22
Вт, Сеп
21 New Articles

Силнодействащото съседство

брой 5 2017
Typography

Неграмотният и груб външнополитически стил на президента Тръмп приковава вниманието и тревожи въображението.

В същото време обаче, драматизмът, който съпътства неговите изяви в чужбина (или по-скоро дипломатическата вреда от тях), ни отвлича от необходимостта да признаем наличието на далеч по-сериозни и дълбоки проблеми на американската външна политика. При това тези проблеми съществуваха още преди появата на Тръмп.

Концентрирането на вниманието върху едни или други недотам зрели изказвания на сегашния американски президент способства за появата на утешителното, но невярно, твърдение, че всичко това е негово дело. С други думи, ако не беше Тръмп, САЩ щяха да продължат да са признат от всички, уважаван и незаменим лидер на света. Тъжната истина обаче е, че можем колко си искаме да се сърдим на своя президент, или на някой друг, но миналото вече няма как да се върне. Макар че действително е много съблазнително да обясним целия сегашен хаос и объркване в американската външна политика с некомпетентността на един, единствен човек.

Антируската истерия в САЩ

Предишният президент Обама представляваше точно обратния проблем - неговият стил, внушаващ представата за разумност, снизходителна любезност, опит и отлична осведоменост, изглеждаше достатъчно убедителен за да заблуди американците, че след като начело на страната очевидно е "правилният човек", всичко ще бъде наред и на външнополитическия фронт. На практика обаче, външната глазура на стила на Обама прикриваше факта, че по редица ключови направления той или не успява да постигне решение на критично важни проблеми или, че подходите му се оказват погрешни.

Случаите на грубо нарушаване на външнополитическите правила от Тръмп са толкова многобройни, че няма как да бъдат изброени в рамките на само една статия. Затова ще концентрирам вниманието си върху породената от някои негови изказвания тревога за бъдещето на НАТО, както и приписвания му стремеж да постави под въпрос "надеждността" на САЩ като партньор на Европа. В тази връзка ще си позволя да изложа няколко ключови, макар и вероятно спорни, собствени предположения, базиращи се на опита ми на бивш "съветолог" и изследовател на руската култура и отношенията с Русия. Правя го, защото съм изключително притеснен от вихрещата се в САЩ безпрецедентна истерия (в случая това е най-подходящия термин) относно Путин и мястото на Русия в света. В тази връзки си припомням думите на покойния руски академик Георгий Арбатов (1923-2010), който непосредствено след разпадането на СССР сподели пред един американски дипломат: "ще направим нещо наистина ужасно за вас, ще ви лишим от враг". Действително, оттогава насам САЩ непрекъснато се мятат от една крайност в друга, демонстрирайки опасна склонност да се месят, включително и със сила, при всеки възможен повод.

И така, Тръмп в прав текст призова ЕС да поеме по-сериозна част от бремето по поддържането на НАТО. И не сбърка. Истината е, че Съюзът дори е длъжен да поеме далеч по-голяма отговорност по въпросите на глобалната сигурност. При това не толкова финансова, колкото (най-малкото за разнообразие) като се опита сам да дефинира онова, което смята за проблеми на своята сигурност, както и начините да се справи с тях.

Една от реалностите на днешния постсъветски свят е, че европейската политическа култура, в по-голямата и част на инстиктивно ниво, вече не споделя американската визия за глобалната политика. В усилията си за разрешаване на международните кризи САЩ все повече се ръководят от подходи, в които доминират съображения, свързани с безопасността, и очевидно предпочитат военните решения. Тази тенденция към милитаризация на американската външна политика стремително нарастваше и укрепваше, особено след 11 септември 2001. Америха превъзхожда всички други държави по мащабите на своето "възприемане на заплахите",    което между другото гарантира и големите приходи на аналитичните центрове в САЩ, както и на военната индустрия.

След като изяснихме този момент, нека направим още една стъпка. Въпреки многобройните изклочително остри и натрапчиви призиви във Вашингтон, Русия просто не може и не бива да се възприема като "най-голямата заплаха за сигурността и просперитета на САЩ". Всъщност, истинската заплаха са безкрайните американски войни и последиците от тях. Изборът на Вашингтон да използва най-вече военни средства за неутрализирането на съвременните радикални тенденции в мюсюлманските общества, не просто доведе до провала на решаването на тази задача, но допълнително влоши ситуацията. Днес ние водим повече военни действия срещу радикално настроените мюсюлмани, откогато и да било преди. И тези многобройни и водени едновременно американски войни опустошават държавия бюджет, отнемат средствата, предназначени за социалната инфраструктура, насаждат култура на страх и стимулират възхода на "полицейската държава".

При управлението на Тръмп тази тенденция се задълбочи още повече.

