Либералната (контра)революция на Еманюел Макрон

брой 4 2017
Typography

Непосредствено след победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през ноември 2016 и в очакване на евентуален успех на консервативните националисти на парламентарните избори в Холандия през март 2017 и в президентската надпревара във Франция, през април и май, мнозина анализатори с тревога заговориха за очертаваща се "консервативна революция" в западния свят.

След тези избори обаче, стана ясно, че поне на този етап европейската "консервативна революция" не се състоя (въпреки очевидния електорален ръст, демонстриран от холандската Партия на свободата и френския Национален фронт, в лицето на лидера му Марин Льо Пен). Вместо това, победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция (последвана и от триумф на парламентарната надпревара през юни), даде основание да някои да коментират, че сме станали свидетели на своеобразна "либерална (контра)революция" в Европа, чието лице в момента е именно новият френски държавен глава.

Кой е Еманюел Макрон и какво предлага на французите

Основателят на движението "Напред" (En Marche!) произхожда от лекарско семейство и може да се похвали с блестящо образование: завършил е лицея Анри ІV (един от най-престижните във Франция), университета Париж-Нантер, Института за политически изследвания (Sciences Po) и Националното висше училище по администрация (ENA). През 2004-2008 е сътрудник в Генералната финансова инспекция, където работи с такива известни личности, като икономиста Жак Атали и Жан-Пиер Жуайе (държавен секретар по европейските въпроси в първото правителство на Франсоа Фийон, през 2007), а в периода 2008-2012 е консултат и участник в някои от най-големите сделки на парижката банка Rothschild & Cie. След победата на социалиста Оланд на президентските избори през 2012, Макрон стана заместник на неговия генерален секретар, а след това министър на икономиката. Макар че няколко години е бил член на Социалистическата партия, той никога не се е смятал на убеден социалист, а в групата около Оланд представляваше най-дясно ориентираната група от либерални прагматици, необременени от каквито и да било социалдемократически идеи.

Макрон стана наистина известен във Франция чак през 2015, като автор на закон, предвиждащ мерки за възобновяване на икономическия растеж и подобряване на ситуацията на трудовия пазар. Година по-късно обаче, той напусна министерския си пост за да създаде движението En Marche!, съзнателно позиционирайки го отвъд традиционното деление между левица и десница. Скоро към него се присъединиха редица политици от целия политически спектър, включително почти целият "прогресистки" сектор на управляващата Социалистическа партия.

На фона на скандалите и обвиненията, които провалиха шансовете на конкурентите му за президентския пост от ляво- и дяснолибералните среди, Макрон несъмнено съумя да привлече симпатиите на онези френски избиратели, които не желаеха да допуснат идването на власт на нарочената за "популист" и "крайнодесен политик" Марин Льо Пен. В същото време, неговите противници нееднократно обръщаха внимание на подозрително ниските цифри в данъчните му декларации и прекалено бързата му кариера, свързвайки я с подкрепата на изключително влиятелната фамилия Ротшилд, както и с негласната подкрепа на действащия президент Оланд и очевидно поръчковата мощна медийна кампания срещу основните политически конкуренти на Макрон. Поради невъзможността тези обвинения да бъдат подкрепени с конкретни факти обаче, те на практика увиснаха във въздуха.

Що се отнася до основните идеи в програмата на новия френски президент, повечето от които бяха лансирани в хода на избирателната му кампания, те в най-общи линии са следните. В сферата на икономиката и финансите, Макрон предлага запазване на 35-часовата работна седмица, която обаче може да бъде преразглеждана в рамките на отделните предприятия. Освен това, той обещава да отмени имуществения данък (ISF) за фирмите инвеститори, заменяйки го с данък само върху недвижимото им имущество (IIFF); понижаване на данъка върху печалбата до 25%; въвеждане на финансови стимули за компаниите, наемащи на работа жители на "приоритетните в рамките на градската политика квартали"; реализацията на комплексен план на стойност 50 млрд. евро за инвестиции в различни сектори, като 15 млрд. от тях са за допълнително образование на безработните и младите хора, а други 15 млрд. са за целите на екологичната политика.

