През март 2017, на голям митинг в Ескишехир, президентът на Турция Реджеп Ердоган се обърна със следното обръщение към близо петмилионната турска диаспора в Западна Европа: "Преселвайте се в по-престижните райони.
Купувайте най-добрите коли, живейте в по-добри жилища. Освен това трябва започнете да раждате не по три, а по пет деца, защото вие сте бъдещето на Европа и това ще бъде най-добрият отговор на несправедливото отношения към вас". Няколко месеца по-късно и само няколко часа преди поредното терористично нападение, осъществено от радикални ислямисти на Лондонския мост в началото на юни, турския държавен глава открито заплаши, че "ако Европа продължава в същия дух, нито един европеец няма да може да ходи спокойно улиците на която и да било държава в света. Европа сама ще пострада от това".
В тази връзка Bloomberg коментира, че "напоследък турският президент дава маса поводи за тревога на онези, които смятат, че Европа е застрашена от постепенна ислямизация". Те се опасяват, че в рамките на по-малко от век континентът ще се превърне в своеобразна "Еврабия". Подобни опасения се споделят от редица европейски политици като холандския популист Герт Вилдерс например, според който в момента сме свидетели на третото мюсюлманско нашествие в Европа. Според него, докато първите две (арабското през VІІІ век и турското през ХІV-ХVІІ век) са били въоръжени, сегашното се осъществява посредством масовата миграция и демографския ръст на вече формиралите се мюсюлмански общности на континента (виж долната карта).
Дял на мюсюлманското население в държавите от ЕС през 2010, т.е. преди голямата мигрантска вълна
В хода на дебатите в холандския парламент, Вилдерс квалифицира мюсюлманските имигранти като своеобразни "колонизатори, посочвайки, че: "те идват тук не за да се интегрират, а за да ни подчинят.
Между другото, в появилият се още преди 45 години бестселър на френския писател и пътешественик Жан Распай "Лагерът на светците" се описва подобна ситуация на мащабно "мирно" наществие на бежанци от Третия свят, които се възползват от слабостта и чувството на вина на западната цивилизация за да я подчинят. Както си припомня самият Распай (днес той е вече на 90): "още тогава прозрях огромния проблем, който представляват тези хора, при това този проблем изглежда абсолютно неразрешим в рамките на собствените ни морални стандарти. Да им позволим да ни залеят, означава да им позволим да ни унищожат, като цивилизация. Да не им позволим пък, означава да ги обречем на гибел".
Упадъкът на Европа
Впрочем, нещата не опират само до имигрантското нашествие и неспособността на мигрантите да се интегрират в приемащите ги европейски общества. Налице са опасни симптоми за упадък и разложение на самите тези общества. Стремително нараства престъпността, като през последните 30-40 години тя е нараснала 6-7 пъти във Великобритания и Швеция, 5-6 пъти във Франция, 3-4 пъти в Германия и т.н. Налаганият краен либерализъм, свъхтолерантността и всепозволеността ерозират формиралите се в течение на векове нравствени норми и устоите на традиционното семейство, както впрочем и християнските ценности, заложени в основите на самата европейска цивилизация. Ето само няколко красноречиви примери за степента на деградация на съвременна Европа. Както е известно, през 2002 Холандия стана първата държава, узаконила евтаназията (оттогава насам всяка година в тази страна биват евтаназирани средно по 3000 души). В някои големи градове като Амстердам, Ротердам, Хага и Утрехт, в определи магазини легално се продават наркотици, а в периода 2006-2010 в страната официално развиваше политическа дейтност т.нар. партия "Милосърдие, свобода и разнообразие" (Naastenliefde, vrijheid & diversiteit - NVD), призоваваща за легализирането на зоофилията и детската порнография.
Не е чудно, че все повече европейци възприемат политиката на своите лидери като абсолютно неадекватна на реалната ситуация и дори "малоумна". Действително, трудно може да се обясни, защо определени кръгове в Европа продължават да приветстват появата на огромните тълпи от т.нар. "бежанци" и да им осигуряват всевъзможни социални привилегии, включително жилища (от каквито се нуждаят немалко коренни европейци), след като е очевидно, че голямата част от пришълците не просто не приемат, но и ненавиждат европейския начин на живот. Така се стига до парадоксални ситуации като тази, когато препълненият с имигранти стадион в Париж освирква френския национален химн, докато глухите за това управляващи продължават да тръбят за "успешната интеграция на чужденците в европейското общество".
В тази връзка, немалко анализатори правят паралел между онова, което очаква Европа и случилото се в Алжир през 50-те и 60-те години на миналия век. Както е известно, след като отнемат Алжир от Османската империя през 30-те години на ХІХ век, французите го превръщат в най-проспериращата си колония, чието ниво на развитие в средата на ХХ век е по-високо дори от това на тогавашна Испания. В резултат, местното мюсюлманско население започна стремително да нараства. В началото на френското колониално присъствие в страната живеят около един милион души, а през 1950 броят им достига 8,5 милиона, при това жизненото им равнище е по-високо от това на всички техни африкански съседи. Въпреки това, местните започват въоръжена борба срещу колонизаторите, която постепенно се изражда в масови кланета, осъществявани както от френската армия, така и от бунтовниците. Впрочем, последните се ползват и с активната подкрепа на либералните кръгове в самата Франция (показателно е, че същите среди аплодират днес и имигрантското нашествие в Европа), според които борбата им има "социален", а не "цивилазационен" характер. В крайна сметка, дошлият на власт в Париж през 1958 генерал Дьо Гол дава четири години по-късно независимост на Алжир, посочвайки като основен аргумент, че: "арабите имат висока раждаемост, което означава, че ако Алжир остане френски, Франция ще стане арабска". Очевидно генералът е бъркал, защото Алжир действително престава да бъде френски, но това не пречи Франция да става все "по-арабска и мюсюлманска".
Тъй като в тази страна е забранено статистическите проучвания да изнасят данни за религиозната принадлежност на френските граждани, е трудно да се определи точният брой на живееща в момента във Франция мюсюлмани. По данни на Рew Research Center, през 2010 броят им е бил 4,71 млн. души (виж картата), което се равнява на 7,5% от цялото население. Едно проучване на авторитетната агенция Ipsos от октомври 2014 обаче показва, че според мнозинството французи делът на мюсюлманите е достигнал поне 31%, тъй като "те са навсякъде". Ако това наистина е така и предвид факта, че мюсюлманските семейства имат много повече деца отколкото тези на коренните французи, мюсюлманите неизбежно ше станат мнозиство в страната още след 40 години.
Днес във Франция има 2100 джамии. За сравнение, през 1985 броят им беше 900. Междувременно, броят на мюсюлманите в Европа е нараснал от 29,6 млн. души през 1990 до 44,1 млн. през 2010. За същия период, делът им от местното население е нараснал с почти 50%. А благодарение на гигантската мигрантска вълна от последните няколко години, тази цифра стремително се увеличава.
В своя бестселър "Смъртта на Запада", появил се през 2002, американският геополитик Патрик Дж. Бюкенън (съветник на президентите Никсън и Рейгън и бивш кандидат за президент на САЩ), твърди, че през ХХІ век ще станем свидетели на началото на своеобразна Четвърта световна война, която ще има цивилизационен характер и в хода на която евроатлантическата цивилизация на Запада ще се сблъска с цивилизациите на Втория и Третия свят. Според Бюкенън, тази война - за разлика от предишните - не се води с оръжие (ако не броим локалните въоръжени конфликти), а има "информационно-културен характер", и ако се съди по начина, по който се развива ситуацията, тя ще приключи с поражението на Запада и с гибелта не просто на поредната империя, но и на цялата западна цивилизация.
При това, признаци за нейната гибел и разложение са налице не само в културната сфера. Сред тях са и необратимо наближаващата криза на американската икономика, и непрекъснатите твърдения за бъдещ крах на долара, и гей-браковете, и съкращаването на коренното население, и безумните войни в Ирак, Либия и т.н., и тайните затвори на ЦРУ по целия свят, и скандалите с глобалното подслушване на политици, и много други неща, свидетелстващи за това, че всъщност не може да се говори за универсален характер на "западния демократичен модел", приложим за всички държави, народи и цивилизации на планетата.
Между другото, в книгата си Бюкенън обръща специално внимание на очертаващата се катастрофална ситуация в Европа, посочвайки, че докато прирастът на население винаги се е разглеждал като признак за доброто здраве на съответната нация и цивилизация, депопулацията е белег за тяхното заболяване. От което следва, че въпреки цялата си мощ и богатство, Западна Европа преживява дълбок упадък. В тази връзка, Бюкенън напомня, че през 2000-та само мюсюлманска Албания е демонстрирала ниво на раждаемост, достатъчно за възпроизводството на нейната нация, докато останалата Европа "постепенно умира". Прогнозите сочат, че в периода от 2000 до 2050 населението на планетата ще нарасне с над три милиарда души, достигайки над 9 млрд, но това ще се случи изключително благодарение на държавите от Азия, Африка и Латинска Америка, докато коренното население на Европа ще намалее с цели сто милиона души. Ако се запази сегащното ниво на раждаемост на това население, към края на ХХІ век то ще намалее до 207 млн. души (т.е. една трета от сегашното). Всичко това дава основание на Бюкенън мрачно да прогнозира, че "люлката на западната цивилизация може да се окаже и нейна гробница".
За съжаление, малцина в Европа вярват на тези прогнози и осъзнават изключително сериозните опасности от тяхната практическа реализация. Един от тях е унгарският премиер Виктор Орбан, според който: "В момента европейските политици живеят в някакъв свой, въображаем свят. Те не подозират, каква опасност за нас представляват имигрантите. В разултат от мащабната миграция, в обозримо бъдеще мюсюлманите могат да станат мнозинство. Ако Европа допусне съперничеството между двете култури, християните ще загубят".
Тоест, отричането на историческите корени и сляпата вяра в либералния модел на глобализация са път за никъде. Дехристианизацията води до израждане и неминуемо ще изправи Европа пред избора за самото и съществуване не просто като етническа и културна част от човечеството, но най-вече като исторически формирала се "европейска супернация", чиито шансове за оцеляване стремително намаляват с всяка изминала година. А вакуумът, който остава след себе си, очевидно ще бъде запълнен от имигрантите, като представители на по-силна, традиционна и съхраняваща своите корени, вяра и култура - тази на исляма.
На този фон, въпросът, защо западноевропейските елити (включително тези на Германия и Франция), продължават да приветстват машабната имиграция в своите страни, изглежда напълно закономерен. А един от отговорите е, че те вероятно разчитат с нейна помощ не само да осигурят необходимата за нормалното функциониране на своите икономики работна ръка, но и да съхранят или дори повишат демографската тежест на страните си за да могат и занапред да диктуват политиката на т.нар. "обединена Европа".
Прогнозна карта за населението в страните-членки на ЕС през 2050 (млн.)
Легенда:
Спад
Растеж
Без промяна
В тази връзка известния френски географ и член на Европейския център за международни отношения Лоран Шалар напомня че: „броят на местата в Европейския парламент се разпределя съобразно демографията на страните членки. В момента, Германия е с най-голямо население в ЕС (82 млн. души) и разполага с 96 евродепутати, докато следващите я Франция (65 млн.) и Италия (60,5 млн.) са представени, съответно, със 74 и 73 депутати. Испания пък има 54. Затова пък малки държави като Люксембург (550 хил. души) или Малта (400 хил.) са принудени да се задоволят със само 6 евродепутати. Тоест, бъдещите демографски промени могат потенциално да се отразят върху броя на представителите в Европарламента, ако в някои държави населението осезаемо нарасне, а в други намалее”.
Демографските прогнози за 2050 свидетелстват за наличието на контрастни тенденции в отделните европейски държави. От една страна, те говорят за осезаемо нарастване на населението в редица малки държави като Ирландия, Швеция и Швейцария, както и за умерен прираст в една от големите – Франция. В същото време, в другите големи държави се очертава намаляване на населението, като този процес ще има по-сериозни измерения в Германия и Италия и по-скромни в Испания. Съзнателно няма да се спирам на апокалиптичните прогнози за демографските промени в страни като България и Естония, поставящи под въпрос самото им оцеляване като държави на съответните нации, тъй като те заслужават отделен анализ.
На пръв поглед, тези промени няма да доведат до сериозни промени в силовия баланс вътре в ЕС, ако изключим Франция, чиято демографска тежест ще нарасне по отношения на останалите големи държави от Съюза. При всички случаи обаче, би следвало да се отнасяме предпазливо към подобни прогнози, тъй като миграционната променлива е непредсказуема. Ще припомня само, че никой не прогнозираше толкова мощен миграционен бум, като този, който Германия преживя през поледните години, като в резултат от него населението на страната нарасна, докато без наличието на масовата миграция със сигурност щеше да намалее.
В тази връзка Едуар Юсон от Иследователския институт в Париж, посочва че прогнозите за демографският ръст в Европа не показват сериозен контраст между традиционния протестантски европейски Север и предимно католическия Юг на континента. Налице е обаче очевиден разрив между Северозападна Европа и зоната на демографска депресия, чиято ос се намира в Източна Европа и преминава от бивша Югославия до Украйна (включвайки, разбира се, и България). Трудно е да се посочи един, единствен фактор, който да обясни тази тенденция. Несъмнено, широкият достъп на жените до пазара на труда и наличието на т.нар. „система за подкрепа” (инфраструктурата на детските градини и занимални, отпуските по майчинство и т.н.) играят важна роля и до голяма степен обясняват относителната динамика на скандинавските държави по отношение на Германия и Южна Европа. Разбира се, отражение върху демографската ситуация оказаха и разпадането на съветската империя и на Югославия. В същото време обаче виждаме, че наличието на голям брой активно вярващи християни не може да обясни например контраста между католическа Полша (държава, генерираща миграция) и католическа Ирландия. По същия начин общата германска култура не премахва контраста в демографските тенденции между Германия, от една страна, и Австрия и Швейцария – от друга. Следва да отбележим също динамиката, която демонстрира разположената в близост до Атлантика част от Европа, като в центъра на тази зона се намира Великобритания.
Най-важното в случая е, какви биха могли да са последиците от тези промени в сферата на икономиката, политиката и геополитиката на Стария континент до 2050? Според цитирания по-горе Едуар Юсон: "Нека си представим, че на изборите през 2017 във Франция беше избран президент, готов да предприеме наистина радикални промени. В крайна сметка, това не бе невъзможно. И така, той вижда очертаните по-горе тенденции и стига до извода, че Франция вече не е заинтесована да продължи да съобразява стриктно политиката си с лишената от единство еврозона, където е налице сериозен демографски контраст между нея и по-голямата част от партньорите и в този икономически и валутен съюз. И нищо чудно да реши, че Великобритания би била далеч по-подходящ стратегически партньор за Франция. В резултат от това Париж вероятно би положил значителни усилия за постигането на балансиран компромис между ЕС и Великобритания в рамките на преговорите за т.нар. Brexit. На второ място, можем да си представим сценарий за такава промяна на еврозоната, която да дава възможност за "мек отказ" от общата европейска валута, ако опитите да бъдат променени правилата на нейното функциониране се провалят".
Разбира се, самият Юсон признава, че подобен сценарий е по-скоро в сферата на политическата фантастика, но истината е, че Франция не само не провежда адекватна демографска политика, но и не се опитва да формулира стратегия, съобразена с очертаните по-горе тенденции. В тази връзка Юсон посочва, че "ако Южна Европа можеше да се избави от игото на еврото, демографските и показатели със сигурност биха се подобрили". Според него, политиката на сътрудничество с Германия и Русия, както и последиците от реализацията на китайския суперпроект за "Новия път на коприната", биха съдействали за рязкото повишаване на икономическите показатели на редица източноевропейски държави и биха върнали вярата им в бъдещето. Тоест, подобряването на демографската динамика в част от "депресивната зона" на Стария континент, може да стане факт в резултат от предоставянато на по-голяма свобода и право на избор на държавите от нея - "в контраст с потискащата ги машина на ЕС и пораждащата само проблеми и несигурност НАТО" (думите са на самия Юсон).
И така, прогнозите сочат, че през следващите години демографската тежест на Франция в рамките на ЕС ще нарасне, ако тя запази привлекателността си за мигрантите. Разбира се, пълна сигурност за това няма, защото всяко влошаване на вътрешнополитическата или икономическа ситуация в страната може да се отрази негативно. В същото време, запазването на по-високата раждаемост, в сравнение с европейските съседи на Франция, също не е гарантирано, особено на фона на моментната тенденция към понижаване.
При всички случаи обаче, сред последиците от повишаването на демографската тежест в политическо и геополитическо отношение, може да се окаже промяната на баланса в рамките на ключовата стратегическа ос Франция-Германия, което ще позволи на Париж да прокарва по-активно гледната си точка сред своите европейски съседи, с което не може да се похвали днес. Що се отнася до икономиката, предвид факта, че разликата в производителността на глава от населението между Франция и Германия не е особено голяма, поне на теория френския БВП би могъл да се доближи до немския, което пък ще гарантира на Париж по-голямо влияние при вземането на благоприятни за него икономически решения в рамките на ЕС. Привилегия, с която днес се ползва само Германия.
В условията на променящ се баланс между Франция и Германия, повишаването на тежестта на Париж, автоматично води до намаляване тази на Берлин. На практика, демографията се оказва най-голямата "ахилесова пета" на Германия, във връзка с което продължаващите предупреждения за очертаваща се германска хегемония в ЕС изглеждат силно преувеличени. Истината е, че Германия просто не разполага с достатъчно човешки ресурси за реализирането на приписваните и амбиции. Тоест, демографията се оказва най-големия проблем, който страната ще трябва да разреши през следващите десетилетия. При това, опитите да го постигне за сметка на нарастващата миграция в страната едва ли ще се окажат успешни, поради все по-големите трудности с "усвояването" на мигрантската вълна.
Що се отнася до другите европейски държави, в демографски план големият губещ е Източна Европа, като това е свързано както със сериозния миграционен дефицит в отношенията и със Западна Европа, така и с ниската раждаемост (последното се отнася с най-голяма сила за България). В резултат, и без това малката политическа тежест на тези страни (поради малкото им население) може още повече да намалее, особено след като нямат с какво да се похвалят и в чисто икономически план. Ето защо в момента те са изключително заинтересовани да се възползват от европейската помощ, докато ситуацията не се е променила (и тя не бъде прекратена), което изглежда неизбежно.
И все пак, на фона на сегашните демографски проблеми, като най-голям губещ се очертават не те, а Германия, чиято икономическа мощ ще бъде сериозно ерозирана в резултат от демографския и упадък. Наистина, германските управляващи направиха всичко възможно страната поетапно да погълне няколно мигрантски вълни: германците от ГДР и постсъветското пространство в началото на 90-те години на миналия век; бежанците от юговойните в края на 90-те, мигрантите от Южна Европа след кризата през 2008 и бежанците от Близкия Изток и Африка през последните няколко години. Според експертите, тази стратегия много напомня онази, следвана навремето ат Римската импения. Тя позволява запазване на политическото влияние, но води до упадък по отношение на икономическата динамика и иновациите. В момента Германия се намира в епицентъра на зоната на демографска депресия. А основният извод от прогнозите, отразени на горната карта е, че Централна Европа, която е традиционна сфера на влияние на Германия, преживява дълбок демографски спад. Изключение от този процес са само Австрия и Швейцария, където традиционно се използват други механизми. В тази ситуация Германия би могла да се опре на демографската динамика на стратегическия си съюзник Франция, но икономиката на последната е парализирана от системата на еврото. Освен това, Германия съзнателно "изгаря всички мостове" с демонстриращата възраждаша се икономическа динамика Великобритания, тъй като Берлин просто не може да си представи един "умерен Brexit". Тоест, политиката на Германия се разминава с нейната демография. Всичко би трябвало да тласка Берлин към повишане на икономическата динамика в нейното непосредствено обкръжение, т.е. в рамките на Голяма Европа, но вместо това германците действат по точно обратния начин: през 90-те години на миналия век те "разпаднаха" Югославия, а по-късно се скараха с Русия, след като значително допринесоха за избухването на украинската криза. И, ако нещата продължат да се развиват по същия начин, само след едно поколение британската икономика вероятно ще изпревари германската.
Заключение
Управляващите в източноевропейски държави като Унгария, Чехия, Словакия, Полша или Хърватска са наясно с опасността от ислязимация на Европа, затова се опитват да не допуснат проникването на потоците от мигранти на своя територия. В Западна Европа обаче, на тези позиции стоят само "маргинални" политици като Марин льо Пен във Франция, Герт Вилдерс в Холандия или Фрауке Петри в Германия. Истината е, че техните идеи все още не се споделят от достатъчен брой избиратели. Затова прогнозите са тревожни и Западна Европа действително изглежда обречена на една съдба, която дори ако не се окаже чак толкова мрачна, като в романа на Жан Распай, със сигурност ще бъде достатъчно тъжна.
* Национален консервативен форум
