Подходи към пространственото развитие и регионализирането на територията на България

И тъй като териториалните ресурси се експлоатират за различни цели, които могат да си влияят взаимно или пък да се противопоставят една на друга, предназначението на териториите трябва да се планира като едно цяло и да се управлява интегрирано. То е тясно свързано с градоустройството и устройството на територията. Това, от своя страна, налага необходимостта от ясно дефиниране на пространството и територията като средоточие на активната човешка дейност. В съвременния свят тя се олицетворява с интегрираното управление. Последното, от своя страна, се извежда посредством процеса на интегрираното планиране, който се състои в обединяването на различните видове секторно планиране на отделните нива за да могат да се вземат стратегически решения и да се разполага с обобщена визия за ресурсите и тяхното предназначение. То служи като справочна рамка за институционалните инициативи и за предназначението на ресурсите. В рамките на интегрираното (глобалното) планиране се отчитат всички икономически, социални, екологични и културни фактори, които се комбинират за да се даде насока на решенията в областта на политиката на териториалните ресурси и благоустройството с цел да се насърчи устойчивото развитие на територията. Интегрираният подход към устройството на територията разглежда всички фактори, способни да повлияят върху устройството на дадена зона, независимо от нейния характер (природни фактори, като климатичните промени, или природните рискове, човешки дейности, например свързани с частни инвестиции или социално/културно или политическо поведение на публичните власти в различните области, и т.н.). От особено значение в тази връзка е единството на секторните политики, които определено влияят върху територията, осигурявайки възможно най-добрата териториална кохерентност и позволявайки да се избегнат такива слаби страни като липсата на синергични ефекти, незадоволителното използване на ресурсите и пространствените изменения, противоречащи на търсената еволюция на територията. Така става възможно да изведем на преден план регионалната наука, чиито обект е именно територияата и нейното регионално развитие, в съответните мащаби и равнища. В тази територия има формирани по-малки административни единици от различен ранг. По отношение на българската територия, предмет на изследване могат да бъдат районите за планиране, областите, общините, селските територии и др. В теоретичен и практико-приложен план, всичките те са част от териториалните системи и попадат в сферата на регионалната наука. От друга страна, по отношение на пространственото развитие в териториален план на страната и ефективността и функционалността на националното ни стопанство, селищата, социалната и икономическа инфраструктура, гъстотата и броят на населението не са равномерно разпределени. Това се дължи на четири основни фактора, които оказват влияние през различните исторически етапи върху развитието на България: природни, политико-исторически, културни и икономически.

Социално-икономическото райониране

Задача на социално-икономическото райониране е изграждането на оптимална организация за управление на територията като се очертаят различията между отделните територии и се предложат мерки за тяхното преодоляване и за по-рационалното използване потенциала на ареалите с цел подобряване живота на населението в тях. На практика, социално-икономическото райониране се развива в две основни направления: научни цели и прилагане на практическите умения в териториите за провеждане на целенасочена политика и правилно управление[1]. Въпросите за социално-икономическото райониране винаги са били обект на изследване от българската икономическа география. В тази връзка, интерес представляват опитите за райониране на територията на България на академик Анастас Бешков (1934), който предлага страната да се раздели на седем икономически района: Западномизийски, Средномизийски, Източномизийски, Софийски, Пирински, Тракийско-Родопски и Югоизточен. След 1944 България опитва да промени социално-икономическото развитие на цялата си територия като приема Закона за двегодишния народостопански план[2]. Това налага нови подходи към пространството и територията и провокира дискусия за необходимостта от ново икономическо деление през 1952-1953. На специална научна конференция на БАН с участието на широк кръг икономогеографи, се изказва становището, че „икономическото райониране на страната не съвпада със съществуващата схема на административно-териториалните единици: „области и общини“. В хода на дискусията се застъпват две основни тези, като едната група, начело с Анастас Бешков, отново предлага схемата за седем района от 1934, докато другата, около професор Игнат Пенков, подържа становището, че „административно-териториалните единици „окръзи”, са оптималните икономически райони, т.е. има покритие на административните единици с икономическите райони. Впрочем, има и други предложения, като професор Тянко Йорданов например лансира идеята за формирането на пет икономически района: Северозападен, Североизточен, Югозападен, Маришко-Родопски и Югоизточен. Вместо да се постигне консолидация, се очертава още по-голямо разминаване във вижданията за регионализирането на страната, пример за което е предложението на  професор Христо Маринов страната да се раздели на три района: Северна България, Западна България и Южна България. Това стимулира интензивното разработване и проучване на възможностите за регионализирането на страната и териториалното и деление през периода 1956-1960. Резултатите от изследванията се публикуват в „География на България“ том II през 1961, и в „Икономическо райониране на НРБ“ през 1963 като се предлагат общо 10 схеми за райониране, включващи, производствени и демографски показатели, социално-икономически дейности и др. Същевременно, през 1959, като последица от урбанизацията, свързана с нарастващото търсене на работна ръка за индустрията и бързото обезлюдяване на българските села в резултат от това, съществуващите дотогава 14 окръга се увеличават до 30, три от които са градски – София, Пловдив и Варна. Техни центрове са градовете Видин, Враца, Михайловград, Ловеч, Плевен, Велико Търново, Габрово, Русе, Силистра, Разград, Търговище, Шумен, Варна, Толбухин, Бургас, Сливен, Ямбол, Стара Загора, Хасково, Кърджали, Пловдив, Пазарджик, Смолян, Софийски, Перник, Кюстендил, Благоевград  плюс градовете с ранг на окръзи София, Пловдив и Варна. Броят на общините пък достига 979, разпределени на градски и селски и формирани на принципа на групирането на съществуващите над 5300 населени места. Урбанизацията и индустриализацията, колективизацията в селското стопанство и концентрацията в обслужващите сфери и дейности, както  и мащабното изграждане на третокласната и четвъртокласната пътна мрежа на страната, формират качествено нови териториални общности от селища с характер на “системи”, наречени “селищни системи”. Това са качествено нови обекти на териториалното управление, които през  1979 са административно обособени в 291 общини, вместо съществуващите дотогава 1389, които на практика вече са загубили значението си за управлението на територията. Две години по-късно, броят на общините е установен на 300. През годините тази консолидация продължава за да се стигне до сегашния модел от 28 области и 265 общини.

Възможностите за ново райониране

Поради сложността на пространственото развитие и водена от стремежа да се укрепи регионалното развитие в страната, научната общност прави нови предложения и опити за ново райониране и административно деление на страната. Така, през 1983 колектив на БАН^[3] лансира лансира нова схема на по-ниските йерархична единици: подрайони и микрорайони. Както е известно, значителна част от икономогеографите разглеждат районите, като формирования, образувани от взаимосвързани подрайони. Всеки подрайон пък е образуван от различен брой микрорайони със специфичен социален и икономически статус. За микрорайони се приемат бившите околии, т.е. сегашните общински центрове.

През 1987 бе осъществена и реформата, замислена още през 1979. Закрити бяха окръзите и на тяхно място се създадоха 9 области с центрове в градовете: Михайловград, Ловеч, Разград, Варна, Бургас, Хасково, Пловдив, град София и Софийска област (с седалище в град София). Осъществено беше и уедряване на общините до 249, без тези в град София, като заедно с тях общият им брой достигна 273. Броят на кметствата бе установен на 3984. Усъвършенстван беше Правилникът за самоуправление на териториалните общности, в които като основно звено на териториалното управление бяха изведени общините и техните изпълнително-разпоредителни органи. На областите бяха предоставени само определени функции с надобщинско значение,  предимно контролни и координиращи. В икономическо отношение, като краен резултат от изследванията и анализите,  се стигна до формирането на 9 социално-икономически района: Югозападен, Западен Горнотракийски-Родопски, Източен Горнотракийски-Родопски, Югоизточен, Североизточен приморски, Североизточен придунавски, Янтренски, Витско-Осъмски и Северозападен (колектив на БАН 1989)^[4]. В новите условия, прякото участие на населението в местното самоуправление реши редица въпроси, натрупани от години и свързани предимно с уточняване границите на общините и кметствата. Така например, до 1995 у нас бяха направени общо над 700 предложения за подобни промени. Над 260 предложения бяха за прехвърляне на едно или повече населени места към друга община. В други 240 предложения пък се настояваше за обособяване на отделни градове и села като самостоятелни общини. С приемането на новото законодателство, тези въпроси постепенно започнаха да се решават. От юли 1995 до края на същата година, след допитване до населението и спазване на съответните законови процедури, бяха създадени 61 нови кметства, през 1996 още 60, а през 1997, поради разрешаването на основните проблеми, броят им спадна до 17. Налага се изводът, че с прякото участие на гражданите преобладаващата част от актуалните желания за създаване на нови кметства бяха реализирани. В резултат на 8-9 положителни референдума^[5] се създадоха десетина нови общини: Приморско, Куклен, Стамболийски, Гурково, Долна Баня, Николаево и други. В почти толкова на брой референдуми обаче, не беше получен ясен отговор. С изменението на ЗАТУРБ/ДВ № 27 от 1998, беше зачетен положителният вот на избирателите за създаване на новите общини Кричим, Перущица и Сопот. Основна слабост на произвежданите референдуми е недобрата им организация. Липсват традиции и опит. Необходимо е местните власти да подобрят работата си при организирането и произвеждането на местните референдуми. Така ще се увеличи възможността да се вземат много важни решения за развитието и функционирането на общината с по-голяма поддръжка от избирателите.

Икономическото и административното деление на територията

Отправна точка на регионалната стопанска характеристика на България е подходът за разграничаване на териториално-икономическите различия. Той може да бъде икономически и административен. Чрез прилагането на икономическия подход и съответния научно-методологически инструментариум се извършва икономическото райониране на стопанството и същевременно се очертават обективно съществуващите икономически райони. Чрез административния подход пък, територията се поделя на административно-териториални единици. Винаги съществуват различия между административното и икономическото деление на страната.В основата на стопанското деление стоят териториалните социално-икономически комлекси, които нямат постоянни граници. За разлика от тях, административните единици имат точно фиксирани граници и обхват, които са статични и се изменят само по законодателен път. Оттук произтича закономерният проблем за взаимоотношенията между икономическото и административно деление на територията. Идеалният вариант е административните и икономическите единици да съвпадат, което дава възможност на органите за управление и контрол в административните единици да ръководят ефикасно и стопанските комплекси, и икономиката на страната, като цяло. Административно-териториалното деление на страната се извършва по законодателен път с точно определени схеми, брой и обхват на административно-териториалните единици. Икономическото деление на страната допуска различия в критериите за определяне на икономическите райони, като понякога те са съществени и нерядко доста спорни. В качеството си основна териториална и стопанска единица, икономическият район следва да се отличава с: обективен характер на своето формиране и развитие, специализация, комплексност на стопанството, перспективност, наличие на производствени и икономически връзки, йерархичност, управляемост и др. Най-важния признак на всеки икономически район е обективният характер на неговото формиране и развитие. Реалното съществуване на икономическите райони означава, че тяхното формиране и развитие са подчинени на обективно действащи икономически закони, а не са плод на субективна воля. Икономическите райони са обективна, сложна и динамична реалност, променяща своето съдържание и териториален обхват успоредно с икономическото и социално развитие на страната.

Специализацията е друг характерен признак на икономическия район и е резултат от териториалното разделение на труда. Тя предполага развитие преди всичко на онези стопански отрасли, за които има оптимални условия и които осигуряват продукция за други райони и за износ. Специализираните отрасли определят икономическия профил на района и неговите функции в национално-стопанския комплекс. Те изграждат гръбнака на стопанството в района. На тях се пада най-голям дял в структурата на стопанството му, като те осигуряват продукция не толкова за покриване на местните нужди, колкото за нуждите на други райони, включително и за износ. Икономически целесъобразна е само тази специализация на района, която води до непрекъснато повишаване на ефективността и конкурентноспособността на продукцията в условията на пазара. Икономическото райониране има следната таксономическа (таксономията е наука за класификация и номенклатура, включваща правилата, теорията, методите и приложението им – б.р.) система:-икономически район, икономически подрайон, икономически микрорайон. Те са взаимносвързани и съществуват обективно в определени граници. Главният критерий за определяне границите на икономическите райони е териториалния обхват на вътрешнорайонните връзки. Вътре в района най-ясно изразени са вътрешнорайонните връзки, а по границитете му се проявяват междурайонните връзки. Резки граници между икономическите райони няма, защото националното стопанство представлява сложно взаимосвързано териториално единство, т.е. сложен стопански организъм. Икономическите райони са резултат от непрекъснато задълбочаващото се териториално разделение на труда. Определена роля в районообразуващия процес играят всички отрасли на материалното производство (промишленост, селско стопанство, транспорт), демографският фактор, както и някои отрасли на непроизводствената сфера (например туризмът). Преобладаващо е мнението, че административно-териториалните промени влияят положително върху икономическото развитие дотолкова, доколкото съвпадат с обективните граници на обособилите се икономически райони. Териториалното устройство търси координация между различните сектори, като това касае главно разпределението на населението, икономическата активност, средата на обитаване, обществените средства и енергийните доставки, транспорта, водоснабдяването и пречистването, опазване на околната среда.

Законът за регионално развитие

Приемането за Закона за регионално развитие канализира процесите на регионализация и даде тласък на социално-икономическото развитие на отделните териториални общности. Това наложи на преден план да се обоснове необходимостта от нов научно-изследователски инструментариум и подход за изследване на пространството и територията. Приема се, че регионалното развитие е функционално и неговият инструментариум е свързан с комплексната оценка за развитието на територията с цел да се подпомогне решаването на икономическите и социални проблеми в съответната териториална общност. В тази посока, в Закона за регионалното развитие^[6] се дефинират обектът, предметът и целите на пространственото и териториално управление на националната ни територия. Законът за регионалното развитие е формалния белег за началото на нов етап, в който се търси решаването на основните проблеми на политиката на регионално развитие и прехода към концептуална, интегрирана, финансово осигурена и публично обявена и наблюдавана регионална политика. Той е насочен към създаване на правила за разпределяне и използване на средствата за регионално развитие и уреждане на отношенията между агентите на регионалното развитие, както и към създаването на условия за покриване изискванията на ЕС по отношение на регионалната политика. По смисъла на Закона за регионалното развитие от от 2008^[7] се формират райони на базата на географското им разположение и броя на населението. Районите, които образуват т.нар. Ниво1 не представляват административно-териториално единици и са, както следва:

- Район "Северна и Югоизточна България", включващ Северозападния район, Северния централен район, Североизточния район и Югоизточния район;

- Район „Югозападна и Южна Централна България”, включващ Югозападния район и Южния Централен район.

Районите, които образуват Ниво 2, не представляват административно-териториални единици и са с териториален обхват, както следва:

- Северозападен район, включващ областите Видин, Враца, Ловеч, Монтана и Плевен;

- Северен Централен район, включващ областите Велико Търново, Габрово, Разград, Русе и Силистра;

- Североизточен район, включващ областите Варна, Добрич, Търговище и Шумен;

- Югоизточен район, включващ областите Бургас, Сливен, Стара Загора и Ямбол;

- Югозападен район, включващ областите Благоевград, Кюстендил, Перник, Софийска и София-град;

- Южен Централен район, включващ областите Кърджали, Пазарджик, Пловдив, Смолян и Хасково.

На базата на тази класификация Република България се разделя на три нива:

- NUTS1 обхваща двете териториални зони на Северна и Югоизточна България и Югозападна и Южна Централна България;

- NUTS2 обхваща шестте статистически района (Северозападен, Северен Централен, Североизточен, Югоизточен, Южен Централен и Югоизточен район);

- NUST3 с 28 административно териториални области. На локално ниво LAU1 - 264 общини, като 231 спадат към селски райони (към 2014).

Карта на районите, районите за планиране и областите (подрегиони) в България

През последните две десетилетия сме свидетели на прогресивно нарастващ интерес към регионите и регионалистиката, включително в големите страни от Западна Европа: Германия, Франция, Италия, Великобритания и др. През 1996 например, в Европа има над 300 региона с различна територия, политическо и административно управление с население над 400 млн.души. В приетата през декември същата година от Асамблеята на регионите в Европа (АРЕ)  „Декларация за регионализма в Европа“ е залегнала идеята „далечните“ региони да могат представят в институционални рамки своите страни. През целия период на развитието си, формирането на регионалната политика в рамките на ЕС цели да намали структурните диспропорции между регионите в Съюза и да ускори балансираното развитие на териториите в рамките на целия ЕС. Всички поставени цели и задачи се базират на концепциите за сближаване и икономическо сътрудничество между страните членки. Приета практика в Съюза е създаването на стратегии и осъвременяване на съществуващите договори. На практика, регионалното икономическо развитие представлява комплекс от мерки на местните и регионални власти за подобряване качеството на живот на населението и създаване на предпоставки за развитие на бизнеса. Така в новите условия се дефинира и целта на регионалното икономическо развитие: да съхранява, разширява и увеличава броя на фирмите и частните предприятия в рамките на региона. Икономическите условия за развитието на административно-териториалните единици – областите, са свързани главно с развитието на индустриалните и аграрни мощности и сектора на услугите в техните граници. Ефективно функциониращите промишлени мощности, които имат гарантиран пазар на продукцията си, увеличават и разнообразяват структурата на трудовата заетост на населението на територията на областта. Под регионално развитие се разбира състояние, при което контролирани от човека фактори водят до рационалното използване на регионално обособени, материални, финансови и човешки ресурси в полза на преобладаващата част на населението в разглежданата територия. Регионалното развитие е процес на осигуряване на необходимите условия и ресурси за позитивни изменения в икономическата и социалната действителност на ограничена територия, като последица от нови технологични решения и по-голяма трудова заетост, целяща увеличаване потреблението на стоки и услуги, както и социална и гражданска сигурност. Регионалното развитие и икономическият растеж поставят въпроса за сближаването на териториалните единици по отношение на нивото им на икономическо развитие и жизнено равнище.

Заключение

В заключение, можем да обобщим, че териториалните системи са обекти с висока степен на сложност, в които протичат динамични социално-икономически процеси. От ключово значение са процесите на регионално развитие и административно-териториалното деление. Затова законите за развитие на териториалните системи се формират от най-съществените вътрешно-необходими и трайни връзки в системата от конкретен тип и йерархичен ранг. Регионалните закономерности се изграждат от причинно-следствени връзки, определящи последователността в протичането на процесите и явленията в обособената територия. В тази връзка, по отношение пространственото развитие и регионализирането на територията на България, могат да се оформят няколко процеса. Първият процес изразява съотношението между потребностите и възможностите на териториалната система за допълнително разполагане на нови производства, предизвикано от наличието на незадоволени локални, регионални или национални потребности от определен продукт или услуга. Вторият процес е свързан с функционирането на територията като социално-икономически организъм или с нейното социално-икономическо развитие. В съответствие с третата закономерност за саморегулиране и самооптимизиране на териториалните системи, трябва точно да отчетем взаимодействието на компонентите на регионалното стопанство с ресурсния потенциал на региона, населението и трудовите ресурси, идеите и предприемчивостта им, тяхната битова и производствена култура и традиции, както и ролята на държавния и частния сектор за свързването на тези компоненти при изграждането на нови производствени мощности. Проблемът за регионалното икономическо развитие е сложен, динамичен, с важно място в живота на всяка административно-териториална единица, чието решаване изисква компетентност, професионализъм и ефективно управление.

Литература:

1. Деведжиев, М.(1978) Селищните системи. – С., 78.
2. Dimov , N. (2000) - Theoretical perspectives of geography , CITYU pt. 89
3. Dimov , N. (2006) - Problems of self-organization and synergy in regional development in Bulgaria, WB .: Bulgarian society to join the European Union , the " Fr.Ebert " - Institute of Sociology, BAS , Ed . " East-West " S.
4. Dimov , N. (2007) - Regional Sustainable Development of Bulgaria : advantages , limitations and synergistic effect Coll .: Integration and Sustainable Development Foundation " Fr.Ebert " - Institute of Sociology, BAS , Ed . " East- West" S.,
5. Karastoyanov , St. . (2010 ) Political geography, geopolitics and geostrategy . Ed . "St. . Kl. Ohridski ".
6. Маринов, Хр., Д. Панайотов, Сл. Славеев(1973) Проблеми на отрасловото съчетание в системата на селищните единици. – Варна,
7. Младенов, Ч., Е. Димитров. Урбанизационният процес в България през периода от края на Втората световна война до наши дни. – География ‘21, 3, 2009.
8. Национална стратегия за териториално развитие на Р. България,НЦТРЖП, 1995.
9. Петров, К. (2015) Регионална политика на ЕС и Р. България.изд.Стопанство. УНСС
10. 10.Шишманова,М., Н.Янкова и др.(1995) Тенденции и проблеми в устройството и развитието на селищната мрежа в Република България, НЦТР, 1995.

*Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

 Бележки: