18
Вт, Юни
27 New Articles

Идеята за "Европа на няколко скорости" като симптом за прогресиращата ерозия на ЕС

брой 3 2017
Typography

На 9 и 10 март 2017 в Брюксел се проведе традиционното пролетно заседание на Еропейския съвет с участието на държавните и правителствени ръководители на държавите членки на Евросъюза.

В края на същия месец, същите участници, но без британския премиер Тереза Мей, се събраха в Рим за да отбележат 60-годишнината от подписването на т.нар. Римски договор, за който се смята, че е поставил основите на ЕС.

По правило, на пролетните срещи на върха на Съюза се дискутират предимно икономически проблеми. Както е известно, вече почти четири години икономиката на еврозоната, като цяло, демонстрира минимален растеж, макар и на фона на постоянните проблеми със суверенните дългове на държавите от Южна Европа и най-вече този на Гърция. Впрочем, в икономическия дневен ред на ЕС нямаше как да не бъдат включени и протекционистките декларации и откровените заплахи по адрес на Съюза и най-вече на неговия "мотор" Германия, които продължава да сипе новият президент на САЩ Доналд Тръмп. На фона на провала на преговорите за създаването на т.нар. Трансатлантическо партньорство между САЩ и ЕС и поредният рекорден профицит в двустранната търговия, регистриран от Германия, Берлин не спира да призовава останалите страни членки да ускорят постигането на споразумение за безмитна търговия с Япония и други възможни големи партньори на Съюза.

Истината обаче е, че този път пролетните срещи на ЕС не бяха посветени на икономическите проблеми, а по-скоро на перспективите пред Съюза. Дискутира се, в частност, стратегията за развитие на ЕС през следващите десет години след оттеглянето на Великобритания от европейския проект. Освен това, тъй като въпросните срещи бяха проведени в навечерието на ключовите президентски избори във Франция и преди насрочените за есента на 2017 още по-важни парламентарни избори в Германия, нито френският държавен глава Франсоа Оланд, нито немският канцлер Ангела Меркел бяха в достатъчно добра позиция за да наложат някакви фундаментални и в тази връзка уязвими за евентуалните им критици стратегически решения.

Кризите на ЕС и проектът за "Европа на няколко скорости"

Както е известно, в момента Европейският съюз се сблъсква с многобройни кризи, пораждащи сериозни съмнения относно перспективите за неговото оцеляване в средносрочна перспектива. Ето защо, опитвайки да формулират основите на бъдещата политика на Съюза, водещите фигури в него съзнателно се стремяха да заобиколят най-острите въпроси за да избегнат евентуални атаки от страна на нарастващия брой критикуващи брюкселските "еврократи" антисистемни "популисти, националисти и тем подобни демагози". Така, в навечерието на срещата в Брюксел председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер публикува т.нар. "Бяла книга", в която се лансират пет алтернативни сценария за бъдещото развитие на ЕС. Повечето експерти акцентираха в коментарите си, че сред тези сценария липсва този за евентуалната дезинтеграция на Съюза, мака че според редица техни колега, той не би трябвало да се изключва априори. Така или иначе, но според Юнкер, перспективете пред ЕС варират от още по-тясната интеграция и превръщането му, на практика, във федерална "супердържава", до създаването на т.нар. "Европа на няколко скорости", в чиито рамки да съществуват различни групи от държави, които да разглеждат перспективите за по-нататъшна интеграция само в определени сфери, при това всяка сама за себе си.

По време на предварителното обсъждане на бъдещето на ЕС, провело се на срещата във Версай (5 март) между премиерите на Германия Италия и Испания и френския президент, стана ясно, че четиримата играчи са единодушни само относно необходимостта от запазването на Европейския съюз, но не и относно начина, по който това би могло да стане. Тоест, ЕС не разполага с потенциал за реализацията на споразумение по един или друг от споменатите сценарии, но лидерите на водещите държави в него имат достатъчно ясни позиции по този въпрос. Така, на срещата във Версай, канцлерът Меркел, президентът Оланд и италианският премиер Джентилони, по един или друг начин, подкрепиха идеята за "Европа на няколко скорости".

Легенда:

Горе:

Потенциални коалиции за гъвкаво сътрудничество в ЕС

В карето:

Водачи

Колебаещи се

"Бунтовници"

 

Веднага след тази среща френският президент Оланд достатъчно откровено заяви, че ЕС или ще се развива "на няколко скорости", или ще се "взриви". Според него, в бъдеще "ще има единен алианс и вътрешен пазар с обща валута за някои". Тук следва да се подчертае последната дума - "за някои", което означава, че няма да е всички. Следователно, не всички членове на ЕС ще имат полза от единния пазар в рамките на общността, а предимно онези, които ще определят неговите правила.

Няколко дни по-късно, в речта си пред депутатите от Бундестага, германският канцлер Меркел също беше достатъчно откровена, заявявайки, че по-нататъшното успешно развитие на ЕС ще изисква придържане към стратегията за "Европа на няколко скорости", тъй като, според нея, "задачите, пред които сме изправени са прекалено мащабни за да се концентрираме единствено върху търсенето на компромиси". Което на практика означава, че Берлин е твърдо решен да прокарва собствения си интеграционен модел в ЕС, без да се съобразява с евентуалните му критици.

И така, Германия, Франция, Италия и донякъде Испания подкрепят идеята за „Европа на няколко скорости”, в която да съжителстват различни интеграционни нива, като ядрото на ЕС, т.е. еврозоната, престане да се съобразява с позицията на страните членки, които са извън нея. От първостепенно значение в концепцията за „Европа на няколко скорости” са именно проблемите на еврозоната, докато останалите минават на заден план. В рамките на тази концепция, интеграцията ще продължи да се задълбочава само в зоната на „ядрото” (Германия, Франция, Италия, Испания, Бенелюкс). В същото време интеграционните решения на проблемите на еврозоната очевидно са свързани с въпроса за съдбата на еврото. В това отношение изборът е очевиден – може да се върви или назад, към връщане на националните валути, което ще означава тежка дезинтеграционна криза и упадък на ЕС, или да се върви напред, към общ банков съюз и общ бюджет в рамките на еврозоната.

Разбира се, държавите членки на Съюза от Скандинавия и Централна и Югоизточна Европа, които не са част от еврозоната, изпитват тревога във връзка с възможността концепцията за „Европа на няколко скорости” да се превърне в официална политика на Брюксел след излизането на Великобритания. В тази връзка, те предупреждават за опасността от дезинтеграция на ЕС, но истината е, че се безспокоят повече, че ще загубят възможност да контролират решенията на Съюза, включително онези, които ги касаят персонално, но които ще се вземат от другите държави членки в рамките на общата политика на еврозоната.

Твърде показателно в тази връзка беше провелото се в навечерието на срещата в Брюксел съвещание на премиерите на държавите от Вишеградската група (ВГ): Полша, Унгария, Чехия и Словакия. На него те обявиха официалната си позиция че: „всяка форма на разширено сътрудничество следва да е отворена за всички държави членки на Съюза и стриктно да се избягва каквато и да било дезинтеграция на общия пазар, Шенгенската зона и самия ЕС”. Зад тази формулировка се крие желанието на държавите от ВГ да си гарантират право на вето по въпросите, касаещи по-нататъшната интеграция в рамките на Европейския съюз. Тъкмо поради това те толкова настояват за повишаване ролята на националните парламенти при изготвянето на европейските директиви. Тази позиция (която, между другото, досега се отстояваше най-вече от Великобритания) е в очевиден разрез с усилията на „ядрото” на ЕС за задълбочаване на интеграцията. Разбира се, държавите от ВГ са заинтересовани от Шенген като възможност техните граждани да се реализират на пазара на труда в по-развитите страни от ЕС. Освен това, миграцията намалява натиска върху техните силно отслабени национални социални системи. Страните от групата, както впрочем и тези от Югоизточна Европа (България и Румъния), са заинтересовани и от продължаването на европейските дотации, макар да е ясно, че немалка част от тях всъщност отиват в джобовете на големите западноевропейски компании, осъществяващи повечето инфраструктурни проекти в Централна и Югоизточна Европа. В същото време те се обявяват против проектираното в дългосрочна перспектива развитие на „Европа на няколко скорости”, тъй като този модел затвърждава второстепенната им роля при решаването на въпросите за производството и потреблението.

