисни решения. Макар че НАТО установи тесни връзки с някои държави от пространството на общо съседство и най-вече с Украйна и Грузия, и настояваше, че те са свободни да определят в какви съюзи искат да членуват, неговото ръководство подчертава, че уважава позициите на държавите, които не са заинтересовани от развитието на по-тесни контакти с Алианса. Освен това, НАТО се въздържа да отправи официална покана за членство на Грузия и Украйна (4), признавайки мълчаливо, че подобна инициатива би довела до дълбока криза в отношенията с Русия и може да провокира контрамерки от нейна страна.

В своята позиция, ЕС акцентираше върху доброволния характер на сближаването на тези страни с политическите, социални и икономически модели на развитие на Съюза в широките рамки на Европейската политика на съседство и Източното партньорство (ЕаР) (5).

            Държавите от "Източното партньорство" и Зоната на общо съседство

Макар че някои държави от зоната на общо съседство, както и съюзниците им в ЕС, разглеждаха това като първи стъпки към пълноправно членство, мнозинството страни членки на ЕС смятат, че осигуряването на достъп до общия европейски пазар и възможността за безвизово пътуване в Съюза е максималното ниво на участие на ЕС: споразумението за Източното партньорство беше щателно подготвено така, че да изключва каквито и да било ангажименти на Съюза за разширяване на изток.

Според доминиращата на Запад позиция относно общото съседство, определяща начина на мислене в ЕС поне до началото на украинската криза, участието на Съюза не цели ерозията на законните интереси на Русия в съседните и държави. Смяташе се, че разширяването на контактите между страните от зоната на общо съседство и ЕС и вътрешните реформи в тях ще бъдат само от полза и няма да препятстват подържането на приятелски отношения, контакти между отделните хора и икономическите връзки с Русия. В тази връзка, Брюксел решително отричаше, че ЕС се конкурира с Русия за влияние или, че е подтиквал тези страни да избират между Русия и Запада.

Освен това, в рамките на позицията на Запада до 2014, се подчертаваше, че ЕС се стреми да създаде специални отношения с Русия, уважавайки желанието и да не става част от обща структура с други държави (6). Освен това, от гледната точка на ЕС, в случая с Грузия през 2008 и Украйна през 2013-2014, европейските политици и Съюзът, като цяло, са положили сериозни усилия за разрешаването на избухналите кризи и са действали като координатори на диалога между страните, а не са оказвали безусловна подкрепа на прозападните сили.

След 2014 позицията за доброжелателно и, на практика, неполитическо участие на ЕС в решаването въпросите на общото съседство беше поставена под сериозен въпрос. Струва ни се, че оттогава насам сме свидетели на оформянето на нова позиции, подкрепяща по-увереното и "политически осъзнато" присъствие на Съюза в това пространство (7). Твърди се, че предвид руската позиция и промените на място, ЕС е длъжен да поеме отговорността за съдбата на прозападните сили и техните проекти за формиране на национална идентичност на териториите на държавите от общото съседство. В момента това съседство се разглежда повече като "спорно/оспорвано", отколкото като "общо". В рамките на тази нова, доминираща позиция се декларира, че ЕС трябва да е готов да разшири активността си на Изток, да се противопостави на Русия и нейното поведение и да действа по-смело, формулирайки своите интереси и амбиции по отношение на активното формиране на съседството. На свой ред, след 2014, НАТО, до голяма степен, също възприе тази позиция.

Позицията на Русия относно пространството на общо съседство

В рамките на руската позиция, разширяването на европейските институции на практика откъсва Русия и предишните и партньори в сферата на икономиката и сигурността. Според руските анализатори, включването на държавите от Централна и Източна Европа в общия европейски пазар ограничава достъпа на руската икономика заради установените външни мита и тарифи (макар че тези последици бяха частично смекчени след влизането на Руската Федерация в СТО) и се отразява негативно на конкурентоспособността на Русия (8). На практика, по-високата степен на регулиране на обществената сфера и използването на по-прозрачни постановления, несъмнено, допринесоха за съкращаването на пространството, в което руския икономически модел (ключови елементи, в който са непрозрачността и покровителството) би могъл да доминира.

Освен това, разширяването на шенгенската зона значително ограничи възможностите за безвизови пътувания на руските граждани.

Русия декларира, че е заинтересована от просперитета на живеещите в чужбина етнически руснаци или на рускоговорещото население там. В някои случаи това доведе до издаването на руски паспорти на лица, които, де факто, са граждани на държави от общото съседство (Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието), което, на свой ред, стана част от позицията, оправдаваща руските намеси. Тази концепция, наред с икономическите проблеми и проблемите в сферата на сигурността, формират онова, което руското ръководство и - донякъде  - руският народ, разглеждат като сфера на своите интереси. Това дава на Русия усещането, че има определени исторически интереси във въпросните територии на бившия Съветски съюз и Руската империя, за които западните институции и тяхната "намеса" представляват определен проблем. Въз основа на това, в руската политика се очерта тенденция към интерпретиране на действията на Русия и Запада в пространството на общо съседство като своеобразно "дърпане на въже", при което чистата печалба за едната страна означава чиста загуба за другата. Това донякъде е вярно: не изглежда възможно например някой член на ЕС или НАТО да е едновременно и член на ЕАИС или ОДКС. Именно в рамките на тази концепция руското ръководство смята, че през 90-те и 2000-те години страната е загубила част от позициите си, което - на свой ред - обуславя необходимостта от интегрирането на държавите от общото съседство в институциите, доминирани от Русия, или поне недопускането те да станат членове на западните институции. В тази връзка, откритата или прикрита подкрепа на Русия за политически групировки в съседните и държава следва да се разглежда като своеобразна гъвкава система на "моркова и тоягата", субсидиите и ембаргото.

От руска гледна точка, Западът агресивно се ориентира към преки политически и социални намеси в държавите от общото съседства за да ги стимулира да се интегрират в западните институции. Тревогата на Русия от подобно поведение е предимно инстинктивна и е свързана с "цветните революции", чрез които добре настроените към Москва режими биват свалени в резултат от улични протести, чиито участници се ползват с мълчаливата подкрепа на Запада. Както в Грузия, така и в Украйна, подобни "цветни революции" доведоха до промяна на външната политика на двете страни и преориентирането им от Русия към Запада.

Макар че преди Русия не демонстрираше към ЕС същата подозрителност, каквато изпитва към НАТО (доколкото пактът се разглежда от нея като дестабилизиращ остатък от студената война, чиято цел е конфронтацията с Русия), стартирането през 2009 на инициативата Източно партньорство от страна на ЕС, убеди Москва, че Брюксел възнамерява да разширява сферата си на влияние за нейна сметка. Предложените от ЕС на държавите от общото съседство Споразумения за асоциация, предвиждащи и сътрудничество в сферите на външните работи и отбраната, затвърдиха руските опасения.

В рамките на своята позиция Русия настоява, че активността на Запада нарушава нейните законни интереси в пространството на общо съседство. За Москва държавите от общото съседство представляват сложна среда, която не се поддава на примитивното обяснение, базиращо се на реваншисткия милитаризъм. Русия поддържа с тях тесни икономически връзки, основаващи се веригите на доставки, наследени от съветския период, при това мигрантите от въпросните страни са както ключов елемент на трудовите ресурси в Русия, така и важен източник на парични преводи за съседните държави. Взаимната обвързаност между вътрешните проблеми на Русия и нейните съседи също обяснява големия интерес на Москва от гледна точка на сигурността, като това в частност касае и промените в Южен Кавказ.

Замразените конфликти от постсъветския период, съществуващи по периферията на Русия и често представяни като единен механизъм, с чиято помощ Москва осъществява принудителен контрол над своите стремящи се към по-голяма незвисимост съседи, на практика и създават немалко проблеми. Ролята на Русия във всеки от тези конфликти е различна, също както са различни и отношенията и със съответните държави от зоната на общото съседство.

Възможните огнища на напрежение

Очертаната по-горе обща ситуация, както и мрачната картина, свързана с драстично разминаващите сe позиции на всяка от страните относно действията на другата в пространството на общо съседство, пораждат все по-голяма тревога, защото Европейският ред не е статичен. Само от края на студената война насам, станахме свидетели на обединението на Германия, както и на разпадането на Чехословакия, Съветския съюз и Югославия. На територията на континента избухнаха няколко войни, част от които - между страните-правоприемници на разпадналите се държави. Европейският ландшафт продължава да е изпъстрен с граници, които не съвпадат с етническото и национално разпределение на населението, и в тези условия националистическата политика преживява подем.

Макар че мнозина определят като основен проблем на европейската сигурност връщането към статуквото отпреди присъединяването на Крим, истината е, че реалният проблем е гарантирането на най-ефективното управление на напрежението и опасностите, свързани с процеса на трансформации в Европа, който още не е приключил.

В този контекст можем да прогнозираме бъдещите точки на конфликт и конфронтация, в които Русия и Запада могат потенциално да се сблъскат. Тази опасност е свързана не само с прекалено голямото сближаване между войските на НАТО и Русия, което може да излезе изпод контрол, но и с бързите и неочаквани промени, които могат да се случат в държавите на общото съседство. Ако и когато това стане, трудно можем да повярваме, че Русия и Западът ще се окажат на едно мнение относно случилото се и причините за него. В тази връзка, по-долу ще представим пет възможни сценария, които потенциално могат да окажат негативно влияние върху траекторията на развитие на отношенията между Русия и Запада. Ще се въздържим да коментираме вероятността тези сценарии да се реализират на практика, нито пък смятаме, че списъкът, който предлагаме, е изчерпателен (9). Целта ни е само да дадем възможност да бъдат "предусетени" някои събития, които биха могли да се случат и още повече да влошат отношенията между Русия и Запада.

Първият сценарий: криза на властта в Беларус

Беларус остава важен, макар и често пренебрегван фактор в рамките на съществуващата конфронтация между Русия и Запада. Страната, която има дълга и "прозрачна" граница с Русия на изток, граничи с държави от НАТО и ЕС (Полша, Литва и Латвия) - на запад и на север (само малък участък полска територия отделя Беларус от руския анклав - Калининградска област), а също и с все още нестабилната Украйна - на юг, очевидно притежава критично важно геополитическо положение. Сравнително стабилният период след прокламирането на независимостта, под ръководството на президента Лукашенко, основаващ се на тесните икономически връзки с Русия, напоследък - след присъединяването на Крим - се заменя от нарастващо напрежение. Беларуското ръководство, което не бърза да признае това присъединяване, се опитва да балансира между Русия и Запада за да минимизира максимално икономическия ущърб за себе си от конфронтацията между тях. Сред примерите за това беше предложението на президента Лукашенко преговорите за прекратяване на огъня в Източна Украйна да се проведат в беларуската столица Минск.

Въпреки това, Беларус запазва тесните си връзки с Русия - както в културен план, така и в рамките на редица интеграционни споразумения в икономическата и военната сфери. Тя беще сред държавите-основателки на Митническия съюз, ръководен от Русия, който в крайна сметка прерасна в Евразийски икономически съюз (ЕАИС), освен това е ключов член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Членството на Беларус в последната организация накара Русия да предприеме мерки за интегрирането на беларуската териториа в своята мрежа за противовъздушна отбрана и доведе до редовното провеждане на съвместни военни учения на двете държави.

Всички предизвикателства към тази договореност са обречени да се сблъскат с яростната съпротива на руското правителство. В тази връзка предприетите напоследък от Беларус усилия за разширяване на пространството за маневри в политическата и икономическа сфери чрез разширяване на контактите със Запада (при това Беларус продължава да се ползва с предимствата на ниските цени на руския петрол и газ, както и с широк достъп до руския пазар) вече провокира рязката критита на руските медии. Освен това те доведоха до известно втвърдяване на политиката на Русия към Беларус, включително до създаването на зони за сигурност, където се осъществява паспортен контрол по границата.

Беларуската подкрепа за Русия несъмнено се променя и не бива да очакваме, че тя ще бъде постоянна. Нещо повече, една военна игра, осъществена наскоро от известен западен аналитичен център, постави под въпрос утвърдилото се схващане, че в случай на конфликт между НАТО и Русия Беларус автоматично ще застане на руска страна. Ако Москва реши да повярва на подобни прогнози, това ще бъде важна промяна със сериозни последици за европейската стабилност.

Въпреки критиките му срещу някои аспекти на руската политика и двустранните отношения, изглежда, че президентът Лукашенко държи да поддържа тесни отношения с Кремъл. В същото време обаче, проблемите за запазването на статуквото вътре в страната, които могат да възникнат в резултат от неочакваната смърт или недееспособността на остаряващия беларуски президент например, вероятно биха създали аналогични проблеми и по отношение на международното положение на Беларус.

Неяснотата относно приемника на Лукашенко усложнява прогнозите за това, какво би се случило след оттеглянето му, още повече, че позицията на редица ключови играчи, като беларуските въоръжени сили, номенклатурата и специалните служби също остава неясна. Мнозина експерти дори не разглеждат възможността за контролиран преход във властта, основан за запазването на статуквото, както стана в Узбекистан след смъртта на Ислам Каримов през септември 2016 например.

В случай на проточила се криза на приемствеността във властта и възникването на въпроси относно бъдещата посока на движение на страната, възможността от пряка руска интервенция изглежда съвсем реална. Макар че беларуските власти ясно декларираха, че появата без предупреждение на каквито и да било военни на тяхна територия, моментално ще бъде възприето като агресия, вероятно ще им е доста трудно да реализират на практика тази своя реторика. Почти пълната доминация на руския език и руските медии в Беларус позволява на Кремъл да упражнява огромно влияние върху беларуското обществено мнение, а вероятното мащабно присъствие на привърженици на съюза с Русия в беларуските специални служби, както и подкрепата за него сред мнозинството от населението, също би попречило на Минск да реагира по подобен начин на евентуална руска намеса.

От друга страна, кризата на приемствеността във властта може да даде възможност за подем на опозиционото прозападно движение в Беларус. В момента местната опозиция е разединена и плаха. Тя се опасява, че ако тръгне към "беларуски Майдан" (т.е. да използва украинския модел), ще провокира руска интервенция и възприема режима на Лукашенко като най-надеждния гарант за независимостта на Беларус. Въпреки това, вакуумът по врема не прехода във властта може да промени тази ситуация. Освен това, през този период биха могли да се активизират и отделни личности или групи, които досега не са демонстрирали политическа активност. Все пак, възможността да се появи масово прозападно опозиционно движение през периода, когато режимът изглежда разделен относно бъдещата политика на страната, остава твърде малко вероятна.

