Кюрдският въпрос в контекста на отношенията между Вашингтон и Анкара

брой 4 2017
Typography

Решението на САЩ да предоставят на Отрядите за народна самоотбрана на сирийските кюрди (YPG) значително количество оръжие и военна техника породи истински шок в Анкара.

Както е известно, по времето на президента Обама, въпросът за американските военни доставки за YPG беше сред най-болезнените в отношенията между двамата най-силни във военно отношение членове на НАТО. С идването на власт на Доналд Тръмп, в Анкара очакваха, че Вашингтон ще се съобрази с турските претенции и ще преразгледа алианса си със сирийските кюрди, на изток от Ефрат. Изглежда обаче, че тези надежди са на път да рухнат окончателно, след като на 9 май Държавният департамент по отбраната на САЩ съобщи, че ще снабди с американско въоръжение арабско-кюрдската коалиция "Сирийски демократични сили" (SDF), чиито гръбнак са именно YPG.

Две седмици преди това, на 25 април 2017, турските военновъздушни сили нанесоха мощен ракетен и бомбен удар по позициите на YPG в сирийската провинция Хасака. Реакцията на администрацията на Тръмп се оказа неочаквано остра, като във Вашингтгон турските действия бяха обявени за "съвършено неуместни", а Анкара беще предупредена за последиците, ако си позволи нови въздушни нападения. Вероятно, именно за да убеди президента Ердоган, че нещата наистина са сериозни, Пентагонът направи и съобщението от 9 май относно новите оръжейни доставки за сирийските кюрди. И макар, че Департаментът по отбраната не даде да се разбере за какво точно въоръжение става дума, според някои американски източници, освен стрелково оръжие YPG ще получат 120-милиметрови минохвъргачки и леки бронирани мошини, предназначени най-вече за техните бойци, които в началото на юни влязоха в предградията на "столицата" на Ислямска държава - Ракка. В същото време, изрично се подчертава, че САЩ не планират да снабдяват коалицията SDF с ракетно-артилерийски комплекси или пък с ракети клас "земя-въздух".

Нареждайки въздушния удар от 25 април, Ердоган се опитваше да си гарантира по-добри начални позиции в бъдещите преговори на високо равнище със САЩ, но истината е, че постигна точно обратния ефект, който при това беше подсилен от един много неприятен за Анкара нюанс. Той е свързан с консултациите, които група доверени съветници на турския президент проведоха с американските си партньори в навечерието на посещението на Ердоган на 15 май в САЩ и насрочените за следващия ден разговори между него и Тръмп. Тези консултации започнаха още преди да стане ясно за американската военна доставка за сирийските кюрди, като сред турските участници бяха говорителят на президента Ибрахим Калин и шефът на турското разузнаване (MIT) Хакан Фидан. За всички тях, съобщението на Пентагона от 9 май, беше истински "студен душ", тъй като - освен всичко друго - чрез него Белият дом даде ясен знак, че на Анкара няма да бъде позволено да води равноправен диалог с Вашингтон, още по-малко пък да се опитва да го шантажира.

Затова не е никак учудващо, че лансираният от администрацията на Тръмп план за преки доставки на въоръжение за YPG провокира изключително негативната реакция на турските власти. Така, министърът на отбраната Фикри Ишик характеризира ситуацията, създала се в резултат от тази стъпка на САЩ, като "кризисна", а премиерът Бинали Йълдъръм предупреди за негативните последици от взетото решение не само за Турция, но и за самите Съединени щати.

Между другото, Белият дом имаше и друга причина да "постави Ердоган на мястото му" и тя е свързана с ангажирането на турския президент в очевидно неприемливи за американците формати за стабилизиране на ситуацията в Сирия. Както е известно, на 3 май Ердоган се срещна с руския си колега Путин в Сочи, а само ден по-късно в Астана беше подписано тристранното споразумение между Русия, Иран и Турция относно "зоните за деескалация" в Сирия. Тоест, Турция се опита да демонстрира на Вашингтон, че разполага с определени геополитически алтернативи, подсилвайки това внушение със съобщението, че турската армия може да получи руски противовъздушни системи С-400.

Впрочем, истината е, че действията на турските власти, които очевидно разчитаха, че ще могат да се пазарят едновременно със САЩ и с Русия, ги вкараха в още по сложна и неприятна за тях ситуация, тъй като в отрязъка от време между преговорите на Ердоган с Путин и Тръмп (т.е. между 3 и 16 май) пространството за подобни маневри на Анкара се сви до минимум.

