20
Чет, Юни
7 New Articles

Дилемата пред Европейския съюз: да се промени или да умре

брой 4 2016
Typography

САЩ са популярни в света както поради относително високия си стандарт на живот, така и поради възможностите за сбъдване на „американската мечта”. Нещо повече, американската мечта е и си остава много по-привлекателна от евтината паница с хамбургери.

Европейският съюз, така както е замислен от неговите „бащи-основатели”, е привлекателен най-вече със своето обещание – чрез съюз на свободни граждани от различни страни и народи, да се постигне по-висока степен на справедливост, солидарност, равенство и братство. Иначе казано, всяко следващо поколение да живее по-добре от своите предшественици – по-производително и на тази основа - по-богато, по-хармонично и по-солидарно. С две думи, ЕС е замислен като саморазвиваща се система.

Отварянето на границите на страните-членки на Европейския съюз за (относително) свободно движение на капитали, стоки и хора обаче, не е автоматичен механизъм за трансформацията на една съвкупност в система. Нещо повече, ако съвкупността не се трансформира в система, или по-слабите подсистеми ще бъдат „отхвърлени“ от по-мощните, или сами ще потърсят защитни механизми за заобикаляне на „отхвърлянето“. Съвкупността не става автоматично система.

Горното не означава че съюзът - който всъщност е съюз само по отношение на някои общи принципи - на (относително) свободните страни-членки на ЕС не е привлекателен за наблюдаващите го отвън. Така например, известният американски политик Нют Гингрич наскоро сподели че „качеството на живот в Европа, с дълги почивки и разширени летни уикенди, е все още нещо, на което американците могат да завиждат, ако не и да подражават. Европейските благоденстващи държави все още предлагат здравни и образователни ползи, които техните граждани ценят. И европейското културно фокусиране върху музеи, паркове, исторически местности и зоопаркове означава, че те имат много от най-добрите културни институции в света“[1]. Всъщност, това важи не само за американците, Европейският съюз остава привлекателен като идея. Ако ЕС свободно отвори границите си за „всички желаещи“, със своите около 500 млн. граждани, той ще трябва да очаква нашествие от над пет милиарда души – т.е. тези, в чиито страни условията на живот са чувствително по-неблагоприятни отколкото в държавите от ЕС.

ЕС не функционира като система

Споменатият по-горе Гингрич твърди че Европа е изправена пред криза на кризите, като очертава „най-малко шест дълбоки предизвикателства, насочени към сърцето на европейския експеримент“. Според мен обаче, посочените от него предизвикателства са последици по-скоро от нефункционирането на ЕС като система. Нещо повече, дори ако въпросните предизвикателства се разрешат, отсъствието на системен подход в ЕС със сигурност ще генерира нови предизвикателства и нови дилеми.

Иначе казано, САЩ са в по-голяма степен система отколкото ЕС, а ЕС има по-висок стандарт на живот от САЩ, именно защото още не е система.

„Системата“ САЩ е принудена да отделя много повече средства за национална сигурност и глобално влияние от „съвкупността“ на страните-членки на ЕС, именно за да поддържа влиянието си на „най-важната“ и „най-силна“ държава в света. Но отделяйки значими порции от бюджета си за сигурност и влияние, САЩ изполват силата на това влияние не за да засеят „семената на демокрацията“ по света, а за да наложат икономическия интерес на своите глобални компании (хищници-глобополи, заели мястото на „скромните” монополи от началото на ХХ-ти век) в световен мащаб. Змията обаче си захапва опашката – когато се опитваш да „влияеш“ за промяна на естествения път на другите страни и общности, самият ти ставаш прицел на чужди „критики“ и заплахи, което пък изисква да увеличаваш още повече разходите за поддържане на сигурността си. Спиралата на все по-нарастващите разходи и инвестиции в сигурност и влияние обаче, влияе и върху нещо друго. Когато орязваш от общата „национална торта” (т.е. от бюджета) все по-големи порции за сигурност и влияние, оставяш относително по-малко средства за здравеопазване, образование, инфраструктура (несвързана със сигурността), което води до „опазаряването“ (любимата думичка на неолибералите) на тези дейности – т.е. всеки да се оправя сам както може, разбира се, ако има средства за това. Всеки за себе си, Господ – за всички, а бюджетът – в служба на корпорациите.

На свой ред, страните от ЕС, които не са „натискани“ отвътре, а предимно отвън (и тук САЩ са най-гласовитите) да разходват и инвестират в сигурност и влияние (по отношение на последното дори Ердоган изглежда по-могъщ от Меркел), разчитат на защитния чадър на НАТО, т.е. на един алианс, който е вектор на геополитиката на САЩ. „Бори се за световен мир, но при война разчитай на САЩ!“ - именно този феномен на повечето възможности за разходи и инвестиции в здравеопазване, образование, инфраструктура и т.н., Гингрич определя като онова, на което „американците могат да завиждат, ако не да подражават“, макар че не може да си го обясни.

Но когато проблемите пред общността на страните-членки на ЕС – мигрантското нашествие, тероризмът, бавният икономически растеж, „Европа на три скорости”, навлизането на някои държави в дългова спирала, мултикултурализмът, стремежът към национално лидерство и т.н., се задълбочават, без да се решават, Европейският съюз узрява или за превръщането си в система – Европейски съединени държави (не „щати“), или за разделянето си на сектори (вече наричани шеговито „Меркелрайх – Източна и Южна Европа“), или пък за своето разпадане („специални условия за членство“ – Великобритания, Гърция и други).

Условия за превръщането на ЕС в система

Условията за превръщането на Европейския съюз в система могат да се разглеждат както на ниво „единна система ЕС”, така и като подсистеми: система за обща сигурност, политическа система, икономическа система, демографска система, природна система, система на науката, система на културата и т.н. Нека набързо прегледаме някои от тях:

Най-слабото звено, разкриващо липсата на „система ЕС“, е отсъствието на обща система за сигурност. Ако системата ЕС има общи граници – а тя ги има – защитата на тези общи граници може да се осъществи в условията на „заедност“ (това обаче не е прословутият „мултикултурализъм“). Обща гранична полиция, обща „европейска“ армия и обща система за вътрешна сигурност, придружени с обща система на разузнаване и контраразузнаване – това е Съдбата, която чука на вратата. Ако всяка страна-членка внася в бюджета на ЕС пропорционално само 1% от собствения си бюджет, разходните пера за сигурност и отбрана на отделните страни-членки ще намалеят като дял от общия бюджет. Системен ефект (понятието от кибернетиката), който ще позволи индивидуалното намаляване на разходите при колективна отбрана и сигурност. Лоша последица за действащата Система е, че възможностите за корупция в отбранителния сектор на страните-членки ще намалеят значително при общ бюджет и при наличие на 56 очи (тези на 28-те страни-членки), които контролират разходите и инвестициите.

Въпреки патетизма за европейската демокрация, тя все още е в ембрионален стадий с множество дефекти и остри „скрибуцания”. На първо място, в много от страните-членки на ЕС, или „вертикалната демокрация“ се изражда в своеобразна „диктатура на лъжци“ (които системно не изпълняват предизборните си обещания, например, за промяна в рамките на 800 дни, или пък отхвърлят резултатите от национални референдуми, както стана наскоро в Холандия), или се формират „политически картели“ по сметка за „порции“ от общата баница (например, БСП-ДПС, ГЕРБ-РБ-ПС-АБВ и т.н.), или пък се формират „еднолични диктатури“ (на един най-важен и най-умен човечец, който решава всички проблеми, тук примери няма да давам, понеже няма да ми стигне мястото, а и бъдещето ми ще стане несигурно). На второ място, обуржоазяването на центъра на ЕС – Брюксел, и особено на неговите „комисари“ (къде е Владимир Илич да види, как това негово изобретение възкръсва за нов живот), което е равносилно на отдръпване от коренните интереси на гражданите в интерес на лобистите и скритите зад тях „глобополи”, поражда пълната липса на евродемокрация в рамките на Съюза – общите референдуми, общите избори и т.н. са заменени с „демокрация на представителството“, което обаче не е представително. Или както директно посочва Нют Гингрич: „настъплението на бюрокрацията в Брюксел продължава да подкопава обществената подкрепа за ЕС. Брюкселските бюрократи са дори по-арогантни и по-досадни от вашингтонските“. Ефектите от отсъствието на демокрация в рамките на системата (за да решава проблемите на „системата ЕС“) са в най-различни посоки: „смърт на демокрацията“ (по същество) и заменянето й с псевдодемокрация, наричана „представителна демокрация“ (като в случая прилагателното буквално „изсмуква” съществителното), появата на множество платени (от други страни и от едрия вътрешен капитал) и безплатни „граждански движения“ за натиск и влияние, организирането на „цветни революции” и „майдани”, „граждански окупации“ и прочие хибриди, които преливат едни в други, но без да ерозират съществуващата Система (от типа на онази, описана от Оруел в романа му„1984“), като просто сменят от сезон на сезон физиономиите на куклите на сцената. Назряването на проблемите в (отсъстващата) национална и европейска демокрация може да се реши само чрез преход към „хоризонтална“ европейска демокрация, предполагаща обединение на визии и цели както за общия Европейски съюз, така и за отделните държави в него. И още една лоша последица за сегашната Система: „вождовете” ще изчезнат, „комисарите“ ще бъдат принудени да „слязат на земята“, а значението на „обикновения човек“ ще нарасне. Защо да не започнем с общоевропейски референдум за ТТИП например?

От създаването си досега икономиките на страните от ЕС функционират на принципа на свободния пазар, координиран от случайни връзки на конкуриращи се автономни стокопроизводители, стремящи се към максимизирането на печалбите и пазарните дялове в краткосрочен аспект – дни, месеци или до една-две години, включително и чрез създаване на армия от плутократи, служещи на свръхбогатите олигарси-капиталисти (предимно рентиери, затова не е коректно да използваме по отношение на тях понятието „бизнесмени“). Всяка от страните въвежда собствени стандарти, които „конкурират“ останалите страни и техните икономики: минимални заплати, данъчно облагане, защитни механизми. Икономиките на страните-членки не са координирана система от равнопоставени стокопроизводители, стремящи се към някаква обща цел – например, максимизирането на вектора на крайната продукция в условията на единна валута. Казано на ясен език: ЕС няма система от общи икономически елементи, а в момента се е превърнал в поле на схватката (понякога – хамалска, справка България) между различни капитали. Всяка компания има собствен план, ЕС обаче не разполага с такъв. Съюзът има „еврофондове“ – продукт на влияние и средство за друго влияние, които обаче не решават проблемите на отделните (особено по-слаборазвитите като България) страни членки. Или центърът ще дирижира и координира конкуриращите се икономически „оркестранти” за постигането на общите и локалните цели, или „юнкеризмът” ще продължи да измества идеята за обща икономическа система. При координирана икономическа система растежът винаги е по-голям – погледнете дори само САЩ и Китай. Сред новите лоши последици за сегашната система, ако това се случи, са: краят на националната корупция с еврофондове и обществени поръчки, както и краят на олигархията и свързаните с нея „републикански“ и „патриотични“ плутократи, хрантутници и откровени безделници.

Като последица от горното, ЕС ще се принуди да въведе обща минимална работна заплата, общи данъчни и осигурителни ставки и ще затвори напълно възможностите на офшорките. Така ще възникне общоевропейска социална система, която няма да допуска наличието на „унижени и оскърбени“, на изключително бедни и свръхбогати. И друга много, много „лоша” последица: ролята на ЕНП и на ПЕС ще намалее, понеже ще им се наложи да се координират. Ще отпадне и известният „плосък“ данък, въведен от коалицията БСП-ДПС-НДСВ в България.

ЕС не е имал и няма координирана демографска политика, а разчита на косвени интеграционни и финансови лостове. Отсъства „Единен план за демографско развитие“. Последици от това са: „нерентабилност от раждаемост“, застаряване на населението, обезлюдяване на по-слабите икономически райони (като България например, която масово „експортира“ млади и квалифицирани кадри и „импортира“ мигранти). С извинение, в това отношение ЕС стои по-зле от не съвсем забравения СИВ, в чиито страни развитието на демографския фактор беше по-добре оценено. За преодоляването на този проблем би могло да се започне с „Европейска програма за демографско развитие“, която да обхване всички страни-членки.

ЕС няма програма за опазване и възпроизводство на природната среда, а разчита на въвеждането на преки и косвени стандарти и правила, които обаче не водят до „зелено“ развитие, а до огромни диспропорции. Обикновено тези „правила“ се приемат апостериори, а би трябвало да са превантивни и системни. Необходима е, следователно, Европейска дългосрочна програма за опазване и развитие на природната среда. Сред ефектите от нея за сегашната Система например е, че вече няма да се допуска свърхзастрояването на всяка (останала все още) полянка в междублоковото пространство в София от „реститути” или циментиране на черноморското ни крайбрежие от собственици на „сараи“ и „бизнесмени“.

ЕС не инвестира достатъчно в науката и културата, няма обща културна стратегия, не координира научните си изследвания, стимулиращи интеграцията и генериращи системни ефекти. Акцентът върху „свободата на културите“ води до появата на бурки, до откровено опростачване (както в някои карикатури в „Шарли Ебдо“ например), до триумф на мутризираната и плеймейтизирана „култура“ (като в България). Ще цитирам отново Гингрич, защото съм съгласен с него, че „Европа прие голям брой мигранти от чужди култури без никакви методи или системи за асимилирането им, което е покана за бедствие“. Нима за това са мечтали основателите на ЕС? От тази гледна точка, една Европейска програма за културно развитие и научна интеграция ще има по-голям ефект, отколкото, с извинение, 1001 посещения на папа Франциск в България.

Заключение

В заключение можем да кажем, че ЕС не е изправен пред криза на кризите, както твърди Нют Гингрич, за да реши няколко проблема и след това да продължи по горе-долу същия начин. Европа е изправена пред исторически кръстопът – да се развие като единна система или да умре като обещание за по-добро общо бъдеще. Иначе казано: или единна демократична Европа, или един Брюксел с неговите комисари!

 

*Преподавател в УНСС, статията се базира на доклада, изнесен на конференцията "Ще се разпадне ли ЕС: кризисни процеси и заплахи за европейското единство", провела се на 27 и 28 април 2016 под егидата на Българското геополитическо дружество, Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и ИИОЗ към БАН.

 

 


[1] Gingrich, 2016: Gingrich, Newt. Europe’s crisis of crises, The Washington Times, Friday, April 22, 2016, http://www.washingtontimes.com/news/2016/apr/22/newt-gingrich-europes-crisis-crises/, April 22, 2016.

{backbutton}