Действията на Запада и, в частност, на ЕС също ще играят ключова роля. Разбираемо е, защо за европейските стратези продължава да е по-важно Беларус да съхрани независимостта си, отколкото да се форсира отвън нейната "демократизация". При това, по отношение на Беларус няма да бъде възможно осъществяването на проверената (включително в Украйна) политика на Брюксел при възникване на криза на приемствеността във властта с руско участие и в условията на вътрешна борба за демократизация. Съседите на Беларус вероятно ще бъдат силно изкушени да подкрепят евентуален бунт на "демократичната опозиция" срещу режима и срещу Русия. Вероятно е също в протестите да се включат и граждани и политици от ЕС. Естествено, Москва ще бъде изключително обезпокоена от подобно развитие, с основание смятайки, че то ще застраши партньорството между Русия и Беларус в сферата на икономиката и сигурността, както и, че означава потенциално начало на поредната "цветна революция".

Също както и в Украйна през 2013 и 2014, руските и западните играчи ще бъдат принудени да действат в сложна кризисна среда, пропита с взаимно неразбирателство. Нестабилността на Беларус не е в интерес на нейните съседи, но постигането на споразумение за съвместна реакция на Запада и Русия, която да се координира или да се основава на общата оценка за това, как може да бъде гарантирана стабилността в страната, ще се окаже много трудно. Способността на всеки нов лидер след Лукашенко да намери самостоятелно начин за постигането на подобен резултат, без да се откъсне от ЕС, от Русия или и от двамата големи играчи, изглежда крайно съмнителна.

Вторият сценарий: ескалация на военните действия в Източна Украйна

Следващият, пораждащ тревога сценарий е свързан с опасността от ескалиране на военните действия в Източна Украйна. Въпреки че мащабните военни операции, които очертаха сегашната разделителна линия между армията на Украйна и подкрепяните от Русия бунтовници, бяха прекратени през 2016, престрелките (включително артилерийски) между разположените от двете и страни сили продължават всяка седмица да отнемат човешки животи.

Съществуват множество мотиви за ескалирането на този конфликт, както от страна на националните, така и на субнационалните участници. За това говори интензифицирането на бойните и военните маневри в рамките на частично демилитаризираната зона за сигурност в края на 2016 и началото на 2017, а и след това, особено в зоната на Авдеевка. Налице са опасения за възможна инструментализация на конфликта както от страна на Москва, така и на Киев с цел оформяне на отношенията с новата администрация на САЩ. Рязкото активизиране на бойните действия след първия телефонен разговор между Тръмп и Путин потвържда тези опасения. Фактът, че администрацията на Тръмп не смята украинския конфликт за свой първостепенен приоритет, би могъл да стимулира Кремъл и неговите местни съюзници да се опитат да разширят контролираната от тях територия, стремейки се да постигнат разрешаване на конфликта при по-благоприятни за себе си условия. По същия начин Киев се опасява, че американската подкрепа за режима на Порошенко постепенно ще намалее, което може да го накара да предприеме военно настъпление с цел да укрепи позициите си в спорните територии или пък да организира ограничена настъпателна операция за да подчертае, колко важен за целия свят е украинският въпрос.

Нещо повече, конфликтът в Донбас се характеризира с наличието на многобройни децентрализирани и слабо координирани бойни подразделения и от двете страни и би било грешка да се абстрахираме от способността им да предприемат активни действия. В подобни условия изглежда доста вероятно например, че в отговор на някакво субективно възприето действие на другата страна, група бунтовници от Донбас може да предприеме локална атака срещу украинските позиции, която бързо да ангажира в този сблъсък и останалите сили, впрочем същото би могло да се очаква и от украинските правителствени сили.

Не бива да се заблуждаваме, че външните играчи, включително САЩ, НАТО и ЕС, ще съумеят да останат встрани от евентуален по-мащабен конфликт в Източна Украйна. Всички военни успехи, в резултат от които една от страните завоюва големи части от територията, която в момента се контролира от другата, възникването на заплаха за едни или други големи населени пунктове, или пък крахът на украинската армия или на бунтовниците, ще породят огромен натиск, принуждаващ външните играчи да осъществята допълнителна намеса. Така например, вероятността, че Русия ще позволи на Украйна да отвоюва територията на двете отцепили се от нея републики си остава изключително малка, тъй като това е в разрез с целта на Москва за федерализация на Украйна, в резултат от която подкрепяните от Кремъл региони ще могат да налагат вето на ключовите стратегически решения на режима в Киев. По същия начин, евентуално успешно настъпление на проруските бунтовници не само ще мобилизира Украйна, но и - като минимум - ще доведе до възобновяването на дискусиите на Запад относно предоставянето на летално настъпателно въоръжение на киевския режим и поредното втвърдяване на санкциите срещу Русия. Което отново ще конфронтира Русия и Запада.

Третият сценарий: възобновяването на конфронтацията в Грузия

Макар че внезапните изблици на насилие по линията на съприкосновение между въоръжените сили на Грузия и Абхазия, както и на Грузия и Южна Осетия, бяха прекратени в рамките на първата година след войната от август 2008, един от аспектите на този конфликт запазва потенциала си за ескалация. Той е свързан с обвиненията на Тбилиси относно опитите на южноосетинските военни за "леко изместване" на границата (до няколкостотин метра, навътре в грузинска територия), на което наблюдателите на ЕС не са в състояние да попречат. Въпреки по-сдържания тон на новия грузински парламент по отношение на Русия, в определен момент, това може да провокира по-твърд отговор от страна на Тбилиси. Този въпрос е тясно свързан с факта, че в непосредствена близост до границата с Южна Осетия преминава експлоатираният от ВР петролопровод Баку-Супса, който представлява ключов маршрут за доставката на азербайджански петрол на западните пазари. Нещо повече, през юли 2015 се появи съобщение, че в резултат от подобно "леко изместване на границата", малка част от тръбопровода се е оказала на територията на Южна Осетия, което постави под въпрос сигурността на целия проект. И макар че проблемът беше решен с промяната на маршрута на въпросния участък на петролопровода, ролята на Грузия като транзитна страна за износа на азербайджански петрол беше поставена по въпрос. ЕС разкритикува действията на осетинските власти, докато Русия се солидаризира с тях и на свой ред отправи критики срещу "несанкционираното проникване на граждани на Грузия и представители на ЕС на територията на Южна Осетия".

В подобни сложни обстоятелство съществува вероятността, че можем да станем свидетели на конфликт с летални последици, който да разруши съществуващите механизми за граничен контрол и да настрои ЕС и Русия един срещу друг. Възможно е също, избухването на подобен конфликт да се окаже съзнателна стратегическа стъпка на едната или другата страна (т.е. на Запада или Русия). Той обаче може да бъде и резултат от решения, взети от локалните играчи на място. Тоест, евентуален летален конфликт между грузински граждани, претендиращи, че притежават собственост от другата страна на границата с Южна Осетия, и осетински граничари не бива да се изключва, също както и, че той може да доведе до ответен удар с последващо използване на по-големи формирования и тежко въоръжение и от двете страни. Подобна постепенна ескалация може да разруши съществуващите механизми за разрешаване на конфликта и, евентуално, да застраши сигурността на персонала от ЕС. В този случай руските военни части, разположени в Южна Осетия, неизбежно ще се окажат ангажирани в конфликта, предвид двустранните отбранителни споразумения между Москва и Цхинвали. От друга страна, евентуално решение на Тбилиси да поиска военна помощ от НАТО, ЕС или отделни техни членове много бързо би превърнало конфликта в международен и сериозно би усложнило отношенията между Русия и Запада.

