24
Съб, Авг
4 New Articles

Дестабилизацията и радикализацията на Централна Азия

брой 4 2016
Typography

На 5 юни 2016, т.е. ден преди началото на свещения мюсюлмански месец Рамазан байрам, в административния център на Северозападен Казахстан Актобе петнайсетина маскирани мъже нападнаха два магазина за оръжие, след което атакуваха военно поделение на Националната гвардия. Малко по-късно казахстанските специални части и гвардията съумяха да ликвидират повечето от тях, а неколцина бяха задържани.

Според някои съобщения, терористите са били "привърженици на нетрадиционни религиозни течения", а Би Би Си и Радио "Свобода" дори обявиха, че отговорността за нападението е поета от неизвестната до този момент групировка "Армия за освобождение на Казахстан", макар че според повечето експерти по проблемите на региона подобна организация едва ли съществува.

Опитите за дестабилизация на Казахстан

На свой ред Комитетът за национална сигурност на Казахстан обяви, че е бил предотвратен опит за преврат в страната, сред чиито организатори са известният местен бизнесмен Тохтар Тулешов, бившият заместник главен прокурор Иляс Бактибаев, бившият шеф на департамента на Вътрешното министерство в Южен Казахстан генерал Хибратула Доскалиев и неговият заместник - полковникът от полицията Сакен Айтбеков, както и действащите командири на военни поделения - полковниците Бекзат Жумин и Кайрат Берлибаев. Всички те бяха обвинени, че са инициирали и подкрепили протестите против поземлената реформа, организирали са безредици и са подготвяли въоръжени действия против режима на президента Назарбаев.

Макар че на пръв поглед липсва пряка връзка между събитията в Актобе и опитът за осъществяването на "цветна революция" в бившата столица Алмати, предприет в края на май, фактът е, че ислямистите-салафити излизат от нелегалност и могат да се превърнат в основна ударна сила при евентуални нови бъдещи антиправителствени протести и безредици. Това поставя въпроса за реалното присъствие на радикално настроени ислямистки формации и дори на склонни към терористични действия джихадисти в тази страна и в Централна Азия, като цяло, а също, как те могат да бъдат използвани при опитите за политическа дестабилизация на една от най-спокойните и безопасни до този момент държави в Евразия?

Всъщност, салафизмът беше започнал да прониква в региона, включително в Казахстан, още през последните години от съществуването на Съветския съюз, но този процес значително се ускори след неговото разпадане. От втората половина на 90-те години това религиозно течение се разпространи широко в западната част на страната, т.е. в Мангистауска, Атърауска и Актобенска области. Според експерта на американската фондация "Херитидж" Джейкъб Зен, днес 70% от младежите на възраст между 13 и 30 години в Западен Казахстан са силно повлияни от идеите на салафизма.

Въпреки че местните силови структури работят активно срещу салафитските групировки още от 1999 насам, когато беше приет Законът за борба с тероризма, дълго време казахстанските власти неглижираха проблема. В резултат броят на привържениците на салафизма продължи да нараства, като силен тласък на този процес даде завръщането в родината им на казахите, които още през 90-те години масово заминаваха да се обучават в религиозните центрове в Саудитска Арабия, Египет, Турция и Пакистан.

Нещо повече, Казахстан постепенно се превърна в своеобразен транзитен "хъб" в логистичната мрежа за прехвърляне на чуждестранни ислямисти на територията на постсъветското пространство, както и в обратната посока.

През първата половина на 2000-те пък стартира активното вербуване на казахстански граждани в редовете на различни терористични организации, действащи на територията на съседни или по-отдалечени държави, а в края на десетилетието започна да нараства броят на гражданите на страната, задържани и съдени за осъществяване на екстремистка и терористична дейност непосредствено на територията на Казахстан. Така например, през 2008 в Актобе беше създадена нелегалната терористична група "Казахски ислямски джихад", а три години по-късно - вече в Афганистан - тя беше интегрирана в редовете на международната терористична организация "Джунд ал-Халифа" ("Войни на Халифата").

