Феноменът „Ердоган“: от либерален към реалполитически прочит

Победата на президента „с малко, но завинаги“ е същевременно поражение за светска Турция и за гражданското общество. От нея губят и религиозните, и етническите малцинства, преди всичко кюрдите. Предстоят месеци на консолидиране монопола върху властта на президента и неговата Партия на справедливостта и развитието, което вероятно ще бъде съпътствано с опити за контрадействия от страна на раздробената и обезкървена опозиция.

За шока на Европа е показателно обстоятелството, че още в първите дни след референдума се чуха гласове за прекратяване на преговорите за членство на Турция в ЕС, поради неговата несъвместимост с авторитарната еволюция на режима на Ердоган. Посланията от Европа обаче бяха омекотени с призиви да не се стига до развод с Анкара, което би застрашило сигурността на континента. Показателни за раздвоението на Брюксел и европейските столици са думите на еврокомисаря Йоханес Хан непосредствено след референдума: „Необходимо е да се дефинира по-реалистична форма на отношения, която да отчита интересите и на двете страни, както и действителните възможности на Турция. Същевременно, наша цел трябва да е по-нататъшната подкрепа на хората, които показаха причастност към оцеляването на демокрацията, гласувайки с „не“, въпреки нарушаването на свободата на изразяване. Турция не е само Ердоган“[1].

В течение на дълъг период от време обаче, както Брюксел, така и страните-членки, фактически поставяха знак на равенство между Ердоган и Турция и възлагаха илюзорни надежди на „ислямската демокрация“, която трябваше да замени светския авторитарен кемализъм[2]. Първото десетилетие от новия век премина под знака на либералната апологетика за реформите на новия силен човек на Турция и неговата Партия на справедливостта и развитието. Именно в средата на този период започнаха преговорите за турското членство в ЕС, а партията на Ердоган, представена в ПАСЕ, получи статут на наблюдател в парламентарната група на „Европейската народна партия“, а впоследствие бе приета като пълноправен член на другата дясна еврогрупа – „Eвропейската консервативна група“. Започналата през 2011 в няколко страни от Северна Африка и Близкия Изток т.нар. „Арабска пролет” също доведе до сближаване между европейските столици и Анкара, която пряко се ангажира с въдворяването на „демокрацията“ в този регион. Последвалите събития обаче не само опровергаха оптимистите-европоцентрици, както и паралелите с източноевропейските „нежни революции“[3], но доведоха и до разрушаване на държавно-регионалния ред в Близкия Изток, предизвиквайки бумерангов ефект за европейската сигурност. Бежанската вълна и терористичните атентати отвориха очите (със закъснение от най-малко едно десетилетие) на обществеността в Европа за реалиите на европейската „близка чужбина“. Стъписването на европейците бе предизвикано и от факта, че извършители на убийствата по улиците на западните градове станаха техни съграждани с ислямски имена. На свой ред, тези неочаквани за „цивилизования свят“ атаки, които напомниха за пророчеството на Хънтингтън[4], породиха последващите трусове в партийно-политическия „мейнстрийм“ на големи и малки европейски държави, в които надигна глава крайнодесният и често исламофобски популизъм. Надвисна и призракът на европейското разединение пред лицето на новите външни и вътрешни заплахи.

Защо се стигна дотук? Ще се опитам накратко да припомня в сбита форма хронологията, както и причините за този европейски провал.

