Американската президентска кампания като предвестник на бъдеща нестабилност

брой 6 2016
Typography

През пролетта на 2016, в самия разгар на първичните избори и партийните събрания, известният американски историк, политолог и публицист Майкъл Линд публикува в "Ню Йорк Таймс" статия с впечатляващото заглавие "Тръмпизмът и клинтонизмът са политическото бъдеще на САЩ".

Основната му теза е, че без значение, дали Доналд Тръмп и Хилари Клинтън ще бъдат издигнати от партиите си за кандидати за президент на САЩ, "има, нещо, което не поражда никакво съмнение: тръмпизмът е бъдещето на Републиканската партия, а клинтънизмът - бъдещето на Демократическата партия" [Lind, p SR2]].

Статията породи голям резонанс сред американската политологична общност. Според Линд, в ретроспективен план, текущата президентска кампания и изборите през ноември 2016 ще се окажат също толкова знакови, като президентските избори през 1968. Тук е мястото да напомня, че на границата на 60-те и 70-те години в Америка окончателно рухва "победоносната" политическа коалиция, формирана от Франклин Рузвелт още през периода на "новия курс" (30-те години) и Втората световна война и включваща синдикатите, по-голямата част от работническата класа, градската интелигенция и демократите от южните щати.

През следващите 40 години, сменящите се президенти-републиканци и президенти-демократи се опират на променливите, но по редица показатели идентични масови политически бази, като основното различие между тях има социално-класов и идеологически характер. Нарастващата диференциация на доходите и задълбочаващото се неравенство в разпределянето на националното богатство водят до това, че в електорална база на демократите се превръщат ориентираните към държавните социални програми слоеве от населението, докато ядрото на политическата база на републиканците се формира от американците, изповядващи принципите на "свободното предприемачество".

В същото време в американската работническа класа се очертава разрив, като онези слоеве, които продължават да бъдат свързани със синдикалното движение, запазват верността си към демократите, докато непрекъснато нарастващата прослойка от нечленуващи в синдикатите работници се ориентират към републиканците. Диференциацията в доходите на средните слоеве, в чиято икономическа опора все повече се превръщат малкият и средният бизнес, също стимулира разцеплението в тази социална група. Относително бедната и част традиционно демонстрира симпатии към демократите, докато икономически проспериращите предприемачи подкрепят републиканците и тяхната философия за "по-малко държава".

Накрая, ценностните разминавания водят до разграничаване и в средите на американския интелектуален елит. За част от интелигенцията, ориентираща се към демократите, се оказват привлекателни либералните идеди, докато за интелектуалците-републиканци - социалният консерватизъм и традиционните ценности на американското общество.

В началото на президентската кампания през 2016 обаче, в този "политичеси разлом" започнаха да доминират джендърно-расовите елементи. Както посочва в тази връзка Линд, партийната идентичност, формирана на джендърно-расова основа, която заменя социално-икономическата, не представлява принципно нов феномен. Още през 1982 Националният комитет на Демократическата партия функционира на основата на седем официално признати форуми: на жените, на афроамериканците, на латиносите, на американците с азиатски произход, на сексуалните малцинства, на либералите и представителите на бизнес-общностите и на професионалните политици. 34 години по-късно те формираха масовата политическа база на кандидата на демократите Хилари Клинтън [ Lind, p SR2].

Съответно, Републиканската партия започна във все по-голяма степен да изразява интересите на бялото мнозинство в американското общество, стремително формиращо единен електорален блок, за който размерите на приходите и личното богатство постепенно остават на заден план. В тази връзка Линд констатира, че "още много преди Доналд Тръмп да обяви президентските си амбиции, икономическите либертарианци, формиращи гръбнака на финансовите спонсори на Републиканската партия, републиканските "мозъчни центрове" и контролираните от републиканците медии бързо започнаха да отстъпват позициите си на популистите. Противопоставянето на нелегалната имиграция постепенно престана да се разглежда като периферен проблем, който през 90-те години се асоциираше със самотната фигура на Пат Бюкенън, и се превърна в ключов политически "лакмус", ясно разграничаващ "истинския американски консерватор" от републиканеца "само по име"[ Lind, p SR2].

Американските социологически проучвания показват, че в момента републиканците се ползват със сериозна подкрепа сред бялото мнозинство и най-вече сред мъжете, докато демократите имат доминиращи позиции сред жените и етническите малцинства. Съответните данни са сумирани в долната таблица.

 

Джендърно-етническа подкрепа за Републиканската и Демократическата партии, %

Джентърно-етнически групи

Поддържат или се смятат за привърженици на Демократическата партия

Поддържат или се смятат за привърженици на Републиканската партия

Различие

Бели

40

49

- 9

Бели мъже

33

54

- 21

Латиноамериканци

56

26

+ 30

Афроамериканци

80

11

+ 69

Американци от азиатски произход

65

23

+ 42

Еврейска диаспора

61

31

+ 30

Жени

52

36

+ 16

Източник: PewResearchCenter. A Deep Dive into Party Affiliation: Sharp Differences by Race, Gender, Generation, Education. April 7, 2015. PP. 1,2. − people-press.org/2015/04/07/a-deep-dive-into-party-affiliation/

 

За постепенното изместване на социално-икономическите критерии при формирането на партийната система в САЩ с джендърно-расовите, помогна и кризата на американската политическа система, който непрекъснато се задълбочаваше от междинните избори през 2010 насам. Както е известно, в резултат от тях, републиканците са сдобиха със стабилен контрол в Конгреса на САЩ, а след междинните избори през 2014 и в Сената, което на практика парализира нормалния механизъм на функциониране на държавното управление.

Проявите на кризата и техните последици

Според популярната версия за еволюцията на американската политическа система, след идването на власт през 1933 на демократическата администрация на Франклин Рузвелт, центърът на вземане на политическите решения окончателно се премества от финансовата столица на Америка - Ню Йорк, олицетворяван от Уолстрийт, във Вашингтон, където е концентрирана федералната бюрокрация и който е символ на американската държавност. На практика, това означаваше, че за висшите държавни длъжности вече можеха да претендират само политиците, имащи най-непосредствено отношение към висшите държавни постове и партийния истъблишмънт. В този тесен кръг влизаха стремящи се да бъдат преизбрани действащи президенти, вицепрезидентите, сенаторите и конгресмените, както и губернаторите на отделните щати.

В по-ново и най-ново време, това стана нещо обичайно и в реда на нещата. Не само американският политически елит, но и редовите избиратели не можеха да си представят, че за президентския пост може да претендира някой аутсайдер, т.е. извънсистемен играч, дошъл "от улицата". Нещо повече, всички политически честолюбиви хора в САЩ, които някога са си поставяли за цел да станат президент, смятаха за подразбиращо се от само себе си, че преди това трябва да преминат през "партийната преса", придобивайки опит като щатски губернатори, членове на Конгреса и/или Сената и, накрая, като вицепрезиденти на страната. Без преувеличение би могло да се твърди, че чак до президентските избори през 2016 борбата между претендендите за Белия дом беше състезание между опита и знанията, придобити на по-ниските стъпала на американската държавна машина (1).

През 2008, в "откритите президентски избори" се сблъскаха сенаторът с 20-годишен стаж Джон Маккейн и младият сенатор Барак Обама. Появата в Белия дом - в самия разгар на световната финансова криза - на сенатор със скромен едва четиригодишен стаж и очевиден аутсайдер в партийния механизъм на демократите [Виж Травкина, 2008], беше важен политически прецедент, който вероятно обяснява и аномалията от 2016. Този прецедент имаше своето продължение на следващите избори: през 2012 републиканците издигнаха като съперник на Обама Мит Ромни, който преди това беше губернатор на щата Масачузетс само един мандат (2003-2007). Очевидно, системните политици представляваха своеобразна гаранция за запазването на политическия курс, който в САЩ вече е придобил надпартиен характер, а това пък даваше основание да се говори за нов "вашингтонски консенсус".

Ситуацията във Вашингтон се промени радикално след междинните избори през 2010. Демократите, които през 2008-2010 достатъчно здраво контролираха и двете власти, загубиха възможността да прокарват през Конгреса каквито и да било мащабни реформи и преобразувания. На практика, законотворческият процес на Капитолия беше блокиран. Ако от 1999 до 2010 средно на всеки две години са били приемани 463 закона, през 2011-2016, този показател падна до 266, т.е. почти два пъти (2). В 111-тия Конгрес (2009-2010) демократите успяха да прокарат три изключително важни законопроекта: Законът за възстановяването и реинвестициите (февруари 2009), в чиито рамки в икономиката на САЩ бяха "налети" около 840 млн. долара, позволили тя да излезе от най-дълбоката икономическа криза сред Втората световна война; Законът за достъпните медицински осигуровки и защита правата на пациентите (март 2010), който за първи път в американската история въвежда система на достъпно здравно осигуряване практически за всички слоеве на населението; и накрая, Законът Франк-Дод за реформирането на Уолстрийт и защита на потребителите (юли 2010), предвиждащ най-мащабните в новата история на САЩ мерки за регулиране на финансовия сектор на американската икономика. Приетите през последните пет години закони обаче, са предимно неособено значими или чисто технически.

Реформаторската активност в Конгресна, на практика, беше напълно прекратена, а постепенно установилите контрол над висшия законодателен орган в САЩ републиканци концентрираха усилията си върху критиката на реформаторските усилия на демократите, ефективно блокирайки новите им инициативи, включително тези на Белия дом. Така в САЩ възникна ситуацията на "дисфункционалния Вашингтон", намерила израз най-вече в ерозията и саботирането на бюджетния процес. Достатъчно е да спомена само, че в периода 2011-2017 финансови години американският Конгрес само веднъж (през 2016) прие проектобюджета за поредната финансова година в установените срокове и спазвайки законодателно установените процедури [ A Budget...].

Според председателя на бюджетната комисия в Сената Майк Енци, именно пълният разпад на бюджетния процес е довел до това, че в момента едва 30% от федералните разходи се разглеждат и утвърждават от американските законодатели, а 70% (т.е. близо 3 трлн. долара) се изразходват безконтролно в "режим на автопилот", в резултат от което дългът на федералното правителство надхвърля 19 трлн. долара [A Budget...]. По оценка на Главното контролно-финансово управление на Конгреса на САЩ, през 2011-2015 финансови години, по линия на федералния бюджет, са били неоснователно изплатени (а в редица случаи просто пропилени) около 710 млрд. долара, а средният годишен недостиг на данъчните постъпления във федералната хазна е достигнал 385 млрд. долара [US GAO, p 19,26]].

Тази "дисфункционалност" на Вашингтон беше демонстрирана по безпрецедентен начин от указите на президента Обама за имиграционната реформа от 20 ноември 2014, които на практика представляваха нарушение на американската Конституция. Фактът, че толкова сериозна реформа, засягаща интересите на мнозинството американци, беше стартирана с президентски укази, заобикаляйки възприетата по отношение на подобни мащабни инициативи законодателна практика, се обяснява най-вече с несъвършенството на американския политически процес в условията на "разделено управление". На практика, принадежащите към различни партии президент и законодателно мнозинство взаимно блокират законодателните си инициативи, в резултат от което действията на висшето ръководство на страната биват парализирани.

Тази ситуация се влоши, когато на върха на властта се оказа една до известна степен случайна за партийния елит фигура. Ключова роля в този случай изигра "факторът Обама", чиято политика доведе до рязката идеологическа поляризация на двете системообразуващи партии.

Смисълът на указите, регулиращи статута на около 11 млн. незаконни имигранти, се свеждаше до практическата легализация (т.е. отлагане на депортацията им) на децата и тинейджърите до 18-годишна възраст, незаконно проникнали в САЩ с родителите си, или пък родени на американска територия след пристигането на последните. С тази цел беше разширена сферата на обхват и финансирането на програмата, наречена "Отложена депортация за пристигналите деца", която беше създадена още през 2012 от Департамента за вътрешна сигурност. Реакцията на републиканските законодатели се оказа крайно негативна. Съзнавайки безперспективността на процеса на импийчмънт на президента, изискващ подкрепата на 2/3 от гласовете в Сената, те прибягнаха към тактиката на съдебни забрани върху практическата реализация на указите на Белия дом. Така, властите на 27 щати (всичките управлявани от републиканци) подадоха колективен съдебен иск в Тексаския федерален съд в Браунсвил за обявяването на програмите "Отложена депортация на пристигналите деца" и "Отложена депортация на родителите на граждани на САЩ и лица, намиращи се на законни основания в САЩ" за незаконни и прекратяване на практическата им реализация. На 16 февруари 2015 Тексаският съд нареди преустаняването на програмите.

В отговор, администрацията на Обама незабавно се обърна към Апелативния съд на Пети съдебен окръг в Ню Орлиънс, който на 9 ноември 2015 (при съотношение на гласовете 2:1) отклони апелацията на федералното правителство и остави в сила решението на Тексаския федерален съд, като на практика забрани реализацията на програмите, инициирани от администрацията на Обама. След това, последната се обърна към Върховния съд на САЩ, който на 23 юни 2016 (при съотношение на гласовете 4:4) остави решението на Тексаския съд непроменено [United States vs Texas].

Веднъж поела по пътя на грубото нарушаване на американскота законодателство през ноември 2014, администрация на Обама продължи по него игнорирайки и формално, и по същество решенията на съдебната власт в САЩ. Така Департаментът за вътрешна сигурност пусна специални циркулярни писма и паметни записки, препоръчващи на правоохранителните органи да гледат през пръсти (официалната формулировка е да имат "либерално отношение") на нелегалните имигранти и косвено да съдействат за легализацията им. При това администрацията действаше изключително изобретателно, обявявайки, че в бюджета на Департамента за вътрешна сигурност няма средства за практическата реализация на забраните, наложени от съдебните инстанции. Въпросните съдебни решения изискваха нелегалните имигранти да "бъдат задържани и депортирани" от САЩ, но се оказа, че тъкмо за този аспект от дейността на Департамента за вътрешна сигурност липсва необходимото финансиране. В резултат, по данни на официалната статиската на Службата за гражданство и имиграция на САЩ, през 2015 финансова година, само в рамките на програмата "Отложена депортация на пристигнали деца", в Съединените щати е било легализирано пребиваването на около 450 хиляди души [US Citizenship]. Ситуацията с легализацията на нелегалните имигранти илюстрира не само твърде противоречивия политически процес във Вашингтон, но и позволява да разберем по-добре позицията на републиканския кандидат президент Доналд Тръмп по мигрантския проблем.

Ето и друг пример за тази "дисфункционалност", този път от сферата на външната политика. При подписването през 2015 на един толкова важен международен договор като сделката за иранската ядрена програма, официално известна като "Съвместен всеобхватен план за действия", администрацията на Обама, вместо обичайната процедура за ратификацията на това международно споразумение, изискваща одобряването му с 2/3 (67) от гласовете, прибягна до безпрецедентна правна уловка. В началото на 2015 в Конгреса беше изготвен и приет (а на 22 май 2015 подписан от президента) закон за разглеждането на споразумението за иранската ядрена програма. Според този закон, Сенатът получи право в рамките на 60 дни след представянето на "Съвместния всеобхватен план за действия" да разгледа вече подписания текст на международния договор и да приеме резолюция за неговото утвърждаване или отхвърляне, т.е. фактически да го ратифицира или да не го ратифицира. И тъй като подписаното на 10 юли 2015 споразумение беше представено в Сената на 19 юли, крайният срок за приемането му беше 17 септември. Републиканците изготвиха резолюция, отхвърляща постигнатото споразумение за иранската ядрена програма. Процедурата изискваше 60 сенатори да одобрят поставянето на въпросната резолюция на гласуване. Но тъй като републиканците разполагаха със само 55 сенатори (а демократите с 45) резолюцията беше провалена. Така този изключително важен международен договор, имащ принципно значение както за глобалната, така и за американската национална сигурност, влезе в сила само благодарение на това, че до 17 септември демократите успяха да съберат малко над 40 гласа и да блокират резолюцията на републиканците, използвайки спецификата на вътрешния регламент за работата на Сената [Congressional, p 26].

Така, договорът влезе в сила, заобикаляйки предвидената от американската Конституция процедура за ратификацията му от 2/3 от сенаторите и дори нещо повече - в разрез с позицията на мнозинството от членовете на Сената от Републиканската партия. Тези примери дават основание да се твърди, че е налице дълбока системна криза на държавното управление, чиито пряк политически резултат беше и президентската кампания през 2016.

Негативизмът и критиките срещу Вашингтон

Всъщност, в началото на избирателната кампания през 2016 управляващата партия на практика просто нямаше какво да предложи на американските избиратели. Белият дом акцентираше най-вече върху три показателя: доста анемичните темпове на икономически растеж, създаването на нови работни места през последните пет-шест години и съответното намаляване на безработицата. От 2010 до средата на 2016 в частният сектор на американската икономика бяха създадени 15 млн. нови работни места, а безработицата намаля два пъти, в сравнение с рекордните показатели през 2010 - от 10% до 4,9% [The Employment...].

От седем години насам американската икономика се намира в подем. В течение на 2010-2015 обаче, средногодишните темпове на нарастване на реалния БВП бяха едва 2,2%. Определена тревога поражда и обстоятелството, че през последното тримесечие на 2015 и първата половина на 2016 беше фиксирано забавяне на темповете на икономически растеж - приблизително два пъти спрямо базовите показатели за 2010-2015. Така, в четвъртото тримесечие на 2015 ръстът на реалния БВП беше 0,9%, през първото тримесечие на 2016 той падна до 0,8, а през второто демонстрира известен ръст - 1,2% [ Advance...].

В тези условия, управляващата Демократическа партия промени изборната традиция от последните десетилетия като вместо логичната кандидатура на вицепрезидента Джо Байдън, още през пролетта на 2015 демократите консолидирано издигнаха кандидатурата на Хилари Клинтън, която напусна администрация на Обама през февруари 2013, след като четири години беше държавен секретар на САЩ. Тъй като в предизборната и кампания активно се включи цялото и семейство - нейният съпруг, бившият президент Бил Клинтън и дъщеря им Челси, акцентът беше поставен не толкова върху успехите през 8-годишното управление на демократа Обама, колкото на носталгията по 90-те години, оказали се твърде успешни за Америка, внушавайки че семейство Клинтън едва ли не владее някаква магическа рецепта за просперитета на САЩ!

Показателно е, че президентът Обама, който се включи активно в предизборната кампания на Клинтън в началото на юли 2016, не можа да каже нищо съществено за постиженията и през нейната 12-годишна политическа кариера като сенатор от щата Ню Йорк и държавен секретар. В изказването си на конгреса на Демократическата партия на 28 юли 2016 той предпочете да акцентира върху чисто човешките и качества: "в сегашната надпревара има само един кандидат, който вярва в светлото американско бъдеще и който е посветил целия си живот на това бъдеще: тя е майка и баба, която ще даде всичките си сили за да помогне за развитието на децата, лидер с реални планове, способен да преодолее всички прегради по пътя си и да пробие всички невидими тавани пред жените и малцинствата, като по този начин разшири кръга от възможности за всеки американец". В речта на Обама, цялата активност на Клинтън за 12-годишната и обществена кариера беше сведена до това, че "в нея все още е жив споменът за всеки американец, с който тя се е срещала, с онези, които са изгубили близките и любимите си по време на трагичните събития от 11 септември; ето защо тя, като сенатор от Ню Йорк, се бореше за отпускането на средства за подпомагане на пожарникарите, медиците и полицаите, за възстановяването на града. Освен това, като държавен секретар тя решително да подкрепи операцията, позволила ликвидирането на Бин Ладен" [ Office...].

Този повече от скромен "списък с постижения" вероятно обяснява и един много интересен факт. Като единствен кандидат на "партията на властта" на президентските изборе през 2016, по време на първичните избори и партийни събрания Хилари Клинтън си гарантира подкрепата на почти 16,9 млн. души, т.е. 55,2% от избирателите, участвали в изборите на претендента от Демократическата партия [ Democratic Convention...]. Осем години по-рано обаче, по време на първичните избори и партийни събрания в хода на президентската кампания през 2008, които Клинтън изгуби от Обама, тя успя да събере над 18 млн. гласа! [ 2008 Democratic...]

Както е известно, единственият съперник на Клинтън беше абсолютният "политически маргинал" - престарелият сенатор от щата Вермонт Бърни Сандърс, самоопределящ се като "демократичен социалист". По този начин, той отправи предизвикателство към ръководството на Демократическата партия в лицето на Хилари Клинтън и Барак Обама. Сандърс, който формално дори не е член на тази партия, изгради кампанията си върху идеята за необходимостта от "политическа революция". Внимателният анализ на лансираните от него инициативи показва, че той действително предложи план за социалната трансформация на САЩ, какъвто за последен път (макар и в различен формат) се опитва да прокара на президентските избори през 1948 кандидатът на създадената малко преди това Прогресивна партия Хенри Уолъс.

Планът на Сандърс предвижда мащабно преразпределяне на доходите и богатствата от най-богатите слоеве на американското общество към най-бедните прослойки и американската средна класа. Според него, това би позволило създаването на система за безплатно висше образование, платен 12-седмичен отпуск, всеобща здравна система, рязко повишаване на пенсионното осигуряване и разширяване на помощите за най-бедните слоеве от населението, а също мащабни програми за развитие на инфраструктурата, което ще позволи създаването на 13 млн. нови работни места, както и план за гарантиране на заетост за един милион млади американци. За реализацията на тези по същество социалистически реформи Сандърс предложи в рамките на пет години във федералната хазна да бъдат събрани допълнително 1 трлн. долара чрез налагането на нов "офшорен данък" върху печалбите на транснационалните корпорации, плюс 75 млрд. чрез налагането на данък върху печалбите на Уолстрийт, 5,5 млрд. чрез затваряне на "вратичките" пред най-големите американски корпорации, увеличаване на отчисленията във фондовете за социално осигуряване с 1,4 трлн. долара годишно и редица други мерки за повишаване на данъчното облагане и затварянето на "данъчните вратички" за най-богатите слоеве на американското общество [How Bernie]. На практика, всички тези предложения бяха повлияние от неефективната и половинчата социално-икономическа политика, провеждана през последните осем години от администрацията на Обама.

В течение на много десетилетия опозиционните американски политици и политически партии не си позволяваха дързостта да предлагат толкова радикални социална преобразувания, съзнавайки, че това би означавало политическото им самоубийство. Плановете на Сандърс за социална трансформация на американското общество бяха подкрепени от 13,2 млн. души, т.е. 43,1% от всички избиратели, участвали в първичните избори и партийните събрания на кандидата за президентския пост от Демократическата партия [Democratic Convention...]. На чисто декларативно ниво, повечето предложения на Сандърс бяха включени в утвърдената на партийния конгрес програма, обявена за "най-прогресивната предизборна платформа" за цялата история на Демократическата партия [Heuvel]. По този начин демократите създадоха прецедент с колосално значение за бъдещите президентски кампании.

Измежду дузината претенденти за президентския пост от Републиканската партия, след първата серия първични избори и партийни събрания, се очертаха четирима основни кандидати, като освен Доналд Тръмп, това бяха сенаторът от Тексас Тед Круз, сенаторът от Флорида Марко Рубио и губернаторът на щата Охайо Джон Кейсик. Круз получи подкрепата на 7,8 млн. републикански избиратели (25,1% от участвалите в първичните избори и патрийни събрания), Кейсик - 4,3 млн. гласа (13,8%), а Рубио - 3,5 млн. гласа (11,3% ) (3) [Republican Convention...].

Резултатите от първичните избори и партийните събрания при републиканците отразяват фундаменталната особеност на президентската кампания през 2016: колкото по-силно кандидатът критикува властите във Вашингтон и ръководството на Републиканската партия (партийния елит) и колкото по-малки са заслугите му и положителният опит от неговата работа в различните органи на държавната власт, толкова по-големи са шансовете му да получи подкрепата на избирателите.

Най-ярък пример за това беше Тед Круз, избран в Сената на САЩ през 2012. Едва заел поста си, той демонстрира президентските си амбиции, като в предизборната си кампания заложи на обещанията да демонтира цялото наследство на администрацията на Обама и най-вече системата за достъпно здравеопазване (т.нар. "Обамакеър"). През ноември 2014 в една своя реч той обвини президента, че "се опитва да разруши Конституцията на САЩ".

Сходна критична позиция зае и Марко Рубио, избран за сенатор през 2010. Той също е без сериозни изяви в сферата на законодателството. Както е известно, Рубио се провали на първичните избори в родния си щат Флорида, където събра едва 27% от гласовете на местните републиканци, докато Тръмп беше подкрепен от 45,7% [Republican Convention...Florida...]. Това беше своеобразен вот на недоверие към него от страна на щатските избиратели, който вероятно ще сложи кръст и на цялата му политическа кариера.

Джон Кейсик беше единствения републиканец от "старото поколение", чиято кандидатура е естествен завършек на продължителната му политическа кариера. През 2010 той беше избран за губернатор на един от най-големите американски щати - Охайо, а през 2014 отново спечели поста, при това с голяма преднина. Преди това, в продължение на 18 години (1982-2000), Кейсик беше конгресмен от същия щат, а през 1995-2000 ръководеше влиятелната Бюджетна комисия на Конгреса. С името му са свързани две важни реформи от 90-те години: промяната на системата на държавните помощи (1996) и приемането на закона за балансирания бюджет (1997).

Несъмнено е обаче, че в олицетворение на тенденцията за издигане на висшата длъжност в държавата на "хора от улицата", т.е. аутсайдери по отношение на партийната структура, се превърна Доналд Тръмп. Той си гарантира подкрепата на 14 млн. избиратели, т.е. 45% от републиканците, участвали в предварителните избори [Republican Convention...]. За сравнение, можем да си припомним, че на първичните избори и партийни събрания през 2008 Джон Маккейн събра едва 9,9 млн. от гласовете на републиканските избиратели [2008 Republican...], а през 2012 Мит Ромни взе 10 млн. гласа [Republican Convention...].

Като цяло, избирателите на Републиканската партия демонстрираха рекордна активност на първичните избори през 2016, като в тях участваха 15% от официално регистрираните избиратели (средният показател през периода 1980-2012 е под 10%) [Turnout...]. За кампанията на нюйоркския милиардер, преминала под лозунга "революцията на Тръмп", може да се използва класическия израз: „дойде, видя, победи" [По-подробно: Травкина, 2016]. Всъщност, това беше поход срещу цялото ръководство на Републиканската партия, в резултат от което от Тръмп открито се разграничи семейство Буш, включително двамата президенти-републиканци Джордж Буш-старши и Джордж Буш-младши, както и двамата републикански кандидати на изборите през 2008 и 2012 - Джон Маккейн и Мит Ромни. Подобно нещо се случва за първи път в историята на Републиканската партия. Без преувеличение би могло да се твърди, че при републиканците победи кандидатът, отстояш най-далеч и от Вашингтон, и от държавната машина на САЩ. Феноменът Тръмп трудно може да бъде обяснен, без да отчитаме ключовия факт, че от края на 2015 насам степента на доверие на американската общественост към федералното правителство твърдо се задържа на историческия си минимум (след 1960), падайки под 20%[The demographic...].

Задълбочаващата се поляризация на американското общество

Паралелно с нарастването на конфронтационните тенденции по линията Белия дом - Конгреса и белезите за криза на двупартийната система, в САЩ се осъществява и мащабна идейно-политическа поляризация на консервативния и либералния спектри на американското общество. На консервативния фланг осезаемо усилваха позициите си дясноконсервативните фундаменталисти, олицетворявани от "Чаената партия" и Движението "Чаено парти", а на либералния рязко нарасна влиянието на ляворадикалните сили, открито определящи се като "социалисти". Според социологическите анкети, в рамките на десет години (2004-2014), делът на последователните консерватори сред републиканците е нараснал от 70% до 92%, а делът на последователно настроените либерали в Демократическата партия - от 68% до 94% [The demographic...].

Разграничаването между убедените консерватори и идеологически ангажираните либерали във все по-голяма степен започва да придобива и възрастов характер. С остаряването си, възрастните американци се превръщат в "убедени консерватори", а младото поколение "по дефиниция" се смята за носител на либерални и дори "революционни" идеи. В тази връзка, можем да посочем, че ако през 2000 половината избиратели на възраст 65 и повече години и половината от избирателите на възраст между 18 и 29 години са гласували за кандидат президента на Демократическата партия, 12 години по-късно за Обама гласуваха 60% от избирателите на възраст 18-29 години и едва 44% от тези над 65 години [The demographic...].

Задълбочаващата се идейно-политическа поляризация породи синдрома на "не моят президент", т.е. държавният глава все по-малко се възприема като "президент на всички американци", а се ползва с подкрепата само на привържениците на собствената му партия. Така, ако при управлението на президента-демократ Бил Климнън разривът между показателите за одобрението на политиката му от привържениците на различни партии беше 53% (подкрепа на 80% от демократите и на 27% от републиканците), по време на двата мандата на републиканеца Буш-младши той нарасна до 58% (подкрепа на 80% от републиканците и на 23% от демократите), докато президентът Обама се ползва със стабилната подкрепа на 81% от демократите и само 14% от републиканците. Като цяло, при Обама този разрив нарасна до рекордните 67%, каквито не са фиксирани в САЩ от времето на президента-републиканец Дуайт Айзенхауер, ползващ се с рекордна за целия следвоенен период подкрепа от демократите - 49%, като при него разривът между подкрепата от привържениците на собствената партия и тези на опозиционната е едва 39%. Неслучайно той влиза в историята на САЩ като "надпартийния президент".

Поляризирането на американския политически живот се отрази с пълна сила по време на предизборната кампания през 2016. В частност, според проведените социологически анкети, 31% от последователните привърженици на Тръмп, по правило, нямат приятели и познати в средите на последователните привърженици на Клинтън, а сред лицата, подкрепящи Клинтън, съответния процент е още по-висок (47%) [Few Clinton..., p. 1]. Само 4% от привържениците на Тръмп имат близки познати или си общуват тясно с привърженици на Клинтън, докато сред привържениците на последната, онези които поддържат близки отношения с републиканците, подкрепящи Тръмп, са още по-малко - едва 2%.

В условията на задълбочаваща се поляризация спада интензитетът на обсъждане на ключовите социално-икономически и политически проблеми пред обществото. Позициите на Демократическата и Републиканската партии по фундаменталните икономически и политически въпроси кристализират все по-ясно и затова обсъждането им с привържениците на противоположната гледна точка се оказва безмислено и контрапродуктивно. В резултат на преден план излизат дебатите и обсъждането на личните качества и характеристики на основните кандидати. Според анкетите, почти две трети от избирателите (59% срещу 32%) са предпочитали да обсъждат хода на последната президентска кампания през призмата на личностите на кандидатите, а не на позициите им по ключовите проблеми на вътрешната и външна политика [Few Clinton..., p.4]. Това обяснава и защо президентската кампания през 2016 се градеше върху поредица от непрекъснати скандали, свързани с основните претенденди за Белия дом.

От всичко това следва, че американските избирателни кампании са обречени да стават все "по-мръсни", истерични и скандални. И това се случва в ситуация, когато американските социолози отбелязват прогресивно нарастваща загриженост на електората по отношение на резултатите от изборите. В частност, по време на президентската кампания през 2000 само 50% от анкетираните са отговорили утвърдително на въпроси "има ли принципно значение, кой ще победи на тези избори?". Този дял забележимо нарасна на президентските избори през 2008 и 2012 (до 63%). В хода на президентската кампания през 2016 личността на потенциалния победител се смята от 73% от анкетираните за определяща за по-нататъшната еволюция на американското общество [2016 Campaign..., p.11].

Тръмп versus Клинтън и рамките на техните партийни бази

Наложилият се през последните две-три десетилетия в САЩ базов алгоритъм за победата в президентските избори беше сравнително прост. Кандидатът, който получи повече или по-малко твърдата подкрепа на собствената си партия се бореше да привлече колкото се може повече от гласовете на т.нар. независими избиратели, опитвайки се да неутрализира негативното възприемане на кандидатурата си от привържениците на противниковата партия. Ключова фигура в избирателния процес беше личността на вицепрезидента, подбрана именно с цел да получи подкрепата на независимите избиратели.

Преди десетина години обаче, в САЩ започнаха да се оформят устойчиви основни групи избиратели. В момента, с Демократическата партия се асоциират 32% от регистрираните американски избиратели, с Републиканската - 23%, а за независими се смятат 39% от избирателите [A Deep Dive..., p.4]. В сравнение с началото на 90-те години, подкрепата за Републиканската партия е намаляла с около 5%, демократите в общи линии са запазили позициите си на ниво 1/3 от избирателите, а независимите избиратели са увеличили дела и влиянието си, привличайки част от републиканския електорат. Според проучванията, когато на независимите избиратели се наложи да определят симпатиите си към двете партии, демократите, като цяло, биха могли да разчитат на подкрепата и симпатията на 48% от американските избиратели, а републиканците - едва на 39% [A Deep Dive..., p.4]. В хода на президентската кампания през 2016 Тръмп до голяма степен разцепи Републиканската партия. По време на партийния конгрес Тед Круз открито се противопостави на кандидатурата на Тръмп, предлагайки на привържениците си да гласуват "по съвест". Рубио и Кейсик също не подкрепиха открито Тръмп. Затова последният беше поставен пред задачата на първо място да консолидира собствената си партия. Именно с тази цел той избра за свой кандидат-вицепрезидент консервативния губернатор на щата Индиана Майк Пенс - привърженик на движението "Чаено парти", който на първия тур подкрепи Тед Круз.

В Демократическата партия ролята на основния разколник беше поета от Бърни Сандърс. И макар че на партийния конгрес той активно подкрепи кандидатурата на Клинтън и призова привържениците си да гласуват за нея, направените непосредствено след конгреса анкети показаха, че около 30% от участниците в "революцията на Сандърс", продължават да не подкрепят Клинтън [Enten]. Именно това обяснява и избора на Хилари Клинтън да посочи за свой кандидат-вицепрезидент сенатора от щата Вирджиния Тим Кейн, който се смята за либерал, способен да привлече гласовете на колебаещата се част от електората на Демократическата партия. Тоест, на практика и двамата кандидати предпочетоха да не рискуват и да разчитат на сигурната партийна електорална база, вместо да заложат на привличането на "необвързания партийно електорат".

Така, за разлика от предишните президентски кампании през ХХІ век, независимите избиратели се оказаха оставени на произвола на политическата Фортуна. Това направи резултата от президентските избори доста непредсказуем (въпреки немалкото прогнози за сигурна победа на Клинтън) и зависим от политическата и икономическа конюнктура, формирала се в самото навечерие на изборите в началото на ноември 2016. Различни случайни фактори - като например предполагаемото лошо здравословно състояние на Клинтън или поредния скандал около Тръмп, спокойно можеха да обърнат резултата.

Впрочем, прогнозите за резултатите от президентските избори бяха затруднени и от бързо променящата се електорална база на американското общество, в която все по-голяма роля вече играят джендърно-етническите фактори. Напълно възможно е, че и занапред в рамките на политическата система на САЩ ще продължи ерозията на двете "осови" партии - Демократическата и Републиканската, а паралелно с това ще нараства влиянието на трети партии или независими кандидати, които ще градят избирателната си стратегия на основата на широки избирателни коалиции а не на тяснопартийната идеология на традиционните групи.

 

Източници:

1. Травкина Н.М. Выборы 2008: время внесистемных политиков. Джон Маккейн: «операция преемник» – американская специфика; Барак Обама: новые времена, новые лидеры // США*Канада – экономика, политика, культура. 2008. № 9. С. 3-36.

2. Травкина Н.М. Президентская кампания 2016 года как отражение эволюционных особенностей политической системы США // Россия и Америка в ХХI веке. 2016. Вып. 1. URL: rusus.ru/?act=read&id=487 (date of access: 22.08.2016)

3. 2008 Democratic Popular Vote // RealClearPolitics. realclearpolitics.com/epolls/2008/president/democratic_vote_count.html

4. 2008 Republican Popular Vote // RealClearPolitics. Election 2008. realclearpolitics.com/epolls/2008/president/republican_vote_count.html (date of access: 22.08.2016)

5. 2016 Campaign: Strong Interest, Widespread Dissatisfaction // PewResearchCenter. July 07, 2016. people-press.org/2016/07/07/2016-campaign-strong-interest-widespread-dissatisfaction/

6. A Budget That Matters // United States Senate Commiittee on Budget. Enzi M. Wanted. 05.11.16. budget.senate.gov/chairman/newsroom/oped/wanted-a-budget-that-matters

7. A Deep Dive into Party Affiliation: Sharp Differences by Race, Gender, Generation, Education // PewResearchCenter. April 7, 2015. people-press.org/2015/04/07/a-deep-dive-into-party-affiliation/

8. Advance Estimate of Gross Domestic Product for the Second Quarter of 2016 // The White House. July 29, 2016. whitehouse.gov/blog/2016/07/29/advance-estimate-gross-domestic-product-second-quarter-2016

9. Congressional Research Service. Iran Nuclear Agreement. May 31, 2016. fas.org/sgp/crs/nuke/R43333.pdf

10. Democratic Convention. The Green Papers. 2016 Presidential Primaries, Caucuses, and Conventions. thegreenpapers.com/P16/D

11. Enten H. About A Third Of Bernie Sanders’s Supporters Still Aren’t Backing Hillary Clinton // FiveThirtyEight. August 8, 2016. fivethirtyeight.com/features/about-a-third-of-bernie-sanders-supporters-still-arent-backing-hillary-clinton/

12. Few Clinton or Tramp Supporters Have Close Friends in the Other Camp // PewResearchCenter. August 3, 2016. people-press.org/2016/08/03/few-clinton-or-trump-supporters-have-close-friends-in-the-other-camp.pdf

13. Heuvel K. The most progressive Democratic platform ever // The Washington Post. July 12, 2016. washingtonpost.com/opinions/the-most-progressive-democratic-platform-ever/2016/07/12/82525ab0-479b-11e6-bdb9-701687974517_story.html

14. How Bernie pays for his proposals // Bernie 2016. berniesanders.com/issues/how-bernie-pays-for-his-proposals/

15. Lind M. Trumpism and Clintonism Are the Future // The New York Times. April 17. 2016. p.

Office of the Press Secretary. Remarks by the President at the Democratic National Convention. Wells Fargo Center. Philadelphia, Pennsylvania // The White House. July 28, 2016. whitehouse.gov/the-press-office/2016/07/28/remarks-president-democratic-national-convention