САЩ ясно дадоха да се разбере, че продължават да смятат кюрдските отряди от YPG за най-доверените си и боеспособни партньори в Сирия. На свой ред, напоследък руснаците изпращат същите сигнали на Анкара, но този път по отношене на кюрдите в Северозападна Сирия (в долината Африн), които турската армия и нейните съюзници от средите на т.нар. "умерени сирийски бунтовници" безуспешно се опитват да притиснат и изтласкат поне от няколко месеца насам. Неслучайно напоследък местните кюрди все по-често издигат руски знамена, освен това периодично се появяват слухове за присъствието в района на военнослужещи от руските специални части и военната полиция. Тоест, и САЩ, и Русия показват на Турция, че няма да се поддадат на внушенията и да се откажат от подкрепата за сирийските кюрди (които в Анкара официално смятат за "терористи"), позволявайки на турската армия да ги унищожи.

Към това следва да добавим, че решавайки да осъществи първите си официални посещения в чужбина не другаде, а в Близкия Изток, президентът Тръмп предпочете да се появи първо не в Турция, а в Саудитска Арабия (на 19 май). Както е известно, другата държава от региона, която той посети, беше Израел (на 22 май), докато Турция въобще не фигурираше в този списък.

Мнозина експерти отбелязват, че в навечерието на посещението си в САЩ на 15 май Ердоган получи цяла поредица мощни "шамари" от Вашингтон, при това както по маловажни, така и по ключови въпроси, но беше принуден да се примирява с тази ситуация, разчитайки все пак да открие някакви опорни точки при изграждането на отношенията с администрацията на Тръмп. Що се отнася до самата среща между президентите на САЩ и Турция във Вашингтон, както изглежда на нея двете страни са се опитали да постигнат взаимни отстъпки в районите на сирийския град Ракка (обявен за столица на Ислямска държава) и иракския град Синджар, където кюрдските милиции водят ожесточени сражения с ислямистите.

Стремейки се да компенсира по някакъв начин негативните последици в стратегически план от разширяването на контролираната от кюрдите зона южно от турските граници и изглеждащото неминуемо поставяне в скоро време на въпроса за създаване на „Сирийски Кюрдистан”, източно от река Ефрат, Анкара се опитва да получи благословията на Вашингтон да може да осъществи поне военна операция в района на Синджар срещу "терористите" от Кюрдската работническа партия (РКК), която от няколко години насам води истинска война на територията на самата Турция. Както е известно, след серията масирани удари на турската авиация по основните бази на РКК в планините Кандил (в Северен Ирак, на няколко десетки километра от турската граница), значителна част нейните сили се прегрупираха в Синджар, в близост до сирийската граница. За Турция е категорично неприемливо утвърждаването на РКК в иракската провинция Нинава, но без предварителното разрешение на САЩ и предвид крайно изострените отношения между Анкара и Багдад, опитите за военно изтласкване на кюрдските отряди оттам могат да имат много неприятни последици за Ердоган.

В същото време, без значение, дали турският президент все пак е постигнал нещо реално в това отношение при срещата си с Тръмп през май, сирийските кюрди продължават да имат "предимство", изпреварвайки турските си противници дори в онази сфера, в която доскоро изглеждаще, че Анкара много сериозно превъзхожда не само кюрдите, но и другите сили в региона, а именно способността и да лавира и да използва в свой интерес баланса между интересите на световните и регионални държави.

Истината е, че едновременно няколко ключови играчи в Сирия и в Близкия Изток, като цяло, са заинтересовани от създаването на "буферна зона" между турската армия и тази на сирийското правителство. Най-подходящи за целта са именно районите, контролирани в момента от коалицията SDF, т.е. от кюрдските YPG. При това, в момента не е чак толкова важно, дали по-нататък на тези територия ще бъде създаден, де юре или де факто, "Сирийски Кюрдистан". Въпросът е, че това образувание, което вероятно ще бъде наречено "Федерация на Северна Сирия" (или пък другояче, с цел да не се акцентира върху кюрдския елемент, който очевидно ще бъде в основата му), още отсега има повече от достатъчно сериозни основания да претендира за особен статут в рамките на бъдеща поствоенна Сирия.

