21
Сря, Авг
4 New Articles

Защо арабите не искат американско присъствие в Сирия

брой 3 2016
Typography

Вероятно защото баща ми беще убит от арабин (авторът има предвид Сирхан Сирхан, застрелял сенатора и кандидат за президент от Демократическата партия Робърт Кенеди през 1968 - б.р.), досега не съм се опитвал да анализирам последиците от политиката на САЩ в Близкия Изток и, в частност, онези фактори, които провокират

толкова кръвопролитната антиамериканска реакция на ислямския свят. Днес, когато разсъждаваме за възхода на Ислямска държава (ИД) и търсим причините за варварството и жестокостта, с която бяха осъществени терористичните нападения в Париж и Сан Бернардино през миналата 2015, както и в Брюксел през 2016, в резултат от които загинаха толкова хора, се налага да излезем извън рамките на удобните обяснения, че уж в основата на всичко са религията и идеологията. Вместо това би следвало да потърсим по-сложни логични обяснения, свързани с историята и петрола, както и да видим, защо толкова често ни сочат с пръст, обвинявайки Америка за всичко.

Нелицеприятната история на жестоките американски намеси в Сирия, за които американската нация знае много малко, затова пък сирийците ги познават отлично и в подробности, се превърна в благодатна почва за залагащия на насилието ислямски джихадизъм и в момента пречи на САЩ да реагират адекватно на предизвикателствата на ИД. Докато американското общество и политическото му ръководство не са наясно за това минало на собствената си страна, ще ставаме свидетели на нови намеси, задълбочаващи кризата. В момента в Сирия действа някакво примирие, но тъй като американското влияние и престиж в страната са минимални, а прекратяването на огъня не касае ключовите действаща лица в тази война - Ислямска държава и Ан-Нусра, това примирие, в най-добрия случай, ще бъде изключително крехко.

По същия начин, предложената от Пентагона през март 2016 активизация на военната намеса в Либия, включително чрез нанасянето на въздушни удари по позиции и лагери на ИД в тази страна, няма да отслаби, а само ще усили радикалите. Както посочва в свой коментар от 8 декември 2015 New York Times, политическите ръководители и стратезите на ИД активно провокират Америка да предприеме военна интервенция по суша в региона. Те знаят от личен опит, че след започването на подобни действия в редовете им ще се влеят огромен брой нови доброволци, умерените гласове ще заглъхнат, а ислямският свят все повече ще се сплотява срещу Америка.

 

Американското военно присъствие в Близкия Изток през 2015

 

Американското военно присъствие в Близкия Изток през 2015

Легенда:

Общ брой американски военни в Близкия Изток

'000, септември

В карето:

Индекс на човешкото развитие, 2013

много високо високо средно ниско

Общ военен персонал на САЩ

Данни от 15 май 2015

За да разберем тази динамика се налага да се върнем назад в историята и, в частност, към корените на сегашния конфликт, от гледната точка на сирийците. Защото много преди окупацията на Ирак, с която ние, американците дадохме тласък на сунитското въстание, трансформирало се днес в Ислямска държава, ЦРУ всячески съдействаше за разпространението на войнствения джихадизъм, използвайки го като оръжие по време на студената война и тровейки допълнително и без това сложните отношения между Сирия и САЩ.

Тези действия спорадично пораждаха скандали в Съединените щати. Така, през юли 1957, когато се провали организирания от ЦРУ преврат в Сирия, моят чичо - сенатор Джон Кенеди, провокира възмущението на тогавашния президент Айзенхауер, водачите на двете основни политически партии, както и на нашите европейски съюзници, произнасяйки историческата си реч, в която защити правото на самоуправление на арабския свят и призова Америка да прекрати имперската си политика на намеса във вътрешните работи на арабските държави. През целия ми живот и особено по време на честите ми пътувания в Близкия Изток, мнозина араби със симпатия си припомняха тази реч, която според тях е била най-ярката проява на идеализма на Кенеди и призив към Америка да се върне към своите висши ценности, които страната ни включва и в прословутата Атлантическа харта (един от основните програмни документи на антинацистката коалиция - б.р.). Всъщност, това беше официално поет ангажимент, че след края на Втората световна война всички бивши европейски колонии ще получат право на самоопределение. Както е известно, Франклин Делано Рузвелт принуждава Уинстън Чърчил и водачите на другите съюзни държави да подпишат Атлантическата харта през 1941 като предварително условие за оказване на американска подкрепа за европейците в хода на войната срещу нацизма.

За съжаление, заради хора като Алън Дълес и ЦРУ, чиито външнополитически интриги нерядко са в разрез с официално заявения курс на САЩ, ние не тръгнахме по пътя на идеите, очертан от Атлантическата харта. През 1957, моят дядо - посланик Джоузеф Кенеди, участва в работата на тайната комисия, чията задача е да разследва секретните операции на ЦРУ в Близкия Изток. В изготвения от комисията т.нар. "доклад Брюс-Ловет", който е подписан и от него, се говори за заговорите на ЦРУ в Йордания, Сирия, Иран, Ирак и Египет. Всички те са добре известни в арабските страни, но американците на практика не знаят нищо за тях и приемат за чиста монета опроверженията на собственото си правителство. Авторите на въпросния доклад директно обвиняват ЦРУ, че стимулира разрастването на антиамериканизма, посочвайки, че той по един на пръв поглед необясним начин "пуска корени днес в много държави по света". В доклада Брюс-Ловет се посочва, че тази намеса противоречи на американските ценности и компрометира международното лидерство на САЩ и тяхното морално превъзходство, при това без знанието на американската нация. В него се отбелязва и, че ЦРУ никога не се е замисляло, как биха реагирали американците, ако някоя друга държава си позволи подобна намеса в техните вътрешни работи.

