Дестабилизират ли се Балканите?

брой 4 2017
Typography

Едва ли е пресилена характеристиката на Балканския полуостров като „ключ за дестабилизацията на Европа”.

Разсечен от сложно преплетени и неведнъж преправяни гранични линии, с периодично притопляни междусъседски конфликти и многослойни исторически обременености, той изглежда обещаващо предмостие за световните геополитически играчи, които се опитват да разширят своето влияние на Стария континент. В това отношение, първата половина на 2017 изглежда напълно оправдава очакванията. След оспорвания и проведен в обстановка на институционален, медиен и физически натиск турски референдум в полза на Реджеп Таийп Ердоган в средата на април, събитията в Македония от края на същия месец като че ли поставят повторно ударението върху солидно подправения с религиозна конфликтност междуетнически разлом на Балканите. Изглежда горчивият опит от близкото минало постепенно губи своето отрезвяващо действие и в някои от балканските региони събитията напомнят за припалване на кибритена клечка в опасна близост до леснозапалими и взривоопасни смеси.

Растящата сянка на полумесеца

Една от ключовите идеи в теориите за неравновесните системи е тази за критичните (повратните) точки или Tipping Points. Това са такива етапи в развитието на една система, когато нетолкова значими на пръв поглед събития водят до качествени промени в нея, предизвиквайки драматичен ефект, променящ напълно посоката, в която се е развивала до момента. Понятието е предложено за първи път от американския социолог Мортън Гродзинс, който през 1957 публикува социологическо изследване за расовата сегрегация в САЩ. Проучванията му рисуват интересна картина - когато в квартали с предимно бели американски семейства се заселват единични или относително ограничен брой тъмнокожи семейства, не се наблюдават особени драматични промени. Но след като броят на тъмнокожите семейства се увеличи до определено ниво, белите, първоначално поединично, а впоследствие масово напускат тези квартали. Мортън Гродзинс нарича този момент критичен или Tipping Point[1].

Идеята за критичната точка е разширена и доразвита от Нобеловия лауреат по икономика за 2005 Томас Шелинг, който я използва при анализа на социалните явления на преход от един тип поведение към друг[2], и от Малкълм Гладуел, чиято книга се превръща в бестселър[3]. От геополитическа перспектива, важността на критичните или повратни моменти в социалните процеси едва ли може да се оспорва. Такъв критичен момент, поне по своите последствия за Турция, изглежда е т. нар. опит за преврат през нощта срещу 16 юли 2016 и репресиите след него.

Година след събитията от юли 2016 фактите около опита за сваляне на турския президент продължават да изглеждат противоречиви и нелогични. В популярното си съчинение "Техника на преврата" Курцио Малапарте пише, че задачите на един съвременнен преврат са преди всичко от технически харктер и не зависят пряко от политическото, икономическото или социалното положение в страната[4]. Опитът за преврат от лятото на 2016 в Турция обаче изглежда доста далеч от задължителните принципи на подобно "събитие". А те са наистина елементарни. Първият е елиминиране на държавния лидер, независимо от формата - арест или физическо ливидиране. Вторият е блокиране или поне неутрализиране на онези силови части и въоръжени подразделения, които не са включени в заговора. И третият е прекъсване на каналите за комуникация (традиционни медии или социални мрежи), които могат да се използват за организация на контрапреврат. Нито един от тези основни моменти за успешно въоръжено суспендиране на официалната власт не изглежда да е поставен като приоритет от турските заговорници. Най-голямо недоумение обаче буди липсата на каквито и да било опити за осуетяване на президентското обръщение към поддръжниците по FaceTime в ефира на CNN Türk, което на практика превръща заговора във фарс. Или в удобен повод за последното действие на методочно провеждания от Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитето преврат срещу светската държава на Мустафа Кемал Ататюрк.

Ако следваме еволюцията на политика Ердоган от 2002 насам, т. нар. преврат от юли 2016 много прилича на т.нар. "Deus ex machina", любимият похват на древните драматурзи, когато действието стигне до безизходна ситуация. Само че турската "Deus ex machina" изглежда солидно режисирана от турските тайни служби. Неслучайно много политически анализатори, а и официални представители на западните демокрации в дните след събитията, сравняват случилото се в Турция с подпалването на Райхстага през 1933. Аналогията никак не е случайна, защото на 1 януари 2016 Ердоган заявява пред турските медии в прав текст, че Хитлерова Германия е пример за ефективна президентска система.