Помислете, за какво всъщност става дума. В САЩ съществува толкова дълбок разрив между богати и бедни, какъвто няма в нито една друга развита държава. И този разрив не само генерира икономически проблеми, но и ерозира общественото единство, провокирайки все по-голямо озлобление. Именно той подхранва и онези параноидни отношения между американците, които толкова допринесоха за избирането на Тръмп. При това не се забелязва и най-малкият признак, че този ненаситен стремеж на САЩ да водят безкрайни войни отслабва, точно напротив. Навсякъде избухват нови кризи, в света на практика вече няма нито един регион, където в един или друг момент да не се налага да бъде демонстрирано "неотложното американско лидерство" за да се защитят "жизненоважните интереси" на САЩ. Само че американската визия за това, кои точно са "жизненоважните интереси" на Запада вече не се споделя толкова безрезервно в Европа. На този фон изглежда поразително, че по време на предизборната кампания в САЩ или в основните медии, въобще не се обсъждаше или критикуваше гигантския военен бюджет на страната.

За повечето европейски държави Русия въобще не представлява "най-голямата заплаха" за тяхната сигурност и просперитет. Истинските предизвикателства пред тях са гигантските бежански потоци, имиграцията и възникващото в тази връзка напрежение, разходите по асимилацията и дори мюсюлманският екстремизъм. Нима наистина не можем да осъзнаем, че американската военна намеса в ислямския свят през последните няколко десетилетия, в резултат от която бяха убити поне два милиона мюсюлмани, не е истинската причина за сегашната реакция?

Проблемите пред Европа

Освен решаването на проблемите в сферата на сигурността, Европейският съюз е изправен днес и пред необходимостта спешно да реформира своята икономическа бюрокрация, така че тя да може да предложи по-честни и справедливи решения на икономическите и социални проблеми. И в това отношение ЕС придава по-голямо значение на запазването на вътрешния мир и спокойствие, докато САЩ упорито игнорират този проблем. Прекалените бюджетни икономии в социалната и икономическата сфера са контрапродуктивни за Европа и тя започва да го осъзнава. Европейският принос към глобалната сигурност ще бъде много по-значителен, ако континентът съхрани своя социален и икономически модел и откаже да изразходва по заповед на САЩ гигантски средства за своето "въоръжаване до зъби" заради една мнима заплаха, каквато уж представлява Русия.

Впрочем, нека анализираме тази заплаха. Военният бюджет на САЩ надхвърля сумарния бюджет на осемте следващи ги държави (включително Русия и Китай) в световната класация за най-големи военни разходи. Истината е, че Русия е бедна държава със скромен военен бюджет. Разбира се, нещата не опират само до цифрите, затова американските аналитични центрове полагат трескави усилия, изготвяйки "креативни сценарии", според които Русия все още е в състояние да победи САЩ при евентуален конфликт в Европа. И всичко това се прави, само за да се оправдаят непрекъснато нарастващите военни бюджети на страната.

Всъщност, какво според нас се готви да предприеме Русия? Да нахлуе в Европа? Крайно време е да осъзнаем, че Русия по никакъв начин не застрашава сериозно Европейския съюз, което се потвърждава и от повечето обективни експерти. Все пак, нека се замислим, колко пъти досега руснаците действително са осъществявали инвазия на Запад. През последните двеста години това се случвало на два пъти, като и в двата случая е било пряк резултат от предшестваща западноевропейска инвазия в самата Русия.

Първата руска инвазия бива осъществена по време на Наполеоновите войни в началото на ХІХ век. Както е известно, в хода на кампанията си за овладяването на по-голямата част от Европа, Наполеон допуска безумната грешка да нахлуе в Русия през 1812.  Достигайки чак до Москва, французите така и не влизат в решаващ сблъсък с осъществяващата стратегическо отстъпление руска армия, на която - както пише Лев Толстой, помага "генерал Зима". На практика катастрофата на Наполеон в Русия се оказва повратен пункт във войната на Европа срещу него. Що се отнася до руската армия, след като стига до Париж, тя бързо се връща обратно в Русия.

Втората руска инвазия на Запад бива осъществена в края на Втората световна война. Както знаем, в хода на войната, Хитлер взема фаталното решение да атакува Русия, сеейки смърт, глад и разруха. В крайна сметка обаче, въпреки смайващите си загуби (загиват над 25 милиона съветски граждани), след продължителна война Съветският съюз прогонва Хитлер обратно в Германия. Руският принос за унищожаването на хитлеристкия Вермахт е по-голям от този, на която и да било друга държава. Разбира се, западните съюзници оказват максимална подкрепа на настъплението на Червената армия. Проблемът обаче е, че прогонвайки немците обратно в Германия, съветската армия не се връща обратно. Сталин окупира цялата Източна Германия (както и Карелия), налагайки там суров комунистически режим, просъществувал повече от 40 години.

Тоест, и в двата случая става дума за извънредни обстоятелства, довели до руската инвазия на Запад. Днес много трудно би могла да възникне подобна ситуация. Разбира се, в течение на последните двайсетина години Русия играеше своя собствена роля в безкрайните военни сблъсъци по периферията си, в рамките на борбата между великите държави за сфери на влияние в Европа. Само че същото се отнася и за всички големи западни държави, които дълги години водят войни по своите периферии, включително САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Швеция, Австрия, Турция и други. И тъкмо затова съседството с някоя велика държава винаги е било проблем за малките страни.

Благодарение на своето съседство с Русия и опита от взаимодействието си с нея, Европа добре познава и разбира тази страна. Измежду всички водещи държави, Германия винаги ще носи най-голямата отговорност за отношенията между Европа и Русия. В края на краищата това са двете водещи държави в Централна и Източна Европа. По този въпрос германците изглеждат достатъчно компетентни и трезвомислещи. След краха на идеологическата империя СССР, все по-широки слоеве от германското общество изпитват неудобство от американската политика на експанзия на НАТО до самите граници на Русия. Тези действия с основание се възприемат като изключително провокационно проникване в традиционната руска сфера на влияние. Съвсем доскоро тогавашният външен министър на Германия (а днес президент на страната) Франк-Валтер Щайнмайер публично заявяваше, че смята ученията на НАТО в Прибалтика, в непосредствена близост до руската граница, за "провокационни".

Въпреки това, изглежда че Вашингтон е твърдо решене да лиши Русия от нейните сфери на влияние навсякъде, където това е възможно. В същото време обаче, САЩ смятат за неприемливо някоя друга държава да отправи предизвикателство към американската сфера на интереси в която и да било част на света. Действително, вече повече от две десетилетия Съединените щати са обсебени от противопоставянето с Русия, включително на културно, идеологическо и религиозно ниво (в тази връзка, препоръчвам на читателите книгата на професора от Университет в Бъркли Дейвид Фогълсонг "Американската мисия и "Империята на злото": кръстоносният поход за "Свободна Русия" от 1881 насам").

Вашингтон упорито продължава да се придържа към стратегическата си визия, в чиито рамки за отношенията с Русия не се предвижда възможност и двете страни да спечелят. Между другото, тъкмо декларираният от Тръмп стремеж за подобряване на отношенията с Москва му навлече гнева на целия елит в сферата на нацоналната сигурност. При това, собственият му неортодоксален стил на поведение въобще не му е от полза в случая.

Стратегическата цел на САЩ е съхраняването на превъзхождащата всички останали американска военна мощ, стратегическата глобална "проекция на сила" (ако използваме терминологията на Пентагона) и "доминацията в целия спектър" (Full Spectrum Dominance). Това обаче не е целта на Европа, нито пък съвпада с разбирането и за бъдещия световен ред. Тя е склонна да поддържа по-сериозни отношения с държави като Куба, Иран, Палестина, Китай и Русия например. Освен това Европа силно пострада от организираните от Вашингтон войни, целящи промяната на режимите в Близкия Изток - достатъчно е да спомена само за мюсюлманския тероризъм и проблема с бежанците. Накрая, тя осъзнава, че силовият баланс в света се променя не в полза на САЩ (разбира се, не и във военно отношение). Европейците не са във възторг от тези промени, но разбират, че възходът на други световни държави е бъдещата геополитическа реалност.

Заключение

Тоест, колкото и иронично да звучи, Европа би заздравила позицията си, ако се нагърби с основната отговорност за собствената си сигурност и започне самостоятелно да  определя своите политически, икономически и социални отношения с Русия. Когато студената война свърши, НАТО се превърна, на практика, в основния инструмент на Вашингтон за осъществяването на доминиращ контрол върху европейската политика в сферата на сигурността. Това положение обаче все по-малко отговаря на европейската стратегическа визия.

В крайна сметка грубостта на Тръмп помогна за постигането на прелом по отношение на отдавна назрялата необходимост за преразглеждане на европейско-руските отношения от ЕС. Разбира се, чиновниците от НАТО никога няма да разсъждават по този начин. Никой американски президент обаче, не е в състояние да промени европейската реалност. И днес Европа остро осъзнава факта, че политиката на Путин в Европа винаги ще бъде огледално отражение на действията на САЩ срещу него, самия. Фантазиите на неоконсерваторите, че проблемът може да бъде решен "ако се отървем от Путин", са лишени от каквото и да било геостратегическо или историческо разбиране за реалността. По същия начин Европа не желае да се ангажира и с конфронтация с Китай в Азия.

Това разбира се не означава, че в бъдеще няма да възникнат ситуации, изискващи някакъв вид съвместно военно присъствие с цел стабилизирането на един или друг регион на планетата. Но, ако Европа иска да се ангажира с военни операция някъде по света, ще и се наложи сама да взема решенията, кога и как да стане това, съобразно собствените си геополитически интереси.

Америка винаги е била най-успешна в сферата на "меката сила". За съжаление обаче, напоследък Вашингтон все по-малко е склонен да я използва, предпочитайки вместо това да залага на "твърдата сила". И това може да се окаже фатално за него.

 

* Авторът е бивш зам. председател на Съвета за национално разузнаване на САЩ (NIC). Ръководил е бюрото на ЦРУ в Кабул, бил е политически анализатор в RAND Corporation, а в момента е доцент в Университета "Саймън Фрейзър" във Ванкувър, Канада.

 

Поръчай онлайн бр.3 2020