През 2010 председателят на казахстанския Комитет за национална сигурност Нуртай Абикаев официално призна, че редица граждани на страната са ангажирани с терористична активност и с разпространението на радикална идеология на територията на страната, както и, че терористичната заплаха пред Казахстан вече е съвсем реална. Само пет години по-късно той обяви: "сблъскваме се с мащабното вербуване на кадри и пропагандата на откровено екстремистка идеология и на тероризъм посредством Интернет, както и с нелегалното проникване в страната на радикална ислямистка литература и на всевъзможни салафитски проповедници".

През 2011-2012 в Казахстан беше регистриран мощен подем на активността на местните радикални групировки, извършили серия от сериозни терористични нападения, в резултат от което бяха стартирани и мащабни антитерористични операции. Именно по това време проблемът с религиозния екстремизъм и тероризма най-сетне беше осъзнат на най-високо ниво в ръководството на страната, макар че властите съзнателно премълчаваха проявите на терористична активност за да не провокират паника в обществото. В същото време през последните години казахстанското Вътрешно министерство активизира борбата с религиозния екстремизъм, а специалните части на страната започнаха да се подготвят най-вече за борба с тероризма. Въпреки това обаче, нелегалните салафитски мрежи продължават да функционират с пълна сила и да набират нови последователи, за което до голяма степен съдействат и социално-икономическите проблеми в Казахстан. Освен в западната част на страната, салафитите се ползват със сериозно влияние в Южноказахстанската област (т.е. в района на Шимкент). При това активна пропаганда се осъществява не само в джамиите, коите не се контролират от Духовното управление на мюсюлманите в Казахстан, но и в затворите, където излежават присъдите си радикалните ислямисти.

Във връзка със събитията в Сирия, през последните две години рязко нарасна броят на казахстанските доброволци в редовете на Ислямска държава (ИД), като по различни оценки в момента те са между 200 и 300 души. Много от тях са заминали в Сирия със семействата си (смята се, че броят на жените и децата им е около 200).

И така, в страната продължава да се води мащабна пропаганда на радикално-ислямистките идеи, на територията и нелегално проникват чуждестранни проповедници и се вкарва огромно количество екстремистка литература, а местните салафитски структури получават сериозна финансова подкрепа отвън. Паралелно с укрепването на последните и разширяването на ресурсната им база, се активизира и дейността на екстремистките групировки в централноазиатските постсъветски държави, усилва се и натискът на ислямистите от територията на съседен Афганистан, които редовно се опитват да проникват през границите на Таджикистан, Узбекистан и Туркменистан. Освен това е налице нарастваща активност на екстремистките групировки в Синдзян-Уйгурския автономен район на Китай, който, също като Централна Азия, е обект на специалното внимание на Ислямска държава заради наличието там на мощен протестен потенциал.

Според някои местни експерти, които напомнят, че редица западни държави и най-вече САЩ отдавна използват активно ислямистите за постигане на геополитическите си цели, на екстремистките групировки в централноазиатския регион се отрежда ролята на ключов инструмент за неговата дестабилизация. Тоест, освен своята собствена игра, те - съзнателно или не - са включени и в една, далеч по-мащабна чужда игра. Още преди година известният казахстански анализатор Амир Касенов прогнозира, че САЩ ще се опитат да реализират проекта си за "ислямска пролет" в Централна Азия. Според него, това би им помогнало да превърнат региона в плацдарм за по-нататъшните действия на радикалните ислямисти срещу Русия и Китай, които са "основните американски съперници в битката за глобална доминация", а огромните природни ресурси на Казахстан се разглеждат във Вашингтон като своеобразен "бонус" при евентуалната му победа в тази битка.

"Ислямската пролет" в Централна Азия

Както е известно, през април и май 2016 в Казахстан беше направен опит за осъществяването на класическа "цветна революция" по модела, успешно реализиран преди това в Грузия и Украйна. Основната роля в него беше отредена на местната либерално-националистическа опозиция. Според мнозина анализатори, в началото на юни в Актобе пък е бил направен опит за нейната ескалация, с вкарването на нови играчи, включително от средите на радикалните ислямисти. В тази връзка едва ли си струва да бъде демонизиран официално обвиненият в опит за организирането на държавен преврат местен "бирен крал" Тохтар Тулешов, като му се приписва влияние върху абсолютно всички сили, ангажирани в организацията и информационното обезпечаване на казахстанската "цветна революция". По-вероятно е той просто да е бил сред основните местни изпълнители и главен "финансов посредник" при реализацията на проекта за "демократизацията" на Казахстан (а и на региона, като цяло), чиито истински автори следва да се търсят в съвсем други части на света.

По време на масовите протести против поземлената реформа на правителството, през април и май 2016, казахстанските ислямисти не предприемаха никакви активни действия. Подобно на местните либерали и националисти, те предпочитаха да концентрират усилията си върху агитацията в средите на своята "целева аудитория", която в общи линии съвпадаше с тази на останалата "опозиция" с един много сериозен нюанс. И той е, че в своята агитация салафитите акцентираха върху „преследванията на мюсюлманите” в Русия и Китай, т.е. опитваха се да пренасочат антируската и антикитайска пропаганда, с която се характеризираше информационната кампания по време на априлските и майски протести, в необходимите им направления.

В крайна сметка, след като предприетите през май опити на либералните и националистически настроени граждански активисти да организират "революционното сваляне" на правителството и президента Назарбаев по украинския модел се провалиха (както и можеше да се очаква), две седмици по-късно на сцената излязоха ислямистите.

Трудно може да се каже, дали последните са действали съобразно някакъв собствен план или активизирането им е било стимулирано отвън, но истината е, че трагичните събития в Актобе моментално бяха използвани от опозицията за усилването на информационно-психологическия и натиск върху режима.

Така, наред с откровено провокационните и очевидно недостоверни твърдения, че събитията в Актобе са били провокирани от самите казахстански власти за да ги използват като повод за засилване на репресиите против опозицията, или пък от руските специални служби, които уж се опитват да реализират в Казахстан "сирийския сценарий", разчитайки след това да изиграят там ролята на "миротворци", основната пропагандна теза на казахстанската опозиция е, че управляващите сами са виновни за това развитие на събитията, тъй като са се разправили с всички легални опозиционни сили. В резултат, възникналият вакуум е бил запълнен от радикалните елементи и сега вместо "мирните протестиращи" властите ще трябва да се справят с въоръжените и готови на всичко ислямисти. Което също е сред характерните елементи на "цветните революции" в постсъветското пространстство, чиято същност е създаването на проблем и заплаха за сигурността на страната и последващото стоварване на вината за това или върху управляващия режим, или върху Русия и Китай. Крайната цел е очевидна - да се провокира напражение между Москва и Пекин, от една страна и Астана - от друга.

Налице е и друго интересно обстоятелство в подкрепа на хипотезата, че чуждестранните вдъхновители на казахстанската "цветна революция" ще се опитат да използват ислямисткия фактор за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията в страната. Както вече посочих в началото, на 6 юни Радио "Свобода" обяви, че отговорността за нападенията в Актобе е била поета от никому неизвестната "Армия за освобождение на Казахстан". По-късно тази информация беше тиражирана и от други западни медии, включително и от британската ВВС. В самия Казахстан, нито експертите, нито службите за сигурност разполагат с каквато и да било информация за подобна организация, което означава, че за нея на практика знаят само в Радио "Свобода" и онези които го финансират (т.е. Конгресът на САЩ). Тревожното в тази ситуация е, че при липсата на сериозно подобряване на икономическата ситуация в Казахстан (и в Централна Азия, като цяло) протестният потенциал в обществото вероятно ще продължи да нараства, а повечето хора, принадлежащи към социално уязвимите слоеве обикновено са изключително чувствителни към лозунгите за социална справедливост, с които ислямистите привличат нови привърженици. А това означава, че съществуват реални шансове за практическата реализация на проекта за "ислямската пролет" както в Казахстан, така и в региона, като цяло.

Проблемът за приемствеността

На фона на продължаващото напрежение и предвид сериозната възраст на безусловния лидер на нацията - президентът Нурсултан Назарбаев (през юли той навършва 75 години), който управлява страната от 27 години насам, т.е.още преди разпадането на СССР, всички си задават въпроса, кой ще бъде неговият наследник? Дори недоволните от социално-икономическата му политика признават, че именно благодарение на Назарбаев страната е съумяла да избегне вътрешните междуособици, характерни за повечето държави от региона. Никой обаче не е наясно, как може да стане предаването на властта, още по-малко пък, на кого точно ще бъде предадена.

В същото време е очевидно, че от политическата стабилност в Казахстан зависи успешната реализация на проектите за евразийска интеграция. Както е известно, Китай инвестира десетки милиарди долари за изграждането на инфраструктурата на т.нар. "Нов Път на коприната", като значителна част от транзита на стоки по него ще преминава именно през територията на Казахстан. От друга страна, Астана е основният съюзник на Москва в Евразийския икономически съюз и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Тоест, дестабилизирането на Казахстан е най-добрия начин с един удар да бъдат драстично "орязани" геополитическите амбиции на Москва и Пекин.

Според някои експерти, в страната действително има потенциална възможност за държавен преврат, още повече, че през последните десетина години на два пъти се появяваха слухове за подобни опити, като през 2009 те се свързваха с вече покойния шеф на кабинета на президента и лидер на т.нар. "южен клан" Сарибай Калмурзаев, а две години по-късно - с ръководителя на президентската администрация Аслан Мусин, който в момента е посланик в Хърватска.

Впрочем, в казахстанския елит постоянно тече борба между различните кланове, затова не може да се изключва, че слуховете за заговори срещу Назарбаев са просто опити за злепоставяне на конкурентите. В този смисъл, сегашната ситуация също не може да се тълкува еднозначно. Напоследък се усилва напрежението в средите на елита, говори се също, че страната може да се сдобие с нов премиер, след като (като реакция на протестите през април и май) вече бяха освободени министрите на икономиката Ерболат Досаев и на селското стопанство Асилжан Мамитбеков. Проблемът е, че в Казахстан липсва механизъм за предаването на властта след като Назарбаев напусне президентския пост. Възможно е неговата администрация да разполага с някакъв таен план в това отношение, но обществото, а също и елитът, не знаят нищо за него.

Разбира се, конституцията на страната предвижда механизъм за предаването на властта, проблемът обаче е, че в Централна Азия тези механизми обикновено не се спазват. Пример за това са събитията след смъртта на пожизнения президент на Туркменистан Сапармурат Ниязов през 2006. По конституция, той трябваше да бъде наследен от председателя на Парламента Овезгелди Атаев, но на тайна среща на висшите военни в страната, начело с шефа на службата за сигурност на президента, за държавен глава беше обявен смятаният от тях за "най-лесно управляем" вицепремиер Гурбангули Бердимухамедов. Атаев пък беше арестуван и изпратен в затвора. Само година по-късно обаче, въпросните висши военни до един бяха или пенсионирани, или арестувани, а Бердимухамедов пое еднолично управлението на страната, което успешно осъществява и днес. В Казахстан вероятно ще се случи същото, само че новият президент няма да бъде избран от генералите, а от водачите на регионалните кланове и големите финансово-индустриални концерни. Поне от десетина години насам в обществото и в средите на управляващия елит съществува сериозно напрежение, тъкмо защото никой не е сигурен за бъдещето си. Всички се опасявят, че местните елити няма да могат да се споразумеят и в страната ще настъпи хаос. В същото време събитията през последните месеци показват, че казахстанското ръководство не упражнява толкова силен контрол върху случващото се в страната, както си въобразяваха в Астана. Влошава се социално-икономическата ситуация и вероятността от сътресения нараства, макар че, като цяло, властта остава достатъчно стабилна.

Редица анализатори акцентират върху факта, че атаката на ислямистите в Актобе беше осъществена непосредствено след потушаването на опита за "цветна революция" в Алмати, което, според тях, доказва, че съществуват сили, които очевидно много бързат да дестабилизират най-устойчивата и икономически благополучна постсъветска централноазиатски държава. При това никак не е сигурно, че ударът срещу режима в Казахстан е бил нанесен с цел дестабилизацията на неговия основен съюзник Москва. Не по-малко вероятно изглежда истинската мишена да се окаже Китай. Показателно в това отношение е, че събитията в централноазиатската държава по странен начин съвпаднаха с решението на Държавния департамент на САЩ да припомни (ни в клин, ни в ръкав) за събитията от 1989 на пекинския площад Тянанмън, т.е. първата провалила се "цветна революция", и да призове Китай "да обяви точния брой на жертвите там".

Както известно, най-ефективен е ударът по най-слабото място на противника. А следва да признаем, че независимо от сравнителната си икономическа и социална стабилност, Казахстан е именно такова слабо място в рамките на формирания под егидата на Москва Евразийски съюз. Като основният проблем е, че прекалено много в тази постсъветска република е свързано с личността на президента Нурсултан Назарбаев, който от една страна е създателят на казахстанската държава и съвсем реален "баща на нацията", а от друга - вече никак не е млад. Затова въпросите, какво ще се случи след като напусне политическата сцена и дали създадената от него система ще се съхрани, се очертават като все по-насъщни и остри.

В същото време, фактът, че опитите за дестабилизация на Казахстан (и на Централна Азия, като цяло) се предприемат в момент, когато Назарбаев все още е достатъчно силен и очевидно не възнамерява да отслабва контрола си над страната, говори за това, че противниците му (както вътрешните, така и техните чуждестранни вдъхновители) изглежда смятат, че не могат да чакат още пет-десет години и затова бързат. Бързината обаче, често води до грешки. И тъй като системата, създадена преди четвърт век от Назарбаев, продължава да е сравнително стабилна, а и самият той разполага с достатъчно възможности да не допусне прекалена ескалация на напрежението в страната, може да се окаже, че това избързване ще има фатални последици за вътрешните и външни организатори на дестабилизацията на региона и, в частност, на Казахстан. Още повече, че в Кремъл, където много внимателно следят развитието на ситуацията в Централна Азия, вероятно също ще направят всичко възможно за да не допуснат драматичното и влошаване.

Възможната ескалация на напрежението

Всъшност, терористичните нападения в Казахстан можеха да се случат и в която и да било друга държава в Централна Азия, тъй като тенденцията към бързо нарастване на терористичната заплаха е обща за всички държави от постсъветското пространство. Това е свързано на първо място, със сериозната икономическа криза в Казахстан и другите държави от региона. Както е известно, в Казахстан наскоро беше осъществена девалвация на местната валута, което доведе до рязък спад в доходите на населението. В същото време, реформите целящи съкращаване на държавните разходи изострят социалните проблеми в страната. Към това трябва да добавим и масовите протести, породени от поземлената реформа на управляващите.

Съществуващите икономически проблеми се преплитат със сложните геополитически особености на региона. От дълго време насам в Централна Азия е налице ръст на активността на международните терористични структури, които получават сериозна подкрепа от радикалните ислямски фондации в петролните арабски монархии от Персийския залив. Ситуацията допълнително се влоши на фона на войната срещу международния тероризъм в Близкия Изток - Сирия и Ирак, както и заради усилващата се нестабилност в Афганистан. Голям брой джихадисти от Централна Азия и Русия се насочват към тези държави, което поражда риска, че един ден оцелелите от тях могат да се върнат по родните си места, обогатени с "безценен терористичен опит", натрупан в редовете на Ислямска държава и други терористични групировки. Освен това, на всеки заминал доброволец се падат десетки или стотици симпатизиращи на ислямистите, формиращи т.нар. "спящи клетки". Според местни експерти, от Узбекистан за Сирия и Ирак са заминали поне 500 джихадисти, от Туркменистан - 360, от Киргизстан - 350, от Казахстан - 250 и от Таджикистан - 190.

Бумът на терористичната активност в Казахстан, който се смята за сравнително най-благополучната държава в региона, беше провокиран от проникването в страната на радикални ислямисти и терористи от други държави, включително уйгурски екстремисти от Китай, ислямисти от Киргизстан и Узбекистан, чеченски бойци от Северен Кавказ и т.н.. Впрочем, преди това в Казахстан просто нямаше подходящи условия за подобна активност както заради сравнително високото за региона жизнено равнище, така и заради културния фактор - след местното население нивото на разпространение на фундаменталистките настроения традиционно е доста ниско. Нападението в Актобе, както и редица други събития от последните месеци обаче, показват, че религиозно-терористичните групи вече разполагат с определена база в Казахстан, което им позволява да отправят открито предизвикателство към властта и социалния ред страната.

