Войните на бъдещето

Най-голямо впечатление в тази книга ми направиха не толкова описаните в нея тоталитарни режими, а отношението на измислените от Оруел държави към ядреното оръжие. В романа всички те се намират в състояние на война, която се води в течение на десетилетия без ясно очертаваща се победа на една от страните. Военните действия пък се осъществяват на гигантско бойно поле, включващо Южното полукълбо и океанските простори, и се свеждат до безкрайни въздушни сблъсъци и ограничено използване на атомни бомби с мощността на онази от Хирошима, в съчетание с локални сухопътни военни офанзиви. При това, следвайки приетото от тях негласно правило, описаните от Оруел държави не използват военна сила (включително ядрено оръжие) непосредствено срещу територията на противника, а само на ограничени театри на военните действия.

За човек като мен, израснал през 80-те години на миналия век, подобно отношение към ядреното оръжие беше своеобразно откровение. По онова време вече съществуваше теорията за "ядрената зима": т.е. глобалната промяна на климата, която би могла да настъпи в света, ако сумарната мощ на ядрените взривове на територията на планетата надхвърли 100 мегатона. Неин регионален аналог беше концепцията за "ядрената есен": превръщането на цели региони на света в почти непригодни за живот, дори при ограничено използване на ядрени оръжия.

Романът на Оруел ме изненада с описаната в него нова система на мислене. Именно тогава за първи път стигнах до извода, че всичките ни представи за "ядрената война" се основават на определени безкритично възприети аксиоми: в хипотетична бъдеща война ядреното оръжие ще се използва само масирано и само против ключовите административни и индустриални центрове на противника - в съответствие с архаичната концепция за "въздушната мощ", лансирана от италианския генерал Джулио Дуе още през 1918 (1). В света на Оруел обаче, атомните бойни заряди се използват в малки количества и само на отдалечени театри на военни действия (ТВД). Тоест, в пълно съответствие с прокарваните през 50-те години на миналия век идеи на офицера от чехословашката, британската и френската армии Фердинанд Ото Микше (1905-1992), смятан за един от пионерите на доктрината за "ограничената ядрена война" (2).

Именно в тази връзка възникват и въпросите, на които ще се опитам да отговоря в настоящата статия. Първият е, коя е причината за толкова продължителния мир между великите държави и дали следва да го смятаме за нещо уникално в човешката история? Вторият пък е, доколко са възможни бъдещите тотални или просто големи войни между великите държави (и, ако това е така, каква би могла да е тяхната технология)? Въз основа на това, можем да прогнозираме, с какъв тип войни би могъл да се сблъска светът през ХХІ век.

Къде изчезнаха световните войни

Представите ни за технологията на водене на войни между държавите и до днес се основават до голяма степен на опита от Англо-бурската война (1899-1902). Именно по време на тази война за първи път се появява понятието "непрекъснат фронт" - т.е. отбранителна линия, която е достатъчно дълга и изцяло заета от военни части, като зоните между тях са плътно покрити от огневи средства и инженерни заграждения. По онова време британското командване за първи път прилага тактиката на осъществяване на армейски операции по цялото протежение на фронта, активирайки различни родове войски, следващи общ замисъл и цел. Превъзходството на британската армия принуждава бурите да започнат партизанска война, създавайки специални диверсионни и снайперски подразделения (своеобразен първообраз за бъдещите "командоси"). Многократно нарасналата плътност на огъня кара военните теоретици да преразгледат концепцията за водене на бойните действия: великите държави се отказват от обичайните догогава плътни линии, за сметка на разсредоточените стрелкови вериги. Масово започва да се използва автоматичното оръжие, полевата артилерия и полевите фортификационни съоръжения (окопи, траншеи и блиндажи). Пъстрите мундири, характерни за ХІХ век, пък са заменени със стандартни униформи в защитен цвят (хаки), позволяващи ефективната маскировка.

Англо-бурската война демонстрира, че войните през индустриалната епоха ще имат тотален характер. Тоест, обект на военните действия ще станат не само въоръжените сили на противника, но и цялото население на вражеската държава (показателно е, че именно по време на тази война британското командване за първи път създава концентрационни лагери за мирното население на двете бурски републики). В известен смисъл, по своята технология, Първата и Втората световни войни представляват "много големи Англо-бурски войни".

В съвременния свят е по-коректно да говорим не за военна теория, а по-скоро за философия на използването на ядреното оръжие (ЯО), като съвкупност от онези военни и политически функции, които то може да изпълнява в системата на международните отношения. Както е известно, войните от прединдустриалната епоха имат качествено различен характер, като типични за тях са: локализацията на театрите на военни действия; липсата на непрекъснат фронт; редките случаи на преки сражения между армиите на великите държави; използването на недържавни играчи (от пирати до наемни корпорации); многовариантността на взаимоотношенията между участниците във войните.

Последното означава, че в хода на войните от прединдустриалната епоха, участниците могат успешно да съвместяват военните действия с перманентния процес на преговори. В световните войни през ХХ век подобен тип отношения е практически невъзможен: страните могат или да водят военни действия, или да преговарят за постигането на мир. За разлика от тях, във войните от прединдустриалната ипоха военните действия просто съпровождат продължаващия политически процес (нека си припомним например, че Кримската война през 1853-1856 се води на фона на постоянните преговори между воюващите страни във Виена с цел постигането на мир).

През втората половина на ХХ век няма тотална война между великите държави (и най-вече САЩ и СССР). И едва ли причината за това е, че те притежават ядрено оръжие. Опитът от Втората световна война доказва, че великите сили могат да "изнесат пред скоби" оръжието за масово поразяване (ОМП). Още през 1925 те подписват Женевския протокол, забраняващ използването на химически оръжия по време на военни действия. Като цяло, участниците във Втората световна война се съобразяват с тази забрана: Франция, през 1940, Югославия, през 1941 и Германия, през 1945, капитулират, без да използват химическо оръжие. Впрочем, Съветският съюз също не използва такова оръжие в критичната за съществуването му ситуация през есента на 1941. На теория, нищо не пречи да се "изнесе пред скоби" или поне да бъде ограничено и използването на ядрено оръжие в бъдещите войни.

По-адекватни обаче, изглеждат тезите на известния американски историк Джон Луис Гадис (4), който дефинира студената война като "дълъг мир". Според него, причината за това е липсата на политически причини за началото на голяма война между свръхдържавите. Идеологическите разногласия между СССР и САЩ нямат непримирим характер, поради отстъствието на фанатизирани политици в ръководството на двете суперсили. И двете свръхдържани държат на следвоенното устройство на света, което им гарантира привилегировано положение чрез механизмите на Съвета за сигурност на ООН. Конфликтите в Третия свят също не стават причина за голяма война, защото не засягат жизнените интереси на СССР и САЩ (показателно е, че нито един от тях не пораждат бум на реванщизма в американското или съветското общества). Всеки конфликт с използването на ядрено оръжие би довел да краха на световната система, което не би било изгодно нито за Москва, нито за Вашингтон. Затова двете държави спазват стриктно "баланса на страха" и не преминават границата на войната.

Но, ако Гадис е прав, т.нар. "ядрено сдържане" се оказва просто мит. Както е известно, то се опира на извода на американския дипломат Джордж Кенан, който още през 1946 посочва, че съветското ръководтво не желае голяма война. По дефиниция, субект, който иска да започне война, няма как да бъде спрян (за сравнение: наличието на химическо оръжие не спря Германия през 30-те години на ХХ век). Ако продължим тезата на Джон Луис Гадис, ядреното сдържане би проработило само в ситуация, когато системата блокира възможността за започване на голяма война или, когато елитите на великите държави нямат намерение да я започнат. И тъкмо поради това, според Гадис, "ядреният пат" е напълно съпоставим с други периоди на "дълъг мир" между великите държави: между Виенския конгрес и Кримската война (1815-1853) или между Руско-турската и Първата световна война (1878-1914). Тези мирни периоди приключват в момента, когато лидерите на великите държави се сдобият с мотиви за започване на война. Нещо подобно би могло да се случи и в бъдеще.

Тезите на Джон Гадис могат да бъдат допълнени и от друг важен компонент. Освен дефицита на политически причини, при лидерите на СССР и САЩ е налице и дефицит на технически възможности за водене на тотална война. В случай, че бяха започнали нова световна война, двете свръхдържави щяха да се изправят пред задачата максимално бързо да прехвърлят многомилионни армии в другото полукълбо на планетата и постоянно да поддържате техните действия там. Подобна задача обаче беше и си остава непостижима при сегашното технологично равнище. За сравнение, САЩ прехвърляха въоръжените си сили, които трябваше да водят войната срещу Ирак в течение на осем месеца - от юли 2002 до март 2003. При това ставаше въпрос за противник, който очевидно беше неспособен да попречи на прехвърлянето на американските части или пък да им окаже сериозна съпротива. Тоталната война между СССР и САЩ би могла да се осъществи само под формата на обмен на стратегически ядрени удари с цел унищожаването на ключовите центрове на двете свръхсили. Само че този вариант не позволява капитализирането на подобни действия в политическа победа (5).

Именно в това е парадоксът на ядреното сдържане: истината е, че ядреното оръжие досега не е използвано като такова. Не сме били свидетели на мащабното му използване в бойна обстановка и, съответно, не можем да оценим резултатите от използването му (в този смисъл, нанесените от САЩ ядрени удари срещу Хирошима и Нагазаки през 1945, са по-скоро политическа демонстрация, отколкото отработване на реалните военни възможности на ядреното оръжие). Оценките на военните експерти за поразяващата мощ на ЯО се опират или на нееднозначните доклади за проведените ядрени изпитания, или на теоретичните разчети на физиците. Всички концепции за "ядреното сдържане" от 50-те години на миналия век насам, са чисто теоретични, т.е. представляват хипотетични размишления на тема "какво ще стане, ако използваме ядрено оръжие, чиито поразяващи функции не са ни известни напълно". Именно затова в съвременния свят е по-коректно да говорим не за военна теория за използването на ЯО, а за философия на ядреното оръжие, като съвкупност от онези военни и политически функции, които то може да изпълнява в системата на международните отношения.

Завръщане в бъдещето

Невъзможността на свръхдържавите да водят война една с друга на "непрекъснат фронт" ги кара да търсят заобиколни пътища. Още в края на 50-те години на ХХ век американските експерти Хенри Кисинджър (6), Робърт Озгуд (7) и Херман Кан (8) разработват концепцията за "ограничената ядрена война". Тя се основава на възможността за ограническо използване на ЯО на един или няколко театъра на военни действия. Според тримата, подобна война би предполагала: борба за постигане на ясно дефинирани политически отстъпки от страна на противника, ограничаване на набелязаните за поразяване цели с предимно военни обекти и признаване на възможността за сключване с противника на своеобразна конвенция (явна или тайна) за ограничения характер на използването на ядреното оръжие.

Теоретиците на "ограничената ядрена война" открито черпят идеите си от наследството на ранното Ново време. Кисинджър например обръща специално внимание на две особености на войните на френския крал Людовик ХІV: ограниченото използване на сила за реализацията на определена политическа задача и стремежът военните действия да не засягат гражданското население. Озгуд пък смята, че опитът от "войните за наследства" през ХVІІІ век може да бъде полезен и в ядрената епоха: така, ограниченото използване на ЯО ще принуди противника да седне на масата за преговори. На примери от кампаниите през ХVІІІ век е изградена и концепцията на Кан. Лансираните от него понятия "контрол на ескалацията" и "доминиране на ескалацията" означават, че демонстрацията на американското превъзходство ще накара противника да се съгласи да преговаря, вместо да превърне ограничения сблъсък в тотална война. Впрочем, през 60-те години, в съветските военни издания, също се разгръща полемика относно възможността бъдещият военен конфликт да бъде "удържан" на доядрено равнище (9). Подобно на американските си колеги, съветските военни експерти приемат възможността за ограничено използване на ЯО и локализиране на сраженията до един или няколко театра на военни действия.

Резултат от всичко това е серията от регионални конфликти, в които двете свръхдържави се съобразяват с тези препоръки. Наистина, без да използват ЯО, предвид отсъствието на политически причини за това. В хода на тези конфликти, зад воюващите страни стоят великите държави. По-често обаче, едната участва пряко в конфликта, докато другата подкрепя локалните и противници в него, както става във Виетнам и Афганистан например. Войната се води на ограничена територия, като е налице мълчаливо съгласие зоните на другата велика сила да не бъдат засягани отвъд определени граници. При това и двете страни използват сравнително неголеми армии. За сметка на това широко се използват недържавни играчи (от типа на афганистанските моджехидини), което ни кара да си припомним пиратите или наемните военни корпорации на германските князе.

Новият тип войни се оформя окончателно от войната в Босна (1992-1995). Характерно за нея е воденето на сраженията на локален театър на военни действи от регионални играчи (босненските сърби, хървати и мюсюлмани), зад които стоят великите държави. Намесата на НАТО в конфликта не става изведнъж, а преминава през поредица от "междинни състояния" между войната и мира (10). Военните действия постоянно се съпровождат от перманентни преговори между великите държави в рамките на Контактната група, като използването на сила, на практика, формира и дневния ред на преговорите. Когато последните се оказват в задънена улица, започва ограничена ескалация на военните действия, в чиито ход става ясно, коя от страните е по-силната в момента. След това, преговорите биват възобновени, но на нова основа.

