"Eрата Обама": опит за ретроспекция

брой 6 2016
Typography

Както е известно, Барак Обама влезе в Белия дом в един от критичните моменти на следвоенната американска история.

На първо място, тук следва да посочим започналата в САЩ остра финансово-икономическа криза, заплашваща да прерасне в нова Голяма депресия и бързо прехвърлила се и в други региони на света; усилването на социалното недоволство заради задълбочаващото се икономическо неравенство; непопулярните и изключително скъпоструващи войни в Афганистан и Ирак, които нямаше как да бъдат спечелени; ерозията на позициите на американския бизнес в глобалната икономика и търговия заради конкуренцията на Китай; негативното възприемане на политиката на САЩ в много държави от Близкия Изток, Азия и Латинска Америка, където значителна част от населението смята Вашингтон за основната заплаха за международния мир и сигурност. Именно това бяха изключително сложните стартови условия за представителя на Демократическата партия, който на 20 януари 2009 положи клетва като 44-тия президент на Съединените щати.

Икономиката и социална сфера след кризата

Когато Барак Обама влезе в Белия дом финансово-икономическата и социално-политическа криза, започнала през 2007 с пукането на неимоверно раздутия балон на ипотечните кредити, беше достигнала апогея си. През 2008-2009 беше фиксиран спад на всички основни макроикономически показатели (виж таблица 1). БВП на страната намаля, осезаемо паднаха брутните инвестиции и показатели, сви се външната търговия със стоки и услуги, значително (с 11%) намаляха и постъпленията в бюджета. Спадът в производството и търговията доведе до намаляване на заетостта и рязък скок на безработицата.

Таблица 1. Основните макроикономически показатели на САЩ през 2005-2009

Показател

2005

2006

2007

2008

2009

Брутен вътрешен продукт (БВП)

3,4

2,7

1,8

-0,3

-2,8

Брутни инвестиции (% БВП)

23,2

23,3

22,4

20,8

17,5

Брутни натрупвания (% ВВП)

17,9

19,1

17,3

15,4

14,3

Внос на стоки и услуги

6,3

6,3

2,5

-2,6

-13,7

Износ на стоки и услуги

6,3

9,0

9,3

5,7

-8,8

Безработица (% от работната сила)

5,1

4,6

4,6

5,8

9,3

Брой на заетите (млн души)

141,7

144,4

146,1

145,4

139,9

Приходи в бюджета (трлн дол.)

4,013

4,372

4,585

4,511

4,099

Бюджетни разходи (трлн дол.)

4,423

4,655

4,999

5,494

5,995

Държавен дълг (трлн дол.)

8,497

8,818

9,268

10,722

12,405

Държавен дълг (% от БВП)

64,9

63,6

64,0

72,8

86,0

Източник: IMF. World Economic Outlook Database. April 2016. – imf.org/

Какво предприе новият президент за да предотврати по-нататъшното свличане на Америка в бездната на икономическата и социално-политическа криза? Според повечето западни анализатори, основната заслуга на администрацията му във финансовата сфера е предотвратяването на "икономически Армагедон" в САЩ [13, p.41]. Става дума за спасяването на финансовия сектор от крах, в частност, чрез национализацията на фалиралите най-големи ипотечни агенции Fannie Mae и Freddy Mac и изключително ниските лихвени проценти на Федералния резерв, позволили вливането на трилиони долари в американската икономика. В същото време обаче, т.нар. "операция Уолстрийт", осъществена от Бен Бернанке, Томас Гейтнър и Лари Съмърс ("хвърлянето на пари от хеликоптер" по израза на Бернанке) (6), имаше и своята обратна страна. Вместо да бъдат наказани истинските виновници за кризата от 2007-2009 - свръхалчните банкери, финансовите спекуланти и безотговорните рейтингови агенции, федералните "шокови" програми стовариха основното бреме по преодоляването на кризата върху милионите жертви на кризисните сътресения, мнозина от които се лишиха от домовете си, купени и ипотекирани преди кризата. Отговорът на гражданското общество бяха масовите протести (като движението "Окупирай Уолстрийт" например), целящи да привлекат вниманието към престъпленията на финансовия елит [12].

Кризата, която демонстрира наличието на голям брой проблеми и "тесни места" в социално-икономическата структура на САЩ, стимулира администрацията на Обама да разработи пакет от структурни и институционални реформи, касаещи най-различни сфери на икономиката, финансите и обществения живот [5]. Тези пакети, в частност, включваха:

- Регулиране дейността на финансовите институции. Т.нар. Закон за реформирането на Уолстрийт и защита на потребителите(The Wall Street Reform and Consumers Protection Act) , известен още като Закона Дод-Франк (по имената на основните му създатели), целеше да намали рисковете за съществуващата система чрез усилването на държавния надзор върху дейността на банките и другите финансови институции;

- Реиндустриализация на американската икономика, връщане в САЩ на най-перспективните производства, изнесени преди време в чужбина (като в тази връзка бе предвидено допълнително финансиране на националната индустрия с 1,5 трлн. долара);

- Интензивно развитие на "чистата" енергетика (най-вече вятърната и слънчевата);

- Ръст на инвестициите във фундаментална наука и технологии с цел да се затвърди лидерството на САЩ в сферата на високите технологии;

- Приемане на национална стратегия за развитие на иновациите с акцент върху сектора на "новата икономика";

- Поощряване на предприемаческата активност (и, в частност, улесняване достъпа на малките и средни предприятия до кредити);

- Понижаване на данъците за нископлатените слоеве от населението;

- Увеличаване на минималната работна заплата;

- Предоставяне на гарантиран платен отпуск по болест (макар да е поразително, но 43 млн. американци, работещи на граждански договори, бяха лишени от това право) [Remarks…2015];

- Въвеждане на еднакво заплащане за еднакъв труд на мъжете и жените;

- Реформиране на системата на здравеопозване. За необходимостта от такава реформа в САЩ се говори поне от сто години насам, но едва Барак Обама предприе реални стъпки в тази посока. В резултат, само през 2014 около 10 млн. души за първи път получиха достъп до медицинско осигуряване [14];

- Промени в миграционното законодателство (включително касаещи ключовия въпрос за легализацията на милионите имигранти без документи и лишени от каквито и да било права);

- Подобряване на системата за начално и средно образование;

- Разширяване на възможностите за безплатно образование в колежите и т.н.

Спешно приетите антикризисни мерки, както и стратегическите решения, позволиха значително да се подобри икономическата ситуация в страната (виж таблица 2). От 2010 насам БВП на САЩ започна да нараства, като същото се отнася за инвестициите в основен капитал и брутните натрупвания, увеличиха се вносът и износът, но най-важното е, че до началото на 2016 бяха създадени милиони работни места, включително в ключови сектора на индустрията (автомобилостроенето, енергетиката, електрониката, строителството), което на практика намали двойно броя на безработните, в сравнение с нивото от 2009. В същото време, реализацията на антикризисната стратегия изискваше гигантски финансови разходи, в резултат от което през 2007-2015 държавният дълг нарасна повече от два пъти, като плътно се доближи до астрономическата цифра 19 трлн. долара (над 105% от БВП).

Таблица 2. Основните макроикономически показатели на САЩ през 2010‒2015

Показател

2010

2011

2012

2013

2014

2015

БВП

2,5

1,6

2,2

1,5

2,4

2,4

Брутни инвестиции (% БВП)

18,4

18,6

19,4

19,6

19,9

20,2

Брутни натрупвания (% БВП)

15,1

15,7

17,7

18,2

18,8

18,7

Внос на стоки и услуги

12,7

5,8

2,2

1,1

3,8

4,9

Износ на стоки и услуги

11,9

6,9

3,4

2,8

3,4

1,1

Безработица (% от работната сила)

9,6

8,9

8,1

7,4

6,2

5,3

Брой на заетите (млн. души)

139,1

139,9

142,5

143,9

146,3

148,8

Приходи в бюджета (трлн дол.)

4,351

4,556

4,749

5,278

5,454

5,734

Бюджетни разходи (трлн дол.)

5,986

6,044

6,022

6,011

6,173

6,401

Държавен дълг (трлн дол.)

14,176

15,362

16,559

17,463

18,211

18,993

Държавен дълг (% БВП)

94,7

99,0

102,5

104,8

105,0

105,8

Източник: IMF. World Economic Outlook Database. April 2016. – imf.org/

Отдавайки дължимото на реформаторските усилия на 44-тия президент на САЩ, следва да отбележа, че много от инициативите му не само се сблъскаха със съпротивата на "непримиримата" опозиция в лицето на консервативното крило на Републиканската партия (и най-вече на т.нар. Tea Party), но и не получиха безусловна обществена подкрепа. Според мен, сред ключовите проблеми на управлението на Обама беше, че прокарваните от администрацията му най-важни реформи се оказаха дългосрочни проекти, чиито реални резултати (ако въобще ги има) ще се усетят едва след време. Масовият американски избирател (т.нар. средна класа) обаче, се вълнува най-вече от въпросите на днешния ден: реалното повишаване на доходите и гарантирането на собствения просперитет. А тъкмо по тези направления не беше постигнато кой знае какво. В резултат, спечелвайки битката за съхраняването на "свещените крави" на формиралата се в страната финансово-икономическа система (с държавна помощ бяха спасени най-големите финансови компании) и извеждайки американската икономика от кризата (преди това да се случи в Европа), Обама загуби в чисто политически план. На междинните избори през ноември 2010 той загуби мнозинството в Конгреса, където демократите загубиха 63 места, спечелени от републиканците. Към това следва да добавим, че на изборите през ноември 2014 Републиканската партия затвърди успеха си като за първи път от осем години контролира и двете камари: 244 места (от 435) в Конгреса и 52 (от 100) в Сената. Това беше голям вътрешнополитически провал на президента, свидетелстващ за непопулярността на следвания от него курс сред мнозинството американски избиратели.

Твърде противоречиви са и резултатите от социалната политика на Белия дом. Тук е мястото да напомня, че в основата на запазващото се социално напрежение в САЩ е огромното материално неравенство, като 1% от населението владее 40% от националното богатство [16]. Реалните приходи на средния американец почти не нарастват от началото на 70-те години на миналия век насам, а икономическата политика на всички без изключение администрации, включително тази на Обама, не могат да пречупят въпросната тенденция, водеща до маргинализацията на милиони хора. В резултат от това, не само в градовете, преживяващи икономически упадък (Детройт и др.), но дори и в агломерациите, които са лидери в сферата на иновациите и високите технологии, се запазват обширни зони на изключителна бедност и масова престъпност. Такъв например е достойният за филм на ужасите район на Сиатъл с красноречивото име "Джунглата", въпреки че в града се намира централата на авиокосмическата корпорация Боинг, която е сред най-технологично напредналите и наукоемки американски компании.

Впрочем, самият Обама също признава влошаването на социалната ситуация в страната, макар да вижда основните причини за това не в общественото устройство на САЩ, а в негативните външни ефекти, породени от глобалните икономически процеси. И в частност, в обстоятелството, че в условията на глобализация много американски индустриални компании прехвърлиха производството си в чужбина, търсейки по-евтина работна ръка, достъпни суровини и ниски данъци. Последица от тази бизнес-стратегия беше деиндустриализацията на икономиката (свиването на промишления сектор), довела до сериозни дисбаланси на трудовия пазар в САЩ. През последните 15 години в страната бяха затворени 60 хиляди индустриални предприятия и бяха загубени около 5 млн. добре платени работни места. Както посочва Обама в годишното си обръщение "За състоянието на Съюза" през януари 2016: "Тези тенденции оказаха силно влияние върху трудещите се, включително онези, които запазиха работата си, и дори тогава, когато икономиката растеше. За семействата на работещите стана по-трудно да се борят с бедността, за младите хора - да градят кариера, а за възрастните хора - да се пенсионират, дори ако го искат" [15].

По един парадоксален начин дори "гордостта на Обама" и основното му постижение в социалната сфера - реформата в здравеопазването и защитата на пациентите (Patient Protection and Affordable Care Act), станала известна като Obamacare, разедини обществото, провокирайки съпротивата на най-големите застрахователни компании и недоволството на милиони "средни" американци.

Така идеята на президента да преодолее вътрешното противопоставяне между "двете Америки" и да консолидира нацията се "разби на парчета", ако използваме израза на известния испански политолог Висенте Паласио. Според Паласио: "Основната грешка на Обама беше вярата му, че "двете Америки" могат да останат в миналото и, че е възможно страната да тръгне по пътя на националното помирение, а в Конгреса да бъде постигнат консенсус между двете партии, както в добрите стари времено, когато бива изградено великото следвоенно американско общество" [13, p.141]. Вместо това, президентът се сблъска с маса дълбоко вкоренени социално-политически противоставяния: между привържениците и противниците на федерализма, между Севера и Юга, между жителите на селските райони и големите градове, либералите и консерваторите, белите американци и представителите на етническите малцинства. Може да се каже, че измежду всички големи демократични държави, именно в САЩ обществената поляризация се проявява най-силно.

Доктрината Обама: новите подходи

Въпреки приоритетното значение на вътрешните икономически и социално-политически проблеми, най-сериозните усилия на Барак Обама да "пречупи традициите" бяха концентирани в сферата на външната политика и участието на САЩ в световните процеси. Въшнополитическият курс на Вашингтон през 2009-2016 не се вмества в нито една от четирите американски исторически традиции, за които говори известния външнополитически експерт Уолтър Ръсел Мийд: изолационизма на Томас Джеферсън, меркантилизма на Александър Хамилтън, милитаризма на Андрю Джексън и либералния интернационализъм на Удроу Уилсън [9]. На практика, Барак Обама си постави за цел да лансира и реализира на практика нова външнополитическа доктрина, адаптирана към реалностите на ХХІ век и даваща адекватен отговор на ключовите международни предизвикателства. Той реши да "помири" Запада с ислямските държави, да премахне заплахата от разпространението на ядреното оръжие, да "презареди" отношенията с Русия, да намери начин да забави експоненциалния икономически и военно-стратегически възход на Китай, да подобри имиджа на САЩ в регионите на развиващие се свят и т.н. [11].

Събитията през последното десетилетие говорят за това, че извън собствените си граници най-могъщата западна държава е принудена да действа на "ничия земя". С този метафоричан термин се обозначават обширните географски пространства, в които Вашингтон вече не е в състояние да доминира еднолично нито икономически, нито политически. Сложността на проблема е, че другите световни държави (и традиционните, и възходящите) също не разполагат с достатъчно национални ресурси за да поставят под свой контрол "ничиите" територии. Подобна "патова ситуация" формира нова геоикономическа и геополитическа реалност, в която на Обама се наложи да гради своята външна и отбранителна политика, маневрирайки повече или по-малко успешно.

Президентът нерядко действаше по метода на пробите и грешките, а доктрината му до голяма степен беше резултат от спрягането на различен тип тактически ходове, продиктувани от ситуативните обстоятелства [6]. В същото време тя съдържа и отделни фундаментални постановки, касаещи външнополитическата концепция на Обама, и имаше твърде амбициозен характер. Сред ключовите идеологически елементи на "доктрината Обама" следва да посочим два важни момента.

На първо място е отхвърлянето на доста разпространената в политическата наука и пропаганда теза за "упадъка на Америка" [1]. Става дума за трансформацията на самия характер на американското лидерство, което в променилите си глобални политико-икономически условия, следва в решаваща степен да се опира не само и не толкова на военната мощ, колкото на "меката сила", т.е. на превъзходството в иновационно-технологичното развитие. Освен това, на глобално равнише, Вашингтон не следва да действа едностранно, а активно да мобилизира партньорите си, да формира коалиции и да споделя отговорността. Именно това, според президента, би могло да върне на САЩ ролята на "фар на демокрацията".

Вторият момент (тясно свързан с първия) е новият подход към разрешаването на най-острите международни конфликти. Обама демонстрира "свръхчувствителност" към гибелните последици от смяната на политическите режими с помощта на военни операции. Ето какво казва самият той по този повод: "Когато вземаме прибързани решения, ръководейки се от емоциите, а не от разума си, когато първият отговор на някое предизвикателство е изпращането на войски в чужбина, рискуваме да затънем в ненужни конфликти, пренебрегвайки премерената стратегия, способна да ни гарантира един по-сигурен и проспериращ свят" [14].

В този смисъл външнополитическата доктрина на Обама е концептуално близка до философията на легендарния древнокитайски стратег Сун Дзь, изложена в известния му трактат "Изкуството на войната" [20]. Основното в неговата визия е активното използване на дипломацията, стремежът към минимизиране на военните действия, а в идеалния случай - нанасянето на решително поражение на противника без използването на военна сила. Преведени на политическия език на ХХІ век, тези постановки представляват не друго, а т.нар. "мека сила" (smart power) - "комбинация между мека и твърда мощ" [Nye], или ясно изразен стремеж за постигане на поставените цели на международната сцена не толкова със силови средства, колкото с помощта на други и не толкова скъпи и опасни методи и най-вече с инструментите на дипломацията (но опираща се на силата). В тази връзка отново ще цитирам Обама: "Вярвам в по-умния вариант на американското лидерство. Можем да постигнем повече, като съчетаем военната сила с умела дипломация, когато увеличаваме собствената си мощ, участвайки в коалиции със съюзниците, когато не позволяваме на страховете да ни заслепят така, че да не можем да видим възможностите, които ни дава новото столетие. И точно това правим в момента" [14].

Оценявайки практическата реализация на доктрината Обама, следва да отбележим, че тя до известна степен ограничи намесата на вашингтонските "ястреби" и т.нар. "нарушители на спокойствието" (trouble makers) във вземането на външнополитическите решения. В крайна сметка, без да доведе до обрат на 180 градуса, курсът на президента в международната сфера и в сферата на националната сигурност на САЩ, доведе до известни промени в американската политическа практика.

Следствие от промените във външната политика на САЩ беше и това, което анализаторът на The New Yorker Райън Лиза определя като "стратегията да ръководиш нещата от задна позиция" (leading from behind) [7]. В рамките на тази стратегия, в редица ситуации (например по време на либийската криза) Вашингтон предпочиташе да играе на пръв поглед "второстепенна роля" и да "дърпа конците" зад кулисите, предоставяйки на основните си европейски съюзници в НАТО - Великобритания и Франция, да се изявяват на преден план. Подобна тактика се използваше и по време на конфликтите в Украйна и Сирия. Тя обаче е характерна само за случаите, когато не съществува директна заплаха за жизненоважните инетереси на САЩ. В други ситуации, Вашингтон предпочиташе да следва традиционната си стратегия, изпозвайки едностранно и без каквото и да било международно-правно "прикритие", военна сила. Пример за това беше ликвидирането на 2 май 2011 в Пакистан на Осама бин Ладен по заповед на Белия дом (операцията на американските спецални части "Копието на Нептун") [17].

Многобройните публикации и изказвания на авторитетни анализатори на американската политика, както и на преките участници в нея, включително най-близките съветници и помощници на Барак Обама, позволяват да очертаем някои особености на поведението на президента, включително начинът, по който той взема важните външнополитически решения. Според експертите, Обама "е много внимателен слушател" и търпеливо изслушва съображенията и съветите на сътрудниците си, но много често неговите действия и заповеди са съвършено противоположни на техните препоръки. Това се отнася както за политиците от най-висок ранг (като вицепрезидента Джо Байдън, държавните секретари Хилари Клинтън и Джон Кери, секретаря по отбраната Робърт Гейтс, шефа на ЦРУ Леон Панета, съветника по националната сигурност Том Донилън и др.), така и за основните участници във вашингтонската външнополитическа "кухня": Бен Роудс, Денис Макдоноу, Сюзън Райс и Саманта Пауър. Нещо повече, в кризисните периоди президентът периодично се уединяваше в т.нар. "Ситуационна стая" в Белия дом за да формулира самостоятелно отговорите на възникващите геополитически и геоикономически предизвикателства [8].

На този фон изглежда закономерно, че стилът на работа на Обама нерядко (и най-вече със задна дата) пораждаше изключително остри критики. Обвиняваха го, че е "прекалено мек" и излишно "нерешителен" и искаха от него да прояви по-голяма твърдост и последователност по най-различни международни проблеми: изтеглянето на войските от Афганистан и Ирак, ситуацията в Сирия, агресията на Ислямска държава, политиката на Русия в Украйна, "сдържането" на Китай, ядрената програма на Иран или възстановяването на дипломатическите отношения с Куба. Тоест, през целия му престой в Белия дом, външната политика на Обама се формираше в сложните условия, породени от напрегнатата идейно-политическа борба между различните обществени сили.

В лабиринта на международните проблеми

Резултатите от външната политика на Барак Обама могат да бъдат илюстрирани с няколко конкретни примера, касаещи най-вече Близкия Изток. В този взривоопасен район, президентът си постави две основни задачи: да дистанцира Съединените щати от близкоизточните конфликти и паралелно с това да постигне "помирение с ислямския свят". Към края на първия си мандат, той не беше успял да постигне нито едното, нито другото. Много показателна в тази връзка е речта му в Каирския университет от 4 юни 2009, в която Обама призова младите мюсюлмани от целия свят да "оглавят демократичните преобразувания в страните си" [21]. Тази реч се оказа пророческа в буквалния смисъл: само година и половина по-късно в Северна Африка и Близкия Изток започна поредица от "цветни революции", станала известна като "арабската пролет" и довела до промяна на властта в Тунис, Египет, Либия и Йемен. Безредици, прерастващи в политически кризи, обхванаха и други мюсюлмански държави, включително Алжир, Судан, Йордания, Мароко и Саудитска Арабия. В Сирия избухна кървава гражданска война, съчетана с директна военна намеса на редица чужди държави. Този резултат от политиката на Запада, начело с Вашингтон, за "демократизиране на арабския свят" се оказа истинско проклятие за управлението на Обама, а неочакваният за мнозина мощен военнополитически подем на Ислямска държава и нейната трансгранична (и рядка по своята жестокост) терористична активност се превърна в "екзистенциална заплаха" за САЩ и другите западни държави [7].

Като пример за успешната реализация (и дори за "триумф") на доктрината на Обама е прието да се смята съгласуването на 14 юли 2015 на съвместния всеобхватен план за действия във връзка с иранската ядрена програма, според който Техеран пое ангажимент да не произвежда ядрен плутоний, да преоборудва намиращите се на негова територия ядрени обекти и да ги използва само за мирни цели. Срещу това САЩ и ЕС се задължиха да премахнат дългогодишните финансово-икономически санкции срещу Иран. Така, международните посредици - петимата постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН и Германия - успяха да "спрат часовника" на иранския ядрен проект и да намалят заплахата от разпространяването на оръжие за масово унищожаване. В геополитически план, дори относителното "разведряване" в отношенията между Вашингтон и Техеран, доведе до известно усилване на иранските позиции в регионалното стратегическо съперничество със Саудитска Арабия, към чието политическо ръководство Белият дом изпитва определено недоверие [6].

Не толкова блогополучно за вашингтонската администрация се развиха събитията в други "горещи точки" на Големия Близък Изток: Ирак и Афганистан. Както посочва Висенте Паласио: "И в двата случая, Обама не можа да изпълни предизборното си обещание за пълното изтегляне на американските войски". Политиката на Вашингтон се оказа в задънена улица, а президентът "попадна в капан, който сам беше заложил", тъй като - от една страна - си остана убеден противник на удължаването на военното присъствие на САЩ в двете страни, а от друга - отлично разбираше, че без американските войски на тези конфликтогенни територии много бързо може да се утвърди откровено терористичният режим на радикалните ислямисти [13, p.68-69]. Всъщност, до голяма степен, се случи тъкмо това: съкращаването на американския военен контингент от 180 до 15 хиляди души [14] доведе до активизирането на формиралата се първоначално в Ирак Ислямска държава, чиито военни операции бързо обхванаха и съседните държави.

При управлението на Обама негативна еволюция от взаимодействие към противопоставяне претърпяха и американско-руските отношения. Първоначално Русия заемаше едно от централните места във външнополитическия дневен ред на Белия дом, чиито нов обитател се стремеше да интензифицира диалога с Кремъл, премахвайки конфликтните моменти, наследени от администрацията на Буш-младши и акцентирайки върху позитивните. Поне според мен, проблемът пред Обама тук беше следният: как, защитавайки националните интереси на САЩ, да не навлиза в жизненоважните за Руската Федерация пространства. Следвайки тази линия, американските власти успяха да се споразумеят с руската страна по редица значими военно-политически въпроси. Доказателство за това беше подписването на 8 април 2010 в Прага на Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3 или New START), заменил споразумението СНВ-1, чиито срок изтече през декември 2009. Пражкият договор се смяташе от Вашингтон за един от символите на обявената от президента политика на "презареждане" в отношенията с Москва. Обама търсеше сътрудничеството на президента Путин в конфликтните ситуации, съобразявайки се с руското право на вето в Съвета за сигурност.

Преломна точка в американско-руските отношения се оказа украинската криза, която ясно очерта сблъсъка между геополитическите интереси на двете световни държави. Сложността тук е, че в основата на конфликта в Украйна е своеобразният цивилизационен разлом, или с други думи - фактическото разцепление в украинското общество между привържениците на "движението на Запад" и тези на максимално тясното сътрудничество с Русия. Украинските власти (и най-вече президентът Янукович) не съумяха да постигнат баланс между тези разнопосочни интереси, в резултат от което конфликтът експлодира, придобивайки формата на локална гражданска война, и позволи на Москва да поеме контрола над Крим през март 2014. Следва да признаем, че в тази сложна ситуация Барак Обама не се поддаде на изключително силния натиск от страна на вашингтонските "ястреби" - предимно републиканци от Конгреса, както и на правителствата на редица източноевропейски и балтийски държави. Той прие присъединяването на Крим към Русия за "свършен факт", като по този начин насочи американско-руското противопоставяне към по-малко опасното политико-дипломатическо и търговско-икономическо русло. Както посочват в тази връзка редица европейски политолози: "Вместо да заплашва руснаците с военна сила, Вашингтон, съвместно с ЕС, реагира с дипломатическо настъпление и налагането на санкции, целящи да отслабят руската икономика" [13, p.72-73].

Заслуга на Обама беше и разбирането му, че с Украйна са свързани не просто стратегическите, а и жизненоважните интереси на Русия, които Москва е готова да защитава с всички налични средства. Разбира се, това не променя факта, че обявеното от президента "презареждане" остана в историята на руско-американските отношения само като тактическа стъпка, вместо да се превърне в стратегически избор. По време на втория президентски мандат на Обама, сферата на противоречията между Москва и Вашингтон съществено се разшири, а сътрудничеството придоби изборен и "точков" характер. Подобно на водовъртеж, избухналата в Украйна криза, въвлече Русия и САЩ в поредната конфронтация в духа на студената война.

Основното геоикономическо и геополитическо предизвикателство пред САЩ обаче, беше възходът на Китай, който буквално пред очите ни се превръща в световна сила. С две думи, политиката на Обама по отношение на Пекин би могла да се определи така: "търпение и сдържане".

Търпение, защото между САЩ и Китай се формира изключително тясно търговско и финансово-икономическо взаимодействие с безпрецедентни мащаби, което Вашингтон просто не може да игнорира. Достатъчно е да си припомним, че през периода 2006-2015 стокооборотът между двете страни достигна астрономическата сума от почти 5 трлн. долара (виж таблица 3).

Таблица 3. Търговията между САЩ и Китай (млрд долл.)

Години

Експорт

Импорт

Обем

Салдо

2006

55,2

305,8

361,0

-250,6

2007

65,2

340,1

405,3

-274,9

2008

71,5

356,3

427,8

-284,8

2009

69,6

309,5

379,1

-239,9

2010

91,9

383,0

474,9

-291,1

2011

104,1

417,3

521,4

-313,2

2012

110,5

444,4

554,9

-333,9

2013

121,7

459,1

580,8

-337,4

2014

123,7

486,3

610,0

-362,6

2015

116,2

502,6

618,8

-386,4

2006-2015

929,6

4004,4

4934,0

-3074,8

Източник: ITC. Trade Map. Trade Statistics for International Business Development. – trademap.org/Bilateral_TS.aspx

Сдържането пък, се разглежда като метод за забавяне на глобалната китайска експанзия, поставяйки прегради пред нарастващото влиание на Пекин, особено в изключително важния Азиатско-Тихоокеански регион (АТР). Администрацията на Обама реши да използва като най-ефективен инструмент за търговско-икономическо сдържане на Китай формирането на т.нар. Транстихоокеанско партньорство (ТТП) - интеграционен мегаблок, включващ 12 държави от АТР начело със САЩ, но без участието на Китай. Имайки предвид, че паралелно със създаването на ТТП, Вашингтон се опитва да създаде и т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) с ЕС, става очевиден и стратегическият замисъл на Белия дом: да използва уникалното си положение начело на двата интеграционни мегаблока за превръщането на САЩ в "център" на глобалната икономика, на пресечната точка на нейните най-мощни силови линии. Прокарвайки настойчиво проектите за ТТП и ТПТИ, Обама разчиства пътя на "интеграционните обединения от последно поколение", чието функциониране - според замисъла на вашингтонските стратези - ще промени правилата на световната търговия най-вече в интерес на американските транснационални корпорации [22]. Както подчертава самият Обама, създаването на ТТП ще доведе до отмяната или намаляването на 18 хиляди различни данъци и мита за стоките «made in USA» [15].

Очертаните тенденции обясняват крайно предпазливото отношение към ТПТИ на мнозина европейци, според които подобно обединение ще навреди на континента, тъй като ще ерозира социалните им завоевания и, вероятно, ще постави под въпрос тяхната национална идентичност [19]. Това обяснява и трудностите, с които се сблъска американският президент при подготовката на споразумението с ЕС. Европейците често упрекват Обама, че самият той не е наясно, как следва да се градят отношенията със Съюза. Мнозина експерти от Стария континент отбелязват, че президентът не е лансирал никакъв голям политически проект за сътрудничество с Европа, освен ТПТИ, че не е съумял да изгради доверителни отношения с премиерите на европейските държави и да гарантира ефективно американско лидерство. Нещо повече, подчертава се, че "Обама почти винаги е гледал на Европа през призмата на НАТО" [13, p.99]. Тоест, в сферата на взаимодействието между двата полюса на западния свят - САЩ и ЕС - се натрупаха немалко сложни проблеми, нуждаещи се от стратегически решения.

Сред приоритетните теми на международния дневен ред на Белия дом бяха и американско-кубинските отношения. Решението за началото на тяхната нормализация беше обявено на 17 декември 2014 едновременно от Барак Обама и кубинския президент Раул Кастро. В световната експертна общност с основание разглеждат това събитие в контекста на политиката на Вашингтон в Латинска Америка, доколкото антикубинският курс, включващ и търговско-икономическо ембарго, в течение на десетилетия тровеше атмосферата на междуамериканските отношения, негативно се отразяваше на имиджа на САЩ в региона, а на всичкото отгоре така и не постигна търсената цел - падането на комунистическия режим. "Петдесетте години на изолация на Куба не помогнаха за прокарването на демокрацията, но навредиха на отношенията ни с Латинска Америка" - констатира в тази връзка американският президент [15].

Действително, когато Обама влезе в Белия дом, политическите и икономически позиции на САЩ на юг от Рио Гранде, които традиционно са много силни, бяха започнали да отслабват. Свидетелство за това бяха провалът на опитите на Вашингтон да създаде под своя егида интеграционен мегаблок "от Аляска до Огнена земя" (Общоамериканската зона за свободна търговия - ALCA); формирането в региона на активна група от антиамерикански леви режими, начело с Венецуела и Аржентина, великодържавните претенции на Бразилия и участието и в групата БРИКС; изключително агресивната икономическа експанзия на китайските корпорации, превърнали се в ключови инвеститори и търговски партньори на редица латиноамерикански държави, измествайки американските си конкуренти в някои сектори [3]. Можем да добавим и осезаемата активизация на руската дипломация по латиноамериканското направление, нарастващите двустранни икономически обмени и установяването на стратегическо партньорство между Русия и отделни държави от региона, включително Куба [4].

Според мен, решението на Барак Обама за помирение с Хавана е изключително прагматично, позволявайки му да разкъса стегнатите възли на конфликтното минало. Това бе мъдър външнополитически ход, щателно преценен и ориентиран към по-далечна перспектива. Възстановявайки в пълния им обем американско-кубинските връзки, Вашингтон се сдобива с важни инструменти на "меката сила", с чиято помощ ще може успешно да въздейства върху развитието на вътрешните обществени процеси в Куба, особено предвид неизбежното напускане на политическата сцена от братята Кастро.

Тоест, в Латинска Америка САЩ осъществиха важен завой към възстановяването (и укрепването) на позициите си, гарантиране на стабилен и сигурен стратегически тил, изтласкване на европейските и китайски конкуренти от обширно икономическо пространство и превръщането на региона в звено от системата на обновеното глобално американско влияние и доминиращо присъствие [18]. Разбира се, за постигането на тези цели Белият дом тепърва ще трябва да лансира достатъчно конструктивни стратегически предложения, способни да заинтересуват политическите и делови кръгове в държавите от Латинска Америка. Това обаче, ще бъде задача на следващия американски президент.

Основните резултати от международната октивност на Барак Обама могат да се резюмират с фразата: разбити мечти за глобално управление. Съединените щати не се оказаха в състояние да преформатират света по свой образ и подобие, макар че запазват значителен лидерски потенциал. Остава обаче въпросът, дали този потенциал е достатъчен за да удържат решителна побема в изострящата се конкурентна борба и да си гарантират икономическото и политическо господство на световната сцена.

Заключение

През ноември 2008, за първи път в историята на САЩ, на президентските избори в страната победи афроамериканец. Дори само това обстоятелство прикова вниманието на света към действията на Барак Обама по време на пребиваването му в Белия дом. Както показаха по-нататъшните събития обаче, 44-ия президент на Съединените щати се отличаваше не само по цвета на кожата, но и по редица особености на своята политика, резултатите от която изискват всестранна оценка и тепърва неведнъж ще бъдат обект на задълбочени анализи и остри дискусии. Още повече, че много от начинанията на Обама имат дългосрочен характер и ефектите от тях (преки и косвени) ще се проявявт едва в бъдеще.

Далеч не всичко от това, за което Обама вероятно си е мечтал, влизайки в Белия дом, беше реализирано на практика. Въпреки това, периодът на управлението му разделя най-новата политическа история на САЩ на "преди" и "след". Затова на онзи, който го наследи на президентския пост ще се наложи да обяснява, защо се отклонява от курса на Обама и до какво ще доведе това. Или, напротив, как възнамерява да използва наследството му за да постигне онези цели, които в момента са твърде далеч от практическата си реализация.

Литература

1. Фукуяма Фрэнсис: трудное время для демократии и упадок США. 24 сентября 2014. bbc.com/russian/multimedia/2014/09/140924_v_fucuyama

2. Ядерное наследие Обамы. gazeta.ru/politics/2016/07/11_a_9539045.shml

3. Яковлев П.П. Геополитический разворот стран Латинской Америки // Мировая экономика и международные отношения, 2014, № 7.

4. Яковлев П.П. Россия и Латинская Америка: параметры стратегического партнерства // Латинская Америка, 2016, № 1.

5. Back to Work: What Comes After the President’s Final State of Union Address. January 12, 2016. whitehouse.gov/blog/

6. Bernanke Ben S. How the Fed saved the economy // The Wall Street Journal. New York, October 4, 2015.

6. Goldberg Jeffrey. The Obama Doctrine. April 2016. theatlantic.com/magazine/archive/2016/04/the-obama-doctrine/471525/

7. Lizza Rayan. The Consequentialist. How the Arab Spring Remade Obama’s Foreign Policy // The New Yorker. New York, May 2, 2011.

8. Mann James. The Obamians: The Struggle Inside the White House to Redefine American Power. New York: Viking, 2012.

9. Mead Walter Russell. Special Providence: American Foreign Policy and how it changed the World. New York: Alfred A. Knopf, 2001.

10. Nye Jr. Joseph S. Get Smart. Combining Hard and Soft Power. foreignaffairs.com/articles/2009-07-01/get-smart?page=1

11. Obama Barak. The Audacity of Hope. Thoughts On Reclaiming The American Dream. Edinburgh: Canongate Books, 2008.

12. OccupyWallStreet. NYC Protest for World Revolution. occupywallst.org/

13. Palacio Vicente. Después de Obama. Estados Unidos en tierra de nadie. Madrid: Catarata, 2016.

14. Remarks by the President in State of the Union Address. January 20, 2015. whitehouse.gov/the-press-office/2015/01/20/

15. Remarks of President Barak Obama – State of the Union Address As Delivered. January 13, 2016. whitehouse.gov/the-press-office/2016/01/12/

16. Research Institute. Global Wealth Report 2015. October 2015. protothema.gr/files/

17. Sanger David E. Confront and Conceal: Obama’s Secret Wars and Surprising Use of American Power. New York: Crown Publishers, 2012.

18. Schifter Michael. The US-Cuba Thaw and Hemispheric Relations. February 2016. currenthistory.com/Article.php?ID=1304

19. Taibo Carlos. Para entender el TTIP. Una visión critica del Acuerdo Transatlántico de Comercio e Inversiones. Madrid: Catarata, 2016.

20. The Art of War, Sun Zi’s Military Methods. New York: Columbia University Press, 2007.

21. The President’s Speech in Cairo: A New Beginning. June 4, 2009. whitehouse.gov/

22. Varoufakis Yanis. El Minotauro Global. Estados, Europa y el futuro de la economía mundial. Barcelona: Debolsillo, 2015.

* Преподавател в Руския икономически университет "Плеханов"