Зони, контролирани от различните кюрдски организации в Сирия и Ирак и зони на кюрдска въоръжена активност в Турция

Зони, контролирани от различните кюрдски организации в Сирия и Ирак и зони на кюрдска въоръжена активност в Турция

Източник: ISW

Нормално е, че Турция е изключително притеснена от това, че факторите, водещи до появата на един де-факто "Сирийски Кюрдистан", се увеличават и усилват с пряката подкрепа на САЩ. На свой ред, Русия и Иран, т.е. двамата турски партньори за гарантиране на прекратяването на военните действия и създаването и поддържането на зоните за деескалация, също се отнасят общо взето положително към укрепването на кюрдските позиции в "буферната зона". Що се отнася до други двама ключови регионални играчи - Саудитска Арабия и Израел, те, като цяло, заемат по-скоро неутрални позиции по въпроса, но предвид собствените си интереси едва ли биха се противили особено срещу създаването (при това на постоянна основа) на подобен мощен дразнител в "южните слабини" на Турция.

Най-вероятно, сирийските кюрди ще продължат да получават въоръжение отвън (включително от САЩ), особено след настъплението им към ислямистката "столица" Ракка се развива успешно и те вече навлизат в града. Американскитте военни просто не разполагат с алтернативни антиислямистки сухопътни сили в региона, освен 25-те хиляди бойци на YPG (по данни на Пентагона и Централното военно командане на САЩ, общата численост на отрядите на SDF е около 50 хиляди души). След като изтласкат ИД от Ракка, те ще достигнат до границите на сирийската провинция Дейр ез-Зор и прилежащите и райони. Много е вероятно, границите на бъдещия "Сирийски Кюрдистан" да стигнат именно дотам, най-малкото, защото кюрдите и съюзниците им от арабските племена от Северна Сирия тепърва трябва да установяват ефективен контрол върху отвоюваните от "халифата" територии.

Възможно е след това, отрядите на YPG, снабдени с достатъчно количество американско, а отчасти и с руско, оръжие и военна техника, да бъдат трансформирани в нещо подобно на военизираните подразделения на т.нар. "пешмерга" в Иракски Кюрдистан, като това може да се случи съвсем скоро след падането на Ракка. И тъкмо от този момент нататък процесът на създаването в региона на един, де факто, „Сирийски Кюрдистан”, ще придобие наистина необратим характер.

Независимо какви отстъпки е успял да си извоюва от Тръмп турският президент Ердоган на срещата им през май, той просто няма как да излезе победител в така очерталата се ситуация. Впрочем, съмнителни са и шансовете на турското правителство и армейско ръководство да получат съществени "компенсации" от американската администрации. В най-добрия случай, Вашингтон би могъл да подхвърли на Ердоган "главата" на неговия личен враг Фетхулах Гюлен, съгласявайки се да го екстрадира в Турция, но и това изглежда много малко вероятно. Ясно е обаче, че управляващите в Анкара нямат сериозни основания да разчитат на някакви други отстъпки от САЩ с цел да компенсират поне малко своя очертаващ се провал по "кюрдския въпрос" в Сирия.

Съвременната динамика на американско-турските отношения

Както е известно, отношенията между двамата ключови съюзници от НАТО започнаха да се влошават още по времето на Барак Обама, до голяма степен, заради разминаването им относно ролята на сирийските кюрди в стратегията на Белия дом за борба с Ислямска държава. Докато пропастта между позициите на Вашингтон и Анкара по този въпрос продължаваше да се задълбочава, Реджеп Ердоган предпочиташе просто да игнорира администрацията на Обама, доколкото това беше възможно, разбира се. Разчитайки на евентуална бъдеща промяна на американската политика по отношение на сирийските кюрди (както и по редица други спорни въпроси), турският президент възлагаше големи надежда на идването в Белия дом на новата републиканска администрация. Ердоган неведнъж си позволяваше публично да сипе похвали по адрес на Тръмп и реагира доста сдържано дори и на онези негови стъпки, които бяха възприети от мнозина като "исламофобски", като например взетото през януари 2017 решение за ограничаване влизането в САЩ на граждани на редица мюсюлмански държави.