16. Remarks by the President at the Democratic National Convention. Wells Fargo Center. Philadelphia, Pennsylvania // The White House. July 28, 2016. whitehouse.gov/the-press-office/2016/07/28/remarks-president-democratic-national-convention

17. Republican Convention. The Green Papers. 2012 Presidential Primaries, Caucuses, and Conventions. thegreenpapers.com/P12/R

18. Republican Convention. The Green Papers. 2016 Presidential Primaries, Caucuses, and Conventions. Florida Republican. Presidential Nominating Process. Primary. thegreenpapers.com/P16/FL-R

19. The demographic trends shaping American politics in 2016 and beyond // PewResearchCenter. January 27, 2016. pewresearch.org/fact-tank/2016/01/27/the-demographic-trends-shaping-american-politics-in-2016-and-beyond/

20. The Employment Situation in July // The White House. August 5, 2016. whitehouse.gov/blog/2016/08/05/employment-situation-july

21. Turnout was high in the 2016 primary season, but just short of 2008 record // PewResearchCenter. June 10, 2016. pewresearch.org/fact-tank/2016/06/10/turnout-was-high-in-the-2016-primary-season-but-just-short-of-2008-record/

22. U.S. Citizenship and Immigration Services. Number of I-821D. Consideration of Deferred Action for Childhood Arrivals by Fiscal Year, Quarter, Intake, Biometrics and Case Status: 2012-2015. − uscis.gov/sites/default/files/USCIS/Resources/Reports%20and%20Studies/Immigration%20Forms%20Data/All%20Form%20Types/DACA/I821d_performancedata_fy2015_qtr3.pdf

23. U.S. GAO. Testimony Before the Committee on the Budget, U.S. Senate. Fiscal Year 2015 U.S. Government Financial Statements: Need to Address the Government’s Remaining Financial Management Challenges and Long-Term Fiscal Path. CAO-15-541T. April 6. 2016. gao.gov/assets/680/676377.pdf

24. United States v. Texas. Docket No. 15–674 // SCOTUSblog. Supreme Court of the United States blog. scotusblog.com/case-files/cases/united-states-v-texas/

 

Бележки:

 

1. В 1960 в битката за Белия дом се сблъскват сенаторът демократ Джон Кенеди и републиканецът и вицепрезидент Ричард Никсън. Бащата на Джон Кенеди - Джоузеф, който винаги е мечтал синът му да стане президент, го насочва към класическа кариера: през 1946 Джон Кенеди влиза в Конгреса, а през 1952 - в Сената. Кариерата на Никсън е донякъде подобна: през 1946 той става конгресмен, през 1950 - сенатор, а през 1952 е избран за вицепрезидент на САЩ. След убийството на Джон Кенеди през 1963, президент става Линдън Джонсън, избран през 1960 за вицепрезидент и смятан за професионален политик "до мозъка на костите". През 1936 Джонсън е избран в Конгреса, а през 1948 в Сената. Тоест, до избирането си за вицепрезидент той е конгресмен в течение на цели 24 години. На президентските избори през 1964 Джонсън побеждава с голяма преднина републиканеца Бари Голдуотър, който е сенатор през предишните 12 години. На "откритите избори" през 1968 Никсън, който естествено изтъква осемгодишния си опит като вицепрезидент, печели срещу демократа и вицепрезидент от 1965 Хюбърт Хъмфри, който от 1948 до 1964 е сенатор.През 1972 срещу Никсън се изправя сенаторът-демократ Джордж Макгъвърн, чиято политическа кариера стартира през 1956, когато влиза в Конгреса, а по време на президентските избори вече има и 12 годишен стаж като сенатор. Скандалът Уотъргейт през 1973-1974, който води до оставката на Никсън, поставя на върха на политическата власт Джеролд Форд, който преди това в течение на 25 години е член на Конгреса, където от 1965 е водач на републиканското малцинство.

Изборите през 1976 разширяват традиционния кръг на политиците, участващи в заключителния етап на президентската надпревара. Президентът Форд губи от Джими Картър, който преди това в течение на 6 години е губернатор на щата Джорджия, при това доста успешен. През 1980 ситуацията се повтаря, като този път президентът Картър губи от Роналд Рейгън, който в течение на 8 години, т.е. два мандата (от 1967 до 1975) е губернатор на един от най-големите американски щати - Калифорния. Съперникът на Рейгън на президентските избори през 1984 Уолтър Мондейл е вицепрезидент на Картър, а преди това в течение на 12 години (от 1964) е сенатор.

На "откритите избори" през 1988, срещу вицепрезидента Джордж Буш-старши, който заема този пост от 1981, се изправя губернаторът с осемгодишен стаж Майкъл Дукакис. Това, което Дукакис не успява да постигне през 1988, прави през 1992 Бил Клинтън - младият губернатор на Арканзас, който заема тази длъжност над десет години. През 1996 той побеждава републиканеца Робърт Доул, който в течение на 27 години е сенатор.

През ХХІ век успехът спохожда първо губернатора на Тексас Джордж Буш-младши, който през 2000 побеждава тогавашния вицепрезидент Ал Гор, а през 2004 - сенатора с 20-годишен стаж Джон Кери.

2. Изчислено според: Library of Congress. Congress.gov. Public Laws. − congress.gov/public-laws/114th-congress.

3. Всички останали (освен Доналд Тръмп) участници в първичните избори, включително Бен Карсън, Джеб Буш и Крис Кристи, получават общо 5% от гласовете на републиканските избиратели.

 

* Ръководител на Центъра за вътрешнополитически изследвания на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките.