30
Пон, Мар
25 New Articles

Поредният завой на турската геополитика

брой 5 2016
Typography

За изненада на мнозина, сред последиците от неуспешния опит за преврат в Турция беше поредният завой в геополитиката на тази страна, в чиято основа е рязкото затопляне на отношенията с Русия и паралелното охлаждане на тези със Запада, в лицето на ЕС и САЩ. В резултат се очертава възможността за формирането на троен алианс в региона между Москва, Техеран и Анкара.

Както заяви в тази връзка, турският президент Ердоган: "настроени сме за сътрудничество с Иран и Русия за да можем съвместно да решаваме регионалните проблеми и значително да усилим стъпките за възстановяване на мира и стабилността в региона". Както е известно, двете мюсюлмански държави в тази хипотетична ос - Иран и Турция, имат общо население от 150 млн. души и играят ключова роля в Близкия и Средния Изток. В исторически план, Западът поне от три века насам отчаяно се стреми да не допусне съюза между тях, насъсквайки ги една срещу друга, или пък срещу Русия. Днес обаче, на фона новите реалности, формирането на подобен троен алианс с руско участие би позволило на Иран и Турция да укрепят значително позициите си в ислямския свят. При подобно развитие Съветът за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив, доминиран от Саудитска Арабия, ще загуби доминиращата си роля в региона и едва ли вече би се осмелил да застрашава интересите на Анкара и Техеран, а вероятно ще престане да играе и ролята на регионален геополитически противник на Русия.

Според известния пакистански анализатор Салман Рафи, процесът на нормализация на отношенията между Иран и САЩ изглежда е на път да приключи. Въпреки всички опити на Техеран да ускори процеса на пълна отмяна на санкциите и да укрепи бизнес връзките си в Европа, този процес се развива твърде бавно за да окаже очакваното позитивно влияния върху иранската икономика. В същото време, Иран е наясно, че с идването на новия президент във Вашингтон процесът на отмяна на санкциите най-вероятно ще бъде спрян или дори върнат назад. В тази ситуация, смята Рафи, Техеран е решил да заложи на развитието на отношенията с Анкара и Москва, които възстановяват двустранните си връзки с цел нормализиране на ситуацията в региона. При положение, че нито една от регионалните държави не иска да допусне по-нататъшната дестабилизация на Близкия Изток, потенциалният алианс между Русия, Турция и Иран ми могъл да се превърне в сериозен балансьор на саудитско-израелската ос.

Кое сближава Русия и Турция

На първо място, и Ердоган, и Путин са недоволни (макар и по различни причини) от отношенията си със Запада. Макар че взаимоотношенията на Москва и Анкара с ЕС се формираха по различен начин, повечето анализатори смятат, че и двете страни оценяват поведението на западните си партньори като несправедливо и акцентират върху липсата на уважително отношение към тях. Това несъмнено обединява Русия и Турция. Освен това, чисто географски двете страни са разположени в Евразия, което обуславя и нееднозначната им самоидентификация. От една страна, те претендират за статус на европейски държави, но от друга не са "чисто европейски" тъй като притежават и азиатски компонент. Накрая, нито Русия, нито Турция са заинтересовани от разпадането на Сирия.

Много е вероятно, демонстрирайки сближаването си на срещата в Санкт Петерберг, лидерите на двете страни да са искали да демонстрират на Запада, че светът не се изчерпва с него, че разполагат и с други възможности и, че ако САЩ и ЕС затворят вратата за Путин и Ердоган, пред тях има и други варианти.

Що се отнася до твърдението на някои западни анализатори, че Русия тихомълком тласка Турция към излизане от НАТО, следва да сме наясно, че в Москва нямат никакви съмнения относно турското членство в пакта. Едва ли някой там, наистина вярва, че Анкара може да напусне НАТО. В същото време, в Кремъл осъзнават, че мястото на Турция в този военен блок е много специфично. По време на войната в Ирак през 2003 например, страната не позволи на международната коалиция да използва въздушното и пространство нито турската военна инфраструктура. По време на миналогодишната мигрантска криза пък, турците далеч не веднага склониха да предоставят на НАТО възможност да патрулира в техните териториални води. Тоест, Москва е наясно, че макар Турция да е член на пакта, визията и по редица ключови проблеми често се разминава доста сериозно с позицията на партньорите и в него. А руснаците никога не забравят подобни важни "подробности".