Подпалването на Райстага през 1933 се превръща в подарък за Хитлер като му дава повод да доизгради нацистката диктатура и му развързва ръцете за брутална разправа с политическите противници. В Турция, за пред света, "неуспешният опит за преврат" създава приемлив повод за безпощадна хайка срещу всеки, изразил несъгласие с политиката на агресивна ислямизация на Турция или дори само на съмнение в посоката, в която поемат управляващите я политици от ПСР. Истеричното преследване на реалните и измислени членове на т. нар. "терористична организация ФЕТО" на Фетхулах Гюлен от Ердоган поразително напомня събитията през лятото на 1934 след т.нар. "Нощ на дългите ножове", когато Хитлер се разправя безпощадно с вътрешния враг в лицето на СА на Ернст Рьом.

От гледна точка на общия контекст, в който протичат събитията в Турция, има все по-малко значение, къде и как е измислен сценарият на юлския преврат. И най-вероятно пълната истина ще остане скрита. Според поверителен доклад на анализаторите от разузнавателното звено към Върховния представител за външна политика на ЕС Федерика Могерини, събраните данни сочат, че нароченият за основен организатор на събитията от юли 2016 Фетхуллах Гюлен е далеч от централната роля, която му се приписва[5]. Юлските събития от 2016 са по-скоро отчаяна реакция на репресиите през месеците, предхождащи опита за преврат. В организацията на последния са участвали както привърженици на Гюлен, така и кемалисти, опортюнисти и други противници на Ердоган и неговата ПСР.

По-интересен е обаче вторият извод от този доклад. Той отрежда на събитията от нощта срещу 16 юли не ролята на причина за последвалите репресии, а на опит да се противодейства на планираните от турските тайни служби МИТ точно за същата нощ първа вълна от масови арести на военни, с които е трябвало да с продължи чистката в армията срещу противниците на Ердоган и на засиления курс към неоосманизъм. В документа се твърди и, че през същата нощ е трябвало да бъдат арестувани част от организаторите на протестите в парка „Гези” през 2013. Това може би обяснява факта, че събитията от този период изглеждат не толкова като организиран опит за сваляне на президента и вярното му правителство, а по-скоро са недобре организирана съпротива срещу ескалиращото насилие от страна на официалните турски власти.

В предходните две-три години Ердоган методично омаломощава своите опоненти в армията, в съдебната система, в полицията, в медиите така, че те да не са в състояние да му се противопоставят достатъчно ефективно. След делото "Ергеникон" и аферата "Чук" турската армия е до такава степен отслабена, че под въпрос е способността й да бъде ефективна не само срещу евентуален външен неприятел, но и срещу вътрешния враг в лицето на ПКК, камо ли да организира успешен преврат по подобие на осъществените през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век. В последвалите девет месеца, от 16 юли 2016 до референдума за президентска република в Турция на 16 април 2017, планомерно са прочистени армията, полицията, съдебната власт, медиите, централната и местните администрации и образованието. По различни данни, над 160 турски медии са принудително закрити, а работилите в тях над 2500 журналисти са изхвърлени на улицата. Извънредните укази лишават от право да упражняват професията си над 20 000 преподаватели във висшите учебни заведения. Пак с извънредни укази, а по-късно и със заповеди на вътрешния министър са закрити над 600 фондации, неправителствени организации, асоциации и сдружения. Никой не може да изчисли точният брой на арестуваните и репресирани военнослужещи, полицаи, магистрати, държавни чиновници. Нещата удивително напомнят разправата на Хитлер с вътрешните врагове, започнал с "Нощта на дългите ножове" на 30 юни 1934.

Изводите се налагат от самосебе си. Турският президент, който след референдума от април 2017, на практика се превръща в едноличен владетел на турската държава планомерно се обгражда с верни лично нему кадри на различните нива на турската държава. Точно както това прави и неговият кумир, немският фюрер, след чистката от юни-август 1934, принуждавайки всички офицери от армията да положат клетва за вярност не към конституцията, а лично към него. Очевидно Реджеп Таийп Ердоган старателно е проучил опита на най-кървавия диктатор в новата история на света и без угризения прилага същите методи. Ако има разлики, те са в подробностите. Така вместо агресивната нацистка идеология турският самодържец използва по същия безскрупулен начин сунитската версия на исляма, а вместо кресливата Гьобелсова радиопропаганда разнообразява посланията си отвреме-навреме с верноподаните му социални медии. Също както след смъртта на Паул фон Хинденбург през 1934, Хитлер узурпира и длъжността райхспрезидент, обединявайки я с вече притежавания от него пост на райхсканцлер, така и Ердоган след референдума на практика ще съвместява президентския пост с премиерския, като за гарнитура добавя към тях и правото да е председател на партията си. Също както Хитлер довежда своята ненавист към евреите до обсесия, така и Ердоган все повече изглежда обсебен от омразата към кюрдите. Също както нацисткият водач развява знамето на „разширяването на жизненото пространство”, така и Ердоган с умиление се сеща за широките граници на Османската империя, наричайки балканските страни „временни държави”. Дори и двусмисленият съюз между Турция и Русия има своя исторически прецедент.

