Вашингтон vs. „Голяма Европа”

брой 4 2017
Typography

„Русия е неотделима, органична част от Голяма Европа, т.е. от широката европейска цивилизация. Нашите граждани се усещат европейци. Ето защо Русия предлага да се върви към създаването на единно икономическо и човешко пространство от Атлантика до Тихия океан – общност, която руските експерти наричат „Съюз на Европа”, който само ще укрепи възможностите и позициите на Русия в рамките на нейното икономическо обръщане към „новата Азия”

Владимир Путин, «Русия и променящият се свят"», февруари 2012

Постоянната демонизация на Владимир Путин е само част от многоцелевата стратегия на Вашингтон, целяща да изтласка руската държава от Централна Азия и да сложи кръст на мечтата на самия Путин за т.нар. "Голяма Европа". Наред с опитите си да представят президента на Руската Федерация като "бандит от КГБ" и "диктатор", големите американски медии обвиняват Москва, че се е намесила в последните президентски избори в САЩ и внушават, че Русия е последователен агресор, който представлява екзистенциална заплаха за европейската и американската сигурност. Тези медийни атаки, които рязко нараснаха след избирането на Доналд Тръмп през ноември 2016, са съпроводени от сурови икономически санкции, асиметрични атаки срещу пазара на Русия и нейната валута, въоръжаване и подготовка на руските противници в Украйна и Сирия, добре пресметнат натиск върху петролните цени и непохватни опити да бъдат ерозирани руските търговски връзки с Европа. С други думи, Вашингон прави всичко, което е по силите му, за да попречи на Русия и Европа да формират най-голямата в света зона за свободна търговия, която да се превърне в център на глобален растеж и просперитет през следващите поне сто години.

Тъкмо поради това, през 2014 Държавният департамент на САЩ се присъедини към ЦРУ в усилията му за свалянето на законно избраното правителство на Украйна. Вашингтон разчиташе, че анексирайки жизненоважния сухопътен "мост" между Европейския съюз и Азия, американските политици ще могат да контролират тръбопроводните коридори, обединяващи двата континента в един алианс, в който за САЩ просто няма място. Перспективата, че Русия ще покрива нарастващите потребности на ЕС от енергоносители, а китайската високоскоростна железопътна мрежа ще гарантира доставката на огромно количества евтини индустриални стоки, даваше основание да се прогнозира, че глобалният център на икономическо притегляне бързо ще се измести встрани от САЩ, които изглеждаха обречени да продължат да губят влиянието си, при това необратимо. И, когато американският долар неизбежно престане да бъде основното средство за плащане между търговските партньори в развиващата се хипотетична европейско-азиатска зона за свободна търговия, на сегашната трансформация на чуждите богатства в американски държавни задължения щеше да бъде сложен край, а икономиката на САЩ щеше да изпадне в дълбока и продължителна рецесия.

Ясно е, че за САЩ няма да е никак лесно да попречат на Путин да "създаде хармонична общност на икономиките от Лисабон до Владивосток", от друга страна обаче, това е въпрос на живот и смърт за тях.

Нека си припомним т.нар. Доктрина Уолфовиц: "Основната ни цел е да попречим на възникването на нов съперник на територията на бившия Съветски съюз или където и да било другаде, който да представлява за САЩ също толкова сериозна заплаха, каквато в миналото беше СССР. Това е основното съображение, заложено в основата на новата ни отбранителна регионална стратегия и то изисква да се постараем да попречим на доминацията на която и да било враждебна държава в региона, чиито ресурси, при наличието на стриктен централизиран контрол, биха били достатъчни за превръщането и в глобални сила".

Американско-руските отношения

Отношенията на Вашингтон с Русия винаги ще бъдат нестабилни, тъй като тази страна представлява вечна заплаха за амбициите на САЩ да управляват света. Географията е съдба, а географията на Русия и осигурява огромни петролни и газови ресурси, които са жизнено необходими на Европа както за битови нужди, така и развитието на нейната индустрия. Симбиозните отношения между доставчиците и потребителите в крайна сметка ще доведат до премахването на търговските бариери и понижаването на тарифите и постепенно смесване на националните икономики в общ пазар, покриващ целия мегарегион. Вероятно това е най-големия кошмар на Вашингтон, но в същото време е и основния стратегически приоритет на Путин. Ето какво каза преди време руският президент: "Следва да се замислим относно възможността за по-мащабно сътрудничество в енергийната сфера - включително за създаването на единен енергиен комплекс на Европа. Важни стъпки в това отношение биха могли да станат изграждането на газопроводите "Северен поток", по дъното на Балтийско море, и на "Южен поток", в Черно море. Тези проекти бяха подкрепени от правителствата на много държави, а в тях участват най-големите европейски енергийни компании. След пълното им въвеждане в експлоатация Европа ще се сдобие с надеждна, гъвкава и независеща от нечии политически капризи газоснабдителна система, което ще позволи - при това не формално, а съвсем реално - да бъде укрепена енергийната сигурност на континента. Това е особено актуално, предвид решението на някои европейски държави да ограничат или въобще да се откажат от използването на ядрена енергия".

Ако европейците искат да имат надежден партньор, който да може да покрие енергийните им потребности, Русия изцяло отговаря на тези изисквания. За съжаление, САЩ хвърлиха огромни усилия за саботирането на двата тръбопровода (по отношение на "Южен поток" те се оказаха успешни), именно с цел да ерозират европейско-руските отношения. Вашинггон би предпочел Европа или рязко да съкрати потреблението на природен газ, или пък да намери друга, по-скъпа алтернатива, изключваща Русия. С други думи, потребностите на Европа биват жертвани в името на геополитическите амбиции на Америка, чиято основна цел е създаването на всевъзможни препятствия пред формирането на "Голяма Европа".

Геополитическата война на Вашингтон против Русия все повече се милитаризира. Наскоро Пентагонът реши да ускори разполагането на американски части в Сирия и Кувейт, което ме кара да предположа, че военните стратези на САЩ възнамеряват да се преориентират от сегашната стратегия за въоръжаване на джихадистките бойци (с цел да бъде свалено правителство на сирийския президент Башар ал-Асад) към почти откритото използване на войски с цел овладяване и удържане на определени територии в Северна Сирия.

Налице са определени признаци за нарастване на насилието в Украйна, тъй като - както се оказва - новият ни президент Тръмп е склонен да използва метода на "желязната ръка" при разрешаването на регионалните спорове, дори в още по-голяма степен, отколкото предшественика му Барак Обама.

Освен това НАТО разположи свои части и военна техника по западните граници на Русия, а САЩ създадоха свои бази из цяла Централна Азия. След падането на Берлинската стена през ноември 1989 НАТО продължи да се разширява на Изток. Непрекъснатото нарастване на числеността и въоръжението на враждебните армии по западния периметър на Русия се превърна в източник на постоянна тревога за Москва, при това тази тревога е съвсем основатална. Руснаците добре помнят историята си.

В същото време САЩ разполагат наземна система за ПРО в Румъния, позволяваща задействането на американския ядрен арсенал на разстояние само 900 мили от Москва. Американската система за ПРО, която "премина през техническа сертификация" през май 2016, нивелира руските възможности за ядрено сдържане и ерозира стратегическия силов баланс в Европа. В отговор, Путин заповяда осъществяването на съответните контрамерки. Ето и коментарът му по темата: "Както изглежда, членовете на НАТО и най-вече САЩ са възприели едно твърде своеобразно разбиране за сигурността, което фундаментално се различава от нашето собствено. Американците са обсебени от идеята да си гарантират абсолютна неуязвимост. Само че абсолютната неуязвимост за един, би означавала абсолютна уязвимост за всички останали. Няма как да приемем подобна перспектива".

