18
Пет, Сеп
23 New Articles

Как Варшава може да избегне геополитическия капан

брой 3 2017
Typography

Историците знаят, че след като Полша подписва през януари 1934 договора за ненападение с Германия, отношенията между двете държави се развиват (поне на пръв поглед) доста добре.

Изглежда че Берлин - точно както са искали и поляците, смекчава откровено ревизионистката си политика, а участието на Полша в подялбата на Чехословакия през 1938 се възприема като ясен сигнал, че Варшава е склонна да запази пронемската (или поне неутралната) си позиция в очертаващия се европейски конфликт, прераснал във Втора световна война.

Мюнхенското споразумение от 1938 демонстрира, че Германия се стреми не само към преразглеждането на Версайската система, но и към изолацията на Чехословакия, която по онова време е в тесни съюзнически отношения с Франция. От това споразумение следва, че Париж не е в състояние да действа като надежден съюзник, т.е. че при възникването на конфликт Варшава не би могла да разчита на френската подкрепа.

Между другото, Хитлер планира да нанесе първия си военен удар в Европа именно срещу Франция и в тази връзка разглежда ролята на Полща като "защитен буфер" на Германия от евентуална съветска атака.

Претенциите на Берлин към Варшава (присъединяването на Гданск към Третия Райх и изграждането на екстериториална автомагистрала от Германия към Източна Прусия, през полска територия) са сравнително умерени. От гледната точка на Варшава, те изглеждат обшо взето приемливи като цена за евентуалното двустранно споразумение, което в перспектива би могло да доведе до съвместни полско-германския действия срещу Съветския съюз. Тоест, съюзът с нацистка Германия се разглежда като възможност Полша да избегне опасността да влезе първа във войната. Великобритания обаче решава да провали този сценарий, насочвайки първия немски удар не на Запад, а на Изток, като за целта предлага своите гаранции за сигурността на Полша. След известни колебания, тогавашният полски външен министър Юзеф Бек решава да избере Лондон, попадайки по този начин в британския капан. В резултат от това, през септември 1939 на Полша се налага не само да се сражава сама, но и да се превърне още в самото начало на войната в самостоятелен участник в геополитическата игра, разгърнала се впоследствие. Бек игнорира двете основни аксиоми на полската геополитика, според които Полша не бива да допуска да се превърне в първия обект на външен военен удар, нито да позволява да бъде изолирана в условията на нарастваща заплаха от възникване на мащабен въоръжен конфликт.

Именно за този капан би трябвало да помнят всички, които отговарят за полската външна политика в момента, когато международната система - също както в навечерието на Първата и Втората световни войни - е обект на радикално преразглеждане, а бъдещите трансформации могат да променят драматично мястото на Полша в света. Навлизаме в епоха на съперничество между държавите, хаос, нестабилност и нарастване на заплахите не само на основния фронт на битката за нов световен ред в западната част на Тихия океан, но и (на практика) в целия свят, включително в Централна и Източна Европа.

Тук е мястото да отбележа, че Русия ще бъде основният фактор в задълбочаващото се американско-китайско противопоставяне (в неговия търговски и военен вариант). В чисто икономически план, тя, разбира се, остава държава от втория ешалон, но разполага с модерна армия и - което е най-важното - заема ключова позиция в очертаващия се конфликт.

Притаилата се Русия

И Русия, и Китай не крият, че се стремят радикално да променят системата, опираща се на военната и икономическа доминация на САЩ. Именно този стремеж е залегнал днес в основата на руско-китайския алианс. Този алианс е несиметричен, защото ключовата роля в него се играе от Пекин. На свой ред, благодарение на сътрудничеството си с китайците, Русия може да укрепи собствената си позиция. Путин мечтае страната му да си извоюва място, сходно с онова, което в епохата на ялтенската система се заема от СССР, т.е. да се превърне в държава, способна да участва в определянето на принципите на новата глобална архитектура. В контекста на американско-китайското противопоставяне, Путин може да преориентира своята политика. В това отношение времето ще работи за Москва, стига само Руската Федерация да не се сблъска преди това с по-сериозна вътрешна дестабилизация.

Същността на споровете, които се водят днес в САЩ, не се свежда до това, дали трябва да се върви към сближаване с Русия, а при какви обстоятелства и условия следва да стане това. И демократите, и републиканците искат да спрят марша на Китай към световно господство. Затова те спорят единствено за това, дали сближаването с Русия трябва да стане сега, или да се изчака евентуалната и дестабилизация, което би позволило на САЩ да диктуват условията, при които ще бъде формиран бъдещият американско-руски алианс. В първия случай, този съюз ще се окаже симетричен за САЩ и ще им се наложи да платят скъпо за постигането му, докато във втория той ще бъде асиметричен и по-безболезнен за американците. И двата варианта обаче ще позволят на Русия да извлече икономическа и геополитическа полза за себе си, като въпросът е само, колко ще и струва това.

Путин поставя въпроса съвсем директно. Той е убеден, че именно Москва ще бъде ключът за разрешаването на очертаващия се американско-китайски конфликт и тъкмо затова претендира за ролята на основна действаща сила в международната политика, защото без нея никой не би могъл нито да спре развитието на Китай, нито (по всяка вероятност) да успее да го победи при евентуален открит военен сблъсък. Възстановяването на позициите и от съветската епоха означава, че Русия ще се стреми да възстанови влиянието си в Централна и Източна Европа. Американците обаче няма да са съгласни с това. Политиката им се гради на геополитическата доктрина, според която Москва няма да представлява заплаха за позициите на САЩ дотогава, докато не постави под контрол нашия регион (т.е. Централна и Източна Европа). Поне засега, тази идея продължава да се разглежда като аксиома в американските стратегии.

Време е да предстанем да стоим на колене

И тук опираме до принципната задача, която стои пред Полша. Както е известно, полският отговор на потенциалната руска заплаха през последните 25 години беше присъединяването на страната към НАТО и ЕС. Днес обаче и двата съюза преживяват криза. Освен това страните членки на Северноатлантическия алианс не разглеждат Русия като свой враг, а в Европейския съюз се засилват тенденциите за сближаване с Москва. В подобна ситуация на Варшава се налага отново да дефинира направленията и целите на своята външна политика. Засега обаче, единствената реакция на полското правителство е отказът да увеличи разходите за отбрана, които трябваше да достигнат 3% от БВП на страната, т.е. отказът от укрепването на собствения ни военен потенциал. Това означава, че Полша е направила избора да води политика на държава-сателит. Това много напомня наивната вяра на Варшава в британските гаранции през 1939 и означава, че се отказваме априори от всеки опит да влияем върху развитието на ситуацията, признаваме, че САЩ представляват нашите интереси пред Русия и свеждаме значението на Полша само до ролята на представител на американските интереси в нашата част на континента.

Собственият ни исторически опит сочи, че подобна политика ни вкарва в капан и обикновено приключва с катастрофа. Полските интереси не са тъждествени с тези на САЩ и западноевропейските държави. На свой ред, ако на нашия американски покровител се наложи да прави отстъпки на някой нов съюзник, той най-вероятно ще го направи за сметка на интересите на своите сателити. Тоест, същестува голяма вероятност, че ако възникне американско-руски съюз (въпреки сегашната конфронтация между Вашингтон и Москва заради американската ракетна атака в Сирия), цената за това може да стане сигурността на нашия регион. Тогава Полша ще се окаже в сферата на руското влияние или (най-вероятно) ще граничи непосредствено с нея. Следователно, в геополитически план, тя ще се превърне във "фронтова държава", зависеща от милостта или немилостта на своя голям съсед. Няма да можем да играем самостоятелна роля в политиката и ще поставим под въпрос собствената си сигурност и перспективите си за развитие.

Самостоятелната политика е фундаментално условие, необходимо за да се избегне реализацията на най-мрачния сценарий. Варшава следва да се заеме с това и да заяви ясно своите собствени интереси, т.е. да се откаже от сегашната си роля на сателитна на САЩ държава. Това не означава, че трябва да скъсаме с досегашните съюзи, достатъчно е да преосмислим мястото си в тях, както и нашата стратегия по отношение на основните играчи на международната сцена. Самостоятелността означава да запазим алианса си със САЩ, но да го развиваме при нови условия. Полските и американските интереси съвпадат по отношение на това, че и двете страни се стремят да ограничат руската експанзия в региона, но Полша не е в състояние да поеме цялото бреме на отговорността за изпълнението на тази задача.

Съединените щати са заинтересовани от това, Полша да защитава техните интереси в тази част на континента. На същата цел служи, в частност, и присъствието на американските части по източния фланг на НАТО, макар и имащо по-скоро символично, отколкото военно значение. На първо място, Варшава не бива да действа като американски инструмент за натиск върху Москва, а да се стреми към подобряване на отношенията си с Русия, защото сътрудничеството с нея ще позволи да се намали заплахата от възникването на конфликт. Добър пример в тази посока е политиката на Западна Германия през 70-те и 80-те години на миналия век, когато тази страна - оставайки лоялен член на НАТО - се стремеше да поддържа добри отношения с Москва за да избегне избухването на нова война, която би привърнала собствената и територия в бойно поле.

Развитието на икономическото сътрудничество с Русия не само ще намали риска от възникването на конфликт, но и ще помогне за укрепването на собствения ни икономически потенциал и по този начин ще създаде условия за поставяне основите на националната икономическа сигурност. За преразглеждането на полската политика спрямо Русия, на Варшава ще се наложи да създаде собствени канали за комуникация с Москва, както и собствена политическа програма за установяване на взаимни контакти. За съжаление, съдейки по всичко, сегашното полско правителство не е готово за това нито в психологически, нито в политически план.

Полша следва да си извоюва самостоятелност в своите контакти с Вашингтон и да води политика на сътрудничество в Централна и Източна Европа, докато САЩ все още се интересуват от този регион, но не и да поема бремето на отговорността за него. Тоест, ще ни се наложи да коригираме досеташната си стратегия по отношение на Украйна. Както е известно, през 1994 гаранти за териториалната цялост на Украйна, след отказа и да притежава ядрени въоръжения, станаха САЩ и Великобритания, а не Полша. Освен това, Киев избра за свой посредник в преговорите си с Москва Париж и Берлин, а не Варшава. В подобна ситуация Полша следва да намали своята активност, ограничавайки контактите си с Украйна до въпросите, касаещи нашите икономически интереси, културното ни наследство, правата на полското малцинства и отношението на украинската държава към Волинското клане (т.е. масовото етническо прочистване във Волиния посредством унищожаването на полско цивилно население, осъществено от т.нар. Украинска въстаническа армия през 1943 - б.р.).

Ако Варшава иска да води самостоятелна политика, тя трябва да формулира целите си не само по отношение на Русия, но и на Китай. Усилващото се американско-китайско противопоставяне не е наш конфликт. Алиансът между Варшава и Вашингтон следва да бъде изгоден и за двете страни. А това означава, че американската политика не бива да създава прегради пред полското развитие. Една силна във военно и икономическо отношение Полша ще се превърне във фактор, гарантиращ стабилността и баланса в нашата част на Европа. Освен това, в тази си роля тя ще може по-ефективно да се противопоставя на евентуална руска експанзия, отколкото ако е слаба държава, зависеща изцяло от чуждите (американските) гаранции.

Китайската игра

В тази връзка, американците не трябва да принуждават Полша да се откаже от икономическото сътрудничество с Китай и особено от шансовете за развитие, свързани с проекта за Новия път на коприната - търговският канал, който ще свърже Китай с Европа. Участието в проекта ше повиши нивото на полската сигурност, тъй като Пекин е жизнено заинтересован функционирането на този коридор да не се усложнява от каквито и да било конфликти. Така Полша ще се сдобие със съюзник, който ще смекчава нейните противоречия с Русия в собствената и зона на сигурност. Полската политика по отношение на Китай би могла да използва като модел стратегията на азиатските съюзници на САЩ. Както е известно, тези държави си взаимодействат с американците в сферата на сигурността, но не се отказват и от икономическото сътрудничество с Китай.

Предавайки на американците правото да ръководят полската политика за национална сигурност и приемайки, че американските интереси са тъждествени с нашите собствени (както правеха полските ръководители досега), ние рискуваме да се окажем в капан, също както и през 1939. Изглежда твърде вероятно, че евентуално руско-американско споразумение ще нанесе удар по жизнените интереси на Полша. Навлизаме в период на разрушаване на системата, формирала се в периода на студената война, и възникването на нова международна архитектура. Заплахата от избухването на въоръжен конфликт нараства и в тази връзка наша основна задача следва да стане формирането на собствен и независим от САЩ военен потенциал, с чиято помощ да можем да защитим интересите си и да гарантираме сигурността на страната. Трансформацията на глобалната система може да се осъществи по мирен начин, но, за съжаление, този процес може да доведе и до война. Полската политика следва да бъде насочена към това да минимизира подобен риск, да се избегне изолацията и да се отдалечи началото на потенциалния конфликт дотолкова, доколкото е възможно.

Ето защо не бива да се отказваме от възможността самостоятелно да формулираме своите интереси и да ги отстояваме, без да прекъсваме връзките със съюзниците си, но действайки - когато се налага - и в разрез с техните претенции. В противен случай рискуваме да се окажем в същата ситуация, в която се оказва Полша, когато външния и министър Бек решава да се довери на британските гаранции. Тоест, рискуваме да попаднем в капан и това ще ни струва скъпо. Дано поне цената не се окаже също толкова ужасна като онази, която поляците трябваше да платят заради погрешната политика на Бек.

 

* Авторът е известен полски историк, бивш депутат и зам. председател на християн-консервативната партия "Полска десница", анализатор на Rzeczypospolitа

Поръчай онлайн бр.3 2020