Разбира се, историческите аналогии не са най-силният метод за геополитическо прогнозиране. Но те все пак са сред инструментите за анализ на сложни събитийни цялости, чието развитие е с висока степен на неопределеност. В този ред на мисли, ако на Балканите се заражда център за дестабилизация и огнище на потенциална агресия срещу съседните страни, те с най-голяма вероятност са в най-югоизточния му край.

Македонската етническа "тенджера под налягане"

От създаването си през 1991, независимата Република Македония винаги е изглеждала като екзотична кръпка върху политическата карта на Балканите. Не толкова заради историческите наслоения, които създават многопосочни конфликти със съседите, колкото с четвъртвековните напъни да се изкове единна нация от трудни за смесване етнически, религиозно, културно и политически разнородни елементи. Затова събитията от последните две години са само епизод от дългата поредица кризи. След като през лятото на 2015 опозиционният Социалистически съюз на Македония (СДСМ) започва кампанията с огласяването на записаните разговори между заемащите висшите държавни длъжности функционери на ВМРО-ДПМНЕ, в които става ясно за корупцията, изборните манипулации, рекета и незаконните подслушвания, мостовете, колкото и несигурни да са били дотогава, между управляващи и опозиция бързо са взривени. Още след разразяването на т. нар. шпионски скандал от началото на същата 2015, конфликтът между лидера на СДСМ, Зоран Заев и тогавашния премиер и председател на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски ескалира, отделяйки все по-токсични политически изпарения. Едно от тях е катализирането на радикалните проалбански групировки, които не приемат Охридския рамков договор (2001) и използвайки Косовския прецедент, активно поемат курс към отвоюване на повече власт, а в перспектива и федерализация или разпадане на Македония. Проблемът е, че политическите организации на албанците в Македония са разделени. И Демократическият съюз за интеграция (ДСИ) на Али Ахмети, и Демократическата партия на албанците (ДПА) на покойния Арбен Джафери и Мендух Тачи в един или друг период са участвали в правителствата на ВМРО-ДПМНЕ. А по-радикалните организации на македонските албанци, като Демократичният съюз за интеграция и Алиансът за албанците, заемат открито конфронтационни позиции, отхвърляйки основните символи на Македонската държава - химна и знамето. Към тях трябва да прибавим и периодично припламващите инциденти в пограничните с Косово македонски села, в които проалбански въоръжени групи се опитват да всяват напрежение и хаос, поддържайки представата, че великоалбанската идея има бъдеще.

Въпреки че е трудно да се посочи точният процент на албанското малцинство, след като официалното преоброяване в Македония през 2011 е провалено поради междуетническите сблъсъци, оценките са, че към момента то е около една трета от двумилионното население на страната. Но, подобно на албанските общности и на други места на Балканите, тази етническа група има най-висок естествен прираст в сравнение с останалите. Това формира убеждението сред тях, че след 5-10 години, ще имат достатъчна критична маса, за да претендират за федерализация на Македония и дори за разделянето й. Още повече, че албанците в Македония формират относително обособени общности, основно на запад от река Вардар, което, съчетано с близостта на Албания, а и на Косово, създава етнически (почти) чисти региони с нарастващи сепаратистки амбиции.