През март 2017 администрацията на Тръмп обяви, че ще разположи противоракетен комплекс с подвижно наземно базиране за прехващане на ракети със среден обсег на действие над атмосферата (Terminal High-Altitude Area Defence - THAAD) в Южна Корея, под предлог, че следва да се отговори адекватно на провокациите на комунистическия режим в Пхенян. Истината обаче е, че Вашингтон използва Северна Корея като предлог за реализацията на собствения си план за обкръжаването на Русия и Китай от двете страни на Евразийското пространство, т.е. става дума за механизъм за ограничаването на общирната територия, която навремето сър Халфорд Макиндер нарича "осов регион...разположен от Персийския залив до китайската река Яндзъ" (1).

Вашингот разчита, че контролирайки основните морски пътища, обкръжавайки региона с военни бази и намесвайки се агресивно в развитието на събията, ще може да попречи на появата на нов икономически колос, който да ерозира ролята на САЩ като глобална свръхдържава. Бъдещето на Америка се крепи на нейната способност да не допусне икономическата интеграция в центъра на света и да доминира в рамките на т.нар. "Голяма игра", в която на всички останали е отредена ролята на губещи. Ето какво казва професорът от Уисконсинския университет Алфред Маккой в статията си "Геополитиката на американския глобален упадък", която е посветена на борбата за контрол над т.нар. "световен остров": "След Втората световна война САЩ се превърнаха в първата в историята държава, контролираща стратегически осови точки и от двете страни на Евразия... Опасявайки се от китайска или руска експанзия, която да послужи за "катализатор на сътрудничеството между тези две държави и Европа, САЩ създадоха свои имперски бастиони в Западна Европа и в Япония. Използвайки "осовите точки" като своеобразни „котви”, Вашингтон последователно изгради огромна дъга от военни бази по примера на някогашната Британска импения, чиято очевидна цел беше обкръжаването на „световния остров”.

Отнемайки „осовите точки” на нацистка Германия и императорска Япония през 1945, през следващите 70 години САЩ разчитаха на все по-голямата си военна мощ за да "затворят" Китай и Русия вътре в евразийския център. Ако оставим настрана идеологическата обвивка, Голямата стратегия на Вашингтон от ерата на студената война, с характерното за нея "сдържане на комунизма", не беше просто имперска приемственост...

В началото на 90-те години на ХХ век, т.е. в края на студената война, "пръстенът на блокадата" срещу комунистически Китай и Русия включваше 700 бази в чужбина, 1763 бойни самолети, огромен ядрен арсенал, над 1000 балистични ракети и флот от 600 военни кораби, включително 15 ударни групи със самолетоносачи с ядрено оръжие на борда - свързани помежду си от уникална глобална система от комуникационни спътници" (Alfred W. McCoy«The Geopolitics of American Global Decline, TomDispatch, 2015).

През последните 70 години тази имперска стратегия действаше безотказно, но днес възраждането на Русия и мощният възход на Китай заплашват да скъсат американската "примка". Азиатските съюзници започнаха да изграждат в цяла Централна Азия и Европа мрежа от тръбопроводи и скоростни железопътни линии, интегриращи ги в т.нар. Евразийски икономически съюз и свързващи ги с гигантската и просперираща свръхдържава, превърнала се епицентър на глобалната търговия и индустрия. Ето как покойният Збигнев Бжежински описва значението на Централна Азия в класическия си труд от 1997 "Голямата шахматна дъска": "Евразия е най-големият континент на планетата и в геополитическо отношение той е "осов". Силата, която доминира в Евразия, е в състояние да контролира два от трите най-напреднали и икономически силни региони... Около 75% от населението на света живее в Евразия, пак тук е съсредоточена и по-голямата част от неговото физическо богатство - под формата на предприятия или ресурси. Евразия осигурява 60% от световния БВП и около 3/4 от познатите на света енергийни ресурси" (Zbigniew Brzezinski, The Grand Chessboard: American Primacy and Its Geostrategic Imperatives, 1997).

Раждането на нова глобална империя

В Централна Азия постепенно с заражда нова глобална империя, и макар че трансформиращото влияние на икономическата интеграция все още не е реализирано на практика, усилията на САЩ за блокирането на все още неоформилият се алианс изглеждат все по-немощни и отчаяни. Преувеличените от медийната пропаганда слухове за мнима „руска намеса” в американските президентски избори е само един от примерите за това, друг пример е въоръжаването на пронацистките паравоенни формирования в Киев.

Същността е, че и Русия, и Китай използват пазарите и развитието, демонстрирайки истинско майсторство за да преодолеят пречките, които Вашингтон непрекъснато поставя пред техния възход, докато самият Вашингтон разчита почти изключително на откровено мошеничество, тайна подривна активност и твърда сила. С други думи, бившите комунисти са на път да победят „истинските капиталисти” в тяхната собствена игра. Тук отново ще цитирам проф. Маккой: „Китай се придвижва към вътрешността на „световния остров”, опитвайки се да трансформира изцяло геополитическите основи на глобалното влияние. При това китайците използват изключително умна стратегия, която доскоро управляващите във Вашингтон просто не можеха да асимилират. Първоначалните действия на Пекин включваха смайващия с мащабите си проект за изграждането на инфраструктура за икономическата интеграция на мегаконтинента. Реализирайки внимателно обмислената и невероятно скъпа мрежа от скоростни железопътни линии с голяма пропускателна способност, както и на петроло- и газопроводи върху огромното евразийско пространство, Китай може да осъществи на практика геополитическите идеи на Макиндер по един съвсем нов начин. За първи път в историята бързото трансконтинентално транспортиране на такива ключови товари като петрол, минерални ресурси и индустриални стоки, ще стане възможно в подобни гигантски мащаби, като по този начин ше направи практически възможно обединяването на тези огромни континентални пространства в единна икономическа зона по протежение на 6500 мили – от Шанхай до Мадрид. По този начин китайското ръководство разчита да измести центъра на глобалното геополитическо влияние от морската периферия дълбоко към центъра на суперконтинента” (Alfred McCoy, Washington's Great Game and Why It's Failing, TomDispatch, 07.06.2015).

Вашингтон очевидно няма никакво намерение да допусне без борба реализацията на руско-китайския план. И, ако икономическите санкции, тайните подривни действия и финансовият саботаж не сработят, американският политически елит е готов да използва и по-смъртоносни стратегии. Неотдавнашната поредна поява на американски военни части в Близкия Изток ми дава основания да предположа, че мнозинството от политиците във Вашинггон разглеждат пряката военна конфронтация като най-добрия от достъпните варианти за действие, вероятно разчитайки че подобен въоръжен конфликт с Русия в Сирия или Украйна може и да не доведе до мащабен ядрен сблъсък. Никой не би искал това. Но, ако конфликтът може да бъде ограничен в рамките на Сирия, това би било един добър начин за обединяване около САЩ на техните съюзници от ЕС, за торпилирането на „икономическия интеграционен” план на Русия и за вкарването на Москва в блатото на продължителни и изтощаващи нейния ресурсен потенциал конфликти. Вероятно тъкмо така разсъждават и американските военни стратези. Разбира се, този план е изключително рискован (бих казал дори смъртоносно рискован), но Вашингтон все пак би се опитал да го реализира, ако сметне, че това ще помогне за укрепването на глобалното превъзходство на Америка.

 

Бележки:

  1. Авторството на много ключови геополитически понятия, като «хартленд» (Heartland), «осов регион» (Pivot Area), «държави от външния полумесец» (Outer Crescent) или «зони на вътрешния океан» (Midland Ocean Area) принадлежи на един от най-блестящите умове на своето време, британския географ, историк и теоретик на международните отношения Халфорд Джон Макиндер (1861-1947).

 

*Авторът е американски геополитик, анализатор на EurasiaReview