Ревизионистичните сили са в постоянно движение. От Източна Украйна и Персийския залив до Южнокитайско море, големите съперници на Съединените щати модернизират своите армии и въоръжение, овладяват стратегически точки и застрашават уязвимите съюзници на Америка. Тяхната цел е не просто да съхранят доминацията си над прилежащите им територии, но и да променят системата за сигурност, оформила се след края на студената война.
Още преди няколко години обърнахме внимание на тази нова динамика, посочвайки три важни нейни особености. На първо място, ревизионистичните държави следват стратегия на "опипване" или "сондиране" на почвата, т.е. съчетават напористата дипломация и ограничените, но смели военни действия за да изпитат външните граници на американската мощ и, в частност, устойчивостта на предните линии на САЩ. На второ място, малките американски съюзници, които са мишената на тези операции, реагират на заплахата, търсейки военни гаранции от Вашингтон, включително доставка на въоръжение или разполагане на американско оръжие и личен състав на своя територия. На трето място, Китай и Русия обменят помежду си опита от осъществяваното от тях "сондиране" в граничните зони на американското влияние, като въз основа на това тези две съюзни държави си правят съответните изводи относно възможностите за сдържането на САЩ в прилежащите на руските и китайските граници райони, както и, доколко Америка е в състояние да окаже реална подкрепа на разположените там държави, чиито правителства смятат, че са обект на външна заплаха.
Днес можем да констатираме, че тази динамика рязко се активизира. Ревизионистичните държави продължават да "сондират" Съединените щати, но методите им вече са по-смели, по-твърди и по-успешни. На свой ред, американските съюзници все по-осезаемо усещат този натиск, включително заради постоянното съкращаване на съседните буферни зони, и в отговор започнаха да лансират различни програми за самозащита: от увеличаване на военния си потенциал, до "заиграването" със съседните им ревизионистични сили. За Америка става все по-трудно да разрешава кризите на сигурността в определени региони: така руските действия в Източна Европа са пример за Пекин, да не говорим, че отвличат САЩ от усилването на китайските позиции в Южнокитайско море. В същото време, държави като Полша биват използвани за реализацията на стратегическите планове на САЩ в Източна Европа, позволявайки на американските им съюзници да отделят повече внимание на случващото се в Персийския залив или западната част на Тихия океан.
Постепенно светът навлиза в руслото на нова война. От 80-те години на ХХ век насам, не бяхме ставали свидетели на наличието на толкова предпоставки за мащабна военна криза. Ситуацията доста напомня 30-те години на миналото столетие, когато светът става свидетел на появата на множество големи държави-хищници, готови да променят глобалния ред в своя полза, ако е необходимо и със сила. Струва ни се, че още през следващите една две години САЩ могат да се сблъскат с необходимостта от едновременно регулиране на няколко влошаващи се регионални спирали на ерозия на сигурността, като в най-лошия случай те биха могли да се окажат във война с поне една велика държава или дори с двама или трима съперника, разполагащи с ядрено оръжие. Напълно възможно е също, да станем свидетели на сценарий, в който САЩ да не могат да разчитат на своето технологично превъзходство или на благоприятната за тях международна ситуация, както беше през последните няколко десетилетия.
Какъв би трябвало да е американският отговор на тази променяща се динамика? Тъй като съперниците на САЩ стават все по-напористи, а разривът между техния и американския воеkен потенциал намалява, Америка би следвало да се ориентира към други, адекватни на ХХІ век, методи за водене на геополитическа борба за съхраняването на сегашните си лидерски позиции в света.
За целта разполагаме с такъв изключително достъпен, но недостатъчно използван инструмент, какъвто са алиансите. Водещите съюзници на Америка предлагат механизъм, с чиято помощ можем да сдържаме съперниците си, което бе и първоначалната цел на формирането на тесни връзки в сферата на сигурността между САЩ и малките държави в регионите на т.нар. Римленд (т.е. крайбрежната зона, заобикаляща Хартленд-а от запад, юг и югоизток - б.р.). През следващите години стратегическото значение на разположените в близост до американските противници континентални държави в Евразия и тяхната военна мощ ще нараства, докато относителната технологична (или в жива сила) мощ на САЩ в тези зони ще намалява. Тоест, дойде време Съединените щати да формулират нова генерална стратегия по отношение на своите конкуренти, залагаща на творческото използване на разположените по "фронтовата линия" с тях американски съюзници. И трябва да го направят сега, преди геополитическата конкуренция да се усили още повече.
Хищниците ни наблюдават
Методът на "сондирането" беше предпочетен като стратегия от съвременните съперници на Америка с цел да могат да отправят предизвикателство пред съществуващия, доминиран от САЩ, международен ред. През последните няколко години Русия, Китай и, донякъде, Иран усетиха, че Америка губи своята мощ в редица региони - отчасти по свой избор, отчасти в резултат от умора или слабост, или пък заради едното и другото, взети заедно. Никой обаче не е наясно за реалния потенциал на САЩ в момента, както и, доколко те са в състояние да изпълняват ангажиментите към съюзниците си. Затова, вместо да рискуват да влязат в открита военна конфронтация с Америка, противниците и предпочитат да използват кризите с ниска интензивност за да добият реална представа за моментната мощ на САЩ в един или друг конкретен регион. На пръв поглед, подобно на други ревизионистични сили в миналото, те концентрират вниманието си върху зоните от вторичен интерес за Съединените щати, оказвайки натиск върху техните слаби съюзници там или овладявайки "сивите" зони, заради които американците едва ли биха влезли в сериозен конфликт. Така те опипват и проверяват здравината на външната периферия на сферата на влияние на САЩ, където ревизионистичните интереси са по-силни, а самите Съединени щати са обвързани с определени ангажименти към своите съюзници и, следователно, са най-уязвими.
Русия например, постоянно и последователно упражнява натиск (включително военен) срещу най-уязвимите съюзници на НАТО, осъществявайки редица ограничени настъпателни операции срещу някои постсъветски държави. На свой ред, Китай влезе в дипломатически сблъсъци (макар и неособено интензивни) с някои съюзници на САЩ, разположени в ключови зони в Източна Азия, и предяви претенции за използване и контрол на стратегическите водни маршрути в региона.
Когато преди пет години (т.е. през 2011) писахме за това в The American Interest, ставаше дума за агресивна дипломация или заплахи за ограничени военни акции. Оттогава насам обаче, "сондирането", осъществявано от противниците на Америка, става все по-смело. Съзнавайки новите възможности, Русия повищи залозите, намесвайки сe през 2014 в украинската криза, като включи 52 хиляди кв.км от територията на Украйна в своята зона на влияние. Китай пък, след като в течение на няколко години изпитваше търпението на САЩ, използвайки необозначени риболовни траулери и провокирайки военноморските сили на американските съюзници в региона, започна мащабна милитаризация на своите собствени сили в Южнокитайско море и стартира строителството на седем изкуствени острови, присвоявайки си 1,8 млн. кв. км океанска територия и заплашвайки, че е готов да воюва за тях. На свой ред, Иран, който доскоро беше обект на инициирани от САЩ икономически санкции (отменени след сделката по иранската ядрена програма през 2015), си позволи да задържи няколко малки американски военни кораби и екипажите им, в началото на 2016. Тоест, ревизионистките държави постепенно повишават залога, защото осъзнават, че първоначалните им опити в тази посока са се оказали успешни. И след като постигнаха тези скромни победи, сега увеличават интензивността на усилията си.
Стратегическата значимост на последните събития за САЩ е изключително голяма. На първо място, те водят до значително увеличаване на военния натиск върху границите на американските съюзници. Досега сухопътните и морските буферни зони на такива съюзници, като Полша или Япония, както и сходните зони на съседните им ревизионистични държави, съдействаха за ограничаване на постоянните конфронтации (включително от военен характер) между съюзниците и противниците на Америка. С перманентния си натиск и навлизането си в тези буферни зони, ревизионистите изместват зоната на конфронтация по-близо до територията на американските съюзници, с което нараства потенциалът за целенасочен или случаен военен сблъсък.
На второ място, последните събития значително повишиха общия натиск върху САЩ. Докато военната активност са Русия се ограничаваше с прилежащите на южната и граница територии, Америка можеше да си позволи да прехвърли основните си ресурси към Тихия океан, без да се безпокои за последиците от това за Европа. Това беше важно, тъй като Пентагонът не се опасяваше, че впоследствие може да му се наложи да воюва на два фронта. Сега обаче, заради проблемите в Украйна и Южнокитайско море, както и заради хаоса в Близкия Изток, където друг американски конкурент - Иран, усилено прокарва своите интереси и влияние, САЩ вече не смятат Тихоокеанския регион за основен приоритет. При наличието на две военизирани "граници" в противоположни части на света, те са принудени постоянно да търсят компромис по отношение на прехвърлянето на военни ресурси в тази географска зона.
Тревогите по границите на американската сфера на влияние
Усилването на "сондирането", осъществявано от геополитическите съперници на САЩ, поражда опасения сред разположените на "предната линия" американски съюзници. Както в Европа, така и в Азия, по тези граници са разположени предимно исторически уязвими малки или средни държави, чието съществуване през последните десетилетия зависеше от Съединените щати. Сходството на геополитическото и стратегическо положение на такива държави като Естония и Тайван или като Полша и Южна Корея, е поразително. Оцеляването на всички тях зависи най-вече от стабилността на САЩ и разширяването на осъществяваното от Вашингтон конвенционално и ядрено "сдържане". То, на свой ред, се опира на два фундаментални фактора: положението на съперниците и съюзниците на Америка. Чисто физически, Съединените щати все още са в състояние да изпълняват ангажиментите си свързани със сигурността, дори и към най-малките си съюзници и са готови да го направят.
В течение на дълги години обаче, съмненията в тази връзка, непрекъснато нарастваха. Съкращаването на разходите за отбрана отслабват военната мощ на САЩ, под чиито чадър се намират и техните съюзници. Заради тези съкращения, наложени със закона за контрол на бюджета от 2009, в момента американските военноморски сили получават по-малко финансиране, отколкото в навечерието на Първата световна война. Финансирането на сухопътните сили пък е паднало до нивото отпреди началото на Втората световна война, а ВВС на САЩ разполагат с най-малкия брой оперативни бойни самолети за цялата си история. Нивото на американските ядрени сили си остава същото или се понижава, а технологичното предимство на САЩ спрямо конкурентите им прогресивно намалява. Неслучайно през 2009 Пентагонът обяви, че за първи път от Втората световна война насам, Америка не е в състояние да води глобална война едновременно на два фронта.
Но докато възможностите на САЩ намаляват, тези на съперниците им растат. И Русия, и Китай стартираха мащабни многогодишни програми за модернизация и разширяване на военната си мощ, а технологичният разрив между тях и Америка се съкращава, особено в ключови сфери като производството на ракети с малък радиус, тактическото ядрено оръжие, както и изтребителите от пето поколение.
Сегашната администрация на Обама задълбочи проблема, ерозирайки вярата, че САЩ са готови да защитават съюзниците си. Анкетите, направени по време на първия мандат на Обама относно ценността на традиционните алианси като "шанс за изравняване на жизненото равнище и обединяване на народите, разделени от вече приключилата студена война" демонстрират ниското ниво на доверие на съюзниците към Америка. Включително заради тенденцията САЩ да преговарят със своите основни съперници "през главата" на малките си съюзници.
Така, прокламираното от Обама "презареждане" на отношенията между Вашингтон и Москва беше посрещнато на нож от тези съюзници, притеснени от факта, че приоритетите на САЩ могат внезапно да бъдат променени от една нова администрация. Това ерозира предсказуемостта на американското покровителство, която е задължително условие за ефективното сдържане на всеки противник.
И тъй като "сондирането" от страна на ревизионистките държави става още по-настойчиво, а авторитетът на САЩ прогресивно намалява, разположените на "предната линия" американски съюзници започнаха да преразглеждат националните си системи за сигурност. Още преди пет години мнозина от тях се сблъскаха с проблеми в сферата на сигурността и потърсиха нови военни възможности или пък механизми за "компенсиране" на рисковете, включително чрез интензифициране на дипломатическите отношения с "ревизионистите". Все пак, това тяхно поведение бе приемливо за САЩ, вписвайки се в рамките на съществуващите взаимни ангажименти. Но след като "опипването" и "сондирането" на почвата достигнаха качествено ново развище, поведението на американските съюзници започва да изглежда все по-паническо. В Европа например, Полша, балтийските постсъветски държави и Румъния увеличиха военните си разходи. В Азия пък, американските съюзници активно участват в пораждащата тревога регионална надпревара във въоръжаването. И в двата региона, най-големите американски съюзници разглеждат възможността за "превантивно настъпление" с цел сдържането на ревизионистите. От американска гледна точка, тяхната готовност да увеличават основния си военен потенциал, е (като цяло) позитивна тенденция, но истината е, че носи риск от ускоряване на споменатата по-горе разрушителна динамика. Опасността е, че при липсата на последователен и надежден контрол от страна на САЩ, превъоръжаващите се американски съюзници следват хаотична стратегия на нарастване на военната си мощ, което се отразява негативно на Северноатлантическия алианс, като цяло. Опасявайки се от рестрикции, тези държави могат в крайна сметка дори да напуснат НАТО и да започнат да следват независима политика в сферата на сигурността.
От друга страна, съществува и опасността от възможни ответни действи от страна на разположените на "предната линия" американски съюзници. Не всички от тях са склонни да се конфронтират с ревизионистите. Някои предпочитат стратегията на "наместването". България, Унгария и Словакия, в Европа, както и Тайланд и Малайзия, в Азия, са примери за номинални съюзници на САЩ, които обаче се опитват да избегнат конфронтацията с техните силни противници (съответно, Русия - в Европа, и Китай - в Азия). Влошаването на регионалната динамика на сигурността създава вътрешен политически натиск за избягване на сблъсъка със съседната ревизионистка държава. Засега поне, формирането на пълноценни алианси между тези американски съюзници и враговете на Америка не изглежда особено вероятно, затова пък активно се прокарва идеята за "хеджирането" (т.е. презастраховането) на отношенията с тях.
Семената на раздора
Комбинацията от усилващото се "сондиране" и фрагментацията на алиансите може да ерозира ключови компоненти на стабилността на основни региони, а в по-широк план, и на световния ред, като цяло. Ако сегашните тенденции се запазят, динамиката в сферата на сигурността в Източна Европа и западната част на Тихия океан, може да доведе до негативни и дори катастрофални последици за националната сигурност на САЩ. Сред най-вероятните сценарии в краткосрочна перспектива е т.нар. "кипене", т.е. едновременната конфронтация между САЩ и конкурентите им в няколко големи региона. В рамките на този сценарий, ревизионистите ще продължат да "опипват" и "сондират" позициите на съюзниците, овладявайки нови територии в буферната зона, но без да провокират открита война със САЩ или техните "клиенти". На свой ред, последните ще продължат да предприемат несъгласувани с останалите действия за да гарантират собствената си сигурност, а пък САЩ ще продължат да изразходват все повече ресурси в проблемните райони, като на свой ред "изпитват" и "проверяват" ревизионистите. Очевидно, при подобно развитие, инициативата трайно ще премине в ръцете на ревизионистките сили, докато САЩ и съюзниците им ще се задоволят с ролята на догонващи. Резултат от реализацията на този сценарий може да стане постепенното "втвърдяване" и милитаризиране на периметъра на сигурност на САЩ, което макар че няма да провокира открита война между великите държави, ще доведе до много негативни последици за сигурността: надпревара във въоръжаването, прокси-войни (т.е. опосредствани войни), кибер- и хибридни конфликти, което пък ще ерозира основите на глобалния икономически растеж.
Вторият вероятен сценарий е пълномащабната война. В исторически план, продължителният период на успешно "сондиране" обикновено приключва с военна конфронтация. Сред опасните характеристики на съвременния международен пейзаж е, че не един, а поне двама ревизионисти вече са осъществили продължителни "сондирания", оказали се успешни от тяхна гледна точка. Ако приемем, че целта на "сондирането" е оценката на силите на противника, въпросните "сондирания" биха могли да убедят или Русия, или Китай или и двете държави, че е дошло време за по-открито съперничество. Все още не е ясно, какъв ще бъде резултатът от това. Силовият баланс в сегашните две горещи точки - Балтийско и Южнокитайско морета, не е в полза на САЩ. И Русия, и Китай разполагат със значително възможности да защитят собствените си зони на влияние (в рамките на стратегията А2АD за предотвратяване на достъпа и проникване във въздушното пространство, Москва разполага с еднозначно предимство в Прибалтика, а Пекин - със значително превъзходство в Южнокитайско море). Освен това и двете държави притежават ядрено оръжие, а Русия дори изглежда склонна на ескалация в тази сфера в стремежа си да постигне стратегически ефект. И дори ако САЩ съумеят да запазят военното си превъзходство в съперничеството с Китай и Русия, войната означава случайности и разрушения, застрашаващи стабилността на съществуващия международен ред. Ако не успеят да формулират и реализират на практика собствена стратегия на "сондиране" на противника, САЩ могат да се изправят или пред първия сценарий, или пред възможността да станат участници във внезапна война, чиято възможна кулминация ще е ядрената атака, или пък пред крайно обременителен в икономически план продължителен военен конфликт на два фронта. При всички случаи, резултатът несъмнено ще промени международната система, която в момента се доминира от САЩ.
Третият вариант е дългосрочното (и вероятно постепенно) изтласкване на САЩ от Римленд-а. Това може да се случи или в резултат от военното им поражение, както посочихме по-горе, или чрез постепенното размиване на регионалните алианси (и, в крайна сметка, на тяхното разпадане) на Америка заради проблемите със сдържането - следователно този сценарий не изключва другите два. За Съединените щати това би било геополитическа катастрофа и загуба на стратегическите им позиции в онези зони, където Америка задължително следва да присъства за да предотврати риска от изолация. Както е известно, укрепването на американските позиции в Евразия, в Римленд-а, винаги е било главната, ако не и най-важната задача на Голямата стратегия на САЩ. Именно благодарение на това присъствие Съединените щати са в състояние да формулират и прокарват глобална политика и да предотвратяват възникването на заплахи за собственото им съществуване. И, ако това присъствие изчезне, най-големите конкуренти на Америка ще получат възможност за стабилно развитие, ще разширят сферите си на влияние, а също своята територия и ресурси, което е задължително условие за успешното им участие в борбата за глобална доминация. За разлика от ХХ век, сегашните стратегии A2AD, както и ядрените технологии, правят повторната военна намеса в тези региони или изключително трудна или направо невъзможна.
Курс към предотвратяване на заплахите
За да се избегнат подобни сценории, следва да бъде ясно дефиниран основният приоритет на САЩ. Измежду трите възможности: разгаряща се конкуренция в Римленд-а, откритата военна конфронтация и принуждаването на САЩ да се ограничат с отбраната само на Западното полукълбо, последният вероятно би бил най-ефективен в икономически план за Америка, тъй като предотвратяването на негативните последици е по-изгодно от това, да се опитващ да ги премахнеш, след като вече са възникнали. В тази връзка, сегашният момент е изключително важен, защото съществува мимолетната възможност за предприемане на стратегически мерки за формирането на нова динамика в сферата на сигурността. За разлика от последния геополитически конфликт с участието на САЩ, в момента те не разполагат с неизчерпаеми ресурси, с чиято помощ да могат да водят битките на ХХІ век. Днес САЩ могат да си позволят само да форсират производството, както по време на Втората световна война, но не могат - както беше през студената война, да разчитат на изтощаването на силите на съперниците си и на по-съвършените си технологии. Китай и Русия, въпреки относителната икономическа слабост на последната, съумяха да се възползват от слабите места на САЩ, свързани с разходите за отбрана, и значително да съкратят както качествения, така и количествения разрив с американската мощ. Във военен план, днес Америка се сблъсква на световната "шахматна дъска" с най-добре подготвените си съперници от няколко десетилетия насам.
Ако разчитат, че съперничеството може да има предимно индустриални или технологични измерения, САЩ рискуват да допуснат опасна грешка. На първо място, следва да се отчита стратегическото съперничество по отношение на алиансите: ревизионистките държави се стремят да отслабят изградените през последното столетие "пръстени" от съюзници на Америка, докато САЩ искат да ги съхранят и укрепят. Именно системата от съюзи, както и консервативният характер на Голямата американска стратегия е сферата, в която Съединените щати разполагат с осезаемо предимство.
В момента, глобалната мрежа от алианси изглежда особено важна, той като все още се намира в зародишно състояние. В рамките на двуполюсната ядрена конфронтация, алиансите, доминирани от Съветския съюз и САЩ, осигуряваха някои предимства. След края на студената война обаче, американските алианси престанаха да играят съществена роля и бяха използвани предимно като аргументи на дипломацията, доколкото ставаше дума за многонационални сили, действащи редом с американските (които поемаха основното бреме). Днес обаче, алиансите се превръщат в най-голямото предимство на САЩ пред лицето на техните противници.
Сегашното предимство на алиансите за САЩ е свързано с първоначалната цел на Америка да бъдат сдържани далечните и съперници, от другата страна на Атлантическия и Тихия океан и най-вече застрашителната мощ на Евразия. Съюзниците и особено онези от тях, които са разположени по пътя на експанзията на регионалните сили, са най-ценни за САЩ, тъй като представляват ефективни инструменти за запазване на геополитическото статукво. Тези съюзници загубиха много от рязката промяна в съществуващия еднополюсен модел и затова са най-мотивирани да работят за възстановяването му. Освен това те са основните обекти на ревизионистките сили в зоните на конфронтация. Затова САЩ трябва да използват технологичната си мощ за да подпомогнат тези малки държави да станат по-силни и опасни, отколкото досега, както и да разположат нови отбранителни мощности на тяхна територия. Тези американски съюзници искат и могат да се превърнат в ключови защитници на западния ред.
Целта на Голямата стратегия на САЩ съвпада с целите на техните военни съюзници: запазването на статуквото. Геополитическият проект на Америка е консервативен по своята природа, доколкото се стреми да съхрани сегашния геополитически ред. Подкрепата за американските съюзници ще позволи на САЩ да контролират и управляват заплахите за сигурността в различните региони, формиращи т.нар. "дъга на нестабилност" на ХХІ век - от Балтийско през Черно море и Персийкия залив до Източна Азия. САЩ не могат сами да се справят с тези предизвикателства и следва да преориентират стратегията си към формирането на алианси по предните линии на противопоставяне на ревизионистките сили.
Целта на американската Голяма стратегия е да бъдат укрепени сегашните позиции на сдържане с цел прекратяване по-нататъшноото "сондиране" от страна на ревизионистите. Тъй като последните постъпателно пренаписват регионалните правила и преначертават физическите граници, стратегията на САЩ трябва да препятства това, правейки го постепенно, но все по-напористо. Ролята на най-уязвимите американски съюзници за успеха на тази стратегия ще бъде решаваща. Основната постановка е, че без активната американска намеса в тези региони, съюзниците на САЩ няма да са в състояние да окажат достатъчно твърда съпротива на ревизионистичните действия на Китай и Русия, или защото са прекалено слаби за да действат сами, или защото трябва да се справят и с локалните си съперници. Тоест, не можем да разчитаме, че сегашният доминиран от САЩ международен ред и сигурността на Америка са гарантирани едва ли не "автоматично".
Принципите на формиране на новите "челни" алианси на САЩ
На първо място, САЩ следва да организират съюзниците си. Без стабилизиращото политическо ръководство на Америка и нейното военно присъствие в различни "гранични" региони или на територията на американските съюзници в най-уязвимите зони на Римленд-а, едва ли ще бъде възможно създаването на нови регионални дипломатически механизми, способни да поемат функциите на "преден буфер" за натиска на ревизионистките държави. Сегашните структури на НАТО функционират, но не са подходящи за решаването на този проблем. В Европа пактът (който несъмнено е най-успешният алианс в историята) оценява заплахите по принципно различен начин, като негов крайъгълен камък е прословутият чл.5 от устава му (прокламиращ, че нападението срещу отделен член на алианса се смята за нападение срещу всички), който обикновено се тълкува прекалено буквално. Междувременно, под егидата на НАТО възникват нови образувания, на първо място в зоната на Балтийско море (държавите от Прибалтика, Полша, Норвегия и Швеция, макар че последната не е член на пакта). Друг суб-алианс може да свърже Балтийско с Черно море посредством укрепването на военното сътрудничество между двете държави, които са най-заинтересовани от съхраняването на статуквото - Полша и Румъния.
В Азия, САЩ не разполагат с алианс подобен на НАТО и разчитат на двустранните си съюзи с отделни държави от континента. Междувременно редица страни, разположени в зоната на влияние на Китай, като например Япония, Тайван, Филипините и Австралия, се изправиха пред сходни проблеми и тревоги, каквито доскоро не съществуваха. Това дава възможност за задълбочаване на сътрудничеството им със САЩ в сферата на сигурността, включително за формирането на нов комплекс от регионални алианси. Историческите обиди продължават да пречат на този процес, но ръководната роля и присъствието на САЩ играят решаващата роля в случая. Без тях азиатските "фронтови държави" ще продължат да разчитат само на съседите си от региона, като възможни партньори в конкуренцията с Китай. С други думи, САЩ не бива да се отказват от старите си съюзи, а по-скоро да ги използват като основа за формирането на нови алианси, укрепващи "фронтовата линия" срещу ревизионистките сили.
На второ място, САЩ следва да се ангажират с мащабното въоръжаване на своите съюзници, разположени по тази линия. Някои от тях (например Полша и Япония) самостоятелно осъществяват програми за модернизация на отбраната си и превъоръжаване. САЩ трябва да поощряват тези техни усилия, ускорявайки предоставянето на американско въоръжение и помагайки им да осъзнаят ролята си в стратегията за борба с ревизионистките сили. Тоест, американските съюзници, разположени на предната линия, трябва да имат възможността да сдържат прилежащите им ревизионистични държави, създавайки препятствия пред тяхната експанзия. Подобен тип сдържане предполага развитието на способности, затрудняващи военното настъпление на противника, включително чрез увеличаване на разходите за териториална експанзия и контрол. Още повече, че е налице достатъчно евтино и достъпно американско оръжие за целта: противотанкови ракети, свръхточна артилерия, стрелково въоръжение, ракети за противовъздушната отбрана и т.н. Това е една политически привлекателна инициатива, тъй като представлява опит за укрепване на териториалната отбрана, създавайки сложна среда за потенциалния агресор. Впрочем, налице са и други възможности, които САЩ следва да анализират, за укрепване военния потенциал на техните, разположени на предната линия, съюзници, включително предоставянето на ракети със среден и голям радиус, безпилотни летателна апарати, както и още по-приоритетните "невидими" самолети, които са пример за оръжие с по-широка сфера на приложение и могат да се използват за нанасяне на удари по територията на противника. Това са настъпателни оръжия, макар че засега се използват за отбранителни цели, повишавайки способността за сдържане на противника, чрез създаването на препятствие пред експанзията му. Способността да се нанасят удари отвъд непосредствената линия на фронта, възпира агресора, тъй като може да създаде проблеми за материално-техническото му обезпечаване. Ориентирайки се към командните центрове и радарните установки, те могат да "ослепят" противника, отслабвайки потенциала му за успешна атака. Разположените на предната линия американски съюзници вече не бива да чакат момента, когато американските сили сметнат за подходящо да се намесят пряко. Именно затова те искат да разполагат със собствени достатъчно мощни въздушни, морски и сухопътни въоръжения, които да използват още преди САЩ и другите големи западни държави да решат да ги подкрепят с военна сила.
Наличието на добре въоръжени съюзници, чиито граници са застрашени, представлява стратегическо благо за Съединените щати. Те ще могат да попречат на ревизионистичните държави, превръщайки се в сериозно препятствие пред експанзията им. Съвременните технологии се характеризират с широка достъпност, лесна експлоатация и сравнително ниски цени, което способства за развитието на очертаната по-горе стратегия за отбрана на малките американски съюзници. Живеем в епоха на малките държави и дори на недържавните субекти, които са способни да причиняват сериозни разрушения и да действат като самостоятелни стратегически играчи. На свой ред, американските стратези акцентират не толкова върху опасностите, колкото върху възможностите, които дават съществуващите източници на нестабилност, представляващи предизвикателство за световния ред и регионалната сигурност. Множеството враждебни групировки и ревизионистки държави, които дестабилизират различни региони, използвайки насилие, несъмнено създават сериозне проблем, който обаче има и своята положителна конотация. На практика, малките и средните американски съюзници могат да се превърнат в генератор на регионална стабилност, именно благодарение на новите и все по-мощни военни технологии. Тоест, САЩ следва да извлекат полза за себе си от развитието на събитията, целенасочено въоръжавайки своите съюзници.
На трето място, двете основни ревизионистки сили - Русия и Китай, са ядрени държави, като към тях вероятно скоро ще се присъедини и Иран. Всички те "опипват" и "сондират" здравината на позициите на американските съюзници, включително напомняйки за ядрения си потенциал. Още по-важно е, че напрежението между Русия, от една страна, и ЕС и САЩ - от друга, нараства и също се съпровожда с дрънкането на ядрено оръжие. Истината е, че ядреното оръжие въобще не е загубило значението си, напротив днес то играе още по-голяма роля, отколкото преди половин век например. Затова всяка стратегия на САЩ и техните разположени на предната линия съюзници следва да има и своята ядрена съставляваща, доколкото те следва да са наясно, как да се отбраняват срещу конвенционална агресия, способна да провокира ядрена ескалация.
Ето защо САЩ следва да укрепят ядрения си арсенал, включително чрез неговата модернизация. Те трябва да формулират и реализират надеждна програма за ядрено сдържане, особено предвид факта, че ревизионистките държави постепенно разширяват своите сфери на влияние и интереси все по-близо до границите на американските съюзници. Освен това Америка трябва да разполага с ограничено тактическо ядрено въоръжение и дори да го разположи на територията на някои от най-уязвимите си съюзници (например в Полша и Япония), в рамките на споразумение за "ядрен обмен".
Организирайки и въоръжавайки най-уязвимите си съюзници, САЩ могат да укрепят границите на своето влияние и сигурност. Стабилността на тези региони не зависи от техническите възможност и авторитета на Съединените щати. Америка обаче продължава да бъде сдържащ фактор и следва да се опира на стабилността и устойчивостта на локалните си съюзници. Предната фронтова линия на Америка в Римленд-а на Евразия изисква развитието на локалната отбрана, т.е. наличието на добре въоръжени и организирани съюзници. Само посредством подкрепата си за тези съюзници САЩ ще могат да преодолеят съществуващите предизвикателства от страна на съперниците им, стремящи се да наложат нов (и непризнаващ американската доминация) световен модел.
* Президент на Центъра за анализ на европейската политика (СЕРА) във Вашингтон, анализатор на "Нешънъл Интерест"
** Доцент в Университета "Джон Хопкинс", анализатор на "Нешънъл Интерест"
{backbutton}
