Актуалният силов баланс в Азия и мястото на Индия

брой 4 2017
Typography

Динамичното развитие на съвременна Азия, която е на първо място в света по обема на своето производство и притежава гигантски човешки потенциал (над 3 млрд. души), укрепването на азиатските транснационални финансови центрове и увеличаването на дела на мегарегиона в световните финансови потоци са сериозни доводи в полза на тезата за вероятната доминация на азиатските държави през ХХІ век.

Азия продължава да е най-мощния "драйвър" на глобалното икономическо развитие, което се подвърждава и от данните на МВФ [Asia...]. От 90-те години на миналия век насам, най-високи темпове на икономически растеж регистрират Китай и Индия [по-подробно, виж: Агарвал]. В същото време икономическите успехи на азиатските държави не са в състояние да засенчат проблемите, свързани с политическата нееднородност на мегарегиона.

В момента, променящата се политическа ситуация в Азия се определя до голяма степен от такива фактори, като сложните взаимоотношения на съперничество и партньорство между основните регионални лидери - Китай и Индия; ангажираността на САЩ, която се усилва в контекста на стратегическото обръщане на Вашингтон към Азия; борбата за енергийни ресурси, водеща се между азиатските държави на фона на нарастващия енергиен дефицит в региона.

Съвременна Индия, в качеството и на възходяща сила, е изправена пред редица сложни дилеми, които страната все още не е готова да реши изцяло. В рамките на обновената си външнополитическа стратегия "Действай на Изток" (Act East), официално представена в края на 2014 в Мианмар, Индия възнамерява да разширява присъствието си в Югоизточна и Източна Азия. Освен това, Делхи официално разглежда като отделно стратегическо направление Централна Азия (Connect Central Asia Policy).

Стратегическите разработки, касаещи възможното ново място и роля на Индия в Азия се осъществяват от Съвета по национална сигурност на страната, който функционира от 1998. Освен това, проблемът за индийското присъствие в Азия се разработва активно в такива големи информационно-аналитични и научно-изследователски центрове, като Института за изследвания и анализи в сферата на отбраната (IDSA) (1), Фондацията за експертиза и аналитика (ORF) (2), Центъра за изследване проблемите на развитието на гражданското общество (CCS) (3) и Центъра за политически изследвания (CPR) (4).

През последните десетилетие, броят и качественото равнище на индийските "мозъчни центрове" осезаемо се повишиха. Във всеки случай, в "глобалните рейтинг на мозъчните центрове" на Пенсилванския университет, Индия е сред петте първи държави с най-голям брой информационно-аналитични центрове от този тип (САЩ - 1830, Китай - 429, Великобритания - 287, Германия - 194, Индия - 192) [2014...].

По-долу ще се спра на ключовите фактори, способстващи или, напротив, препятстващи разширяването на индийското влияние в Азия.

 

Легенда:

ИНДИЯ

Арабско море

Индийски океан

Бенгалски залив

Граница с Пакистан 2912 км

Лакадивски острови

Андамански и Никобарски острови

Оспорвана морска граница

Граница с Бангладеш 4053 км

Граница с Мианмар 1463 км

Граница с Бутан 605 км

Граница с Непал 1690 км

Граница с Китай 3380 км

14103 км сухопътни граници

7517 км брегова линия

Източник: Revista Militar

 

Военният баланс в Азия

Според данните на Глобалния индекс на военната мощ, сред десетте държави с най-мощни въоръжени сили в света, има и три азиатски: Китай, Индия и Южна Корея, които през 2015 са били, съответно, на трето, четвърто и осмо място (виж таблица 1).

 

Таблица 1. Най-силните въоръжени сили в света (според доклада Global Firepower за 2015) (5)

Място

Страна

Бюджет [6]

Личен състав

1

САЩ

$689 млрд

1,5 млн души

2

Русия

$64 млрд

1,2 млн души

3

Китай

$129 млрд

2,2 млн души

4

Индия

$44,2 млрд

1,3 млн души

5

Великобритания

$57,8 млрд

224 тыс. души

6

Франция

$58,2 млрд

362 тыс. души

7

Германия

$43,7 млрд

148 тыс. души

8

Южна Корея

$28,2 млрд

653 тыс. души

9

Италия

$31,9 млрд

293 тыс. души

10

Бразилия

$31,5 млрд

371 тыс. души

 

Паралелно с резкия скок в икономическото развитие се наблюдават и сериозни процеси на милитаризация, което се отразява върху политическите отношения в региона.

През последните години мнозина анализатори отбелязват сериозното увеличаване на разходите за отбрана на азиатските държави, които по този параметър изпреварват страните от ЕС. За първи път тази значима тенденция беше фиксирана през 2012 от лондонския Международен институт за стратегически изследвания (IISS) в доклада му, озаглавен "Военният баланс през 2012" (7). В доклада на същата организация за 2016 военният бюджет на Индия се оценява вече на 51,1 млрд. долара [The Military...]. Тоест, по своите военни разходи Индия изпреварва не само такива членове на ЕС, като Германия и Италия, но и доста "по-милитаризираната" Франция.