Практическата реализация на идеята за „Европа на няколко скорости” ще означава запазване на сериозните разлики в почасовото залащане на служителите в източната и западната част на Съюза и, като следствие от това, на различните социални стандарти. Неслучайно участниците в срещата на Вишеградската група рязко се обявиха против „двойните стандарти” по отношение качеството на хранителните продукти в западната и източната част на ЕС. Истината обаче е, че проблемът за различните стандарти на произвежданата за двете части на Съюза масова продукция, далеч не се изчерпва само с продоволствените стоки. Между другото, инцидентът с преизбирането на бившия полски премиер Доналд Туск за председател на Европейския съвет, срещу чиято кандидатура се обяви собствената му страна – Полша, е отлична илюстрация за тоталната доминация на принципа за „Европа на няколко скорости” при вземането на важните решения в Съюза. В крайна сметка, стана ясно, че решенията за ключовите кандидатури за наднационалните постове в Брюксел не се вземат във Варшава, Будапеща или Прага , а в Берлин и Париж. Очевидно представителите на „Европа на втората скорост” (сред които е и Бълария, освен ако за нея не бъде създадена специална „трета скорост”) ще трябва да се примирят с очевидно неравноправното си положение в ЕС. Впрочем, като своеобразна „компенсация” от Брюксел (разбирай, от Берлин) им предлагат допълнителни гаранции за тяхната сигурност и защитата им от „все по-агресивната Русия” в рамките на общата европейска отбранителна политика, при положение, че гаранциите на НАТО се окажат недостатъчни. Както е известно, на срещата на върха в Брюксел бяха набелязани редица мерки за ускоряване формирането на реален отбранителен съюз в рамките на Европа. Сред тях са създаването на обединен военен щаб на ЕС за планиране и управление на неговите мисии в чужбина с щат от 30 души. Освен това се дискутира създаването на европейски съвместен фонд за финансиране на научно-изследователските разработки във военно-техническата област.

Основният извод, който се налага е, че прокарваната в момента най-вече от Германия визия за бъдещето на ЕС предполага поддържането от страна на европейското „ядро” на няколко равнища на очевидно непълноправна, подчинена и експлоатирана от него европейска периферия, както вътре в Съюза, така и по неговите външни граници.

Европейският проект 60 години по-късно: ново начало или бавен разпад?

Както вече споменах по-горе, на 25 март 2017 ЕС отбеляза 60-годищнината на споразумението, поставило неговите основи – Римският договор за създаванто на Европейската икономическа общност (ЕИО). И въпреки, че юбилеят беше посрещнат подобаващо се от събралите си по този повод държавни и правителствени ръководители на 27-те страни членки (британският премиер Тереза Мей реши да не разваля тържеството и подаде официалното заявление за излизането на страната и от Съюза след неговото приключване), на всички е ясно, че Европейският съюз преживява екзистенциална криза. Изглежда очевидно, че продължаването на съществуването му в неговия сегашен вид е под голям въпрос. В същото време няма никакви признаци, че проблемите, пред които ЕС е изправен в момента, могат да затихнат. Най-острите измежду тях са хроничната безработица, продължаващата криза на еврото, кризата на суверенните дългове, възходът на популистките движения, миграционната криза и свързаната с нея експлозия на терористичната активност. Икономиката и финансите на ЕС са засегнати от продължителната стагнация, последвала кризата от 2008-2009. Бюджетната политика на страните членки е стриктно ограничена от наложените от Брюксел правила. В Италия например, за първи път от въвеждането на еврото насам, се очертава нулев икономически растеж. Не много по-добра е и ситуацията в Испания и Франция. Така младежката безработица във Франция е над 26%, а в Испания и Италия – около 40%. От Гърция пък, след 2008 са имигрирали над 400 хиляди младежи. Резултатите от изборите във все повече страни членки започват да се определят от националистическите и популистки партии и политици. Десните консервативни националисти вече управляват в Унгария и Полша и открито игнорират либералните „ценности” на брюкселските еврократи. В същото време нападките на последните срещу тях само задълбочават вътрешното разделение в ЕС. Разбира се, най-силният удар върху европейския проект се оказа излизането на Великобритания от Съюза. Т.нар. Brexit извади от него петата най-голяма световна икономика и вторият най-голям източник на средства за съюзния бюджет. Последното обстоятелство допълнително отслабва връзката между т.нар. „Стара” и „Нова” Европа, доколкото дотациите за държавите от последната със сигурност ще бъдат намалени.

В същото време голямото разнообразие на социалните модели в държавите членки на ЕС, както и в нивата на потребление, затруднява постигането на съгласие относно бъдещата политика на Съюза. Брюкселските еврократи обичат да изтъкват, че на фона на нарастващото неравенство в света, като цяло, страните от ЕС демонстрират най-слаб разрив в нивото на доходите, но истината е, че въпросният разрив се измерва в пъти, което предопределя и слабостта на социалните системи на държавите членки от вътрешната периферия на Съюза. Жителите на Централна и Югоизточна Евопа все по-често си задават въпроса, защо за една и съща работа в еднакви предприятия получават по 4 евро на час, вместо по 20, както е при съседите им от европейското „ядро”? В ЕС се очертават сериозни пукнатини между Запада и Изтока и между Севера и Юга на еврозоната. Взаимната неспособност да се предложи на гражданите на Европа едно по-добро бъдеще за всички, ерозира „европейската мечта”. Неслучайно днес само 20% от европейците подкрепят идеята за прехвърлянето на още пълномощия от националните правителства към Брюксел. Заради нарастващите проблеми, в дългосрочна перспектива не може да се очаква Съюзът да продължи да се разширява.

На всичкото отгоре, основният външен системообразуващ фактор за ЕС в лицето на САЩ демонстрира след влизането на новия президент Тръмп в Белия дом нарастващо безразличие към проблемите на Съюза, както впрочем и към самия Съюз. По време на срещата межу Тръмп и Меркел през март, американците отново поискаха намаляването на дефицита в търговията с Германия (и с ЕС, като цяло), както и да им бъде заплатено затова, че продължават да гарантират военната сигурност на Европа. Твърде вероятно е, в „ерата Тръмп” САЩ да започнат да градят отношенията с европейските си съюзници на двустранна основа, игнорирайки Брюксел.

Както е известно, напоследък в самия Брюксел, както и в Берлин и Париж, постоянно се поставя въпросът за необходимостта от реформирането на ЕС и сериозната трансформация на европейските институции. Основният проблем на Съюза е, че сегашното ниво на политическата му интеграция се разминава с постигнатото ниво на интеграция в сферата на икономиката. Ето защо се налага или да се повиши нивото на политическа интеграция, изравнявайки го с това на икономическата (единен пазар и обща валута), или пък да се понижи сегашното ниво на икономическа интеграция, което обаче е свързано с определени негативни последици. Тоест, ЕС или трябва да стане по-малък като размери, но по-тясно интегриран, или пък да си остане със сегашния брой страни членки, но с по-ниско ниво на икономическа и всякаква друга интеграция. Впрочем, в навечерието на Brexit-a, британските консерватори предлагаха именно последния вариант, но тогава никой не им обърна внимание. Много сериозен проблем е и неспособността на ЕС да формулира и развие общ социален модел, съответстващ на нивото на икономическата му интеграция

И така, ако иска да оцелее, Съюзът се нуждае от реформи. Планът за тях, разработен от Европейската комисия, беше представен на 1 март 2017 от нейния председател Жан-Клод Юнкер. Става дума за т.нар. „Бяла книга за бъдещето на Европа: размисли и сценарии за ЕС-27 до 2025”, в която се съдържат основните постановки за бъдещата политическа дискусия относно реформирането на Съюза. Като конкретният план за реформи би следвало да се съобрази с очертаните в нея пет основни сценария за развитие и да бъде предложен на европейските избиратели в навечерието на следващите избори за Европейски парламент през юни 2019. Това означава, че основните реформи в ЕС следва да се осъществят между 2017 и 2020, т.е. в периода между сегашните и следващите избори в ключовите държави от европейското „ядро” Франция и Германия. Въпросните пет сценария биха могли да се сведат до следното:

- ЕС продължава да функционира както досега, като реагира на всяко конкретно предизвикателство. Приоритетите му редовно се обновяват, а проблемите се решават след като възникнат. По съответния начин се разгръща и новото законодателство в рамките на Съюза;

- Усилията се концентрират върху развитието на Общия пазар, а всичко останало минава на задан план. Нормативният натиск от Брюксел към националното законодателство на страните членки намалява, също както и значението на политическата интеграция;

- Онези държави, които искат да вървят напред, го правят, а останалите не им пречат, т.е. тъкмо този трети сценарий реализира на практика идеята за „Европа на няколко скорости”;

- Вниманието се концентрира в ограничен брой сфери, но в тях всички страни членки действат заедно. ЕС-27 активизира усилията си в такива области като иновациите, търговията, сигурността, миграцията, защитата на границите и отбраната;

- ЕС и всички страни членки се ангажират да действат съвместно по максимално широк кръг от политически и други проблеми.

Следва да се обърне специално внимание, че авторите на „Бялата книга” изхождат от предпоставката, че който и сценарий да изберат 27-те членове на ЕС, те ще работят заедно за неговата реализация. Което означава, че по въпросния сценарий следва да съществува пълен консенсус между всички държави членки. Тъкмо това обаче изглежда повече от съмнително. Какво ще стане например, ако държавите членки не се споразумеят по нито един от горните сценарии? Вероятно, тогава ЕС ще продължи да се развива по първия, т.е. както досега, само че това означава да тръгне към почти сигурното си разпадане. Очевидно е, че изправени пред необходимостта да направят ясен избор между толкова различаващи се сценарии, членовете на Съюза най-вероятно ще заемат различни позиции по въпроса за бъдещето на икономическата и политическа интеграция. Тъкмо затова в „Бялата книга” съзнателно не са дефинирани юридическите и институционални процеси, т.е. конкретният начин на реформиране на ЕС. А именно това е най-трудното в случая.

Друго важно обстоятелство е, че очертаните в „Бялата книга” сценарии съдържат определени оценъчни коментари, от които следва, че според нейните автори един от сценариите е за предпочитане, докато другите не са добри са ЕС. Вторият сценарий например, който дава приоритет на Общия пазар (и за който лобираше Великобритания, докато беше част от ЕС), очевидно не е желателен за Брюксел. Неслучайно в книгата се акцентира върху негативните последици от него за единството на Съюза: намаляване на нормативното бреме, задълбочаване на различията между отделните национални стандарти, ограничаване способността за колективни действия, невъзможност да се гарантира свободното движение на хора и услуги в пълния му обем, както и отказ от общата политика по отношение на миграцията и предоставянето на убежище. Впрочем, ясно е, че за авторите на „Бялата книга” е нежелателен и първият сценарий, при който нещата се запазват, както са сега, заради липсата на достатъчно мащабни реформи и бавния и усложнен от споровете между страните членки процес на вземане на решения. Затова пък петият сценарий, предвиждащ „максимална политическа интеграция”, се приема от авторите като идеален, макар че очевидно няма как да се реализира на практика. Въпреки това, той присъства в „Бялата книга”, като идеалната крайна цел, (т.е. нещо като комунизма за някогашния социалистически „лагер”), към която би следвало да се стреми Съюзът, ако не иска да се разпадне, а да продължи да функционира и занапред. Авторите на „Бялата книга” дефинират в нея пет основни сфери от дейността на ЕС, които се нуждаят от реформиране:

- Общият пазар и търговията. Налаганата от Брюксел единна стандартизация продължава да се разширява. Завършва формирането на единния европейски пазар в сферите на енергетиката, цифровите технологии и услуги. ЕС действа като един играч и по отношение на търговската си политика, като Европейският парламент играе ключовата роля при одобряването на международните търговски споразумения с участието на страните членки;

- Икономическият и валутен съюз. Укрепва се еврозоната, в чиито рамки (както и в държавите, които искат да влязат в нея) се координира данъчната и социалната политика. Брюксел осъществява общ надзор върху финансовите услуги. Европейският стабилизационен механизъм се трансформира в Европейски валутен фонд, който се контролира от Европарламента и поема нови ангажименти за подкрепа на Европейската инвестиционна банка и привличането на финансови средства за инвестиране в цяла Европа;

- Миграцията и сигурността в Шенгенската зона. Сътрудничеството по въпросите на сигурността на държавите членки в рамките на ЕС се превръща в рутинен процес. Европейската агенция за гранична и брегова охрана Фронтекс изцяло поема контрола над външните граници на Съюза, който осъществява обща миграционна политика. Така например, визите за влизане на чужди граждани в Европа ще се издават в рамките на една единствена обща мрежа;

- Външната политика и отбраната. ЕС провежда обща външна политика. В тясно взаимодействие с НАТО се формира Европейски отбранителен съюз. Гражданите на държавите членки, пътуващи извън Съюза, получават консулска защита и помощ от посолствата на ЕС, които в редица региона на света ще заменят посолствата на отделните държави членки;

- Бюджетът на ЕС започва да се попълва основно от източници на Евросъюза, а не от вноски на отделните страни членки. Бюджетната политика на ЕС е пряко свързана с фискалната стабилизация на еврозоната.

Анализът на предложенията на „Бялата книга” показва, че очертаният по-горе „идеален вариант” за целия ЕС се оказва идеален и за „еврозоната”, поне според нейните автори, които очевидно смятат, че именно към него би следвало да се стремят и Съюзът, и еврозоната.

„Идеалният” и реалните варианти

В същото време обаче е повече от ясно, че „идеалният вариант” за по-дълбока интеграция не може да се реализира на практика в рамките на установената процедура, тъй като ще изисква много съществени промени в Договора от Лисабон, които няма как да бъдат приети. Възможно е обаче движението в тази посока, чрез създаването в рамките на ЕС на различни алианси с ограничен брой участници за решаването на конкретни задачи: военен съюз, финансов надзор или регулиране на миграционната политика, което се вписва в третия и донякъде в четвъртия от изброените по-горе сценарии. Тоест, сценарият за „няколкото скорости” ще гарантира по-голяма гъвкавост при по-нататъшната интеграция и ще позволи на държавите членки в рамките на еврозоната да развиват банковото регулиране и общата политика в сферата на отбраната.

Този подход на Германия и Франция се подкрепя от страните от Бенелюкс, но на срещата в Брюксел в началото на март, държавите от Вишеградската група разкритикуваха остро концепцията за "различните скорости", посочвайки, че реализацията и ще провокира разцепление в ЕС. Те я разглеждат като израз на стремежа на европейското "ядро" да определя еднолично политиката на Съюза по отношение на дотациите чрез структурните фондове, миграционната политика и т.н., т.е. окончателно да затвърди статута държавите членки извън "ядрото" като "второ качество" европейци. На пръв поглед, именно тази позиция на ВГ, доведе до официалния отказ на ЕС от концепцията за "няколкото скорости" и запазването на сегашния модел, предполагащ "всестранното взаимодействие". На практика обаче, политиката на "Европа на няколко скорости" вероятно ще бъде продължена, макар и без това да се споменава официално в доктрините на Съюза.

Между другото, струва си да обърна специално внимание на позицията относно реформирането на ЕС на вероятния нов президент на Франция Еманюел Макрон, според който "Европа на няколко скорости" отдавна вече е реалност и затова няма нужда от повече дискусии по този въпрос. Това просто е факт и затова следва да се действа в рамките на тази реалност. Самият Макрон се обявява за по-дълбока интеграция на ЕС, но само в рамките на еврозоната. Както е известно, преди развитието на еврозоната беше ограничавано от Великобритания, сега това се опитва да прави Полша. Само че поляците не са чак толкова значим играч, а и не могат да въздействат сериозно на еврозоната, тъй като са извън нея. Макрон предлага създаването на поста финансов министър на еврозоната и постоянен ръководител на Европейската група за териториално сътрудничество (ЕГТС). Тоест, предлага се изграждането на нови институции в ЕС да не касае цялото пространство на Съюза. Макрон например смята, че в основата на реформите следва да се заложи принципът, че нито една от страните членки не бива да се изключва от интеграционния процес, но и, че нито една страна членка на може да пречи на другите, т.е. става дума именно за реализацията на третия сценарий от "Бялата книга" на Европейската комисия. Според Макрон, Франция и Германия следва да дадат тласък за реформиране на еврозоната. Поемайки управлението на страната, той се ангажира с реформирането на френския трудов пазар и по-сериозно отношение към държавния бюджет. Така, Франция възнамерява, съвместно с Германия, да стимулира нов икономически растеж в еврозоната.

Истината е, че Франция действително е от ключово значение за реформирането на "ядрото" на ЕС, доколкото именно тя, в тандем с Германия, досега гарантираше постъпателната интеграция в рамките на Съюза. Затова, именно неясната ситуация в тази страна при управлението на досегашния президент Оланд, беше един от основните фактори за дисбаланса в еврозоната.

Като най-труден в тази схема на реформите, се очертава процесът на вземане на решения. В "Бялата книга" цели осем пъти, в различни варианти, се повтаря изразът "да се изпъляват по-бързо колективно съгласуваните решения", което показва колко очевиден е този проблем. Впрочем, лобистите на реформирането на ЕС, които действат в рамките на еврозоната, следва да преодолеят и разцеплението, съществуващо в самата еврозона. Все пак е ясно, че съгласуването на решенията само в рамките на еврозоната - т.е. между 17, а не между 27 държави, ще изисква значително по-малко усилия. Освен това, всички участници в еврозоната са заинтересовани от стабилността на еврото. В подобна ситуация за гарантите на еврозоната - Германия и Франция, ще бъде по-лесно да използват еврото като инструмент за постигането на консенсус. Сега остава да бъдат определени ключовите фигури, които следва да стартират реформирането на ЕС. И тъкмо това ще стане на изборите във Франция и Германия. След това, под ръководствата на френския президент и германския канцлер, в реформираната еврозона ще бъдат наложени такива институционални условия, при които нито един "популист" или "националист" вече няма да може да ерозира основите на "европейското единство". Или поне ще бъде направен опит това да се случи.

За какво призовава "Римската декларация"

В подписаната на юбилейната среша на ЕС в Рим в края на март т.нар. "Римска декларация", държавните и правителствени ръководители на страните членки се опитаха да формулират средносрочни отговори на актуалните предизвикателства, с които Съюзът се сблъсква в момента. Специално внимание в декларацията се отделя на устойчивия икономически растеж и прокарването на идеята за "социална Европа", т.е. акцентира се върху необходимостта да се обърне максимално внимание на насъщните нужди на европейските граждани. Освен това се отбелязва необходимостта за стриктно придържане към принципа на субсидиарността и се препоръчва възникващите проблеми да се решават на "максимално близко до гражданите на ЕС равнище". Тази позиция на Брюксел очевидно цели да промени крайно скептичното отношение на обикновените европейци към действията на Съюза, както и да отстрани последиците от финансово-икономическата и дълговата кризи.

Потвърждава се необходимостта от запазване единството на общия вътрешен пазар на ЕС, в качеството му на основа на съществуването на Съюза, което до известен степен може да се тълкува и като официален отговор на Брюксел на желанието на Великобритания да запази достъпа си до останалите три свободи в рамките на европейския проект, ограничавайки само свободното движение на работна ръка.

В бъдеще, ЕС следва да има добре защитени граници и "устойчиво миграционна политика". Това очевидно е реакция на изключително острата миграционна криза, оказала огромно влияние върху вътрешната ситуация в Съюза и отделните държави членки. В същото време обаче, ефективната миграционна политика и защитата на външните граници на ЕС предполага укрепването на наднационалния компонент и постигането на консенсус между страните членки, какъвто засега не се очертава, най-вече заради позицията на Вишеградската група по отношение на т.нар. "бежанци".

Европейският съюз възнамерява да създаде в бъдеще по-конкурентоспособна и интегрирана отбранителна индустрия, както и да укрепи общата сигурност и отбрана, развивайки сътрудничеството с НАТО и допълвайки активността на алианса. Поставянето на тези задачи е свързано с продължаващата в рамките на ЕС дискусия относно перспективите на отношенията със Северноатлантическия алианс при управлението на Тръмп и възможността за създаването на чисто европейска армия, което обаче не изглежда особено вероятно.

Най-голям интерес предизвикват начините за постигането на така очертаните цели, на фона на призивите за вътрешно единство в ЕС. В Римската декларация се посочва, че Съюзът би искал да върви напред заедно и в една посока, макар и - ако се окаже необходимо - с различни темпове и различна интензивност, оставяйки вратите си отворени за желаещите да се присъединят по-късно. Тоест, европейските лидери признават, че ЕС не представлява еднородна общност, както и, че постигането на равномерен и еднакъв за всички членове напредък на интеграционния процес се оказва невъзможен, поне на настоящия етап.

В тази връзка, съвсем естествено възниква въпросът, как точно ще се формира "Европа на няколкото скорости". Както вече посочих, началото на дискусията по темата беше поставено в "Бялата книга" на Европейската комисия, в която са очертани и петте сценария за бъдещото развитие на ЕС. На практика обаче, съществуват три реални модела за реализацията на тази идея:

- създаването на устойчиво "ядро", прокарващо интеграционните проекти в повечето сфери на сътрудничество, както и на "периферия", която да поддържа само базово ниво на сътрудничество, например общия вътрешен пазар;

- прилагането на изпреварващо (за сферата на отбраната - структурирано) сътрудничество, в чиито рамки група държави от ЕС прокарват определени интеграционни проекти, без оглед на желанието или възможностите на другите страни членки да участват в него;

- осъществяване на интеграция на различни скороски, при което държавите членки се движат към общата цел с различни темпове, в зависимост от своето желание и възможности.

Постигането на устойчиво съчетание между "ядрото" и "периферията" не изглежда перспективно и не отговаря на задачите на постъпателното развитие на интеграционния процес. На първо място, доста трудно могат да бъдат определени контурите на "ядрото", тъй като политическата и икономическа готовност на държавите членки за задълбочаване на интеграционните проекти не съвпадат. На второ място, държавите от "периферията" се превръщат в политически аутсайдери, чиито интереси няма да се отчитат напълно от "ядрото". В подобна ситуация, формулирането на общи цели за всичките 27 страни членки става проблематично. Несъмнено това положение не устройва повечето членове на ЕС, особено тези от Източна Европа.

Създаването на групи за изпреварващо сътрудничество е възможно и дори би могло да се окаже перспективно. Необходимо е обаче, това изпреварващо сътрудничество да се използва за прокарването на интеграцията, евентуално под формата на пилотни проекти, които - ако се окажат ефективни, да станат привлекателни за мнозинството (или дори за всички) страни членки и с течение на времето да бъдат включени в институционалните и правни рамки на ЕС. В същото време, широкото използване на този механизъм е много опасно, тъй като води до правна и политическа фрагментация и появата на недобре контролирани разновекторни проекти извън правните рамки на ЕС, който в тази случай ще се превърне в обикновена "шапка" без общи цели и задачи на развитието си.

Интеграцията на "няколко скорости", при която държавите членки се движат към общата цел с различна скорост, съобразно своите възможности и желание, както е в момента в рамките на шенгенската зона и еврозоната, не противоречи на постъпателното развитие на интеграционния процес и не застрашава единството на Съюза (поне според авторите на "Бялата книга" на ЕК). Подобен подход означава, че изоставащите държави няма да бъдат изолирани, а интересите им ще се отчитат при формулирането на решенията. В Римската декларация този механизъм се посочва като важен, ако не и като основен, за развитието на интеграционния процес.

Възприемането на "движението на различни скорости" като основен метод за реализация на интеграционните проекти може да наложи преразглеждането на основополагащия договор на Съюза, което в момента не би могло дори да се дискутира. В същото време, механизмът на изпреварващото сътрудничество се съдържа в действащия договор и вече се е прилагал на практика. Затова изглежда по-реално съчетаването на двата подхода, без обаче да се допусне това да ерозира единството на ЕС. Предвид лансираните от Европейската комисия сценарии за развитие на Съюза, този начин на прокарване на интеграцията изглежда по-възможен и постижим. На фона на преговорите за излизането на Великобритания от ЕС и нарастващите евроскептични настроения, запазването на единството вътре в Съюза се очертава като един от най-важните фактори за неговото оцеляване и бъдещото му развитие. Липсата на общи цели на интеграционния процес ще направи функционирането на ЕС още по-малко разбираемо за неговите граждани, което е пълен разрез с изискванията за повишаване на прозрачността и демократизация на работата на Европейския съюз. В момента за Брюксел е от жизненоважно значение да съумее да формулира нов позитивен дневен ред, максимално съобразен с нуждите на обикновените европейци, да открие оптималното съчетание между различните гъвкави формати, отчитащи в по-голяма степен интересите и спецификата на страните членки, както и да запази вътрешното единство на Съюза. И Римската декларация от март 2017 е само първата стъпка в усилията му по този път.

 

* Национален консервативен форум