"Тръпмопонимиката": между корпоративния и "националния" капитализъм

брой 3 2017
Typography

В момента, основната дилема пред американските (и не само, разбира се) икономически анализатори е, доколко реални са намеренията на новия президент на Съединените щати Доналд Тръмп за увеличаване на вътрешния икономически потенциал на САЩ, както и кои групи от елита са склонни да подкрепят т.нар. "Тръмпономика".

Очевидно е, че президентът се отнася съвсем сериозно към повечето си предизборни обещания, касаещи укрепването на американската индустрия. През първите месеци на управлението си той достатъчно ясно даде да се разбере, че иска да възроди автомобилната индустрия, да увеличи възможностите за добив на енергоносители, с които разполагат енергийните корпорации, да премахне ограниченията върху добива на петрол от находищата на територията на САЩ, да възроди въглищната енергетика, а страната му да престане да зависи толкова много от външните пазари и да губи работни места. Налице са също определени тенденции, за които Тръмп поне досега не говореше много, но които очевидно ще продължат да се задълбочават. На първо място, става дума за увеличаването на военните разходи и, съответно, на поръчките за военно-индустриалния комплекс. Като цяло, посланията на Тръмп се оказаха твърде популярни сред американците, особено онези, ангажирани в реалната икономика, които сега очакват заводите в Детройт отново да заработят с пълния си капацитет, а петролните компании да стартират нови сондажи.

"Тръмпономиката" като алтернатива на глобализацията

Както посочва канадският професор Джеймс Петрас от Университета Сейнт Мери в Халифакс, "ключово място в критиката на Тръмп срещу сегашния управляващ елит в САЩ заема въпросът за неговото негативно влияние върху производството в САЩ, търговията, данъчния дисбаланс и трудовия пазар. В тази връзка, президентът цитира данните, доказващи, че американският индустриален капитализъм рязко е преориентирал своите инвестиции, иновации и печалби извън пределите на страната, като пример за негативното влияние на глобализацията. През последните двайсетина години мнозина американски политици и експерти критикуваха загубата на добре платени работни места и застоят в националната индустрия, като това стана част от тяхната предизборна реторика, но истината е, че никой не дръзна да предприеме каквито и да било ефективни действия против тези най-вредни за Америка последици от глобализацията. Тръмп беше първият, който рязко се обяви против "приказките, които не са придружени от никакви реални мерки", обещавайки да сложи край на тази практика и да осъществи необходимите мащабни промени".

Като цяло, икономическата стратегия на Тръмп вече се очертава достатъчно ясно: понижаване на данъците, увеличаване на държавните разходи за инфраструктурни проекти, за сметка на ограничаването на социалните ангажименти (неслучайно сред първите мишени на новия президент се оказа здравната програма на предшественика му, известна като Obamacare). За реализацията на подобна политика обаче, Тръмп се нуждае от послушен Федерален резерв, а сегашния му шеф Джанет Йелън (чиито мандат изтича чак през 2018) въобще не е сред привържениците му и открито намеква, че лихвените проценти могат да бъдат повишени, което сериозно би попречило на реализацията на икономическата стратегия на президента, ограничавайки възможностите за увеличаване на държавните радходи. Затова вероятно ще станем свидетели на напрегнати пазарлъци между Йелън и Белия дом.