От посткемализъм[5] към „постдемокрация“

Дошлият за пръв път на власт през 2002 Ердоган (като лидер на Партията на справедливостта и развитието) като че ли въплъщаваше надеждите както на турската общественост, така и на европейците, за постепенно реформиране на нелибералния светски модел в страната, наследен и доразвиван в традициите на кемализма. Трите „кита“ на ердоганизма бяха икономическият либерализъм, популизмът, под чиито лозунги за „нова Турция“ започна ревизирането на кемалисткия секуларизъм, и имперската/неоосманска визия за бъдещата велика сила на Босфора, която от периферия на Европа да стане притегателен център и всепризнат лидер на сунитско-мюсюлманския свят. От самото начало водещ принцип в тактиката на Ердоган за реализирането на тези цели бе ислямската „такийа“, т.е. религиозна мимикрия, използвана за прикриване реалните намерения на правоверните във враждебна среда[6]. Така политиките за насърчаване на пазарната икономика, превърнали се в най-сериозен лост за сближаване с Европа, на практика прикриваха налагането на патриархално-патронажна система, облагодетелстваща възходящата анадолска буржоазия, която паразитира върху традициите на ислямската солидарност. При това, в пълен разрез с практиката на развитите европейски страни, в страната продължаваше практиката на преплитане и симбиоза между политика и бизнес. На свой ред антисекуларистките политики на Ердоган се изразяваха в инфилтрирането и постепенното превземане отвътре на съществуващите демократични или квазидемократични институции от страна на негови привърженици и съпартийци, в съчетание с фронтална атака срещу Националния съвет за сигурност, доминиран от генералитета, както и срещу независимостта на съдебната система. За тези и последвалите „реформи“ управляващите твърдяха, че става дума за победа на гражданското общество и нейния представител – Партията на справедливостта и развитието - над т.нар. „дълбока държава“. Европа не можеше да се съгласи с посегателството срещу върховенството на закона, но пък изцяло подкрепи неутрализирането на генералитета, което наивно се тълкуваше от Брюксел като преодоляване на „бонапартизма“, без да се отчита ролята на армията като стожер на секуларизма от времето на Ататюрк до днес.

Същевременно, особено през последните години, управляващите ускорено започнаха да прокарват реформи в подкрепа на ислямизацията на страната, която при това привилегирова сунитското мнозинство. Разрешаването на „ислямска одежда“ за жените в публичната сфера бе представено и до голяма степен възприето от либерална Европа като освобождаване на туркинята от светския диктат на кемализма. Последваха мерки по постепенното налагане на ограничения върху начина на живот на турските граждани, който не се вписва в консервативните морални критерии на мюсюлманската традиция[7]. Тази пълзяща ислямизация се извършваше по каноните на ердоганизма – чрез синхронизация на действията на управляващата партия с мюсюлманска цензура, упражнявана от „бдителни“ граждани по места.[8]

Началото на „Арабската пролет“ през 2011 и ангажирането на Анкара с политиката на „смяна на режими“ също способстваха за налагането на личната власт на Ердоган, като му позволиха да се позиционира като лидер с широко влияние в мюсюлманския ареал. С претенцията, че подпомага силите на демокрацията срещу тираничния режим на Асад, Турция открито се намеси, предоставяйки територията си за джихадистките наемници, съставящи гръбнака на „бунтовническите сили“. Тази игра с огъня не можеше да не доведе и до пренасяне на терористичната война и на турска територия, което пък на свой ред бе използвано за прекратяване на преговорите на Анкара с кюрдите и възобновяване на гражданската война в югоизточната част на страната. Поредният етап в налагането на личната власт на Ердоган започна след неуспешния опит за преврат от юли 2016, което бе повод за широкомащабни чистки, деморализиране на опозицията и фактическо ликвидиране независимостта на съдебната власт в условията на постоянно удължавано извънредно положение и сплашване и овладяване на медиите.

Европа реагира, но прекалено късно, което я постави в извънредно трудната ситуация да балансира между верността си към демократичните ценности и наложителната необходимост от намиране на прагматичен изход от задънената улица, в която се оказаха отношенията й с доскорошния перспективен кандидат-член на ЕС.

„Арабската пролет“ по турски образец

Още в рамките на първия мандат на Ердоган, неговият външен министър Ахмед Давутоглу формулира новата външнополитическа стратегия на страната с акцент върху разширяване „проактивната роля“ на Анкара в Близкия Изток. Давутоглу откровено заяви, че „чрез политиките си към Близкия Изток Турция трябва да установи отношения с всички глобални сили. С други думи, Близкият Изток ще бъде най-важния параметър на централната държава. Колкото по-влиятелна става Турция в Близкия Изток, толкова по-голяма тежест ще има тя в преговорите с другите велики сили. Колкото по-централна е позицията ѝ в Близкия Изток, толкова по-убедителни ще бъдат аргументите ни за другите играчи.“[9]