В социалната сфера, Макрон обещава да съкрати броя на държавните чиновници със 120 хиляди души; да хармонизира пенсионните модели в държавия и частния сектори, запазвайки сегашната пенсионна възраст от 62 години; да хармонизира системите на социалното подпомагане; да увеличи автономията на средните училища и да разшири практиката на "приоритетните образователни зони", където учителите получават по-високи заплати, а броят на учениците в класовете е по-малък, както и да осигури привличането на поне още 5 хиляди души в сферата на образованието; запазване на закона за еднополовите бракове и още по-твърда защита на правата на малцинствата и равенството между половете; почти пълна отмяна на данъка върху жилищата (като държавата поеме ангажимента да компенсира бюджетите на регионите).

Що се отнася до намеренията на новия президент в икономическата сфера, те пораждат сериозни въпроси от страна на опонентите му. Включително, защото предвиждат ръст на бюджетните разходи, без да е ясно, откъде ще дойдат средствата за това, особено ако редица данъци действително бъдат намалени. При това, Макрон не може да си позволи повишаване на държавния дълг (който и без това е достигнал 96% от БВП), да не говорим за ръст на бюджетния дефицит, защото това би било в разрез с критериите за конвергенция на еврозоната, съдържащи се в Бюджетния пакт на ЕС от 2012. Затова изглежда най-вероятно президентът да се ориентира към предпазливо реформиране, развивайки основните пунктове на собствения си закон от 2015. В същото време, системите на социално, здравно и застрахователно осигуряване във Франция са толкова сложни и разклонени, че хармонизацията им ще отнеме доста години. Предишните правителства неколкократно се опитаха да я осъществят, но всеки път реформите вървяха изключително трудно, пораждайки остра обществена съпротива.

В сферата на сигурността и миграцията, Макрон предлага да бъде запазено правото за получаване на френско гражданство по рождение, както и съществуващите правила за събиране на семействата на мигрантите; ускорено разглеждане на молбите за политическо убежище; акцент върху по-бързата интеграция на мигрантите; стимулиране на имиграцията на "добре образовани и талантливи чужденци"; помощ за развитието на държавите, генериращи основните миграционни потоци; гарантиране на пълна религиозна свобода при условие, че се уважава светския характер на Френската република; възстановяване на общинските полицейски служби (de proximité) и увеличаване на полицейските сили с още 10 хиляди души. В същото време, новият президент не предлага радикални мерки по отношение на мюсюлманското население в страната, а залага на лозунги от типа "да дадем шанс на всеки", "да уважаваме различията" и "да бъдем солидарни", т.е. не можем да очакваме сериозно ограничаване на миграционния поток. Практическата реализация на тази част от програмата на Макрон, изглежда съвсем възможна, предвид факта, че системата за "избирателна" имиграция и интеграция на чужденците вече беше въведена във Франция през 2006 в рамките на т.нар. "закон Саркози". Новият президент ще се опита едновременно да гарантира и реализацията на идеята за светския характер на държавата, и тази за уважението към всички религии, т.е. като цяло ще продължи да следва досегашната политика.

Що се отнася до обещаните от Макрон институционални реформи, те се основават на изискването кандидатите за всеки изборен пост да бъдат "абсолютно чисти" от правна гледна точка, както и на забраната да се заема една и съща мандатна длъжност на каквото и да било равнище повече от три пъти подред. В същото време се планира намаляване продължителността на законотворческия процес, като законите ще се приемат само на едно четене в двете палати на националния паррамент, а броят на сенаторите и депутатите ще бъде съкратен; Освен това, за разлика от някои български партии, които усилено се опитват да въведат в страната мажоритарна избирателна система, давайки като пример именно Франция, новият френски президент планира да въведе елементи на пропорционалната избирателна система, започвайки със Сената.