На теория, идеята на Тръмп да накара американската икономика отново да започне да работи за себе си, би могла да обедини множество заинтересовани лобистки групи, които да формират впечатляваща коалиция, включваща автомобилните и енергийни корпорации, военно-индустриалния комплекс, авиационната, космическата и корабостроителната промишленост, стоманодобивната индустрия и т.н. Освен това, избирането на Тръмп вдъхна определени надежди на големите фармацевтични компании, които се опасяваха, че Хилари Клинтън може да разшири държавното регулиране на ценообразуването в сектора. Освен това, демократите планираха да се заемат по-сериозно с големите банки, докато сега последните не без основание разчитат на отмяната на редица ограничения, включително практическото премахване на правилото на Волкер (което ограничава участието на американските банки, разчитащи на влоговете на населението и различни организации, да участват в покупко-продажбата на ценни книжа със собствени средства, които по начало са предназначени да гарантират влоговете на клиентите им - б.р.), както и на целия закон "Дод-Франк", част от който е и въпросното правило. Както е известно, законът "Дод-Франк" се смяташе за едно от най-големите постижения на администрацията на Обама в сферата на банковото регулиране, хедж фондовете и пазарните деривати, чието прилагане трябваше значително да намали рисковите операции с влоговете. Затова не е чудно, че веднага след като Тръмп влезе в Белия дом, банковият сектор демонстрира (още в края на януари 2017) ръст от 14%, по индекса KBW.

Последиците в краткосрочна и дългосрочна перспектива

И така, около Тръмп може да се формира мощен корпоративен блок, което на свой ред ще доведе до усилване влиянието на съответните лобистки групи в Конгреса. Впрочем, все още е малко рано да твърдим, че "затворената" икономика, за която пледира Тръмп действително ще се окаже изгодна за цели отрасли, тъй като немалко корпорации от американската авиационна, автомобилна и фармацевтична индустрии са силно зависими от веригите на добавената стойност и от чуждестранните пласментни пазари. Показателно е обаче, че в началото на 2017 американският корпоративен сектор очевидно преживява подем - така, фондовият индекс S&P500 е скочил с 6% от изборите насам, а частният сектор преживява своеобразна еуфория, очаквайки понижаване на данъците и връщане на печалбата от пласирането на продукцията си в САЩ. В тази връзка ще напомня, че непосредствено след влизането на Обама (когото мнозина индустриалци и консерватори смятаха за "откровен социалист") в Белия дом през 2009, индексът S&P500 падна с цели 5%.

Разбира се, стимулирането на националната индустрия и вътрешното търсене е нещо съвсем нормално. Нешо повече, подобна политика може да се окаже печеливша, но в същото време тя е свързана с доста рискове. На първо място, това би могло да провокира ръст на инфлацията и повишаване курса на долара, което ще се отрази негативно не само на американския, но и на световния пазар. На второ място, комбинацията между дерегулацията на финансовия сектор и ръста на държавните разходи за инфраструктура ще изисква наличието на съвсем ясен план, с какъвто засега администрацията на Тръмп очевидно не разполага.

Както е известно, новият американски президент привърна в своя мишена компаниите, внасящи евтини чуждестранни стоки на американския пазар, ерозирайки бизнеса на местните производители и работници. Икономическата му стратегия, която отделя основно внимание на американската промишленост, означава отказ от досегашния акцент върху финансовия и спекулативен капитал и изместването му към индустриалния.

Имиграционната политика на Тръмп също е тясно свързана със стратегията му за гарантиране на по-голяма заетост. Както е известно, масовият приток на мигранти беше използван за намаляване възнагражданията на коренните американци и ограничаване правото им на труд и стабилна заетост. Тази тенденция се прояви първо в месопреработвателната индустрия, а след това в текстилния сектор, индустриалното птицевъдство и строителството, след което засегна и редица други ключови отрасли. Идеята на Тръмп е да бъде ограничена имиграцията за да може да се възстанови балансът между труда и капитала и да бъдат укрепени позициите на синдикатите по време на преговорите за трудовите възнаграждения, условията на труд и бонусите. Тоест, критиките на президента срещу масовата имиграция са свързани с това, че ако бъдат повишени заплатите и подобрени условията на труд (чието ниво сериозно спадна именно заради конкуренцията на нелегалните имигранти), редица сектори на икономиката отново ще потърсят услугите на американски работници, което пък би позволило на последните да гарантират достоен жизнен стандарт за себе си и своите семейства. Впрочем, това не е нещо ново в американската политика за борба с безработицата, доколкото в историята на САЩ има и други подобни примери. Показателно в този смисъл е, че сред най-големите кумири на Тръмп е президентът Дуайт Айзенхауер, а историческият му идеал е Америка от 50-те години на миналия век, в която доминират нациионалната индустрия и големите корпорации, безработицата е поставена под контрол (включително чрез депортацията на нелегалните мигранти), а броят на домакинствата постоянно нараства. Между другото, анкетите сочат, че повечето привърженици на Тръмп също са убедени, че именно 50-те години най-точно са отразявали т.нар. "американска мечта", а след този период страната е тръгнала в грешната посока.

Критиката на интеграцията и концепцията за "глобалната взаимозависимост" са ключов елемент в мирогледа на новия президент на САЩ. В определен смисъл, той действително е готов "да обърне хода на времето" и тъкмо това е най-важният сигнал, който изпраша на целия останал свят, включително на България. Тоест, Тръмп поставя под въпрос цялата съвременна архитектура на глобалната икономика с нейните вериги на добавена стойност, свободната миграция на трудовите ресурси и паричните потоци и наличието на такива глобални регулатори като МВФ и Световната банка. Естествено, реакцията на различните държави на този сигнал също ще бъде различна - някои например, вероятно ще го изтълкуват като опит за обръщане на процеса на глобализация, докато други - като Китай например, ще видят в него шанс да увеличат собствения си дял в глобалната икономика.

От друга страна, стремежът на Тръмп да стопира и дори да обърне назад глобализационния процес може да доведе не до ограничаване, а до увеличаване ролята на спекулативните фактори, доколкото не е съвсем ясно, дали "Тръмпономиката" ще означава настъпление срещу офшорната икономика или сдържане на различните финансови групировки. Напротив, според мнозина са налице основания да се смята, че ще станем свидетели на задълбочаване на дерегулацията във финансовия сектор. Защото, ако Тръмп действително премахне част от сегашните ограничения пред Уолстрийт, това няма как да не се превърне в пример за водещите финансови центрове в света - от британските хедж фондове, до азиатските борси. От една страна, прокламираното от новия американски президент финансово дерегулиране ще означава по-лесно отпускане на заеми в долари и, следователно, може да увеличи растежа на развиващите се пазари. От друга страна обаче, това може да доведе до появата на нови финансови балони и да ограничи предсказуемостта на случващото се в международната финансова сфера, което в условията на все още непреодолялата всички последици от кризата глобална икономика ми могло да провокира нови сътресения.

В същото време, паралелно с обещанията за дерегулиране на финансовия сектор, Тръмп не спира да пропагандира икономическия национализъм, т.е. защитата на американските икономически интереси с всички възможни - включително откровено протекционистки - средства. С други думи, глобалната конкуренция, която САЩ подкрепяха през последните десетилетия, сега може да бъде заменена от курс към гарантиране икономическата доминация на Америка, което в дългосрочна перспектива да доведе до икономическа, а следователно и до политическа дезинтеграция на "глобалния модел".

Ясният знак, който дава Тръмп, че е дошло време американската икономика да се "затвори", поне частично, за да може да се справи на спокойствие със собствените си проблеми, вероятно ще се окаже пример за подражание за много развити и, особено, развиващи се държави, където идеите на протекционизма и без това са достатъчно популярни. Което пък поставя под въпрос бъдещето на интеграционните проекти във всички части на света, включително на този за "обединена Европа".

Отказът от курса на предишните администрации

Тръмп е убеден, че редица, подписани от предшествениците му търговски споразумения са довели до гигантски дисбаланс между разходите и приходите на американската икономика и стига до извода, че САЩ са претърпели пълен провал в хода на преговорите за тях. Според него, предишните американски президенти са подписвали въпросните многостранни споразумения, стремейки се най-вече да гарантират военните алианси и базите на САЩ в различни точки на света и пренебрегвайки вредните последици от тях за икономиката на страната. Затова сега Тръмп обешава да промени това "уравнение", като прекъсне или предоговори всички подписани при неизгодни за САЩ условия икономически споразумения и, паралелно с това, ограничи американските военни ангажименти в чужбина и накара съюзниците на Вашинггон от НАТО да увеличат собствените си военни бюджети. Веднага след като влезе в Белия дом, Тръмп оттегли САЩ от Транстихоокеанското споразумение (ТТП) и покани президента на Мексико и премиера на Канада да обсъдят предоговарянето на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA).

Ключово място в програмата на новия президент заемат инфраструктурните проекти за стотици милиарди долари, включително породилите много дискусии планове за изграждане на петроло- и газопроводи от Канада до Мексиканския залив. Очевидно е, че те са в разрез със съществуващите договори с коренните народности на Северна Америка и могат да провокират недоволството на еколозите, но фактът че при реализацията на тези проекти изрично се поставя условието да бъдат използвани предимно произведени в САЩ строителни материали и да се наемат само американски работници, означава, че те ще създадат условия за появата на много нови и добре платени работни места в страната. Този акцент върху инвестициите и работните места в САЩ драстично се разминава с практиката на предишната администрация на президента Обама, включително с водените от нея войни в Големия Близък Изток, в резултат от което сериозна нарастнаха както държавният дълг, така и търговският дефицит.

Както е известно, в речта по повод на влизането му в Белия дом, Тръмп обеща, че ще спре унищожаването на Америка "тук и сега". От една страна, това означаваше, че ще бъде прекратена бавната смърт на американската индустрия, в резултат от изнасянето на редица производства извън САЩ, което на свой ред доведе до масови фалити на фермерските стопанства и упадък на малките градове. От друга страна, обещанието му се свързва с отказа от политиката на водене на безкрайни войни в чужбина и свързаната с нея дестабилизация на цели континенти (макар че последните американски действия в Сирия говорят по-скоро за обратното). В същото време, през последните петнайсетина години американското политическо ръководство неглижираше постепенната "наркотизация" (до голяма степен свързана с безконтролното предписване на синтетични опиати) на все по-широки слоеве от обществото, убиваща стотици хиляди американци (най-вече млади) и разрушаваща живота на милиони. По данни на Центровете за контрол и профилактика на заболяванията в САЩ (Centres for Disease Control and Prevention), над 52 хиляди американци са умрели през 2015 от наркотична свръхдоза.Сега Тръмп обещава, че ще спре този процес. Показателно е обаче, че той очевидно не възнамерява да се конфронтира с едрия фармацевтичен бизнес, както и с медицинската общност, като цяло, във връзка с негативната им роля за разпространението на наркотичната зависимост във всички части на т.нар. "фермерска Америка". Не по-малко показателно е впрочем, че макар Тръмп остро да критикува предшествениците си, че са одобрили отпускането на огромни военни субсидии за американските съюзници, той ясно даде да се разбере, че тази критика не касае военните доставки за армията на САЩ и не е в разрез с обещанията му да "укрепи старите алианси" (т.е. НАТО).

Макар че враждебно настроените към новия президент медии постоянно го обвиняват, че иска да "унищожи световната търговия" и да следва стриктно "протекционистка" политика, истината е, че на практика Тръмп постоянно потвърждава намерението си да разширява международната търговия. Той предлага обаче е, това да стане за сметка на стоките, произведени в самите САЩ, а не в чужбина. Именно в тази връзка, Тръмп търси възможност да предоговори редица многостранни и двустранни търговски споразумения, опитвайки се да постигне по-голям паритет между САЩ и търговските им партньори, посочвайки, че по времето на Обама в това отношение се е очертал сериозен дисбаланс във вреда на Америка.

Освен това, би било грешка политиката на Тръмп за реиндустриализация на САЩ да се бърка с автаркията. Новият президент ще подкрепя износа и вноса, запазвайки отворения характер на американската икономика, но в същото време ще се стреми да увеличи ролята на страната си като производител и износител. В същото време САЩ ще следват по-предпазлива политика по отношение на вноса. Тръмп очевидно предпочита да укрепва влиянието на онези американски износители, които са едновременно и производители. Той ще се стреми се да увеличи вноса на суровинни стоки и челни технологии и да намали този на автомобили, стомана и битови стоки.