Четвъртият сценарий: военен инцидент с летални последици в Балтийско или Черно море

Тъй като Русия, НАТО и другите регионални държави увеличават своята военна мощ и коригират разположението на силите си, продължаваме да сме свидетели на активно сближаване на войските и нарушения на въздушното пространство (10), като агресивният характер на някои от тези "сближавания" носи неминуем риск от ескалация. Разбира се, не става въпрос, че който и да било от играчите възнамерява открито да атакува другия, но във все по-наситеното с военна техника пространство рискът от нещастен случай и непреднамерена ескалация е твърде висок. На свой ред, липсата на механизми, регулиращи тези "сближавания" и евентуалните нещастни случаи, в резултат от тях, пораждат риск, че политическите лидери ще бъдат принудени да реагират спонтанно на произществието, а при подобна ситуация натискът, принуждаващ ги да се ориентират към ескалация, ще бъде голям.

Този проблем в зоната на общо съседство се усложнява допълнително във връзка с присъствието на руски миротворци в Молдова (Приднестровието), на отнетия от Украйна полуостров Крим, както и в отцепилите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия. Така, на фактическата граница между Крим и континентална Украйна бяха регистрирани поредица от инциденти, включително задържане на руски военни от Украйна, както и на украински диверсанти от Русия. И макар че засега тези инциденти не са довели до ескалация, те си остават неразрешени официално и могат да провокират изключително бързата поява на нов активен фронт в рамките на вяло протичащия конфликт в Донбас, принуждавайки отново руските и западните играчи да осъществят по-активна намеса.

Освен това украинският конфликт породи определен проблем с обезпечаването на руското военно присъствие в Приднестровието. Наложените от Киев ограничения на руския транзит към това квазидържавно образувание през територията на Одеска област създават сериозен логистичен проблем за руската оперативна група от хиляда човека, базирана на неговата територия (11). Тези ограничения правят Русия зависима от летището на Кишинеу, като основен междинен пункт за доставките за нейния приднестровски контингент – една доста неизгодна позиция в случай на ново влошаване на отношенията между Молдова и Тираспол. В отговор на тези промени, Русия увеличи броя на наборниците от Приднестровието в своите въоръжени сили, освен това в Москва разглеждат възможността в краен случай да бъде възобновено функционирането на летището в Тираспол, което да се използва за въпросните доставки (между другото, летището вече може да приема товарни военни самолети). За осъществяването на тази стратегия е необходимо да се получи разрешение за транзит през въздушното пространство на Украйна или Молдова, което е определен политически проблем, както открито признават и приднестровските власти. Ако достъпът на Русия до нейния контингент в Приднестровието бъде физически застрашен, много е вероятно тя да се опита да осъществи транзита през техните въздушни пространства и без да има официално разрешение. Подобен вариант може да бъде използван и, ако в даден момент Русия реши да „интензифицира” отношенията си с Молдова за да окаже влияние върху нейната външна политика или върху принципния избор на стратегията и.

Петият сценарий: въздушен инцидент с летални последици с участието на военни или граждански самолети

Освен инцидентите между военни обекти, ръстът на активността в общото пространство в някои случаи води до проблеми с полетите на граждански самолети над конфликтните зони. Както е известно, полетите на военни самолети в гражданските въздушни коридори с изключени транспондери не са в разрез с международното право, но са свързани със сериозни опасности. При евентуален сблъсък между военен и пътнически самолет, поредицата събития, които могат да последват, е потенициално способна да доведе до военен конфликт. Ако в подобен инцидент участва руски военен самолет, възможната реакция на Запада вероятно ще включва ограничаване на въздушните полети, което е свързано със значително икономически разходи, или пък ограничаване на достъпа на руските самолети до международните въздушни коридори. При последния вариант, руското ръководство ще се сблъска със сериозен проблем.

И тук въпросът за спорните територии в пространството на общо съседство допълнително увеличава съществуващите рискове. Предвид факта, че контролът над въздушното пространство на Крим и Абхазия (непризнати и, във втория случай, бойкотирани от останалите регионални играчи образувания) се осъществява от Русия, движението на гражданските самолети остава сложно. Както е известно, украинските служби за въздушно движение промениха маршрутите на гражданските полети, така че те да заобикалят полуострова. Русия обаче продължава да осъществява полети до Крим и обратно в рамките на създадената от нея паралелна структура за управление на въздушното движение. Използването на паралелни и противоречащи си системи за управление на полетите в рамките на едно и също пространство може да създаде рискове за гражданските самолети. Нещо повече, в контекста на описаните по-горе сценарии, рисковете за гражданската авиация, която на практика осъществява полети над зона на военни действия, станаха очевидни в резултат от трагичния инцидент с малайзийския самолет, изпълняващ полет МН17 над Източна Украйна през 2014 (12).

Нов  път към избягването и разрешаването на кризи в пространството на общо съседство

Трудно е да бъдем оптимисти относно сегашното състояние на отношенията между Русия и Запада, съзнавайки, че всички без изключение описани по-горе сценарии са достатъчно правдоподобни. Предвид създалата се в момента ситуация, ако се случи някое от тези събития, вероятността, че Русия и Западът могат да постигнат консенсус относно причините или необходимите последици от него, изглежда доста малка. При евентуална криза всяка от двете страни най-вероятно ще стигне до извода, че тя е била съзнателно провокирана от другата, след което ще мобилизира собствените си ресурси и ще подкрепи приятелските местни сили, за да се противопостави на действията на другата страна и да провали нейните планове.

Съществуващата дипломатическа практика и стратегическият начин на мислене, които до този момент доказват неспособността си да преустановят процеса на влошаване на отношенияти или поне да ги стабилизират, не дават основания да се надяваме, че те ще бъдат използвани за предотвратяването на по-нататъшното влошаване на отношенията или тяхното успешно управление.

На практика, в последно време всички заседания на Съвета НАТО-Русия на високо равнище бяха отлагани, а когато все пак се провеждаха бяха използвани най-вече за представяне на позициите на двамата играчи, а не за осъществяването на дипломатически диалог. Дори сред самите участници в тези заседания се е наложило мнението, че НАТО и Русия изтъкват единствено собствените си аргументи, без да се опитват да вникнат в тези на другата страна. На свой ред, ЕС и Русия не съумяха да се споразумеят за създаването на механизми за разрешаване на кризи преди избухването на кризата в Украйна и в момента поддържат помежду си контакти на минимално равнище.

Макар че на хартия ОССЕ разполага с множество площадки и механизми, които биха могли да се използват за подпомагане на управлението на подобни ситуации и тяхното разрешаване, на практика в момента всички те са заложници на общото влошаване на отношенията в сферата на европейската сигурност. Усилията, които си струваше да бъдат положени, като например тези за модернизирането на Виенския документ (приет през 1999 в Истанбул и установяващ система от мерки за укрепване на доверието и сигурността във военната сфера), в крайна сметка не доведоха до нищо.

Друга причина, поради която изглежда малко вероятно Русия и Западът да съумеят да постигнат консенсус за причините и последиците е, че (както вече посочихме по-горе) много от сегашните им разногласия не са само резултат от политиката, осъществявана от конкретните лидери, но и продукт на принципно различаващите се интерпретации и концепии относно най-новата европейска история, световния ред и промените в пространството на общо съседство. И тъкмо поради това сегашната конфронтация е не само опасна, но изглежда доста вероятно, че ще запази за продължителен период.

В тази връзка в момента е изключително необходимо да бъдат анализирани отношенията между Русия и Запада при това от нов (или, по-скоро, отдавна забравен) ъгъл. Затова в заключителната част на настоящата статия ще представим шест ключови елемента на подхода, който - поне според нас - би помогнал за избягването и разрешаването на кризите и, който може би ще се окаже способен да се справи предизвикателството, свързано с възникването на нова криза в пространството на общо съседство. Наясно сме, че политическите и икономическите системи на всички държави от общото съседство са много различни и е невъзможно да бъде формулиран универсален подход за управление на кризите във всяка от тях. Напротив, предлаганият от нас подход е свързан с дефинирането на ръководните принципи и основните механизми, които би следвало да се използват при евентуалното възникване на конкретна криза.

Ключови елементи на този нов подход са яснотата по отношение на основните интереси, осъзнаването на ограничената полза от използването на сила за постигането на определени резултати от кризата, необходимостта да се прояви военна и дипломатическа сдържаност, признаване на централната роля на сдържането, необходимостта от осъществяване на политически диалог на високо равнище, както и анализът и евентуалното възприемане на нови дипломатически формати и инициативи. По-долу ще се опитаме последователно да разгледаме всички тези елементи (13).

Избягване на кризата чрез предварително изясняване на основните интереси

По своята същност, изкуството на разрешаването и избягването на кризи в отношенията между ядрените държави и алиансите, притежаващи ядрено оръжие, е свързано със защитата на насъщните интереси на съответните страни на фона на задължителното условие да се избегне избухването на война между тях. За целта е необходимо всяка от страните да е наясно, кои са собствените и интереси и кои са интересите на нейните опоненти. В контекста на конкретната тема на настоящата статия, посветена на избягването и разрешаването на кризи в пространството на общо съседство, ние сме убедени, че именно Западът следва да поеме инициативата и да направи необходимото за постигането на по-голяма яснота относно собствените му интереси, както и за предоставянето на информацията за това на останалите играчи.

Реакцията на Запада на присъединяването на Крим показа, че макар и да имат възможност да използват други форми на подкрепа, западните военни сили няма да бъдат използвани пряко за защитата на Украйна. По този начин, Западът, макар и косвено, даде да се разбере, че нито Украйна, нито която и да било друга държава от пространството на общо съседство, не представлява толкова принципен интерес за него, че да го накара да започне война за да защити интересите и. От друга страна, със своите действия Русия демонстрира, че разглежда, като минимум, някои от държавите от общото съседство, като сфера на фундаменталните си национални интереси и, че е готова както да се сражава за тях, така и да плати съответната икономическа цена.

Макар че малцина на Запад приемат сериозно руската позиция, продиктувана от претенциите на Москва свързани с периода след края на студаната война, опасението да не се окаже в обкръжение и страхът от външна намеса с цел смяна на режима в Кремъл, които са в основата на това отношение, ключовият въпрос не е, дали позицията на Русия е обоснована или внушаваща доверие, а дали тя определя мирогледа на руското ръководство и, съответно, дали е ключ към разбирането на неговото  поведение. Налице са достатъчно сериозни доводи, че отговорът на този въпрос е положителен.

Какво трябва да означават тези отправни точки за всяка от страните, от гледна точка на последователно провежданата от тях политика?

Според нас, те биха послужили ефективно за целите на избягването на кризите, ако хората, отговорни за вземането на решенията на Запад, напълно осъзнават стратегическите последици от избора, направен по отношение на Крим. Защото в момента са налице позиции, внасящи смут и объркване - както под формата на призиви към Запада да въоръжи Украйна или да и окаже военна подкрепа, така и под формана на призиви към Украйна и Грузия в максимално кратки срокове да станат членове на европейските институции, като ЕС и НАТО. Това поражда сериозна опасност, тъй като подобни призиви изискват поемането на по-сериозни ангажименти към съседните държави, отколкото реално съществуващите. Освен това, техните автори подценяват значението на въпросния регион за Русия.

Ако онези, които отговарят за формирането на политиката на Запад, вземат решение да се борят (и, ако предположим, че наистина са готови да се борят) с Русия за контрола над държавите от общото съседство, включително със сила, при положение, че на практика нямат подобни намерения, те много сериозно рискуват да провокират война или криза. Това може да ни постави на ръба на мащабен военен конфликт, в който Западът или ще загуби своето единство под външен натиск, или пък ще отстъпи, защото собствените му национални интереси на практика не са поставени на карта. Това, че Западът ще отстъпи изглежда много вероятно, тъй като - макар че заинтересованите страни от общото съседство и техните граждани имат пълно право да се стремят да станат част от западните институции - нещата опират до това, че много от сегашните членове на НАТО и ЕС, както и техните граждани, не подкрепят подобен твърд политически курс. След последните примери за това беше гласуването в Холандия, което принуди ЕС изрично да поясни, че Споразумението за асоциация с Украйна не означава поемането на ангажименти за приемането на тази страна в Съюза, нито пък дава някакви гаранции за нейната сигурност.

Негласното разбиране, че пространството на общо съседство не е сфера на основните интереси на Запада, които той би защитавал с военна сила, следва да стане отправната точка за формирането на западната политика. Това вече е фактическата позиция на повечето страни членки на ЕС и НАТО. Дори и в тези страни обаче, последиците от провежданата политика тепърва предстои да бъдат обмислени.

Въпреки това, ако Западът формира своята политика на основата на макар и негласното признание, че не възнамерява да се бори с Русия за държавите от общото съседство с военни средства, моментално възниква друг проблем, нуждаещ се от решение. Русия би могла да възприеме това, като признание, т.е. като "зелена светлина" за утвърждаването на собствения и контрол над тези територии, които при подобно развитие тя би разглеждала като сфера на своето влияние в Източна Европа.

Постигането на ясна представа за фундаменталните интереси на Запада от гледна точка на пространството на общо съседство не означава, че Западът въобще няма никакви интереси в този регион, нито пък че го приема априори за част от руската сфера на влияние. Напротив, възникването на стабилен и адекватно управляван "кръг от приятели", поддържащи тесни политически, социални и икономически връзки с ЕС и НАТО, споделящи западните ценности и следващи западния модел на развитие, очевидно ще продължи да бъде в интерес на Запада, също както и противодействието на използването на сила от страна на Русия, което нанесе толкова сериозен ущърб на отношенията между нея и Запада, както и на европейската сигурност. Освен това, Западът има осезаеми икономически интереси във въпросния регион, включително свързани със значението му като транзитен маршрут за доставките на енергоносители и стоки от Азия. В този смисъл Западът очевидно би предпочел пространството на общо съседство да не попадне изцяло под контрола на Русия.

Тоест, съществува фактическо и - поне според нас - неизбежно стратегическо съперничество (извън военната сфера) за налагане на принципите и влиянието на двамата играчи в пространството на общо съседство. Това също е свързано с рискове от неразбиране и ескалиране на кризата. Тези рискове обаче ще бъдат по-малки, ако онези, които вземат решенията на Запад, не желаят да докарат това съперничество до ниво на открито военно противопоставяне, както и, ако Русия се убеди, че това е така, както и, че ако съперничеството все пак ескалира в открита военна конфронтация, тя - освен всичко друго, ще се съпровожда и от сериозен невоенен ущърб за собствените и интереси.

Ще отидем още по-далеч и ще посочим, че макар конкретните особености да се различават в зависимост от съответната страна и възприемането им от страна на Русия, някои форми на западното участие най-вероятно имат по-голям стабилизиращ ефект и по-рядко водят до кризи в отношенията между Запада и Русия, отколкото други. Разбира се, подробният анализ на този въпрос изисква допълнителни проучвания. Въпреки това, ЕС и другите западни играчи не бива да се отказват от усилията си да помогнат на държавите от региона да станат напълно суверенни, демократични и икономически жизнеспособни членове на международната общност. Именно това, а не членството в западните институции или създаването на някакви илюзия за западна военна подкрепа в период на кризи, трябва да стане основна цел на Запада.

Признаване на ограничения ефект от използването на сила

В рамките на очертаните по-горе сценарии изполването на летално въоръжение не се оказва особено полезно за постигането на определен краен резултат. Макар че това може да осигури някакви тактически предимства на отделни играчи, в крайна сметка то няма да помогне за разрешаването на каквато и да било криза. Напротив, използването на летално въоръжение само би усложнило ситуацията и ще задълбочи кризата в отношенията между Запада и Русия, увеличавайки вероятността от пряка конфронтация. Освен това, горните пет сценария показват, че използването на сила "според ситуацията" или в ограничени размери, както и воденето на т.нар. "опосредствани войни" лесно могат да излязат от контрол, както и, че инцидентите, нещастните случаи и несанкционираните действия могат да доведат до бързата ескалация на кризата.

Всичко това увеличава необходимостта от незабавно преосмисляне на използването на сила както от Запада, така и от Русия. Когато пишехме тази статия, президентът Путин с пълно основание демонстрираше задоволството си от своя стратегически успех в Сирия, базиращ се именнно на използването на руската военна мощ. Опитът от Източна Украйна обаче показва, че тук случаят е по-различен и, ако Русия реши да предприеме някакви по-решителни стъпки за разширяване на присъствието си в Украйна, това най-вероятно би довело до нови западни санкции, както и до рязко нарастване на антируските настроения, особено в западните украински области. Тоест, конфликтът би ангажирал за продължителен период значителна част от руските въоръжени сили и би се отразил зле на руската икономика.

Докато Западът очевидно следва по-ясно да очертае своите фундаментални интереси за да избегне избухването на "излишни" кризи, руското ръководство също би трябвало да е наясно за ограничената полза от използването на сила с цел постигането на определени резултати от кризата в пространството на общо съседство. Защото, ако това не се случи, натоварването може да се окаже прекалено голямо, което би провокирало вътрешна криза в Русия, за чието разрешаване ще се наложи използването на по-твърда реторика и по-твърди действия по отношение на западните играчи. Това, на свой ред, може да доведе до по-нататъшна ескалация на конфронтацията между Запада и Русия, а не до нейното предотвратяване. И би било добре западните дипломати да обсъждат този въпрос при всяка среща със своите руски колеги и военни чиновници.

Необходимата военна и политическа сдържаност

Друг важен елемент на процеса на управление на кризата, който Западът и Русия следва отново да започнат да осъзнават и използват, е сдържаността в отношенията им.

Както вече посочихме по-горе, някои от възможните огнища на напрежение в отношенията между Русия и Запада в Източна Европа могат да се активизират в резултат от действията на сравнително незначителни локални играчи. В момента нивото на недоверие между Русия и Запада е толкова високо, че нито една от страните не би повярвала, че именно те са първопричината за конфликта. Приписването на определени намерения на Москва, Вашингтон или другите западни столици е практически неизбежно и тъкмо поради това е налице възможност за бързата ескалация на подобни инциденти. В тази връзка е изключително важно и двете страни да използват цялото си политическо, икономическо и дипломатическо влияние върху местните играчи в региона с цел да гарантират максимална сдържаност в техните действия.

Много е важно такава сдържаност да се проявява и във военно отношение. Както вече посочихме, в евроатлантическия регион се наблюдават прекалено много тесни сближавания между въоръжените сили на Русия и тези на държавите от НАТО или държавите от региона, които са партньори на пакта. Подобни инциденти са особено тревожни, защото избягването на опасността в техните рамки зависи от начина на мислене на конкретните пилоти и офицери, работещи в непосредствена близост един до друг. В такива условия, за избягването на кризи, се налага да се проявява сдържаност по презумпция и да се възприеме стандартен ред на действия на всички равнища на военната струкура на командването и то от всички играчи. Тоест, за ефективното избягване на евентуални кризи и за тяхното разрешаване, политическите лидери следва предварително да определят военната линия на поведение в кризисни и предкризисни ситуации, а не да се опитват да действат според обстоятелствата и апостериори.

Постигането на по-голяма яснота по отношение на типа стратегия, който допускат (или недопускат) интересите на Запада в пространството на общо съседство, ще помогне да се избегне войната и да се защитят западните интереси само в случай, че тази яснота се допълва от стриктния ангажимент да се гарантира сдържането в онези сфери, които са свързани с фундаменталните интереси на Запада. При липсата на подобен ангажимент, съществува възможност руското ръководство да допусне грешка по отношение на "червените линии", отвъд които биват засегнати фундаменталните западни интереси.

За избягването на кризата е необходимо Западът съвършено ясно да обозначи неприкосновеността на територията на НАТО и еднозначно да дефинира характера на реакцията, с която Русия ще се сблъска в случай, че предприеме някакви действия по отношение на държава член на пакта. В това отношение, решенията взети на срещите на върха на НАТО в Уелс (2014) и Варшава (2016), са стъпка в правилната посока.

Политическият диалог на най-високо равнище

Всяка от изброените по-горе мерки може да осигури допълнителна стабилност и да позволи да се спечели време за продължаването на диалога по ключовите различия между Русия и Запада. Нито една от предложените от нас промени обаче, не може да замени политическия диалог на високо равнище.

Мнозина, особено в Източна Европа, се съпротивляват срещу подобнни мерки, опасявайки се, че това ще доведе до връщане към традиционната ситуация в отношенията с Русия, която техните правителства смятат за агресивно настроена спрямо съседите си. Налице са и опасения от евентуална сделка между американския президент Тръмп и Русия, в резултат от която руската сфера на влияние в Източна Европа да бъде призната официално от Вашингтон, както и че Западът може да склони да ограничи провеждащите се в Балтийския регион военни учения на НАТО и постоянното разполагането на части на пакта там, което би направило държавите от региона уязвими. Сериозна тревога в политически план поражда възможността евентуална сделка между САЩ и Русия, през главите на европейците, да върне Европа към времето, когато „великите държави са правели това, което си искат, а малките - това, което е трябвало”. Впрочем, въпреки пренебрежителното си отношение към Европа (или по-скоро към т.нар. "Стара Европа"), американският президент засега не демонстрира склонност към подобна сделка с руснаците.

При всички случаи, страховете на европейците са разбираеми. Не бива да забравяме обаче, че преживяваме кризисен период в отношенията между една ядрена суперсила и алианс, разполагащ с ядрено оръжие, а липсата на диалаг в момента само съдейства за развитието и задълбочаването на тази криза и я прави още по-опасна.

Нещо повече, позицията на Запада, че Русия следва първо да се върне в рамките на международното право, а едва след това да стартира реалния диалог с нея, може и да е добра в чисто реторичен план, но очевидно не е реалистична. Няма съмнение, че Западът няма да признае присъединяването на Крим, но следва да сме наясно, че Русия не е част от евроатлантическия модел на сигурност, който днес обхваща по-голямата част от Западна, Централна и Източна Европа и който беше заложен в Хелзинските принципи и Парижката харта. Напротив, поради своето географско положение, относителната си мощ и предприеманите от нея действия, Русия съществува едновременно във взаимодействие и в опозиция на този модел. Това обаче следва да се възприема като аргумент в полза на осъществяването на политически диалог с Москва, а не против него.

По аналогия с практиката на провеждането на срещи между САЩ и СССР на ниво държавни ръководители в периода на студената война, днес политическият диалог на най-високо равнище следва да се използва в контекста на урегулирането на конфронтацията. От тази гледна точка, политическият диалог на високо равнище е необходим не за преодоляването на дълбоко вкоренилите се разногласия между двете страни или пък за постигането на пряка договорка за подялба на сферите на влияние, а за да могат лидерите на двете страни да добият достатъчно ясна представа, как другата страна вижда основните си интереси и как най-вероятно би се държала при едни или други обстоятелства. Освен това, подобен диалог може да помогне за официалното приемане и узаконяване на някои други съвместни мерки, целящи избягване на евентуални кризи и различни от изброените в настоящата статия.

Ако този диалог позволи да бъде изминат пътя от урегулирането на конфронтацията до новото разбиране и трансформиране на отношенията между Русия и Запада, това би могло само да ни радва. В същото време, акцентът върху диалога, като един от елементите на стратегията, целяща да се направи всичко възможно за да дочакаме този ден, както и да се помогне за реализацията на останалите мерки, споменати в настоящата статия, следва да бъде осезаем.

Новите дипломатически инициативи

Осъщественият по-горе анализ навежда на мисълта, че стабилизирането на ситуацията изисква определена дипломатическа гъвкавост и иновации. Разбира се, някои биха се отнесли скептично към подобен подход. Открай време се спори, дали институционалните иновации могат и следва да бъдат част от решението, както и за това, дали подобни иновации са необходими, при наличието, по принцип, на политическа воля за сътрудничество. Въпреки това, според нас, всеки диалог е необходим, когато в отношенията възникнат проблеми, като това се отнася с пълна сила не само за отношенията между Русия и Запада, но и за всички други отношения. В тази връзка, потенциално ценни са всички промени, насочени към опростяването на този диалог.

Мнението ни се основава частично и на изследването, проведено преди време от Европейската лидерска мрежа в сферата на изграждането на доверителни отношения, в резултат от което беше лансирана тезата, че активните лични контакти между дипломатите и представителите на въоръжените сили на двете страни могат да формират доверителни лични връзки, които, на свой ред, да помогнат за промяната на отношенията между държавите в положително направление, дори ако началото на този процес да не изглежда обещаващо.

Предвид факта, че съществуващите дипломатически инструменти и практики до този момент се оказват неефективни, смятаме, че има смисъл да бъдат осъществени поредица от конкретни дипломатически инициативи. Те включват следното:

- Разширяване на дневния ред на заседанията на Съвета НАТО-Русия и увеличаване броя и честотата на тези заседания. Възобновяването на заседанията на Съвета НАТО-Русия на ниво посланици след прекъсването през 2014 и началото на 2015, представлява положителна промяна. Отказът от този механизъм за съдействие на диалога и откритото изразяване на претенциите на всяка от страните по време на криза като украинската беше сериозна грешка. Възобновяването на съвещанията на Съвета - макар и не на компетенциите му в сферата на установяването на сътрудничество - беше полезно за постигането на практическата цел за урегулиране на конфронтацията. Сред примерите за това са последвалите действия за реализирането на инициативата на финландския президент Саули Нийнистьо за предотвратяване на въздушни инциденти с участието на военни и граждански самолети (15). Един по-амбициозен план би следвало да включва създаването на ситуационна Група за разрешаване на военни кризи, включваща военни чиновници от държавите от НАТО и Русия, чиято задача да бъде опростяването на обмена на информация, гарантиране на прозрачността и приемането на мерки за създаване на доверие, както и разработването на процедури за предотвратяване на инциденти.

- Допълнителното използване на съществуващите механизми на ОССЕ. Макар на Запад да се говори много за това, че Русия нарушава, ако не буквата, то духа на Виенския документ, почти нищо не се споменава за отказа от всеобхватната реализация на редица други инициативи на ОССЕ. Подобни инициативи включват механизми за управление на ескалацията, разработени от Центъра за предотвратяване на конфликти и Форума за сътрудничество в сферата на сигурността на ОССЕ В същото време, Виенският документ се нуждае от множество усъвършествания и пояснения и това следва да бъде направено. Засега се предлага да се внесат промени в някои позиции на Механизма за консултации и сътрудничество при необичайна военна активност и Сътрудничеството при опасни инциденти с военен характер, но Виенският документ, в своята цялост, си остава най-добрата възможност за разрешаването на широк спектър от възникващи проблеми във военната сфера.

- Създаването на механизъм за разрешаване на кризи в отношенията между ЕС и Русия. В рамките на някои кризи, описани по-горе, Европейският съюз играе по-важна роля от НАТО. През последните години Съюзът демонстрира, че разполага с инструменти, способни да повлияят върху изхода от кризата в Източна Европа, както  чрез лансирането на различни инициативи (като перспективата за установяване на по-тесни отношения с ЕС, или оказването на финансова и друга подкрепа), така и посредством прилагането на наказателни мерки (като санкциите). ЕС измина дълъг път от технократски до политически играч в региона и в тази връзка липсата на контакти между Съюза и Русия в сферата на разрешаването на кризи поражда опасен вакуум. Създавнето на специализиран механизъм за осъществяване на консултации между ЕС и Русия по въпросите на сигурността би съдействало за избягването или разрешаването на кризите, освен това ще даде възможност за изглаждане на разногласията между позициите относно общото съседство, очертани в началото.