Разбира се, вероятността основните пунктове в програмата на Макрон да не са били внимателно обмислени предварително, а да са изведени на преден план с чисто изборни цели, е доста голяма. А това означава, че след като вече е в Елисейския дворец, новият президент едва ли ще се хвърли да ги реализира незабавно. С други думи, трудно можем да очакваме драматично скъсване със системата на Петата Френска република, въпреки несъмненото желание на самия Макрон да "обнови политическия живот в страната".

Накрая, по отношение на външната политика (както показаха и първите срещи на новия френски президент с германския канцлер Меркел и с президентите на САЩ Доналд Тръмп и на Русия Владимир Путин), можем да очакваме, че Франция ще продължи да работи за задълбочаването на европейската интеграция по всички възможни направления, както и за укрепването на "европейската идентичност". Същото се отнася впрочем и за продължаването на тясното сътрудничество в рамките на НАТО. Париж ще продължи да работи за разширяване кръга на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН, лобирайки за включването в него на Германия, Япония, Индия, Бразилия и някоя африканска държава. В същото време, Франция вероятно ще продължи да настоява за запазването на санкциите срещу Русия, докато не бъдат изпълнени Споразуменията от Минск, освен това тя ще отделя специално внимание на въпросите за климатичните промени, помощта за развитие и прокарването на "общочовешките ценности". И тъй като всички тези идеи, де факто, изцяло се вписват в досегашния външнополитически курс на експрезидента Оланд, не бива да очакваме от Макрон сериозна преориентация на външната политика на Франция. Впрочем, на този въпрос ще се спра подробно по-нататък.

Френският и другите модели на либералната (контра)революция

Мнозина се питат, защо френския либерален (и не само) елит реши да заложи именно на Макрон, е на на някой друг, като Франсоа Фийон например? Отговорът е свързан с предизборната ситуация във Франция, като цяло, както и със самата френска система на управление. Както е известно, страната е президентско-парламентарна република, което означава, че президентът разполага с максимални пълномощия, когато собствената му партия контролира и парламента. Ако обаче, в Националното събрание доминира друга политическа сила, лостовете на властта се оказват донякъде поделени.

В хода на президентската кампания, френският елит, който беше твърдо решен да не допусне т.нар. "консервативна революция" в страната, т.е. победата на Марин Льо Пен, имаше две възможности да постигне тази цел. Едната беше да заложи на дясноцентристкия кандидат и лидер на републиканците Франсоа Фийон. Евентуалната победа на Фийон, който беше най-радикалният измежду системните кандидати, играеше на електоралното поле на Марин Льо Пен и до голяма степен копираше нейните суверенистки и антиимигрантски послания, би позволило на системните партии и на елита, като цяло, сравнително безболезнено да се справи със заплахата от "консервативна революция", свързвана с Националния фронт, като успешно си присвои повечето му лозунги.

Между другото, именно тази схема беше използвана през март 2017 на парламентарните избори в Холандия. Там за премиера на страната Марк Рюте и неговата Народна партия за свобода и демокрация се оказа достатъчно да демонстрират загриженост във връзка с неконтролируемата имиграция и да устроят показен скандал в отношенията с Турция за да привлекат част от електората на нарочената за "крайно дясна" Партия на свободата. Друг пример в същата посока е, начинът, по който инициативата за т.нар. Brexit на "несистемната" Партия на независимостта на Обединеното кралство (UKIP) беше присвоена от "системните" консерватори Борис Джонсън и Майкъл Гоув. Както е известно, двамата официално регистрираха групата Vote Leave, която получи държавно финансиране и безплатно ефирно време за кампанията си, за разлика от създаденото от UKIP движение Leave.EU. По този начин, перспективите за рязко нарастване на популярността на несистемната политическа сила бяха предварително и много успешно блокирани от самата система, демонстрирала забележителна гъвкавост и способност да се променя, когато ситуацията го налага.

Във Франция обаче, нещата се развиха по съвсем друг начин. Там отказът да се заложи на Фийон (и свързаната с това дискредитация на последния от медиите), показва, че френският либерален елит или не може, или не иска да позволи дори минимални трансформации, а създадената от него система отхвърля предварително каквито и да било сериозни вътрешни промени в своите механизми и структура. Което обаче, на практика, не е толкова проява на твърдост и стабилност, а по-скоро на несигурност и осъзнаване на факта, че всяко "излишно" движение може да провокира краха на цялата система, т.е. че в тази ключова държава от ЕС промяната в посока към възприемането на един по-суверенистки дневен ред би имало необратими последици. В този смисъл, президентът Макрон - в качеството си на последната надежда на френския глобалистки елит и своеобразно лице на либералната (контра)революция, въпреки излъскания си имидж, следва да се разглежда не толкова като демонстрация на силата, колкото като доказателство за слабостта на глобалистите във Франция. След парламентарните избори през юни 2017, те ще се опитат да укрепят позициите си, като наложат за премиер или някой републиканец, или компромисна фигура от средите на "старите политици".

По-интересното обаче е, какво можем да очакваме след триумфа на Макрон. Защото блестящо реализираната схема с издигането му, на практика, може допълнително да задълбочи процеса на отчуждаване на французите от властта. Истината е, че гласувайки за един млад, "чист" и перспективен кандидат, те най-вероятно ще получат отново управление на същите сенчести елити, които ги управляваха и досега, но този път скрити зад друго "свежо лице". Само че тази липса на реална възможност за осъществяването на необходимите промени по естествен, еволюционен път, само ще ускори притока на избиратели към десните и левите популисти.

На този фон, позициите на Националния фронт изглеждат по-силни отвсякога, независимо от внушенията на казионните политолози. Както е известно, на президентските избори през 2002, тогавашният водач на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен също стигна до втория тур, но получи там едва 17% от гласовете. Сега дъщеря му удвои този резултат. Що се отнася до парламентарните избори, ще припомня само, че преди тях Фронтът (който се класира трети с 13% от гласовете) разполагаше със само двама (!) депутати. "Лявата" социална програма на Фронта, съчетана с неговата дясна, антиимигрантска, традиционалистка и суверенистка реторика, доказа своята актуалност. Данните сочат, че някогашният електорат на левите партии - работниците, сега масово са гласували за Льо Пен, докато основният електорат на Макрон са онези, които успешно са се вписали в глобализацията, както и имигрантите. И тъй като не се очертава скорошен изход в глобален план от продължителната рецесия, а възможният провал на Макрон ще попречи на издигането на подобен кандидат и на следващите президентски избори, можем да очакваме, че тогава битката за бъдещето на Франция ще се води между десните и леви популисти. А предвид системната прилика между последните и финансираните от глобалистите леви проекти от типа на Occupy Wall Street или Podemos, не е трудно да прогнозираме на кого ще заложи този път глобалният либерален елит във Франция.

Външната политика на Макрон и бъдещето на оста Париж-Берлин

В речта по повод встъпването си в длъжност, новият френски президент обяви, че страната му е "на прага на бурно възраждане", което трябва да възстанови статута и на велика държава през ХХІ век. Подобно на най-амбициозните си предшественици, Макрон разглежда Европейския съюз като основен външнополитически инструмент за реализацията на тази стратегия и "мултипликатор" на френската национална мощ. Тук е мястото да напомня, че макар последните президентски избори във Франция да бяха белязани от може би най-големия ръст на евроскептицизма, присъстващ и в програмите на повечето водещи кандидати, те бяха спечелени от най-проевропейския кандидат в лицето на Макрон. В тези условия, от новия президент се очаква да представи обновен проект за европейската политика на Париж, да преодолее кризата на общественото доверие към т.нар. обединена Европа и в същото време да отговори поне частично на очакванията на нарастващата маса евроскептично настроени френски избиратели.

Първите изяви на Макрон говорят за това, че за разлика от предшественика си Оланд, който беше принуден да се примирява с водещата роля на Меркел (т.е. на Берлин), той ще се опита да възстанови баланса във френско-германската ос, върху която се крепи и европейската интеграция. Веднага след като пое президентския пост, Макрон се срещна с Меркел в Берлин, където двамата декларираха, че са решени да "възстановят историческия мащаб на френско-германския алианс", т.е. да не концентрират вниманието си само върху предстоящото излизане на Великобритания от ЕС, а да се заемат с пътната карта на реформирането на Съюза, чието основно направление беше очертано от френския президент така: "ЕС следва да стане по-малко бюрократичен и да защитава по-добре интересите на своите граждани".