Не по-малко погрешни изглеждат и опитите противопоставянето на Тръмп на "глобализацията" да се представят като "огромна заплаха за икономическия ред, наложил се след Втората световна война" (както твърди например Washigton Post). Всъщност, истината е, че осъществяващите се през последните години фундаментални промени, вече погребаха остатъците от следвоенния модел, а опитите на Вашингтон да го съхрани доведоха до кризи, войни и още по-голям упадък. Тръмп очевидно е наясно, че "старият" икономически ред вече е нежизнеспособен и се нуждае от радикални промени.

Остарелият икономически ред и нееднозначният характер на "новата икономика"

Както е известно, след края на Втората световна война, по-голямата част от Западна Европа и Япония се ориентираха към силно ограничителна "протекционистка" индустриална и монетарна политика с цел да възстановят разрушените си икономики. И едва след сравнително продължителния период на възстановяване (Западна)Германия и Япония се решиха предпазливо и избирателно да либерализират икономическата си политика.

На свой ред, през последния четвърт век Русия рязко се трансформира от мощна колективистична икономика в либерално-капиталистическа "васално-гангстерска" олигархия, а след 2000-та - в преустроена смесена икономика и силна централизирана държава. Китай пък се преобрази от изолирана от световната търговия колективистична икономика във втората най-могъща икономика на планетата, измествайки САЩ като най-големия търговски партньор на държавите от Азия и Латинска Америка.

Навремето САЩ контролираха 50% от световната търговия, докато днес делът им е паднал под 20%. Това отстъпление се обяснява отчасти с демонтажа на индустриално развитата американска икономика, свързан с прехвърлянето на много производства в чужбина. Въпреки очевидните промени в световния ред, последните няколко президенти на САЩ не осъзнаха (или пък не поискаха да го направят) необходимостта от реорганизация на американската икономика и политика. Вместо да признаят, възприемат и използват промените в икономическото и политическо влияние и пазарните отношения, те се опитаха да укрепят дотогавашните модели за доминация с помощта на войните, военните интервенции и кървавата деструктивна политика на "замяна на неудобните режими", като по този начин на практика унищожиха редица традиционни пазари на американските стоки, вместо да създадат нови. Вместо да признаят и се съобразят със смайващата икономическа мощ и влияние на Китай и да се опитат да предоговорят условията на търговията и сътрудничеството с Пекин, предшествениците на Тръмп се опитаха по един изключително глупав начин да изключат китайците от инициираните от Америка регионални и международни алианси (като ТТП например), включително сплашвайки собствените си азиатски партньори и инициирайки стратегия, залагаща на военното обкръжаване на Китай и провокациите срещу него в Южнокитайско море.

Впрочем, макар че самият Тръмп очевидно осъзнава тези промени, както и необходимостта от преразглеждане на икономическите отношения, редица ключови участници в неговия екип се опитват да продължат милитаристичната и конфронтационна политика на Обама.

При предишните президентски администрации Вашингтон игнорираше възраждането, възстановяването и нарастващата роля на Русия като регионална и световна сила. А, когато най-сетне го осъзна, реагира като разшири намесата си във вътрешните работи на държавите от постсъветското пространство и инициира изграждането на военни бази и провеждането на военни учения в непосредствена близост до руските граници. Вместо да задълбочат търговските си отношения и да увеличат обема на инвестициите си в Русия, САЩ изразходваха милиарди долара за налагането на санкции срещу Москва и за военни разходи, включително стимулирайки преврата в Украйна в началото на 2014. Политиката на Обама за смяна на режима в тази страна, както и на тези в Либия и Сирия, беше мотивирана от желанието му да премахне правителствата им, които бяха сравнително добре настроени към Москва. Това което САЩ постигнаха на практика обаче, беше опустошаването и на трите държави, да не говорим, че стимулираха Русия да консолидира силите си, защитавайки своите граници и сфери на влияние, както и да формира нови стратегически алианси, които на практика ерозираха американското влияние в света.

Осъзнавайки тези нови реалности, още в началото на предизборната си кампания Тръмп предложи да се промени същността, символиката и реториката на отношенията със съперниците и съюзниците на Америка, като допълнение към призива му за изграждане на т.нар. "нова икономика". Първото и основното, на което обърна внимание тогава той, бяха опустошителните войни в Близкия Изток и очевидното изтощаване на военната мощ на САЩ. Тоест, Тръмп осъзна, че Съединените щати вече не могат да се ангажират с многобройни и безкрайни завоевателни походи и окупации в Близкия Изток, Северна Африка и Азия без да платят за това огромна цена във вътрешен (икономически и политически) план.

На второ място, Тръмп призна, че Русия не представлява стратегическа военна заплаха за САЩ. Нещо повече, руският президент Путин нееднократно декларира, че Москва иска да си сътрудничи с Вашингтон в борбата за унищожаване на общия противник - Ислямска държава и нейната терористична мрежа. Освен това руснаците са склонни отново да отворят пазарите си за американските инвеститори, които бяха прогонени оттам заради санкциите, наложени от Обама, Хилари Клинтън и Джон Кери. Като реалист и бизнесмен, Тръмп би искал да сложи край на санкционната война и да възстанови плодотворните пазарни отношения с Русия.

На трето място, за новия американски президент е очевидно, че военните интервенции на САЩ в Големия Близък Изток доведоха до чудовишни разходи и донесоха минимална полза за американската икономика. Ето защо, той възнамерява да укрепи пазарните отношения с регионалните икономически и военни сили като Турция, Израел и монархиите от Залива. Тръмп не се интересува от Палестина, Йемен и Сирия, нито дори от кюрдския въпрос, защото там не се очертават кой знае какви възможности за инвестиции и търговия. От друга страна, той упорито игнорира гигантското икономическо и военно влияние на Иран в региона, което се оценява от немалко експерти като грешка. Тръмп дори предложи предоговаряне на постигнатото през 2015 споразумение за иранската ядрена програма за да подобри американските позиции в рамките на тази сделка. Според мнозина, враждебната му реторика срещу режима на аятоласите в Техеран би могла да цели успокояването на Израел и влиятелното еврейско лоби в самата Америка, макар че подобно поведение очевидно е в разрез със собствения му лозунг "Америка над всичко". Тепърва предстои да видим, дали Тръмп ще съумее да комбинира своя произраелски курс с очевидния стремеж да включи Иран в програмата си за създаване на нови регионални пазари за американските корпорации.

Що се отнася до "азиатската политика" на президента, макар противниците му да го обвиняват, че прави прекалено войнствени изявления по отношение на Китай и, че неговата "протекционистка програма" ( и особено излизането на САЩ от ТТП) може да тласне много азиатски държави в прегръдките на Пекин, истината е, че той възнамерява да разшири преговорите с тях с цел да бъде увеличен търговският обмен в рамките на вече постигнатите двустранни споразумения.

Най-вероятно, Тръмп ще се опита да запази, без да разширява, започнатото от Обама "военно обкръжаване" на китайските морски граници, което обаче застрашава редица жизненоважни маршрути за превози на стоки по море. В същото време, за разлика от предшественика си, сегашният президент ще се стреми към предоговаряне на икономическите и търговски отношения с Пекин, тъй като не без основание разглежда Китай като икономическа суперсила, а не като развиваща се държава, която цели (и има правото) да защити своята "недостатъчно развита индустрия". Тоест, реализмът на Тръмп отразява новата икономическа ситуация: Китай е развита и силноконкурентоспособна световна икономическа сила, която изпреварва САЩ отчасти заради запазването на собствените си държавни субсидии и стимули, наследени от предишната фаза на китайското икономическо развитие. Последното, разбира се, води до сериозни диспропорции. Като реалист и бизнесмен, Тръмп е наясно, че Китай предоставя отлични възможности за търговия и инвестиции, ако САЩ съумеят да постигнат взаимноизгодни споразумения, които да гарантират по-благоприятен за тях активен външнотърговски баланс. Той не иска да започва "търговска война" с Пекин, но в същото време основната му цел е да възстанови позициите на САЩ като основен глобален "износител" за да успее да реализира успешно амбициозната си вътрешнополитическа програма. Ето защо можем да очакваме, че преговорите му с китайците ще бъдат изключително тежки, тъй като водещите американски износители са настроени против програмата на Тръмп и на практика подкрепят политиката на експортно-ориентираната управляваща класа в Пекин. Нещо повече, банковите елити от Уолстрийт буквално умоляват китайците да ги допуснат до своите финансови пазари, т.е. американският финансов сектор се очертава като крайно съмнителен и незаслужаващ доверие съюзник на индустриално-ориентираната политика на Тръмп.

Възможните търговски войни

Практическата реализация на икономическите идеи на Тръмп би могла да доведе до взривообразно нарастване на търговските ограничения и протекционизма. Както е известно, протекционизмът открай време се практикува от отделни държави, но ако той отново се превърне в световна практика, при това подкрепяна от най-силната икономика на планетата, това няма как да не породи напрежение в търговските отношения между държавите. Тръмп вече оттегли (през януари 2017) САЩ от Транстихоокеанското партньорство (ТТП) и декларира готовност да преразгледа отношенията с глобалните финансово-икономически институции, като защити американската индустрия, създавайки различни тарифни прегради пред вноса на евтина чуждестранна продукция. Вече се говори, че тарифите за вносните китайски стоки например ще скочат на 45%, за стоките от Мексико - на 35%, а за тези на всяка държава, която бъде призната от САЩ за "валутен манипулатор" – между 15% и 35%. Впрочем, ако беше победила на изборите, Клинтън вероятно също щеше да преразгледа редица търговски споразумения, макар и не чак толкова драстично.

Разбира се, за да реализира успешно икономическата си стратегия, Тръмп ще трябва да се справи с много сериозната съпротива срещу нея, както в САЩ, така и от страна на международните им партньори. Вътре в страната вече се оформи своеобразен блок, подкрепян както от демократите, така и от някои републиканци, чиито гръбнак се формира от представителите на високотехнологичния и иновационен сектор, редица телекомуникационни компании, етническите диаспори, еколозите и част от малкия бизнес (друга част от него обаче твърдо стои зад Тръмп), средните банки, секторът на услугите, представителите на т.нар. "свободни професии", университетският и експертен елит, голяма част от най-влиятелните медии и всички, които смятат, че либералните ценности са застрашени. Извън САЩ пък, протекционистката реторика вече провокира вълна от недоволство от страна на либералните политици, дипломати, бизнесмени и медии. Водещите икономики на ЕС, както и Япония, Южна Корея, Китай, Мексико, Канада и някои други държави, които са тясно взаимносвързани със САЩ, се чувстват застрашени от една толкова радикалната промяна на икономическата политика на Вашингтон, макар че на практика тя все още не е започнала

Ако Тръмп наистина съумее да си гарантира подкрепата на по-голямата част от американския елит за "затварянето" на националната икономика, търговските партньори на САЩ вероятно няма да имат друг изход, освен да предприемат аналогични мерки, които не просто ще доведат до бумерангов ефект върху американската икономика, но и ще стимулират глобална икономическа дезинтеграция. Ако пък се реализира популярният сценарий за избухването на "търговска война" между САЩ и Китай, се очертават редица негативно последици за ситуацията в Южнокитайско море и триъгълника САЩ-Тайван-Китай, тъй като Пекин може да обвини Вашингтон, че открито действа срещу китайските интереси. Засега обаче, китайците демонстрират завидно хладнокръвие, като много внимателно следят развитието на ситуацията в Съединените щати.

Между другото, фактът, че Тръмп се опитва да "икономизира" дори отношенията между САЩ и НАТО, съвсем не означава, че това задължително ще ерозира позициите на пакта и дори ще постави съществуването му под въпрос. Възможно е, вместо това, държавите от ЕС действително да започнат да увеличават военните си разходи (точно както им препоръчва и Вашингтон), т.е. да станем свидетели на по-нататъшната милитаризация на Европа, без значение, дали това ще става под егидата на НАТО или на някакъв, свързан с пакта, Европейска военен союз, доминиран от Германия и Франция. В дългосрочна перспектива подобна тенденция едва ли ще способства за сигурността на Стария континент и преодоляването на сегашното разделение между ЕС и Русия.

Освен това, няма сериозни основания да се прогнозира, че в резултат от курса на Тръмп военно-политическата мощ на САЩ ще започне да намалява. По-скоро напротив, тъй като според мнозина експерти, именно американският военно-индустриален комплекс ще се окаже сред най-големите печеливши от управлението на новия президент, а декларираното от него увеличаване на военните разходи едва ли ще съдейства за намаляването на напрежението в света. По същия начин, изглежда малко вероятно, че излизането на САЩ от редица международни организации и вериги на взаимна зависимост ще доведе до намаляване ролята на американския капитал в сферата на глобалните финанси. Напротив, възможно е неговото влияние да придобие още по-неконтролируем характер, доколкото Тръмп едва ли ще бъде заинтересован от наличието на по-голяма прозрачност в световната икономика, а по-скоро обратното, тъй като това би улеснило декларираното от президента намерение още по-агресивно до прокарва интересите на американския капитал.

Заключение

Истината е, че Тръмп нито е "протекционист", нито пък противник на "свободната търговия" и тези обвиненията на противниците му нямат реални основания. Впрочем, той не е противник и на откровено имперската външноикономическа политика на САЩ, както показват и действията му в Сирия. Тръмп обаче е реалист и бизнесмен, който е наясно, че военните авантюри струват прекалено скъпо и на фона на съвременните реалности се оказват икономически неизгодни за страната му. Тоест, той разбира, че САЩ следва да се преориентират от сегашната си преобладаващо финансова и залагаща на вноса икономика, към индустриална и експортно-ориентирана.

Тръмп разглежда Русия като потенциален икономически партньор и военен съюзник в рамките на приключването на военните кампании в Сирия, Ирак, Афганистан и Украйна и, особено, за ликвидирането на терористичната заплаха, свързана с мрежата на Ислямска държава. Що се отнася до Китай, новият американски президент го смята за мошен икономически съперник, ползващ се от предимствата на несъответстващи на новите реалности търговски привилегии, и затова иска да преразгледа търговските споразумения с Пекин в съответствие със сегашния баланс на икономическото влияние на двете държави.

Както посочва в тази връзка, цитираният по-горе американски професор Джеймс Петрас: "Тръмп е национално ориентиран капиталист и политически реалист, който съзнателно оставя на заден план правата на жените, законодателството в сферата на климатичните промени, договорите с коренните етнически групи в Америка и правата на имигрантите. В същото време, част от назначените от него в правителството фигури, както и повечето му колеги-републиканци в Конгреса, изповядват милитаристична идеология, която изглежда по-близка до доктрината на Обама-Клинтън, отколкото до новата програма на самия Тръмп "Америка над всичко". Тоест, мнозина от хората, които го заобикалят, са войнствени империалисти, териториални екзпанзионисти и затънали в илюзии фанатици. Тепърва предстои да видим, кой ще спечели в краткосрочен и кой - в дългосрочен план. Ясно е обаче, че откровените противници на Тръмп от средите на крайните либерали и свързаните с тях големи медии, вероятно ще намерят немалко привърженици както в, така и около, режима на Тръмп".

 

* Българско геополитическо дружество