Самият факт, че посещението на Ердоган в Русия беше осъществено на фона на влошаването на отношенията между Турция и Запада, недоволен от твърдата реакция на Анкара след неуспелия опит на преврат и критикуващи турските действия срещу кюрдите в Сирия, е много показателен. На второ място, това беше първото официално посещение на турския президент след потушаването на метежа, което - освен всичко друго - подчертава специфичния характер на отношенията между двамата лидери, които те искат да противопоставят на недоволството на Запада от техните страни.

Освен това, предвид членството на Турция в НАТО, действията и несъмнено тревожат Вашингтон, доказателство за което беше появата в Анкара (на 24 август) на вицепрезидента Джо Байдън, който очевидно е направил важни предложения на Ердоган и е преговарял с него за евентуалното предаване на живеещия в САЩ проповедник Фетхулах Гювен, смятан за смъртен влаг на турския държавен глава и нарочен за организатор на неуспелия преврат.

Що се отнася до конкретната цел на посещението на Байдън в Турция, която е член на НАТО, но в която на практика в момента се "обезглавява" именно пронатовски настроената част от висшия и средния команден състав на армията и се върви към разгром на системата на светското образование, съдебната система и независимите медии, вицепрезидентът вероятно се е опитал - използвайки именно фактора Гюлен - да упражни натиск върху ръководството на страната да ограничи репресиите. Европейските политици вече говорят за прекратяването на преговорите за присъединяването на Турция, тече сериозна дискусия за нейното членство в НАТО и, както твърдят мнозина европейски експерти, на страната дори могат да бъдат наложени санкции. Освен това, Вашингтон и Брюксел разглеждат в съвсем друг геополитически контекст нормализацията на отношенията между Анкара и Москва и турското "обръщане на Изток", като в тази връзка дори се лансират предположения, че тази преориентация на турската геополитика може да откъсне от Запада и турския съюзник Азербайджан.

Затова не бива да изключваме, че сега Вашингтон ще се стреми да активизира онази част от турския елит, която изпитва сериозни съмнения относно сближаването с Русия. Според известния турски политолог и генерален директор на Strategic Outlook Юсуф Чинар, за целта американците биха могли да мобилизират против Ердоган опозиционните светски партии, които да използват в свой интерес мащабните кадрови чистки в държавния апарат, поставящи под въпрос неговата ефикасност. В този смисъл, в Турция действително се очертава кризисна ситуация, макар че след неуспелия военен метеж Ердоган значително укрепи личната си власт. Въпросът е, дали ще има достатъчно историческо време за да докара започнатото до неговия логичен край?

Да не забравяме също, че за да се говори (пък макар и в чисто теоретичен план) за евентуалното излизане на Турция от НАТО, Русия, Иран и Китай би следвало да и предложат нещо много сериозно срещу това - например институционализиран алианс, гарантиращ истинска колективна сигурност. Очевидно подобно нещо трудно би могло да се очаква, поне в близко бъдеще. Другата причина е мощното пронатовско лоби в самата Турция, включително в обкръжението на Ердоган, ръководството на ПСР и, разбира се, в турската армия. Впрочем, продължителното поддържане на тази двойнствена и половинчата позиция и запазването на проамериканското лоби в ръководството на страната може да навлече на Ердоган нов военен преврат, който този път да се окаже успешен.

Мнозина с основание смятат, че като член на НАТО Турция е зависима от Вашингтон и неговите решения, но истината е, че е по-точно да се говори за взаимна зависимост между двете държави, доколкото САЩ също зависят от Турция особено по въпроса за взаимодействието с държавите от Близкия Изток и разрешаването на конфликтите в региона. Не бива да забравяме, че страната е преден пост на НАТО в Близкия Изток, разполага с втората най-голяма армия в пакта и играе ролята на своеобразен буфер между Европа и този взривоопасен регион. Освен това на турска територия се намира военната база Инджирлик, където са разположени американски сухопътни части и ВВС, играещи важна роля в битката на САЩ срещу терористите от ИД в граничните с Турция зони на Ирак и Сирия.

Именно поради това Турция, която напоследък бе изпаднала в известна регионална и глобална изолация, въпреки това разполага с достатъчно пространство за маневриране, позволяващо и да се възползва от противоречията между Русия, САЩ и Европа.

Непосредствено след опита за преврат, турският политически елит изпращаше доста нееднозначни сигнали, изказвайки се по най-чувствителните външнополитически теми и въпроси, свързани с гарантирането на сигурността. Което означава, че Анкара опипва почвата в сложната международно обстатовка. Тя иска да си изясни най-вече с кого ще и бъде по-лесно да се споразумее относно сирийската криза и свързания с нея комплекс от въпроси (борбата с тероризма, бежанския поток, кюрдския проблем и т.н.) без да и се налага да прави сериозни отстъпки.

От една страна, Турция декларира стремеж за нормализиране на отношенията с всички съседни държави и връщане към предишния формат на "нулеви проблеми със съседите" (в тази връзка могат да се чуят дори призиви за нормализиране на отношенията с режима в Дамаск), което принципно означава сериозен обрат в турската външна политика. От друга страна обаче, Ердоган продължава да настоява, че Сирия няма бъдеще ако Асад остане на власт, както и, че партията на сирийските кюрди Демократичен съюз (PYD) е филиал на "терористичната" Кюрдска работническа партия (РКК), подкрепяна от САЩ и Русия. Освен това Ердоган използва миграционната криза в Европа и споразумението между Турция и ЕС като инструмент за натиск върху Брюксел. Този подход позволява на Анкара да демонстрира по-голяма гъвкавост в преговорите, въздействайки върху "слабите места" на опонентите си.

Що се отнася до отношенията между Русия и Турция, най-съществени разногласия се очертават в сферата на политиката и геополитиката като касаят предимно сирийската криза, включително съдбата на Асад, проблемът със сирийските кюрди, признаването на едни или други групировки за терористични, както и въпроса за турско-сирийската граница. Това означава, че икономическите отношения между Русия и Турция могат да бъдат възстановени сравнително лесно и в момента няма сериозни пречки пред връщането им към състоянието отпреди кризата през ноември 2015 или дори издигането им на ново равнище, ако лидерите на двете страни имат политическата воля да го сторят.

Именно на това станахме свидетели и в Санкт Петербург. Преговорите там стартираха с обсъждането на икономически, търговски и хуманитарни въпроси, по които нямаше сериозни разногласия и преди ноември 2015, въпреки разминаването на позициите по сирийската криза.

Ето защо, обявеното от Путин и Ердоган възстановяване на руско-турските отношения не е кой знае каква сензация. Възобновяването на стратегическите проекти като изграждането на АЕЦ "Акую" или газопровода "Турски поток" е изгодно както на Москва, така и на Анкара и отговаря на дългосрочните им интереси. Вдигането на руското ембарго за турските стоки и отмяната на забраната за полети в Турция също е само въпрос на време. При това, най-вероятното условие на Москва за пълното възстановяване на икономическите отношения с Анкара ще бъде промяната на турската политика спрямо Сирия.

В същото време двете страни трудно ще постигнат сериозен прогрес по сирийския проблем, тъй като и Русия, и Турция вече положиха твърде големи усилия за разрешаването му за да склонят да променят съществено позициите си. По отделни чисто технически аспекти обаче, като например правилата за поведение на пилотите и взаимодействието между сухопътните части и ВВС с цел да бъдат предотвратени бъдещи инциденти като свалянето на руския Су-24 през ноември 2015, двете страни биха могли доста лесно да се споразумеят.

Възстановяването на двустранните отношения е изгодно както на Москва, така и на Анкара. В същото време, сигналите им към Запада са съвсем очевидни: руснаците демонстрират способността си пряко да се споразумеят с държава член на НАТО, а турците - че са в състояние оперативно да коригират политиката си и са отворени за всякакви предложения. Освен това, след като вече разполага с повече икономически лостове за влияние върху Турция, Москва вероятно ще чувства по-уверена при формирането на отношенията си с Анкара.

В същото време, както посочват редица европейски и, в частност, германски медии, в Санкт Петербург Ердоган не е успял да постигне всичките си предварително поставени цели. На първо място, на срещата му с Путин не се очерта значимо сближаване между Москва и Анкара по толкова важен въпрос като сирийския. На второ място, Русия очевидно няма никакво намерение безогледно да се хвърли да възстановява предишния обем на икономическите си връзки с Турция. Процесът ще се развива така, че да не навреди на руската програма за "заместване на вноса", приета след ноември 2015.

На трето място, Москва посрещна доста хладно опита на Анкара да сведе реализацията на проекта "Турски поток" само до собствените си интереси. Тя в никакъв случай няма да позволи на турците да контролират "кранчето" на руските газови доставки за Югоизточна Европа, което пък означава, че втората тръба на газопровода най-вероятно ще се насочи към България (и по-точно към бъдещия хъб "Балкан" край Варна).

Тоест, макар че възстановяването на руско-турското сътрудничество се приветства и от двете страни, трудно може да се говори за сензационен пробив. В Москва въобще не са забравили предишните "номера" на Ердоган, затова не залагат на пълното възстановяване на отношенията с Турция. И за да покаже на турския президент, че не бива да има илюзии в това отношение, в навечерието на срещата в Санкт Петербург Путин изпрати за ратификация от Държавната дума споразумението със Сирия за постоянното разполагане на руската военновъздушна групировка в базата Хаймим. Което беше ясно послание към Ердоган, че Русия при никакви условия не би изоставила Башар Асад и Турция следва да осъзнае, че руснаците се настаняват в Близкия Изток задълго. Тоест, мечтата на турския президент за отстраняването на сирийския му колега така и ще си остане мечта.

Посоките на промяната в турската геополитика

Както е известно, външната политика, водена от Анкара пред последните години, ограничаваше възможностите и за маневри на международната сцена. Стратегията на доскорошния премиер Ахмет Давутогли за "нула проблеми със съседите" от края на първото десетилетие на ХХІ век беше заложена в основата на политиката на управляващата ПСР, но според редица наблюдатели, след 2011 тази формула се е трансформирала в "нула съседи без проблеми". Сегашният курс, възприет от Ердоган и обкръжението му след провала на военния метеж (всъщност той бе стартиран още преди това) и целящ подобряването на отношенията с Русия, Израел и други съседни държави, е свързан с промяната на силовия баланс в самото турско ръководство и цели да демонстрира неговия прагматизъм. Съмнително е, доколко тази промяна наистина има стратегически характер, но е ясно, че поне в краткосрочна перспектива новият външнополитически курс ще се запази.

Провалът на "неоосманитстката" политика

Стабилността в съседните региони е императивно условие за успешното развитие на Турция, която от началото на 2000-те заложи на изграждането на взаимноизгодни отношения с другите регионални играчи, включително на тясното икономическо взаимодействие с тях. При това вътрешната ситуация във въпросните държави касаеше Анкара само дотолкова, доколкото засягаше интересите на турския бизнес. По всички останали въпроси правителството на Ердоган се придържаше към неутрални позиции. Рязката дестабилизация в Близкия Изток и прилежащите му райони обаче, принуди режима да реагира на възникващите заплахи.

Решенията, взети от Анкара през ключовия за региона период 2011-2012, до голяма степен се обясняваха с необходимостта Ердоган да изясни позицията си по отношение на извършващите се в редица светски и авторитарни арабски държави радикални трансформации. В това отношение турската политика се солидаризира с исканията на бунтуващите се арабски тълпи, призоваващи за демократизация и прозрачно управление. От друга страна, влошаващата се социално-икономическа ситуация в тези държави и особено в граничните зони на Сирия и Ирак с Турция, откриваше пред последната както нови възможности, така и много сериозни рискове.

В крайна сметка, рисковете се оказаха повече и резултат от новия курс на Давутоглу стана все по-очевидната изолация на Турция. Все повече европейски (и не само) експерти акцентираха върху "неоосманистката" политика на страната, като израз на имперското мислене на наследниците на Османска Турция. В по-конкретен план, като "неоосманизъм" се обозначаваше новата турска външнополитическа стратегия, прагматично използваша едновременно кемалисткия, ислямисткия и пантюркисткия характер на държавата. За идеолог на този курс се смята бившият външен министър и премиер Ахмет Давутоглу, в чиято концепция за "стратегическата дълбочина" обаче, липсва понятието "неоосманизъм". Всъщност, то съществуваше в турските академични среди още преди това, но именно по времето на Давутоглу започна да се използва по-често от балканските и европейските анализатори, в усилията им да обяснят по-активната външна политика на Турция, след което беше възприето и от медиите, и от аналитичната общност, като цяло. Истината обаче е, че водеща роля в усилването на това направление на турската външна политика играеше не Давутоглу, а самият Ердоган. И двамата постоянно апелираха към историческите събития от времената на Османската империя, включително с цел да повишат собствения си статус както вътре в страната, така и в региона.

По време на т.нар. "арабска пролет" Турция подкрепи в Египет и Либия опозиционните ислямистки проекти на организацията "Мюсюлмански братя", която успя по демократичен път да постави начело на тези две страни Мохамед Морси и партията на Рашид Ганучи "Харакат ан-Нахда". По-късно последната напусна властта но, продължава да играе важна роля в туниския политически живот. Междувременно, в Египет се намеси армията, която свали президента Морси и забрани "Мюсюлманските братя". Всъщност, основният недостатък на "братята" беше, че не разполагаха с никакъв опит за решаването на държавните и на първо място на социолно-икономическите задачи в своите страни. Турция еднозначно определи събитията в Египет през 2013 като военен преврат, в резултат от който е бил свален демократично избраният президент на страната. Тази реакция изключително влоши отношенията между Кайро и Анкара.

Още от самото начало на сирийската криза турското ръководство еднозначно се обяви против правителството на Асад, очевидно разчитайки, че ситуацията в тази страна ще се развие по туниския или египетския сценарий. Това обаче не се случи и след като вече беше влошила безнадеждно отношенията си с Дамаск, на Анкара не оставаше друго, освен да подкрепи опозиционните формации, които в хода на радикализацията на сирийското общество и задълбочаването на конфликта се трансформираха във все по-малко светски и дори в откровено салафитско-джихадистки организации. Войната, довела до разрушаването на институциите на държавността в Ирак и Сирия, хуманитарна катастрофа и възникването на множество радикално-ислямистки военизирани структури, изправи Турция пред редица изключително сериозни предизвикателства. Вместо изгодното търговско и икономическо взаимодействия със Сирия и Ирак, тя получи почти три миллиона бежанци, претърпя икономически загуби за милиарди долари, да не говорим за бума на тероризма и влошаването на вътрешнополитическата ситуация в страната. В онзи момент обаче, основната заплаха за управляващите в Анкара не беше Ислямска държава, а кюрдския сепаратизъм, отново ескалирал, включително под влияние на кризата в Сирия. При това кюрдите получиха подкрепата на световната общност, най-вече заради активната им роля в борбата срещу ИД. Така, въоръжените Отряди за народна самоотбрана (YPG), подкрепени от бойци на обявената в Турция за терористична Кюрдска работническа партия (РКК) постигнаха важна победа срещу ИД в граничното градче Кобани. В критичния момент на сраженията, под силния натиск на САЩ, Анкара беше принудена да разреши на военни отряди на иракските кюрди "пешмерга" да преминат през нейна територия за да окажат ограничена подкрепа на кюрдите в Кобани. В крайна сметка, с помощта на въздушните удари на оглавената от САЩ коалиция, последните успяха да изтласкат ислямистите далеч на юг. В момента формираните през 2016 предимно от кюрди Сирийски демократични сили (SDF) продължават да се сражават на няколко десетки километра от сирийската "столица" на ИД Ракка, като почти изцяло контролират ключовия град Манбидж в подстъпите към нея.

Според мнозина, именно евентуалното създаване на контролиран от кюрдите "пояс" в Северна Сирия и Ирак е основния проблем на Анкара, тъй като тези територии могат да бъдат използвани от РКК и други "екстремистки" сили за дестабилизирането на ситуацията в най-слабо развитите райони на Югоизточна Турция, където живеят предимно кюрди.

В този контекст Анкара е заинтересована да не допусне установяването на тесни контакти между Москва и кюрдите, което бе сред основните причини да се потърси нормализация на отношенията с Русия. Що се отнася до кюрдите в Ирак, с тях турското правителство поддържа добри и взаимноизгодни отношения. От 2014 насам властите в Ербил продават на турските компании петрол, транзитиран по тръбопровода от Иракски Кюрдистан към Турция (и оттам към Израел), а пазарът в тази част на Ирак е буквално залят с турски стоки и там се наблюдава масирано присъствие на турския бизнес. Всичко това, както и временното присъствие на турски съветници на иракска територия, силно тревожи правителството Багдад, тъй като се случва без неговата санкция.

Що се отнася до отношенията на Турция с Русия, основната причина за влошаването им отново беше най-вече сирийската криза. Конфронтацията с Москва в Сирия и подкрепата за местната опозиция (по-голямата част от която е сунитско-джихадистка), както и противоречивата политика в Ирак, където се разгоря мащабен конфликт между сунити и шиити, стимулираха Ердоган да се ориентира към откровено просунитска политика, изпозвайки и съответната реторика. Този подход съвсем естествено постави Турция в лагера на сунитските сили в региона, доминиран от Саудитска Арабия и Катара, а от друга страна я отдалечи от такъв изключително важен за нея партньор като шиитски Иран.

Нормализацията на отношенията със съседите

През цялото това време, в средите на турския елит не секваха споровете за по-нататъшното развитие на страната, особено предвид влошаването на вътрешнополитическата ситуация. През май 2016, премиерът Давутоглу беше заменен с дългогодишния транспортен министър Бинали Йълдъръм. Корецията на турската външна политика обаче не е свързана толкова с оставката на Давутоглу, доколкото именно той настояваше за нормализация на отношенията с турските съседи и възобновяване на преговорите с РКК, колкото с промяната в силовия баланс вътре в самото турско ръководство и необходимостта пред Ердоган да се съобрази с нея. Тоест, нормализацията на отношенията със съседите на Турция се диктува от необходимостта и прагматизма.

Само ден преди Турция да поднесе извиненията си на Русия за сваление през 2015 неин самолет, тя подписа в Рим споразумение с Израел за възстановяването на отношенията между двете държави, прекъснати преди шест години, когато (през май 2010) правителството на Ердоган изпрати в контролирания от Хамас Сектор Газа т.нар. "Флотилия на свободата", чиято цел беше да пробие наложената от Израел блокада. При последвалата акция на израелските специални служби загинаха десет турски граждани. И въпреки че под натиска на президента Обама премиерът Нетаняху официално поднесе извинението си на Ердоган, това не бе достатъчно за последния, който настояваше за вдигането на блокадата на Газа. В крайна сметка, турците така и не постигнаха тази цел, тъй като подписаното в Рим споразумение запазва пълната блокада на сектора. Все пак, Израел гарантира на Турция възможност да се включи в реализацията на хуманитарни проекти на територията на Газа, особено в сферата на енергетиката и водоснабдяването. Турските хуманитарни помощи обаче първоначално ще пристигат в израелското пристанище Ашдод и едва след съответната проверка, ще продължават към Газа (първите 11 тона вече стигнаха да палестинската територия).

На свой ред, Турция пое ангажимента да предотвратява терористичната активност срещу Израел, включително на собствената си територия, както и да посредичи в преговорите с Хамас за изчезналите в сектора Газа израелски войници и задържаните там израелски граждани. Освен това, поне според израелските източници, Турция е обещала да окаже съдействие на еврейската държава да се включи в някои международни организации, в които самата тя членува и на първо мяство в НАТО (досега стремежът на Тел Авив за членство в пакта се блокираше именно от Анкара).

Както заяви израелският премиер Нетаняху, страната му разчита на значителни икономически ползи от нормализацията на отношенията. При това очевидно става дума за нови големи проекти, тъй като търговията между Турция и Израел, независимо от кризата в политическите им отношения, не само че не намаля, но и е нараснала над два пъти за последните пет години, достигайки в началото на 2015 5,6 млрд. долара. От стратегическо значение за двете страни са проектите, свързани с газовите находища в израелския шелф, тъй като добиваният от тях газ ще се транзитира през територията на Турция, както за собствените и нужди, така и за тези на Европа. В този проект за оформянето на нов газов пазар и изграждането на съответната инфраструктура могат да се включат и Египет и Кипър, където също бяха открити гигантски запаси от природен газ. Това обаче ще изисква допълнителни преговори и постигане на сериозни компромиси заради съществуващите противоречия. При всички случаи газът, добиван в Източното Средиземноморие, поне на теория, би могъл да се окаже актуална възможност за диверсификацията на енергийните доставки за Европа и в перспектива да стане конкурент на руския природен газ. От друга страна, както посочват мнозина руски анализатори, честите срещи между Нетаняху и Путин вероятно са довели до формулирането на обща позиция на двете страни по този въпрос. Възможно е дори Русия също да изиграе определена роля за реализацията на въпросния проект, например като в него се включат и руски газови компании (въпреки очакваната съпротива на САЩ), освен това Русия може да стане гарант за сигурността на газовата инфраструктура в Източното Средиземноморие. В този контекст затоплянето на отношенията по оста Израел - Русия - Турция цели стабилизирането на ситуацията в региона и повишаване на сигурността в него. Това обаче ще изисква и по-сериозно сътрудничество между тримата играчи, включително между техните служби за сигурност.

Но, ако Анкара полагаше усилия за възстановяване на отношенията с Израел от доста време насам (при това икономическите връзки между двете страни продължаваха успешно да се развиват), по отношение на Русия Турция трябваше да потърси друг подход и да действа от други позиции. Въпреки че турската икономика продължи да демонстрира ръст, руските санкции нанесоха сериозен удар по отделни нейни отрасли, водейки до съкращаване на работни места и до големи загуби за някои компании. Освен това, ситуацията в самата Турция ставаше все по-нестабилна, рязко нарасна и броят на терористичните нападения. Неслучайно мнозина експерти сравняват днешна Турция със Сирия отпреди кризата, чието правителство също се заиграваше с радикалните ислямисти, разчитайки, че специалните му служби контролират ситуацията. Така, ако Сирия стана държавата, откъдето радикалните ислямисти бяха прехвърляни към Ирак за да дестабилизират ситуацията там и да провалят американската мисия в тази страна, през Турция пък минаваха материалните и човешки ресурси за дестабилизирането на Сирия (впрочем, същото се правеше и по отношение на Ирак). Само че този тип мрежи по правило са автономни и, както показа сирийският случай, могат да се използват както за "транзит" на ислямисти към съседната държава, така и за дестабилизацията на самата "транзитна държава".

Тоест, за да гарантира собствената си сигурност, на Турция ще се наложи да започне (макар и не рязко, а постепенно) последователно да се бори срещу тези мрежи вътре в страната. Впрочем, тази борба вече се води (от март 2015 насам стотици членове на екстремистките формации бяха вкарани в затворите) и ще продължи да бъде съпровождана от ответни терористични нападения. Ще мине доста време преди турските сили за сигурност съумеят да ликвидират по-голямата част от терористичните мрежи, да прекъснат каналите им за снабдяване и да арестуват свързаните с този бизнес - и нерядко доста влиятелни - фигури. Без координацията на тези действия с такива външни играчи като Русия и Израел (както и Иран) турците много трудно ще успеят да го постигнат. Тоест, сегашната дипломатическа активност на Анкара се дължи и на необходимостта да си сътрудничи с държавите, които биха могли да се окажат нейни партньори в борбата с радикалните групировки.

Процесът на нормализация и сирийският въпрос

Освен с Русия и Израел, Анкара се опитва да подобри отношенията си с Ирак и проучва възможността за затопляне на тези с Египет. След мащабните терористични атаки в Багдад през юли, иракският премиер Хайдер ал-Абади беше уверен от турския си колега Йълдъръм, че турските болници са готови да приемат ранените от търговския район на столицата Карада. В отговор Ал-Абади подчерта, че двете страни имат общ враг в лицето на тероризма, "който убива невинни граждани дори в свещения месец Рамадан". На свой ред президентът Ердоган изпрати съболезнования на иракския си колега Фуад Маасум, подчертавайки, че Турция подкрепя Ирак във войната му срещу ИД.

Възстановяването на контактите с Египет очевидно ще изисква далеч по-сериозни дипломатически усилия и ще върви много по-трудно. Както е известно, турското ръководство отказа да признае легитимността на президента Абдел Фатах ас-Сиси, което е най-важното условие от страна на Кайро за по-нататъшно развитие на двустранните отношения. Възможно е, определена роля за турско-египетското сближаване да изиграе Израел, който през юли прие за първи път през последните девет години външния министър на Египет Самех Шукри. На свой ред, турското правителство още преди преврата изпрати делегация, която да сондира възможностите за сближаване на позициите. В същото време, опитът за преврат в Турция за пореден път очерта критичните точки в отношенията между Анкара и Кайро.

Турция изпитва определена тревога във връзка с регионалната политика на Иран, който има свое военно присъствие в Сирия и Ирак, както и изключително сериозно влияние върху процеса на вземане на политическите решения в Близкия Изток. Отмяната на санкциите срещу Иран само ще усили позициите му, да не говорим че открива големи перспективи пред него, което поражда опасения у сунитските държави от региона, особено на фона на липсата на каквато и да било система за сигурност в него. В същото време обаче, Иран бе сред първите държави, ясно обозначили позицията си по отношение на опита за преврат, подкрепяйки президента Ердоган. Освен това, президентите, външните министри и председателите на парламентите на двете страни поддържаха непрекъсната връзка както по време на метежа, така и след него. За разлика от Техеран, Барак Обама например подкрепи демокрацията в Турция едва след като стана ясно, че превратът се е провалил, а пък кралят на Саудитска Арабия реагира два дни по-късно.

Освен всичко друго, нормализирането на отношенията между Турция и Русия говори и за наличието на някакви договерености относно кризата в Сирия. И тъй като Москва продължава твърдо да стои зад Асад, можем да предположим, че става дума за възможна ревизия на турската позиция. Премиерът Йълдъръм вече декларира намерение да развива "добри" отношения със Сирия. Ден по-късно обаче, той уточни, че преди оттеглянето на Асад конструктивното взаимодействие с Дамаск е невъзможно. Въпреки това, сигналът е налице. Причините за подобно преразглеждане на позициите могат да бъдат различни: американската подкрепа за сирийските кюрди, осъзнаването на необходимостта да се възстановят отношенията с режима на Асад, който се оказа достатъчно жизнеспособен, възходът на широкия спектър от терористични организации както по границите, така и вътре в Турция, и рискът Анкара да се окаже изолирана от големите регионални проекти.

Впрочем, на 15 август Йълдъръм даде още по-ясен сигнал в тази посока, лансирайки идеята си за "пътна карта" за разрешаване на сирийския конфликт, включваща три основни стъпки. Според него, бъдеща Сирия трябва да бъде унитарна държава с инклузивна политическа система и конституционна гаранции, недопускащи доминацията на която и да било етническа или регионална групировка. Тази конструктивна двусмисленост по такъв ключов въпрос като съдбата на президента Асад несъмнено има знаков характер, защото премахва предварителното условие, според което той трябва да напусне поста си по време на т.нар. "преходен период". Вместо това, планът на Йълдъръм оставя въпроса за политическото бъдеще на Асад да бъде решен от сирийските избиратели. Самият той е убеден, че Асад не може да победи на изборите, но не смята за необходимо да му се забранява да участва в тях. Което, само по себе се, говори за много сериозна еволюция в позицията на Анкара.

Естествено възниква въпросът, как биха реагирали на подобна промяна досегашните съюзници на Анкара и най-вече Катар и Саудитска Арабия? Врочем, последните терористични нападения в самата Саудитска Арабия могат да стимулират крал Салман да преразгледа позициите си, макар това да е малко вероятно, тъй като би означавало Саудитите да се лишат от своите марионетки в Сирия. Защото именно турското участие в коалицията на "просунитските" сили даваше възможност за мащабна подкрепа на сирийските антиправителствени групировки. Ако Анкара прекъсне доставките на необходимите им ресурси през своя територия, това моментално би ерозирало позициите на просаудитските организации на преговорите за Сирия. Територията на Йордания е много неудобна за целта, освен това Хашемитското кралство е наясно с опасността от продължаващата нестабилност, още повече че сравнително наскоро терористите на ИД атакуваха един йордански граничен пункт, убивайки седем йордански граничари.

Заключение

Сегашната дипломатическа активност на Анкара е породена от необходимостта за сътрудничество с държавите, които могат да бъдат нейни реални партньори в борбата срещу радикалните групировки.

В същото време, въпреки че, предвид натрупалите се нерешени проблеми, отношенията между САЩ и Турция очевидно се влошават, Анкара и Вашингтон са тясно свързани от сътрудничеството си в различни сфери, включително военната. Голямата им взаимозависимост и необходимостта да бъдат съхранени каналите за сътрудничество най-вероятно ще накарат двете страни да потърсят баланс в отношенията си.

Мащабните чистки във всички сфери в Турция и актуализирането на въпроса за възстановяването на смъртното наказание отдалечават перспективите страната да стане член на ЕС. На фона на охлаждането на отношенията със САЩ и ЕС, процесът на нормализация на отношенията с Русия вероятно ще се запази, което е свързано и с позицията на Москва по отношение на опита за преврат. Реакцията на Брюксел на авторитарните действия на Ердоган във вътрешнополитическата сфера само ще стимулира в краткосрочна перспектива преориентацията на Турция към сътрудничество с Русия, както и с Иран, предвид факта, че иранското ръководство беше сред първите подкрепило президента Ердоган.

На свой ред, Техеран и Москва разчитат на смекчаването на турското позиция по сирийската криза.В момента обаче, турското правителство е ангажирано най-вече с вътрешните си проблеми. Турската армия и разузнаването са обект на много сериозно прочистване. Това, съответно, минимизира възможността за изпращането на турски военен контингент на територията на Сирия. Междувременно, турските военни бяха изтеглени и от Ирак. И макар че още преди преврата се говореше за възможна координация на действията в Сирия между Москва и Анкара, в новите условия вероятно ще трябва да минат поне няколко месеца преди да се предприемат практически действия в тази посока. Развитието на събитията в региона и политиката на Анкара до голяма степен ще се определят от вътрешнополитическата ситуация в самата Турция, която никак не е стабилна.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}