Последвалите войни в Грузия, Сирия и Украйна се развиват по модела на "Голямата Босненска война". Всички те се водят на ограничен театър на военни действия - т.е. на територията на държава, преживяваща криза на своята държавност. Основни участници в тях са вътрешнополитически субекти, зад които стоят великите държави. Последните могат да оказват на привържениците си пряка военна помощ, посредством ограниченото проектиране на сила. Във всеки отделен случай това се съпровожда от сложен политически процес: великите държави водят дипломатически пазарлък, използвайки механизма на Съвета за сигурност на ООН или поредната Контактна група, подкрепяйки дипломатическите си усилия с демонстрации на сила.

Какво представляват "хибридните войни"

Терминът "хибридна война" стана популярен в политическия лексикон след началото на военния конфликт в Източна Украйна през пролетта на 2014. В най-общ смисъл, с него се обозначават действия на някоя велика държава, осъществявани зад гърба на ирегулярни бунтовнически формации. От гледна точка на военната наука, "хибридните войни" не са нещо принципно ново. Всички войни от ранното Ново време са, ако използваме съвременната терминология, "хибридни" - в смисъл, че се вписват в горната дефиниция. За създател на "хибридните войни" се смята френският крал Людовик ХІV (1643-1715). По време на подготовката на Войната за наследството на Пфалц (1688-1697), той стига до извода, че за Версай ще е по-удобно да действа в немските земи не пряко, а с помощта на зависимите от него германски князе. Така, в случай на поражение, Франция ще може, без да навреди на престижа си, да се отрече от тях, а на победа - да си припише заслугите за нея. Оттук следва и основният принцип на френската политика през следващия ХVІІІ век: формирането на регионални силови баланси чрез използването на малки държави (включително, организирайки дворцови преврати в някои от тях) и насъскването им срещу вражеските велики сили.

От стратегическа гледна точка, ситуацията доста напомня съвременната. Франция разполага с очевидно силово превъзходство по отношение на всяка друга държава и е близко до налагането на собствената си хегемония. Великите държави не искат, а и не могат да повторят тоталната Трийсетгодишно война (1618-1648) с характерното за нея постоянно опустошаване на човешките ресурси на противниците (най-вече благодарение на техническите иновации и възприетата от френския пълководец принц Конде тактика на действия с малки сили). Изход от тази ситуация може да стане само войната с предварително ограничени цели, водена на предварително ограничен театър на военни действия. Именно този тип войни преобладават в Европа чак до Великата френска революция като всички те имат общи характеристики.

На първо място, по-голямата част от тях преследват ограничени цели. Основната задача не е унищожаването на противника, а принуждаването му към компромис.

На второ място, във войните от ранното Ново време използването на сила се дозира много ясно. Избира се определен театър на военни действия, на който се водят войните между държавите, при това войната може и въобще да не засегне тяхната собствена територия (11). Освен това е налице своеобразна негласна конвенция между държавите: да воюват само в пограничните територии и да не се атакуват взаимно.

На трето място, за войните от онзи период са характерни отсъствието на непрекъснат фронт и относително редките сблъсъци между воюващите армии. На практика, страните си дават по едно генерално сражение на 5-7 години, като щателно се подготвят за него.

На четвърто място, във войните от ранното Ново време великите държави често действат зад гърба на други играчи. Френските крале например, редовно се опитват да изпратят в Шотландия военни части от привърженици на свалената династия на Стюартите за да нанесат удар по Англия. На свой ред шведският крал Карл ХІІ и съперникът му - руският цар Петър І, водят т.нар. Северна война (1700-1721) предимно на територията на Жечпосполита, подкрепяйки една или друга групировка на полските магнати. За да разгромят Саксония (която е съюзник на Русия и Австрия), французите мобилизират и въоръжават по свой модел Прусия. По същия начин Версай активно тласка Швеция и Османската империя към война с Русия за да отвлекат силите на последната и тя да не може да подкрепи основния френски противник в Европа - Австрия.

На пето място, "войните за наследства" по правило се водят от неголеми професионални армии. Те не засягат само териториите, но и основното население на противниците. Именно през ХVІІІ век (века на Просвещението) за налагат представите за недопустимостта на "варварски прояви", т.е. неоправданото използване на сила против мирното население. Показателно е, че тези представи започват да се изпаряват с победата на идеологията на шовинизма през 70-те години на ХІХ век, характерно за която е изискването на бъде "наказан" целия народ, а не толкова правителството на противника.

На шесто място, френската дипломация отлично е усвоила технологията на "дворцовите преврати". Днес иронично коментираме, че в САЩ няма "цветни революции", защото там няма американско посолство. Преди триста години пък са казвали, че "където се появи френски посланик, скоро очаквайте преврат". Създаването на приятелски на Версай режими в германските княжества, Швеция, Жечпосполита, Османската империя и дори Русия обикновено се оказва пролог към голяма война.

Тези конфликти ("войните за наследство") учудващо напомнят онзи тип хибридни войни, който се формира буквално пред очите ни. Пролог към тях обикновено е кризата на държавността в конкретна страна, в която, по правило, действат няколко политически групировки със собствени въоръжени формирования. Всяка от тези групи разполага с покровител в лицето на някоя велика държава и в определен момент се обръща за помощ към нея. Съперничещите си държави изпращат свои войски на територията на въпросната страна, които се сражават помежду си само на нея, като в краен случай прибягват и до демонстрация на сила на други театри на военни действия.

Подобни ограничени (хибридни) войни са можели да прераснат дори в световен конфликт, който обаче радикално се различава от световните войни през ХХ век. Британският премиер Уинстън Чърчел не без основание определя като първа световна война Седемгодишната война (1756-1763). Действително, тя се води между два блока от държави на четири театри на военните действия: в германските държави, в Средиземно море, в Северна Америка и в Индия. Целите на участниците обаче са ограничени: те не търсят унищожаването на противника, а само принуждаването му към компромис. Този характер на войната определя двете и специфични характеристики: строго премереното използване на сила (нито една от воюващите с Прусия държави например, не желае пълния и разгром) и постоянно провеждащите се преговори за постигане на изгоден мир – сделка между всички участници във войната. Именно поради това Седемгодишната война не приключва с капитулацията на единия от двата алианса, а със стратегическо равенство, или по-скоро с „пат” за двете коалиции.

Съвременните „хибридни войни” доста приличат на войните от ранното Ново време, включително и заради широкото използване в тях на недържавни играчи. През ХVII век използването на корсарите позволява да бъде парализирана морската търговия на противника, а наличието на наемническата институция (най-вече в германските държави и Швейцария) дава възможност да бъдат създадени големи ирегулярни формирования, подобни на армии. Днес тази роля се изпълнява от сепаратистките двиижения и „квазиармиите” на терористичните мрежи от типа на Движението Талибан или Ислямска държава (ИД). Използването им срещу великите (и не много велики) държави е опасно, защото последните често не разполагат с адекватни инструменти за отговор. Засега политическият контекст не позволява срещу тях да се използват оръжия за масово поразяване, а масовата мобилизация е скъпа и неефективна. През последните трийсет години обаче, великите държаи постигнаха сериозен прогрес в това направление, създавайки мобилни сили със специално предназначение. Последните се оказват способни не само да блокират подобни заплахи, но и самостоятелно да водят военни действия в течение на продължително време на отдалечени ТВД.

Когато разсъждаваме за възможността за бъдеща „глобална война” следва да се освободим от стереотипа, че тя задължително ще напомня на масовите войни от миналия век. Седемгодишната война например, не е била война с непрекъснат фронт и масови армии, а – използвайки съвременната терминология, серия от паралелни конфликти с ниска и средна интензивност. Тоест, бъдещият „глобален конфликт” може да се окаже серия от паралелни войни от типа и мащабите на сирийската, в които ще се осъществяват директни сблъсъци между ограничени контингенти на великите държави. А след него играчите ще се заемат например с политически пазарлък, обсъждайки условията на бъдещия компромис.

Победата в „хибридната война”

Показтелно е, че терминът „хибридна война” е възкресен от британския военен теоретик Базил Лидъл Харт през 1961, в рамките на формиращата се концепция за „гъвкавото реагиране”. Разбирането за победата като принуждаване на противника към компромис (в условията, когато воденето на войни с непрекъснат фронт е невъзможно) предполага няколко начина за постигането и. Затова и самата концепия за „гъвкавото реагиране” буквално заимства опита на европейските войни през ХVII-XVIII век и предполага следното:

• Създаването на приятелски режими в малките държави на границата на противника или на собствената граница. За една велика сила, подобни „буферни държави” трябва да гарантират, от една страна, техническата невъзможност за водене на директна война срещу нея, а от друга – възможността тя да води война в близост до границите на противника си.
• Войната за изтощаване на противника. Навремето, Клаузевиц изразява учудването си от продължителността на „войните за наследство”. Тя обаче е резултат от определена политическа стратегия: да бъде изтощен противникът на локалния театър на военни действия. Войните, водени от неголеми професионални армии, правят държавите изключително чувствителни към човешките загуби, тъй като процесът на възстановяване на подобна армия е прекалено скъп и продължителен.
• Нанасяне на локално поражение на противника, което да го убеди, че продължаването на войната е безмислено. В тази връзка, известният френски пълководец Луи дьо Решельо (1696-1788) подчертава, че „задачата на сражението не е да лишиш противника от цялата му армия, а да го убедиш, че е безмислено да продължава войната. След локалния си неуспех, противникът трябва да осъзнае, че е по-добре да търси мир сега, а не по-късно”. Тоест, на практика, войната се свежда до обмен на заплашителни жестове, след което страните сядат на масата на преговорите и формулират условията за постигането на компромис.
• Обезценяване на ресурсите на противника. Това се постига, чрез нанасяне поражение на противника на някой отдалечен театър на военни действия, където той няма как да постигне превъзходство. След това на последния му остава или да потърси мир, или да продължи войната без каквито и да било шансове да си върне изгубения театър на военни действия.

Всички тези стратегии за постигане на победа възкръснаха в рамките на американската стратегия за „гъвкаво реагиране”. Възприета през 1961, тя и до днес си остава фундамента на военно-политическата стратегия на САЩ. В основата и са заложени три компонента:

• Сдържане (т.е. убеждаване на противника, че евентуални агресивни действия от негова страна са безмислени заради заплахата да му бъде нанесен неприемлив ущърб);
• Ескалираща доминация (убеждаване на противника в превъзходството на САЩ в случай, че започне война);
• Принуждаване (локално използване на сила с цела нанасяне поражение на противника на определен театър на военни действия).

Целта на подобна стратегия не е окупирането на територията на противника, а принуждаването му към компромис. Обновеният вариант на стратегията беше разработен в средата на 90-те години на ХХ век от администрацията на Клинтън. В нейните рамки войната между ядрените държави се разглежда като щателно подготвена военна намеса на САЩ в евентуален конфликт на Русия и Китай с някой от най-близките им съседи. Политическа цел на подобна кампания би могло да бъде недопускането Москва и Пекин да разрушат изгодния за САЩ буфер от малки държави по техните граници. Военната цел пък е Русия и Китай да бъдат принудени към компромис, без да се налага използването на ядрено оръжие.

Като логично развитие на тази тенденция  се очертава локалният сблъсък между въоръженити сили на великите държави на територията на трета страна. Както изглежда, Грузия, Украйна и Сирия бяха само изпробване на подобни сценарии. В същото време, звучащите от есента на 2016 насам заявления за евентуален руско-американски сблъсък в Сирия показват, че процесът постепенно се развива именно в тази посока.

От края на 2000-те обаче, тази стратегия започна да се обръща против самите Съединени щати. На първо място, военният конфликт на отдалечен от САЩ театър на военни действия може да приключи с локалното им поражение, поставяйки ги пред трудния избор, или да вървят към ядрена ескалация, или към постигането на неизгоден за Вашингтон компромис. На второ място, прогресът в развитието на средствата за противовъздушна отбрана (ПВО) позволиха на Русия и Китай да създадат „забранени зони” за полети на американската авиация. На трето място, началото на руската военна операция в Сирия през есента на 2015 постави САЩ пред трудния избор да се намесят във войната (рискувайки това да доведе до неконтролируема ескалация), или да търпят един враждебен към тях режим. Съвременните войни отново възкресиха забравеното през ХХ век изкуство на политическия жест: военно-политическите действия, поставящи противника в политически цугцванг.

Засега позициите на САЩ са по-печеливши, в сравнение с тези на конкурентите им. Те могат да водят „хибридни войни” в близост до границите на Русия и Китай – например в Източна Азия или в Балтийско-Черноморския регион. Какво обаче ще стане, ако Русия и Китай получат възможност да водят „хибридни войни” в Западното полукълбо? Както е известно, през ХХI век Москва и Пекин предприемат опити за създаване на собствен плацдарм там, стартирайки военно-политически диалог с Венецуела, Боливия и Еквадор. Но, ако на Съединените щати се наложи да водят хибридна война в Латинска Америка, това (само по себе си) ще промени целия глобален баланс.

Бъдещите тенденции

Възраждането на "хибридните войни" неизбежно поставя въпроса, какво ще бъде по-нататъшното им развитие. В обозрима перспектива можем да очертаем няколко възможни направления на това развитие.

Революция във военното дело. Въпреки разпространения мит, до днес подобна революция няма. Нашата цивилизация не е създала никакво принципно ново оръжие от времената на Втората световна война насам. Въоръжението на съвременните армии - от автоматичното стрелково до ядреното оръжие - е създадено през първата половина на ХХ век. Дори крилатите ракети и безпилотните летателни апарати са просто модификации на германската "Фау 1" от Втората световна война. Опитите за създаване на принципно ново оръжие (лазерно, електромагнитно и т.н.) бяха отхвърлени от военните заради неспособността им да се впишат във формулата "стойност-ефективност". Що се отнася до прогреса в информационните технологии, засега трудно можем да посочим военен прецедент, чиито изход да е бил предопределен от използването на информационно оръжие. В съвременните войни (от Чеченската до Либийската) резултатът от военните действия продължава да се решава (както и преди) на бойното поле, а не използвайки компютърни вируси.

Често повтаряно твърдение е, че внедряването на информационните и телекомуникационни технологии във военното дело е ускорило темпа на операциите. Практиката обаче сочи друго: в съвременните войни е налице парадоксален спад в темпа на осъществяване на операциите, на фона на световните войни през ХХ век. Така, през 1914, германското настъпление от немско-белгийската граница до предградията на Париж отнема месец. Прочутият пробив на руския генерал Брусилов през 1916 пък е осъществен за месец и половина. Вермахтът успява да разгроми Франция през 1940 само за три седмици, почти толкова трае и съветската настъпателна операция "Багратион" за освобождаването на Беларус през лятото на 1944.

За сравнение, кампанията срещу босненските сърби отне на НАТО година и половина (от април 1994 до октомври 1995), тази срещу очевидно неспособната да се съпротивлява ефективно остатъчна Югославия - два месеца и половина (24 март - 10 юни 1999). Окупацията на Ирак през 2003 беше осъществена от САЩ и Великобритания за месец и половина, след което последваха петгодишни откъслечни сражения. Кампанията срещу Ислямска държава пък продължава вече три години - от август 2014 насам. Тук е мястото да си припомним наблюденията на Карл фон Клаузевиц за ужасяващо бавните европейски войни след Трийсетгодишната война, чак до появата на "стратегията на Фридрих Велики" през 40-те години на ХVІІІ век.

Истинска революция във военното дело би могло да стане създаването на действена система за противовъздушна отбрана. До днес обаче, въпросът, дали въобще може да бъде създадена ефективна ПВО, способна да неутрализира военновъздушните сили на противника, на практика, остава неизяснен. Става дума не просто за защитата на отделни обекти или въоръжени сили с комплекси за ПВО, тъй като тази задача е технически решена още през Първата световна война и до днес постоянно се усъвършенства. Спорен остава проблемът за създаването на пълноценна териториална ПВО, способна успешно да отрази масирано въздушно настъпление на противника. С други думи, не просто да може да нанесе неприемливо голям ущърб на противниковата авиация, а изцяло (при това без да понесе съществени загуби) да унищожи вражеските ВВС. Създаването на подобна система за ПВО би довело до ликвидирането на "въздушната мощ" и възстановяването на решаващата роля на сухопътния и морския театри на военни действия във войната.

Преминаването на "ядрения праг". След 1945 светът не познава случай на използване на ядрено оръжие в реални бойни действия. Опитът от Хирошима, Нагазаки, Невада и Тоцкия полигон в СССР, където през 1954 се отработва пробив на противниковата отбрана с помощта на ядрено оръжие, както и този от аварията в АЕЦ Чернобил, доказва, че ограниченото използване на ядрено оръжие е напълно възможно. Един от аргументите на противниците на теорията за "ядрената зима" е, че след 1945 в света са осъществени 2056 ядрени изпитания, което е съпоставимо с ефекта от продължителен ядрен конфликт. Развитието на стратегията за принуждаване на противника, кара ядрените държави да търсят отговор на въпроса, може ли ядреното оръжие да се използва като пълноценно бойно средство? В момента съществуват няколко теоретични изследвания по проблема: британските разработки от 40-те години на ХХ век относно възможността за използване на ядрено оръжие за възпиране на сухопътна атака на превъзхождащ противник (12); американските концепции за "избирателни ядрени удари" от края на 50-те; теорията за ограничената ядрена война с използване на ракети със среден и малък обсег от 70-те; теориите за използването на свръхмалки ядрени оръжия за поразяване на труднодостъпни цели от 90-те години на миналото столетие.

Споровете, кое оръжие е по-ефективно - ядреното или химическото, засега са лишени от основания: използването на второто може да се оцени на практика, докато оценките за използването на първото се базират само на опита от Хирошима и Нагазаки и на теоретичните модели. Само този вариант ще позволи на стратезите да създадат теория за военното използване на ядреното оръжие. Много е вероятно, великите държави да използват за целта някой периферен регион, в който ограниченото използване на ядрено оръжие няма да има глобални последици. Това би позволило да се прецени въздействието на ядреното оръжие като бойно средство и последиците от използването му, както и да се очертаят възможностите за практическото му прилагане.

