Предложената от Федерика Могерини на 28 юни 2016 „Глобална стратегия за сигурност на Европейския съюз“ (Shared Vision, Common Action: A Stronger Europe A Global Strategy for the European Union’s Foreign And Security Policy) представлява радикална ревизия на досегашната Стратегия за сигурност на ЕС (от декември 2003).
Поставяйки на преден план понятието „интереси“ (на европейските граждани), а на втори план „ценностите“, тя отразява завоя на ЕС към „принципен прагматизъм“ (2). По нов начин са степенувани и приоритетите: мир и сигурност, просперитет, демокрация, свят подчинен на общи правила. По отношение на съседите на ЕС, ключовото понятие е „устойчивост“ (resilience), при това става дума за устойчивост на държавите и на обществата: „в интерес на нашите граждани е да инвестираме в устойчивостта на държавите и обществата на изток до Централна Азия, и на юг до Централна Африка“ (3). В тази връзка следва да се тълкуват и думите на Могерини в предговора към Стратегията: „Научихме урока си: слабостите на моя съсед и на моя партньор са и мои слабости. Затова ще инвестираме в решения, които са изгодни за всички и ще преодолеем илюзията, че международната политика може да бъде игра с нулева сума“ (4). Всичко това звучи като антитеза на либералния интервенционизъм и неговите популярни идеологеми от типа „смяна на режими“ и „промоция на демокрацията/демократичен градеж“ (респективно “regime change” и “democracy promotion“/“democracy building”). През периода след 2001 те често изместваха фокуса от противодействието на терористичните заплахи, идващи от арабско-ислямския ареал и предполагащи тъкмо сътрудничество с онези светски авторитарни режими, които се оказаха в прицела на европейските политики.
Разминаващите се подходи към борбата с ислямисткия тероризъм
За Европа ислямисткият тероризъм е познато явление още от миналия век. Едва след атентатите от 11 септември 2001 обаче, противодействието на този тип насилствен екстремизъм се превръща в приоритетно направление в политиките за сигурност и конкретно тяхното близкоизточно измерение. Непосредствено след 11 септември те се формират под въздействието на три основни съпътстващи процеса: антитерористичното законодателство и инициативи, предприемани от международните институции; „войната срещу тероризма” на САЩ, която в Афганистан е подкрепена от НАТО (от 2001), а в Ирак – от „коалицията на желаещите” (от 2003); и антитерористичните стратегии, законодателство и политики на водещи страни-членки на ЕС.
Трябва да се отбележи, че от самото начало западноевропейските държави очакват именно от САЩ, която по онова време е най-засегната от терористичната дейност на Ал-Каида държава, да формулират целите и да оглавят действията срещу терористите. Същевременно, редица от тях се дистанцират от неоправданото, според тях, повишаване „ранга” на антитерористичните действия, представяйки ги като глобална война срещу ислямистките екстремисти. Голямата разлика между европейския и американския подход през разглеждания период е, че докато при Буш-младши САЩ решават да водят основната борба срещу тероризма в чужбина, т.е. в арабско-ислямския ареал, в Западна Европа акцентът е върху противодействието му в рамките на ЕС. Причините се дължат отчасти на факта, че общественото мнение и политическата класа в Европа все още не са достатъчно притеснени от действията на новия тип джихадисти, които се възприемат в руслото на дотогавашните изяви на различните видове насилствен екстремизъм „у дома”.
Тези две разминаващи се концептуални нагласи/подходи налагат отпечатък и върху последвалите контратерористични действия и политиките, свързани с тях. Докато през изминалия оттогава период САЩ водят поредица от войни и военни операции в Големия Близък Изток, мотивирани повече или по-малко с борбата срещу тероризма, усилията на страните-членки на ЕС и на специализираните общностни институции са насочени предимно към засилване на правно-институционалната рамка на национално и ЕС-ниво и към оптимизиране на контратерористичните програми на секторите за вътрешна сигурност. Същевременно, особено от 2011 насам, водещи западноевропейски държави като Великобритания и Франция също стават инициатори и активни поддръжници на военни интервенции в Големия Близък Изток (5).
Характерно и за двата подхода е игнорирането на „коренните причини“ на явлението „ислямистки тероризъм“, както и на целите на Ал-Кайда, формулирани от лидерите и непосредствено след атентатите от 11 септември. Обявявайки „свещена война/джихад“ срещу САЩ още през 1996, Бин Ладен привежда както политически, така и религиозни мотиви в своите медийни послания. Сред първите е призивът за ликвидиране военното присъствие на САЩ в Саудитска Арабия, осъждането на международните санкции срещу Ирак, както и на американската подкрепа за Израел, респективно ционистката окупация на ислямски светини (6). Той разглежда прокламирания от него джихад като борба срещу „новата кръстоносна война, водена от Америка срещу ислямските нации“. За своя цел Бин Ладен посочва обединяването на мюсюлманите и установяването на „благочестив халифат“, който ще бъде управляван в съответствие с ислямското законодателство и принципите на ислямското финансиране и социални норми (7).
Макар и разпространени в медиите непосредствено след въпросните атентати, впоследствие тези политико-месиански мотиви на организацията са табуирани или игнорирани и от политиците, и от журналистите. Затова и самата дефиниция на ислямисткия тероризъм си остава до голяма степен абстрактна и неясна, което позволява различни, често противоположни, тълкувания за мотивите на терористите и техните действия, както и разглеждането им извън историческия и политически контекст на Големия Близък Изток.Така например, дори в ревизирания ѝ вариант, Стратегията на ЕС за борба с тероризма съдържа фрагментарна дефиниция на това явление: „Най-новата терористична вълна е с глобален мащаб и е свързана с краен религиозен екстремизъм. В основата и са редица комплексни причини. Те включват натиска на културните, социални и политически кризи, свързани с модернизацията, както и отчуждаването на младите хора, които живеят в чуждестранни общества. Този феномен е присъщ и на нашето общество. Европа се явява едновременно цел и база за тероризма: европейските държави представляват цел и вече са били обект на терористични нападения. В Обединеното кралство, Италия, Германия, Испания и Белгия бяха разкрити логистични бази на бойни групи на Ал Кайда. Съгласуваните европейски действия са наложителни“ (8).
Наред със споменатия дефицит при дефинирането на това явление, горното описание свидетелства за макар и бегъл опит да се осмисли комплексния и асиметричен характер на терористичната заплаха. Логичното продължение на констатацията, че Европа е едновременно цел и база на тероризма, би било разработването и реализирането на холистично виждане и подход, обединяващ и балансиращ националните и вътрешнообщностните полицейско-репресивни и политически програми и мерки, от една страна, с адекватни военно-дипломатически стратегии и политики в Големия Близък Изток и международните форуми, от друга. Подобна задача обаче би изисквала критичното преосмисляне на дотогавашните политики и контратерористични действия в арабско-ислямския ареал. По обясними причини, това не е направено нито на аналитично-концептуално, нито на политическо равнище.
Това е и обяснението за получилите разпространение тълкувания, които търсят в религията първоизточника на ислямисткия тероризъм, игнориращи актуално-политическите му призиви. Подобна едностранчивост е опасна и от гледна точка на набиращата сила напоследък исламофобия в Европа и другаде. От друга страна, религиозният компонент в идеологията на Ал-Кайда намира отклик и в първоначалната реакция на президента Буш на терористичните актове от 11 септември. Още в първите си изявления след разрушаването на кулите в Манхатън, той призовава към „кръстоносна война срещу тероризма“ (9). Впоследствие подобни религиозно-историческите паралели се избягват, не на последно място и поради категоричното разграничаване на Европа от религиозната реторика. Въпреки това, схващането за ислямисткия тероризъм като олицетворение на „Злото“, което е вариант на тезата за „сблъсъка между цивилизациите“ на Хънтингтън, трайно се настанява в американския политически жаргон и продължава и по време на двата мандата на Обама (10).
Демонизирането на тероризма като пряка заплаха за Америка и Европа има крайно негативни последствия за формирането на контратерористичните политики и действия и за техния резултат. Както отбелязва проф. Мери Хабек (преподавател в катедрата по стратегически изследвания на Университета за съвременни международни изследвания „Джон Хопкинс“): „За отбелязване е, че изреждането на целите на Ал-Каида не включва нападение срещу САЩ и съюзниците им. Вместо това, нападението срещу САЩ е представено като начин за постигането на тези цели. Това подсказва, че американските оценки за ефективността на Ал-Каида съдържат съществена грешка в самата си същност, представяйки средствата на нашия враг за негови цели“ (11). По-нататък Хабек пише: „Ако основната цел на Ал-Каида бе да нападне САЩ и нашите сегашни контратерористични усилия са осуетили замислите ѝ, тогава сме успели не само да запазим живота на голям брой хора, но и сме открили начин за неутрализиране на терористичната заплаха като цяло. Обратното – ако убийството на американци е само един от методите, използвани от Ал-Каида за осъществяване на по-големите ѝ цели, тогава нашите контратерористични усилия само частично са затруднили тази организация, което означава, че е възможно тя да е станала по-успешна в други области в борбата си за реализирането на своите цели“ (12). Досегашните събития потвърждават правилността на тази оценка, която поставя завишени изисквания пред близкоизточните политики, наред с чисто контратерористичните стратегии и мерки.
Еволюцията на контратерористичните действия
От самото начало „войната срещу тероризма“ на администрацията Буш-младши включва, наред с ликвидирането на Ал-Каида, и военно-политически действия срещу талибанския режим, предоставил убежище на Бин Ладен. Все още липсва обективно изследване на обстоятелствата, при които ултимативното искане на Вашингтон талибанското правителство да предаде джихадистите на Бин Ладен на американските власти е било отхвърлено от Кабул и доколко е било възможно да бъде избегната пълномащабната война. Както знаем, последвалното нападение срещу Афганистан доведе до свалянето на талибанската власт и фактическата окупация на страната, съпроводена с преки действия по въздуха и сушата срещу джихадистите от Ал-Каида. По такъв начин, „войната срещу тероризма“, от самото си начало, е съчетание на военни действия както срещу недържавни субекти (Ал-Каида), така и срещу държавата-домакин, които на практика се вписват в доктрината за „смяна на режими“. Във военно-тактическо отношение това впоследствие води до съчетаването на контратероризма с антивъстанически действия (counterinsurgency), в които Пентагонът има главна роля, докато участващите контингенти на страните-членки на ЕС и НАТО – до голяма степен спомагателна роля. В крайна сметка, въпреки първоначалното разграничаване на Буш от „изграждането на демокрация“ в завладените във военно отношение държави, в Афганистан САЩ се ангажират тъкмо с това.
Подобна еволюция на контратерористичните действия на западните съюзници пренебрегва не само неуспеха на опитите за внос на чужди политически модели в Афганистан, но и рисковете от възприемането на поредната западна военна намеса в мюсюлманския свят като поредна „кръстоносна“ атака срещу исляма. На това обстоятелство обръща внимание посланик Час Фриймън в ретроспективната си оценка на американската политика (виж статията на Фриймън на стр.... - б.р.): „През декември 2001 се извършва немислимата дотогава трансформация на наказателната експедиция в Афганистан в дългосрочна кампания по омиротворяване, която скоро се превърна в операция на НАТО. Целите на НАТО-кампанията никога не бяха изяснени, но по всичко изглежда, че се свеждаха до задачата да се гарантира, че в Кабул никога вече няма да има ислямистко правителство. Ангажирането на европейските, както и на американските сили с тази неясно формулирана мисия имаше неочаквания за тях ефект „глобалната война срещу тероризма“ да се превърне в онова, което мнозина мюсюлмани възприеха като глобален западен кръстоносен поход срещу исляма и неговите последователи“ (13).
Освен факта, че петнайсет години след свалянето на талибанското правителство на Молла Омар и разгрома на структурите на Ал-Каида, Афганистан продължава да е арена на кръвопролитна гражданска война с неясен изход, приложеният в тази страна модел на съвместяване на военните акции срещу терористични недържавни организации с тези срещу властите на суверенна мюсюлманска държава се прилага и на последващите етапи на „войната срещу тероризма“.
Още през 2002 президентът Буш включи Ирак, Иран и Северна Корея в т.нар. „Ос на Злото“ (14). Конкретно режимът на Саддам Хюсейн бе обвинен не само в незаконно притежаване на оръжия за масово поразяване, но и че предоставя убежище на терористите от Ал-Каида и подкрепя каузата им. Подобни обвинения целяха да обосноват бъдещото нахлуване в Ирак по афганистански модел, въпреки липсата на обективни доказателства за верността им (15).
Разликата между афганистанския и иракския епизоди на „войната срещу тероризма“ е, че докато в Афганистан европейските съюзници на САЩ следват сляпо подобен подход, последвалата кампания на администрацията на Буш, насочена към военна операция срещу режима на Саддам Хюсейн, довежда до възникването на сериозни разногласия между атлантическите съюзници. Антитезата на войната срещу Ирак е формулирана и защитена от Франция и Германия, които изтъкват слабата аргументация на официалните мотиви на САЩ и Великобритания и предупреждават за последствията от военната авантюра. Връхна точка на противоречията между двата бряга на Атлантика е достигната на 10 март 2003, когато президентът Жак Ширак заявява в обръщение по телевизията, че Франция ще наложи вето в Съвета за сигурност на проекторезолюзия, разрешаваща нападение срещу Ирак (16). Впоследствие, в своята реч в ООН, неговият външен министър Доминик дьо Вилпен произнася пророчески думи, които си заслужава да бъдат припомнени (17). Изправени пред тази перспектива, американските власти прибягват до съставянето на „Коалиция на желаещите“, предприемайки интервенция, която не е подкрепена от ООН и следователно е извън рамките на международното право (18).
Иракският казус е забележителен и с това, че за първи път „войната срещу тероризма“ бива насочена срещу арабска държава, както и че действителната ѝ цел е свалянето на светски националистически режим, а не борбата срещу тероризма. Непосредствено след разгрома на иракската армия и бягството на Саддам Хюсейн, в страната започва реализацията на широкомащабна програма за „изграждане на демокрация“ по западен образец, хвърлила Ирак в хаос и разруха. Същевременно, постепенното трансформиране на „Страната на двата притока“ в провалена държава създава необходимите предпоставки за възникването на съпротивително движение, овладяно от ислямистки екстремисти. Американско-британската окупация на Ирак позволява инфилтрирането на джихадистите на Ал-Каида, както и рекрутирането на стотици и хиляди иракски младежи за каузата на джихада срещу „кръстоносците“. В сунитските региони на страната възниква „Ал-Каида в Ирак“, която впоследствие поставя началото на „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ или ДАИШ. Така интервенцията поражда обратен ефект, превръщайки се в решаващия фактор за инфилтрирането на страната от джихадистите и съюзяването им с преминалите в нелегалност поддръжници на баасистката партия и държава (19).
Въпреки че Франция и Германия се оказаха прави във възраженията си по американско-британската интервенция в Ирак, Европа на национално и ЕС-ниво не успя да изработи собствена концепция за заплахата „ислямистки тероризъм“, отчитаща ролята на светските арабски режими на бариера пред хаоса и тероризма. Така тя не съумя да еманципира външнополитическите си стратегии за противопоставяне на тероризма, възприемайки авантюристичната линия на Буш и Блеър (20). Нещо повече – президентът Саркози, наследил Ширак, заедно с колегата си отвъд Ламанша Дейвид Камерън, се превърнаха в последователни привърженици и инициатори на либералния интервенционизъм в арабския свят. Що се отнася до САЩ, липсата на поуки от иракската война и преди всичко игнорирането ролята на секулярните политически сили в противодействието на ислямистките течения и формации, създават предпоставки и за последващите военни и/или политико-дипломатически акции, насочени към дестабилизация на арабски режими.
С началото на т.нар. „арабска пролет“ през януари-февруари 2011, САЩ и водещите западноевропейски държави, след кратко колебание, застават на страната на бунтовниците в държави като Тунис и Египет (21). Следващата цел е свалянето на неудобните националистически режими на Либия и Сирия, където също възникват антиправителствени брожения и спонтанни бунтове. Войната срещу Либия е резултат преди всичко от съвместните усилия на Франция и Великобритания, получили и подкрепата на Вашингтон. Тя е улеснена от приетата Резолюция №1973 на Съвета за сигурност, чието тенденциозно тълкувание позволява на НАТО да проведе няколкомесечна въздушна война срещу силите на режима, завършила с падането на Кадафи и убийството му от ислямистки бунтовници.
Още в началото на либийската война е ясно, че свалянето на Кадафи ще е контрапродуктивно по отношение на „войната срещу тероризма“, поради реалното сътрудничество на либийския режим със западните разузнавания, довело до задържането на терористи и джихадисти от либийски произход. От политическа гледна точка подобен ход изглежда резултат от крайно идеологизирани концепции, пренебрегващи както спецификата на либийското общество с неговите племенни традиции, така и очевидното за всички обстоятелство, че репресиите в Джамахирията са насочени предимно срещу „политическия ислям“ и неговите носители.
За Европа френско-британското лидерство във войната срещу либийския режим представлява труднообяснима инверсия, възкресяваща традиции, които са по-характерни за колониалната епоха, приключила със Суецката криза от 1956. По ирония на съдбата, именно Париж, който по времето на Ширак се опитва да предпази САЩ и света от най-мащабната военно-политическа катастрофа на ХХІ век, дава тон на поредния епизод от неуспешни опити за „смяна на режими“, който трябва да доведе до тържеството на демокрацията в Големия Близък Изток. Останалите членки на НАТО също се присъединяват към военните действия, въпреки първоначалните колебания на Германия и Италия – бившата колониална метрополия на Либия, която има най-голям залог в събитията в нея. България също за пореден път подчини своята близкоизточна дипломация и политика на солидарната позиция на НАТО и ЕС.
Последиците от сирийската война
Най-драматични за Европа са последиците от сирийската война, продължаваща вече пет години. Представяна като революция срещу кървав диктаторски режим, тя олицетворява провала на близкоизточните политики на водещите западни държави и, в частност, на техните контратерористичните стратегии и политики. Започнал с протестни демонстрации в Дераа и в някои други сирийски градове, поредният епизод от „арабската пролет“ бързо се трансформира в интервенция на наемници с джихадистки профил, използващи Турция като свой хинтерланд. Тя е финансирана от богатите на петрол арабски страни от Залива и въоръжавана с посредничеството на западни и регионални тайни служби. Що се отнася до водещите западноевропейски държави (Великобритания, Франция, Италия, Испания и Германия), те осигуряват дипломатико-политическа подкрепа на демократичната кауза срещу Асад в състава на т.нар. „Приятели на Сирия“ и на елитната група „Лондон-11“.
ЕС също се присъединява към „твърдата линия“ срещу Дамаск на 18 август 2011, когато едновременно с държавните ръководители на САЩ, Великобритания, Франция и Германия, призовава Асад да се откаже от властта. Впоследствие Брюксел поддържа и санкционната политика на водещите западни държави, като на практика прекратява сътрудничеството с Дамаск в рамките на Европейската политика на съседство (22). След началото на сирийската война Катрин Аштън – върховен представител на Съюза по въпросите на външната политика и политиката на сигурност, потвърждава, че ЕС признава Националната коалиция на сирийските революционни и опозиционни сили за единствен законен представител на сирийския народ (23). Тази стъпка е съпроводена с отпадането на оръжейното ембарго с цел улесняване въоръжаването силите на въпросната коалиция, както и на целия антиправителствен спектър.
Ангажирането на водещите западни държави с каузата на дестабилизацията на режима на Асад на практика лишава ЕС от възможността да играе съществена роля в подкрепа на мирното решаване на конфликта, както и да допринесе за контратерористичната кауза в сирийския контекст – положения, залегнали в Стратегията на ЕС по отношение на Сирия, приета през май 2013 („Към цялостен подход на ЕС по сирийската криза“) (24). Този документ е забележителен с пълното си игнориране на ролята на джихадистките и терористичните групировки, участващи в битката за свалянето на Асад. Единственото позоваване на проблема е в призива към превенция на радикализацията в Европа, както и към предприемане мерки срещу европейските наемници в зоната на конфликта (25).
Европейският съюз не променя подхода си дори след обявяването на „халифата“ от Абу Бакр ал-Багдади на 29 юни 2014 от джамията в Мосул (26). Приетата през октомври с.г. „Стратегия на ЕС за борба срещу тероризма и чуждестранните бойци, фокусирана върху Ирак и Сирия“, провъзгласява редица приоритети, първият от които – подкрепа на властите на Ирак и на умерената опозиция в Сирия – е формула на неуспеха не само поради настъпилото междувременно маргинализиране на „умерените“, пред възхода на фанатичните джихадисти, но и поради циничното игнориране на антитерористичната кауза и политика на Дамаск (27).
Най-болезненият провал на Европа е целенасоченото или непредумишлено насърчаване на джихадизма в Сирия. Думите, приписвани на тогавашния френски външен министър Лоран Фабиюс (28 януари 2013), че „на терена Ан-Нусра върши добра работа“ (28), загатват за политика на толериране на джихадистите, наподобяваща тази на американците по отношение на муджахидините в Афганистан, сред които е и Бин Ладен. Но дори ако подобни съображения не са част от замисъла на западноевропейските политици, действията им създават абсурдна ситуация, при която секторът за сигурност преследва и санкционира свои граждани от категорията „чуждестранни бойци“, сражаващи се за кауза, официално обявена като правителствена политика на общностно и национално равнище (29). Като цяло, нарояването на джихадистки/терористични групи и структури в Сирия и Ирак показва причинно-следствената връзка между дестабилизирането на авторитарните държави, възникването на обширни зони на безвластие, хаос/насилие и овладяването им от фанатични ислямисти и убийци.
Задънената улица, в която се оказват близкоизточните политики на водещите западноевропейски държави и на ЕС, като цяло, в периода 2013-201, контрастира с поврата към реализъм, който се извършва в американската външна политика в Големия Близък Изток през същия период. Началната точка за тази еволюция в политиката на Вашингтон е фактическият отказ на американския президент да бомбардира Сирия в края на август 2013 - решение, с което самият той твърди, че се гордее (30). Вместо това, САЩ активизират "голямата дипломация" в сътрудничество с Русия и други важни играчи, чиито резултати са споразумението за химическото разоръжаване на Дамаск, „ядреното“ споразумение с Иран и възобновените от началото на 2016 Женевски преговори за Сирия, протичащи на фона на офанзивата на местните съюзници на САЩ срещу „ДАИШ“.
Заключение
Ако за ефективността на антитерористичните политики се съди по резултатите им за даден период от време, европейският опит несъмнено е негативен: за годините на подкрепяната от ЕС „арабска пролет“ терористичните групи завоюват нови територии, а атентатите им хвърлят в ужас целия свят. Практиката потвърждава и извода, че дестабилизирането и свалянето на светски режими с фалшиви мотиви води до възникването на все нови и нови провалени държави, което е основната предпоставка за този възход на ислямисткия тероризъм. Катастофални са последиците както от преките, така и от косвените интервенции в арабско-мюсюлманския ареал. Всички тези проекции на сила пораждат противодействие, което често приема облика на религиозна свещена война – джихад – и дегенерира в хаотични или планирани терористични актове срещу „кръстоносците“ и не на последно място - срещу европейските държави и техните граждани. Вторичен ефект от разпалените през годините на „арабската пролет“ конфликти и от колапса на държавния контрол върху международните граници бе и мигрантската вълна, която заля Европа през 2015 и засили инфилтрирането на джихадисти в страните-членки на ЕС. Нараства и заплахата от завръщащите се европейски джихадисти – проблем, който става особено актуален с очертаващия се разгром на ДАИШ и метастазирането на джихадистките мрежи. По такъв начин погрешните политики на европейските елити постигнаха бумерангов ефект, застрашаващ сигурността на държавите им и живота на гражданите на Европа.
Еволюцията към прагматизъм, осъзната в Брюксел и артикулирана в проекта за нова стратегия на ЕС, създава цялостно обновен контекст за реализирането на контратерористичните цели и задачи на Общността, макар проектът да остава в традицията на вътрешнообщностния фокус върху дефинирането на приоритетите в борбата срещу тероризма (31).
Бележки:
1. В случая визираме арабскиje държави плюс Иран и Афганистан, включвани в понятието „Голям Близък изток“.
2. http://www.iss.europa.eu/uploads/media/EUGS.pdfр p.16
3. Ibidem, p.12
4. Ibidem, p.7
5. Великобритания е единствената голяма западноевропейска държава, която участва наред със САЩ в инвазията на Ирак през март 2003. Впоследствие Великобритания и Франция стават инициатори на либийската кампания, довела до свалянето на режима на Кадафи.
6 Вж. интервю на Робърт Фиск в Индипендънт от 10 юли 1996, цит. в: Congressional Research Service Report for Congress. Al Qaeda: Statements and Evolving Ideology, July 9, 2007 https://www.fas.org/sgp/crs/terror/RL32759.pdf
7. Пак там
9.Крисчън Сайънс Монитор от 19 септември 2001 в: http://www.csmonitor.com/2001/0919/p12s2-woeu.html
10. Вж. статията на ректора на бруклинската катедрала „Вси светии“ Стивън Пауликас в Интернешънъл Ню Йорк Таймс от 27 юни 2016.
11. Пак там.
12. http://nationalinterest.org/feature/what-america-keeps-getting-wrong-the-middle-east-16573?page=2
13. Както Стивън Пауликас разкри неотдавна наскоро в "Ню Йорк Таймс", тази метафора дължим на видните неоконсерватори Дейвид Фрум и Майкъл Герсън, решили да придадат теологично измерение на въпросната ос.
http://www.nytimes.com/2016/06/27/opinion/how-should-we-respond-to-evil.html?_r=0
14. Както разкри докладът на Комисията „Чилкот“, същинско антииракско съзаклятие е съществувало между президента Буш и британския премиер Блеър, като последният се е ангажирал да следва американската политика независимо от обстоятелствата. (Вж. например в. Индипендънт от 7 юли 2016).
15. https://www.theguardian.com/world/2003/jan/22/germany.france
16. “Преди десет дни секретарят на Държавния департамент г-н Пауъл разкри предполагаеми връзки между Ал-Каида и багдадския режим. Понастоящем проучванията ни и получените информации от нашите съюзници не дават основание за подобен извод...Няма ли една подобна интервенция да задълбочи пропастта между обществата, културите и народите, която облагодетелства тероризма?...В този храм на Обединените нации ние сме пазителите на един идеал и на една съвест. Тежката отговорност и голямата чест, която ни е оказана, би трябвало да ни накарат да дадем предимство на разоръжаването по мирен път. Това ви го казва една стара държава като Франция от един стар континент, наречен Европа. Една страна и един континент, които са преживели войни, окупация и варварство...“
17. Първоначално тя включва 48 държави, като само някои от тях пряко участват с военни контингенти от началото на войната.
18. Докладът „Чилкот“ цитира оценка на британските служби от 2005, в която ясно се заявява връзката между интервенцията, причинената от нея бунтовническа дейност и засилването на терористичните групи, свързани с Ал-Каида. Вж. Нюзуик.
19. Стив Ричардс https://www.theguardian.com/commentisfree/2016/jul/05/tony-blair-iraq-war-chilcot
20. Обикновено туниската революция се посочва като единственият досега успешен преход към по-демократична политическа система, докато египетската – като пример за реставрация на военната диктатура. Общото и за двете арабски държави бе, че западната намеса в подкрепа на промените не придоби измеренията на военна интервенция, която би генерирала силна съпротива преди всичко от религиозните организации.
21. През май 2011, само два месеца след началото на бунта в Сирия, ЕС предприема първите си действия срещу сирийското правителство. Те включват следните мерки: прекратяване на двустранните програми за сътрудничество между ЕС и сирийското правителство в рамките на Европейската политика на сътрудничество; замразяване проекта за Споразумението за асоцииране между ЕС и Сирия; прекратяване участието на сирийските власти в регионалните програми на ЕС, както и на операциите по кредитиране и техническа асистенция от Европейската инвестиционна банка за Сирия; едностранно налагане на конкретни рестриктивни мерки/санкции, които в последствие са разширени. Вж. Rim Turkmani and Mustafa Haid. The role of the EU in the Syrian conflict, London, Feb. 2016, p.7 at here
22. Вж. Вж. Rim Turkmani and Mustafa Haid. The role of the EU in the Syrian conflict, London, Feb. 2016, p.7 at here
23. http://eeas.europa.eu/statements/docs/2013/130624_1_comm_native_join_2013_22_communication_from_commission_to_inst_en_v10_p1_7332751.pdf
24. Ibidem.
25. Самото създаване на „Ислямска държава“ е на 3 януари 2014.
26. http://www.consilium.europa.eu/en/policies/fight-against-terrorism/foreign-fighters/
27. http://24heuresactu.com/2015/08/20/fabius-le-front-al-nosra-fait-du-bon-boulot/ Както е известно, Джебха ал-Нусра официално е обявена за терористична организация – клон на Ал-Каида.
29. http://foreignpolicy.com/2013/07/09/europes-new-time-bomb-is-ticking-in-syria/
30. Контекстът на този епизод от формирането на „Доктрината Обама“ е прозрението на американския президент, че „доказателствата“ за причастност на режима на Асад към атаките с химическо оръжие са подвеждащи и целят въвличането на САЩ в поредната война. Вж. интервюто с Обама на Джефри Голдберг в сп. „Атлантик“ от април 2016.
31. http://www.theatlantic.com/magazine/archive/2016/04/the-obama-doctrine/471525/
* Старши научен сътрудник в Центъра за изследване на демокрацията
** Докторант във Военна академия „Г.С.Раковски”
{backbutton}