Както е известно, през последните години Съюзът се сблъска с редица проблеми: кризата на еврото и дълговата криза, миграционната и гранична криза, терористичните нападения на радикалните ислямисти и, накрая, излизането на Великобритания от ЕС. В тази връзка Макрон обяви, че ще работи за "историческата реконструкция на Европа и еврозоната", при това обещава, че това ще се случи в рамките на петгодишния му мандат, тъй като в противен случай, ще бъде отворен пътят за нов възход на "екстремизма", който ще сложи края на европейския проект. Според него, "възстановяването" минава през осъществяването на реформи, които са възможни само в рамките на сътрудничеството между двете водещи държави в ЕС - Франция и Германия. Между другото, самият Макрон не е абсолютен "новак" в отношенията между Париж и Берлин, тъй като докато беше зам. генерален секретар на президента Оланд (2012-2014) активно участваше във френско-германските преговори за задълбочаване на икономическата интеграция в "ядрото" на еврозоната.

Мнозина анализатори акцентираха и върху факта, че назначеният от Макрон за премиер на Франция Едуар Филип (който е републиканец) свободно говори немски, както и, че бившият френски посланик в Берлин Филип Етиен стана старши съветник по политическите въпроси на президента. Тоест, "германските приоритети" на Париж съвсем съзнателно биват извеждани на преден план.

В самата Германия обаче, отношението към Макрон не е еднозначно положително. Така, нескритата радост, с която немските медии посрещнаха избирането му за президент, бързо се смени с критики срещу лансираните от него реформи в ЕС. Der Spiegel например коментира, че "Германия ще трябва да плаща за амбициите на нашия приятел Еманюел Макрон да спасява Европа". На свой ред, в изказване пред ръководството на своята партия ХДС канцлерът Меркел заяви, че не възнамерява да променя подхода си, само защото Франция има нов държавен глава. Веднага след това, нейният говорител потвърди, че немското правителство продължава да не подкрепя идята за т.нар. еврооблигации, която беше лансирана навремето от френския президент Оланд.

От друга страна, Меркел очевидно няма желание да създава проблеми на новия френски президент, тъй като самата тя е изправена пред много сериозно изпитание на парламентарните избори през есента на 2017, а влиянието и в Европа значително намаля през последните две години. В очите на повечето европейци, включително за германците, Меркел си остава идеологът на "суровите бюджетни икономии", който при това необмислено отвори вратите на континента за имигрантите от Големия Близък Изток. Затова Берлин вече направи няколко знакови жеста към Макрон, демонстрирайки готовност да прояви по-голяма гъвкавост в усилията за решаване на икономическите проблеми на Франция, както и да се вслушва по-внимателно във френските предложения. Не е ясно обаче, до каква степен Меркел е склонна да върви по този път. Във всеки случай, на срещата си с представители на германския бизнес в Дюселдорф през май, тя изрази готовност да разгледа бюджета на еврозоната за 2018 "за да можем да помогнем да държавите, които искат да се реформират", което бе оценено като "ободряващ жест" към Париж. Според мнозина, по-балансираните отношения между Германия и Франция биха помогнали на Берлин да се отърве от формиралия се през последните години имидж на "егоистичен европейски хегемон".

Основният резултат от първата среща между Макрон и Меркел беше изявлението на германския канцлер, че в рамките на процеса на реформиране на ЕС, могат да бъдат внесени определени промени в основополагащите договори на Съюза. В отговор, Макрон припомни, че подобни промени дълги години се смятаха за "табу" във Франция, но обеща, че по време на неговото управление това ще се промени. Тоест, налице е радикална трансформация в позициите на Берлин и Париж по този ключов въпрос.

Между другото, заявлението за евентуални промени в основополагащите договори на ЕС породи очевидно раздразнение в Лондон, защото преди референдума за Brexit предложенията на тогавашния британски премиер Камерън за реформиране на ЕС нееднократно бяха отхвърлени, именно с аргумента че промените в основополагащия договор на Съюза са невъзможни по принцип. Оказва се обаче, че са били невъзможни промените само в посока понижаване на нивото на интеграция, но не и в обратната - т.е. към неговото повишаване. В тази връзка, британският Financial Times изрази опасения, че възраждането на "френско-германското лидерство" в ЕС ще постави Великобритания в сложна ситуация както в рамките на процеса по напускане на Съюза, така и след това. Създаването на една силна Европа с ясно ръководство винаги е било и ще продължи да бъде проблем за Лондон. Както посочва в коментара си Financial Times: "никой във Великобритания няма да го каже на глас, но истината е, че след като вече реши да напусне ЕС, нейните стратегически интереси изискват да постигне парализирането или дори разпадането на Съюза". Според анализаторите на вестника, британските политици изглежда още не са осъзнали напълно, какви проблеми ще им създаде победата на Макрон, тъй като тя най-вероятно ще доведе до по-тясно сътрудничество между Париж и Берлин, докато Лондон разчиташе да използва съществуващите френско-германски разногласия за да си извоюва по-благоприятни условия за т.нар. Brexit. Вместо това, Великобритания може да се изправи пред "общия фронт на Франция и Германия".

В същото време обаче, съществуват и известни съмнения, дали срещата между Макрон и Меркел в Берлин действително ще изиграе чак толкова ключова роля за възстановяването на френско-германската ос. Включително, защото избирането на Макрон за президент на Франция е фактор, касаещ донякъде и германската вътрешна политика. Франция даде пример, че една откровено проевропейска избирателна кампания може да се окаже успешна. В същото време, в Германия на практика също вече тече такава кампания за парламентарните избори през есента на 2017, като в нея канцлерът Меркел е "притисната" между консервативната и евроскептична партия "Алтернатива за Германия" (AfD) и лявоцентристката Германска социалдемократическа партия (ГСДП). А кандидатът на последната за канцлер Мартин Шулц се позиционира именно като "истинския проевропейски кандидат". Тоест, в момента подкрепата за програмата на Макрон за реформиране на ЕС е съвсем пряко свързана с германските избори, което означава, че подкрепата на Меркел за нея има само тактически характер и може да бъде оттеглена след като изборите приключат. В полза на тази хипотеза са и опитите на основния конкурент на дясноцентристите от ХДС/ХСС - ГСДП, да се представи като "истинския съюзник" на Макрон. Така, в представения от социалдемократите през май в Берлин документ, озаглавен " Élysée 2.0: нов импулс за френско-германското сътрудничество", ГСДП се връща към идеята за данъчно облагане на финансовите транзакции в ЕС, повищаване на корпоративния подоходен данък и предложението Европейският механизъм за стабилност (ESM) да се трансформира в европейски инвестиционен фонд, подобен на МВФ. Тоест, социалдемократите изглежда се стремят да привлекат новия френски президент на своя страна по време на предизборната кампания в Германия или поне да демонстрират склонност да се вслушват в неговите предложения относно ЕС.

Според повечето анализатори, Макрон и Меркел са постигнали само съвсем предварителна договорка, че ще бъдат предприети някакви реформи на еврозоната. Както е известно, в Берлин обявиха, че Германия и Франция ще разработят съвместен план за реформирането на ЕС, като за целта през юли 2017 е предвидена среща на двете правителства, на която да стартира подготовката на "пътната карта" за реформите в Съюза и еврозоната. Ясно е обаче, че въобще не може да се говори за каквито и да било реформи преди парламентарните избори в Германия и формирането на новото правителство в Берлин, т.е. преди ноември 2017. Засега ХДС отказва да започне преговори с Париж относно бюджета на еврозоната за 2018 преди Франция да стартира мащабни реформи и да намали бюджетния си дефицит до приетите от ЕС критерии. В същото време, предлаганите от Макрон реформи във Франции - например тези на трудовия пазар или образователната система, могат да стартират едва при наличието на президентско парламентарно мнозинство, което може да стане след изборите на 11 и 18 юни 2017.

На практика, това което иска Макрон от Германия в момента е да му помогне да намали цената (социална и не само) на необходимите според него реформи във Франция. След срещата си с Меркел през май, френският президент демонстрира готовност да следва изискванията на Берлин в това отношение. Така, той подчерта, че не подкрепя евентуалното въвеждане на еврооблигации, което не се приема от германската страна, а вместо това се обяви за "повече инвестиции" (или по-точно за повече немски инвестиции) във френската икономика. В тази връзка, идеята за германска инвестиционна програма, която да касае и Франция, може да се превърне в своеобразен икономически "мотор" за по-нататъшната интеграция на еврозоната. Последната дума тук обаче отново ще има Берлин, който ще се ръководи единствено от съображенията, свързани с повишаване на печалбите от своята експортна икономика. В рамките на тази логика, в Германия продължават да смятат, че Франция трябва да се научи да се съобразява със своите ангажименти и да живее според възможностите си. Между другото, именно по тази прочина мнозина, дори в самата Франция, гледат скептично на амбициите на Макрон да трансформира Европа, чрез реформирането на френската социално-икономическа система за "германска сметка". И тъкмо затова смятат, че даденото от френския президент обещание да стане "прям, откровен и конструктивен партньор" на Берлин може и да не бъде изпълнено.

Отношенията със САЩ и Русия

Що се отнася до отношенията със САЩ, макар че Еманюел Макрон е привърженик на тясното евроатлантическо сътрудничество, тук много неща ще зависят от поведението на такъв очевидно непредсказуем фактор, като новия американски президент Доналд Тръмп. Както е известно, изказванията и действията на Тръмп по време на провелите се в края на май 2017 срещи на върха на НАТО в Брюксел и на Г-7 в Таормина, Италия, накараха германския канцлер Меркел да обяви след тяхното приключване, че: "В бъдеще може би ни чакат смутни времена, в които няма да можем да разчитаме на старите съюзи. Това е усещането ми от последните дни. Затова мога само да кажа, че ние, европейците, трябва да вземем съдбата си в свои ръце, разбира се това може да стане само в дух на приятелство със САЩ и Великобритания". Много е вероятно Макрон да разсъждава по същия начин, още повече, че всеки нов президент на Франция се чувства длъжен да демонстрира определена приемственост с провежданата навремето от Дьо Гол и Митеран външна политика. Това се отнася дори за предишния президент Оланд, въпреки че провежданата от него политика много силно се разминаваше с онази на двамата му велики предшественици. Както вече споменах в началото, Макрон вече обяви трите основни принципа на външната си политика, която според него ще бъде "независима, хуманна и европейска". Косвена критика към Вашингтон бяха думите му, че е недопустимо вземането на едностранни решения по въпросите, косаещи войната и мира, защото "едностранните решения означават война". Освен всичко друго, подобни изявления целят да постигнат по-тясно сближаване между Макрон и традиционната френска десница ("Републиканците"), която е суверенистка и чиито представители се смятат за преки наследници на голизма. Впрочем, що се отнася да принципите на френската външна политика, следва да констатираме, че всеки президент на страната, след като влезе в Елисейския дворец, се обявява за привърженик на голисткия курс, съчетаващ стремежа към запазване статута на Франция като държава с глобална отговорност и комбинацията между европейско лидерство и атлантическа солидарност по въпросите на сигурността. Фактът, че тук става дума не само за наследството на Дьо Гол, но и за това на Митеран пък означава, че задължителният за европейския проект на Франция диалог с Русия ще бъде обусловен не само от геополитическите и прагматични интереси на т.нар. "Голяма Европа", но и от поставянето на определени принципни идеологически условия на Москва.