- Превантивното използване на подхода, предвиждащ създаване на контактна група по въпросите, касаещи възможните огнища на напрежение. Характерна черта на сегашната конфронтация е отсъствието на институционален диалог и механизми за разрешаване на конфликтите. Такива инструменти, като ОССЕ, Съвета НАТО-Русия и Съвета за сигурност на ООН, се оказаха инертни и прекалено ограничени от принципите за вземане на единодушни решения и налагането на вето. Вместо тези инструменти, изглежда целесъобразно да се използва форматът на ситуативната контактна група, ангажирана с конкретни въпроси, който се доказа като по-ефективен модел. Създаването на групата на „нормандската четворка” за разрешаване на конфликта в Украйна (включваща Германия, Франция, Украйна и Русия) позволи запазването на отворен канал за диалог между Русия и Запада, при положение, че другите възможности за такъв диалог се оказаха ограничени, благодарение на което участниците можаха да обсъдят по-детайлно споразумението за прекратяване на огъня в Източна Украйна. Макар че форматът на тази група има очевидни недостатъци (в частност, той се оказа неспособен да прекрати сраженията в района на Дебалцево, избухнали непосредствено след подписването на споразумението „Минск-2”), смятаме, че използването на дипломацията на контактните групи, особено ако това става превантивно, ще изиграе важна роля за разрешаването на кризата между Русия и Запада. Чрез определянето на сферите, в които в обозримо бъдеще би могло да настъпи влошаване на отношенията, например в рамките на очертаните по-горе няколко сценария, западните държави и Русия могат да си поставят за цел създаването на контактни групи по конкретни въпроси с цел да преодолеят разногласията и да избегнат ескалацията. За да бъде постигнат сдържан и открит обмен на мнения и идеи, в тези контактни групи могат да бъдат включени и бившите държавни служители и дипломати, които са обект на санкции от страна на заинтересованите правителства.

Заключение

Изглежда много вероятно, че пространството на общо съседство, разположено между териториите на Русия и НАТО/ЕС, ще продължи да бъде източник на напрежение. Страните подхождат към региона с различни и често противоречиви интереси и интерпретации относно неговото минало, настояще и бъдеще. В същото време, държавите и обществата на общото съседство, нежелаещи да са пасивни субекти на политиката на великите държави, следват собствени стремежи и планове, които не могат просто да бъдат игнорирани. Накрая, в периодите на напрежение и нарастваща неопределеност, не бива да се подценява опасността от ескалация на инциденти, нещастни случаи или локална криза до ниво на пълномащабна конфронтация.

В настоящата статия са представени възможните сценарии за неблагоприятно развитие на събитията в пространството на общо съседство, които могат да доведат до това, че Западът и Русия ще се окажат в директен сблъсък един с друг. Вместо просто да разчитаме, че можем да избегнем подобна криза или да се надяваме, че тя може да бъде разрешена, използвайки съществуващия инструментариум или залагайки на ситуационната импровизация, ние предлагаме да се положат целенасочени усилия с участието на всички страни с цел инкорпорирането на елементи на една цялостна система за избягване и разрешаване на кризите. За начало, би следвало да започнем с по-честното и открито обсъждане на нашите основни интереси, рисковете от ескалация и опасностите, свързани с използването на сила.

Бележки:

1. 1. За да се добие по-пълна представа за противостоящите си позиции на Русия и Запада и за запознаване с текста на доклада за обсъждането им от руските и западни анализатори, виж статията "Противостоящите си позиции на Русия и Запада относно европейския ред: има ли допирни точки?" (Competing Western and Russian Narratives on European Order: Is there common ground?) Европейска лидерска мрежа и Руски съвет за международни отношения, април 2016.
2. 2. Виж например главата "Поглед от Запад" The view from the West) в доклада "Обратно към дипломацията: заключителен доклад и препоръки на Група известни личности по въпросите на европейската сигурност като общ проект » (Back to Diplomacy. Final report and recommendations of the Panel of Eminent Persons on European Security as a Common Project), ноември 2015, стр. 21-23.
3. 3. Предвид заложената в основата му теза, че те са били насилствено откъснати от европейския си дом в резултат от принудителната им интеграция в сферата на влияние на Съветския съюз след Втората световна война.
4. 4. Решението, че Украйна и Грузия ще станат членове на Алианса, прието на Срещата на върха на НАТО в Букурещ, през 2008, не означаваше покана за присъединяването им към НАТО.
5. 5. Обзорът е представен в доклада на А. Миссироли (редактор) «ЕС и светът: играчи и политика след Договора от Лисабон» (A. Missiroli (ed.), The EU and the World: Players and Policies post-Lisbon), Институт за изследвания по проблемите на сигурността на ЕС, 2016, стр. 118-124.
6. 6. Същият аргумент относно изграждането на отношенията с Русия беше използван от НАТО по отношение на функционирането на Съвета НАТО-Русия.
7. 7. Подобен извод може да се направи например, въз основа на акцента върху запазването на устойчивостта (на държавата и обществото) на източните партньори на ЕС, съдържащ се в Глобалната стратегия за външната политика и политиката за сигурност на ЕС от 2016.
8. 8. "Обратно към дипломацията: заключителен доклад и препоръки на Група известни личности по въпросите на европейската сигурност като общ проект" (Back to Diplomacy: Final Report and Recom¬mendations of the Panel of Eminent Persons on European Security as a Common Project), ОССЕ, ноември 2015. http://www.osce.ore/networks/205846?download=true" \t "_blank.
9. 9. Не следваме стандартния списък на т.нар. "замразени конфликти" в Източна Европа и Южен Кавказ. Смятаме внезапната ескалация на ситуацията в Приднестровието за малко вероятна и предполагаме, че евентуална ескалация на конфликта в Нагорни Карабах или около него няма задължително да доведе до сблъсък между Русия и Запада.
10. 10. Виж например, обновената Интерактивна карта на опасното сближаване между войските на Русия и Запада (Interactive Map of Russia-West Daneerous Military Encounters Updated) от декември 2014, и статията "Опасното балансиране на ръба в отношенията между Русия и Запада продължава" (Russia-West Dan¬gerous Brinkmanship Continues) от март 2015. Списък на инцидентите в периода между 2014 и 2016, както и още една интерактивна карта са представени в статията на Томас Фриар и Деница Райнова "Военните инциденти между Русия и Запада: заобикаляйки правото" (Thomas Frear and Denitsa Rai Russia-West Military Incidents: Skirting the Law).
11. 11. Тези ограничения не важат за 500-те руски военни, разположени на тази територия като част от тристранния миротворчески контингент.
12. 12. https://www.om.nl/onderwerpen/mhl7-vlieeramp/presentaties/presentation-ioint/" \t "_blank
13. 13. Анализ на това, как някои елементи на тази структура могат да бъдат използвани по отношение на украинската криза, се съдържа в статията на Лорънс Фридман "Украйна и изкуството на кризисното управление" (Lawrence Freedman, Ukraine and the Art of Crisis Management), Survival, том 56 № 3, юни-юли 2014, стр. 7-42.
14. 14. Предвид факта, че Русия може да поиска по същия начин да формулира собствена позиция относно сдържането, заявявайки, че ще смята западните лидери за отговорни за организацията на всички действия против режима, вътре в страната.
15. 15. Виж, Заявление за пресата и отговори на журналистически въпроси относно резултатите от руско-финландските преговори, Президент на РФ, 01 юли 2016, http://en.kremlin.ru/events/Dresident/transcriDts/52312" \t "_blank

* Учредител и член на ръководството на Европейската лидерска мрежа (ELN)

** Научен сътрудник в Европейската лидерска мрежа