Струва ми се,            че днешните интервенционисти в лицето на бившия президент Буш, или кандидатите за поста му Тед Круз и Марко Рубио, изпитват опасна носталгия към тази кървава история, след като с такъв апломб повтарят изтърканите клишета, че близкоизточните националисти ни мразят заради "нашите свободи". Истината обаче е, че те ни мразят, защото предадахме тези свободи в собствените им страни.

Тайната война на САЩ срещу арабския национализъм

Ако наистина искаме да разберем случващото се днес, е важно да анализираме някои детайли от тази отблъскваща и полузабравена история. През 50-те години на миналия век президентът Айзенхауер и братята Дълес (директорът на ЦРУ Алан Дълес и държавният секретар Джон Фостър Дълес) отхвърлят всички съветски предложения за превръщането на Близкия Изток в неутрална зона на студената война така, че арабите да могат сами да управляват своите територии. Вместо това, те започват тайна война срещу арабския национализъм, който Алан Дълес приравнява с комунизма - особено, когато арабското самоуправление започва да застрашава американските петролни концесии. Така, САЩ започват тайно да оказват мощна военна подкрепа на тираните в Саудитска Арабия, Йордания, Ирак и Ливан, фаворизирайки марионетките, изповядващи консервативната джихадистка идеология, тъй като я разглеждат като сигурно противоотрова срещу съветския марксизъм. На съвещание в Белия дом през септември 1957, в присъствието на директора на ЦРУ по планирането Франк Уизнър и държавния секретар Джон Фостър Дълес, Айзенхауер дава следното указание на Управлението: "Трябва да правим всичко възможно, като акцентираме върху аспекта на "свещената война"". Свидетелство за това е една докладна записка на съветника по национална сигурност на президента (тогава постът се нарича "щабен секретар") генерал Андрю Гудпастър.

ЦРУ започва активно да се меси във вътрешните работи на Сирия още през 1949, т.е. само година след създаването си. Както е известно, сирийските националисти, които преди това обявяват война на нацистите, прогонват от страната френските колониални власти, подчиняващи се на режима във Виши, и формират крехка светска демокрация по американски модел. През март 1949 обаче, демократично избраният президент на Сирия Шукри ал-Куатли отказва да одобри американския проект за изграждане на трансарабски тръбопровод от петролните находища на Саудитска Арабия до ливанските пристанища, който трябва де мине през сирийска територия. В книгата си "Наследство от пепелища" Тим Уайнър разказва, че когато Ал-Куатли изразява нежелание да участва в този проект, ЦРУ моментално организира преврат срещу него, заменяйки го с предварително одобрения от Управлението (въпреки криминалното му минало) Хусни ас-Заим. Той обаче управлява по-малко от пет месеца, тъй като решението му да разпусне парламента и да утвърди американския проект, провокира масов бунт, довел до неговия арест и последвалата му екзекуция.

След няколко преврата и контрапреврата в тази съзнателна дестабилизирана отвън държава, през 1955 сирийците отново се ориентират към демокрацията, преизбирайки Ал-Куатли и неговата Национална партия. Самият Ал-Куатли продължава да се придържа към неутрална позиция във вихрещата се с пълна сила студена война, но тъй като е уязвен от американската намеса при свалянето му през 1949, постепенно започва да обръща поглед към съветския лагер. Това кара директора на ЦРУ Алън Далес да обяви, че "Сирия е узряла за нов преврат", след което изпраща в Дамаск двамата си основни експерти по организирането на антиправителствени заговори Ким Рузвелт и Роки Стоун.

Две години по-рано, през 1953, именно Рузвелт и Стоун организират преврата срещу демократично избрания премиер на Иран Мохамед Мосадък, опитал се да промени условията на неравноправните договори с британския петролен гигант Anglo-Iranian Oil Company (днешният ВР). Между другото, Мосадък е първият демократичен лидер на Иран в цялата му  4000-годишна история, както и популярен привърженик на демокрацията в общността на развиващите се държави. Когато научава, че британското разузнаване, съвместно с ВР, искат да организират държавен преврат в страната, Мосадък гони всички британски дипломати от Иран. Той обаче допуска фатална грешка, отказвайки да се вслуша в молбите на съветниците си и да изгони от страната и агентите на ЦРУ, за които се смята, че са забъркани в британския заговор. Иранският премиер идеализира САЩ, смятайки ги за образец за новата иранска демокрация и не вярва, че те са способни на подобно коварство. Но, когато през януари 1953 Айзенхауер влиза в Белия дом, той моментална дава карт бланш на Дълес да действа в Иран както сметне за нужно. Сваляйки Мосадък в хода на операция "Аякс", Стоун и Рузвелт предават цялата власт в ръцете на шаха Мохамед Реза Пахлави, който е добре настроен към американските петролни компании. В крайна сметка обаче, жестокостта на подкрепяния от Вашингтон монарх към собствения му народ води до избухването през 1979 на т.нар. Ислямска революция, в резултат от която вече над 35 години Иран представлява проблем за нашата външна политика.

След успешната реализация на операция "Аякс", през април 1957 Стоун пристига в Дамаск с три милиона долара, предназначени за "стимулирането" и въоръжаването на ислямските бойци, както и за подкупи на офицери от сирийската армия и политици, които да свалят демократично избрания светски режим на Ал-Куатли. Действията му са подробно анализирани в книгата на Джон Прадос Safe for Democracy: The Secret Wars of the CIA (Безопасност за демокрацията: тайните войни на ЦРУ). След като установява тесни връзки със сирийския клон на "Мюсюлманските братя" и разполагайки с достатъчно средства, Роки Стоун планира убийствата на шефа на сирийското разузнаване, началника на Генералния щаб и лидера на местната Комунистическа партия, като паралелно с това организира "национални заговори и различни силови провокации в Ирак, Ливан и Йордания, разчитайки вината за това да бъде хвърлена върху сирийските баасисти". В спомената по-горе книга "Наследство от пепелища", Тим Уайнър твърди, че планът на ЦРУ е включвал дестабилизирането на сирийското правителство и създаването на необходимия предлог за военна намеса от страна на Ирак и Йордания, чиито правителства вече се намират под контрола на ЦРУ. На свой ред, Ким Рузвелт прогнозира, че след идването си на власт в Дамаск с помощта на Управлението, новото марионетно правителство, ще разчита "най-вече на репресиите и деспотичните силови методи". За това говорят, публикуваните от британския Guardian разсекретени документи на ЦРУ.

Но, въпреки че разполагат с огромни суми, агентите на Управлението не успяват да подкупят достатъчно офицери от сирийската армия. Няколцина военни съобщават на баасисткия режим за готвения заговор и в отговор на това сирийската армия окупира американското посолство в Дамаск и арестува Стоун. След като е подложен на мъчителен разпит, той признава пред телевизионните камери за участието си в иранския преврат и в неуспешния опит на ЦРУ да свали законното сирийско правителство. Веднага след това, Стоун е изгонен от страната, заедно с още двама сътрудници на американското посолство. Това е първият случай, когато дипломат от Държавния департамент на САЩ е изгонен от някоя арабска държава. Разбира се, Белият дом, както и цялата американска преса, начело с New York Times, квалифицират самопризнанието на Стоун като "фалшификат" и "клевета". Междувременно, сирийският режим прочиства местната политическа класа от проамерикански настроените политици, а всички забъркани в заговора за свалянето му офицери са екзекутирани.

В отговор, САЩ изпращат своя Шести флот в Средиземно море, заплашват Дамаск с война и увещават Турция да нападне Сирия. Анкара действително концентрира на сирийската граници 50-хилядна армия и само натискът на Лигата на арабските държави, чиито лидери са възмутени от американската намеса, я принуждава да се откаже от вече планираната атака. Впрочем, и след изгонването на своите сътрудници, ЦРУ продължава тайните си усилия за сваляне на демократично избраното баасистко правителство в Сирия. Съвместно с британската Секретна разузнавателна служба (Ми-6), Управлението създава т.нар. "Комитет на свободна Сирия" и въоръжава "Мюсюлманските братя", които ликвидират трима членове на правителството в Дамаск, помогнали за разобличаването на американския заговор. За това, в частност, разказва Матю Джонс в книгата си "Предпочитаният план: докладът на англо-американската работна група за тайните действия в Сирия" (The Preferred Plan: The Anglo-American Working Group Report on Covert Action in Syria, 1957). В крайна сметка, заради интригите на ЦРУ, Сирия още повече се отдалечава от САЩ и формира дългосрочни алианси с Русия и Египет.

След втория опит за преврат в Сирия целият Близък Изток, от Ливан до Алжир, е залят от вълна от антиамерикански акции. Сред последиците е и превратът в Ирак от 14 юли 1958, оглавен от настроените против САЩ представители на новото поколение офицери, които свалят проамериканския премиер Нури ал-Саид. Водачите на преврата публикуват секретни правителствени документи, от които става ясно, че Ал-Саид е бил високоплатена марионетка на ЦРУ. В отговор на американските интриги, новото иракско правителство кани в страната съветски дипломати и икономически съветници и обръща гръб на Запада.

След като с нескопосаните си действия настройва Ирак и Сирия срещу САЩ, Ким Рузвелт напуска Близкия Изток за да заеме редица ръководни длъжности в петролния сектор, на който вярно служи и по време на работата си в ЦРУ. Както посочва в книгата си Уайнър, Джеймс Гричфийлд, който заменя Рузвелт като резидент на Управлението в региона, организира неуспешен опит за убийството на новия иракски президент с помощта на напоена с отрова носна кърпичка. Пет години по-късно ЦРУ все пак успява да свали иракския президент Абд ал-Карим Касим а след това и да доведе на власт партията БААС. Харизматичният млад убиец Саддам Хюсеин е сред знаковите лидери в "баасисткия отбор на ЦРУ". По-късно секретарят на БААС Али Салех ал-Саади, който става вицепремиер и вътрешен министър след преврата през 1963, признава, че "ние дойдохме на власт на локомотива на ЦРУ". Признанието му се съдържа в книгата на известния египетски журналист и писател Саид Абуриш "Жестоко приятелство: Западът и арабският елит" (A Brutal Friendship: The West and the Arab Elite). Според Абуриш, именно ЦРУ връчва на Саддам и най-близкото му обкръжение списъка с хората, "които следва незабавно да бъдат ликвидирани за да се гарантира успеха на преврата". На свой ред, Тим Уайнър цитира по-късни признания на Джеймс Гричфийлд, че "на практика, именно ЦРУ създаде Саддам Хюсеин". При управлението на президента Рейгън Управлението оказваше на Саддам помощ за милиарди долари, обучавайки неговите хора, подкрепяйки го с действия на американските специални части и снабдявайки го с оръжие и разузнавателни данни, при това въпреки, че беше наясно, че във войната си срещу Иран иракският диктатор използва нервно-паралитичен газ и биологично оръжие (включително, получения с посредничеството на ЦРУ антракс). По онова време Рейгън и директорът на ЦРУ Уйлям Кейси разглеждаха Саддам като потенциален съюзник на американския петролен бизнес и мощна опора на съпротивата срещу иранската ислямска революция в Близкия Изток. По време на посещението си в Багдад през 1983 техният емисар Доналд Ръмсфелд подари на иракският диктатор златни каубойски шпори, както и  цял арсенал от химическо, биологично и конвенционално оръжие. Впрочем, паралелно с това ЦРУ тайно доставяше на противника на Саддам - Иран, противотанкови реактивни снаряди и зенитни ракети, за да може да продължи войната с Ирак. Тази операция стана широко известна в резултат от скандала "Иран-контрас". По-късно джихадистите и от двете страни използваха доставеното но ЦРУ оръжие срещу американската нация.

Истинските причини за сегашната сирийска криза

В момента Америка обсъжда евентуална нова силова намеса в Близкия Изток, този път под предлог за борба срещу т.нар. Ислямска държава, но повечето американци си нямат и понятие за негативните последици от предишните грешки и провали на ЦРУ в региона, които съдействаха за възникването на сегашната криза. Ехото от дългогодишните интриги и машинации на Управлението продължава да се усеща в столиците на близкоизточните държави, включително в джамиите и медресетата, нагледно демонстрирайки,      как ЦРУ помагаше за ликвидирането на демокрацията и умерения ислям в региона.

Поредицата иракски и сирийски диктатори, включително Башар ал-Асад и неговия баща, поражда спомени за многобройните и кървави заговори на ЦРУ, послужили като предлог за тяхното авторитарно управление, тактиката им на жестоки репресии и формирането на стабилни алианси с Русия. Всички тези случаи са добре известни на жителите на Сирия и Ирак, които - съвсем естествено - тълкуват американската намеса именно в контекста на тази история.

Послушните американски медии, като папагали повтарят тезата, че военната ни помощ за въоръжената сирийска опозиция има чисто хуманитарен характер. Мнозина араби обаче, виждат в сегашната криза поредната война, водена с чужди ръце и в интерес на чужди геополитически интереси, както и на петролния сектор. Преди да нагазим по-дълбоко в това блато, няма да е излишно да си припомним многобройните факти, потвърждаващи тази гледна точка.

Според повечето араби, войната срещу Башар Асад не е започнала през 2011 с мирните протести в рамките на т.нар. "арабска пролет". Всъщност, тя започва още през 2000, когато Катар предложи изграждането на петролопровод с дължина 1500 км на стойност 10 милиарда долара през територията на Саудитска Арабия, Йордания и Сирия. Както е известно, Катар експлоатира заедно с Иран газовото находище Северен/Южен Парс, съдържащо най-големите запаси от природен газ в света. Заради действащото доскоро търговско ембарго, на Иран беше забранено да изнася газ. От друга страна, катарският газ стига до европейските пазари само по море и то под формата на LNG (т.е. като втечнен газ), което значително го оскъпява. Въпросният газопровод би свързал Катар директно с пазарите на енергоносители в Европа през разпределителните терминали в Турция, която при подобно развитие би си осигурила значителни средства от транзитни такси. Изграждането на катарско-турския тръбопровод щеше да гарантира на сунитските монархии от Персийския залив ключови позиции на световния газов пазар и да укрепи позициите на Катар, който е най-близкия съюзник на САЩ в арабския свят. Именно в Катар са разположени две големи американски военни бази, както и близкоизточният щаб на Централното командване (CENTCOM).

ЕС, който получава 30% от необходимия му газ от Русия, се нуждаеше не по-малко от този тръбопровод, защото той би му осигурил евтини енергоносители и по-голяма независимост от икономическия и политически натиск на Владимир Путин. На свой ред Турция, която е втория най-голям потребител на руски газ, беше особено заинтересована да сложи край на зависимостта си от своя исторически съперник и да гарантира позициите си на ключов транзитьор, който с голяма изгода за себе си, осигурява доставките на азиатски енергоносители на европейските пазари. Накрая, катарският газопровод беше изгоден и за консервативната сунитска монархия на Саудитска Арабия, защото би и осигурил плацдарм в доминираната от шиитите Сирия.

Геополитическата цел на Саудитите е сдържането на икономическата и политическа мощ на принципния противник на Кралството - шиитски Иран, който при това е близък съюзник на Башар Асад. Саудитската монархия видя в шиитския преврат в Ирак, осъществен с подкрепата на САЩ след свалянето на Саддам Хюсеин, както и в отмяната на търговското ембарго срещу Иран през миналата 2015, заплаха за понижаване на статута и на регионална държава и затова започна косвена война срещу Техерен в Йемен, където в момента извършва истински геноцид против ползващите се с иранска подкрепа бунтовици "хуси".

Несъмнено, руснаците, които доставят 70% от изнасяния от тях газ в Европа, също видяха в проекта за катарско-турския тръбопровод заплаха за собствените си икономически интереси. Според Путин, този проект е заговор на НАТО, целящ промяна на статуквото и лишаването на Русия от единствения и плацдарм в Близкия Изток, а също задушаването на руската икономика и ограничаване на руското влияние на европейския енергиен пазар. В крайна сметка, през 2009 Асад обяви, че няма да подпише споразумението за изграждането на тръбопровода през сирийска територия "за да защитим интересите на нашите руски съюзници".

Сирийския президент окончателно вбеси сунитските монарси от Залива, когато малко по-късно подкрепи лансирания от Русия проект за изграждането на т.нар. "ислямски тръбопровод", който да свърже иранското газово находище Южен Парс, през Сирия, с ливанските пристанища. Тоест, той трябваше да превърне в основен газов доставчик на европейския енергиен пазар не сунитския Катар, а шиитски Иран. Това много сериозно би увеличило иранското влияние в Близкия Изток.

По съвсем разбираеми причини Израел също беше твърдо решен да провали този проект, защото той би усилил Иран и Сирия, а вероятно и техните протежета Хизбула и ХАМАС.

Секретни телеграми и доклади на американското, саудитското и израелското разузнаване показват, че веднага след като Асад отхвърли проекта за катарския тръбопровод, военните стратези в трите страни са стигнали до извода, че провокирането на сунитски бунт в Сирия срещу отказващия да сътрудничи режим в Дамаск, може да улесни постигането на общата цел, т.е. изграждането на катарско-турския газопровод. Както доказват изтеклите в WikiLeaks данни, през 2009, т.е. скоро след отказа на Асад да работи по този проект, ЦРУ е започнало да финансира опозиционните групировки в Сирия. Важно е да отбележим, че това е станало дълго преди да започне породеното от "арабската пролет" въстание срещу режима в Дамаск.

Както е известно, Башар ал-Асад е от алауитско семейство. Алауитите са мюсюлманска секта, които мнозина смятат за разклонение на шиизма. По време на един мой разговор с известния американски журналист Сиймур Хърш, той ми каза, че "не беше планирано Башар Асад да става президент. Всъщност, баща му го върна от лондонската болница, в която специализираше, след като по-големият му брат и официален наследник загина в автомобилна катастрофа през 1994". Според Хърш, преди началото на гражданската война, Асад е предприел стъпки за либерализацията на режима: "сирийците имаха достъп до Интернет, вестници, банкомати, а Асад търсеше сближаване със Запада. След 11 септември, той предаде на ЦРУ хиляди изключително ценни материали за радикалните джихадисти, защото ги смяташе за врагове както на Сирия, така и на Америка". Режимът на Асад беше демонстративно светски, а самата Сирия - учудващо разнолика държава. Така например, 80% от личния състав на армия и правителството бяха сунити. Президентът поддържаше мира между многобройните етнически и религиозни групи благодарение на силната, дисциплинирана и лично предана на семейството му армия. Лоялността и се гарантираше от високия статут на добре платения офицерски корпус, ефективния разузнавателен апарат и твърдата ръка на режима, макар че преди войната той изглеждаще сравнително умерен на фона на другите правителства в региони, включително тези на сегашните американски съюзници. Както посочва в тази връзка Хърш: "Асад не смяташе за нужно всяка сряда публично да обезглавява хора, както го правят Саудитите в Мека например".

Подобна е и оценката на друг американски ветеран в журналистиката Боб Пери, според когото: "Никой в този регион не е с чисти ръце, но по отношение на изтезанията, масовите убийстгва, потискането на гражданските свободи и подкрепата за тероризма, Асад несъмнено е много по-добър от Саудитите". Истината е, че допреди пет години почти никой не вярваше, че в тази страна може да се възцари анархията, разтърсваща Египет, Либия, Йемен и Тунис. През пролетта на 2011 в Дамаск започнаха малки мирни демонстрации против репресиите на режима. До голяма степен те бяха просто далечен отглас от "арабската пролет", която още от предишното лято беше започнала да разтърсва държавите в Големия Близък Изток. Но, както показват изтеклите в WikiLeaks секретни материали, по това време ЦРУ вече беше пристъпило към активни действия и в Сирия.

Сунитските монархии, чиито залог беше изключително висок, защото ставаше дума за огромни пари от евентуалния износ на енергоносители за Европа, настояваха за по-сериозна американска намеса. През септември 2013 държавния секретар Джон Кери заяви пред Конгреса, че те са предложили да поемат всички разходи по евентуална американска интервенция в Сирия за свалянето на Асад: "На практика, някои от тях заявиха, че ако САЩ са готови да действат по същия начин, като в Ирак, те ще поемат всичките ни разходи". Впрочем, Кери сподели за това предложение и пред конгресмена от Републиканската партия Илеана Рос-Лехтинен: "Ще се отнася да предложението на арабските държави да платят разходите по американското нахлуване и свалянето на Асад, то е факт и си остава в сила и днес".

Въпреки натиска на републиканците обаче, Барак Обама не склони младите американци да бъдат използвани като наемници и да загиват за реализацията на енергийните проекти на близкоизточните монарси. Той с основание игнорира исканията им да изпрати войски в Сирия и да увеличи финансовата подкрепа за "умерените бунтовници". Въпреки това, в края на 2011, в резултат от мощния натиск на републиканците и нашите сунитски съюзници, американското правителство все пак се ангажира с този конфликт.