В една от последните си публикации известният американски професор по философия и есеист Нисим Никълъс Талеб разсъждава върху "диктата на нетолерантното малцинство"[6]. Той твърди, че е достатъчно "едно непримиримо малцинство от определен вид да достигне нищожно малък размер, да речем от три или четири процента от цялата популация, за да я подчини на своите желания. Не стига това, ами допълнително се създава една оптична илюзия: на наивния наблюдател му се струва, че изборът все още зависи от предпочитанията на мнозинството." Подобно твърдение може да изглежда пресилено, но истината е, че за да разберем сложните системни цялости, каквито са съвременните многоетнически държави, не е достатъчно да сме наясно, кои са и как се държат отделните части. Системното цяло формира процеси и поведение, които не могат да се изведат от поведението и характеристиките на отделните му части, тъй като най-важни са взаимовръзките и вътрешните отношения между тези части

Ключ за разбирането на процесите в сложните многоетнически държави е характерът на тези малцинства. Ако те са достатъчно нетолерантни и организирани, е възможно да имат непропорционално на числеността си влияние върху системното цяло. Затова е погрешно да се търси пропорционалност между числеността на едно малцинство и влиянието му върху цялото. Съществуват дори специални математически модели, например този на ренорализационните групи, които, използвайки метода на фракталното самоподобие, показват как едно нетолерантно малцинство притежава достатъчно потенциал да подчини на своите ценности и цели мнозинството, домогвайки се в крайна сметка до доминираща роля.

Ето как илюстрира този процес споменатият вече Никълъс Нисим Талеб: Да си представим, че в едно семейство от четирима души дъщерята е фанатично обсебена от идеята за негенномодифицирана храна. Ако тя е достатъчно инатлива, е напълно възможно да наложи своята воля на останалите членове на семейстово, които в името на семейния мир са готови да направят компромиса и да консумират само органична храна. Следващата стъпка лесно може да бъде предвидена: това хипотетично семейство отива на барбекю заедно други приятелски семейства. Ако за въпросното семейство се знае, че не консумират ГМО, домакините ще предпочетат да приготвят органична храна за всички. На следващото ниво местният магазин, съобразявайки се, че в района има голямо търсене на храна без ГМО, логично ще започне да зарежда само такава, за да направи живота по-лесен както за себе си, така и за клиентите. След това ефектът достига до местния доставчик, и така „ренормализацията“ продължава до самия връх.

Има много исторически примери за успеваемостта на този модел - от налагането на християнството в Римската империя през II-III вeк, въпреки нищожната първоначална численост и жестокото отношение на официалната власт към първите християнски секти, до проблемите със съвременните разклонения на радикалния ислям, превърнал терора в средство за налагане на нетолерантност. Мнозинството известни от историята политически режими, най-екстремните от които са болшевизмът и нацизмът, са се развивали именно по този модел.

Има множество индикатори, че събитията в Македония следват подобен сценарий. Мантрата "унитарна държава", заради която ескалират сблъсъците около македонския парламент в края на април, 2017, все повече започва да кънти на кухо. Що се отнася до опитите на македонския президен Герге Иванов да вдигне мизата при политическите карти, с които разполага, настоявайки за гаранции, че т. нар. "Тиранска платформа" няма да стане прелюдия към разпадането на Македония, те очевидно вървят към провал. В крайна сметка и под натиска на американския Държавен департамент, двайсетина дни след щурма на македонския парламент лидерът на СДСМ Зоран Заев получава мандат за съставянето на правителство, а официалните представители и на САЩ, и на ЕС в прав текст заявяват своята подкрепа за етнически албанец Талат Джафери, избран за председател на македонския парламенот при несъвсем прозрачна процедура.

Разбира се, в македонския политически театър никой не е невинен. Многобройните грешки и закононарушения на ВМРО-ДПМНЕ през годините, в които разполага с пълен контрол над властта в Скопие, я лишават от ореола на легитимен борец за единна македонска държава. Но и другата страна, т.е. социалистите на Зоран Заев, опитвайки се да играят в един отбор с нетолерантното албанско малцинство, не може да бъде разпозната като алтернатива. Със сигурност не успокояват ситуацията и тиражирането на "личните възгледи" на различните чуждестранни лечители на македонската болест като британския дипломат Тимъти Лес, американския конгресмен Дана Рорабейкър или бившият ръководител на мисията на ОССЕ в Косово Уйлям Уокър. И въпреки официалните позиции на Вашингтон, Брюксел или Москва, че корекцията на границите между балканските страни е неприемливо, ако следваме ренормализационния модел, коментиран по-горе, перспективите за съхраняването на Македония в сегашните й размери стават все по-мъгляви.

