Опитвайки да се освободят от зависимостта от руския природен газ, брюкселските "еврократи" одобриха изграждането на Трансадриатическия газопровод от Азербайджан към Гърция и оттам за Италия. На хартия проектът изглежда напълно реалистичен. Има само един проблем и той е, че на практика това просто не е вярно. Всъщност, проектът е поредната стъпка в газопроводната война между Европейския съюз и Русия, в която ЕС е обречен на поражение. Като най-много ще загубят потребителите и индустрията на държавите членки на Съюза.

В началото на март 2016 Европейската комисия одобри споразумението между правителството на Гърция и компанията ТАР AG за изграждането на Трансадриатическия газопровод (ТАР), по който в Европа трябва се доставя газ от Азербайджан. По този повод еврокомисарят по конкуренцията - датчанката Маргарет Вестагер, заяви, че "газопроводът ще доставя в ЕС газ от нови източници и ще повиши нивото на безопасност на енергийното потребление в Югоизточна Европа". В Гърция ТАР AG ще ползва определени данъчни облекчения. За да постигне споразумението с ТАР AG, обремененото с дългове гръцко правителство предостави на компанията, чиито акционери са енергийният гигант BP, азербайджанската държавна енергийна компания SOCAR, както и италиански и белгийски фирми, данъчна ваканция за срок от 25 години. Трансадриатическият газопровод трябва да стане част от Южния газов коридор на ЕС и по него ше се транзитира каспийски природен газ за Европа, през териториите на Гърция и Албания, както и през Адриатическо море, като той ще достига до Южна Италия. Предполага се, че газопроводът ще има капацитет от 10 млрд. куб. м газ годишно.

Необмисленият европейски отговор на предложението на Газпром

Брюксел съзнателно избърза да одобри споразумението за изграждането на ТАР, което стана само няколко дни след като руският гигант Газпром направи ново предложение за газови доставки на Балканите, заобикалящи Украйна, която в момента е обхваната от много дълбока икономическа и политическа криза.

Както е известно, на 25 февруари Газпром лансира нов проект за изграждане на газопровод по дъното на Черно море, който да доставя природен газ в Гърция, през неназована трета държава (най-вероятно България) и оттам към Италия. Председателят на Управителния съвет на Газпром Алексей Милер, гръцката държавна газова корпорация DEPA и италианската компания Edison SpA подписаха в Рим меморандум за взаимно разбирателство във връзка с този проект, който представлява поредния опит за доставка на руски газ за Южна Европа. Реализацията му би позволила да се избегне използването на несигурната украинска газопреносна мрежа, както и газопроводите през турска територия.

Както е известно, преди Вашингтон да започне - посредством ЕС - да упражнява масиран натиск върху правителството на България, настоявайки то да прекрати договора за изграждането на газопровода "Южен поток", Газпром планираше да добави този газопровод към прокарания по дъното на Балтийско море до Северна Германия тръбопровод "Северен поток -1". Руснаците искаха да доставят по "Южен поток" 63 млрд. куб. м газ годишно, на стойност 40 млрд. долара, като газопроводът трябваше да преминава през териториите на България, Сърбия, Австрия и Унгария, заобикаляйки Украйна. Мощният натиск от страна на Вашингтон и Брюксел върху България и Газпром обаче, ликвидираха този проект. Брюксел обяви, че "Южен поток" не съответства на Третия енергиен пакет на ЕС, разработен специално за да блокира нарастващото присъствие на Газпром на европейския газов пазар. В крайна сметка, това принуди руския президент Владимир Путин да отмени изграждането на "Южен поток", преговорите за чието строителство се водеха с България, откъдето той трябваше да продължи към газовия пазар на ЕС. Едва сега обаче, британците и останалите граждани на Съюза започват да осъзнават, че Европейската комисия въобще не се съобразява с правото на отделните нации да вземат суверенни решения.

На същия ден, през декември 2014, в Анкара, по време на срещата си с Ердоган и членове на турското правителство (тогава руско-турските отношения бяха далеч по-приятелски отколкото днес), Путин заяви, че Газпром и турската държавна петролногазова компания BOTAS водят сериозни преговори за изграждането на нов газопровод по дъното на Черно море, който да стига до турско-гръцката граница. Оттам газът трябваше да бъде доставян към ЕС по газопроводи, изградени и принадлежащи на различни държави членки на Съюза, а не на Газпром, което пък щеше да позволи покриването на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Днес обаче, на фона на острата конфронтация между Москва и Анкара и наложените на Турция руски икономически санкции, е вече очевидно, че проектът за т.нар. "Турски поток" също е мъртъв.

Поредната намеса на САЩ

Само седмица след като Газпром подписа с Гърция и Италия новия Меморандум за взаимно разбирателство относно новия руски газопровод, наречен "Посейдон", гръцките медии съобщиха, че "Европейският съюз и САЩ се дистанцират от реанимацията на проекта "Южен поток" за транзитирането на руски газ в Европа, през Гърция и Италия". Формулировката е много показателна. Защото, какви правни основания има правителството на САЩ да се "дистанцира" от една енергийна сделка между Гърция, Италия и Русия, да не говорим пък за ЕС? Нима Вашингтон и Брюксел са си присвоили правото да контролират и направляват световните енергийни потоци?

Неприятната изненада

Междувременно обаче, се оказа, че набързо подписаното под натиска на Вашингтон споразумение с правителството на Азербайджан за доставката на природен газ в Гърция се сблъсква с "малък проблем". Острият недостиг на газови доставки от шелфа на Азербайджан принуди правителството в Баку и държавната петролна и газова компания SOCAR да разгледат възможността за евентуален внос на газ от руския Газпром.

На 19 февруари 2016 вицепрезидентът на SOCAR за стратегическото развитие Тофик Гахраманов съобщи, че "активната работа по проекта на компанията по изграждането на нефтогазопреработвателния и нефтохимически комплекс в Баку (OGPC) временно се замразява". Проблемът пред азербайджанските власти и, в частност, пред SOCAR, е, че въпреки твърденията на енергийния министър Натик Алиев, че газовият добив в страната, като цяло, незначително ще нарасне - от 29,1 млрд. куб. м, през 2015, до 29,3 млрд. куб. м, през 2016, спадът на собственото производство на SOCAR означава, че вследствие на съществуващите експортни задължения е налице риск от недостиг на природен газ на вътрешния пазар. И то без да вземаме предвид новите планове за износ на газ към Гърция в рамките на проекта ТАР, който толкова се форсира от Вашингтон и Брюксел.

Основният азербайджански източник на експортен природен газ - гиганското шелфово находише Шах Дениз, което се разработва от ВР, вече подписа договор за износ на газ за Турция и Грузия. Експертите на ВР посочват, че през следващите няколко години газовият добив ще си остане на едно и също ниво. Което пък означава, че азербайджански газ за Гърция и Италиян просто няма откъде да дойде.

Енергийната геополитика на Вашингтон и Брюксел, насочена против руския газов износ, провокира сериозна криза в държавите от европейския Юг. Сърбия например, обяви наскоро, че през 2019 със сигурност ще бъде лишена от руския газ, който сега и се доставя през територията на Украйна и "дотогава ще и се наложи да търси начин за да гарантира необходимите и газови доставки".

Плановете на Вашингтон да предложи на държавите от ЕС втечнен американски шистов газ едва ли могат да се разглеждат като сериозна алтернатива. Секторът на шистовия газ в самите САЩ преживява дълбок упадък, поради изключително ниските цени на петрола и традиционния газ. Бъдешето на шистовия газ се определя от самите "инсайдъри" в този отрасъл като "все по-мрачно". Голям брой шистови енергийни компании обявяват фалит и уволняват десетки хиляди хора, а финансиращите ги банки съкращават драстично кредитните им линии. Освен това, бързото изтощаване на шистовите пластове означава, че много от най-перспективните шистови кладенци са обречени рязко да съкратят добивите. Балонът на американския шистов газ и петрол вече се пука. Освен това, в момента има само един действащ терминал за втечнен шистов газ - в Тексас.

Поведението на САЩ и ЕС силно напомня това на разглезени деца, спорещи кой от тях е "по-по-най". И светът вече се умори да гледа как в този спор винаги печели Вашингтон. Това вече става наистина скучно.

 

* Авторът е известен американски икономист и геополитик, член на редакционния съвет на списание "Геополитика"

{backbutton}

Световноизвестният китайски финансов експерт Сун Хунбин е роден през 1968 в Ченду, провинция Сечуан. През 1990 завършва Североизточния университет на провинция Ляонин. През 1994 заминава за САЩ, където остава до 2008. Специализира в Американския университет във Вашингтон, след което работи в различни сектори, включително телекомуникациите и информационната сигурност, както и в различни финансови структури, включително във Федералната национална ипотечна асоциация (Fannie Maeи Федералната корпорация за жилищни ипотечни заеми (Freddie Mac).

През 2007 в САЩ излиза първата му книга "Войната на валутите", превърнала се в световен бестселър. В нея той предсказва американската ипотечна криза, избухнала през същата година, както и глобалната финансова криза от 2008.

След завръщането си в Китай създава Независимия аналитичен център за изследване на глобалната икономика. През последните години издава още четири книги от серията "Валутни войни": "Светът, в който управлява златото", "Финансовата граница", "Ерата на воюващите царства" и "Пред буря" (2015), в която прогнозира краха на американската икономика.

- Господин Сун, според Вас, доколко тясно са свързани с глобалната икономика сегашните геополитически промени?

- В основата на съвременната геополитическа криза (включително и на войната в Сирия) е заложена политиката на т.нар. "количествено облекчаване" (т.е. печатането на пари без реално покритие) на американския Федерален резерв (както е известно, в периода от 2008 до октомври 2014 САЩ реализираха три програми за "количествно облекчаване" - QE, б.р.). Веднага след като Съединените щати прекратиха програмата за "количествено облекчаване", всички глобални показатели моментално тръгнаха надолу, включително петролът, борсовите стоки и обемите на световната търговия. Ако доларовият оборот в глобалната финансова система намалява, от това страда цялата световна икономика. Вследствие на това започна и кризата в Украйна, и тази в Близкия Изток, включително и войната в Сирия. Тоест, онова, което се случва в глобалната икономика, е много тясно свързано с геополитиката.

Повишаването на лихвените проценти от Федералния резерв на САЩ дори и само с 0,25% ще доведе до изтеглянето на 800 милиарда долара от световните пазари. При по-значително увеличаване на лихвените проценти от страна на Федералния резерв, в периода от 2014-2016 до 2020 обемът на доларовите активи в световен мащаб може да падне с 40%. Намаляването на количеството долари, намиращи се в обръщение пък води до криза на пазарите на развиващите се държави (т.нар. emerging markets). Когато САЩ провеждат подобна политика, това неизбежно води до криза на валутите, които се обезценяват по отношение на долара, докато обемът на дълговете по отношение на БВП нараства. Повечето държави не намаляват дълговото си бреме (американският дълг например се равнява на 18,7трлн. долара, т.е. 109,9% от БВП на САЩ - б.р.). Ако в даден момент обемът на американския дълг надхвърли 300% от БВП, "бентът" ще бъде пробит и всичко ще рухне. Това вече се е случвало през 1929, по време на Голямата депресия. В един момент икономическата конструкция не издържа на натиска и рухва, т.е. настъпва дефолт и изключително сериозна криза.

Ако искаме да избегнем следващата глобална криза, трябва да променим цялата структура на глобалната финансова система.

- Къде се очертават най-сериозните финансови проблеми?

- През настоящата 2016 с определени проблеми ще се сблъскат и Китай, и Русия, и САЩ. В Китай например, се очертават сериозни финансови проблеми за първи път от най-голямата финансова криза през 1976. Китай разполага с големи валутни резерви (около 3,5 трлн. долара), но може да използва само малка част от тях, защото това оказва сериозно влияние върху курса на юана. Така например, изразходването на 500 млрд. долара от тези резерви може да доведе до обезценяване на юана с между 10% и 30%. Освен това, обемът на външния дълг на китайските компании достигна 1,2 трлн. долара, а да не забравяме, че трябва да поддържаме нивото на търговията със САЩ. Както е известно, Китай отделя специално внимание на постигането на годишен растеж в размер на 7-8% от БВП. Днес обаче, всяка държава може да се сблъска със сериозна криза. Финансовата криза избухва внезапно и не е свързана с растежа или спада в реалната икономика.

САЩ също са изправени пред сериозни проблеми. От една страна, повишаването на лихвените проценти от страна на Федералния резерв ще доведе до изтеглянето на 800 млрд. долара от световните пазари. От друга, назрява голям проблем с т.нар. junk (т.е. боклук) облигации с висока лихва, чиято стойност е 2 трлн. долара. На пръв поглед, не става въпрос за голям дял, но и през 2008, обемът на тези кредити също не беше голям, но точно той стана отправната точка за възникването на кризата. Тоест, увеличаването на лихвения процент от Федералния резерв, плюс проблема с junk облигациите, могат да се окажат пролог към криза, по-сериозна дори от тази през 2008.

- От есента на 2015 насам се водят дискусии, кой точно ще даде старта на новата глобална криза: дали Федералният резерв на САЩ, повишавайки лихвения процент, или Китай, чиято финансова система се сблъсква със сериозни проблеми?

- Действително, от лятото на миналата година започна изтичане на капитали от Китай, а националната валута започна да се обезценява. Тези процеси обаче са пряко свързани с връщането на доларите в САЩ на фона на намерението на Федералния резерв да втвърди монетарната си политика, т.е. да повиши основния лихвен процент.

Доларът укрепна значително, но това не е свързано с икономиката на САЩ, която не е толкова силна, че да може да върне доларите от световните пазари. Американците възнамеряват да съкратят доларовите си потоци, затова трябва да върнат доларите от другите пазари. А Китай е основния вносител на стоки в САЩ и тъкмо към него (т.е. за заплащането на китайския внос) се насочи основната част от емитираните за сметка на количественото облекчаване долари.

Китайските икономисти се делят на две основни групи. Едните смятат, че трябва да бъдат запазени добрите отношения със САЩ, тъй като евентуалният отказ от долара няма да е изгоден за Китай. Другите, сред които съм и аз, смятат, че големите държави, като Китай и Русия, трябва да имат своя финансова система, суверенна и независима икономика и валута. Доларовата система е нестабилна и не бива да се ориентираме към нея.

Бретънуудската валутна система може да бъде трансформирана само посредством всеобхватната интеграция между Европа и Азия. Това е единственият изход. Русия разполага с редица предимства пред Китай, например голяма територия и безброй ресурси. Китай няма природен газ и петрол, освен това зависи от експортните пазари на САЩ и Европа. Затова руските политически елити не се боят да се конфронтират открито със Запада.

- Кои са точки на съприкосновение между Китай и Русия? Налага ли се обединяването на юана и рублата за да бъде сложен край на доминацата на долара?

- Първо трябва да се промени валутната система вътре във всяка от страните, а след това да се върви към интеграция. За Китай, основни валути при покупките на петрол и природен газ, освен долара, трябва да станат юанът и рублата. Защото и в Русия, и в Китай има недостиг на долари. Тоест, става дума за постепенен преходен процес към взаимни разчети в националните ни валути.

Необходимо е също развитието на транспортната система, което в крайна сметка ще доведе до промяна на геополитическата ситуация в света. Както е известно, Русия създаде т.нар. Евразийски икономически съюз, а Китай - на свой ред - разработва съвместно с руснаците концепцията за Икономическия пояс на Новия път на коприната.

В течение на вече 500 години светът се контролира от морските държави. Но, ако се изгради високоскоростна железопътна магистрала между Азия и Русия, ще можем да превозваме стоки от Китай до Европа, вместо за шейсет, само за два дена. Евразия разполага с всички необходими ресурси - природни, технологични и човешки - за своето развитие. И, ако се появи развита скоростна железопътна мрежа, това ще бъде началото на края на ерата на морските държави, а контролът над глобалната икономика ще премине в ръцете на континенталните сили.

- Запознат ли сте с руския проект за Северния морски път? Възможно ли е съчетаването му с концепцията за Пътя на коприната?

- Според мен, проектът за Северния морски път е напълно съвместним с този за Пътя на коприната. Не е възможно да се построи високоскоростна железопътна мрежа, която да покрие изцяло толкова огромна територия. Ше бъде сложно стоките от северните региони да се превозват само с железница. Северният морски път може да стане един от вариантите за решаването на този проблем. Затова двата проекта се допълват взаимно.

- В момента САЩ създават т.нар. Транстихоокеанско партньорство (ТТП), като алтернатива на АСЕАН и АТИС (Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество), т.е. с цел противопоставяне на нарастващото влияние на Китай и Русия, както и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), като зона за свободна търговия с ЕС. Смятате ли, че тези нови съюзи представляват заплаха за Китай и Русия?

- В дългосрочен план, тези два алианса могат да се разглеждат не толкова като търговски съюзи, колкото като финансови предизвикателства. Същността на ТТП и ТПТИ е в това, че капиталите ще управляват държавите, а не държавата - капиталите. Този нов модел на управление, естествено, ще окаже влияние върху сега действащите модели в Русия и Китай. Защото и в двете страни държавата управлява капиталите, а не обратното.

Не мисля обаче, че новите модели, които лансират тези два съюза, ще могат да изолират моделите на Русия и Китай. На практика, става дума за разширяването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), което действа от 1994 насам между Канада, Мексико и САЩ. Днес виждаме обаче, че ситуацията в Мексико още повече се влоши, при това и трите държави продължават да работят и да търгуват и с всички останали държави по света. Струва ми се, че след двайсетина години последиците от ТТП и ТПТИ ще се окажат същите. Тоест, невъзможно е Китай и Русия да бъдат изолирани от търговията със страните, участващи в тези съюзи.

- Какво могат да очакват през следващите три години Русия, Китай и САЩ? Реалистични ли са прогнозите за краха на американската доларова система?

- Според мен, в краткосрочна перспектива, Русия и Китай се намират в по-малко благоприятни условия, докато условията при САЩ изглеждат повече или по-малко стабилни. Не може еднозначно да се посочи, кога точно ще рухне американската система. Това е продължителен процес, т.е. тя не може да се разпадне изведнъж.

{backbutton}

 

Татяна Дронзина и Явор Райчев. "Жените в Ислямска държава”. 224 страници. Военно издателство, София, 2016.

Татяна Дронзина и Явор Райчев. "Жените в Ислямска държава”. 224 страници. Военно издателство, София, 2016.

През последните години Ислямска държава е сред най-коментираните обществено-политически феномени в международната политика. Въпреки това, знанията ни за непризнатата от никого джихадистка квазидържава, разположена на територията на Сирия и Ирак, си остават откъслечни и непълни. В началота на тази година Военно издателство пусна на пазара монография за Ислямска държава, написана от двама български автори – професор Татяна Дронзина от Софийския университет и Явор Райчев, който има магистърска степен по международни отношения от университета в шведския град Линшьопинг.

Книгата „Жените в Ислямска държава” разглежда един от слабо проучените аспекти на джихадисткия феномен – женското участие. Изследването на авторите се базира на огромен фактологичен материал. Освен научните и медийни публикации, те са използвали и резултатите от своята теренна работа в Централна Азия, където са интервюирали бойци, излежаващи присъди за участие в Ислямска държава (ИД), както и близки и роднини на мъже и жени, които понастоящем се бият в Сирия и Ирак. Освен това Дронзина и Райчев са изгледали и превели стотици часове видеоматериали, рекламни клипове и пропагандни филми, както и записи на радио и телевизионни предавания на английски, руски и арабски език. В резултат се е получил жив, интересен и аналитичен разказ за битието на жените, попаднали на територията, контролирана от ИД.

Според данни от средата на миналата година, 550 от всички европейци, намиращи се на територията на ИД, са жени. Най-много са германките, французойките и британките. Дронзина и Райчев се интересуват от социалния произход и мотивацията на тези жени. Изводът им е, че е много трудно да се очертае общ социален профил за всички представителки на тази група. Сред тях има млади жени и тийнейджърки от добри, но и от проблемни семейства; с дълбоко вярващи и практикуващи религиозни обреди родители, но и с родители с либерални възгледи. Някои жени са имали трудно детство, а други са от средната класа. Не всички са били мюсюлманки по рождение, много от тях приемат тази религия в тийнейджърска възраст. Част от младите жени пътуват към Сирия със съпрузите си, други – за да се срещнат с любимия си, с когото се познават само по интернет, а трети – с надеждата, че там ще си намерят мъж, с когото да създадат дом и деца. Всички те обаче към момента на заминаването са се намирали под въздействието на радикални идеологии, създали у тях убеждението, че именно Ислямска държава е мястото, където всички мечти на добрата мюсюлманка могат да бъдат осъществени. Любопитни са и историите на руските момичета, които се присъединяват към ИД. Повечето от тях са студентки по право, финанси, медицина в престижни руски университети.

Един от безспорните фактори, мотивиращи жените да се присъединят към ИД, е дълбоката религиозна вяра. Той обаче в никакъв случай не е единствен, посочват авторите на книгата. Друг  важен мотив е желанието за включване в общност, състояща се от хора с със сходни на техните собствени възгледи, ценности и разбирания за живота. Общността е контекстът на истинската човешка индивидуалност. Важна роля играе и стремежът за чисто женска житейска реализация в ролята на съпруга и майка. Много момичета, присъединили се към ИД, макар че са от западни държави, произхождат от общности, в които брачният избор не е напълно свободен, а договорените от родителите бракове продължават да бъдат практика. Халифатът на ИД предоставя обществен идеал, който пленява въображението, мобилизира силите и дава твърдостта да се понасят несгодите на войната. За личността, присъединяването към джихадистите несъмнено е революционен акт. Затова то може да се разглежда и като форма на женски бунт срещу тиранията на традицията и патриархалните нрави.

Една от най-любопитните глави в книгата „Жените в Ислямска държава” е посветена на т.нар. "секс джихад", или както е известен на арабски - джихад ал никах. Първите сведения за него са от 2012. Според фатва, издадена от един саудитски духовник, бойците, които повече от две години не са имали контакт с жени, могат да осъществят такъв в рамките на няколкочасов брак. Краткостта на брака е с цел колкото се може повече джихадисти да се възползват от достъпа до жени като единствените ограничения са момичетата да бъдат над 14-годишна възраст, вдовици или разведени. Един уахабитски проповедник дори публикува още по-радикална фатва, която обявява за законни и почасовите брачни контракти с омъжени жени без знанието на техните съпрузи. В повечето случаи участието на жените в секс джихада е принудително. Историите на тези, които са успели да стигнат до безопасно място и да споделят преживяното, показват, че те са толкова унизени и отвратени, колкото всяка жена би била, ако й се налага да има 152 „съпрузи” за пет месеца. Или, ако след смъртта на мъжа си трябва да бъде предадена на следващите джихадисти, за да повиши бойния дух на „сражаващите се братя”. В още по-тежко положение са жените, попаднали в сексуално робство, което е установена социална практика на територията, контролирана от ИД. В книгата си Дронзина и Райчев цитират пълния текст на документ на джихадистите, озаглавен „Въпроси и отговори за пленниците и робите”. В него има потресаващи подробности като например това, че е разрешено пленена жена да бъде продавана, купувана и подарявана, както и да бъде бита. Позволен е дисциплиниращият бой (дарб тадийб), но не и този с цел телесна повреда (дарб ал-таксийр).

Отделна сюжетна линия, която авторите на книгата проследяват, е ролята на жените, присъединили се към джихадисттите, извън семейството. В ИД има женски елит, отговорен за общуването, контрола и съблюдаването на ислямския закон на нейна територия. Тези функции са вменени на бригадата „Ал-Кханса” – нравствена полиция, съставена изцяло от жени. Тя е създадена през февруари 2014 и носи името на арабската поетеса от VII век Ал-Кханса. Състои се от около 70 неомъжени жени на възраст между 18 и 25 години, които получават заплата плюс храна, покрив, оръжие и обучение. В бригадата има американки, англичанки, французойки, рускини. Според някои сведения „Ал-Кханса” се ръководи от млада жена от шотландския град Глазгоу, която е израснала в семейство на умерени мюсюлмани. На 20-годишна възраст тя се радикализира, заминава за Сирия и от новия си дом започва да праща през Туитър пламенни съобщения, призоваващи ислямистите, които не могат да се влеят в ИД, да „пренесат бойното поле у дома си”, организирайки атентати. Някои определят бригадата „Ал-Кханса” като „женското Гестапо на ИД”, докато други акцентират върху нейната роля в джихадистката пропаганда, наричайки я „медийното крило на ИД”. Основното „бойно поле”, но което се разгръщат пропагандните послания, са социалните мрежи. Поддръжниците на ИД публикуват приблизително по 90 хиляди поста на ден във Фейсбук и Туитър. Засега няма ефективна стратегия за борба срещу тази модерна пропаганда на радикализма.

В заключение, авторите си задават въпроса, какво следва да бъде отношението към жените, избрали да подкрепят с действията си ИД? Как следва да ги разглеждаме: като жертви или като престъпници? Прави ли ги виновни това, че са допринесли за укрепването на една терористична организация, станала известна с неконтролируемата си жестокост към представители на други религии, публично обезглавяване на цивилни заложници, безчовечно отношение към военнопленници и безогледно използване на деца-войници в противоречие на всякакви международни норми и закони, с въвеждане на сексуалното робство за жени и прилагане на ужасяващи физически наказания за минимално отклонение от ислямския закон? Най-простият отговор гласи, че всичко зависи от индивидуалния случай. Истината обаче е, че международната общност засега няма отговор, поради което не разполага и със стратегия за справяне с проблема. Франция, Германия, Англия и Белгия приемат, че жени, които са се присъединили към ИД и след това са се завърнали в родината си, трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност. Други, като Дания, увериха, че нито един завърнал се няма да бъде даден на съд. Но тогава остава открит въпросът за справедливостта към паметта на убитите, измъчваните, и прогонените от домовете им от ИД стотици хиляди и милиони хора, заключават Дронзина и Райчев.

Монографията „Жените в Ислямска държава” е естествено продължение на предишните изследователски дирения на проф. Татяна Дронзина по въпроса за женския самоубийствен тероризъм. Книгата е един от малкото български приноси в световния научен дебат за радикалния ислям и за начините, по които той привлича последователи. Към изследването на Дронзина и Райчев вече има интерес от чуждестранни издатели, които предлагат да го преведат на испански и английски.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Изтичането на „Панамските досиета“, макар най-вероятно да е акция с политически цели, отвори един много важен въпрос, засягащ стабилността на световната икономика. А именно – офшорните практики, които в някои свои аспекти са полезни, но прекомерното им прилагане може да се превърне в източник на глобален икономически колапс. Въпреки че медиите се фокусират върху парите на политиците, т.е. върху онази част от офшорните сделки, която прикрива корупцията, не това е основният проблем. Основният проблем са напълно законните и всеобщо известни офшорни операции на транснационалните корпорации, застрашаващи устойчивостта на световната икономика. Именно там е големият риск. Корупцията е просто придатък към политиката, тя няма онази икономическа тежест, каквато имат практиките на корпорациите. Предмет на настоящата статия е именно този истински риск.

Ако трябва с едно изречение да се опише (макар и неизчерпателно, но достатъчно ясно) съвременната световна икономика, то е: „производство в Третия свят, потребление в Първия, а печалбите – в офшорки“. Или, ако искаме да сме по-конкретни: „производство в Китай, потребление в САЩ, а печалбите – в офшорки“. Това е обективната реалност, която придобива все по-големи мащаби и започва да застрашава самото функциониране на икономиката.

Да си припомним, какво представлява икономиката. В най-сбит вид, икономиката може да се представи като едно колело (вж. фигурата). От едната страна са потребителите, които са и работници, а от другата – производителите на стоки и услуги. Потребителите купуват стоките, с което създават работа на производителите, а те наемат самите потребители като  работници. Така се осъществява стопанският оборот, който движи икономиката.

 

Съществуват и други звена в кръга – например държавата, която се намесва чрез данъците и преразпределя благата, но основната конструкция е тази – хората в качеството си на работници произвеждат благата, и после с доходите си, вече в качеството на потребители, ги купуват.

Рисковете пред този модел в съвременния свят, в случаите на неравномерно икономическо развитие, са разгледани в статията ми „Неопротекционизмът: теория на секторната глобализация” (виж сп.“Геополитика и Геостратегия“, бр.6/2015). Накратко, износът на производства към бедните държави отнема статута на „работник“ на хората в богатите страни, което води до спадане на доходите и потреблението и до всеобщо обедняване. В статията се прокарва тезата, че напълно свободна търговия следва да има само между относително еднакви като развитие региони, а до изравняването им, отделните региони да се развиват под протекционистична защита. Този проблем обаче, добива допълнителни усложнения, свързани с офшорните практики.

Ако пазарите просто са отворени, богатите ще обеднеят, бедните ще забогатеят, ще се мине вероятно през голям катаклизъм, но накрая всичко ще се уравновеси. Ако обаче в това уравнение поставим и трета страна, която изземва част от дохода (печалбата) и я крие „някъде“, от това следва съвсем видим резултат – доходът, като цяло, намалява, работниците получават по-малко, а потребителите купуват по-малко, т.е. общото богатство намалява.

Тоест, налице е не само обедняване в развитите страни, поради износа на производства, но и допълнително обедняване заради това, че корпорациите не връщат печалбите си в развитата държава, нито ги инвестират изцяло в по-бедната, а ги крият в офшорни зони.

Този проблем щеше да съществува, дори ако нямаше международна търговия, т.е. дори в рамките на затворена автаркия. Ако там производителите започнат да не връщат част от дохода в икономиката (под формата на заплати, печалби, дивиденти, данъци и пр.), а да го крият, очевидно на следващия „оборот“ кръгът вече ще има по-малко пари и ресурси. На по-следващия още по-малко и т.н.

Това означава, че офшорната практика води до натиск към „свиване“ на икономическия оборот, както при автаркия, така и при сегашния модел на глобално отворена икономика.

Какви са мащабите на проблема?

В рамките на настоящото изследване, бе направен опит да се събере максималната възможна информация от различни източници, така че да се добие представа за измеренията на случващото се. Невъзможно е да се намерят абсолютно точни данни, защото една от функциите на офшорните регистрации е именно да се запази тайната. Съществуват обаче косвени данни – медийни проучвания, консултантски фирми, данъчни анализи, които навеждат на определени изводи.

В изследване на Агенция „Блумбърг“ се посочва, че към настоящия момент американски корпорации държат около дви трилиона долара в офшорни сметки. Това са т.нар. „твърди“ данни, които са неоспорими от никого. Тоест става дума за счетоводни записи в самите отчети на компаниите. От тези данни става ясно, че корпорациите фактически държат извън САЩ сума, приблизително равна на 12-13% от американския БВП. Само върху тази сума, те биха дължали около 700 милиарда долара данъци. Но независимо от високото данъчно облагане в САЩ, данъците все пак са само 35% от печалбата, а основната загуба за обществото са останалите 65%, които просто „излизат от оборот“. Тоест, това са доходи на американски потребители, които "не са се случили". В резултат въпросните потребители потребяват по-малко, а натискът върху икономиката става все по-значителен като се разширява надолу.

Списък с компаниите, държащи над 10 милиарда долара в офшорни сметки, може да се види в долната таблица:

 

Компания:

Суми в офшорни сметки (млрд.$), 2014

General Electric

119

Microsoft

92.9

Pfizer

74

Apple

69.7

IBM

61.4

Merck

60

Johnson & Johnson

53.4

Cisco Systems

52.7

Exxon Mobil

51

Google

47.4

Procter & Gamble

44

Citigroup

43.8

Hewlett-Packar

42.9

Oracle

39.3

PepsiCo

37.8

Chevron

35.7

Coca-Cola

33.3

JPMorgan Chase

31.1

Amgen

29.3

United Technologies

28

Qualcomm

25.7

Eli Lilly

25.7

Intel

24.9

Goldman Sachs Group

24.88

Bristol-Myers Squibb

24

AbbVie

23

Abbott

23

Philip Morris International

23

Wal-Mart Stores

21.4

Medtronic

20.52

Dow Chemical

18.03

Caterpillar

18

DuPont

17.22

Bank of America

17.2

Gilead Sciences

15.6

McDonald's

15.4

Honeywell International

15

Baxter International

13.9

Mondelez International

13.2

Danaher

11.8

EMC

11.8

3M

11.2

Praxair

10.4

Corning

10.3

Berkshire Hathaway

10

Източник: Агенция „Блумбърг“

 

Въпросната сума от около два трилиона долара обаче, е натрупана за няколко години. По-важни в случая са данните за това, колко ежегодно "спестяват" корпорациите. Според изследването на „Блумбърг“, увеличението на офшорните баланси е с около 8% на година, т.е. около 160 милиарда долара. Това означава, че всяка година 160 милиарда долара излизат от джобовете на потенциалните потребители, и се „скриват“ някъде в неизвестността. Възниква закономерният въпрос, до каква степен тези 160 милиарда долара „минус“, влияят негативно върху американския БВП. Отговорът може да се намери като се използва класическия мултипликатор – съотношението между БВП и парите в обращение.

Според дани на Федералния резерв на САЩ, към началото на 2016, парите в обращение в страната са около 1,4 трилиона долара. По данни от статистиката, годишният БВП на САЩ е около 16,77 трилиона долара. Тоест мултипликаторът следва да е:

М=GDP/MS = 16,77/1,4 = 11,97, където: М е мултипликатор, GDP – брутен вътрешен продукт, а MS – пари в обращение.

Излиза, че в САЩ мултипликаторът е приблизително 12, т.е. всеки долар в търговския оборот генерира 12 долара нов БВП. Тук следва да се уточни, че това е настоящият мултипликатор, който е „изкривен“ от прекомерните „печатания на пари“, с цел да бъдат спасени американските банки. Реалният мултипликатор, на база на данни от предходните периоди, е дори над 20. Но дори да се опрем само на твърдите данни, излиза, че ако корпорациите изваждат от обращение 160 милиарда долара годишно, това води до намаление на БВП с 1920 милиарда долара на година. Изчислението е както следва:

LGDP=MSR*M = 160х12=1920, където LGDP (Lost GDP) е загубен БВП, MSR (Money Supply Reduction) е намаление на предлагането на пари,  а M е мултипликатор.

Това означава, че всяка година загубите на обществото от несъздаден БВП се измерват с близо 2 трилиона долара, което е около 12% от обема на цялата американска икономика. Тоест, само по този начин, корпорациите намаляват стандарта на средния американец с 12%.

Всичко това обаче е само „върхът на айсберга“. По две причини. Първата и по-маловажна е, че процесът на „офшоризация“ се ускорява, т.е. все повече капитали се изнасят от все повече фирми. Което означава, че в бъдеще ще става по-зле. А втората и по-важна причина е, че всички тези изчисления се базират на официални данни, докато реалните са далеч по-шокиращи. Така например, официалните данни на корпорацията Apple са за 69 милиарда долара в офшорни сметки. В същото време, на изслушвания в Конгреса, свързани с данъчното законодателство, изпълнителният директор на компанията посочи, че на практика става дума за 181 милиарда долара. Apple има счетоводители и адвокати и са уредили всичко да изглежда законно пред данъчните власти. Но пред законодателите, с цел да ги убеди да намалят данъците, Тим Кук посочва други цифри. Тоест, загубите за обществото са дори по-големи. 181 разделено на 69 дава 2,62, което е допълнителен мултипликатор на загубите, ако приемем съотношението на Apple за универсално. Ако и другите, подобни на Apple компании правят същото, излиза че загубите на БВП стават около 5 трилиона долара на година. А това е 30% от американския БВП! С други думи, средният американец би бил с около 30% по-богат, ако ги нямаше офшорните схеми. Представете си значимостта на този факт! Колко по-беден става обикновеният гражданин, само заради офшорните схеми!

Примерът със САЩ е достатъчно универсален, защото илюстрира загубите на най-могъщата икономика, разполагаща и с най-силните тайни служби, армия и механизми за глобален контрол. Ситуацията по света, като цяло, е дори по-лоша. За нея можем да съдим по публикувания през 2012 доклад на Tax Justice Network. Според него, в офшорните зони се крият ресурси на обща стойност 21 трилиона долара. Т.е. колкото е БВП на САЩ и Япония, взети заедно. Докладът съдържа изумителни данни за изтичането на капитали от други страни. Посочва се например цифрата от 500 милиарда долара, изтекли от Русия, след 1990, когато „икономиката се отваря“. Последното е важно и интересно уточнение, защото дава представа за част от недъзите на отворения икономически модел, за които по принцип не е прието да се говори. Русия обаче не е толкова страшен пример. В далеч по-бедната от нея Нигерия са фиксирани 196 милиарда долара, изнесени към офшорки. Както е известно, тази страна притежава много петрол, но е с много бедно население и страда от перманентни кланови и религиозни войни. На този фон и при този беден и страдащ народ, да се изнесат почти 200 милиарда в офшорки не е просто икономически проблем, а по-скоро форма на геноцид.

Друга доста щедра към офшорките страна е Саудитска Арабия. Според доклада, тя е изнесла 197 милиарда долара в офшорки. Разбира се, тук липсва мизерията на нигерийците, защото става дума за богата петролна монархия. Елитът и обаче изнася пари, вместо да ги вложи например в някакъв непетролен сектор, с оглед на времето, когато петролът ще свърши.

Много интересен факт в доклада е, колко малко хора реално контролират основната част от парите в офшорките. Според данните, това са около 92 хиляди души за целия свят, които държат около 6,3 трилиона долара. Тоест, 0,001% супер богато население държи лъвския пай от офшорното богатство. Като съпоставим тези данни, с представените в началото на статията – за корпорациите, като цяло, и за Applе, в частност, можем да направим и предположение, кои са въпроснине свръхбогати хора. Това очевидно е висшият корпоративен елит – едри акционери и мениджъри, които държат парите в офшорки, и там под някаква форма ги разпределят помежду си. Защото и корпорациите, и мениджърите ще трябва да платят огромни данъци, ако си разпределят парите, след връщането им в конкретната икономика, в която са спечелени.

Нека не забравяме и другия посочен по-горе проблем – процесът на „офшоризация“ се ускорява. Как ще изглежда един свят, в който примерно след десет години всички ще са наполовина по-богати, отколкото биха могли да бъдат, само заради практиките на корпорациите, действащи по същество в интерес на изключително малък кръг от привилегировани икономически единици? Може ли в момента да сме с 30% по-бедни, само заради офшорките, а в бъдеще да губим почти половината си пари, заради тях? Що за общество е това?

Не тези емоции обаче са основния проблем. Нито дори 30%-ното ни обедняване. Основният проблем е в мрачната картина, която очертават горните уравнения. Извеждането на определено количество пари от обращение води до свиване на икономиката. Това е научно доказан факт, приет от всички икономически школи, който не се нуждае от доказване. Какво обаче следва от постоянното и продължаващо с години изтегляне на пари от реалната икономика? Да предположим, че един човек - да го наречем Джон, през първата година разполага с 1000 долара, през втората - с 900, през третата с 800 и т.н. Какво се случва с икономиката? Отговорът е очевиден – тя следва доходите на Джон. Той потребява по-малко, защото има по-малък доход, което води до намаляване на доходите на другите като него. Те, от своя страна потребяват по-малко от стоката, произвеждана от Джон, и т.н. Голямата и опасна истина е, че перманентното изтегляне на пари от обращение, независимо по каква причина се случва, провокира низходяща спирала, т.е. ескалиращо свиване на икономиката.

Може ли в резултат от това, икономиката да стигне до „нула“? На теория да. На практика ще стане нещо по-лошо – хората се започнат да се избиват още преди това да се случи. Звучи цинично и ненаучно, но е вярно.

Интересен е също въпросът, може ли по някакъв начин държавата да компенсира изтичането на капитали към офшорките? По принцип може, но само краткосрочно. Държавата печата пари и ги пуска под формата на дълг. Тези пари могат да заменят изчезналите зад граница. Подобен процес обаче не може да е вечен, защото ескалирането на дълга ще доведе до всеобщ фалит в края на процеса. Допълнително, изобилието от пари носи рискове от инфлация и всеобщо обедняване. Ако в някакъв момент парите на корпорациите се върнат, а на пазара са и напечатаните от държавата пари, ще настъпи инфлационен взрив.

Простият научен факт е, че класическият икономически оборот е единствения източник на пари в дългосрочен план, и то на истински пари, зад които стои труд и производство. Този модел е дългосрочно устойчив. Той не може да се замени от заеми, нито пък трудът да се замени от по-голямата кредитна карта. Работникът следва да потребява, но и да работи за да изкара парите за потреблението си. И няма друг начи това да се случи, освен класическия икономически кръгооборот. Съответно – всеки, който разрушава този оборот, независимо дали го прави законно или не, разрушава и самата икономика.

Какво може да се предприеме?

Така очертаната ситуация поражда закономерния въпрос „какво да се прави?“. Към настоящия момент, в регулативните и политическите органи не се обсъжда цялостното решение на проблема. Налице е недоволство срещу офшорните компании, но единственото, което се предприема, са палиативни мерки – ограничения за отделни компании да участват в определени сделки, отмени на споразумения за избягване на двойното данъчно облагане и пр. Типичен пример за подобна „палиативна мярка“ беше българският закон срещу офшорните фирми. Това бе една доста популистка мярка, която на практика не доведе до нищо. Всъщност, най-абсурдното в този закон беше, че не адресираше всички офшорни регистрации. Част от офшорните зони бяха включени, а друга част - не. Тоест, това се оказа закон за забрана на едни офшорки, в полза на други. В конкретния случай, в списъка на офшорните зони на очи се набиваше липсата на американския щат Делауеър. А това всъщност е една от най-големите офшорни зони в света. Невключването му в списъка, по същество означава да кажеш на корпорациите: „ползвайте Делауеър, но не ползвайте другите“. Тоест, къде на шега, къде насериозно, това се превърна в „Закон за гарантиране на щата Делауеър статут на доминираща офшорка за България“.

Вероятната причина за отсъствието на Делауеър е фактът, че той се намира на американска територия и по същество би излязло, че България налага антиофшорно законодателство спрямо САЩ. Естествено, това е невъзможно, при положение, че до голяма степен самото съществуване на правителствата у нас е поставено в зависимост от Вашингтон. Примерът обаче илюстрира, как борбата с офшорките добива бутафорен характер, поради различни конюнктурни аргументи.

Същата е ситуацията и с други „битки“ на политиците с офшорките. Ако се въведат ограничения например за Бахамските острови, но не се въведат за Кипър (защото е част от ЕС), тогава една триъгълна операция между мястото на бизнеса, Кипър и Бахамските острови, постига същия резултат. Парите отново са скрити, а мерките се оказват безсмислени.

Съществуват и множество чисто частни интереси, които пречат на регулацията. Различните офшорки например, са под влиянието на различни велики сили. Всяка от тях иска да запази своите офшорки и да ограничи чуждите. Така, в крайна сметка, не се прави нищо. Съществуват също странни практики по отношение на държави, които не са офшорни зони, но където има отделни статути на юридически лица, които са офшорни. Великобритания и Холандия например, имат класове фирми, които могат напълно законно да избягват данъци. В САЩ също има корпорации, със специфичен клас, които съвсем законно не плащат данъци. Това са корпорация, при които икономическият резултат се прехвърля върху собственика. Тоест, той трябва да плати данъци върху личния си доход. Самия факт обаче, че самата корпорация не плаща, а това се случва с една административна процедура по-нататък, създава допълнителни възможности за избягване на данъци. И най-сетне – да не забравяме американското законодателство за неправителствените организации и фондации, през които се източват огромни пари. Повечето най-богати хора на някакъв етап дават почти всичките си пари „за благотворителност“. Фамилията Рокфелер например, не притежава нищо. Всичко е на фондация „Рокфелер“. Бил Гейтс също няма нищо. Всичко е във фондация „Бил и Мелинда Гейтс“. Веднага след като се роди дъщеря му, основателат на Facebook  Марк Цукърбърг обяви, че дава 99% от богатството си за благотворителност. Което бе съпроводено с огромен медиеш шум. Всъщност, така богатството просто се укрива от данъци.

Вероятно именно тук значение добива и казусът с „Панамските досиета“, които показват наличието на политическо участие в офшорния бизнес. Възможно е политиците не само да са затруднени, но и да не желаят да предприемат определени мерки, именно защото искат да запазят своите офшорни сметки и богатства. В този случай, политическата корупция, макар и да не е от мащаба на сделките на глобалните корпорации, пречи да се вземат важни за обществото решения. Не е изключено в момента да се повтаря примерът с Швейцария през Втората световна война. Както е известно, по време на цялата война Хитлер сочи с пръст Швейцария - като остров на „предателите“ в цяла Европа, който не помага на борбата с болшевизма, и дори разработва план да я окупира. В онези години Швейцария буквално представлява остров, заобиколен отвсякъде от Оста, тя няма дори излаз на море. Заканите на Фюрера обаче си остават само празни приказки, защото всички пари на нацистите са в Швейцария. Тоест, самият нацистки елит предотвратява евентуалната инвазия в Швейцария, което всъщност е във вреда и на Германия, и на режима.

Възможно е личният интерес на самите политици, очертан от „Панамските досиета“, да спомага за съществуването изобщо на офшорните зони. И тъкмо от това се възползват корпорациите, които нанасят основната вреда в случая. Очевидно, в рамките на настоящата политика, която се опитва да прокарва частични решения, но оставя други заместващи проблеми напълно актуални, тази болезнен казус няма как да бъде решен.

Възможно цялостно решение предлага обаче, теорията за „неопротекционизма“. Нейната идея е свободна търговия да съществува само между еднородни икономики, като те са затворени спрямо останалия свят и другите икономика. И тъй като тази концепция е генерална, тя решава и проблема с офшорките. Изгодата от ползването на офшорката идва от комбинацията на различен вид икономики. Едната е икономиката например на САЩ, която е силно развита и генерира огромни обороти, а другата е икономиката на Панама, която е недоразвита, няма обороти, няма разходи и може да си позволи да поддържа милиони „пощенски кутии“ срещу символичен наем. Панама няма нужда от американските данъци за да се издържа. Именно в рамките на свободната търговия между нееднородни икономики, се генерира възможност за офшорна комбинация.

Но, ако Панама беше например Франция? Тя също щеше да бъде развита икономика, но би се нуждаела и от високи данъци за да се издържа. Тоест, в страна като Франция не може да се направи офшорка, защото не би имало кой да издържа държавата, съответно, не би могла да просъществувала и нейната богата икономика.

Тоест, според неопротекционизма, няма проблем от съществуването на свободен пазар между САЩ и Франция например. Това няма да доведе до загуба на пари. Съществува проблем обаче, при наличието на свободен пазар между САЩ и Панама, или между Франция и Панама. В момента такива пазари съществуват, парите текат безпрепятствено и е нормално корпорациите да използват възможностите за да крият печалбите си. При хипотетичното прилагане на неопротекционизма обаче, вече няма да е така. Защото той предполага корпорациите да са обвързани с пазара, на който работят, и да са длъжни както да плащат данъци там, така и да наемат хора от въпросните държави и така да генерират доходи и потребление в тях.

Някои изводи

Макар ограниченият размер на една научна статия да не позволява подобно изследване да се представи в неговата цялост и да се обърне достатъчно внимание на всички подробности, основните изводи от проведеното проучване на офшорните практики се очертават достатъчно ясно. Офшорният бизнес вече не е само лек страничен дразнител на общественото мнение, нито е просто начин някой „хитрец“ да си спести данъци. Той се е превърнал в структуроопределящ елемент на глобалната икономика, при това – елемент с твърде рисково влияние. Офшорният бизнес разкъсва кръгооборота на капитала като изважда част от ресурсите от самата икономика, а в някои случаи се стига и до „низходяща спирала“. Чисто математически, подобна практика може да срине една икономика до нулата. Практически, това означава обедняване и социални конфликти на доста по-ранен етап.

Политическата реакция на проблема засега е напълно неадекватна. Това може да се очертае като втори основен извод. Тя е неадекватна, поради неразбирането на проблема, поради национални интереси, защитаващи една или друга офшорна зона, и поради личен корупционен интерес на политиците – да има къде да крият богатствата си.

Третият извод пък е, че единствено работещи биха били цялостните решения, от типа на „неопротекционизма“, без разбира се да се изчерпват с него. Тоест, необходими са решения, които адресират структурата на самата икономика, а не частични решения, адресиращи само отделния проблем, защото по правило те, паралелно с това, създават друг проблем.

 

Литература:

1. Richard Rubin - U.S. Companies Are Stashing $2.1 Trillion Overseas to Avoid Taxes, Bloomberg, 03.2015

2. Tim Higgins - Tim Cook’s $181 Billion Headache: Apple’s Cash Held Overseas, Bloomberg, 07.2015

3. James Henry – The Price of offshore revisited, Tax Justice Network, 2012

4. Божилов Д. - Неопротекционизмът: Теория на секторната глобализация, сп.“Геополитика и Геостратегия“ бр.6/2015

 

* Докторант в Софийски университет "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

Д-р Драган Ђукановић, Балкан на постхладноратовском раснкршЋу (1989–2016). 178 с. Службени гласник. Београд, 2016

Д-р Драган Ђукановић, Балкан на постхладноратовском раснкршЋу (1989–2016). 178 с. Службени гласник. Београд, 2016

Драган Джуканович (роден през 1974)  се налага като едно от сериозните нови имена на сръбската международна и геополитическа изследователска общност. Работата му в Института за международна политика и икономика в Белград - същият където с подписа на Тито е взето решението за основаването на Организацията на необвързаните страни, му дава достъп до научни кръгове, международни конференции и изследвания, които го изграждат като учен. Още повече, че е заместник-директор на институцията (от 2015), главен редактор на списание „Международна политика“ и заместник председател на Центъра за в Запис ъншна политика.

Наскоро в Белград излезе от печат последната му книга „Балканите на кръстопътя след студената война (1989-2016)“. Темата засяга един специфичен регион, централна част от който е и България. Авторовият фокус обаче попада върху част от него - т.нар. Западни Балкани. Това не омаловажава монографичния труд, а дори напротив – придава му по-голяма дълбочина. Още повече, че тази част на Югоизточна Европа беше и ще става все по-важна за съвременната европейска политика. И няма как да бъде иначе в контекста на бежанската криза, проблемите на Македония, кризата в Косово и институционалния блокаж на Босна.

За да разкаже историята на това наистина заплетено море от народи, религии и отношения Джуканович е наблегнал на интердисциплинарния подход, който включва международни отношения, геополитика, политология, история.  Прави чест на автора, че се е разграничил от емоцията, която е толкова характерна за мнозинството научни разработки, свързани с Балканите, и често пречи за обективния характер на изследванията. Джуканович е успял да разтвори максимално ветрилото, за да разгледа външнополитическите отношения на новите/стари държави в тяхното наистина голямо многообразие. Няма ги типичните филски и фобски интерпретации на повечето западнобалкански изследователи, които често са насочени към съседите.

Специално внимание в книгата е отделено на политиката на глобалните играчи в региона, много от които прекалено активно се намесват в живота на народите, населяващи югоизточния край на Стария континент през изследвания период. Освен традиционните присъстващи (САЩ, Русия, Германия/ЕС) Джуканович е включил и Китай. Икономическият дракон се опитва да се завърне по тези ширини дълги години след разпадането на тандема Ходжа-Мао. Любопитно е, че авторът е маркирал дори страни като Индия, Бразилия и Мексико, чиято роля на световната сцена нараства с променлива сила през последните години.

Включването на Турция в анализа е напълно уместно. Особено през последното десетилетие, тя се завърна много рязко в региона като се опитва да участва директно в неговия живот и развитие. Авторът не е подценил това завръщане, което придобива все по-плътни форми и тепърва ще има отражение върху политиката на целия полуостров.

Реализмът, който пронизва текста, проличава от оценката, която Джуканович е дал на разширяването на ЕС: „Вижда се, също така, че Европейският съюз в близко време ще бъде в състояние на постоянни и динамични промени на основните си характеристики“ (стр. 66). Прекаленият европозитивизъм на много от останалите изследователи им пречи да видят действителните параметри на ситуацията.

Особено интереси са изводите направени в частта посветена на Босна и Херцеговина. Авторът набляга на факта, че в момента федерацията преживява тежка външнополитическа криза, заедно с продължаващата вътрешна такава. Хървати, сърби и бошняци имат различни външнополитически цели за бъдещето си, което предполага дълбоко разделение в тамошното общество. Всяка група води автономна външна политика, която е в противоречие с останалите. Със сигурност положението ще търпи развитие, което изисква засилено внимание от всички заинтересовани страни.

Проблемите на Македония също представляват интерес, поради тяхната сложност, многопластовост и взривоопасен потенциал – блокирани външнополитически инициативи, вътрешни разделения, сложни отношения със съседите. Авторът е отделил внимание и е отчел завоя, който страната в момента прави от САЩ и ЕС към Русия.

В контекста на описаните проблеми, а и на постоянно възникващите нови (например бежанската криза), въпросите за регионалното сътрудничество и развитието на добросъседски отношения придобиват първостепенна важност за Югоизточна Европа, както отбелязва в книгата си и Джуканович.

Следва да се отбележи, че приложената в книгата библиография е много разнообразна. Авторът е използвал източници на няколко езика, като е цитирал огромен брой документи от различни национални, регионални и международни институции и инициативи. Това обогатява много текста и му придава несъмнена легитимност. Похвално е, че стилът на автора е стегнат, лек за четене и наситен с информация, без да затрупва читателя с откъснати или философски разсъждения.

Маркирането на един детайл говори много за значението на книгата - в случая това е снимката на корицата „Къщичка на Дрина“.  Символизмът на мястото не е само в това, че се намира на границата между Босна и Сърбия и през годините е било арена на сблъсъци и гранични спорове. Крехката дървена постройка, построена на една скала, буквално е надвиснала над реката. Тя показва колко нестабилни могат да бъдат и самите отношения по тези места.

В заключение може да се отбележи, че трудът на Драган Джуканович има несъмнен принос към изследванията за региона. Той ще е изключително полезен както на учените и преподавателите, така и на действащите политици, международници и анализатори, които искат да разбират по-добре тази част на света и нейните проблеми. А на базата на книгата може да се каже, че много от тях предстоят.

 

*Преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград

{backbutton}

Вероятно защото баща ми беще убит от арабин (авторът има предвид Сирхан Сирхан, застрелял сенатора и кандидат за президент от Демократическата партия Робърт Кенеди през 1968 - б.р.), досега не съм се опитвал да анализирам последиците от политиката на САЩ в Близкия Изток и, в частност, онези фактори, които провокират

толкова кръвопролитната антиамериканска реакция на ислямския свят. Днес, когато разсъждаваме за възхода на Ислямска държава (ИД) и търсим причините за варварството и жестокостта, с която бяха осъществени терористичните нападения в Париж и Сан Бернардино през миналата 2015, както и в Брюксел през 2016, в резултат от които загинаха толкова хора, се налага да излезем извън рамките на удобните обяснения, че уж в основата на всичко са религията и идеологията. Вместо това би следвало да потърсим по-сложни логични обяснения, свързани с историята и петрола, както и да видим, защо толкова често ни сочат с пръст, обвинявайки Америка за всичко.

Нелицеприятната история на жестоките американски намеси в Сирия, за които американската нация знае много малко, затова пък сирийците ги познават отлично и в подробности, се превърна в благодатна почва за залагащия на насилието ислямски джихадизъм и в момента пречи на САЩ да реагират адекватно на предизвикателствата на ИД. Докато американското общество и политическото му ръководство не са наясно за това минало на собствената си страна, ще ставаме свидетели на нови намеси, задълбочаващи кризата. В момента в Сирия действа някакво примирие, но тъй като американското влияние и престиж в страната са минимални, а прекратяването на огъня не касае ключовите действаща лица в тази война - Ислямска държава и Ан-Нусра, това примирие, в най-добрия случай, ще бъде изключително крехко.

По същия начин, предложената от Пентагона през март 2016 активизация на военната намеса в Либия, включително чрез нанасянето на въздушни удари по позиции и лагери на ИД в тази страна, няма да отслаби, а само ще усили радикалите. Както посочва в свой коментар от 8 декември 2015 New York Times, политическите ръководители и стратезите на ИД активно провокират Америка да предприеме военна интервенция по суша в региона. Те знаят от личен опит, че след започването на подобни действия в редовете им ще се влеят огромен брой нови доброволци, умерените гласове ще заглъхнат, а ислямският свят все повече ще се сплотява срещу Америка.

 

Американското военно присъствие в Близкия Изток през 2015

 

Американското военно присъствие в Близкия Изток през 2015

Легенда:

Общ брой американски военни в Близкия Изток

'000, септември

В карето:

Индекс на човешкото развитие, 2013

много високо високо средно ниско

Общ военен персонал на САЩ

Данни от 15 май 2015

За да разберем тази динамика се налага да се върнем назад в историята и, в частност, към корените на сегашния конфликт, от гледната точка на сирийците. Защото много преди окупацията на Ирак, с която ние, американците дадохме тласък на сунитското въстание, трансформирало се днес в Ислямска държава, ЦРУ всячески съдействаше за разпространението на войнствения джихадизъм, използвайки го като оръжие по време на студената война и тровейки допълнително и без това сложните отношения между Сирия и САЩ.

Тези действия спорадично пораждаха скандали в Съединените щати. Така, през юли 1957, когато се провали организирания от ЦРУ преврат в Сирия, моят чичо - сенатор Джон Кенеди, провокира възмущението на тогавашния президент Айзенхауер, водачите на двете основни политически партии, както и на нашите европейски съюзници, произнасяйки историческата си реч, в която защити правото на самоуправление на арабския свят и призова Америка да прекрати имперската си политика на намеса във вътрешните работи на арабските държави. През целия ми живот и особено по време на честите ми пътувания в Близкия Изток, мнозина араби със симпатия си припомняха тази реч, която според тях е била най-ярката проява на идеализма на Кенеди и призив към Америка да се върне към своите висши ценности, които страната ни включва и в прословутата Атлантическа харта (един от основните програмни документи на антинацистката коалиция - б.р.). Всъщност, това беше официално поет ангажимент, че след края на Втората световна война всички бивши европейски колонии ще получат право на самоопределение. Както е известно, Франклин Делано Рузвелт принуждава Уинстън Чърчил и водачите на другите съюзни държави да подпишат Атлантическата харта през 1941 като предварително условие за оказване на американска подкрепа за европейците в хода на войната срещу нацизма.

За съжаление, заради хора като Алън Дълес и ЦРУ, чиито външнополитически интриги нерядко са в разрез с официално заявения курс на САЩ, ние не тръгнахме по пътя на идеите, очертан от Атлантическата харта. През 1957, моят дядо - посланик Джоузеф Кенеди, участва в работата на тайната комисия, чията задача е да разследва секретните операции на ЦРУ в Близкия Изток. В изготвения от комисията т.нар. "доклад Брюс-Ловет", който е подписан и от него, се говори за заговорите на ЦРУ в Йордания, Сирия, Иран, Ирак и Египет. Всички те са добре известни в арабските страни, но американците на практика не знаят нищо за тях и приемат за чиста монета опроверженията на собственото си правителство. Авторите на въпросния доклад директно обвиняват ЦРУ, че стимулира разрастването на антиамериканизма, посочвайки, че той по един на пръв поглед необясним начин "пуска корени днес в много държави по света". В доклада Брюс-Ловет се посочва, че тази намеса противоречи на американските ценности и компрометира международното лидерство на САЩ и тяхното морално превъзходство, при това без знанието на американската нация. В него се отбелязва и, че ЦРУ никога не се е замисляло, как биха реагирали американците, ако някоя друга държава си позволи подобна намеса в техните вътрешни работи.

Струва ми се,            че днешните интервенционисти в лицето на бившия президент Буш, или кандидатите за поста му Тед Круз и Марко Рубио, изпитват опасна носталгия към тази кървава история, след като с такъв апломб повтарят изтърканите клишета, че близкоизточните националисти ни мразят заради "нашите свободи". Истината обаче е, че те ни мразят, защото предадахме тези свободи в собствените им страни.

Тайната война на САЩ срещу арабския национализъм

Ако наистина искаме да разберем случващото се днес, е важно да анализираме някои детайли от тази отблъскваща и полузабравена история. През 50-те години на миналия век президентът Айзенхауер и братята Дълес (директорът на ЦРУ Алан Дълес и държавният секретар Джон Фостър Дълес) отхвърлят всички съветски предложения за превръщането на Близкия Изток в неутрална зона на студената война така, че арабите да могат сами да управляват своите територии. Вместо това, те започват тайна война срещу арабския национализъм, който Алан Дълес приравнява с комунизма - особено, когато арабското самоуправление започва да застрашава американските петролни концесии. Така, САЩ започват тайно да оказват мощна военна подкрепа на тираните в Саудитска Арабия, Йордания, Ирак и Ливан, фаворизирайки марионетките, изповядващи консервативната джихадистка идеология, тъй като я разглеждат като сигурно противоотрова срещу съветския марксизъм. На съвещание в Белия дом през септември 1957, в присъствието на директора на ЦРУ по планирането Франк Уизнър и държавния секретар Джон Фостър Дълес, Айзенхауер дава следното указание на Управлението: "Трябва да правим всичко възможно, като акцентираме върху аспекта на "свещената война"". Свидетелство за това е една докладна записка на съветника по национална сигурност на президента (тогава постът се нарича "щабен секретар") генерал Андрю Гудпастър.

ЦРУ започва активно да се меси във вътрешните работи на Сирия още през 1949, т.е. само година след създаването си. Както е известно, сирийските националисти, които преди това обявяват война на нацистите, прогонват от страната френските колониални власти, подчиняващи се на режима във Виши, и формират крехка светска демокрация по американски модел. През март 1949 обаче, демократично избраният президент на Сирия Шукри ал-Куатли отказва да одобри американския проект за изграждане на трансарабски тръбопровод от петролните находища на Саудитска Арабия до ливанските пристанища, който трябва де мине през сирийска територия. В книгата си "Наследство от пепелища" Тим Уайнър разказва, че когато Ал-Куатли изразява нежелание да участва в този проект, ЦРУ моментално организира преврат срещу него, заменяйки го с предварително одобрения от Управлението (въпреки криминалното му минало) Хусни ас-Заим. Той обаче управлява по-малко от пет месеца, тъй като решението му да разпусне парламента и да утвърди американския проект, провокира масов бунт, довел до неговия арест и последвалата му екзекуция.

След няколко преврата и контрапреврата в тази съзнателна дестабилизирана отвън държава, през 1955 сирийците отново се ориентират към демокрацията, преизбирайки Ал-Куатли и неговата Национална партия. Самият Ал-Куатли продължава да се придържа към неутрална позиция във вихрещата се с пълна сила студена война, но тъй като е уязвен от американската намеса при свалянето му през 1949, постепенно започва да обръща поглед към съветския лагер. Това кара директора на ЦРУ Алън Далес да обяви, че "Сирия е узряла за нов преврат", след което изпраща в Дамаск двамата си основни експерти по организирането на антиправителствени заговори Ким Рузвелт и Роки Стоун.

Две години по-рано, през 1953, именно Рузвелт и Стоун организират преврата срещу демократично избрания премиер на Иран Мохамед Мосадък, опитал се да промени условията на неравноправните договори с британския петролен гигант Anglo-Iranian Oil Company (днешният ВР). Между другото, Мосадък е първият демократичен лидер на Иран в цялата му  4000-годишна история, както и популярен привърженик на демокрацията в общността на развиващите се държави. Когато научава, че британското разузнаване, съвместно с ВР, искат да организират държавен преврат в страната, Мосадък гони всички британски дипломати от Иран. Той обаче допуска фатална грешка, отказвайки да се вслуша в молбите на съветниците си и да изгони от страната и агентите на ЦРУ, за които се смята, че са забъркани в британския заговор. Иранският премиер идеализира САЩ, смятайки ги за образец за новата иранска демокрация и не вярва, че те са способни на подобно коварство. Но, когато през януари 1953 Айзенхауер влиза в Белия дом, той моментална дава карт бланш на Дълес да действа в Иран както сметне за нужно. Сваляйки Мосадък в хода на операция "Аякс", Стоун и Рузвелт предават цялата власт в ръцете на шаха Мохамед Реза Пахлави, който е добре настроен към американските петролни компании. В крайна сметка обаче, жестокостта на подкрепяния от Вашингтон монарх към собствения му народ води до избухването през 1979 на т.нар. Ислямска революция, в резултат от която вече над 35 години Иран представлява проблем за нашата външна политика.

След успешната реализация на операция "Аякс", през април 1957 Стоун пристига в Дамаск с три милиона долара, предназначени за "стимулирането" и въоръжаването на ислямските бойци, както и за подкупи на офицери от сирийската армия и политици, които да свалят демократично избрания светски режим на Ал-Куатли. Действията му са подробно анализирани в книгата на Джон Прадос Safe for Democracy: The Secret Wars of the CIA (Безопасност за демокрацията: тайните войни на ЦРУ). След като установява тесни връзки със сирийския клон на "Мюсюлманските братя" и разполагайки с достатъчно средства, Роки Стоун планира убийствата на шефа на сирийското разузнаване, началника на Генералния щаб и лидера на местната Комунистическа партия, като паралелно с това организира "национални заговори и различни силови провокации в Ирак, Ливан и Йордания, разчитайки вината за това да бъде хвърлена върху сирийските баасисти". В спомената по-горе книга "Наследство от пепелища", Тим Уайнър твърди, че планът на ЦРУ е включвал дестабилизирането на сирийското правителство и създаването на необходимия предлог за военна намеса от страна на Ирак и Йордания, чиито правителства вече се намират под контрола на ЦРУ. На свой ред, Ким Рузвелт прогнозира, че след идването си на власт в Дамаск с помощта на Управлението, новото марионетно правителство, ще разчита "най-вече на репресиите и деспотичните силови методи". За това говорят, публикуваните от британския Guardian разсекретени документи на ЦРУ.

Но, въпреки че разполагат с огромни суми, агентите на Управлението не успяват да подкупят достатъчно офицери от сирийската армия. Няколцина военни съобщават на баасисткия режим за готвения заговор и в отговор на това сирийската армия окупира американското посолство в Дамаск и арестува Стоун. След като е подложен на мъчителен разпит, той признава пред телевизионните камери за участието си в иранския преврат и в неуспешния опит на ЦРУ да свали законното сирийско правителство. Веднага след това, Стоун е изгонен от страната, заедно с още двама сътрудници на американското посолство. Това е първият случай, когато дипломат от Държавния департамент на САЩ е изгонен от някоя арабска държава. Разбира се, Белият дом, както и цялата американска преса, начело с New York Times, квалифицират самопризнанието на Стоун като "фалшификат" и "клевета". Междувременно, сирийският режим прочиства местната политическа класа от проамерикански настроените политици, а всички забъркани в заговора за свалянето му офицери са екзекутирани.

В отговор, САЩ изпращат своя Шести флот в Средиземно море, заплашват Дамаск с война и увещават Турция да нападне Сирия. Анкара действително концентрира на сирийската граници 50-хилядна армия и само натискът на Лигата на арабските държави, чиито лидери са възмутени от американската намеса, я принуждава да се откаже от вече планираната атака. Впрочем, и след изгонването на своите сътрудници, ЦРУ продължава тайните си усилия за сваляне на демократично избраното баасистко правителство в Сирия. Съвместно с британската Секретна разузнавателна служба (Ми-6), Управлението създава т.нар. "Комитет на свободна Сирия" и въоръжава "Мюсюлманските братя", които ликвидират трима членове на правителството в Дамаск, помогнали за разобличаването на американския заговор. За това, в частност, разказва Матю Джонс в книгата си "Предпочитаният план: докладът на англо-американската работна група за тайните действия в Сирия" (The Preferred Plan: The Anglo-American Working Group Report on Covert Action in Syria, 1957). В крайна сметка, заради интригите на ЦРУ, Сирия още повече се отдалечава от САЩ и формира дългосрочни алианси с Русия и Египет.

След втория опит за преврат в Сирия целият Близък Изток, от Ливан до Алжир, е залят от вълна от антиамерикански акции. Сред последиците е и превратът в Ирак от 14 юли 1958, оглавен от настроените против САЩ представители на новото поколение офицери, които свалят проамериканския премиер Нури ал-Саид. Водачите на преврата публикуват секретни правителствени документи, от които става ясно, че Ал-Саид е бил високоплатена марионетка на ЦРУ. В отговор на американските интриги, новото иракско правителство кани в страната съветски дипломати и икономически съветници и обръща гръб на Запада.

След като с нескопосаните си действия настройва Ирак и Сирия срещу САЩ, Ким Рузвелт напуска Близкия Изток за да заеме редица ръководни длъжности в петролния сектор, на който вярно служи и по време на работата си в ЦРУ. Както посочва в книгата си Уайнър, Джеймс Гричфийлд, който заменя Рузвелт като резидент на Управлението в региона, организира неуспешен опит за убийството на новия иракски президент с помощта на напоена с отрова носна кърпичка. Пет години по-късно ЦРУ все пак успява да свали иракския президент Абд ал-Карим Касим а след това и да доведе на власт партията БААС. Харизматичният млад убиец Саддам Хюсеин е сред знаковите лидери в "баасисткия отбор на ЦРУ". По-късно секретарят на БААС Али Салех ал-Саади, който става вицепремиер и вътрешен министър след преврата през 1963, признава, че "ние дойдохме на власт на локомотива на ЦРУ". Признанието му се съдържа в книгата на известния египетски журналист и писател Саид Абуриш "Жестоко приятелство: Западът и арабският елит" (A Brutal Friendship: The West and the Arab Elite). Според Абуриш, именно ЦРУ връчва на Саддам и най-близкото му обкръжение списъка с хората, "които следва незабавно да бъдат ликвидирани за да се гарантира успеха на преврата". На свой ред, Тим Уайнър цитира по-късни признания на Джеймс Гричфийлд, че "на практика, именно ЦРУ създаде Саддам Хюсеин". При управлението на президента Рейгън Управлението оказваше на Саддам помощ за милиарди долари, обучавайки неговите хора, подкрепяйки го с действия на американските специални части и снабдявайки го с оръжие и разузнавателни данни, при това въпреки, че беше наясно, че във войната си срещу Иран иракският диктатор използва нервно-паралитичен газ и биологично оръжие (включително, получения с посредничеството на ЦРУ антракс). По онова време Рейгън и директорът на ЦРУ Уйлям Кейси разглеждаха Саддам като потенциален съюзник на американския петролен бизнес и мощна опора на съпротивата срещу иранската ислямска революция в Близкия Изток. По време на посещението си в Багдад през 1983 техният емисар Доналд Ръмсфелд подари на иракският диктатор златни каубойски шпори, както и  цял арсенал от химическо, биологично и конвенционално оръжие. Впрочем, паралелно с това ЦРУ тайно доставяше на противника на Саддам - Иран, противотанкови реактивни снаряди и зенитни ракети, за да може да продължи войната с Ирак. Тази операция стана широко известна в резултат от скандала "Иран-контрас". По-късно джихадистите и от двете страни използваха доставеното но ЦРУ оръжие срещу американската нация.

Истинските причини за сегашната сирийска криза

В момента Америка обсъжда евентуална нова силова намеса в Близкия Изток, този път под предлог за борба срещу т.нар. Ислямска държава, но повечето американци си нямат и понятие за негативните последици от предишните грешки и провали на ЦРУ в региона, които съдействаха за възникването на сегашната криза. Ехото от дългогодишните интриги и машинации на Управлението продължава да се усеща в столиците на близкоизточните държави, включително в джамиите и медресетата, нагледно демонстрирайки,      как ЦРУ помагаше за ликвидирането на демокрацията и умерения ислям в региона.

Поредицата иракски и сирийски диктатори, включително Башар ал-Асад и неговия баща, поражда спомени за многобройните и кървави заговори на ЦРУ, послужили като предлог за тяхното авторитарно управление, тактиката им на жестоки репресии и формирането на стабилни алианси с Русия. Всички тези случаи са добре известни на жителите на Сирия и Ирак, които - съвсем естествено - тълкуват американската намеса именно в контекста на тази история.

Послушните американски медии, като папагали повтарят тезата, че военната ни помощ за въоръжената сирийска опозиция има чисто хуманитарен характер. Мнозина араби обаче, виждат в сегашната криза поредната война, водена с чужди ръце и в интерес на чужди геополитически интереси, както и на петролния сектор. Преди да нагазим по-дълбоко в това блато, няма да е излишно да си припомним многобройните факти, потвърждаващи тази гледна точка.

Според повечето араби, войната срещу Башар Асад не е започнала през 2011 с мирните протести в рамките на т.нар. "арабска пролет". Всъщност, тя започва още през 2000, когато Катар предложи изграждането на петролопровод с дължина 1500 км на стойност 10 милиарда долара през територията на Саудитска Арабия, Йордания и Сирия. Както е известно, Катар експлоатира заедно с Иран газовото находище Северен/Южен Парс, съдържащо най-големите запаси от природен газ в света. Заради действащото доскоро търговско ембарго, на Иран беше забранено да изнася газ. От друга страна, катарският газ стига до европейските пазари само по море и то под формата на LNG (т.е. като втечнен газ), което значително го оскъпява. Въпросният газопровод би свързал Катар директно с пазарите на енергоносители в Европа през разпределителните терминали в Турция, която при подобно развитие би си осигурила значителни средства от транзитни такси. Изграждането на катарско-турския тръбопровод щеше да гарантира на сунитските монархии от Персийския залив ключови позиции на световния газов пазар и да укрепи позициите на Катар, който е най-близкия съюзник на САЩ в арабския свят. Именно в Катар са разположени две големи американски военни бази, както и близкоизточният щаб на Централното командване (CENTCOM).

ЕС, който получава 30% от необходимия му газ от Русия, се нуждаеше не по-малко от този тръбопровод, защото той би му осигурил евтини енергоносители и по-голяма независимост от икономическия и политически натиск на Владимир Путин. На свой ред Турция, която е втория най-голям потребител на руски газ, беше особено заинтересована да сложи край на зависимостта си от своя исторически съперник и да гарантира позициите си на ключов транзитьор, който с голяма изгода за себе си, осигурява доставките на азиатски енергоносители на европейските пазари. Накрая, катарският газопровод беше изгоден и за консервативната сунитска монархия на Саудитска Арабия, защото би и осигурил плацдарм в доминираната от шиитите Сирия.

Геополитическата цел на Саудитите е сдържането на икономическата и политическа мощ на принципния противник на Кралството - шиитски Иран, който при това е близък съюзник на Башар Асад. Саудитската монархия видя в шиитския преврат в Ирак, осъществен с подкрепата на САЩ след свалянето на Саддам Хюсеин, както и в отмяната на търговското ембарго срещу Иран през миналата 2015, заплаха за понижаване на статута и на регионална държава и затова започна косвена война срещу Техерен в Йемен, където в момента извършва истински геноцид против ползващите се с иранска подкрепа бунтовици "хуси".

Несъмнено, руснаците, които доставят 70% от изнасяния от тях газ в Европа, също видяха в проекта за катарско-турския тръбопровод заплаха за собствените си икономически интереси. Според Путин, този проект е заговор на НАТО, целящ промяна на статуквото и лишаването на Русия от единствения и плацдарм в Близкия Изток, а също задушаването на руската икономика и ограничаване на руското влияние на европейския енергиен пазар. В крайна сметка, през 2009 Асад обяви, че няма да подпише споразумението за изграждането на тръбопровода през сирийска територия "за да защитим интересите на нашите руски съюзници".

Сирийския президент окончателно вбеси сунитските монарси от Залива, когато малко по-късно подкрепи лансирания от Русия проект за изграждането на т.нар. "ислямски тръбопровод", който да свърже иранското газово находище Южен Парс, през Сирия, с ливанските пристанища. Тоест, той трябваше да превърне в основен газов доставчик на европейския енергиен пазар не сунитския Катар, а шиитски Иран. Това много сериозно би увеличило иранското влияние в Близкия Изток.

По съвсем разбираеми причини Израел също беше твърдо решен да провали този проект, защото той би усилил Иран и Сирия, а вероятно и техните протежета Хизбула и ХАМАС.

Секретни телеграми и доклади на американското, саудитското и израелското разузнаване показват, че веднага след като Асад отхвърли проекта за катарския тръбопровод, военните стратези в трите страни са стигнали до извода, че провокирането на сунитски бунт в Сирия срещу отказващия да сътрудничи режим в Дамаск, може да улесни постигането на общата цел, т.е. изграждането на катарско-турския газопровод. Както доказват изтеклите в WikiLeaks данни, през 2009, т.е. скоро след отказа на Асад да работи по този проект, ЦРУ е започнало да финансира опозиционните групировки в Сирия. Важно е да отбележим, че това е станало дълго преди да започне породеното от "арабската пролет" въстание срещу режима в Дамаск.

Както е известно, Башар ал-Асад е от алауитско семейство. Алауитите са мюсюлманска секта, които мнозина смятат за разклонение на шиизма. По време на един мой разговор с известния американски журналист Сиймур Хърш, той ми каза, че "не беше планирано Башар Асад да става президент. Всъщност, баща му го върна от лондонската болница, в която специализираше, след като по-големият му брат и официален наследник загина в автомобилна катастрофа през 1994". Според Хърш, преди началото на гражданската война, Асад е предприел стъпки за либерализацията на режима: "сирийците имаха достъп до Интернет, вестници, банкомати, а Асад търсеше сближаване със Запада. След 11 септември, той предаде на ЦРУ хиляди изключително ценни материали за радикалните джихадисти, защото ги смяташе за врагове както на Сирия, така и на Америка". Режимът на Асад беше демонстративно светски, а самата Сирия - учудващо разнолика държава. Така например, 80% от личния състав на армия и правителството бяха сунити. Президентът поддържаше мира между многобройните етнически и религиозни групи благодарение на силната, дисциплинирана и лично предана на семейството му армия. Лоялността и се гарантираше от високия статут на добре платения офицерски корпус, ефективния разузнавателен апарат и твърдата ръка на режима, макар че преди войната той изглеждаще сравнително умерен на фона на другите правителства в региони, включително тези на сегашните американски съюзници. Както посочва в тази връзка Хърш: "Асад не смяташе за нужно всяка сряда публично да обезглавява хора, както го правят Саудитите в Мека например".

Подобна е и оценката на друг американски ветеран в журналистиката Боб Пери, според когото: "Никой в този регион не е с чисти ръце, но по отношение на изтезанията, масовите убийстгва, потискането на гражданските свободи и подкрепата за тероризма, Асад несъмнено е много по-добър от Саудитите". Истината е, че допреди пет години почти никой не вярваше, че в тази страна може да се възцари анархията, разтърсваща Египет, Либия, Йемен и Тунис. През пролетта на 2011 в Дамаск започнаха малки мирни демонстрации против репресиите на режима. До голяма степен те бяха просто далечен отглас от "арабската пролет", която още от предишното лято беше започнала да разтърсва държавите в Големия Близък Изток. Но, както показват изтеклите в WikiLeaks секретни материали, по това време ЦРУ вече беше пристъпило към активни действия и в Сирия.

Сунитските монархии, чиито залог беше изключително висок, защото ставаше дума за огромни пари от евентуалния износ на енергоносители за Европа, настояваха за по-сериозна американска намеса. През септември 2013 държавния секретар Джон Кери заяви пред Конгреса, че те са предложили да поемат всички разходи по евентуална американска интервенция в Сирия за свалянето на Асад: "На практика, някои от тях заявиха, че ако САЩ са готови да действат по същия начин, като в Ирак, те ще поемат всичките ни разходи". Впрочем, Кери сподели за това предложение и пред конгресмена от Републиканската партия Илеана Рос-Лехтинен: "Ще се отнася да предложението на арабските държави да платят разходите по американското нахлуване и свалянето на Асад, то е факт и си остава в сила и днес".

Въпреки натиска на републиканците обаче, Барак Обама не склони младите американци да бъдат използвани като наемници и да загиват за реализацията на енергийните проекти на близкоизточните монарси. Той с основание игнорира исканията им да изпрати войски в Сирия и да увеличи финансовата подкрепа за "умерените бунтовници". Въпреки това, в края на 2011, в резултат от мощния натиск на републиканците и нашите сунитски съюзници, американското правителство все пак се ангажира с този конфликт.

През 2011 САЩ се присъединиха към Франция, Катар,           Саудитска Арабия, Турция и Великобритания, формирайки с тях коалицията "Приятели на Сирия", която официално поиска оставката на Асад. На свой ред ЦРУ предостави 6 млн. долара на британския телевизионен канал Barada TV за да публикува материали, призоваващи да прогонването на сирийския президент. Публикуваните от WikiLeaks документи на сирийското разузнаване показват, че през 2012 Турция, Катар и Саудитска Арабия са поели въоръжаването, обучението и финансирането на радикалните сунитски бойци-джихадисти от Сирия, Ирак и други държави с цел свалянето на режима на Асад, смятан за шиитски съюзник. Катар, който би спечелил най-много от това, инвестира над три милиарда долара за създаването на бунтовническото движение и предложи на Пентагона неговите бойци да бъдат подготвяни в американските бази в страната. Както посочва в една своя статия от 2014 Сиймур Хърш, доставките на оръжие от арсеналите на ЦРУ са били финансирани от Турция, Саудитска Арабия и Катар.

Идеята да бъде провокирана гражданска война между сунити и шиити с цел отслабването на режимите в Иран и Сирия и последващото поставяне под контрол на доставките на енергоносители от региона не е нещо ново в историята на Пентагона. В скандалния доклад на RAND Corporation от 2008, финансиран именно от Пентагона, се съдържа подробен план за това, което е трябвало да се случи. В него, в частност, се отбелязва, че контролът над петролногазовите находища в Персийския залив си остава "стратегически приоритет" за САЩ и те "ще съдействат активно за осъществяването на продължителна война в региона". В тази връзка RAND препоръчва използването на "секретни акции, информационни операции и нетрадиционни методи за водене на война" в рамките на реализацията на стратегията "разделяй и владей". В доклада се посочва, че: "САЩ и местните им съюзници биха могли да се възползват от националистически настроените джихадисти за воденето на войната с чужди ръце", а "американските лидери биха могли да спечелят от постоянния конфликт между сунити и шиити, заемайки страната на консервативните сунитски режими в борбата им срещу прошиитските движения в мюсюлманския свят... а също като подкрепят авторитарните сунитски държави в тяхното противопоставяне на неизменно враждебния им Иран".

В пълно съответствие с прогнозите на RAND, Асад реагира излишно рязко и твърдо на тази провокирана отвън криза: той започна да използва "варелни бомби" срещу гнездата на сунитската съпротива, което доведе до смъртта на много цивилни. Това задълбочи шиитско-сунитското разделение и позволи на американските политици да убедят обществото, че не става дума за "тръбопроводна", а за "хуманитарна" война. През 2013, когато сунитската съпротива започна да отстъпва пред натиска на правителствените части, западната коалиция въоръжи т.нар. Свободна сирийска армия за да може тя още повече да дестабилизира страната. Създаденият от медиите имидж на на Свободната сирийска армия като обединена въоръжена групировка на умерената опозиция се оказа фалшив. Разпадналите се нейни подразделение се прегрупираха, формирайки стотици независими бойни отряди и банди. При това повечето от тях бяха командвани или пък действаха в тясно взаимодействие с джихадистите, оказали се най-твърдите и ефективни бойци на съпротивата срещу режима. По онова време сунитските армии на "Ал Кайда в Ирак" вече бяха пресекли границата, влязоха в Сирия и се обединиха с отрядите на дезертьорите от Свободната сирийска армия, значителна част от които бяха подготвени и въоръжени от САЩ.

Макар повечето медии да говореха за "бунт на умерената опозиция срещу тиранина Асад", стратезите от американското разузнаване още от самото начало бяха наясно, че протежетата им са радикални джихадисти, които са в състояние да си създадат нов ислямски халифат, включвайки в него сунитските региони в Сирия и Ирак. Две години преди на сцената да излязат главорезите от Ислямска държава, Агенцията за военно разузнаване към Департамента по отбраната на САЩ подготви доклад от седем страници (от 12 август 2012), чието съдържание стана известно, благодарение на фондация Judicial Watch. В него се предупреждава, че подкрепата, оказвана от САЩ и сунитската коалиция на радикалните сунитски джихадисти, "салафитите, "Мюсюлманските братя", и "Ал Кайда в Ирак" (днешната Ислямска държава), е основната движеща сила на бунтовническото движение в Сирия".

Ползвайки се с мощното държавно финансиране от страна на САЩ и страните от Персийския залив, тези групировки трансформираха мирните протести срещу Башар Асад в "открита междуконфесионална конфронтации (шиити срещу сунити)". В доклада се посочва, че сирийският конфликт всъщност представлява глобална конфронтация за контрол над регионалните ресурси, в чиито ход "Западът, държавите от Залива и Турция подкрепят опозицията на Асад, а Русия, Китай и Иран подкрепят режима". Както изглежда авторите на доклада на Пентагона са гледали с одобрение на перспективата за появата на "халифата" на ИД: "Ако ситуацията се влоши, съществува възможност за създаването - официално или не - на салафитско княжество в Източна Сирия (областите Ал-Хасеке и Дейр ез-Зор). Именно това искат държавите, подкрепящи опозицията, за да изолират сирийския режим". В доклада се съдържа и предупреждение, че това ново образувание може да се разшири и отвъд границата, включвайки иракските провинции Анбар и Нинава, както и, че "в рамките на алианса с другите терористични организации в Ирак и Сирия може да се стигне до провъзгласяването на ислямска държава в региона".

Както знаем, нещата се развиха точно по този начин. Неслучайно районите на Сирия, окупирани от Ислямска държава, са разположени по маршрута на планирания от Катар тръбопровод.

През 2014 обаче, нашите сунитски протежета ужасиха цялата американска нация с публичните екзекуции на свои пленници и принудиха милиони бежанци да тръгнат към Европа. Както ми сподели Тим Клемънт, който от 2004-2008 оглавяваше Обединената оперативна група за борба с тероризма, а преди това беше офицер за връзка в Ирак, отговарящ за контактите между ФБР, иракската полиция и американската армия: "Стратегията, основаваща се на идеята, че врагът на моя враг е мой приятел, понякога може да се окаже погрешна. Допуснахме същата грешка и когато подготвяхме моджехидините в Афганистан. Веднага след като руснаците се изтеглиха оттам, нашите мними приятели започнаха да рушат древните реликви, да превръщат жените в робини, да режат ръце и крака и да ни атакуват открито".

Когато прословутият "Джихади Джон" от ИД започна да убива пленниците си пред телевизионните камери, Белия дом предприе рязък завой и започна да говори по-малко за свалянето на Асад и повече за необходимостта от регионална стабилност. Администрацията на Обама опита да се дистанцира от финансираното от самата нея бунтовническото движение. Белият дом започна заканително да размахва пръст на съюзниците си. През октомври 2014 вицепрезидентът Джо Байдън заяви пред студентите от Харвард, по време на форума на Института за политика, че "нашите регионални съюзници се превърнаха в най-големия ни проблем в Сирия". Според него, Турция, Саудитска Арабия и ОАЕ до такава степен са "преизпълнени с решимост да махнат Асад", че са започнали истинска "сунитско-шиитска война", водейки я с чужди ръце и предоставяйки стотици милиони долари и десетки хиляди тонове оръжие на всеки, който е готов да воюва с режима в Дамаск". Действително, сред получателите на парите и оръжието се оказаха и Ан-Нусра, и Ал Кайда. През същата 2014 тези две групировки се обединиха, създавайки Ислямска държава. Но това, което както изглежда най-много бе раздразнило Байдън, е, че нашите "надеждни приятели" се оказаха не чак толкова надеждни за да прокарват на практика американските интереси.

Арабските лидери от целия Близък Изток постоянно обвиняват САЩ, че са създали Ислямска държава. На повечето американци подобни обвинения се струват безумни, но арабите разпологат с толкова много доказателства и свидетелства за съучастието на Вашингтон, че не им е трудно да стигнат до единствения възможен извод: "САЩ със сигурност съвсем целенасочено са съдействали за възникването на Ислямска държава". На практика, мнозина бойци на ИД и техните командири са идеологически и организационни последователи на онези джихадисти, които повече от трийсет години бяха подкрепяни и "отглеждани" от ЦРУ в най-различни държави по света - от Сирия до Египет и от Афганистан до Ирак.

Преди американската интервенция в Ирак там нямаше Ал Кайда. Президентът Джордж Буш унищожи светската държава на Саддам, а наместникът му Пол Бремър, демонстрирайки чудеса от безхаберие, на практика създаде в тази страна сунитската армия, която днес се нарича Ислямска държава. Именно Бремър предаде властта в Ирак на местните шиити и забрани управляващата партия БААС, лишавайки членовете и от възможността да заемат каквито и да било държавни длъжности, в резултат от което без работа се оказаха 700 хиляди души, предимно сунити. Това бяха партийни активисти и държавни служители - от министри до учители. След това той разпусна 380-хилядната иракска армия, 80% от която бяха сунити. Заради действията на Бремър, милиони иракски сунити бяха лишени от постове, собственост, състояние и власт. Така възникна широка прослойка от възмутени, образовани, способни, добре подготвени и въоръжени сунити. Сунитското бунтовническо движение в Ирак първоначално се наричаше "Ал Кайда в Ирак". След 2011 обаче, регионалните ни съюзници финансираха проникването на бойци на тази организация в Сирия. След като влезе там, "Ал Кайда в Ирак" се прекръсти на Ислямска държава. Според Декстър Филкинс от New Yorker, "Ислямска държава се управлява от съвет, включващ бивши иракски генерали. Мнозина са членове на светската партия БААС на Саддам Хюсеин, обърнали се към идеите на радикалния ислям при престоя си в американските затвори след 2003". Военната помощ от 500 млн. долара, предоставена от Обама на сирийските бунтовници, в крайна сметка попадна в ръцете на тези войнствени джихадисти. Тим Клемънт ми сподели, че разликата между иракския и сирийския конфликти се измерва с милионите мъже на призивна възраст, които бягат от бойните полета към Европа, защото не искат да останат и да воюват за своите общности. Тоест, те просто не желаят да се окажат между чука на тиранията на Асад, подкрепяна от руснаците, и наковалнята на злобните сунитски джихадисти, на които ние, американците помогнахме да се калят в глобалната битка за конкуриращите се помежду си стратегически тръбопроводи. Не бива да обвиняваме сирийския народ, че не иска да подкрепи плановете, начертани за страната му във Вашингтон и Москва. Свърхдържавите не оставиха шансове за едно идеалистично бъдеще, за което обикновените сирийци сигурно биха били склонни да се сражават. Никой обаче не иска да се жертва за тръбопроводите, пък били те и стратегически.

Заключение

Какъв е изходът? Ако целта на САЩ е постигането на траен мир в Близкия Изток,  създаване на условия за истинско самоуправление на арабските държави и гарантирането на собствената ни национална сигурност, всяка бъдеща американска намеса в региона следва да бъде осъществявана с оглед на историята и поуките от нея. Само когато американците осъзнаят историческия и политически контекст на този конфликт, ще можем да дадем достоверна оценка и на решенията на нашите лидери. Използвайки същите образи и лексиката, заложени и в основата на войната на САЩ срещу Саддам Хюсеин през 2003, политическият ни елит накара американците да повярват, че интервенцията в Сирия е война за идеалите против тиранията, тероризма и религиозния фанатизъм. Продължаваме да игнорираме мнението на онези араби, които виждат в сегашната криза връщане към старите заговори, вдъхновени от тръбопроводните проекти и чистата геополитика, квалифицирайки това като "обикновен цинизъм". Но, ако действително искаме да провеждаме ефективна външна политика, следва да признаем, че сирийският конфликт е война за контрол на ресурси, която по нищо не се отличава от многобройните тайни и необявени войни, които САЩ водят в Близкия Изток вече 65 години. И само когато прозрем, че и този конфликт представлява опосредствана битка за контрол над тръбопроводите, ще ни стане ясна и логиката на развитие на събитията. Това е единственото обяснение, защо Републиканската партия продължава да е зациклена върху идеята за смяната на режимите в региона, вместо върху постигането на регионална стабилност; защо администрацията на Обама не може да открие достатъчно "умерени сирийци" за да води тази война; защо Ислямска държава взриви руския пътнически самолет над Синайския полуостров; защо Саудитите екзекутираха известен шиитски проповедник; защо в отговор в Техеран беше изгорено тяхното посолство и, защо Турция си позволи да свали руския военен самолет над Сирия. Онези над милион бежанци, които през миналата 2015 наводниха Европа, бягат именно от тръбопроводната война и са сред резултатите от погрешната стратегия на ЦРУ в региона.

Тим Клемънт сравнявя ИД с Революционните въоръжени сили на Колумбия (FARC), които представляват наркокартел с революционна идеология, използвана за да вдъхновяват редовите си бойци. Според него, "ИД на практика представлява петролен картел и в основата на нейните действия са парите. Що се отнася до религиозната идеология, тя е просто инструмент за вдъхновяване моджехидините на Ислямска държава, който ги кара да жертват живота си за този петролен картел".

Ако излезем извън хуманитарните щампи на конфликта и признаем, че в Сирия се води война за енергоносители, американската външнополитическа стратегия би станала далеч по-разбираема. Подобно на сирийците, които бягат от войната в Европа, нито един американец няма да поиска да изпрати децата си да воюват и загиват за някакви тръбопроводи. В наш първостепенен приоритет следва да се превърне това, за което никой никога не се осмелява да говори: трябва да преодолеем зависимостта си от енергийните ресурси на Близкия Изток, което се превръща в съвсем реална перспектива, на фона на нарастващите собствени добиви в САЩ. След това, трябва радикално да съкратим военното си присъствие в Близкия Изток и да оставим арабите сами да управляват своя собствен свят. Освен оказването на хуманитарна помощ и гарантиране сигурността на израелските граници, САЩ нямат никакво легитимно място в този конфликт. Фактите сочат, че ние вече изиграхме крайно негативна роля, пораждайки тази криза, а историята показва, че на практика не сме в състояние да постигнем разрешаването му.

Ако се върнем назад в историята, няма как да не затаим дъх пред поразителното постоянство, с което буквално всяка въоръжена намеса на САЩ във вътрешните работи на Близкия Изток от Втората световна война насам, приключва с жалък провал, пораждайки изключително пагубна за собствените ни интереси негативна реакция сред местното население и елитите. В един доклад на Департамента по отбраната от 1997 се посочва, че: "Статистическите данни сочат наличието на тясна взаимна връзка между американската намеса в чужбина и активизирането на терористичните нападения срещу САЩ". Нека си признаем, че това, което наричаме "война с терора", е просто поредната енергийна война. Откакто през 2001 петролният бос (и по съвместителство, вицепрезидент на САЩ) Дик Чейни обяви т.нар. "дълга война против тероризма", изразходвахме цели 6 трилиона долара за осъществяването на три военни кампании в чужбина и за превръщането на самите САЩ във военизирана "държава на националната сигурност". Единствените победители в тази война са производителите и търговците на оръжие и енергийните компании, които си гарантираха гигантски печалби, специалните служби, които неимоверно разшириха пълномощията и влиянието си за сметка на собствените ни граждански свободи, както и джихадистите, за които американските интервенции неизменно се оказват най-ефективния инструмент за привличане на нови кадри. Отказахме се от своите ценности, жертваме собствените си деца, унищожихме стотици хиляди невинни хора, пратихме по дяволите идеалите си и пропиляхме гигантски национални богатства за осъществяването на безплодни и скъпоструващи авантюри в чужбина. В хода на всичко това укрепихме позициите на най-яростните си врагове и превърнахме Америка, която някога беше символ на свободата за целия останал свят, в държава на тоталното следене и маникалната национална сигурност, както и в международен парий.

Навремето "бащите-основатели" на САЩ предупреждават американците за опасностите, свързани с редовните армии, ангажирането в конфликти извън границите на страната и това, което Джон Куинси Адамс нарича "походи в чужбина в търсене на чудовища, които да бъдат унищожени". Тези мъдри хора са били наясно, че проявите на империализъм в чужбина са несъвместими с демокрацията и човешките права вътре в страната. В Атлантическата харта също са отразени тези знакови американски идеали, изискващи всяка нация да има право на самоопределение. През последните 70 години хора като братята Дълес или "бандата на Чейни", неоконсерваторите и техните съюзници, тотално ерозираха този фундаментален американски принцип, поставяйки военния и разузнавателния апарат на САЩ в служба на търгашеските интереси на големите корпорации и най-вече на енергийните компании и военните доставчици, които в буквалния смисъл на думата, трупат гигантски състояния от тези конфликти.

Крайно време е американците да наложат страната ни да се откаже от този неоимпериализъм, връщайки я на пътя на идеалите и демокрацията. Трябва да позволим на арабите сами да управляват своите територии и да посветим собствената си енергия на каузата на националното строителство в самите САЩ. И този процес следва да стартира не с поредната интервенция в Сирия, а с прекратяването на пагубното ни пристрастие към чуждите ресурси, което извращава американската външна политика вече повече от половин век.

 

* Авторът е президент на Waterkeeper Alliance и анализатор на Politico. Той е син на бившия Главен прокурор на САЩ Робърт Кенеди (1925-1968) и племенник на американския президент Джон Кенеди (1917-1963).

{backbutton}

Януари 2016 се оказа най-лошия месец за глобалната икономика от десетилетия насам. Няколко събития, разтърсили международните финансови и стокови пазари през миналата 2015, едновременно напомниха за себе си в началото на настоящата година. Настъпи краят на китайския индустриален "свръхрастеж", сринаха се цените на основните суровини, рухнаха фондовите пазари, намаляха обемите на трансграничната търговия. Както коментира по този повод британският The Economist, поредицата от финансово-икономически сътресения демонстрира колко крехка всъщност е световната икономика и "пусна на свобода демоните на глобалната нестабилност" (21).

Именно съчетаването на редица разнородни фактори доведе до нарастването на турбулентността и показа, че глобалните икономически структури са навлезли в период на дълбока и до голяма степен болезнена трансформация. Неизбежен резултат от тези промени ще стане не само широко обсъжданото от експертите  формиране на модел на растеж, подчинен на логиката на "новата нормалност" (т.нар. new normal economy), но и появата на цяла поредица от трудно прогнозируеми феномени и предизвикателства. В момента глобалната икономика се намира в преломната точка на основните тенденции и буквално се готви за скок в неизвестността.

Новото лице на глобализацията

Международните експерти, анализиращи сегашните процеси в света, могат условно да бъдат разделени на "песимисти" и "оптимисти". Първите се основават на предпоставката, че днешните икономически проблеми до голяма степен са продължение на глобалните кризисни сътресения от първото десетилетие на ХХІ век. Според тях, започналата през 2007 във САЩ финансова криза, трансформирала се в световна през 2008-2009 и обхванала сферата на възпроизводството, се е проточила във времето и пространството, давайки множество метастази и прераствайки днес в серия от кризи в отделни държави и цели региони (например в Латинска Америка и Европа), като подлага на сурово изпитание техния модел на икономически растеж. В редица случаи тези модели губят предишната си функционалност и се нуждаят от замяна. "Песимистите" смятат, че в по-широкия международен контекст тази тенденция все още се оформя и със сигурност ще се проточи, променяйки лицето и посоката на целия глобализационен процес. Проблемът е, че управляващите в много държави не разполагат с проверени рецепти за подобряване на очерталата се ситуация. Според испанския експерт Мигел Отеро Иглесиас, в момента глобалната икономика се намира в "интензивното отделение", а "докторите" (включително най-авторитетните икономисти) "не знаят, какво да направят за да излекуват пациента си". Продължавайки тази метафора, той подчертава, че "ситуацията в световната икономика е толкова нестабилна, че подобно на героите от телевизионния сериал "Д-р Хаус", лекарите са склонни да използват всякакви лекарства, дори с риск да убият болния" (16).

"Оптимистите" се придържат към по-различни позиция. Сред тях, в частност, следва да споменем авторитетния швейцарски икономист Клаус Шваб - основател и президент на Световния икономически форум в Давос. Шваб смята, че светът не е на прага на икономически спад, а тъкмо напротив - на взривообразен растеж, който ще бъде провокиран от т.нар. "четвърта икономическа революция", в резултат от която автомобилите ще се движат без шофьори, самолетите - без пилоти, а милиони работници и служители ще бъдат заменени от роботи (1). Очевидно, далеч не всички държави ще участват в еднаква степен в този бъдещ "житейски празник". При евентуалната реализация на въпросния "оптимистичен" сценарий, глобализацията до голяма степен ще придобие други характеристики.

Междувременно, още днес се очертава нова макроикономическа парадигма, предполагаща осъществяването на редица качествени трансформации в глобалната икономика. Включително: сравнително невисоки темпове на икономически растеж в редица държави и отделни региони (виж таблица 1); преминаване на икономиките на водещите държави към по-високо технологично равнище и свързаната с това промяна в ролята на отделните отрасли, както впрочем и на науката, техниката и образованието; формиране на интеграционни мегаблокове, променящи условията и правилата на международната търговия; заплаха от избухването на "валутна война"; повишаване на общественото внимание към проблема на социалното неравенство и влиянието му върху динамиката и съдържанието на икономическото развитие.

 

Таблица 1. Динамика на световния БВП, % спрямо предходната година

Страни и региони

2013

2014

2015

2016

2017

2018

Целият свят

2,4

2,6

2,4

2,9

3,1

3,1

Развити държави

1,2

1,7

1,6

2,1

2,1

2,1

САЩ

1,5

2,4

2,5

2,7

2,4

2,2

Еврозона

-0,2

0,9

1,5

1,7

1,7

1,6

Великобритания

2,2

2,9

2,4

2,4

2,2

2,1

Япония

1,6

-0,1

0,8

1,3

0,9

1,3

Развиващи се държави

5,3

4,9

4,3

4,8

5,3

5,3

Азиатско-Тихоокеански регион

7,1

6,8

6,4

6,3

6,2

6,2

Китай

7,7

7,3

6,9

6,7

6,5

6,5

Европа и Централна Азия

3,9

2,3

2,1

3,0

3,5

3,5

Турция

4,2

2,9

4,2

3,5

3,5

3,4

Латинска Америка

3,0

1,5

-0,7

0,1

2,3

2,5

Бразилия

3,0

0,1

-3,7

-2,5

1,4

1,5

Близкият Изток и Северна Африка

0,6

2,5

2,5

5,1

5,8

5,1

Египет

2,1

2,2

4,2

3,8

4,4

4,8

Южна Азия

6,2

6,8

7,0

7,3

7,5

7,5

Индия

6,9

7,3

7,3

7,8

7,9

7,9

Африка на юг от Сахара

4,9

4,6

3,4

4,2

4,7

4,7

ЮАР

2,2

1,5

1,3

1,4

1,6

1,6

Държави от БРИКС

5,7

5,1

3,9

4,6

5,3

5,4

Русия

1,3

0,6

-3,8

-0,7

1,3

1,5

Бележка: 2015 – реална оценка, 2016‒2018 – прогнозна оценка

Източник: The World Bank. Global Outlook Summary: January 2016 Forecasts

 

В ситуация, когато сме свидетели на прекалено много радикални промени, да се прогнозира по-нататъшния ход на събитията е трудно и дори рисковано. Склонният към афористични и парадоксални сентенции американски милиардер Уорън Бъфет (известен като "Оракулът от Омаха") посочва, че никога не придава сериозно значение на икономическите прогнози, тъй като не е фен на "хумористичната белетристика" (14). Въпреки това, в експертните среди не се забелязва недостиг от прогнози за бъдещето, тясно свързани с оценките за текущото състояние на глобалната икономика. В частност, професорът от Нюйоркския университет Нуриел Рубини, известен с прякора си "Доктор Апокалипсис", заяви на последния Световен икономически форум в Давос през януари 2016, че: "Нещата все още не са като през 2008, но само засега. Правителствата следва да действат бързо" (15). Според него, един от основните глобални рискове е забавянето на растежа на китайската икономика: през 2013 той беше 7,7%, през 2014 - 7,3%, през 2015 - 6,9%, а през 2016 се очаква да достигне 6,7%.

Показателно е, че това забавяне се случва в момента, когато Китай достигна върха на икономическата си мощ и надмина САЩ по размера на своя БВП (по паритет на покупателната способност на националните валути) - през 2014 БВП на двете страни беше, съответно, 18 и 17,4 трлн. долара. При това Китай все повече се превръща в капиталистическа държава: така, само през януари 2016, 1,3 млн. китайци са си открили сметки за да могат да играят на борсата, в резултат от което общият брой на инвеститорите в страната е надхвърлил 100 млн. души, което е с 12 млн. повече, отколкото са членовете на Китайската Компартия (11).

След като в течение на няколко десетилетия смайваше света, превръщайки се в "световна фабрика", в най-големия вносител на суровини и продоволствие и във важен източник на инвестиции и кредити за десетки държави, през 2013-2015 Китай стана една от причините за нестабилността на глобалните стокови и финансови пазари. През 2015, за първи път от 35 години насам, китайският БВП нарасна с по-малко от 7%. Предвид отслабването на юана и безпрецедентните колебания на местния фондов пазар (на борсите в Шанхай и Шънджън), стана очевидно, че Китай също не е имунизиран срещу финансовите сътресения. Към това следва да добавим гигантското по размерите си бягство на капитали от страната, от която през миналата година са "изтекли" 676 млрд. долара (92% от общото изтичане на инвестиции от развиващите се държави, равняващо се на 735 млрд. долара) (9). Ясно е, че китайското "забавяне" има глобални измерения и генерира отрицателен мултиплициращ ефект.

Краят на "суровинният суперцикъл"

Преди около 12-15 години стремителното нарастване на търсенето на природни ресурси и продоволствие  в Китай и редица други динамично развиваще се азиатски държави постави началото на т.нар. "суровинен суперцикъл", т.е. периода на безпрецедентно високи цени на различните видове суровини. Покривайки суровинните нужди на китайската икономика, държавите-износителки от Латинска Америка, Африка и Близкия Изток си гарантираха свръхвисоки експортни приходи. Ресурсната ненаситност на Китай за повече от десетилетие изкриви баланса между търсенето и предлагането, внушавайки на международните "трейдъри" и на управляващите в развиващите се държави идеята, че цените на суровините могат да нарастват до безкрайност. Тук е мястото да напомня, че съвсем доскоро се правеха прогнози за цени на петрола от над 200 долара за барел.

В същото време, т.нар. "суперцикли" не са нещо изключително. Те са добре известен феномен, присъщ на световния суровинно-стоков сектор, който се характеризира с редуването на периоди на високи и (сравнително) ниски цени.

През 2014-2015 глобалния пазар преживя своеобразен "суровинен шок", оказал разнопосочно въздействие върху износителите и вносителите на природни ресурси и продоволствени стоки.

Данните в таблица 2 показват, че цените на много суровини, достигнали максимума си през 2011-2012, след това започнаха бързо да намаляват. В редица случаи ценовият спад се отрази осезаемо върху приходите на държавите-износителки. Така например, през 2014 цените на всички суровинни и продоволствени стоки намаляха с 20%, в сравнение с тези през 2011. При това спадът в цените на медта достигна 22%, на олиото - 23%, на соевото масло - 30%, на царевицата - 31%, на захарта - 35%, на желязната руда - 42%, на среброто - 46% и т.н. През 2015 цените на повечето суровини продължиха да падат, като само за 18 месеца (от средата на 2014 до януари 2016) петролните котировки се сринаха със 75%: от 110 до 27 долара за барел (21).

Таблица 2. Динамика на цените на суровинните стоки – commodities (2000 = 100)

Видове суровинни стоки

2005

2010

2011

2012

2013

2014

Всички суровинни стоки

140,4

256,0

302,0

276,8

258,2

242,5

Суров петрол

189,1

280,2

368,3

372,1

368,8

341,1

Минерали, руди и метали

173,2

327,3

375,2

322,3

305,8

279,8

Злато

159,4

439,9

562,2

598,1

505,7

453,8

Сребро

146,8

404,1

705,4

624,3

477,3

381,5

Желязна руда

-

183,9

210,1

160,9

169,5

121,4

Манганова руда

175,8

415,0

324,4

262,1

291,4

242,7

Алуминий

122,5

140,2

154,8

130,3

119,1

120,4

Мед

202,9

415,6

486,6

438,5

404,1

378,4

Никел

170,6

252,4

265,0

203,0

173,9

195,3

Олово

215,0

473,2

529,0

454,1

471,8

461,6

Цинк

122,5

191,5

194,4

172,7

169,3

191,6

Олово

135,8

375,4

480,5

388,5

410,6

403,3

Волфрам

366,6

404,7

715,4

643,3

619,5

594,5

Продоволствие

128,4

231,6

272,8

269,0

249,0

239,0

Пшеница

109,2

210,8

256,5

247,3

271,9

251,7

Царевица

103,8

226,8

332,5

312,9

280,5

230,4

Ориз

141,2

255,8

270,9

284,8

254,7

209,3

Захар

120,9

260,2

317,9

263,4

216,3

207,8

Говеждо месо

135,2

173,8

208,6

214,1

209,1

255,2

Кафе

114,0

218,1

276,6

198,7

144,5

193,1

Чай

87,2

125,3

139,5

140,6

107,1

95,9

Соя

129,7

212,3

255,2

279,2

257,2

232,3

Соево масло

161,2

297,2

384,3

362,7

312,5

269,0

Олио

172,9

274,2

347,2

322,3

286,8

230,2

Източник: UNCTAD Handbook of Statistics 2015. U.N., New York and Geneva, 2015, p. 286-288.

2015 беше критична за котировките на петрола. Държавите-износителки не можаха да се противопоставят на спада, защото се отказаха от антицикличната си стратегия и не предприеха съкращаване на добивите. Напротив, в държавите от ОПЕК, Русия и някои други държави беше фиксиран ръст на производството и предлагането, което влоши и без това тежката ситуация.

Спадът на петролните котировки нанесе силен удар върху глобалната петролна индустрия и отслаби позициите на много от най-големите корпорации в сектора. Така например, през 2015 една от водещите световни интегрирани енергийни ТНК - British Petroleum (BP), намали продажбите си с 37%, в сравнение с 2014 (от 358 млрд. до 226 млрд. долара) и обяви, че възнамерява да се освободи от много свои активи, като ги продаде, както и, че ще уволни 7 хиляди служители. Според ръководството и, миналата 2015 е била най-лошата за ВР през последните двайсетина години (8). На свой ред, през четвъртото тримесечие на 2015, американската петролногазова компания Chevron, за първи път от 13 години е фиксирала нетни загуби от 588 млн. долара, а за цялата минала година печалбите и са намалели със 76% (от 19,2 млрд. долара, през 2014, до 4,6 млрд., през 2015) (10).

Спадът на цените на петрола имаше и друга знакова последица: рязко намаля интересът към разработването на нови находища на енергоносители, включително на неконвенционални (например шистови) и труднодостъпни - в Арктика и на големи океански дълбочини. Действително, няма смисъл да се инвестират стотици милиарди долари в дългосрочни и рисковани проекти, при положение, че на пазара има достатъчно евтини енергоносители.

От друга страна е естествено, че за износителите сегашното ниско ниво на цените на петрола е необосновано и нереално. Обясняват го в частност с очакванията за по-нататъшно забавяне на глобалната икономика, както и с нарастване производителността на шистовите компании в САЩ и връщането на Иран на енергийния пазар след отмяната на санкциите срещу него. При всички случаи, на държавите износители ще се наложи да се адаптират към ниските цени и да се научат да действат в променилата се макроикономическа реалност. Неизбежни са мерките за съкращаване на държавните разходи, включително на инвестициите в добива на петрол, което в перспектива може да доведе до спад в производството на енергоносители.

В повечето случаи, търсенето на пазарите на суровини и продоволствие достигна структурния си максимум и в момента наблюдаваме преход от "суровинния суперцикъл" към "икономика на новата нормалност" (new normal economy). Този преход може да се проточи няколко години, през които износителите и вносителите ще търсят взаимно приемливо ниво на цените.

Промените в разположението на силите

До голяма степен именно заради приключването на "суровинния суперцикъл", сред жертвите на сегашната глобална турбулентност се оказаха десетки държави от Азия, Африка и Латинска Америка. Буквално пред очите ни, положението им в рамките на глобалната финонсово-икономическа и търговска система се промени към по-лошо, което представлява мащабен геоикономически и геополитически прелом.

През т.нар. "златно десетилетие" (2003-2013), характеризиращо се с високи цени на енергоносителите и продоволствието, новите играчи укрепиха икономическите си позиции в системата на съвременния световен ред и направиха сериозна заявка за повишаване на своята политическа роля в международните отношения (6). Събитията през 2014-2015 обаче показаха, че далеч не всички от тези страни са съумели да се възползват максимално от благоприятната конюнктура и да осъществят мащабна модернизация на производствените си структури. В резултат, политическите амбиции на редица държави надхвърлиха икономическите и технико-технологичните им възможности.

Развиващите се икономики, които доскоро бяха представяни от мнозина експерти за основните "драйвъри" на глобалния растеж (което до голяма степен си беше така), в момента все по-често се характеризират като "слабо звено" на световната икономика. Разбира се, в подобна обобщаваща дефиниция е налице известно преувеличение и опростяване. Данните от таблица 1 показват, че въпреки забавения растеж, темповете на нарастване на БВП на развиващите се страни си остават (средно) два и половина пъти по-високи от аналогичните показатели на развитите държави.

Завидна стопанска динамика демонстрира например Индия, стремителни са темповете на развитие на държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, както и тези в Африка на юг от Сахара, набира скорост икономиката на Египет.

Доста по-лоша изглежда ситуацията в Латинска Америка. Това е единственият голям регион на развиващия се свят, където средните тепмопе на прираст на БВП са по-ниски от средното световно равнище. По данни на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн (ECLAC), особено неблагополучна за държавите от региона е била миналата 2015, когато е намалял обемът на регионалния БВП, паднали са инвестициите в основен капитал, рязко (с 12%) е намалял износът на стоки, което пък води до ръст на безработицата и инфлацията (виж таблица 3). Според прогнозите на ECLAC и Световната банка, 2016 се очертава като не по-малко тежка.

 

Таблица 3. Макроикономически показатели на държавите от Латинска Америка

Показател

2012

2013

2014

2015

БВП (%)

2,9

2,8

1,2

-0,4

БВП на глава от населението (%)

1,7

1,7

0,0

-1,5

Потребителски цени (%)

4,9

4,9

6,3

6,6

Градска безработица (%)

6,4

6,2

6,0

6,6

Инвестиции в основен капитал (% от БВП)

21,3

21,5

20,8

19,7

Външен дълг (% от ВВП)

28,0

29,6

31,7

33,0

Външен дълг (% от износа)

95,9

101,2

113,4

134,9

Износ на стоки (млрд долари)

1002

1007

991

876

Внос на стоки (млрд долари)

993

1028

1027

932

Валутни резерви (млрд долари)

836

830

857

825

Държавни приходи (% от БВП)

18,9

19,2

19,3

18,7

Държавни разходи (% от БВП)

20,9

21,5

22,0

21,7

Бюджетен дефицит (% от БВП)

-1,9

-2,3

-2,8

-3,0

Източник: CEPAL. Balance Preliminar de las Economías de América Latina y el Caribe, 2015. Santiago, 2015. P. 67.

 

"Твърдото кацане" на латиноамериканската икомика в най-голяма степен се обяснява с трудностите, които преживяват водещите регионални износители на суровини и продоволствие: Аржентина, Бразилия, Венецуела, Колумбия, Перу, Чили и Еквадор. Най-голяма тревога в региона и извън него пораждат икономическите проблеми на Бразилия, която е член на Г-20 и БРИКС, освен това е най-голямата държава в Латинска Америка, претендираща за ролята на влиятелен глобален играч.

Драматизмът на бразилската ситуация се дължи на съвкупното въздействие на цяла поредица от негативни външни и вътрешни фактори. Тежък удар за местните износители стана намаленото търсене на китайските индустриални компании, които през предходните петнайсетина години купуваха огромни количества суровинни стоки, произвеждани от Бразилия и най-вече желязна руда (през следващите пет години китайските предприятия планират да съкратят производството си със 100-150 млн. тона годищно). Междувременно, южноамериканските корпорации прекалено тясно се обвързаха с китайските си клиенти и инвестираха милиарди долара за разработването на нови находища и разширяването на външнотърговската инфраструктура. Така например, водещият бразилски минен концерн Vale закупи собствен флот от кораби клас Valemax - най-големите в света "бълкери" (т.е. кораби за насипни товари с дължина над 360 м, мощност на двигателите 37 хил. к.с. и товароподемност 400 хил. т) за транспортиране на желязна руда до китайските пристанища. В момента, тя вече е продала някои от тях, а другите бездействат в очакване някой да се излъже да ги купи (20).
Поне досега не се оправдават и мултимилиардните инвестиции на бразилската енергийна корпорация Petrobras за скъпоструващата разработка на дълбоководните находища на петрол и газ в Атлантическия океан. Сривът на котировките на петрола провали плановете за сравнително бързо връщане на инвестициите и намали капитализацията на Petrobras от 126,5 млрд. долара през 2008, до 18,3 млрд., през януари 2016 (почти с 86%) (18). Същата съдба имаха и редица други водещи бразилски компании, разчитащи, че високите цени на суровините ще се запазят.

Анализирайки вътрешните причини за "латиноамериканския срив", можем да посочим сред основните фактори за забавянето на икономиката запазващото се в региона огромно (според някои оценки, най-голямото в света) имуществено неравенство. До този извод стигат експертите от ECLAC и международната неправителствена организация Oxfam International, които изследват социалните тенденции през последните години. Според тях, през 2002-2015, състоянието на латиноамериканските мултимилионери е нараствало средногодишно с 21%, т.е. шест пъти по-бързо, отколкото БВП на съответните държави. Ако тази динамика се запази, през 2020 активите на 1% най-богати хора в региона ще надхвърлят общото богатство на останалите 99% от населението. Специалистите смятат, че немалка роля за увеличаването на разрива в доходите между сравнително малката група изключително богати хора и останалите граждани на латиноамериканските държави е изиграла "архаичната и дисфункционална данъчна система", позволяваща на собствениците на големите компании сравнително лесно да избягват плащането на данъци или пък да ги свеждат до минимум. По тази причина, само през 2014, в бюджетите на държавите от региона не са влезли около 190 млрд. долара (7).

Друго съдбоносно глобално предизвикателство пред развиващите се държави е необратимо надигащата се нова (чевърта по ред) индустриална революция (3). На Световния икономически форум в Давос през 2016 експерти на банката UBS представиха проучване, касаещо редица фактори, които определят степента на готовност на една или друга държава да се включи в четвъртата индустриална (технологична) революция. Те анализират ситуацията в такива ключови сфери като гъвкавата структура на работната сила, сравнителното равнище на професионалната подготовка, възможността на националните образователни системи да се приспособяват към променящите се производствени условия, състоянието на икономическата инфраструктура и степента на правна защитеност на бизнеса. В резултат експертите въвеждат агрегиран индекс, на чиято основа съставят рейтинг на относителна готовност на държавите да посрещнат изискванията на оформящия се пореден технологически модел, т.е. основите на "новата икономика" на ХХІ век (вж. таблица 4).

 

Таблица 4. Рейтинг на относителната готовност на държавите за четвъртата индустриална революция

Страна

Индекс

Страна

Индекс

1

Швейцария

3,4

24

Чехия

38,2

2

Сингапур

4,9

25

Южная Корея

41,5

3

Холандия

9,4

26

Чили

45,5

4

Финландия

10,1

27

Испания

47,6

5

САЩ

10,2

28

Китай

51,4

6

Великобритания

10,2

29

Казахстан

55,6

7

Хонконг

11,5

30

Полша

56,5

8

Норвегия

11,9

31

Русия

63,5

9

Дания

12,5

32

Тайланд

63,8

10

Нова Зеландия

13,6

33

Италия

64,5

11

Швеция

14,2

34

Унгария

64,7

12

Япония

15,4

35

Южна Африка

66,0

13

Германия

15,9

36

Гърция

67,6

14

Ирландия

15,9

37

Филипини

70,0

15

Канада

16,9

38

Индонезия

70,8

16

Тайван

19,7

39

Турция

75,7

17

Австралия

20,7

40

Колумбия

82,4

18

Австрия

22,0

41

Индия

83,4

19

Белгия

22,8

42

Мексико

85,0

20

Франция

27,4

43

Бразилия

92,2

21

Израел

28,1

44

Перу

92,8

22

Малайзия

29,0

45

Аржентина

95,0

23

Португалия

35,4

 

 

 

Източник: UBS. Extreme automation and connectivity: The global, regional, and investment implications of the Fourth Industrial Revolution. January 2016. – https://www.ubs.com/

 

От горната таблица се вижда, че нито една развиваща се държава не влиза в топ-20 на държавите - лидери на научнотехническия прогрес. Дори Китай, който през последните десетилетия положи титанични усилия за развитието на своята наука и технологии, се намира едва на 28 място. Още по-надолу в класацията са другите големи африкански, азиатски и латиноамерикански държави: Южна Африка, Филипините, Индонезия, Турция, Мексико, Бразилия и Аржентина. Индия, която напоследък нашумя с успехите си в сферата на информационните технологии, заема скромното 41 място.

Обръщането към "новата икономика" променя и корпоративната карта на света, където се забелязва интензивна ротация във върхушката на глобалния бизнес: традиционно заемащите водещи позиции във всички рейтинги енергийни и индустриални ТНК (Еxxon Mobile, Shell, Chevron, General Electric, Toyota, General Motors и т.н.) отстъпват първите места на корпорации, свързани с високите технологии и своеобразни лидери на научно-техническия прогрес. В началото на 2016 челната тройка по обем на капитализацията се формира от компаниите в сферата на информационните технологии Apple, Alphabet и Microsoft (всичките са американски), чиято съвкупна капитализация надхвърля астрономическата сума 1,4 трлн. долара, което е съпоставимо с БВП на голяма развита държава като Испания. Сред 20-те световни лидери има 9 компании от ключови отрасли на "новата икономика", като информационните технологии, електронната търговия, фармацевтиката и телекомуникациите (виж таблица 5).

 

Таблица 5. Най-големите компании по размер на борсовата им капитализация

към 31.12.2015, млрд долл.

Компания

Страна

Икономически сектор

Борсова стойност

1

Apple

САЩ

Информационни технологии

538,4

2

Alphabet (Google)

САЩ

Информационни технологии

484,4

3

Microsoft

САЩ

Информационни технологии

406,6

4

Berkshire Hathaway

САЩ

Конгломерат

298,4

5

Exxon Mobil

САЩ

Енергетика

297,7

6

Amazon

САЩ

Електронна търговия

290,7

7

Facebook

САЩ

Информационни технологии

271,5

8

General Electric

САЩ

Конгломерат

269,7

9

Johnson & Johnson

САЩ

Потребителски стоки

217,7

10

Wells Fargo

САЩ

Финанси

254,7

11

JPMorgan Chase

САЩ

Финанси

223,0

12

ICBC

Китай

Финанси

222,5

13

Roche

Швейцария

Фармацевтика

218,5

14

Nestle

Швейцария

Продоволствие

217,7

15

Novartis

Швейцария

Фармацевтика

212,9

16

China Mobile

Китай

Телекомуникации

212,1

17

Petrochina

Китай

Енергетика

203,7

18

Procter & Gamble

САЩ

Потребителски стоки

198,2

19

AT&T

САЩ

Телекомуникации

194,2

20

Toyota Motor

Япония

Автомобилостроене

190,5

Източник: Los gigantes de la economía mundial en 2015. – El País. Madrid, 1.01.2016.

 

Промяната на водачите в списъка на водещите корпорации илюстрира отслабващите позиции на развиващите се държави, чиито компании (с изключение на редица китайски гиганти) рязко намалиха представителството си в елита на глобалния бизнес.

Тъй като в новата глобална парадигма интересите на много държави от Азия, Африка и Латинска Америка могат да се окажат застрашени, изглежда доста вероятно изострянето на геостратегическото им противопоставяне на Запада, което впрочем, ще се комбинира с опити за по-ефективно приспособяване към формиращите се реалности на новия научно-производствен модел и вписване във веригата на създаване на добавъчна стойност, включително чрез по-тясното им взаимодействие с високотехнологичните ТНК. Тоест, очертава се доста променлива и до голяма степен неясна ситуация.

Едно обаче изглежда ясно: в света се осъществява прегрупиране на икономическите сили, което поне на сегашния етап гарантира най-големи дивиденти на развитите държави, готови максимално да използват своето научно-образователно и технологично превъзходство. Що се отнася до голяма част от развиващите се страни, на тях ще се наложи да се справят едновременно с множество нови външни и вътрешни предизвикателства. При това, независимо от важността на външните фактори, бъдещето на африканските, азиатските и латиноамериканските държави в решаваща степен ще зависи от способността на управляващите и местния бизнес да мобилизират наличните мащабни вътрешни ресурси и да формулират адекватни институционални решения. Най-важното обаче е осъществяването на отдавна назрелите структурни реформи, създаването на допълнителни "точки на растежа", разширяването на националните иновационни координатни системи и формулирането на такива модели на развитие, които да отговарят на съвременните технологични изисквания.

На прага на радикални промени

На фона на нарастващите проблеми в развиващия се свят и нестабилното състояние на глобалната икономика, все по-отчетливо се очертава стремежът на западните държави начело със САЩ към финансово-икономическа конвергенция. Ключовият елемент на формиращия се механизъм на максимално тясното сътрудничество между Съединените щати и държавите от ЕС е инициираното от тях Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Освен премахването на все още съществуващите от двете страни на Атлантика търговско-финансови прегради, то цели (и това е най-важното) полагането на институционалните основи за хармонизирането на американските и европейските бизнес стандарти и норми за регулиране на икономическата активност. Както посочват мнозина анализатори, основните дивиденти от трансатлантическата интеграция ще отидат у най-конкурентоспособните международни високотехнологични корпорации, както и най-големите американски банки. Това пък неизбежно ще ерозира интересите на европейския бизнес и (по промера на по-либералната Америка) ще отслаби социолните устои на ЕС (22).

Създавайки транатлантическия интеграционен мегаблок, Вашингтон интензивно търси новите рамки на своето финансово-икономическо (а следователно и политическо) лидерство в пространството на Стария свят. Практически синхронно, сблъсквайки се с нарастващия китайски натиск на глобалните пазари, Вашингтон създаде и в момента реализира на практика нов модел на отношенията си и с държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, предполагащ максималната изолация на Китай (12). Така се роди Транстихоокеанското партньорство (ТТП) - друг интеграционен мегаблок, споразумението за чието създаване беше постигнато на 5 октомври 2015 на срещата на представители на 12 държави в Атланта (в ТТП влизат Австралия, Бруней, Виетнам, Канада, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия, Перу, Сингапур, САЩ, Чили и Япония).

Създаването на ТТП свидетелства за началото на прехода на световната икономика към по-високо ниво на глобализазция и регионализация. Защото транстихоокеанският мегаблок предполага не само понижаване на тарифните и нетарифни ограничения в международната търговия и трансграничното движение на капитали, но и налагането на единни правила на играта за световния бизнес, защита на интересите на най-големите корпорации (и най-вече на високотехнологичните), включително на изключителните им права върху иновационната рента от интелектуалната собственост (4).

Глобално въздействие ще окаже и взетото през декември 2015 решение на Федералния резерв на САЩ, за първи път от девет години насам, да повиши основния лихвен процент с 0,25%. На пръв поглед промяната е незначителна, но в условията на глобална нестабилност тя е напълно достатъчна за да привлече инвеститорите към САЩ и да затвърди очерталата се тенденция на изтичане на капитали от пазарите на развиващите се държави. Действайки по този начин, американските власти разчитат да дадат допълнителен импулс на вътрешния икономически растеж.

Реалното развитие на събитията обаче, не съвпада напълно с най-оптимистичните очаквания на Вашингтон. Периодично проявяващата се в началото на 2016 турбулентност на фондовите пазари, засегна и САЩ. Отрицателно въздействие върху търговския бюджет оказва укрепването на позициите на долара спрямо повечето останали валути. По данни на Бюрото за икономически анализи към Департамента по търговията на САЩ, за първи път от 2009 насам, през 2015 е фиксирано съкращаване на износа на стоки и услуги - от 2,34 трлн. до 2,23 трлн. долара, т.е. с 4,8%. Това доведе до нарастване на външнотърговския дефицит до рекордните 531,5 млрд. долара (19). Предвид нестабилността в световната икономика и спада в международната търговия, западните анализатори се опасяват, че дори и неособено значими негативни фактори могат да тласнат американската икономика към рецесия. До този извод, в частност, стига икономическият наблюдател на влиятелния New York Times Нийл Ъруин (17).

В известен смисъл, глобализацията изигра лоша шега на Европа. От една страна, усилването на икономическата мощ на Китай и другите развиващи се държави породи изключително силна конкуренция на европейските стоки. Сред последните примери за това е, че през февруари 2016 правителствата на редица държави от ЕС (Белгия, Великобритания, Германия, Италия, Люксембург, Полшя и Франция) поискаха от Брюксел да вземе мерки срещу вноса на "евтина" стомана от Китай и Русия. На практика, става дума за използването на протекционистки механизми. Очевидно е, че зад тези тревоги и непрекъснатите обвинения срещу Пекин, че осъществява "екстензивен дъмпинг", се крие кризата в европейската стоманена индустрия, която от 2008 насам съкрати над 20% от работниците си (13). Високите социални разходи във връзка с тази тенденция не могат да не безспокоят политическите лидери в ЕС.

От друга страна, поради вътрешните си проблеми, европейската икономика демонстрира доста анемичен растеж, а редица държави и досега не могат да се оправят от кризисните сътресения през 2008-2009 и да преодолеят рецесията. За да излязат от икономическата задънена улица и пълноценно да се възползват от възможностите на четвъртата технологична революция, европейските финансови институции (и най-вече президентът на Европейската банка Марио Драги) се ориентираха към насищането на банковия и реалния сектор на икономиката на държавите от ЕС с ликвидност (60 млрд. евро месечно), заимствайки по този начин американския опит за стимулиране, т.е. т.нар. "количествено облекчаване" (5).

Разбира се, отделни монетаристки мерки могат временно да дадат положителен макроикономически ефект, но не представляват стратегически отговор на предизвикателкателствата пред ЕС. Сред насъщните задачи пред него можем да посочим: формирането (на ниво отделни страни членки) на нови модели на растеж; радикално повишаване на конкурентоспособността; излизане от рецесията и преход към траектория на устойчиво развитие; ликвидиране на последиците от "гръцката треска"; изработване на нова формула за британското участие в ЕС; решаване на изключително острия проблем с неконтролируемото мигрантско нашествие от Северна Африка и Близкия Изток и т.н. Всичко това, както и много друго, изисква дълбоки промени в политиката и икономиката на ЕС.

Заключение

Много факти и макротенденции свидетелстват, че настоящата и следващите няколко години ще се окажат преломни в развитието на световната икономика и търговия. Както изглежда, вече стартиралият процес на дълбоки трансформации ще бъде тежък за немалък брой страни, макар че всяка от тях ще бъде "нещастна по своему".

Сред държавите, които търпят най-големи загуби от поредните глобални сътресения и промени, несъмнено са износителите на суровини, пропуснали да се възползват от уникалния шанс, предоставен им през периода, когато техните цени стигаха до небето, и не съумели да диверсифицират в достатъчна степен собствените си икономики. За съжаление, Русия също е сред тях. Затова пред руснаците вече няма "добри" и "лесни" решения. Руската икономика са намира в стратегически "цугцванг": т.е. всяка стъпка в която и да било посока ще се съпътства с големи разходи, опасности и жертви, да не говорим, че може да поднесе и неособено приятни изненади. Въпреки това пречупването на очерталата се негативна тенденция е абсолютно необходимо, най-малкото за да не се допусне по-нататъшно изоставане от водещите в икономическо, научно и научно-техническо отношение държави. В тази ситуация известният принцип на Черната царица от романа на Луис Карол "Алиса в страната на чудесата", според която: "трябва да бягаш с всички сили, ако искаш да останеш там, където си в момента", се превръща в императив.

Литература:

 

1. Аскер-Заде Н. Форум в Давосе: оптимисты и пессимисты представили свои прогнозы // Вести.ру. 23 января 2016. vesti.ru/doc.html?id=2711605&cid=6

2. Грамматчиков А. Касперский на смену Калашникову // Эксперт. № 5, 1-7 февраля 2016. С. 18.

3. Марш П. Новая промышленная революция. Потребители, глобализация и конец массового производства. М., 2015.

4. Михеев В.В., Швыдко В.Г. АТЭС и Тихоокеанское партнерство // ИМЭМО РАН. 08.12.2015. imemo.ru/index.php?page_id=502&id=2030&ret=640

5. Ратников А. ЕЦБ запустил программу количественного смягчения на €1,1 трлн // РБК. 22.01.2015. rbc.ru/finances/22/01/2015/

6. Яковлев П. Геополитический разворот стран Латинской Америки // Мировая экономика и международные отношения, 2014, № 7. C. 55-66.

7. América Latina y el Caribe es la región más desigual del mundo. ¿Cómo solucionarlo? // Cepal. 25 de enero de 2016. cepal.org/es/print/35842

8. Bolaños A. La caída del precio del petróleo lleva a BP sufrir el peor resultado en 20 años // El País. Madrid, 2.02.2016.

9. Capital Flows to Emerging Markets // Institute of International Finance (IIF). January 19, 2016. iif.com/publication/capital-flows/january-2016-capital-flows-emerging-markets

10. Chevron Reports Fourth Quarter Loss of $588 Millon And 2015 Earnings of $4.6 Billon // Chevron. January 26, 2016. chevron.com

11. China supera los 100 millones de inversores de bolsa // EFE. 30 enero 2016. efe.com/efe/espana/; expansion.com/agencia/efe/2016/01/30/21598992

12. Das S. Basu. The Trans-Pacific Partnership as a tool to contain China: myth or reality? // EastAsiaForum. 8 June 2013. eastasiaforum.org/2013/06/08/the-trans-pacific-partnership-as-a-tool-to-contain-china-myth-or-reality/

13. EU governments call on Brussels to tackle China over steel // Financial Times. London, February 6, 2016.

14. Fernández D. Los países ricos marcan el paso de la economía // El País. Madrid, 27.12.2015.

15. González A. La economía global afronta su mayor desafío desde la crisis // El País, 23.01.2016.

16. Iglesias M. Otero. Radiografia (y primera resonancia) de la economia mundial: ¿estancamiento secular o shock tecnologico deflacionario? // Real Instituto Elcano. 27 de enero de 2016. realinstitutoelcano.org/wps/portal/web/rielcano_es/contenido?WCM_GLOBAL_CONTEXT=/elcano/elcano_es/zonas_es/ari11-2016-oteroiglesias-radiografia-primera-resonancia-economia-mundial-estancamiento-secular-shock-tecnologico-deflacionario

17. Irwin N. If There Is a Recession in 2016, This Is How It Will Happen // The New York Times, February 4, 2016.

18. Petrobras pierde un 85,55% de su valor de mercado desde su record en 2008 // EFE. 19 enero, 2016. efe.com/efe/america/economia/petrobras-pierde-un-85-55-por-ciento-de-su-valor-mercado-desde-record-en-2008/20000011-2815239

19. U.S. International Trade in Goods and Services // Bureau of Economic Analysis. December 2015. bea.gov

20. Vale to Collect $448 Millon from Sale of Four Giant ‘Valemax’ Ships to China // Marine Traffic. July 30th, 2015. marinetraffic.com/es/maritime-news/article/3111

21. Who’s afraid of cheap oil? // The Economist. Jan 23rd 2016. economist.com/node/21688854/print

22. Zuesse E. Obama’s Transatlantic Trade and Investment Partnership (TTIP) Would Be Disastrous for Europe // Global research. November 18, 2014. globalresearch.ca/obamas-transatlantic-trade-and-investment-partnership-ttip-would-be-disastrous-for-europe/5414546 (date of access: 15.02.2016)

 

* Преподавател в Руския икономически университет "Георги Плеханов"

{backbutton}

Още статии ...