Разработването на концепция за водене на война в отсъствието на непрекъснат фронт. Чисто теоретично, тук може да има няколко варианта. Първият е свързан с появата на нови технически средства, позволяващи поддържането на действията на големи армии в "другото полукълбо на планетата". Вторият вариант е замяната на "непрекъснатия фронт" с въздушни сблъсъци (в комбинация със системи за ПВО) и воденето на сраженията на ограничени театри на военни действия (именно този сценарий е описан от Оруел в книгата му "1984"). Третият е свързан с разработването на нова стратегия, комбинираща действията на големи военни контингенти и ограниченото използване на ядрено оръжие. Във всеки от тези варианти, войните за пълно унищожаване на противника вероятно ще бъдат заменени от войни, целящи неговото изтощаване или "задушаване". Което пък означава, че е възможно да се промени и дискурсът на възприемане на самата война.

Ключовият въпрос е, възможно ли е в бъдеще да се води тотална война без наличието на "непрекъснат фронт"? Историята доказва, че това е възможно. Италианските войни (1494-1559) и Трийсетгодишната война (1618-1648) се водят без непрекъснат фронт. Самите велики държави не са арена на военни действия, а се стремят максимално да се изтощят взаимно. Възможно е в бъдеще подобен тип войни да се водят под формата на изтощителни въздушни сражения, съчетани с използването на пехотни части на ограничени театри на военни действия. Това обаче е въпрос на по-далечното бъдеще. В по-близко бъдеще войните вероятно ще напомнят повече ограничените конфликти от ранното Ново време. За съжаление обаче, собственото ни възприемане на войната продължава да е в плен на индустриалната епоха, което блокира подготовката за отразяване на новите заплахи - включително възраждащите се на нова основа войни между държавите.

Заключение

Войната не е само това, което е в реалността, но и онова, което мислим за нея. Наполеон Бонапарт обичал да казва, че "големите батальони винаги са прави". Само половин век преди това обаче, Луи дьо Ришельо твърди, че "голямата армия е кошмар за пълководеца". Всъщност, и двамата са били прави, просто защото са споделяли различни разбирания за войната. Днес тоталната война не изглежда особено реалистична, тъй като великите държави не разполагат със средства за воденето и. Напълно реалистични обаче са големите регионални войни, в които ще се сблъскват армии на великите държави. А ключовият въпрос през следващите десетилетия е, дали те ще адаптират някаква част от ядрените оръжия за осъществяването на подобен тип военни действия?

Бележки:

1. 1. Дуэ Дж. Господство в воздухе. Сборник трудов по вопросам воздушной войны. М.: Воениздат НКО СССР, 1936.
2. 2. Микше Ф. О. Атомное оружие и армии / Сокращенный перевод с английского В. И. Саввина и В. В. Вахтмистрова. - М. Изд-во иностранной литературы 1956.
3. 3. Дельбрюк Г. Всеобщая история военного искусства в рамках политической истории. — СПб.: Наука, 2001.
4. 4. Gaddis J. L. The Long Peace: Element of Stability in the Postwar International System // International Security. Vol. 10. N 4 (Spring 1986). P. 99-142.
5. 5. Веселов В.А., Лисс А.В. Ядерное сдерживание. М.: Макс Пресс, 2005. С. 10 – 11.
6. 6. Kissinger H. Nuclear Weapons in Foreign Policy. New York: Harper far Council on Foreign Relations, 1957.
7. 7. Osgood R. Limited War: The Challenge to American Strategy. Chicago: University of Chicago Press, 1957.
8. 8. Kahn H. On Thermonuclear War. Princeton: Princeton University Press, 1961.
9. 9. Павловский И. Сухопутные войска Советских Вооруженных сил // Военная мысль. 1967. № 11. С. 36–37; Штеменко С. Научно-технический прогресс и его влияние на военное дело // Коммунист Вооруженных сил. 1963. № 3. С. 25.
10. 10. А. Фененко. Балканский кризис и российские внешнеполитические приоритеты // Pro et Contra. Т. 6. № 4, осень 2001.
11. 11. Пример за това е голямата европейска Война за испанското наследство (1701–1714), по време на която военните действия не засягат пряко нито Париж, нито Лондон, нито Виена, нито Амстердам. Същото може да се каже и за Войната за австрийското наследство (1740–1748), кооято е своеобразен реванш на Франция за предишната война.
12. 12. По-изчерпателен анализ, вж.: Трухановский В. Г. Английское ядерное оружие: историко-политический аспект. – Москва: Международные отношения, 1985.

* Преподавател в Московския държавен университет „Ломоносов”