В този контекст си струва да анализираме типологията на ръста на терористичната активност в Казахстан. Още преди време редица експерти от региона и в частност Ерлан Карин посочваха, че докато в края на 90-те и началото на 2000-те години проблемът с тероризма се изчерпваше с това, че на територията на страната се укриваха терористи от съседните държави, от средата на 2000-те стартира мащабното въвличане на местни граждани  в ислямистките мрежи. Те започнаха да участват по-активно в терористичната дейност както на територията на страната, така и извън нея. Така например, групировката "Джамаат на моджехидините от Централна Азия", в чиито редове има и много казахстански граждани, организира през 2004 серия от терористични нападения в съседен Узбекистан. Третата фаза в тази еволюция настъпи през 2005-2011, когато терористичния феномен в Казахстан окончателно се "локализира". През този период нарасна броят на казахите, съдени за престъпления, свързани с екстремизъм и терористична активност, и то на територията на самия Казахстан. По официални данни, само през 2008-2009 в страната са били предотвратени седем терористични нападения.

Впрочем, взривообразното нарастване на терористичната заплаха в момента е характерно за всички държави от постсъветска Централна Азия. При това, от 2011-2012 насам там е налице принципно нова тенденция в чиито рамки терористите започнаха да отправят пряко предизвикателство към структурите на държавната власт. Така, през 2011 взривни устройства избухнаха в страдата на местния отдел на Комитета за национална сигурност в Актобе, както и до сградата на Следственото управление на Комитета в столицата на Казахстан Астана. Управляващите обаче официално признаха тероризма за непосредствена заплаха за националната сигурност на страната едва след двата взрива в Атърау, през октомври 2011. Година по-късно в обширен анализ, двама известни казахстански експерти - Марат Шибутов и Вячеслав Абрамов, стигнаха до извода, че "инкубационният период" на вътрешния тероризъм в Казахстан вече е приключил и прогнозираха, че съвсем скоро следва да се очаква нова и много по-силна терористична вълна. Тъкмо на това ставаме свидетели в момента.

Очертаните по-горе тенденции позволяват да се направи една доста мрачна прогноза. Както показва опитът на голям брой държави и региони по света, действията на терористите обикновено се осъществяват в определена последователност. Първият етап, в частност, е упражняването на насилие срещу държавните и силовите структури, което не е насочено срещу мирното население. Именно това се случи в Актобе, където терористите предварително са извели случайно попадналите граждански лица и са атакували единствено представители на армията и службите за сигурност.

С разширяването на терористичната активност обаче, действията на терористите по отношение на мирното население започват да се характеризират с все по-голяма твърдост и дори жестокост. Засега остава открит въпросът, кога точно терористичната активност в Казахстан ще премине към този етап от своята еволюция и дали въобще ще се стигне до там.

При всички случаи е очевидно, че религиозно-терористичните групировки вече не просто присъстват, но и разполагат със сериозни възможности на територията на Казхастан, което им позволява да отправят открито предизвикателство към режима и към социалния ред в страната. Събитията в Актобе потвърждават засилването на етстремизма в постсъветското пространство и, в частност, в Централна Азия. В същото време следва да сме наясно, че проблемът с тероризма в Казахстан беше вкаран в страната отвън, а неговият ръст се подкрепя и финансира от външни сили, затова местните власти едва ли ще могат сами да се справят с тази заплаха. В борбата с международния тероризъм би следвало, на първо място, да се укрепва сътрудничеството между постсъветските държави по линия на ОДКС, на второ - партньорството между Казахстан, Китай и Русия, включително по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и ангажирането на Евразийския икономически съюз и "Икономическият пояс на Пътя на коприната", лансиран от Китай. На трето място пък, е необходимо да се поддържа определена степен на антитерористично взаимодействие с ЕС и САЩ, независимо от сериозните съмнения, че Вашингтон всъщност е по-заинтересован от дестабилизацията на региона.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017