В духа на неоосманизма, характерен за автора на „Стратегическа дълбочина“, турската външна политика засили своя реваншистки характер. Самият Давутоглу нееднократно заявяваше, че липсва съответствие между геополитическите разделителни линии в региона и съществуващите политически граници между държавите.[10] С началото на „Арабската пролет“ и особено с идването ѝ в Сирия през първата половина на 2011 Турция изцяло ревизира и политиката си на „нулеви проблеми със съседите“. Първоначално Анкара се опитваше да играе посредническа роля, но впоследствие открито застана на страната на „революцията“ срещу Асад, отваряйки границата си със Сирия за засилващия се приток на противници на режима му. Фактически, Турция и, в частност, населените места в близост до сирийската граница се превърнаха в изходен пункт и тил за набиращата сила международна интервенция, в която се включиха хиляди джихадисти от Западна Европа, Балканите, Русия, както и от много други страни по света. По разчетите на Анкара, дестабилизирането на Сирия трябваше да доведе до колапс на режима в Дамаск до няколко месеца след началото на бунтовете. Крайната цел на тандема Ердоган-Давутоглу бе налагането на протурско управление на сирийските „Мюсюлмански братя”, с които ги свързваха тесни идейно-конфесионални връзки. Постепенното овладяване на „сирийския вилайет“ трябваше да лиши и ПКК от базите ѝ в Северна Сирия.

Реваншистката политика на Турция в Сирия бе част от мащабната външнополитическа кампания на Ердоган за износ на „турския модел“ в страните, обхванати от „Арабската пролет“. Перспективите за подобно завръщане на османската метрополия в арабските ѝ владения изглеждаха обещаващи след като властта в Тунис, Либия и Египет беше овладяна от партии и движения на политическия ислям. Апотеозът на влиянието на Ердоган на арабската сцена беше триумфалното му посрещане в Кайро от новоизбания президент Мурси - лидер на египетските ислямисти в средата на септември 2011[11]. Скоро обаче настъпи пълен обрат. Превратът на генерал Сиси доведе до отстраняването на „Мюсюлманските братя” от власт и възстановяване на предишното статукво. Египет отново се върна към секуларната си традиция, гарантирана от генералитета, която е по-близка до кемализма, отколкото до ердоганизма. Същевременно, туниските „мюсюлмански братя” от партията „Ан-Нахда“ постепенно се разочароваха от авторитарните политики и изявления на Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието[12], докато Либия потъна в хаос и фактически се разцепи на няколко части, превръщайки се и в плацдарм на терористите от „Ислямска държава“ и други радикални ислямистки милиции.

Първоначално обаче тази „активистка“ политика на Давутоглу и Ердоган бе изцяло подкрепена Европа и от САЩ, които виждаха в Турция модел на умерен ислямизъм в противовес на изкушенията от салафизма и радикализма в стил „Ал Каида“[13]. Синхронът между Запада и Турция се дължеше и на факта, че след кратко колебание в началото на 2011 европейските столици и Вашингтон застанаха на страната на „революцията“, подкрепяйки идването на власт и легитимирането на „Мюсюлманските братя”. Респективно, Европейският съюз също се включи в кампанията, налагайки санкции на сирийския режим[14] и признавайки легитимността на Сирийския национален съвет[15], намиращ се в изгнание... в хотелите на Истанбул. Франция, Великобритания и САЩ бяха основните инициатори и партньори на Турция в лансирания формат „Приятели на Сирия“, гарантиращ дипломатико-политическа подкрепа на „бунтовниците“.

Но дори и след като стана ясно, че замислената и частично реализирана от Турция ислямизация на страните от „Арабската пролет“ търпи провал, Европа като цяло продължи да подкрепя Ердоган в сирийската му авантюра. Брюксел, Париж и Лондон не промениха своите политики и в условията на появата на „Ислямска държава“(ДАИШ – буквално „Ислямска държава в Ирак и Сирия/Шам“) и очерталият се превес на джихадистките формации в „бунтовническия лагер“ в Сирия, в който доминира Джабхат ан-Нусра, самопровъзгласила се за клон на Ал Каида. Странното в упоритото придържане на западноевропейските столици към либералния наратив бе, че този курс все повече контрастираше с американската политика в Близкия Изток през втория мандат на Обама. Особено след 2013, „стара Европа“ се открои като последователно интервенционистка в сравнение с опитите на Обама да прокара по-реалистични и балансирани решения, включващи дори лансираната мирна инициатива „Лавров-Кери“, което доведе до по-нататъшно сближаване на някои западноевропейски столици с Анкара, Рияд и Доха, на фона на американското „отдръпване“ от Близкия Изток. До голяма степен с европейско съдействие Ердоган получи втори шанс, ребрандирайки сирийската си политика като война на два фронта срещу тероризма на ДАИШ и диктатурата на Асад. Това обаче не му попречи да уязви Европа там, където тя се оказа най-незащитена.

Европейският „фронт“ на Ердоган

Сдържането на неоосманските амбиции на Ердоган от страна на предпазливия, но и непоследователен Обама, и особено военната намеса на Русия на страната на Дамаск през есента на 2015 очертаха с голяма вероятност сирийски провал за Турция. Не само първоначалната цел – свалянето на Асад - все повече се отдалечаваше, но и политиката на „отворени граници“ и подкрепата за джихадистите и „умерените“ противници на Асад имаха бумерангов ефект върху вътрешната турска стабилност и сигурност. Над два милиона бежанци, голяма част от които сирийци, потърсиха убежище в страната и бяха настанени в оборудваните лагери или потърсиха поминък в турските градове. Постепенно страната се превръщаше в европейския буфер пред прииждащата човешка вълна от трите дестабилизирани след западна намеса държави: Афганистан, Ирак и Сирия.

Всичко това обуслови решението на Ердоган да използва в свой интерес „бежанската карта“. Още през пролетта на 2015 и през следващата половин година турски трафиканти и фирми организираха „пътешествието” към Европейския съюз на стотици хиляди имигранти, които почти безпрепятствено успяха да пресекат считаните дотогава за сигурно охранявани европейски граници на Турция. На свой ред, това нашествие на територията на балканските държави доведе до възникването на една от най-сериозните кризи на Стария континент. Анкара отричаше причастността си към тази операция, позовавайки се на дължината и трудната защитимост на границите си със съседните държави в условията на бежански натиск[16]. В крайна сметка Турция успя да инверсира ролите си – от „буфер“ на „транзитен коридор“ за човешкия поток от конфликтните зони в Азия и Близкия Изток. Така Ердоган доказа, че страната му може да бъде и износител на несигурност и дестабилизация в Европа, което по парадоксален начин потвърждаваше логиката на Давутоглу за Близкия Изток като инструмент за повишаване геополитическото значение на Турция, макар и в процеса на обезсилване и демонтиране на западните неолиберални политики.

Европейската криза от 2015-2016 не само показа несъстоятелността на досегашната миграционна политика на ЕС, но постави въпроса за цялостно преосмисляне на външната политика и политиката на сигурност на Брюксел и западните столици[17]. Първоначално канцлерът Меркел продължи да се придържа към либералния подход и хуманитарната риторика, отваряйки границите на страната за близо един милион имигранти, идващи от Турция. Подобна политика, която предизвика разнородни реакции дори в рамките на самата Германия, отговаряше на икономическите интереси на „локомотива на Европа“, но не отчиташе в достатъчна степен сблъсъка на културите, религиите и нравите. Освен това, притокът на имигранти рискуваше да се превърне в постоянен фактор на дестабилизация в самата Германия, както и в страните по основния маршрут на това близкоизточно преселение. Затова не е учудващо, че либералният подход бе частично коригиран и, макар и със закъснение, прагматизмът започна да взима връх в политиките на ЕС и страните-членки към Турция. Това стана ясно и от сключената през март 2016 мегасделка за бежанците[18]. При това, споразумението предвиждаше и два сериозни бонуса за Анкара – предоставянето на финансова помощ за настаняването на бежанците на турска територия, както и обещанието за либерализиране визовия режим на ЕС за турски граждани. Тези параметри на постигнатия компромис бяха възприети като поредна победа на здравомислието, което като че ли най-сетне възтържествува в контекста на проблемните отношения между ЕС и Турция. Същевременно трудността при изпълнението на европейските ангажименти, която контрастираше с ефикасното повторно налагане на граничен контрол от турска страна, довел до спиране на бежанския поток, поставиха Ердоган в позиция на силата, изразила се в многократните заплахи за възобновяване на „бежанската вълна“.

Заключение

По-нататъшната съдба на отношенията между Европа и Турция зависи както от еволюцията на режима на Ердоган, така и от изхода от сблъсъка между либералните и реалполитическите тенденции в Брюксел и западните столици. Ердоган е изправен пред избор: след като си осигури предпоставките за пълен контрол върху турската политика, той би могъл да поеме пътя към „отваряне“ на режима към довчерашните му противници или, обратното, към консолидиране на антидемократичните механизми на репресията над гражданското общество и светската държава, особено след очертаващото се отпадане на перспективата за европейско членство. От друга страна, крайният прагматизъм по отношение на Турция, демонстриран както от Русия, така и от администрацията на Тръмп, засилват опасенията, че след като бе маргинализирана в контекста на сирийската война Европа рискува да загуби позиции и в самата Турция, но с утешението, че е останала вярна на „европейските ценности“. Впрочем, „турският проблем“ на ЕС поставя и по-общата дилема за отношенията на „нормативната общност“ към „нелибералните“ й съседи. Крайно време е Брюксел и западните столици да изоставят идеализираните и подвеждащи представи и сценарии за бъдещето на ислямския ареал и да ревизират политиките си, на първо място спрямо Турция, в дух на прагматизъм и отговорност пред своите граждани.

*Главен експерт в Центъра за изследване на демокрацията

[1] http://www.hurriyetdailynews.com/time-has-come-to-start-fundamental-discussion-on-eu-turkey-relations-after-referendum-commissioner-hahn.aspx?pageID=238&nID=112221&NewsCatID=351

[2] Тази подкрепа продължи и след началото на репресиите, последвали неуспешния опит за преврат в Турция. Така например, известният политик и настоящ зам-директор на Европейския съвет за външна политика в Лондон Карл Билд публикува статия с красноречивото заглавие: „Европа, застани зад Ердоган!“. Вж. http://www.politico.eu/article/europe-stand-up-for-erdogan-brussels-greece-coup-european-union/

[3] Показателен за първоначалните илюзии на Запада по отношение на размириците в Северна Африка и Близкия Изток е статията на Кенет Рот от „Хюман райтс уоч“, озаглавена „Време е да изоставим автократите и да подкрепим правата на човека“: „Както и революциите, възвисили Източна Европа през 1989, арабските бунтове бяха вдъхновени от визията за свобода, от желанието на всеки да участва в изковаването на своята съдба и от стремежа към управление, което да е отговорно пред народа, а не да е в плен на управляващия елит“ (Time to Abandon the Autocrats and Embrace Rights in https://hrw.org/world-report/2012/country-chapters/aftica-america-asia-europe/central-asia-middle-east/north-africa)

[4] През 1993 проф. Самюъл Хънтингтън публикува във. „Форийн афеърс“ текст-рекапитулация на нашумялото си есе „Сблъсъкът между цивилизациите“, публикувано преди 20 години в същото списание. В него той твърди следното: „Световната политика навлиза в нова фаза и интелектуалците побързаха да споделят визиите си за това, което предстои: краят на историята, завръщането към традиционните вражди между нациите-държави, залезът на нацията-държава под въздействието на полярните сили на трайбализма и глобализма и др. Всяка от тези визии отразява отделни аспекти от формиращата се реалност. Нито една от тях обаче не отчита един ключов, всъщност централен аспект на онова, в което глобалната политика ще се превърне през следващите години. Моята хипотеза е, че фундаменталният източник на конфликт в този нов свят няма да е идеологически или икономически. Главното, което ще разделя хората, респективно преобладаващият източник на конфликти ще бъде културата. Нациите-държави ще продължват да бъдат най-мощните играчи в международните отношения, но основните конфликти в глобалната политика ще възникват между нации и групи, принадлежащи към различни цивилизации. Сблъсъкът между цивилизациите ще доминира световната политика. Границите между цивилизациите ще са фронтовите линии на бъдещето. Конфликтът между цивилизациите ще бъде последната фаза в еволюцията на конфликта в съвременния свят.“ (Вж. Foreign Affairs, Summer 1993.)

[5] Понятието „посткемализъм“ препраща към друг по-широк термин – „постсекуларизъм“. За критиците на секуларизма е характерна тезата на Хабермас, в която известният философ подлага на съмнение тезата, че модернизацията непременно предполага секуларизацията на обществото, но с уговорката, че това се отнася единствено до „богатите общества в Европа или за страни като Канада, Австралия и Нова Зеланция“. Вж. Jurgen Habermas “Notes on a post-secular society” at: http://www.signandsight.com/features/1714.html

[6] На този факт обръща внимание депутатката от опозиционната Републиканска партия Шафак Павей в коментар, публикуван на сайта „Оупън демокраси нет“:https://www.opendemocracy.net/5050/safak-pavey/rise-of-political-islam-in-turkey-how-west-got-it-wrong

[7] В придобилото широка известност изследване на екип под ръководството на Биназ Топрак (Да бъдеш различен в Турция, 2008) се твърди, че религиозно-консервативните граждани в Турция често проявяват дискриминация към хората, които не споделят техните консервативни възгледи, както и спрямо онези, които се придържат към нетрадиционен начин на живот. Така например, алевитите често са лишавани от възможността да работят, изключвани са от търговските мрежи или са подлагани на обиди от сунитските си съседи. Консервативните собственици често отказват да дават под наем апартаментите си на неженени студенти, както и на студентките, които не носят забрадки. Напоследък голям брой атеисти, които са изразявали публично критично отношение към исляма, биват подвеждани под съдебна отговорност. http://aciktoplumvakfi.org.tr/pdf/tr_farkli_olmak.pdf

[8] Пак там.

[9] Цит.по Emre Ersen, Geopolitical codes in Davutoglu’s views toward the Middle East, in: Insight Turkey, winter 2014, p.93

[10] Пак там. Впоследствие Ердоган доразви реваншистките тези през септември 2016, като подложи на критика Лозанския договор (1923), определил сегашните граници на Турция и считан за голямото достижение на Кемал Ататюрк. Вж. https://www.actualno.com/features/dogovoryt-ot-lozana-prosto-populizym-ili-neshto-poveche-ot-erdogan-news_566156.html

[11] http://www.haaretz.com/erdogan-in-cairo-touts-turkey-as-model-for-arab-world-1.384535

[12] Както твърди Моника Маркс в „Джърнал ъф демокраси“, ”турският модел започна да губи блясъка си, след кто Партията на справедливостта и развитието подкрепи политизирането на съдебната система, широкомащабните чистки на армията, както и задушаването на медийната свобода – тенденции, които станаха видими още през 2010. А през 2013, когато правителството смаза протестите на гражданското общество в Гези парк, Истанбул, туниските академични и политически кръгове вече до голяма степен бяха изоставили референциите си към тази партия като модел за страната“.(Monica Marks. Tunisia’s islamists and the “Turkish model”, Journal of Democracy, Jan.2017, vol.28, No 1, p.103)

[13] http://mepc.org/journal/turkish-democracy-and-political-islam

[14] През май 2011 ЕС замрази Споразумението за асоцииране на Сирия, както и двустранните програми за сътрудничество в рамките на ЕПС. На свой ред Сирия напусна „Съюза за Средиземноморието“. В края на 2012 Брюксел изтегли и Представителството си в Сирия. Впоследствие ЕС продължи да въвежда различни санкции по отношение на управляващия режим в Дамаск. http://eeas.europa.eu/archives/docs/statements/docs/2013/131018_01_en.pdf

[15] https://en.wikipedia.org/wiki/International_recognition_of_the_Syrian_National_Council

[16] Дори ако допуснем, че има зрънце истина в официалните твърдения на Анкара за непричастност към „бежанската вълна“, последвалото овладяване на това имигрантско нашествие от страната на силите за сигурност на Турция са категорично доказателство на обратната теза.

[17] Скромно начало в този процес бе поставено от екипа на Могерини, който в утвърдената през юни 2016 „Глобална стратегия за сигурност на Европейския съюз“ постави „интересите“ на европейците пред „европейските ценности“, като по такъв начин сигнализира еволюцията към прагматизъм. Вж. http://www.iss.europa.eu/publications/detail/article/a-global-strategy-for-the-european-unions-foreign-and-security-policy/

[18] Основаваща се на паритетно договаряне, сделката следва принципа „един за един“, т.е. Европейският съюз ще връща на Турция един незаконен имигрант, но в замяна ще дава убежище на един бежанец. Първоначално правозащитните организации остро осъдиха споразумението, но впоследствие възраженията им отстъпиха място на по-реалистични оценки за полезността му за европейските страни. Вж. http://www.dw.com/en/rights-group-slams-merkel-for-praise-of-eu-turkey-migration-deal/a-19211094