Важният въпрос е, че бъдещето на македонската държава не засяга само нея. След като в края на 90-те години на миналия век с активната дипломатическа и въоръжена намеса на САЩ и НАТО Югославия е ликвидирана, а Косово се обособява като стратегическата прозападна база за контрол, в дестабилизационните сценарии за региона все по-често се започва да се споменава великоалбанската идея. Тук дори няма значение доколко осъществима е тя. От гледна точка на глобалистките западни елити, една послушна и обединяваща няколкото разделени към момента анклава с предимно албанско население Велика Албания е приемлив вариант, който би осигурил дългосрочен ресурс за шантажиране и подчиняване на силно разпокъсаните Балкани. Но тази сметка няма как да излезе, без в нея да се включи и Москва, чието геополитическо влияние поне през последното десетилетие става все по-незаобиколимо.

Засега изглежда, че македонският възел не може да се развърже без това да повлече сериозни конфликти не само между съседите на бившата югославска република, но и между далеч по-влиятелни глобални фактори. При такова наслагване на естествено развиващи се и целенасочено режисирани обстоятелства дестабилизационният потенциал на Македония на Балканите, а и в по-широк геополитически контекст, ще расте и няма да е изненада, ако нещата излязат от контрол в едно относително близко бъдеще.

Гърция - многозначително затишие

След като снежната топка на гръцкия външен дълг се затъркаля опасно в периода 2010-2015, а страната се докосва до ръба на банкрута, постепенно новините от южната част на Балканския полуостров сякаш придобиват по-спокоен тон. Но това е само привидно затишие. След своеобразния Рубикон, преминат на 13 юли 2015, когато 18-те страни-членки на еврозоната успяват да наложат своите силно рестриктивни условия срещу новия заем за Гърция, между правителството на Алексис Ципрас и гръцките граждани започва дълъг период на крехка търпимост.

Много от финансовите анализатори са на мнение, че мястото на Гърция не е в еврозоната и че проблемът й не е толкова в подправените статистики и отчети на предходните правителства, колкото в слабата икономика. Фактът обаче, че повече от 90% от гръцкия външен дълг е притежание на публични институции като Европейския стабилизационен механизъм, Европейската централна банка и правителствата на страните от еврозоната, е сериозна пречка пред опрощаването на части от този огромен за гръцките мащаби 300-милиарден дълг. За последните пет-шест години гръцката икономика се е свила с повече от 25%, което според икономическите анализатори е равносилно на ефекта на Голямата депресия в САЩ от 1929-1934.

Истинската бомба, за която никой не знае, колко още може да остане в невзривено състояние, е социалната. Статистическите данни показват, че средната класа в Гърция се топи, а повече от три-четвърти от гръцките домакинства в последните две години трайно обедняват. Безработицата и несигурността създават трайна атмосфера на песимизъм, а емиграционните тенденции и нагласи придобиват заплашителни измерения. Следващите едно след друго споразумения с външните кредитори за отпускане на нови и нови заеми, наричани евфемистично „спасителни”, водят до неумолимо обедняване най-вече на уязвимите групи: пенсионерите, младежите, нискоквалифицираните работници.

Един от ключовите рискови фактори в Гърция е сриващата се легитимност на политическата власт. Алексис Ципрас, избран за премиер след предсрочните избори на 25 януари, 2015, заради твърдата си позиция срещу диктата на т. нар. Тройка, само пет месеца по-късно се превръща в поредния крепител на статуквото, огъвайки се под натиска на кредиторите. Сриващият се авторитет на гръцките управляващи в момента поставя страната в несигурната позиция на катализатор. Гърция очевидно не е в състояние да реши в обозримо бъдеще икономическите и социалните си проблеми, поради което всяко по-рисково събитие, като внезапно засилване на мигрантския натиск или евентуален конфликт с Турция за няколкото острова по гръко-турската морска граница Имия-Кардак, може да отключи поредица от дестабилизиращи региона действия. Поради ниския си вътрешен престиж и прекалено сериозните проблеми с външния дълг гръцкото правителство едва ли е в състояние да си поставя и постига дългосрочни външнополитически цели. Това касае както въпроса за разделението на Кипър, така и обтегнатите отношения с Турция на Ердоган след приютяването на турските военни покрай т. нар. опит за преврат, а също и за липсата на напредък с Македония в спора за името на бившата югорепублика.

Изводът е очевиден – Гърция може би не е толкова в позицията на огнище на евентуален конфликт на Балканите, колкото на фактор, който би усилил и ускорил такъв конфликт, ако бъде причинен отвън.

България – агонията на законността

В статията си "Възходът на конкурентния авторатиризъм" харвардските преподаватели Стивън Левински и Лукън Уей въвеждат понятието "конкурентен авторитаризъм". Това е вид обществено устройство, което имитира демокрация, но при него главата на изпълнителната власт контролира държавните институции, а медиите и опозицията са подложени на засилваща се маргинализация.[7] В тези режими съществуват формално демократични институции и процедури за достъп и упражняване на политическата власт. Но главните политически фигури си позволяват безнаказано да ги нарушават до такава степен, че въпросните институции престават да покриват минималните демократични стандарти. Примерите, които дават авторите са достатъчно показателни - Хърватия на Франьо Туджман, Сърбия на Слободан Милошевич, Украйна при Леонид Кравчук и Леонид Кучма, Перу при Алберто Фухимори, а също и Албания, Армения, Кения, Мексико, Замбия през 90-те години на миналия век.

В по-меките форми на конкурентен авторитаризъм можем да включим и България през последните осем години. От 2009 насам, по свобода на словото България е неизменно последна измежду държавите-членки на ЕС, медиите се маргинализират и се превръщат в средство за саморазправа с неудобните, съдебната власт губи трайно легитимност и независимост, а купуването на лоялност чрез манипулирано разпределяне на публичните средства, вкючително и по европейските програми, се превръща в устойчива практика. Фактът, че непредвидени и по същество второстепенни обществено-политически събития са в състояние да доведат до падане на правителствата във всеки един момент, както се случва през март 2013 и през ноември 2016, създава политическа несигурност, зависеща от импулсивните решения на една единствена личност.

Липсата на по-дълбоки демократични ценности и авторитарните политически практики в управлението на страната девалвират и нейната роля като външнополитически фактор. Особено видно е това след събитията около т. нар. преврат в Турция от юли 2016, когато при нарушение на Конституционните разпоредби (чл.28 и чл. 29), на закона за чужденците, както и на Конвенцията за правата на човека (чл.2 и чл.3) в Турция са върнати нейни граждани, потърсили убежище у нас, като най-много коментари предизвиква експулсирането на Абдуллах Бююк. В отношенията със съседите си Македония, Сърбия, Гърция и Румъния България по-скоро балансира между импулсивните действия и бездействието. Това през последните десетина години трайно я закотвя сред третостепенните геополитически фактори в региона.

Независимо че не се разпознава като дестабилизиращ полуострова фактор, при сегашната конфигурация на политическите сили и икономическите субекти в страната, както и при многобройните пробиви на националната сигурност (трафика на мигранти през българска територия, хроничните кадрови, финансови и технически проблеми на армията, ниският престиж и политическите обвързаности на полицията, повсеместната корупция, неспазването на върховенството на закона и т. н.), България не е в състояние да формира активна позиция и да противодейства на евентуална дестабилизационна спирала. Това я превръща в уязвима и силно зависима от външни фактори. При определени обстоятелства подобно съчетание от фактори може да доведе до преминаване предела на критичната маса от конфликтност в региона и да отключи поредица от неконтролируеми събития.

 

Бележки:

 


[1] Виж Morton Grodzins, „Metropolitan Segregation" (1957) „The Metropolitan Area as a Racial Problem” (1958)

[2] Тези негови идеи са обощени в широко цитираното му произведение Thomas C. Schelling, „Micromotives and Macrobehavior”, W.W. Norton , 1978.

[3] Malcolm Gladwell, „The Tipping Point: How little things can make a big difference‟, Little Brown, 2000

[4] Малапарте, Курцио, "Техника на преврата", 1995, с. 66

[5] Докладът е публикуван в британския The Times под заглавие „Erdogan plotted purge before coup, say Brussels spies” , 17. 01. 2017, https://www.thetimes.co.uk/article/erdogan-plotted-purge-before-coup-say-brussels-spies-2hh8mgx6h

[6] Виж Nassim Nicholas Taleb, „ The Most Intolerant Wins: The Dictatorship of the Small Minority”, https://medium.com/incerto/the-most-intolerant-wins-the-dictatorship-of-the-small-minority-3f1f83ce4e15#.91amj0db0, Visited at 02. 05. 2017.

[7] Виж Steven Levitsky and Lucan A. Way, „The Rise of Competitive Authoritarianism”, Journal of Democracy, Volume 13, Number 2, April 2002, 51-65.

*Институт за изследване на обществата и знанието към БАН