На европейските приоритети на Макрон съответства и назначаването за негов дипломатически съветник на бившия френски посланик в Германия Филип Етиен, който доскоро се спрягаше за нов посланик на страната в Москва. Вместо това обаче, той зае един наистина стратегически пост в Елисейския дворец, тъй като ще получава указания лично от президента и ще ги предава на всички външнополитически институции в страната. Между другото, Етиен е известен балканист, който отлично владее сръбски, руски и румънски език. Не може да се изключва, че назначаването му на този пост би могло да помогне за размразяването на отношенията между Франция и Русия, макар че рамките на този процес изглеждат ограничени. Поне доскоро, нищо в изявленията на самия Макрон не би могло да се приеме като готовност за преодоляването на отчуждението между Париж и Москва, възникнало след началото на украинската криза през 2014. Сред доказателствата за това е и характерното изказване на Макрон по време на кандидатпрезидентската му кампания, че откритият диалог с Москва е необходим, но за целта е нужно ЕС да демонстрира определена "твърдост". В най-общи линии, това се потвърди и по време на първата среща между новия френски президент и руския му колега Путин, състояла се в Париж на 29 май. Както е известно, двамата обсъдиха перспективите пред двустранното сътрудничество както в сферата на икономиката, така и на политиката, включително "червените линии", към които двете страни ще се придържат в рамките на сирийската криза, вероятните нови санкции срещу Русия, проблема за омиротворяването на Украйна, поредната среща на т.нар. "Нормандска четворка", както и хипотетичната "руска намеса" във френската избирателна кампания. По време на последвалата срещата пресконференция, Макрон неколкократно спомена традиционното приятелство между Франция и Русия, но беше очевидно, че го тълкува по-скоро като възприемане и прилагане на европейските ценности от страна на Москва, а не като двупосочен процес. На свой ред, Путин акцентира върху това, че двамата са потърсили точки за сближаване на позициите си. Както изглежда обаче, единствената тема, по която двете страни веднага са намерили общ език, е борбата срещу тероризма. В известен смисъл, първата среща между Макрон и Путин може да се тълкува като своеобразен сблъсък между две различни геополитически позиции: на либерализма и свързаната с него концепция за еднополюсния свят и глобализацията, от една страна и на реализма и доктрината за многополюсния свят - от друга.

Заключение

Поне в началото на президентския му мандат, за Еманюел Макрон би могло да се каже, че олицетворява либералния дневен ред в международните отношения. От една страна, сред неговите приоритети е укрепването на диалога и на алианса със САЩ. В тази връзка ще напомня, че както той, така и назначеният от него за премиер Едуар Филип, доскоро тясно си сътрудничеха с Френско-американската фондация, която беше създадена през 1976 именно с цел да съдейства за укрепването на политическото сътрудничество между Франция и САЩ. Между другото, през септември 2016 самият Макрон изнесе, в рамките на програмата "Млади лидери" на фондацията, доклад с показателното заглавие "Американската мечта е френска мечта".

От друга страна обаче, първите контакти на Макрон с новата американска администрация и най-вече с президента Тръмп едва ли са способствали за укрепването на проамериканските му настроения. Очевидно е, че поне в момента далеч по-важен приоритет за него е укрепването на процеса на евроинтеграция, тъй като, за разлика от повечето си съперници на изборите (9 от общо 11-кандидати за президент на Франция бяха повече или по-малко скептично настроени към ЕС и призоваваха за промяна на договора за сътрудничество между Франция и Съюза), той е "убеден проевропейски политик". В този смисъл можем да очакваме опити за възстановяване на оста Париж-Берлин, както и на баланса в нея (който в последно време беше нарушен във вреда на Франция), а също усилия в посока към един "реформиран и по-силен Европейски съюз", доминиран от френско-германската ос.

Що се отнася до отношенията с Русия и, в по-широк план, до перспективата за съддаването на т.нар. "Голяма Европа", като типичен представител на либералните глобалистки елити Макрон поне засега не демонстрира стремеж към бързо подобряване на отношенията с Москва и установяване на стратегическо френско-руско партньорство. Възможно е обаче, самото развитие на събитията и промяната на настроенията на френското общество по този ключов въпрос, която вече се очертава, да го принудят в определен момент да промени позицията си.

* Национален консервативен форум