Не по-малко интересни са данните на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI) относно дела на азиатските държави в глобалния внос на въоръжения: за пет години, от 2011 до 2015, в Топ-10 на най-големите вносители на оръжия присъстват шест държави от Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР): Индия, Китай, Австралия, Пакистан, Виетнам и Южна Корея. През този период Индия е закупила въоръжение на обща стойност 14 млрд. долара, което е почти два пъти повече от аналогичните разходи на Саудитска Арабия, която е на второ място в Азия по този показател (7 млрд. долара), и почти три пъти повече от тези на Китай, който заема третото място (4,7 млрд. долара).

 Фигура 1. Топ-10 на глобалния внос на въоръжения през 2011‒2015, млрд долари

Фигура 1. Топ-10 на глобалния внос на въоръжения през 2011‒2015, млрд долари

 

Източник:sipri.org

Легенда:

Индия

Саудитска Арабия

Китай

ОАЕ

Австралия

Турция

Пакистан

Виетнам

САЩ

Южна Корея

 

Данните от доклада «Asia-Pacific Defense Outlook» за 2016 потвърждават, че най-стремителен ръст на военните си разходи демонстрират предимно държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, на които се падат 1/3 от всички военни разходи в света.

Милитаризацията на региона, същественият ръст на военните бюджети и общото усилване на икономическите и политически позиции на азиатските държави, които създават многобройни алианси помежду си, или пък се конкурират - всички тези фактори следва да се разглеждат като предвестници за формирането на нов силов баланс в Азия. В този контекст, стратегическо значение придобива сигурността на корабоплаването, тъй като над половината от контейнерните превози в света, минават именно през АТР. По данни на «Asia-Pacific Defense Outlook», в периода 2010-2014 броят на пиратските нападения в зоната на АТР е нараснал с 30% (макар че в света, като цяло, той е намалял). На този фон прогнозите сочат, че до 2020 военноморските разходи ще нараснат с 60%, спрямо 2016 (8). Твърди се също, че дотогава Китай ще разшири присъствието си в тихоокеанските акватории, изграждайки 30 нови подводници и нов самолетоносач.

От 2006 насам в Китай се реализира Програма за модернизиране на националната отбрана до 2050. Китай не просто увеличи военната си мощ, но и стана единствената засега азиатски държава, която изнася голямо количество въоръжение, доставяйки своята военна продукция в 35 държави (минохвъргачки, стрелково оръжие, танкове, бронетранспортьори, учебни и бойни самолети, ракетни и артилерийски системи и т.н.). Китайският дял на международния оръжеен пазар в момента е 5% [по-подробно, виж Каменнов. С.12-18.]. По данни на SIPRI, Китай вече е на трето място сред най-големите доставчици на оръжие, измествайки Германия и Франция (на първите две места са САЩ и Русия). През петгодишния период 2010-2014 китайският оръжеен износ е нараснал със 143%, достигайки 7,1 млрд. долара. Най-големият потребител на китайските оръжия е Пакистан, за който са предназначени над 40% от военните доставки на Пекин. Сред големите азиатски вносители на китайско оръжие са също Бангладеш (16%) и Мианмар (12%).

Мащабното военно сътрудничество, което се осъществява непосредствено до границите на Индия, няма как да не тревожи правителството в Делхи, което от втората половина на 2000-те наблюдава мащабното китайско "настъпление" в Южна Азия, включващо не само военни, но и икономически и хуманитарни инициативи на Пекин [Hazarika].

Индия традиционно разглежда Южна Азия като своя специфична сфера на влияние, формираща жизненото пространство на индийската държава. Паралелно с това нараства и значението на Южна Азия в глобалната система на международните отношения. Но, ако преди регионалната сигурност зависеше най-вече от състоянието на индийско-пакисканските отношения, сега ситуацията е по-сложна. Определящо за нея е своеобразното раздалечаване между двете основни регионални тенденции: от едната страна е нарастваща мощ на Индия и Китай, а от другата са Пакистан и Афганистан, т.е. две нестабилни държави, намиращи се "в състояние на разпад" (failing states).

Стремителният възход на Китай се превърна в своеобразно предизвикателство към новия "азиатски ред след студената война". Макар че първоначално не провокира негативна реакция от страна на САЩ, китайският подем на практика моментално породи опасения сред останалите държави от АТР, включително в Индия. Във военно отношение, Индия разполага с някои предимства (мощен военен флот и способност много бързо да приведе армията си в пълна бойна готовност), но въпреки това е в ролята на догонващ. Делхи например, сериозно отстъпва на Пекин по числеността на въоръжените си сили, която не е особено голяма за мащабите на страната (1,3 млн. души).

Редица експерти изразяват съмнения относно използваната от Индия мирна реторика в духа на "изключително отбранителната политика". Сред аргументите им за това е например индийската стратегия на "студения старт" [W.C.], която е обект на множество дискусии, въпреки че официален Делхи отрича съществуването и. Твърди се, че стратегията на "студения старт" се основава на поддържането на висока степен на мобилизационна готовност на индийските въоръжени сили с цел изпреварване действията на противника. Тя е ориентирана на първо място към възможната конфронтация с Пакистан, като в тази връзка предвижда осъществяването на мащабни настъпателни действия (включително съпроводени с използването на свръхточно и дори на ядрено оръжие), които да пречупят съпротивата на противника в рамките на само 48 часа.

Въпреки това обаче, военният силов баланс в Азия би могъл да се оцени еднозначно в полза на Китай, ако не бяха геополитическите промени, довели до разширяването на американската роля в мегарегиона.

"Азиатският фокус" на САЩ и перспективите пред Индия

Специалният интерес на Вашингтон към АТР присдоби с нови нюанси на фона на неуспешния опит да администрацията на Барак Обама в края на 2000-те да постави основите на американско-китайски тандем на супердържавите във формат Г-2 (т.нар. "Кимерика"). Пекин обаче не бързаше да приема предложенията на Вашингтон в тази посока. Осъзнавайки това, САЩ се преориентираха към сдържането на Китай и през 2012 обявиха прословутото си "обръщане" към Азиатско-Тихоокеанския регион. Новият им курс предполагаше активно взаимодействие със съседните на Китай държави, които бяха изключително обезпокоени от неговата нарастваща военна мощ. Своеобразен индикатор за тази политика беше американската позиция по отношение на изострилият се в онзи момент териториален спор между Китай и Филипините (които са военен съюзник на САЩ) в Южнокитайско море.

Както е известно, шелфът на Южнокитайско море е богат на петролни залежи, открити през 1976 (по различни оценки запасите им надхвърлят 17 млрд. т). Трудно може да се подценява и геоикономическото значение на това море: така, в момента през неговата акватория преминава над 80% от китайския внос на енергоносители. Освен Китай, за постоянно присъствие в Южнокитайско море претендират също Тайван, Малайзия, Виетнам, Индонезия и Филипините. Пекин обаче е настроен изключително решително и продължава да разполага на създадените от китайците изкуствени острови разнообразна военна техника: бойни кораби, самолети и ракети. В същото време, докато през 2000-те китайската доминация в Южнокитайско море изглеждаше неоспорима, с усилването на присъствието на САЩ в региона, ситуацията вече не е толкова еднозначна.

В момента ставаме свидетели на формирането на ново устройство на света, чиито център се измества към Азиатско-Тихоокеанския регион. В тази връзка, една от най-разпространените гледни точки е, че новата "шахматна игра", както и хипотетичната "голяма война" в рамките на тази очертаваща се конфигурация, е свързана най-вече с развитието на американско-китайските отношение. Ролята на Индия в рамките на този модел е поставена под съмнение, въз основа на това, че тя се смята за най-слабата от т.нар. "възходящи държави".

Струва ми се обаче, че подобна интерпретация, подценява перспективите, които се откриват пред Индия във връзка с американско-китайското противопоставяне в АТР и политиката на САЩ да разчитат на "опорен стълб в Азия" («Pivot to Asia»). Индийските анализатори Харш Пант и Йогеш Джоши [Pant, p. 154.] например са сигурни, че се очертава една твърде изгодна геополитически ситуация за страната им. Те предлагат Индия да се разглежда не като "най-слабата от възходящите", а като "средна държава", чието положение - ако взаимоотношенията и със САЩ се градят по правилния начин - дава възможност тя да получи и статут на велика сила. Подчертавайки, че, сама по себе си, "перспективата за конфликт между САЩ и Китай е благоприятна за Индия, докато трансформацията и в реален конфликт би имала точно противоположния ефект" [Ibid, p.24.], двамата автори предлагат Делхи да действа по-активно в рамките на тази хипотетична перспектива.

Проблеми и интереси на Индия, нейните съседи и САЩ

Проблеми и интереси на Индия, нейните съседи и САЩ

Легенда:

 

Горе вляво:

Ширеща се бедност,

фундаментализъм,

тероризъм,

политически проблеми,

военна настабилност

 

Горе:

Глобален интерес

Безопасни морски маршрути

Мир и стабилност в региона

 

Пакистан

геостратегическо предимство:

по търговските пътища, край изхода

от Залива, близост до западния

бряг

 

Интереси на двете най-големи сили:

САЩ

- да гарантират военните доставки за Ирак и Афганистан (морските пътища)

- сдържане на морската активност на Иран и Китай

- ограничаване на подкрепата за тероризма

- безопасност на морските маршрути

Китай

- свобода за ядрените сили

- безопасност на морските маршрути

- подкрепа за военните партньорства

с Пакистан, Иран и Саудитска Арабия

- военното превъзходство на Китай

 

Страни от Югоизточна Азия

Икономическият възход и китайската активност провокират конкуренция по море

Източник: Revista Militar

Харш Пант, който е професор в лондонския Кингс Колидж, и колегата му Йогеш Джоши, сравняват "ответната реакция на своеобразните реверанси на САЩ" от страна на двете последни индийски правителства: предишното, формирано от Обединения прогресивен алианс (лявоцентристка коалиция), начело с Манмохан Синг, и сегашното, формирано от Националния демократичен алианс (дясноцентристка коалиция), начело с Нарендра Моди. Според тях, правителството на Синг не е бързало да приеме предложенията на САЩ, включително и във военно-техническата сфера. В резултат, към края на втория мандат на правителството на Обединение прогресивен алианс, индийско-американското сближаване почти е загубило първоначалния си импулс. Отчасти, това може да се обясне с опитите на Делхи да нормализира отношенията си с Пекин, което даде някои резултати. Така, в процеса на разрешаването на граничния спор в щат Аруначал-Прадеш по линията на фактически контрол (т.е. по неофициалната граница), след 2013 и двете страни предприеха опити за установяване на военно сътрудничество, а паралелно с това се наблюдаваше и разширяване на икономическите връзки. Китай, наред със САЩ и ЕС, стана един от тримата ключови търговски партньори на Индия (търговският оборот между двете страни е 70 млрд. долара). От китайска страна се чуваха уверения, че Пекин е склонен да инвестира в индийската икономика. По време на посещението на президента на Китай Си Дзинпин в Делхи през 2014, дори се говореше, че през следващите пет години тези китайски инвестиции могат да достигнат 20 млрд. долара [Емельянова].

В същото време, стремейки се да сдържа възхода на Индия в глобален мащаб, Пекин предприе редица враждебни стъпки спрямо нея. Така, с различни дипломатически средства китайците спъваха приемането на Индия в някои световни институции и организации (например в Съвета за сигурност на ООН). В същото време нарасна китайската военно-техническа помощ за Пакистан, освен това Китай активно реализираще стратегията си, известна като "Перлената огърлица", която би могла да доведе до стратегическото обкръжаване на Индия по море.

Според Пант и Джоши, "този откровен китайски натиск доведе до това, че позицията на правителството на Моди постепенно се сближава с тази на САЩ по отношение на Пекин и особено в онази и част, свързана с опасенията от експанзионистичната външна политика на Китай" [Pant, p.74].

След идването на власт на правителството на Нарендра Моди беше възобновен диалогът със САЩ по редица прекратени преди това инициативи ("Технологичната инициатива", "Търговията с отбранителни технологии" и развитието на ядрените програми с мирни цели). Според Национално-демократичният алианс, американската стратегия за създаване на "опорен стълб в Азия" е близка в политически план с индийската стратегия "Действай на Изток".

Ядреният фактор и проблемът за дефицита на енергоресурси в азиатската политика

В ситуацията на съществен дефицит на енергоресурси, икономическият растеж на повечето азиатски държави пряко зависи от развитието на ядрените технологии. Но, както е известно, мирните ядрени програми много трудно могат да бъдат разграничени от възможното им използване за военни цели. Заплахата от неконтролирано разпространение на ядреното оръжие определя актуалния политически дневен ред в съвременна Азия. Освен широко тиражираната информация за неофициалната ядрена програма на Иран и "иранската заплаха" за Западна Азия, след 2010 започнаха да се появяват и съобщения за подобни разработки в една от държавите от Югоизточна Азия - Мианмар [Kelley; Myanmar...].

Както е известно, с ядрено оръжие в Азия разполагат Китай, Индия, Пакистан, Израел и Северна Корея. От тях обаче, само Китай, в качеството си на "стара" ядрена държава е част от световния "ядрен клуб". При това, за разлика от другите му членове, Пекин не дава никаква официална информация за военния си потенциал. Затова и китайският ядрен потенциал се оценява в широкия диапазон от 240 до 1000 ядрени единици. Другите, споменати по-горе страни, са "млади" ядрени държави, чиито статус формално остава неясен, тъй като те не участват в Договорите за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) и за всеобхватна забрана на ядрените опити (ДВЗЯО), които са основните правни елементи на режима на неразпространение на ядреното оръжие (виж таблица 2).

 

Таблица 2. «Младите» ядрени държави в Азия

Държава

Първо ядрено изпитание, година

Последно ядрено изпитание, година

Арсенал от

тактическо и

оперативно- тактическо ядрено оръжия, ед.

Участие в ДНЯО и в Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити

Име на военната ядрена програма

Индия

1974

1998

до 100

неподписан

«Програма за создаване и развитие на ядреното вооръжение»

Пакистан

1998

1998

до 80

неподписан

«Политика за повишаване на возможностите» (Option-enhancing Policy)

 

Северна Корея

2006

2016

около 12

неподписан

«План за създаване на стратегически ядрени сили»

 

Темата за севернокорейската ядрена заплаха се дискутира отдавна в общественото пространство. При това нерядко се чуват обвинения срещу Пхенян, че осъществява нелегални продажби на ядрени технологии в Близкия Изток и в някои африкански държави. Периодично се появява и информация за залаваяне на подобни пратки, предназначени за Иран, Сирия и Конго.

Осъществяваният от Северна Корея ядрен шантаж в условията на откровено изолационистката политика на Пхенян, представлява сериозна заплаха за стабилността в Югоизточна Азия. Нееднократните официални декларации на севернокорейските власти за готовността им да нанесат превантивен ядрен удар срещу Южна Корея и САЩ силно безпокоят и съседен Китай. В началото на 2016 върху този проблеми акцентира китайският външен министър Ван И по време на годишната пресконференция, по повод поредната сесия на Общокитайското събрание на народните представители (висшият законодателен орган в страната). Той посочи, в частност, че: "Китай е най-голямата държава на границата с Корейския полуостров и не може просто да наблюдава как бива ерозирана стабилността там, нито да допусне от това да пострадат китайските интереси и сигурността на страната... Пекин е готов да предостави на КНДР необходимата помощ и подкрепа за нейното развитие, но не е склонен да се примирява с плановете за създаване на ядрено оръжие в Северна Корея" [Глава...].

В същото време обаче, по нивото на технологичните си разработки и наличния арсенал от ядрено оръжие Северна Корея очевидно не може да се сравнява с Пакистан и Индия, чиито възможности са съпоставими.

Южна Азия е сред най-големите в света пазари на ядрени реактори. В същото време обаче, осъществените от Пакистан и Индия поредни ядрени изпитания през 1998 се оказаха сериозно предизвикателство пред системата на международния експортен контрол върху търговията с ядрени материали.

Във военно-стратегическо отношение, стабилността на регионалната субсистема на отношения в триъгълника Китай-Индия-Пакистан може да се гарантира от официално декларирания отказ на трите страни да използват първи ядрено оръжие. Този принцип се споделя официално от Пекин и Делхи, докато Исламабад, в рамките на собствената си ракетно-ядрена програма, не дава подобни гаранции. Пакистанската военна доктрина, разработена навремето в сътрудничество с американски и китайски експерти, визира възможността за използването на ядрено оръжия от пакистанска страна в случай на конфронтация с Индия, ако бъде пряко застрашена териториалната цялост на страната, която не може да бъде защитена с други средства, или ако бъде унищожена по-голямата част от пакистанските въоръжени сили и това се съпровожда с икономическа блокада и мащабни диверсионни действия вътре в страната. Важно е да се отбележи, че през последните десет години Пакистан разглежда Китай като свой главен стратегически партньор в Азия. В същото време Исламабад смята за съюзници и различни мюсюлмански държави и най-вече Саудитска Арабия.

Военните бази на Индия

Военните бази на Индия

Легенда:

Щаб

Голяма база

Малка база

Въздушна база

 

Източник: Revista Militar

 

Активността, демонстрирана от Индия в развитието на различни компоненти на ядреното оръжие през 90-те години на миналия век, беше обусловена от няколко фактори. На първо място, от необходимостта за сдържането на Пакистан, неколкократните военни конфликти с който доведоха до това, че двете държави от дълго време насам се възприемат взаимно като ключови военни противници. На второ място, от стремежа за сдържането на Китай, усилващото се съперничество с който се изостря от тясното взаимодействие между Пекин и Исламабад в сферата на военно-техническото сътрудничество (впрочем, през последните десетина години е налице и ръст на пакистанско-севернокорейските контакти в тази сфера). На трето място, от желанието на Делхи да установи контрол върху Индийския океан: Индия много ревниво следи силовия баланс в този воден басейн, където освен нея за постоянно военноморско присъствие претендират Китай и САЩ. На четвърто място, от стремежа на Индия да си извоюва статут на велика държава. През различни периоди ръководствата на страната неизменно се придържат към тезата, че притежаването на ядрен арсенал, дори при наличие на външни санкции, позволява да бъдат укрепени индийските позиции по едни или други въпроси, и е важен аргумент за получаване статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, към който Делхи активно се стреми.

Впрочем, известният индийски международен анализатор Раджеш Басрур посочва и, че решаващ фактор за осъществяването на ядрените изпитания именно през 1998 е бил "натискът на САЩ и на Конференцията по разоръжаването в Женева, където се водеха преговорите за Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити (ДВЗЯО), поставили Индия пред дилемата "или сега или никога"" [Басрур].

В течение на дълго време Индия упорито настояваше, че нейната ядрена доктрина има изключително отбранителен характер. Възприемането на принципа за отказ от нанасянето на първи ядрен удар предполага редица предимства, като например облекчен контрол върху ядрените сили, по-адекватна реакция при подаването на фалшива тревога или възможността да се прехвърли върху противника тежкото бреме, свързано с вземането на решение за нанасяне на първи ядрен удар. Освен това, доктрината за отказ от нанасяне на първи ядрен удар е изгодна в чисто финансов план, доколкото се намаляват разходите по поддържането на ракетите в постоянна бойна готовност. Последното е важно за Индия, която си поставя множество амбициозни задачи по отношение на своето икономическо развитие. Освен това, в Делхи смятат, че нанасянето на такъв първи ядрен удар, който напълно да обезвреди противника и да не му позволи да нанесе ответен удар, е практически невъзможно[Six].

Сред основните пунктове на индийската ядрена доктрина, можем да посочим следните принципи, оставащи непроменени и до днес [The Cabinet]:

- принципът за отказ от нанасяне на първи ядрен удар;

- принципът за неизползване на ядрено оръжие против неядрени държави;

- създаване на потенциал за минимално разумно сдържане;

- санкциониране на ответния удар, способен да обезвреди максимално противника само от страна на гражданско-политическото ръководство на страната;

- строгото спазване на международните изисквания в сферата на контрола върху износа на ядрени и ракетни материали и технологии;

- стриктно съобразяване с мораториума върху провеждането на ядрени опити.

Въпреки достатъчно високото ниво на напрежение в индийско-пакистанските отношения, в ядрената сфера и двете страни се придържаха доскоро към стратегията за минималното сдържане. През ноември 2016 обаче, индийският министър на отбраната Манохар Парикар изненада световната общественост с "персоналната си позиция" (както сам се изрази), позволявайки си да подложи на макар и частична критика принципа за отказ от нанасяне на първи ядрен удар [Six...]. По този повод списание «Foreign Affairs» отбеляза, че "сегашното правителство поставя под съмнение много истини за индийската държавност" [Ahmed].

Като цяло изглежда, че в момента Индия радикално преразглежда външнополитическата си доктрина. За това говорят в частност и сериозните промени в кадровия състав на нейното Външно министерство, осъществяващи се от втората половина на 2015 насам.

Стремейки се да укрепи стратегическото си партньорство със САЩ, Делхи в същото време се опитва да ограничи възможностите на Вашингтон да маневрира между Индия и Пакистан. Няма да е преувеличено, ако кажем, че една от важните цели на сегашното индийско ръководство е да постигне международната изолация на Пакистан. При това, сегашната вътрешнополитическа ситуация не позволява на Исламабад да заеме по-твърда позиция спрямо Индия. Напоследък Пакистан е принуден да прехвърля въоръжените си сили за борба срещу талибаните, действащи в северозападната част на страната, което съществено ограничава военния му потенциал по границата с Индия.

Връщайки се към индийско-американските отношения, няма как да не спомена специфичния статут, с който се ползва ядрената енергетика на Индия. В момента тази страна е достигнала много високо световно ниво в сферата на разработката на ядрени реактори с бързи неутрони. Индийските АЕЦ са четвъртия по значение източник на електроенергия в страната (3% от цялото производство). Според експертите, през 2050 този показател ще достигне 25% [Nuclear]. Следвайки заветите на „бащата” на националната ядрена енергетика – физика Хоми Дж. Баба (1909-1966), Индия крои изключително амбициозни планове за развитието на ядрения си проект. Така, основният елемент, който индийците планират да използват като гориво в своите АЕЦ, е торият. Запасите му в Индия се оценяват на 850 хиляди тона, като според местните експерти, те ще и стигнат за поне сто години [По-подробно, виж: Рьбей...]. Индийските физици вече са изготвили проект за ядрен реактор с тежка вода, който ще работи с торий.

Както е известно, дълго време възможностите на индийската ядрена програма бяха ограничавани от действията на Групата на ядрените доставчици (NSG), които на практика не допускаха Индия до световния пазар на ядрено гориво. От втората половина на 2000-те обаче, „ядрената блокада” на страната започна да отслабва, за което до голяма степен съдейства споразумението и съвместните усилия за разрешаването на проблема, положени от правителствата на Джордж Буш-младши и Манмохан Синг. Резултат от това стана ратифицираното през 2008 от Конгреса и от индийския парламент т.нар. „Споразумение 123” (или „Споразумение по въпросите за мирното използване на ядрената енергия”), според което Индия се ангажира ясно да разграничи ядрената си индустрия на гражданска (контролирана от МАГАТЕ) и на военна. Непосредствено след това държавите от NSG приеха „Декларация за мирното ядрено сътрудничество с Индия”, премахваща ограниченията пред взаимодействието с тази страна в ядрената сфера. Това нямаше да се случи, ако САЩ не бяха упражнили много сериозен дипломатически натиск върху NSG.

„Споразумение 123” беше важен прецедент с глобално значеение, доколкото може да се приеме като фактическо признаване на ядрения статут на Индия. Това донякъде усложнява взаимодействието между членовете на NSG и другите държави, осъществяващи разработки в сферата на ядреното въоръжение.

Въпреки това Индия, като възходяща икономика, поне засега изпитва много силна нужда и от традиционни енергоносители. Според прогнозите на Аналитичния център към правителството на Руската Федерация, през 2040 „търсенето на течни горива във втората най-голяма азиатска икономика ще нарасне повече от два пъти” [Прогноз...]. Проблемът за енергийната сигурност на страната се изостри още повече в резултат от енергийната криза през 2012-2013. Така, през януари 2013 недоставеният обем електроенергия в пиковите часове достигна рекордния показател от 11,4%.

Преди, до 70% от петролните и газови доставки за Индия идваха от Персийския залив [Савкович...]. Политическата нестабилност и военните конфликти в региона обаче, принудиха Делхи да обърне погледа си към централноазиатския регион. Стремежът на Индия да развива отношенията с държавите от Централна Азия е пряко свързан с необходимостта да бъде решен проблемът за енергийната сигурност на страната. През последното десетилетие най-голямата индийска петролно-газова корпорация ONGG инвестира все по-активно в петролните находища на Казахстан. Освен това индийците разглеждат възможностите да инвестират в проекти за големи магистрални тръбопроводи като например газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия (TAPI) с дължина 1680 км [Campbel].

Ключовите аспекти на новата външна политика на Индия по отношение на Централна Азия бяха представени през 2012 в столицата на Киргизстан Бишкек от тогавашния индийски външен министър Шри Едакапата Ахамед в рамките на форума „Първи индийско-централно азиатски диалог” [Keynote]. Озвучената на форума стратегия «Connect Central Asia policy» (CCAP) предвижда създаването на съвместни търговски и туристически компании, развитието на транспортно-логистични инициативи (най-вече в сферата на авиацията) и на социалната инфраструктура (IT-центрове, университети, болници и др.), както и научно сътрудничество и взаимодействия в сферата на отбраната и сигурността [Dr. Jyoti].

Практически по същото време Китай официално обяви, че Централна Азия е от ключово значение за неговата външна политика. В тази връзка е символично, че новата китайска външнополитическа стратегия „Един пояс, един път”, обединяваща двата най-мащабни проекта на Пекин („Икономическият пояс на Пътя на коприната” и „Морският Път на коприната през ХХI век”), беше представена през есента на 2013 именно по време на посещението на Си Дзинпин в Централна Азия. Пекин вече инвестира активно в ресурсния потенциал на региона с цел да си изгради система от рентабилни и непрекъснати доставки на енергоносители от Централна Азия. Като цяло, Китай се стреми да създаде необходимите условия за да установи собствената си икономическа доминация в региона [Сатпаев]. Тоест, проблемът за енергийния дефицит постепенно превръща Централна Азия в един от ключовите вектори на азиатската политика.

Стремежът на азиатските държави да решат проблема с енергийния си дефицит доведе и до това, че зоната на Индийския океан вече се тълкува по-широко от нейните чисто географски рамки. Така, за да се акцентира върху ключовата роля на това пространство в съвременната азиатска политика, напоследък се наложи използването на специфичния термин „Голям Индийски океан”, разглеждан като „една от най-важните зони, където съществуват редица стари и нови предизвикателства” [Лебедева].

И индийската, и китайската икономики са изключително зависими от доставките (най-вече на енергоносители, включително газ и въглища), които минават през тесния Малакски пролив, свързващ Индийския и Тихия океани. В подобна ситуация впрочем, се намират и Южна Корея и Япония.

Съвременната военноморска доктрина на Китай до голяма степен е ориентирана към решаването на проблема за геостратегическите точки, които потенциално могат да бъдат използвани за икономическата блокада на страната в случай на конфликт или с цел упражняване на допълнителен политически натиск. Именно на тази цел е подчинена и китайската стратегия „Перлената огърлица”, която – освен всичко друго – предвижда постоянното присъствие на китайски бойни кораби в акваторията на Индийския океан, заобикаляйки Малакския пролив, т.е. през Бенгалския пролив. За реализацията на тази стратегия Пекин разчита на съдействието на Пакистан, Мианмар, Бангладеш и Шри Ланка. Решавайки проблема за геостратегическите точки, Китай се опитва да демонстрира активност в източната част на Индийския океан, в проливите Сунда и Ломбок. Така, през 2014 тези проливи за първи път бяха включени във военните учения на китайските ВМС [Panda].

Активността на Индия на фона на китайските амбиции и действия невинаги изглежда достатъчно убедителна. Както вече посочих, във военно-техническо отношение тя продължава да е в ролята на догонващ. На дипломатическо равнище пък става дума предимно за блокиращи действия. Много показателно е, че именно заради демонстративната и сериозна съпротива на Делхи, Пекин не можа да получи статут на постоянен наблюдател в рамките на Военноморския симпозиум за Индийския океан (иницииран от Индия през 2008). В същото време, и тук китайците съумяват да намерят „вратички”. Така, през 2012 Китай се сдоби с аналогичен статут в друга регионална структура, обединяваща 19 държави – Асоциацията за регионално сътрудничество на държавите от Индийския океан (IORARC).

Засега обаче, с реално военноморско превъзходство в Индийския океан продължават да разполагат САЩ, като според прогнозите на повечето експерти, тази ситуация ще се запази поне до средата на ХХI век. В тази връзка можем да прогнозираме обединяването на усилията на Индия, САЩ и Япония с цел да противодействат на китайското проникване в Индийския океан. Така, от 2015 насам, Япония, съвместно с Индия и САЩ, е постоянен участник в годишните мащабни военноморски учения „Малабар” [Parameswaran].

Заключение

Сегашното напрежение в Азия е породено най-вече от усилващата се конкуренция между Китай и САЩ и свързаните с този процес промени в силовия баланс. От една страна, опасната поляризация в региона, на фона на нарастването на военната мощ, усложнява търсенето на компромисни варианти, а от друга – способства за появата на нови алианси и трансформацията на политическия процес в Азия в посока към нови формати на взаимодействие между държавите.

В своите действия в Азия Индия е принудена да се съобразява със „запазващото се превъзходство на утвърдения глобален играч – САЩ, както и с все още формиращият се нов световен играч – Китай” [Flemes, p. 8].

Във външната си политика, индийските лидери винаги са споделяли принципа за мултиполярността. В същото време, САЩ, които демонстрират готовност да помогнат за превръщането на Делхи в глобален играч, очакват от него по-тясно стратегическо партньорство, включително в процесите, свързани с променящия се силов баланс в Азия. А това означава, че Индия е изправена пред труден избор: или в съкратени срокове и разчитайки на американската подкрепа, да се превърне в световна държава, или да си остане „най-слабата от възходящите държави” и да продължи да бъде „сдържана” от Китай. Впрочем, има и друг алтернативен вариант – да акцентира върху развитието на локалното сътрудничество с най-големите регионални сили и доказани партньори, като Русия например.

 

Бележки:

1. Официален уебсайт: idsa.in/

2. Официален уебсайт: orfonline.org/

3. Официален уебсайт: ccs.in/

4. Официален уебсайт: cprindia.org/

5. По данни от официалния портал Global FirePower. globalfirepower.com/.

6. Цифрите от бюджетите за всички родове войски (сухопътни, военноморски, военновъздушни).

7. Официален сайт на организацията: iiss.org/Аналитични доклади от различни години: iiss.org/en/publications/military-s-balance

8. Ibid.

 

Литература:

Агарвал А. Рост ВВП и производство: опыт стран БРИКС и уроки, которые следует извлечь странам Центральной Азии. Казахстан, Астана 1-2 июля 2014. macro-project.net/cms/uploads/gdp_growth_&_manufacturingz_aradhna_aggarwal_rus.pdf.

Басрур Р. К вопросу о ядерной доктрине Индии // Ядерный контроль. №1 (75). Том 11. 2005. С. 41-50.

Глава МИД Китая назвал векторы внешней политики страны на 2016 год // МИА Россия сегодня. 08.03.2016. ria.ru/world/20160308/1386731634.html.

Емельянова Н.Н. ШОС: новое пополнения // East Russia. 07.07.2015. eastrussia.ru/material/shos-novoe-popolnenie/.

Каменнов П.Б. Китай на мировом рынке вооружений // Азия и Африка сегодня. №11. 2015. С.12-18.

Лебедева Н.Б. Большой Индийский океан и китайская стратегия «Нить жемчуга» // Азия и Африка сегодня. №9. 2011. С. 6-13.

Прогноз развития энергетики мира и России до 2040 года (2014). М. 2014. еriras.ru/files/forecast_2040.pdf.

Рабей С.Л. Атомная энергетика Индии // Азия и Африка сегодня. №4. 2016. С. 20-26.

Савкович Е.В. Развитие отношений Индии с государствами Центральной Азии в 1990-2000-е гг. и позиция Китая // Вестник Томского государственного университета. №3 (19). 2012. С. 114-120.

Сатпаев Д. Китайская экспансия: мифы и реалии // Forbes. Kazakhstan. 17.01.2013. forbes.kz/process/expertise/kitayskaya_ekspansiya_mifyi_i_realii.

2014 Global Go To Think Tank Index Report. repository.upenn.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1008&context=think_tanks.

Ahmed A. India’s Nuclear Doctrine: Coming out of the Closest // Foreign Affairs. 13.12.2016. foreignpolicyjournal.com/2016/12/13/indias-nuclear-doctrine-coming-out-of-the-closet/.

Asia and Pacific. Stabilizing and Outperfoming Other Regions. Washington, D.C. International Monetary Fund. April 2015. imf.org/external/pubs/ft/reo/2015/apd/eng/pdf/areo0415.pdf.

Baruah D. Japan: India’s Uniqie Maritime Partner // Asia Maritime Transparency Initiative. 17.11.2016. amti.csis.org/japan-indias-unique-maritime-partner/.

Campbell I. India’s role and interests in Central Asia. London. 2013.

Dr. Jyoti Prasad Das. India’s “Connect Central Asia” Policy // Foreign Policy Jornal. 29.10.2012. foreignpolicyjournal.com/2012/10/29/indias-connect-central-asia-policy/.

Flemes D., Costa Vaz A. Security Policies of India, Brazil and South Africa – Regional Security Contexts as Constraints for a Common Agenda: GIGA Working Papers / Daniel Flemes, Alcides Costa Vaz; German Ins. of Global and Area Studies. 2011. February. № 160.

Hazarika O.B., Mishra V. South Asia as a Battleground. Soft Power Contestation Between India and China // World Affairs. The Journal of International Issues. №3 (V. 20). Autumn (July-September). 2016. Pp. 112-128.

Kelley R. Expert says Burma «Planning Nuclear Bomb» // DVB. 03.06.2010. dvb.no/news/expert-says-burma-%E2%80%98planning-nuclear-bomb%E2%80%99/9527.

Keynote address by MOS Shri E. Ahamed at First India-Central Asia Dialogue // Ministry of External Affairs. Government of India. 2012. mea.gov.in/Speeches-Statements.htm?dtl/19791/Keynote+address+by+MOS+Shri+E+Ahamed+at+First+IndiaCentral+Asia+Dialogue.

Myanmar «Nuclear Plans» exposed // Alijazeera. 04.06.2010. aljazeera.com/news/asia-pacific/2010/06/2010642542469132.html.

Nuclear Power in India // World Nuclear Association. 28.12.2016. world-nuclear.org/information-library/country-profiles/countries-g-n/india.aspx.

Panda A. Chinese Naval Exercise in Eastern Indian Ocean Sens Mixed Signals // The Diplomat. 07.02.2014. thediplomat.com/2014/02/chinese-naval-exercise-in-eastern-indian-ocean-sends-mixed-signals.

Pant H.V., Joshi Y. The US Pivot and Indian Foreign Policy: Asia’s Evolving Balance of Power. Houndmills: Palgrave Macmillan. 2016.

Parameswaran P. US, Japan and India Kick of 2016 Malabar Exercise // The Diplomat. 12.06.2016. thediplomat.com/2016/06/us-japan-and-india-kick-off-malabar-2016/.

Pehrson Christopher J. String of Pearls: Meeting the Challenge of Сhina’s Rising Power across the Asian Littoral. July 2006. SSI. Strategic Studies Institute. United States War Army College.

Six Reasons Why a No First Use Nuclear Doctrine is Good for India // HindustanTimes. 18.11.2016. hindustantimes.com/analysis/six-reasons-why-a-no-first-use-nuclear-doctrine-is-good-for-india/story-vjiXt3Fji3ka9l7PfHfP2J.html.

The Cabinet Committee on Security Reviews Operationalization of India’s Nuclear Doctrine. Press Release, Ministry of External Affairs, Government of India. 04.01.2003.

The Military Balance // IISS. 14.02.2017. iiss.org/en/publications/military%20balance/issues/the-military-balance-2017-b47b/mb2017-01-essays-5f2c.

W.C. Ladwig III. A Cold Start for Hat Wars? The Indian Army’s New Limited War Doctrine // International Security, Vol. 32, No. 3 (Winter 2007/08), pp. 158–190.

 

* Преподавател в Държавния универститет за хуманитарни науки в Москва