Надеждите му за настъпването на положителни промени в динамиката на двустранните отношения бяха допълнително стимулирани, когато Тръмп го поздрави с успеха на проведения по негова инициатива на 16 април конституционен референдум. Чисто хипотетично, деидеологизираният подход към регионалните процеси (включително отказът от опитите за „налагане” на демокрацията), който се очерта в рамките на все още твърде хаотичната близкоизточна политика на новия американски президент, би трябвало да е от полза за Ердоган, особено предвид авторитарния вектор, по който се развива турската политическа система напоследък.

Развитието на събитията през последните месеци обаче показва, че възстановяването на американско-турските отношения поне засега не е част от първостепенните приоритети на Вашингтон. За разлика от Обама през 2009, Тръмп (както вече споменах) не включи Турция в списъка на страните, които посети в края на май 2017. Впрочем, дори и срещата между него и Ердоган в Белия дом се проведе, едва след като там вече бяха йорданският крал Абдула ІІ (при това два пъти), египетският президент Ас-Сиси, заместникът на саудитския престолонаследник принц Мохамед ибн Салман, престолонаследникът на Абу Даби Мохамеб бин Зайед ал-Нахаян, както и премиерите на Израел, Палестина и Ирак. В случая е от важно значение, че изброените по-горе политици представляват лагера на силите, смятащи за свой основен приоритет противопоставянето на "политическия ислямизъм" (т.е. широката мрежа от легални и нелегални социални и политически организации, свързани с "Мюсюлманските братя").

На свой ред, Турция (при управлението на ПСР, т.е. от 2002 насам), заедно с Катар, са лидерите на противниковия лагер, който покровителства "Мюсюлманските братя" и други движения на "политическия ислям". Тоест, изглежда все по-ясно, че в рамките на това доскоро негласно (а след скъсването на отношенията на Кайро, Рияд и Абу Даби с Доха съвсем открито) противопоставяне между условната катарско-турска ос и също толкова условната ос Египет-ОАЕ-Саудитска Арабия, Тръмп се позиционира по-близо до последната. Което пък автоматично поставя под въпрос перспективите пред широкото сътрудничество на САЩ с Турция. Разбира се, не бива да изключваме вероятността, че Тръмп и Ердоган могат да постигнат някакво разбирателство на чисто лична основа, но то няма да е достатъчно за да бъде преодоляна стратегическата "задънена улица", в която се оказаха американско-турските отношения през последните години. В този контекст, нежеланието на Вашингтон да обсъжда с Анкара един толкова болезнен за нея въпрос, като въоръжаването на сирийските кюрди, изглежда съвсем обяснимо.

Защо САЩ залагат на кюрдите

Както е известно, първоначално турската страна сметна, че решението на САЩ да доставят въоръжение на сирийските кюрди се дължи на продължаващите разногласия в екипа на Тръмп, свързани с все още незавършения напълно процес на предаване на властта, както и, че то е било взето под натиска на редица ключови фигури, които новият президент "наследи" от предишната администрация. Сериозно влияние върху "сирийската политика" на САЩ продължава да оказва например, назначеният още по времето на Обама за специален американски представители в "глобалната коалиция" за борба срещу Ислямска държава Брет Макгърк, когото мнозина в Анкара смятат за "прекалено близък" до YPG.

Истината обаче е, че в основата на решението на САЩ да доставят оръжие на SDF/YPG стоят други причини. Сред тях например е стремежът на Белия дом колкото се може по-скоро да обяви, че усилията за разгрома на ИД вече са довели до решителен прелом, което е особено важно, предвид силния вътрешнополитически натиск върху Тръмп. Освен това, законодателната основа на решението за въоръжаване на кюрдите беше поставена още през декември 2014, когато Конгресът прие резолюция, разрешаваща подготовката и въоръжаването на опозиционните сирийски групировки, сражаващи се с ИД. Ключова роля за това изигра висшето военно ръководство на Централното командване на САЩ (CENTCOM), което координира операциите срещу ислямистите. Пак то убеди и екипа на Тръмп да заложи на сирийските кюрди, като оптимален вариант за по-бързия разгром на ИД. Още през март 2017 шефът на обединеното командване на операцията "Непоколебима решимост" генерал Стивън Таунсенд обяви, че сирийските кюрди ще участват в освобождаването на Ракка, както и, че той самият не разполага с никакви доказателства за връзки между YPG и РКК.