През 2011 САЩ се присъединиха към Франция, Катар,           Саудитска Арабия, Турция и Великобритания, формирайки с тях коалицията "Приятели на Сирия", която официално поиска оставката на Асад. На свой ред ЦРУ предостави 6 млн. долара на британския телевизионен канал Barada TV за да публикува материали, призоваващи да прогонването на сирийския президент. Публикуваните от WikiLeaks документи на сирийското разузнаване показват, че през 2012 Турция, Катар и Саудитска Арабия са поели въоръжаването, обучението и финансирането на радикалните сунитски бойци-джихадисти от Сирия, Ирак и други държави с цел свалянето на режима на Асад, смятан за шиитски съюзник. Катар, който би спечелил най-много от това, инвестира над три милиарда долара за създаването на бунтовническото движение и предложи на Пентагона неговите бойци да бъдат подготвяни в американските бази в страната. Както посочва в една своя статия от 2014 Сиймур Хърш, доставките на оръжие от арсеналите на ЦРУ са били финансирани от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Идеята да бъде провокирана гражданска война между сунити и шиити с цел отслабването на режимите в Иран и Сирия и последващото поставяне под контрол на доставките на енергоносители от региона не е нещо ново в историята на Пентагона. В скандалния доклад на RAND Corporation от 2008, финансиран именно от Пентагона, се съдържа подробен план за това, което е трябвало да се случи. В него, в частност, се отбелязва, че контролът над петролногазовите находища в Персийския залив си остава "стратегически приоритет" за САЩ и те "ще съдействат активно за осъществяването на продължителна война в региона". В тази връзка RAND препоръчва използването на "секретни акции, информационни операции и нетрадиционни методи за водене на война" в рамките на реализацията на стратегията "разделяй и владей". В доклада се посочва, че: "САЩ и местните им съюзници биха могли да се възползват от националистически настроените джихадисти за воденето на войната с чужди ръце", а "американските лидери биха могли да спечелят от постоянния конфликт между сунити и шиити, заемайки страната на консервативните сунитски режими в борбата им срещу прошиитските движения в мюсюлманския свят... а също като подкрепят авторитарните сунитски държави в тяхното противопоставяне на неизменно враждебния им Иран".

В пълно съответствие с прогнозите на RAND, Асад реагира излишно рязко и твърдо на тази провокирана отвън криза: той започна да използва "варелни бомби" срещу гнездата на сунитската съпротива, което доведе до смъртта на много цивилни. Това задълбочи шиитско-сунитското разделение и позволи на американските политици да убедят обществото, че не става дума за "тръбопроводна", а за "хуманитарна" война. През 2013, когато сунитската съпротива започна да отстъпва пред натиска на правителствените части, западната коалиция въоръжи т.нар. Свободна сирийска армия за да може тя още повече да дестабилизира страната. Създаденият от медиите имидж на на Свободната сирийска армия като обединена въоръжена групировка на умерената опозиция се оказа фалшив. Разпадналите се нейни подразделение се прегрупираха, формирайки стотици независими бойни отряди и банди. При това повечето от тях бяха командвани или пък действаха в тясно взаимодействие с джихадистите, оказали се най-твърдите и ефективни бойци на съпротивата срещу режима. По онова време сунитските армии на "Ал Кайда в Ирак" вече бяха пресекли границата, влязоха в Сирия и се обединиха с отрядите на дезертьорите от Свободната сирийска армия, значителна част от които бяха подготвени и въоръжени от САЩ.

Макар повечето медии да говореха за "бунт на умерената опозиция срещу тиранина Асад", стратезите от американското разузнаване още от самото начало бяха наясно, че протежетата им са радикални джихадисти, които са в състояние да си създадат нов ислямски халифат, включвайки в него сунитските региони в Сирия и Ирак. Две години преди на сцената да излязат главорезите от Ислямска държава, Агенцията за военно разузнаване към Департамента по отбраната на САЩ подготви доклад от седем страници (от 12 август 2012), чието съдържание стана известно, благодарение на фондация Judicial Watch. В него се предупреждава, че подкрепата, оказвана от САЩ и сунитската коалиция на радикалните сунитски джихадисти, "салафитите, "Мюсюлманските братя", и "Ал Кайда в Ирак" (днешната Ислямска държава), е основната движеща сила на бунтовническото движение в Сирия".

Ползвайки се с мощното държавно финансиране от страна на САЩ и страните от Персийския залив, тези групировки трансформираха мирните протести срещу Башар Асад в "открита междуконфесионална конфронтации (шиити срещу сунити)". В доклада се посочва, че сирийският конфликт всъщност представлява глобална конфронтация за контрол над регионалните ресурси, в чиито ход "Западът, държавите от Залива и Турция подкрепят опозицията на Асад, а Русия, Китай и Иран подкрепят режима". Както изглежда авторите на доклада на Пентагона са гледали с одобрение на перспективата за появата на "халифата" на ИД: "Ако ситуацията се влоши, съществува възможност за създаването - официално или не - на салафитско княжество в Източна Сирия (областите Ал-Хасеке и Дейр ез-Зор). Именно това искат държавите, подкрепящи опозицията, за да изолират сирийския режим". В доклада се съдържа и предупреждение, че това ново образувание може да се разшири и отвъд границата, включвайки иракските провинции Анбар и Нинава, както и, че "в рамките на алианса с другите терористични организации в Ирак и Сирия може да се стигне до провъзгласяването на ислямска държава в региона".

Както знаем, нещата се развиха точно по този начин. Неслучайно районите на Сирия, окупирани от Ислямска държава, са разположени по маршрута на планирания от Катар тръбопровод.

През 2014 обаче, нашите сунитски протежета ужасиха цялата американска нация с публичните екзекуции на свои пленници и принудиха милиони бежанци да тръгнат към Европа. Както ми сподели Тим Клемънт, който от 2004-2008 оглавяваше Обединената оперативна група за борба с тероризма, а преди това беше офицер за връзка в Ирак, отговарящ за контактите между ФБР, иракската полиция и американската армия: "Стратегията, основаваща се на идеята, че врагът на моя враг е мой приятел, понякога може да се окаже погрешна. Допуснахме същата грешка и когато подготвяхме моджехидините в Афганистан. Веднага след като руснаците се изтеглиха оттам, нашите мними приятели започнаха да рушат древните реликви, да превръщат жените в робини, да режат ръце и крака и да ни атакуват открито".

Когато прословутият "Джихади Джон" от ИД започна да убива пленниците си пред телевизионните камери, Белия дом предприе рязък завой и започна да говори по-малко за свалянето на Асад и повече за необходимостта от регионална стабилност. Администрацията на Обама опита да се дистанцира от финансираното от самата нея бунтовническото движение. Белият дом започна заканително да размахва пръст на съюзниците си. През октомври 2014 вицепрезидентът Джо Байдън заяви пред студентите от Харвард, по време на форума на Института за политика, че "нашите регионални съюзници се превърнаха в най-големия ни проблем в Сирия". Според него, Турция, Саудитска Арабия и ОАЕ до такава степен са "преизпълнени с решимост да махнат Асад", че са започнали истинска "сунитско-шиитска война", водейки я с чужди ръце и предоставяйки стотици милиони долари и десетки хиляди тонове оръжие на всеки, който е готов да воюва с режима в Дамаск". Действително, сред получателите на парите и оръжието се оказаха и Ан-Нусра, и Ал Кайда. През същата 2014 тези две групировки се обединиха, създавайки Ислямска държава. Но това, което както изглежда най-много бе раздразнило Байдън, е, че нашите "надеждни приятели" се оказаха не чак толкова надеждни за да прокарват на практика американските интереси.

Арабските лидери от целия Близък Изток постоянно обвиняват САЩ, че са създали Ислямска държава. На повечето американци подобни обвинения се струват безумни, но арабите разпологат с толкова много доказателства и свидетелства за съучастието на Вашингтон, че не им е трудно да стигнат до единствения възможен извод: "САЩ със сигурност съвсем целенасочено са съдействали за възникването на Ислямска държава". На практика, мнозина бойци на ИД и техните командири са идеологически и организационни последователи на онези джихадисти, които повече от трийсет години бяха подкрепяни и "отглеждани" от ЦРУ в най-различни държави по света - от Сирия до Египет и от Афганистан до Ирак.

Преди американската интервенция в Ирак там нямаше Ал Кайда. Президентът Джордж Буш унищожи светската държава на Саддам, а наместникът му Пол Бремър, демонстрирайки чудеса от безхаберие, на практика създаде в тази страна сунитската армия, която днес се нарича Ислямска държава. Именно Бремър предаде властта в Ирак на местните шиити и забрани управляващата партия БААС, лишавайки членовете и от възможността да заемат каквито и да било държавни длъжности, в резултат от което без работа се оказаха 700 хиляди души, предимно сунити. Това бяха партийни активисти и държавни служители - от министри до учители. След това той разпусна 380-хилядната иракска армия, 80% от която бяха сунити. Заради действията на Бремър, милиони иракски сунити бяха лишени от постове, собственост, състояние и власт. Така възникна широка прослойка от възмутени, образовани, способни, добре подготвени и въоръжени сунити. Сунитското бунтовническо движение в Ирак първоначално се наричаше "Ал Кайда в Ирак". След 2011 обаче, регионалните ни съюзници финансираха проникването на бойци на тази организация в Сирия. След като влезе там, "Ал Кайда в Ирак" се прекръсти на Ислямска държава. Според Декстър Филкинс от New Yorker, "Ислямска държава се управлява от съвет, включващ бивши иракски генерали. Мнозина са членове на светската партия БААС на Саддам Хюсеин, обърнали се към идеите на радикалния ислям при престоя си в американските затвори след 2003". Военната помощ от 500 млн. долара, предоставена от Обама на сирийските бунтовници, в крайна сметка попадна в ръцете на тези войнствени джихадисти. Тим Клемънт ми сподели, че разликата между иракския и сирийския конфликти се измерва с милионите мъже на призивна възраст, които бягат от бойните полета към Европа, защото не искат да останат и да воюват за своите общности. Тоест, те просто не желаят да се окажат между чука на тиранията на Асад, подкрепяна от руснаците, и наковалнята на злобните сунитски джихадисти, на които ние, американците помогнахме да се калят в глобалната битка за конкуриращите се помежду си стратегически тръбопроводи. Не бива да обвиняваме сирийския народ, че не иска да подкрепи плановете, начертани за страната му във Вашингтон и Москва. Свърхдържавите не оставиха шансове за едно идеалистично бъдеще, за което обикновените сирийци сигурно биха били склонни да се сражават. Никой обаче не иска да се жертва за тръбопроводите, пък били те и стратегически.

Заключение

Какъв е изходът? Ако целта на САЩ е постигането на траен мир в Близкия Изток,  създаване на условия за истинско самоуправление на арабските държави и гарантирането на собствената ни национална сигурност, всяка бъдеща американска намеса в региона следва да бъде осъществявана с оглед на историята и поуките от нея. Само когато американците осъзнаят историческия и политически контекст на този конфликт, ще можем да дадем достоверна оценка и на решенията на нашите лидери. Използвайки същите образи и лексиката, заложени и в основата на войната на САЩ срещу Саддам Хюсеин през 2003, политическият ни елит накара американците да повярват, че интервенцията в Сирия е война за идеалите против тиранията, тероризма и религиозния фанатизъм. Продължаваме да игнорираме мнението на онези араби, които виждат в сегашната криза връщане към старите заговори, вдъхновени от тръбопроводните проекти и чистата геополитика, квалифицирайки това като "обикновен цинизъм". Но, ако действително искаме да провеждаме ефективна външна политика, следва да признаем, че сирийският конфликт е война за контрол на ресурси, която по нищо не се отличава от многобройните тайни и необявени войни, които САЩ водят в Близкия Изток вече 65 години. И само когато прозрем, че и този конфликт представлява опосредствана битка за контрол над тръбопроводите, ще ни стане ясна и логиката на развитие на събитията. Това е единственото обяснение, защо Републиканската партия продължава да е зациклена върху идеята за смяната на режимите в региона, вместо върху постигането на регионална стабилност; защо администрацията на Обама не може да открие достатъчно "умерени сирийци" за да води тази война; защо Ислямска държава взриви руския пътнически самолет над Синайския полуостров; защо Саудитите екзекутираха известен шиитски проповедник; защо в отговор в Техеран беше изгорено тяхното посолство и, защо Турция си позволи да свали руския военен самолет над Сирия. Онези над милион бежанци, които през миналата 2015 наводниха Европа, бягат именно от тръбопроводната война и са сред резултатите от погрешната стратегия на ЦРУ в региона.

Тим Клемънт сравнявя ИД с Революционните въоръжени сили на Колумбия (FARC), които представляват наркокартел с революционна идеология, използвана за да вдъхновяват редовите си бойци. Според него, "ИД на практика представлява петролен картел и в основата на нейните действия са парите. Що се отнася до религиозната идеология, тя е просто инструмент за вдъхновяване моджехидините на Ислямска държава, който ги кара да жертват живота си за този петролен картел".

Ако излезем извън хуманитарните щампи на конфликта и признаем, че в Сирия се води война за енергоносители, американската външнополитическа стратегия би станала далеч по-разбираема. Подобно на сирийците, които бягат от войната в Европа, нито един американец няма да поиска да изпрати децата си да воюват и загиват за някакви тръбопроводи. В наш първостепенен приоритет следва да се превърне това, за което никой никога не се осмелява да говори: трябва да преодолеем зависимостта си от енергийните ресурси на Близкия Изток, което се превръща в съвсем реална перспектива, на фона на нарастващите собствени добиви в САЩ. След това, трябва радикално да съкратим военното си присъствие в Близкия Изток и да оставим арабите сами да управляват своя собствен свят. Освен оказването на хуманитарна помощ и гарантиране сигурността на израелските граници, САЩ нямат никакво легитимно място в този конфликт. Фактите сочат, че ние вече изиграхме крайно негативна роля, пораждайки тази криза, а историята показва, че на практика не сме в състояние да постигнем разрешаването му.

Ако се върнем назад в историята, няма как да не затаим дъх пред поразителното постоянство, с което буквално всяка въоръжена намеса на САЩ във вътрешните работи на Близкия Изток от Втората световна война насам, приключва с жалък провал, пораждайки изключително пагубна за собствените ни интереси негативна реакция сред местното население и елитите. В един доклад на Департамента по отбраната от 1997 се посочва, че: "Статистическите данни сочат наличието на тясна взаимна връзка между американската намеса в чужбина и активизирането на терористичните нападения срещу САЩ". Нека си признаем, че това, което наричаме "война с терора", е просто поредната енергийна война. Откакто през 2001 петролният бос (и по съвместителство, вицепрезидент на САЩ) Дик Чейни обяви т.нар. "дълга война против тероризма", изразходвахме цели 6 трилиона долара за осъществяването на три военни кампании в чужбина и за превръщането на самите САЩ във военизирана "държава на националната сигурност". Единствените победители в тази война са производителите и търговците на оръжие и енергийните компании, които си гарантираха гигантски печалби, специалните служби, които неимоверно разшириха пълномощията и влиянието си за сметка на собствените ни граждански свободи, както и джихадистите, за които американските интервенции неизменно се оказват най-ефективния инструмент за привличане на нови кадри. Отказахме се от своите ценности, жертваме собствените си деца, унищожихме стотици хиляди невинни хора, пратихме по дяволите идеалите си и пропиляхме гигантски национални богатства за осъществяването на безплодни и скъпоструващи авантюри в чужбина. В хода на всичко това укрепихме позициите на най-яростните си врагове и превърнахме Америка, която някога беше символ на свободата за целия останал свят, в държава на тоталното следене и маникалната национална сигурност, както и в международен парий.

Навремето "бащите-основатели" на САЩ предупреждават американците за опасностите, свързани с редовните армии, ангажирането в конфликти извън границите на страната и това, което Джон Куинси Адамс нарича "походи в чужбина в търсене на чудовища, които да бъдат унищожени". Тези мъдри хора са били наясно, че проявите на империализъм в чужбина са несъвместими с демокрацията и човешките права вътре в страната. В Атлантическата харта също са отразени тези знакови американски идеали, изискващи всяка нация да има право на самоопределение. През последните 70 години хора като братята Дълес или "бандата на Чейни", неоконсерваторите и техните съюзници, тотално ерозираха този фундаментален американски принцип, поставяйки военния и разузнавателния апарат на САЩ в служба на търгашеските интереси на големите корпорации и най-вече на енергийните компании и военните доставчици, които в буквалния смисъл на думата, трупат гигантски състояния от тези конфликти.

Крайно време е американците да наложат страната ни да се откаже от този неоимпериализъм, връщайки я на пътя на идеалите и демокрацията. Трябва да позволим на арабите сами да управляват своите територии и да посветим собствената си енергия на каузата на националното строителство в самите САЩ. И този процес следва да стартира не с поредната интервенция в Сирия, а с прекратяването на пагубното ни пристрастие към чуждите ресурси, което извращава американската външна политика вече повече от половин век.

 

* Авторът е президент на Waterkeeper Alliance и анализатор на Politico. Той е син на бившия Главен прокурор на САЩ Робърт Кенеди (1925-1968) и племенник на американския президент Джон Кенеди (1917-1963).

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017