24
Съб, Авг
4 New Articles

Заблудите на американската стратегия

брой 4 2016
Typography

През последните трийсетина години Америка е заета предимно с това да атакува измислени врагове и да защитава предполагаеми приятели в Близкия Изток. Тя пролива кръв, прави гигантски финансови разходи и губи влияние, а политическата и система става все по-поляризирана. Нашите авантюри все повече започват да приличат на игра на криеница, а успехите ни – на играта на отбор, обречен вечно да е на дъното на класирането.

Администрациите на САЩ, една след друга, се опитват да променят това положение, но ние така и не съумяваме да се придвижим напред. Продължаваме да затъваме в блатото на близкоизточните конфликти подобно на някой пияница, готов да участва във всички сбивания по баровете. Откъде се взе тази нездравословна пристрастеност на Америка?

Намесите „по аналогия”

Горчивата истина е, че американското общество е тотално просмукано от шовинистична демагогия и съмнителни аналогии: "умиротворение", "тероризъм", "заложници", "демокрация", "тоталитаризъм" и т.н. Така, нахлувайки през 2003 в Ирак, ние дори не можехме да си представим последвалите конфесионални и цивилизационни сблъсъци. Успяхме да свалим един "тоталитарен диктатор", уж разполагащ с "оръжия за масово унищожение". Победихме в горещата и студената война против "тоталитарните империалисти", но  - както често се случва с неуспешните пълководци, всъщност се ангажирахме с безсмислени и отдавна приключили войни.

Днешните кланета в Близкия Изток имат религиозен и династичен характер и представляват това, което Коранът определя като "бунт на еретици". С тези кланета не са свързани "глобалните империалисти", а войните на джихада, въоръжавани и финансирани от местните държави и династии, както и от великите сили. Тази мозайка силно напомня Трийсетгодишната война (1618-1648) и предшестващото я столетие на религиозни разпри, т.е. хаосът в християнския свят, проточил се не трийсет, а цели сто и трийсет години.

Паралелите между Трийсетгодишната война и днешната ситуация в Близкия Изток

На практика, корените на масовите кланета, характерни на Трийсетгодищната война, могат да се открият още през 1517, когато Мартин Лутер окачва прословутите си "95 тезиса" на вратата на църквата във Витенберг. Протестантите се ползват с подкрепата на владетелите, мечтаещи за пълен суверенитет, докато сред привържениците на Контрареформацията са Ватиканът, Хабсбургската династия, католическите монархии и преживяващата упадък т.нар. Свещенна Римска империя.

Сегашните еретични бунтове в ислямския свят пък стартираха през 1979, когато аятолах Хомейни наложи своя шиитски режим в Иран, отправяйки предизвикателство в борбата за хегемония към не по-малко религиозната сунитска Саудитска Арабия. 1979 приключи със съветската инвазия в Афганистан, целяща спасяването на "безбожния" афгански сателит на Москва. През следващите години Саудитското кралство, както и редица други сунитски режими, започнаха да изпращат своите собствени еретици и бунтовници на "джихад" срещу Съветите и иранците.

Между другото, Трийсетгодишната война също не е само сблъсък между различни вероизповедания, но и между различни династии. Протестанските секти и княжества отправят предизвикателство към католическата власт на Хабсбургите. Подобно на тази война, в хода на която воюват както конфесиите, така и династиите, днес в Близкия Изток намиращите се в зачатъчно състояние местни национални държави се сблъскват с армии, подкрепяни от външни сили. В своеобразни детонатори на сегашния хаос пък се превърнаха американската интервенция в Ирак и "арабската пролет" в Сирия. Западът свали либийския диктатор, повтаряйки това, което осем години преди това направи в Ирак, макар че и в двата случая нямаше ясна представа за последиците. Някогашното феодално владение на Кадафи се срина в пропастта на междуплеменната война. Сега във всяка от тези страни бурно процъфтява прословутата "Ислямска държава" (ИД). В същото време местните филиали на Ал Кайда се сражават с единоверците си от ИД в Сирия и Ливан, също както навремето калвинистите се обявяват против лютераните, а католическата династия на Бурбоните предава тази  на Хабсбургите. И този сблъсък между конфесии, династии, отделни държави и техните протежета в хода на близкоизточната междуособица може да се проточи повече, отколкото продължилата 130 години религиозна война в Средновековна Европа.

Укрепвайки алианса си със САЩ, държавите от Персийския залив, паралелно с това, финансираха джихада, придавайки му глобални измерения. След петролната криза от 1973 петродоларите на ОПЕК бяха насочени към изграждането на салафитски джамии и книжарници, формирането на "мозъчни центрове" и религиозни издателства и организирането на семинари, колоквиуми и конференции в огромното пространство от Северна Африка до Централна Азия и дори в живеещите в самоизолация мюсюлмански общности в Европа. За кратко време Саудитите поеха финансирането на джихадистите в Алжир, Афганистан, Пакистан, Босна, Чечения, Кашмир, Ливан и Египет (в момента начело на Ал Кайда е египетски джихадист).

Терористичните нападения от 11 септември 2001 дадоха на администрацията на Буш предлог за свалянето на режима в Ирак, превърнал се за Америка в "новия Сатана", заменяйки "стария", в лицето на Иран. И то въпреки, че осъществилата тези нападения Ал Кайда изпитваше хронична омраза към светското управление на Саддам Хюсеин. В крайна сметка, резултатът от всичко това бе усилването на позициите на Иран, превърнал се в следващия ни "демон".

Скоро след това хаосът се прехвърли и на територията на Сирия, Ливан и някои държави от Персийския залив. През миналата 2015 пък, Саудитите предприеха военна намеса в Йемен, където се сражават с местните шиитски бунтовници. "Ключовият съюзник" на САЩ в региона - шиитски Ирак, рязко осъди тези действия на Рияд, но американският президент ги подкрепи. Преди това пък, друг американски "съюзник" - Египет, осъществи бомбардировки срещу сили на ИД в Либия и предложи да се включи в борбата срещу "Ислямска държава" в Сирия.

Феноменът "Ислямска държава"

През лятото на 2014 "Ислямска държава" се обяви за халифат, чието създаване задължава всички "истински" мюсюлмани да емигрират или да подкрепят една квазидържава, където в съответствие с архаичните закони на шериата режат ръцете на крадците, обезглавяват пленниците и убиват с камъни прелюбюдейците, където е узаконено робството и разпъването на кръст и където жените биват превръщани в наложници, а десетгодишните деца - във войници.

ИД и Ал Кайда представляват много различни групировки, макар че и двете са салафитско-джихадистки. Ал Кайда финансираше терористични заговори и отвреме навреме обучаваше терористи, препоръчвайки им как да действат - например в навечерието на нападенията от 11 септември 2001. Днес, нейните многобройни зачатъчни филиали са се превърнали в партизански отряди. За разлика от Ал Кайда, ИД вербува мъже и жени директно в своята армия и "държава", които се сражават с "непосредствения противник".

Нещо повече, за разлика от Ал Кайда, ИД проповядва т.нар. "такфир" (обвинение към други мюсюлмани, че са неверници). За Ислямска държава, както и за алжирската "Въоръжена ислямска групировка" (ВИГ), и дори за ислямистите от "Мюсюлмански братя", онези които си бръснат брадите, продават алкохол и наркотици, носят западни дрехи и гласуват на изборите, са вероотстъпници, а не просто "грешници", както смята Ал Кайда. ИД обаче определя такива мюсюлмани като врагове, които следва да бъдат превръщани в роби, измъчвани или убивани, подобно на всички останали "неверници".

Както посочва Греъм Ууд в Atlantic, ИД е пряк последовател на убедения привърженик на "такфира" Абу Мусаб ас-Заркауи - жестокият водач на иракските терористи, убит през 2006 в резултат от американски въздушен удар. Западните медии определяха Ас-Заркауи като лидер на "Ал Кайда в Месопотамия", макар че той самият наричаше групировката си "Ислямска държава в Ирак". В една своя статия от 2004 поставих въпроса, дали Бин Ладен и Ас-Заркауи ръководят съперничещи си терористични организации, като в заключението и посочих, че: "От историческа гледна точка в динамиката на революционните движения с най-големи предимства се ползват най-радикалните им фракции - якобинците, а не жирондистите, и болшевиките, а не меншевиките. Ако тази динамика се наложи и в съвременния сунитски тероризъм, можем да приемем, че именно Абу Мусаб ас-Заркауи олицетворява неговото бъдеще". В статията си Ууд потвърди това мрачно предположение.

Наследниците на Ас-Заркауи от ИД осъществиха прегрупиране на силите си и изчакаха изтеглянето на американските войски, направено по искане на жалките ни васали, които ние самите доведохме на власт в дешния шиитски Ирак. След това, с помощта на оставеното от САЩ оръжие и парите на сунитските монархии от Персийския залив, ИД  овладя обширни територии в Сирия и Ирак, където емирът на ислямистите Абу Бакр ал-Багдади провъзгласи т.нар. "халифат".

Според Греъм Ууд: "Халифатът и експанзията му в прилежащите територии е изключително важно събитие. Както посочва в тази връзка пред саудитските си контрагенти самият Ал-Багдади: "трябва първо да се разправим с шиитите, а после с кръстоносците и техните бази"".

Тоест, основната мишена на "Ислямска държава" не е "далечният враг" (Западът), а "близкият враг" (Ирак, Сирия, Йордания и Израел). Хилиастите от ИД, обсебени от мисълта за Апокалипсиса, спазват нормите на Корана също толкова буквално, като онези, които вярват, че светът е бил създаден за шест дни. През първите месеци на 2016 в "халифата" са пристигнали над 35 хиляди нови джихадисти, като само за година броят на тези доброволци се е удвоил.

През миналата 2015 джихадистите от Европа отново привлякоха вниманието на медиите, най-вече заради професионалната работа на ИД в социалните мрежи. Над 5000 млади хора от семейства на европейски имигранти-мюсюлмани са преминали военна подготовка в лагерите на "Ислямска държава", като около 10% от върналите се в Европа са готови да се сражават срещу втората родина на своите бащи и майки.

ИД оправда зверствата си в Париж, определяйки ги като отговор на въздушните и морски удари на Франция срещу позициите на ислямистите в Сирия, където в момента се осъществява най-мащабната западна интервенция в региона. Но въпреки твърденията на вашингтонските политици и стратези, че парижките нападения потвърждават наличието на "глобална терористична заплаха", истината е, че ИД продължава да концентрира почти цялото си внимание върху борбата с "близкия враг".

"Ислямска държава вербува мъже и жени, лекари и медицински сестри, технократи и учители, а на децата подарява раници със своята емблема. Брандът на "халифата" рекламира не само джихада, но и ислямската държава - тази утопия под формата на дистопия (т.е. антиутопия). В момента утопичната привлекателност на ИД е почти толкова силна, колкото навремето тази на сталинисткия Съветски съюз, маоистки Китай, Куба на Кастро или Никарагуа по времето на сандинистите.

Следващата близкоизточна война на Америка?

Проникването на ИД в Египет беше може би най-големия успех на тази групировка през миналата 2015. Това се случи малко след кървавото сваляне на законно избраното, но некомпетентно, безразсъдно и разединено правителство на "Мюсюлманските братя", начело с Мохамед Морси. В хода на щателно планирания преврат, назначеният от самия Морси за вътрешен министър генерал Абдел Фатах ас-Сиси се разправи жестоко с мирните демонстранти и хвърли в затворите, подлагайки ги на жестоки изтезания, мнозина местни либерали и журналисти, както и десетки хиляди предполагаеми привърженици на  "Мюсюлмански братя". Както заяви един бивш активист на младежкото крило на тази организация пред американското издание Al Monitor, той и приятелите му, които се намират в затвора, "страстно мечтаят да се влеят в редовете на Ислямска държава".

Именно благодарение на тези симпатизанти ИД разшири полето на своите действия извън рамките на прилежащата на Израел Синайска пустиня, където отдавна цари хаос и беззаконие, и вече действа изключително активно в съседна Либия, която в момента се е превърнала в опорна база на тази групировка. Силно разтревожен от действията на терористите, Израел разреши на Ас-Сиси да заобиколи изискванията на Договора от Кемп-Дейвид и да разположи части на египетската а,мия в Синайския полуостров.

Междувременно, ИД проникна и в съседния Сектор Газа. През юни 2015, в свое видеообращение от Алепо, негови бойци заплашиха: "Ще изкореним еврейската държава, а безбройната ни армия ще разгроми вашите ХАМАС и Фатах (Движението за национално освобождение на Палестина)". В същото време обаче, израелският премиер Бенямин Нетаняху продължава да твърди, че опасността за страната му идва от север, т.е. от Иран, а не от юг. На, ако ИД дръзне да атакува Израел, дали американската армия отново би се ангажирала с поредната война в Близкия Изток?

През 2003 мнозина представители на израелските специални служби ни съветваха да не влизаме в Ирак. Наскоро Хенри Кисинджър призна, че е ако тогава е знаел това, което знае сега, със сигурност е нямало да подкрепи интервенцията в тази страна. Според него, той не е бил наясно, доколко сериозен е разколът "между шиитите и сунитите". А както е известно, преди нахлуването в Ирак в САЩ нямаше по-информиран човек от Кисинджър, който активно и настойчиво беше ухажван и от администрацията на Буш-младши. Затова е съвършено очевидно, че този забележителен американски дипломат съвсем не е бил единствения в средите на американския елит, който не е бил наясно с истинската ситуация. Това обаче не попречи навремето на тогавашния ни вицепрезидент Дик Чейни и на редица неоконсерватори да твърдят, че: "пътят към Йерусалим минава през Багдад". В момента обаче, той вероятно минава през Кайро.

След 11 септември САЩ очевидно не възприеха правилната мирогледна концепция. Ако още тогава бяхме разбрали, че не тоталитаризмът, а "сблъсъкът на цивилизациите" е определящият фактор на близкоизточната сцена, вероятно щяхме да избегнем тормозещите ни вече петнайсет години проблеми. Западната интервенция не сложи и няма как да сложи и в бъдеще край на тази борба, тя може само да я направи още по-ожесточена и продължителна. Съществува обаче и друго решение.

Постигането на силов баланс в чужбина

Пример за него е курсът, който следва Великобритания още от времето на Елизабет I, избягвайки да изпраща значителни военни сили, които да участват в европейската касапница. Дори по време на собствената си религиозна война и дълго време след това, британците продължават да следват политиката на Елизабет І за постигането на баланс на силите в чужбина. С помощта на дипломацията и задкулисните маньорви Лондон се опитва да попречи на всяка сила - независимо дали става дума за Франция на Бурбоните, Испания на Хабсбургите, протестантите или католиците, да наложи господството си на континента. Трийсетгодишната война изтощава всички играчи и отваря пътя за епохата на Просвещението. Оптималният изход за САЩ, Израел и т.нар. Голям Близък Изтък би било постигането на аналогична патова ситуаци и на един "мюсюлмански Вестфалски мир".

Съзнателното въздържане от активна военна намеса в Европа позволява навремето на Великобритания да се заеме със собственото си национално строителство, създавайки ненадминат научен, технически, финансов, аграномически, производствен и военен потенциал. Когато Трийсетгодишната война приключва с пълното взаимно изтощаване на участниците в нея, европейският континент бива "окупиран" от Просвещението, което стимулира прогреса във всички сфери - търговията, науката, технологиите, философията и политиката. В рамките на тази епоха можем да видим всичко - от безпрецедентните иновации и просперитет, до американската конституция.

Тази британска стратегия за постигане на силов баланс в Европа помага на Лондон да осъществява т.нар. "държавен кадрил", т.е. да стимулира големите европейски сили периодично да променят съюзниците си, като по този начин се предотвратява появата на континентална хегемония на само една сила. В резултат, към средата на ХІХ век Великобритания окончателно се превръща в "работилницата на света", затвърждава репутацията си на "господарка на моретата" и на практика става глобален хегемон.

Противно на тази британска стратегия, днешните американски политически лидери предпочитат да поощряват "незаменимите" (според тях) интервенции. Така, първо създадохме алианс с режима на Саддам срещу Иран. След 11 септември пък, отказахме да разсекретим доказателствата за саудитската роля в нападението срещу САЩ и вместо това нахлухме в Ирак. Обявихме, че Асад трябва да си отиде, а след това се опитахме (съвършено безотговорно и без да се замислим) да скалъпим порочния и илюзорен алианс на сунитските държави срещу основния противник на Асад - сунитско-салафитската групировка ИД. Тоест, САЩ превърнаха в свои съюзници в борбата с Ислямска държава именно държавите, които тайно финансират и въоръжават тази организация, затваряйки си очите пред факта, че нейният най-голям враг всъщност е шиитски Иран. Продължава и любовният ни роман с къпещата се в петрол Саудитска Арабия, обявила се против "тоталитарните режими" в Москва и Техеран. Тоест, ние - искаме или не, на практика участваме в тази конфесионална война, подкрепяйки една от страните в нея. В основата на това объркване и очевидна некомпетентност, характерни за близкоизточната стратегия на САЩ, са две основни причини - користните интереси и сбърканите понятийни системи.

Користните интереси

Трагичните събития от 11 септември доведоха до появата в САЩ на своеобразен "антитерористичен октопод" с голяма глава и множество пипала, извличащи сериозни печалби за сметка на данъкоплатците. Става дума за над 3000 частни компании и федерални агенции, разположени в 10 000 различни точки в САЩ и извън тях. Това са около милион сътрудници (нерядко дублиращи се взаимно), които са ангажирани с проблемите на "вътрешната сигурност" и "антибунтовническата активност". Само в столичния федерален окръг Вашингтон този октопод разполага с комплекси, чиято площ трикратно надхвърля тази на Пентагона. Пипалата му плътно са обхванали кабелните телевизии и интернет порталите, чиито рейтинги скачат до небето с всеки нов обезглавен заложник или осакатен американски войник.

Именно този "октопод" ни наложи мъглявата представа за "глобалната война срещу терора", тъй като не е в състояние да отличи враговете от съюзниците ни, или пък да дефинира американските интереси в тази война. В негова полза работи цяла армия от говорещи откровени глупости "експерти" и войнствени политици, характерни за които са високопарната реторика и нищожните практически резултати.

И това обаче ни се стори недостатъчно, затова се забъркахме и в конфликта с Русия заради Украйна - една страна, в която от хиляда години е налице политическо, национално и религиозно разцепление. Вместо да съхраним Украйна като своеобразен мост между Русия и Запада, проповедниците на "незабавната демокрация за всички" във Вашингтон (още едно от пипалата на "октопода") помогнаха да бъде свален поредният корумпиран президент-олигарх на Украйна (които обикновено попадат в затвора след, а понякога още преди края на мандата си), превръщайки това застояло и пасивно геополитическо блато в бойно поле на новата студена война.

Безобразните ни действия в Украйна бяха предшествани от постоянното и планомерно разширяване на НАТО (чието първоначално предназначение беше да сдържа съветската заплаха), като пактът включи в състава си западните съседи на повалената и обезсилена Русия, въпреки уверенията на САЩ в обратното. Ето защо за Владимир Путин беще много лесно да убеди поданиците си, че страната е на път да бъде напълно обкръжена, пробуждайки дремещия руски национализъм, да маргинализира политическата опозиция, да укрепи и модернизира деморализираната армия и да започне да формира стратегически алианс с усилващия се и все по-амбициозен Китай, който разполага с първокласна армия и БВП, петкратно надвишаващ този на Русия. Междувременно, обявявайки прословутия си "завой към Азия", ние внесохме допълнително объркване в американската стратегия и сега тази "азиатска идея" определя обсебеността на САЩ от Близкия Изток.

Късогледият стратегически мироглед на САЩ

"Антитерористичният октопод" съзнателно налагаше изкривена или откровено погрешна визия за близкоизточния конфликт. Опитваха се да ни научат да различаваме страните, стремящи се към демократизация, и "умерените" държави, обявяващи се против "радикалите". Както посочва в тази връзка ветеранът на американската аналитична общност Антъни Кордесман в New York Times, САЩ дълго време се въздържаха да доставят съвременно въоръжение на арабските държави за да гарантират военното превъзходство на Израел в региона. Но тъй като в момента Израел и арабските сунитски държави на практика са формирали антиирански алианс, администрацията на Обама разреши продажбите на модерни оръжейни системи на монархиите от Персийския залив, без това да доведе до официални възражения от израелска страна. Според Кордесман, "стратегическите разчети на Израел са ясни - държавите от Залива не представляват сериозна заплаха за него, затова пък са балансьор на иранската мощ".

Всъщност, основната заплаха за еврейската държава не е свързана с една или друга държава от региона, а с "недържавните играчи" от типа на ХАМАС, Ал Кайда и най-вече ИД. Стремежът към ислямско религиозно възраждане стимулира тази борба в много по-голяма степен, отколкото националните амбиции.

Междувременно, ние американците продължаваме да определяме, кои точно са "лошите", съобразявайки се с мнението на арабските монарси и държавни глави, но не и с техните интереси и действия. Това води не до "държавен кадрил" (по британски модел), а до остра какофония, каквато постянно провокираме, навличайки си все повече фанатични врагове в региона.

В резултат от всичко това превърнахме най-могъщата държава в света в заблуден, окървавен и разорен Дон Кихот. Ако американците днес изглеждат също толкова заблудени, като героя на Сервантес, причината не е, че вярват прекалено много на старите приказки за благородството и смелостта. Не, те просто имат погрешна представа за близкоизточния регион, тъй като използват за целта изкривените очила на медиите, за които най-важното е да има сензация.

В знаковата си книга "Общественото мнение" (1922) Уолтър Липман дава интересна дефиниция на понятието "система от стереотипи". Според него, тъй като съвременният свят е станал "прекалено голям, прекалено сложен и прекалено променлив за едно пряко запознанство с него", обществото се оказва в своеобразна "псевдосреда", в чиято основа са "новините". Тоест, онези, които правят политиката и нейните реципиенти, както и псевдоекспертите, са обречени да опознаят своята епоха не пряко, а опосредствано, попадайки в капана на "системата от стереотипи", или на това, което постструктуралистите определят като "система от възгледи". Днес тази погрешна визия за света влияе върху политиката много по-силно, отколкото по времето на Липман.

Дори заблудите обаче се нуждаят от наличието на един-два факта, които да ги подхранват и в този смисъл Ирак действително даваше доказателства, че режимът на Саддам е тоталитарен и експанзионистичен. Само че системите от възгледи работят само, когато ги приемат като хипотези, нуждаещи се от проверка и (евентуално) от преразглеждане. Това са истинските научни методи, за разлика от предположенията и измислиците.

Докато гледаме в другата посока

Истината е, че тероризмът никога не е представляват заплаха за самото съществуване на държавите, още повече пък за такава силна и богата държава като САЩ. Непосредствената и съвсем реална заплаха за съществуването ни се крие другаде. Макар че продължаваме да сме зациклили върху Близкия Изток, икономическото и политическо действие се премести в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Налице е тревожна разлика между това как Америка гледа на Китай и, как тази страна се оценява от съседите си. САЩ виждат в него най-вече "благоприятни възможности за бизнеса", докато вторите са притеснени от нарастващата китайска военна мощ и наглите териториални претенции на Пекин. В тази връзка, редакцията на New York Times, която иначе не се отличава с агресивни възгледи, посочва, че: "Китай инвестира сериозни средства в нови системи за въоръжение, включително подводници, военни кораби и противокорабни балистични ракети, които могат да бъдат използвани за по-нататъщното сплашване на китайските съседи или пък за лишаването на САЩ от достъп до азиатските морета с цел да бъдат защитени американските съюзници".

Авторитетният филипински президент Бенино Акино ІІІ сравнява пренебрежителното отношение на Запада към морските претенции на Китай с неспособността на западните държави да се противопоставят навремето на искането на нацистка Германия да присъедини част от територията на Чехословакия. Японският премиер пък провокира истинска буря на форума в Давос през 2014 с напомнянето си, че Великобритания и Германия са се сблъскали по време на Първата световна война, въпреки тесните си икономически връзки, като тези, които в момента съществуват между Китай и Япония (и САЩ). На свой ред, през миналата 2015 министър председателят на Индия Нарендра Моди шокира наблюдателите, обвинявайки (съвместно с посетилия страната му американски президент Обама) Пекин, че провокира напрежение в Южнокитайско море. В тази връзка Моди предложи да бъде подписан договор за сигурност между САЩ, Индия, Япония и Австралия.

През ноември 2015 Китай обяви за създаването на първата си военна база в чужбина и лансира мащабен план за модернизация на своята армия, което трябва да и позволи да прехвърля сили и средства на големи разстояния. Появата на този преден пост в източноафриканската държава Джибути (на Червено море, точно срещу бреговете на Йемен) е в разрез с досегашната политика на Пекин, отхвърляща възможността Китай да разполага с бази в други държави. Врочем, единствената военна база на САЩ в Африка също се намира в Джибути и се използва като опорна точка за осъществяването на антитерористични операции. В тази връзка, някои анализатори говорят за възможността от възникване на китайско-американски конфликт в региона.

Но въпреки заплахите, които Китай създава по море, истинската цел на Пекин може да се окаже друга, а именно - да привлече американските ресурси към Африка и Близкия Изток, докато самите китайци концентират силите си на евразийския континент. През миналата 2015 президентът Си Дзинпин обяви за изграждането на магистрален коридор до пакистанското пристанище Гуадар, включваш шосе, железопътна линия и тръбопровод. Мнозина експерти по Китай смятат, че този коридор е част от т.нар. "Нов път на коприната" и бележи началото на "продължителен китайски марш" през Евразия.

Професорът от Университета на Уисконсин Алфред Маккой посочва, че високоскоростните железопътни линии с голяма пропускателна способност, по които могат да бъдат превозвани не само търговски стоки, но и танкове и друга военна техника, са интегрална част от китайския план на превръщането на Евразия в империя, "разпростряла се на 10 000 километра между Шанхай и Мадрид". Маккой (който няма как да бъде причислен към американския "ястреби") смята, че по този начин Пекин възнамерява да ликвидира инструмента за геополитическо влияние в морската периферия, където първоначално господства британският, а след това американският флот. Възможността за осъществяването на подобна геополитическа революция означава, че спешно трябва да накарама обсебените от Украйна европейци да се събудят. Ако Европа продължава да отвлича вниманието си с подобни проблеми, а Русия междувременно формира алианс с Китай, последният ще постави под контрол цяла Евразия.

Що се отнася до "благоприятните възможности за бизнеса", истината е, че Китай осъществява пресметлива импортозаместваща политика в редица ключови отрасли като програмното осигуряване или производството на полупроводници, субсидирайки своите държавни предприятия. Тази политика води до това, че китайските компании се отказват да купуват американска техника. В нейните рамки се налагат ограничения на американските уебсайтове и приложения. Пекин активно поощрява кражбите на изходни кодове, интелектуална собственост и технологии. Китайските хакери са откраднали различни технологии от множество частни компании, от четири милиони американски държавни служители и от над двайсет милиона американци. Осъществявайки своите кибератаки, Китай е в състояние да наруши нормалното функциониране на електроцентралите, банковите системи, мобилните мрежи и болниците на САЩ. В отговор, през септември 2015 президентът Барак Обама обяви, че е възможно САЩ да започнат кибервойна с Китай, ако той не прекрати противозаконната си активност.

Освен това Пекин се стреми да изтласка същите онези международни институции, които навремето спомогнаха за просперитета на Азия - МВФ и Световната банка. За целта китайците създадоха Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и Новата банка за развитие, които не се съобразяват с екологичните, трудови и търговски правила на традиционните банки за развитие. В същото време китайците предлагат различни финансови и търговски стимули за възраждането на древния Път на коприната, който някога е свързвал Китай и Средиземноморския регион. Това означава, че вследствие на американската война в Афганистан, Пакистан и съседите му могат да се превърнат в китайски васали.

Разбира се, Пекин се сблъсква с доста сериозни икономически и социални проблеми. Подобно на другите експанзионистки държави обаче, Китай се опитва да трансформира вътрешното недоволство в насочен навън шовинизъм. Експертите по Китай посочват, че изключително активният нов президент на страната Си Дзинпин възнамерява да се бори със задълбочаващото се неравенство и корупцията в редовете на управляващата Комунистическа партия. В рамките на своята анкорупционна кампания обаче, той се концентрира предимно върху отстраняването на конкурентите си. Както посочва Евън Оснос, Си Дзинпин се е превърнал в "най-авторитарния лидер от времето на председателя Мао насам". Екипът му включва съветници (които са не по-малко корумпирани от противниците на Си), съзнателно затрудняващи контактите със западните лидери и известни с враждебното си отношение към САЩ. По време на миналогодишното посещение на Обама в Китай например, местните държавни медии стартираха мащабна антиамериканска кампания. През цялото това време китайските шпиони разполагаха с пряк достъп до електронната кореспонденция на Държавния департамент.

Президентъта Си Дзинпин обеща "да държи високо знамето на Мао Дзедун". Както е известно, в миналото той е бил и активист, и жертва на прословутата "културна революция" и се е научил да избягва революционните ексцесии.

Първата и Втората световна война ни дават тревожни аналогии. Преди Първата световна война например, преживяващата подем Германска империя създава военноморски сили, които не отстъпват на британските. Преди Втората световна война, еднопартийната тоталитарна нацистка държава, представяща се за "жертва на историята", модернизира своята икономика, разпалва националистическите обиди и недоволства, тайно създава мощна настъпателна армия и предявява все нови териториални претенции към съседите си, а след това ги подчинява, използвайки тактиката на "светкавичната война".

Китайското ръководство обаче действа далеч по-предпазливо и търпеливо, в сравнение с нацистка Германия, разширявайки своето жизнено пространство, а съвременният свят е много по-склонен на компромиси с усилващия се Китай, отколкото с кайзерова Германия. Действията на Пекин, следващи принципа "две крачки напред, една крачна назад", свидетелстват за това, че планираната от него "продължителна война" (ако използваме фразата на Мао), ако действително стане факт, ще се води по много по-фин и заблуждаващ начин. Наскоро Майкъл Пилсбъри посочи, че Китай разглежда похода си към глобална хегемония като своеобразен "маратон". Въпросът е, можем ли ние, американците да си позволим да се забъркаме в два толкова мащабни конфликта, които вероятно ще се проточат с десетилетия?

Какво да се прави

Към края на миналата 2015 САЩ бяха изразходвали в борбата срещу ИД три милиарда долара, т.е. по девет милиона долара на ден. Разбира се, ние следва да икономисване наличните средства. Те няма да ни достигат, ако не изградим динамична икономика на ХХІ век със съвременна инфраструктура, не създадем ефективна държава и просперираща средна класа, вместо сегашната привилегирована олигархия и армията от закрепостени към нея наемници. Освен това се нуждаем от последователна и дългосрочна стратегия, премахваща поляризацията в обществото и способна да ограничи нашите загуби в жива сила и финансови средства.

Видеозаписите с изгорени и обезглавени хора представляват асиметрично оръжие за вербуване и провокации. Необходимата трансформация на американските медии ще им позволи да предлагат на аудиторията си всеобхватни и творчески интерпретирани материали, вместо сегашната масово разпространена "жълта журналистика". Добре би било също американските политици и експерти най-сетне да престанат да представят този регионален конфликт като "заплаха за нашата свобода" (приемайки факта, че ИД всъщност се сражава с "близкия враг") и да ограничат рефлексивната си исламофобия, осъзнавайки разликите между исляма, ислямизма и войнствения джихадизъм. Това очевидно е в разрез със сегашните ни схващания, но ако искаме да справим с текущите проблеми, ще трябва да се откажем от тях. Кандидатпрезидентската кампания през 2016 шокира и обърква мнозина, но тя би могла да ни покаже вярната посока.

Следва да признаем, че ислямските джихадисти съвсем не са първите, водещи свещена война. За целта си струва да прочетем отново Книгата на Исус Навин, да си спомним кръстоносните походи, католическото завладяване на Латинска Америка и религиозните зверства в Северна Ирландия. Нуждаем се от помощта на "своите" мюсюлмани за да разкрием и смажем глутниците на Ислямска държава в Европа и Съединените щати.

Вместо това обаче, споменатият по-горе "антитерористичен октопод" дискредитира онези институции, които са призвани да ни защитават. Нашето разузнаване с неговата мащабна и ефективна система за проследяване следва да концентрира вниманието си върху завръщащите се у дома западни джихадисти и стремящите да се влеят в редовете им новобранци, а не да плаши обикновените американски граждани с гнева на "Големия брат".

Между другото, би било добре възторжените почитатели на "бащите-основатели" на САЩ да прочетат по-внимателно, какво са казали навремето тези мъдри и просветени хора. Днешните лицемери съзнателно игнорират последните думи към американската нация на Джордж Вашингтон, който в своето "Прощално послание" предупреждава, че: "... горещата привързаност на една държава към друга, води до множество нежелателни последици. Симпатията към държавата-фаворит, подхранваща илюзията за някакъв измислен взаимен интерес в случаите, когато на практика такива взаимни интереси липсват, и внушаването на едната страна на враждебни чувства по отношение на другата, забъркват първата в споровете и войните на втората без за това да има достатъчно основания или оправдания". Питам се, как ли той и съмишлениците му републиканци биха се отнесли към сегашната ни угодническа привързаност към диктаторите и монарсите от Персийския залив?

От друга страна, провеждането на изолационистка политика също не е в интерес на САЩ. Има друг по-добър път, който навремето следва Великобритания и който разгледах по-горе. Вместо да се опитваме да "разпространяваме демокрацията", при положение, че самите САЩ все повече се превръщат в плутокрация, би трябвало да се ориентираме към търсенето на баланс в международните отношения. Трябва да сдържаме не само терористичните марионетки на Иран, но и тези на сунитските монархии от Персийския залив, включително и сблъсквайки ги едни с други. Така например, ако САЩ възстановят дипломатическите си отношения с Иран, това би укрепило влиянието им като балансираща сила в региона. Както е известно, именно санкциите накараха иранците да седнат на масата за преговори. Тоест, вместо да въоръжаваме местните деспоти, трябва да им налагаме санкции. А провежданата от САЩ умна и енергична дипломация следва да бъде подкрепена и от американските самолети и бойни кораби.

Търсенето на баланс в международните отношение би могло да отслаби и китайския авантюризъм, да успокои съюзниците ни от Азиатско-Тихоокеанския регион, да помогне за изграждането на система за защита и да предотврати възможната прекалено остра реакция на Япония. Трябва да помогнем на Европа и Русия да се ориентират към разведряване, вместо да разпалваме враждата между тях, както правим сега. Защото ако Китай действително възнамерява да доминира в Евразия, руско-европейското сътрудничество би могло да му попречи да го стори.

В ХVІІІ глава на безсмъртния роман на Сервантес, Дон Кихот и прагматичният му оръженосец виждат, че към тях се приближават два огромни прашни облака. Рицарят, който не спира да мечтае за нови подвизи, си въобразява, че това се две армии - християнска и мюсюлманска. Санчо Панса е наясно, че всъщност става дума за две стада овце. Ламаншкият рицар обаче, се отнася с презрение към неговия реализъм и се хвърля в битка с една от "армиите", като убива няколко "мюсюлмански" овце, след което вбесените овчари го пребиват жестоко. Самият Дон Кихот обаче е убеден, че зъл магьосник е превърнал вражеската армия в стадо овце за да попречи на рицарските му подвизи.

В книгата си Сервантес осмива не само остарелите, макар и популярни рицарски романи, но и схоластите, които въпреки откритията на Коперник, Кеплер и Галилей, продължават да твърдят, че собствените им закостенели и погрешни схващания за света са единствено правилните. Днес нашите собствени смахнати "рицари" по същия начин отстояват пагубните си мисии за "налагането на демокрацията в света" и мечтаят за нови и също толкова пагубни  за нас, самите схватки със злодеите от всички точки на света. Само че, ако Дон Кихот вреди единствено на себе си, тези хора излагат на огромна опасност собствената си страна.

Дали тази упоритост и сбърканата визия на съвременните американски дон-кихотовци ще тласнат Съединените щати към геополитическата пропаст? Според Уинстън Чърчил: "американците винаги постъпват правилно, но едва след като изпробват всичко останало". Онези, които толкова обичат да цитират Чърчил, вече изпробваха "всичко останало", затова сегашният и/или следващият президент на САЩ е длъжен да постъпи правилно.

Ако глобалният джихад и самопровъзгласилите се "халифати" действително ви тревожат, просто наложете санкции на онези, които финансират джихадистите, а не се правете на техни съюзници; подпишете международно споразумение за това, как следва да се действа против онези, които отвличат заложници с цел откуп; подгответе специализирани антитерористични формирования (като онези, които вицепрезидентът Байдън предложи да бъдат изпратени в Афганистан през 2009), способни да нанасят точни въздушни удари - но изключително срещу тренировъчните лагери на терористите. Добивайте газ, произвеждайте вятърна, слънчева и дори атомна енергия. Модернизирайте американската инфраструктура. Обърнете се към Азия. И не допускайте Пекин да обвърже Москва в смъртоносен алианс, насочен срещу САЩ. Тоест, бъдете силни, но действайте умно.

 

*Авторът е известен американски политолог, професор в Бостънския университет и анализатор на Нешънъл Интерест

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017