В същото време, Пентагонът отрича твърденията, че е поел някакви дългосрочни ангажименти към YPG, като посочва, че оръжейните доставки са необходими изключително за реализацията на конкретната военна задача (щурма на ислямистката "столица"). Както отбеляза в тази връзка говорителят на Пентагона Дана Уайт, SDF е "единствената сила", способна в максимално кратки срокове да осъществи операцията за освобождаване на Ракка, макар че САЩ са наясно за загрижеността на Турция и "ще се стремят да не допускат появата на допълнителни рискове за нейната сигурност". Въпреки че Белият дом не планира да си поиска доставените оръжия обратно след очакваното успешно приключване на мисията, американските военни твърдят, че ще следят те да бъдат използвани само срещу бойците на ИД. Тоест, в конкретния случай, администрацията на Тръмп следва един чисто инструменталистки подход, разглеждайки въоръжаването на сирийските кюрди като най-бързия начин за разгрома на Ислямска държава.

На свой ред, Анкара предлагаше на Вашингтон да компенсира евентуалния му отказ да допусне YPG да участват в щурма на Ракка, с изпращане на достатъчно турски военни части, които да действат съвместно с отрядите на Сирийската свободна армия (ССА) в рамките на тази операция. Този вариант обаче, не беше реалистичен най-малкото по две причини. На първо място, той изискваше от турската армия първо да си осигури коридор за преминаване през контролираните от кюрдите територии, което би затруднило операцията и би я натоварило с допълнителни рискове. На второ място, турските части, както и отрядите на ССА, не се проявиха особено добре при реализацията на операцията "Щитът на Ефрат", когато - въпреки въздушната подкрепа от страна на международната коалиция, и дори на Русия - дълго време не можеха да превземат контролирания от ИД град Ел-Баб в сирийската провинция Алепо. Според мнозина военни експерти, това лошо представяне на прехвалената турска армия се дължи на масовите чистки сред нейния офицерски състав, осъществени от режима след опита за преврат през юли 2016.

В същото време обаче, използването на подобен инструменталистки подход, в рамките на който отрядите на YPG се разглеждат от Вашингтон като временна сила, "наета" от САЩ само за изпълнението на една конкретна задача, може в крайна сметка да се обърне и против интересите на самите сирийски кюрди. Защото получаването на американско оръжие и военна подкрепа съвсем не е основната им цел. Тяхната дългосрочна цел е създаването на кюрдски автономен регион в Северна Сирия. А американската подкрепа за постигането и, е тъкмо "заплащането", което сирийските кюрди разчитат да получат срещу прякото си участие в освобождаването на Ракка. Само че тази перспектива със сигурност ще породи в бъдеще още по-голяма съпротива от страна на Ердоган. Ето защо, ключовият въпрос тук е, дали Вашингтон ще може да се "разплати честно" с кюрдите, помагайки им да реализират своята заветна цел, след като те вече са изпълнили възложената им задача, а съпротивата на Анкара достигне своя връх?

Тоест, също както навремето военната целесъобразност накара Белия дом да потърси сближаване с кюрдите, така (след като ИД бъде разгромена, а Ракка - превзета) политическата целесъобразност може да принуди администрацията на Тръмп да потърси възстановяването на стратегическите връзки с Турция. В резултат от което, кюрдите отново могат да окажат с празни ръци, при това след като вече са платили твърде висока цена за разгрома на ИД, оставайки без политическо покровителство точно в момента, когато ще се решава въпросът за бъдещия държавен модел в Сирия.

В тази връзка, мнозина анализатори напомнят, че навремето иракските кюрди също изпитаха на гърба си последиците от непостоянното поведение на САЩ, когато внезапно бяха лишени от американска подкрепа в резултат от подписаното през 1975 т.нар. Алжирско споразумение, което временно разреши териториалния спор между Ирак и Иран по линията на река Шат ал-Араб и по този начин отне на Техеран (както и на тогавашния му съюзник САЩ) възможността да използват иракските кюрди срещу централната власт в Багдад.

Възможно ли е Анкара да бъде компенсирана от Вашингтон

Както вече споменах по-горе, повечето военни експерти смятат, че доставяното на YPG американско въоръжение ще включва само стрелково оръжие, 120-мм минохвъргачки, тежки картечници, бронирани автомобили и инженерно оборудване. В Анкара обаче се опасяват, че в този списък могат да се окаже и противотанкова техника (необходима за борба срещу натъпканите с взривни вещества автомобили, управлявани от терористи-камикадзе, чието използване е сред най-ефективните тактики на ИД). Впрочем, дори в самата администрация на Тръмп няма единно мнение по този въпрос, предвид риска, американското въоръжение да се окаже в ръцете на РКК. Освен това, кюрдите вероятно няма да получат от Пентагона зенитни батареи и артилерия.

Трудно е да се каже, дали турското военно командване ще може, в хода на консултациите с американските си колеги, да повлияе върху вида и количеството на доставяното на кюрдите въоръжение. Още повече, че според полковника от американските ВВС Джон Дориан, доставките на оръжие за SDF от складовете на САЩ в Северна Сирия са стартирали още преди срещата между Ердоган и Тръмп във Вашингтон. Проблемът се усложнява от това, че Турция, която е силно притеснена от възможното усилване на PКК и превръщането и в реална заплаха за териториалната цялост на страната, заема не просто твърда, а направо безкомпромисна позиция по въпроса за американските оръжейни доставки за YPG (които самите турци смятат за сирийски филиал на РКК). Това силно ограничава възможностите за постигането на компромис между Турция и САЩ.

Но, въпреки че в момента не разполага с реални козове в пазарлъка си със САЩ по кюрдския въпрос, Ердоган вероятно разчита все пак да измъкне от Вашингтон няколко изключително важни за Турция отстъпки:

- Да получи карт бланш на нанасяне на удори по позициите на РКК в Сирия и Ирак. Турските власти и най-вече представителите на управляващата ПСР отдавна изразяват загриженост във връзка с укрепването на позициите на кюрдските опълчения в северните зони на Сирия и Ирак. И, ако в резултат от операцията "Щитът на Ефрат", Анкара все пак съумя да предотврати обединяването на кюрдските кантони Кобани и Африн, разположените в района на планината Синджар (в иракската провинция Нинава) милиции на местните йезиди, които са съюзници на РКК, продължават да представляват сериозен проблем за турското политическо и военно ръководство. Създадените от йезидите Отряди за самоотбрана на Синджар (YBS) бяха обединени и обучени от РКК след като през август именно Кюрдската работническа партия се оказа на практика единствената сила, помогнала на йезидите, когато последните бяха застрашени от пълно изтребление от страна на Ислямска държава. Според Анкара, оттогава насам, РКК не само е поела обучението на йезидските милиции, но и е започнала да създава свои бази в района на Синджар, по аналог с онези, създадени в източната част на Иракски Кюрдистан.

Въпреки, че YBS се ползва с определена подкрепа от правителството в Багдад, Ердоган неведнъж е декларирал намерението си да осъществи сухопътна операция срещу РКК в Синджар. В този смисъл, Анкара би искала да получи гаранции за известна свобода на действие по този въпрос от страна на САЩ, а по отношение на Северна Сирия - и от страна на Русия. В същото време, както показаха и събитията от края на април, Ердоган може да реши да нанесе ограничени удари по конкретни цели в тези райони и без да чака одобрените на големите външни играчи.

- Другото принципно искане на Анкара към Вашингтон е свързано с екстрадирането на ислямския богослов, проповедник и създател на движението "Хизмет" Фетхулах Гюлен, нарочен за основния организатор на миналогодишния опит за държавен преврат. Турция вече цяла година се опитва да упражнява натиск върху САЩ за да получи Гюлен въз основа на действащия между двете страни договор за екстрадиция. Притесненията на режима по този въпрос не са съвсем неоснователни, тъй като - въпреки просветителския си социално-културен облик, гюленисткото движение доста напомня тоталитарна секта, а активността му, насочена към плавното овладяване на ключови обществени и държавни структури (армията, полицията, съдебната и данъчната системи и т.н.) и създаването на своеобразна "паралелна държава", представлява определена заплаха за режима на Ердоган. Последният разчиташе, че тъй като на последните президентски избори в САЩ през 2016 "гюленистите" заложиха на Хилари Клинтън, Тръмп може да склони да екстрадира техния лидер. Само че американското законодателство не позволява подобно нещо да стане с обикновен президентски указ. Всъщност, истинската причина Гюлен да не бъде предаден на Анкара е, че неговата транснационална мрежа представлява огромна ценност за американската разузнавателна общност, а и за САЩ, като цяло.

- Третото основно искане на Анкара е свързано с прекратяването на разследването срещу турския бизнесмен от ирански произход Реза Зараб, който беше арестуван през миналата 2016 в САЩ по обвинение в пране на пари в рамките на гигантска криминална схема, целяща заобикалянето на наложените от Вашингтон санкции срещу Иран. По този въпрос, има известна вероятност администрацията на Тръмп да склони да направи определени отстъпки. Така, вече беше заменен прокурорът, който води разследването срещу Зараб, а сред адвокатите му се появи бившият кмет на Ню Йорк (и ключов съюзник на Тръмп) Рудолф Джулиани. Следва да сме наясно обаче, че евентуалното освобождаване на Реза Зараб може да се окаже твърде рискована стъпка за американския президент, затова и развитието на ситуацията ще зависи в немалка степен от динамиката на вътрешнополитическия натиск върху Тръмп.

Заключение

В крайна сметка, не може да се изключва, че ако не получи това, на което разчита, самият Ердоган може радикално да промени подхода си и да смени сегашната си безкомпромисна позиция с далеч по-отстъпчива, по същия начин, по който беше принуден да отстъпи и в хода на конфликта си в Русия, в резултат от което отношенията между двете държави постепенно се нормализираха. Впрочем, някои анализатори не изключват, че оказвайки се в безизходица Анкара може дори да възобнови процеса на преговори с РКК, прекъснат през лятото на 2015. Истината обаче е, че след като през последната година и половина Ердоган непрекъснато ескалираше вътрешнополитическата реторика относно "терористичната опасност", той сам се вкара в ъгъла и сега много трудно може да намери достатъчно пространство за да осъществи подобен политиченски "лупинг".

Вероятността, че в дългосрочна перспектива кюрдският въпрос може още по-силно да отдалечи Вашингтон и Анкара един от друг съществува и тя никак не е малка. Преките доставки на американско въоръжение за YPG засягат самото "ядро" на турските жизненоважни интереси. Тоест, за режима на Ердоган този въпрос не е просто принципен и дори не е само външнополитически, а касае едновременно и вътрешната политика, и външната политики и политиката на национална сигурност на Република Турция.

Според едната гледна точка, решенията на САЩ да въоръжат сирийските кюрди може да се разглежда като своеобразен "шамар" заради опитите на Турция да координира действията си с Русия в рамките на процеса от Астана за разрешаване на сирийската криза, както и по ред други въпроси. Подобно обяснение обаче е твърде спорно, предвид факта, че подобни действия на администрацията на Тръмп биха могли още повече да стимулират Анкара да търси сближаване с Москва, провокирайки развитието на един изключително негативен за Вашингтон сценарий.

Освен това, предвид икономическия и военен статут на Турция в региона, по-нататъшното охлаждане в американско-турските отношения може сериозно да усложни реализацията на приоритетната за Тръмп цел, а именно сдържането на Иран. Защото Техеран само би спечелил от изострянето на противоречията между Вашингтон и Анкара, особено предвид факта, че и Турция, и Иран се обявяват против евентуалната "автономизация" на кюрдските общности в Сирия. Друг фактор, който сближава Анкара и Техеран е общата им подкрепа за "анатемосания" от Саудитска Арабия и Египет Катар.

На този фон, лансираният от някои анализатори прекалено радикален сценарий, свързан с възможността турските власти да забранят на САЩ да използват военната базар в Инджирлик, която играе ролята на изключително важен хъб, включително в операциите срещу ИД, изглежда много малко вероятен. Въпреки това е твърде възможно двустранните американско-турски отношения да продължат да бъдат нестабилни и дори напрегнати, поне в краткосрочна перспектива. Анкара може например да усили реториката във връзка с евентуалното присъединяване на Турция към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но дори и да бъдат предприети някакви реални стъпки в тази посока, те ще бъдат постепенни и разтеглени във времето.

В крайна сметка, не бива да се преувеличава влиянието на едно отделно, пък макар и важно, събитие (като решението на Белия дом да въоръжи сирийските кюрди за настъплението им срещу Ракка) върху проблема за стратегическата ориентация на турската външна политика. Изглежда неизбежно, че Анкара ще продължи да лавира между САЩ и Русия, независимо от развитието на събитията в Сирия и Ирак, което до голяма степен се обяснява от цялата съвременна динамика на регионалните и глобални процеси.

 

* Българско геополитическо дружество